Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 40

В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат  поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете?

Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ!
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов, Евгения Василева

ЛИСУГЕРЪТ

 

Дададада, а ако поискам, мога да им открадна конете, всичките, всичките наведнъж, изпод глупавите им дрипави, рунтави задни части. Онова момче си няма представа, никой си няма представа какво мога, ако поискам. Когато поискам. Без идея кой съм, какво ми допада, защо, кога. Милдасите, онова момче, черна жена, бяла жена, дебел ханджия, без разлика. Само Нятенери.

Хехе, и какво знам за Нятенери, никой освен мен. Нятенери знае какво ме кара да си се смея сам, аз знам какво плаши Нятенери. Защо Нятенери спи на пода, не в легло, и не за дълго, никога за дълго. Аз спя в леглото, сладко като мишоци, но ако мръдна ухо където го притиска ръката на Лукаса, ако перна с опашка Лал през гърдите, да, тогава виж Нятенери на крак на мига, по-бързо от мен, с гръб до стената и кама вън, блеснала под луната, в очакване. Понякога го правя за кеф цяла нощ, чеша се, протягам се, тихо, тихо душа, и всеки път Нятенери е там, на крак и нащрек. Нащрек за какво?

Нащрек за ония двама мъже, следващи от толкова отдавна? Не момчето, кой го е еня за момчето? Двама мъже, малки, леки, бягат меко, миля подир миля безспир. Без копия, без тежки мечове, само зъби, като мен. Нятенери знае, че следват, но никога не вижда. Но аз виждам, надушвам, знам какво ядат, кога почиват, какво мислят, какво ще направят. Знам всичко, което искам да знам.

Разсмиват ме, толкова много ловуване и преследване, пръскащи се подир нас, по целия път. Онова момче хваща момичето, и тогава? Аз го познавам, тя – въобще не. Онези тичащи мъже хващат Нятенери – хе, и тогава? Най-добри убийци, и тримата, двама бездруго мъртви. По-добре, ако Нятенери убие, иначе няма повече яздене в дисаги, няма повече огън в студени нощи. По-добре с Нятенери.

Тук в хана, твърде много хора се блъскат и тропат, никой не обича лисици. Сладки гълъби горе, на покрива, и пилета, малки хубави пиленца, щуращи се навсякъде под краката. Нятенери ми казва: „Яж храната ми, стой с нас, не припарвай до пилците на дебелия ханджия, не показвай никому и крайчето на мустак“. Така че се крия, спя, чакам, давам на Лукаса да ме храни с картофи и пъпеши. А понякога седя неподвижно, много, много неподвижно, и бягам далеч навътре, вятър и кръв, тишина, денем насам, нощем натам, слушам за кой преследва, душа каквото идва. Въргалям се в прахта, в пустошта, смея се, седя тъй неподвижно.

„Ще има диря“, казва форма-човек на онова момче, така че диря има, но я оставям аз, не форма-човек. Хохо, вижте ме как се измъквам от Нятенери, като пътуваме, за да клеча над горещите камъни, вижте ме как вдигам крак, драскам, скачам, пак клякам, и му оставям следите си през камънаци и хълмове, право до портите на дебел ханджия. Тъй че спазвам думата на форма-човек, а онова момче, той още души подире ми, и дълъг път предстои, все с поглед надолу. Но той пристига скоро, също си спазва думата. Да.

Вече два пъти приемам форма-човек, когато Нятенери не вижда. Добър старец, такива мустачки, седи в голяма стая долу, говори с всички, толкова добър старец, на гости на внук си в града. Маринеша носи хубава бира, когато си иде дебел ханджия. Ханджия не харесва форма-човек. Маринеша харесва. Момче Росет, портиер Гати, те харесват червени бузки, ясни стари очи. Сядат и носят на форма-човек бира, задават въпроси, казват неща. Казват за актьори, спящи в конюшните, търговец на коне, дошъл да продава и купува, корабостроител на път за нос Дайлий. И двата пъти Росет говори, говори за три жени в стаята на дебел ханджия. Толкова хубави, и трите, такова чудо, защо са тук, за какво? И двата пъти Маринеша си тръгва.

Момче Росет така и не забелязва.

– Лал е най-хубавата – казва. – Движи се като вода, мирише като море и подправка накуп.

Смеем се. Пием. Мълчим.

Портиер Гати – малък мъж, едно бяло око на сърдито малко лице – той казва:

– Нятенери. Нятенери. Истинска жена, тази, никакво перчене, никакъв бастун със сабя, нищо освен грация, скромност. Нахлува в сънищата ми.

Няма смях, но бира се лее.

– Буден стой, буден стой, щастливи Млечно око – казва форма-човек. – Жените от онази страна, те обичат ниски, силни мъже като теб. Буден стой, някоя нощ ще те отнесе в горите, също както ти носиш багажа на гостите горе.

Гати зяпа подир туй, зяпа безспир Нятенери. Чака.

Изнервя Нятенери. Пита дебел ханджия: отде иде Гати Млечно око, откога е тук? Ханджия отвръща: чия работа? Нятенери зяпа него. Ханджия казва „осемнайсет години“, тръгва си. Нятенери излиза, катурва с ритник каца с дъждовна вода.

Дванайсет дни вече, губят се всеки ден, Лал и Нятенери, ни мисъл за беден лисугер, ни мисъл за Лукаса самичка. Тя седи, чака, ходи навън, говори с актьори, говори с Маринеша, говори с мен . Плаче веднъж. Дванайстата нощ, ония двете се връщат тъй късно, че Росет вече спи, сами си оставят конете в конюшнята. В стаята аз дремя на възглавница като коте, същинска украска. Лукаса лежи до мен, не спи.

Влизат, вървят уморено, миришат ядосано.

– Каза, че знаеш – казва Лал.

– Той е тук – казва Нятенери.

Лал сяда тежко на леглото, изува си ботушите.

– Не е в града. Знаем това. Така че какво е „тук“?

Нятенери само казва:

– Утре. Всяка ферма. Всяка колиба. Всяка пещера, всеки обор, всяка завивка, опъната над канавка. Той е тук.

– Ако можеше да ни проговори – казва Лал. – Ако можеше да ни посети в още един сън, още веднъж. – Мята ботуши в ъгъл.

– Твърде слаб – казва Нятенери. – Дето има твърде много болка, твърде много борба, какви сили остават за сънища, за послания? – Отварям едно око през пръстите на Лукаса, виждам Нятенери да оправя пера на стрела. Спира. Затварям око. Гласът на Нятенери, съвсем друг:

– Магьосниците умират.

Легло подскача. Лал е на крак, снове напред-назад, към врата, към прозорец, където клони на дървета правят скръц-сиш.

– Не и този. Не и по този начин. Магьосниците умират понякога, защото се полакомяват, защото се побояват, но този не иска нищо, не се страхува от нищо, смее се на всичко. Никоя сила няма власт над него.

Нятенери, сега остро.

– Не знаеш това. Не знаеш нищо за него, нито пък аз. Кажи ми колко е стар, кажи ми откъде е дошъл, кажи ми за семейството му, за неговия учител, за истинския му дом. – Стрела се чупи, последва ботуши на Лал. – Кажи ми кого обича.

Лал си поема дъх, изпуска го. Лукаса се вдига, гледа, глади ми козината. Нятенери:

– Не. Не нас. Беше мил, защити ни – спаси ни, да – научи ни на много, и ние го обичаме, ние двете. Ние сме тук, както е редно, защото го обичаме. Но той не ни обича. – Усмихва се, бели зъби, изопнати устни. – Знаеш това.

Нито звук, само моето дишане, толкова сънливо, толкова добро. Лал гледа през прозорец, наблюдава хубави пилета, спящи в храст. Лал казва:

– Той обича някого. Някой знае името му.

Нятенери подхваща друга стрела. Гласът на Лал, толкова тих.

– Видя го. Никой не може да причини отдалеч онова, което му е било причинено. Който и да е сломил магията му, той му е вярвал дълбоко, обичал го е силно. Трябва да е така.

(А после?)

„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс трети)

Приятели, продължаваме (:

Новата книга в поредица „Човешката библиотека“ е втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме откъс от нея.

Не забравяйте, че в четвъртък, 25 април, от 17 часа, е премиерата на романа, с участието на самите автори. (: Ето подробностите тук.

Приятно четене. (:

(Откъс първи)

(Откъс втори)

~

 Леона стана с изключването на генератора. Някой в стаята хъркаше свирепо. Реши, че е Джанар.

„Спете, момичета!“

Тя извади прожектора си и го пусна на минимум мощност. Остави го в шкафа, колкото да проблясва за ориентир.

Понечи да облече панталона, който беше събула преди лягане, но се спря. Избра парадната униформа.

„Бялото повече ми отива, макар че златните кантове са смешни.“

– Къде?! – Джанар беше седнала в леглото си и очите ù проблясваха в тъмното.

Леона спря пръста си върху активната пластина на прожектора, но не го загаси. Обърна се бавно и изля светлината му в очите на момичето.

– Ааа, махни го!

– Ще изляза да пишкам, идваш ли с мен?

„Мързелива е, ще откаже.“

– С парадната униформа? – Джанар пусна крака на пода. – Ще дойда с теб. Ще събудя и Рая, ако си намислила нещо.

– О… объркала съм. Чакай, Джанар! Да отидем само двете. – Леона запази гласа си спокоен.

– Винаги съм знаела – отрони Джанар. – Толкова спокойна, примерна. Красива си, какво повече искаш?

– Тоалетна. – Леона я приближи.

– Къде мислеше да го направиш? Как? – Джанар я гледаше с влажни очи. – Не те ли е страх?

– Какво си мислиш, че ще направя? – Леона се обърка.

– Ще се обесиш? Ще скочиш от някъде?

„Господи, тя откачи.“

– Така! – Леона я удари с прожектора. Явно не уцели добро място, защото Джанар изхлипа. Удари я втори път, трети. Прожекторът угасна и стаята притихна изведнъж.

„Не те убих! Кажи, че си жива!“ – Тя трескаво затърси с пръсти шията ù. Включи отново прожектора. – „Жива е!“

Рая се обърна в леглото си и измляска.

„Боже, благодаря ти! Жива е.“

Леона изтича до гардероба, облече бързо горнището на униформата си, среса се и прибра гребена в раницата. Там беше събрала цялото си имущество.

„Етиен… Идвам!“

Тя излезе, след като изключи прожектора. Тръгна по коридора, опипвайки стената за ориентир. Беше ударила Джанар, но не чувстваше вина. Мрачната, вечно даваща съвети, вечно недоволна Джанар.

„Искаше да напътства. Трябваше ù моят живот, за да има свой. Аз и Марко, наместо тя и Марко, защото не може да го има.“

Майка ù щеше да каже, че такива момичета са за съжаление.

„Жал ми беше за Тони. Джанар е тренажор за търпение.“

Коридорът зави и Леона стана бдителна. Не можеше да отвори вратата на сектора при спрян генератор, но беше пъхнала парче плексиглас в ключалката на втория десен прозорец.

„Тони правеше така. Плексиглас, пластмаса, найлон, само не метал.“

Трепетът в гърдите ù се усилваше. Мислите за Тони, Джанар или парченцето от солница в ключалката я връщаха далеч. В самото начало.

Леона не изпускаше съзнанието на Етиен. Разбра, че той вече е на „Звезда 4“. Тя спря пред прозореца. Мракът заглушаваше виковете в нея, а ръцете ù продължаваха да опипват стената. Показалците намериха ръбчето на ключалката. Ноктите им се врязаха във втъкнатото парченце.

„Навътре и надолу.“

Леона натисна силно, провря пръсти в появилия се отвор и смъкна прозореца. Отвън я лъхна хлад.

„Това е.“

Тя издиша задържания въздух и се измъкна леко. Мракът поглъщаше всичко.

Леона тръгна слепешката, водена от нишката, която свързваше съзнанието ù с това на Етиен.

„Толкова близо.“

Усети, че не може да диша. В дробовете ù се трошеше стъкло.

„Идвам, Етиен! Отвън съм…“

Очите ù се премрежиха.

„Трябва да съм спокойна!“

Тя включи прожектора на първа степен, колкото да свети в краката си.

– Ето я там! – извика познат глас.

– Етиен.

Четири тъмни фигури се втурнаха към нея. Леона спря и вдигна прожектора към лицата им.

– Марко?!

„Етиен! Стойте там, хванаха ме!“ – успя да предаде, преди да я приближат. Марко Делил, Рая и двама военни.

– Ръцете горе, госпожице Дим! – нареди единият и пусна прожектора си на пълна мощност.

– Ах! – Леона вдигна ръце към очите си и изтърва своя.

– Реши да ме предадеш втори път – изхриптя Марко. – Този път те изпреварих.

– Джанар има рана, всичко е в кръв – изхълца срещу ù Рая с протегнати ръце. Леона видя тъмните петна по тях.

„Етиен, стойте там! Ще се оправя сама.“

Тя усещаше, че той приближава.

– Госпожице Дим, обърнете се. – Вторият военен смъкна белезниците от колана си и тръгна към нея.

– Защо, Леона? – извика Марко.

„Етиен, не идвай. Опасно е!“

Гривните докоснаха ръцете ù, но тя се наведе и се изплъзна.

– Няма нужда от това! – извика срещу военния.

– Кажи ми защо? Какво ти липсваше тук? – крещеше Марко.

– Въздух – отговори глас от мрака. Военният с прожектора се срути на земята и отново се стъмни.

– Кой е там? – Другият дръпна Леона към себе си, докато ровеше из униформата си.

„Търси прожектор!“

„Етиен, внимавай!“

Тя прецени на какво ниво от главата ù са очите на военния. Разпери пръсти, обърна се рязко назад и ги заби в тях.

– Ааах!

Нея също я заболя. Ръката му бе стиснала твърде силно, преди да изпусне хватката. Леона клекна, взе прожектора си, който досега притискаше със стъпало, и се изправи бавно. Включи го на пълна мощност.

„Етиен!“

– Кой е този? – викаше Рая, дърпайки Марко назад.

– Етиен Мюзи, това било, значи – отрони Марко.

– Хайде!

Леона изтича до Етиен. Стисна ръката му. Двамата се втурнаха към площадката. Някой стреля по тях. После втори път, трети…

– Нямаше да те позная, ако не те бяха хванали.

Леона се опитваше да не диша. Този глас… Миналото нахлуваше в съзнанието ù. Тъмният силует на кораба се завъртя пред нея. Етиен я беше понесъл на ръце. Отзад продължаваха да стрелят.

„Добре съм!“ – предаде, обвивайки ръце около шията му. Беше топъл. Пръстите ù потънаха в къдриците му. Тя затвори очи задълго.

– Готово, тръгваме! – каза Етиен. Леона усети пода под краката си, стъпи стабилно и отвори очи. Две непознати момичета и… Кериан Константин стояха пред нея и я гледаха с любопитство.

– Добре дошла – каза русата. Приличаше на призрак. Слаба и бледа, с очи като от стара анимация. Леона ù се усмихна, пое дъх и се обърна.

– Етиен… – Забеляза първо белия кичур в къдриците му. Беше променен и въпреки това – същият.

– Пораснала си. – Гласът му пресекна и Леона усети как радостта я изпълва до дъно.

„Той се вълнува, почти колкото мен.“

Тя попиваше топлината на очите му, които галеха лицето ù. Долната ù челюст се схвана, очите ù се премрежиха.

– Красива си. Повече, отколкото можех да си представя.

Тя плуваше в прегръдката му. Беше наедрял.

„Станал си мъж, Етиен.“ – Не намери глас в себе си, затова заговори в главата му.

– Дебел и грозен. – Той се засмя в ухото ù, докато я притискаше по-силно.

„Прекрасен, истински мъж!“ – настоя тя. Потъна в съзнанието му. Светлина, пробита от черни куршуми. Изправи се, притисна челото му към устните си. Беше горещо, но тя прие огъня му с цялата си същност.

„Остани така! Остани при мен, Етиен! Много дълго.“

– Вече не бързам за никъде – прошепна той. Десницата му мачкаше косата ù. – Успокой се! Не искаш и аз да се разрева пред Кериан Константин, нали?

Приказки за Юнаци и злодеи: Зеленяща

Сбрала се една юнашка дружина и решила дървета могъщи да сади.

Юначната дружина, съставена както от Юнаци, така и от Юнакини, с бодър замах отваряла в земята място за бъдещите зелени гиганти.

Рамо до рамо, мотика до кирка, макар и без песен, множила се свършената работа, а на поляната до лечителницата вече гордо се възправяли първите стройни фиданки – Яворите. Явори, йоще Шестили.

Садила що садила дружината – цяла върволица станала!

След туй захванали юначините, па и Орехите вкоренили. Да растат, сянка да правят и голям плод да раждат.

Дървета, ами! За чудо и приказ – високи, стройни, с могъщи корони, па макар и бъдещи…

 

И тъй се сбъднала част от Приказката, която още дописваме дружно.

Дружината

снимки: Илка

текст: Лъч

вмешателства: Кал

… А злодеите? – чувам да се чудите. – Де злодеите?

(Е какво? Не ги ли зърнахте по-горе? Не познахте ли ги, по злодейската захапка?)

Злодеите, седмица по-преди, навръх село Понор, вършали-вилнели, и ей що зулум натворили…

… Ей – насмалко да забравя – да ни е честит Денят! И Земята да пребъде!

снимки: Росен Василев

текст: Пеян

Светлини сред сенките – „Непоискано добро II”, е-издание и х-издание; гостуване в София (25.04.)

Искаме, не искаме, искаме, не искаме… всъщност: искаме на втора степен!

И понеже искаме и вие да поискате (пак на втора), представяме ви продължението на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“:

Непоискано добро II

Автори: Валентина Димова, Анелия Стойкова, Мая Стойкова, Диян Илиев, Стефан Василев, Александър Василев, Мирослав Моравски, Маринела Тенева, Симеон Шопов, Лъчезар Енчев, 2013

Редактори: Калин Ненов, Боряна Коскина, 2013

Помощник-редактори: Виолета Кецкарова, Евгения Василева, 2013

Коректори: Евгения Василева, Илка Чечова, Калин Ненов, 2013

Корица: Маринела Тенева, 2013

Рисунка на корицата: Цветелина Тодорова, 2013

Графики на корицата: Маринела Тенева, Диян Илиев, 2013

Илюстрации: Стефан Василев, Мая Стойкова, Цветелина Тодорова, Маринела Тенева, 2013

Електронно оформление: Александър Василев, Калин Ненов, 2013

Хартиено оформление: Диян Илиев, 2013

Първо електронно издание: Фондация „Човешката библиотека“, 2013

Първо хартиено издание: Фондация „Човешката библиотека“, 2013

Благодарим сърдечно на Mandor от sfbg.us за консултациите при електронното оформление.

За да ви пратим е-книгата (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -@- gmail.com.

Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. Всички приходи отиват за следващите книги на „Светлини сред сенките“. Ако се колебаете за сумата – препоръчваме 3 лева.

Хартиеното „Непоискано добро II“ ще е готово в началото на следващата седмица, на Приятелска цена 7 лева. Тиражът пак е мъничък – ако искате бройка, поръчайте си я по-рано.

И авторите, и ние ще се радваме на отзивите ви… дори да са само от един ред. Пишете тук, или във форума, или на имейла горе.

А… искате ли автографи? Или да срещнете „Светлини сред сенките“ на живо?

Част от Светлинките пристигат в София на 25 април (четвъртък), за да участват във Фестивала на българското образование и в Международния детски фестивал „Млади таланти“.

От 13:30 до 15:00, в дом-музей „Ангел Каралийчев“, те ще представят колективната си приказка „Дупка в небето“ и първи епизод от сериала „Аурелион: Вечният баланс“ (вижте долу), на творческа среща с Литературното студио при Националния дворец на децата.

В момента уточняваме дали ще направим още една прожекция на „Аурелион: Вечният баланс“ на Фестивала на образованието – следете тук, ще пишем.

Между 15:30 и 18:30 Светлинките ще са около НДК, на Фестивала на образованието. Където впрочем ще сме и ние, заедно с приятелите от SciFi.bg – търсете общата ни масичка в подлеза на НДК, близо до шадравана с металните сфери.

Ако искате да се засечете с тях – пишете ни приблизително кога ще дойдете, а ние ще се постараем. Пишете ни и ако искате някоя тяхна (или ЧоБи) х-нига. (Например… „Непоискано добро II“? )

~

Тази година клуб „Светлини сред сенките“ започна снимки на сериал по трилогията „Аурелион: Вечният баланс“, от която вече излязоха „Монетата“ и „Храмът“. За заснемането на сериала не достигат средства за техника и реквизит. Клубът ще бъде благодарен на всяка подкрепа. Можете да помогнете със спонсорство, с препоръка пред евентуални спонсори или със закупуване/предоставяне на необходимите материали. Пишете на svetlini -@- svetlinisredsenkite.com.

Ако книгите на „Светлини сред сенките“ ви харесват, закупуването им също ще подпомогне проекта. Може да ги поръчате от нас.

Повече за самия сериал вижте тук.

Копнеж за ученическо творчество: награди, работилнички, награждаване

Мили пишещи:

Още веднъж ви благодарим, че участвахте в тазгодишния ни Копнеж – тъй много и тъй вдъхновяващи.

(Точно колко много ще обявим тук, до края на месеца.)

Сега ви каним да си получите заслуженото.

~

Ако сте получили писъмце със заглавие „Копнеж за ученическо творчество: отличници “ – честито! Всеки от вас има право:

1. Да получи наша книга – хартиена или електронна.

Изборът на е-книгите ни е по-голям. Харесайте си три (аха – три ) от този списък:

„Да пробудиш драконче“
„Дивна“
„Слънце недосегаемо“
„Пълноземие“
„Царска заръка“
„Докосвания“
„Непоискано добро“
„За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“
„Тринайсетте цвята на дъгата“
„Непоискано добро II“
„Играта“
„Шахтата“

Ако предпочитате хартиена книга, изберете си една от:

„Дупка в небето“ (препоръчваме за читатели от 7 до 10 год.)
„Дивна“ (препоръчваме за читатели от 10 год. нагоре)
„Бленуващите кристали“ (препоръчваме за читатели от 13 год. нагоре)
„Слънце недосегаемо“ (препоръчваме за читатели от 15 год. нагоре)

2. Да участва в писателска работилничка. На повечето от вас вече пратихме покана. Ако не сте я получили – пишете ни скоро!

3. Да публикуваме онлайн текстовете, с които взехте акъла и грабнахте сърцата на журито. (По-точно журитата – този път бяхме три различни.)

Искате ли? Пишете ни „Публикувайте ме!“ – и през май или юни текстовете ви ще се появят в сайтовете ни.

(Ако искате да участвате в други конкурси с тях, вероятно ще е по-добре да не ги публикуваме. Иначе може да не ви ги приемат – а те, вярваме, заслужават.)

Пишете ни на poslednorog -в- gmail.com какво избирате по 1. и 3. (И по 2., ако има нужда.) Пишете ни още:

4. Кога и къде да ви дадем/пратим наградите и отличията… но първо вижте най-долу.

~

Ако не сте сред отличените (получили сте писъмце със заглавие „Копнеж за ученическо творчество: резултати“) – не унивайте. Четете! Пишете! Участвайте пак!

Някой някога беше казал, че трупа провал след провал – но един ден провалите му ще направят толкова голям куп, че като стъпи отгоре му, ще достигне успеха…

~

Междувременно…

На 26 април следобед каним всички ви на писателска работилничка на английски език с Даниел Бенсън, американски автор на научна фантастика и фентъзи.

Вижте къде, кога, как.

(И ако искате да развивате писането си – следете тази тема във форума ни. Там обявяваме всички наши работилници, включително българските.)

~

А накрая е…

Награждаването.

То ще се случи като част от Фестивала на българското образование: на 27 април, от 11 до 12 часа, на сцената в подлеза на Националния дворец на културата срещу шадравана с металните сфери. Намерете я на схемата. (Подсказваме: Страница 6. Цвят син.)

Ще дойдете ли?

Ако няма как, моля пишете ни (в poslednorog -в- gmail.com) къде искате да получите наградата и отличието си : на живо в София (след 1 май), или по пощата.

Чакаме ви!

Ние от Човешката библиотека, SciFi.bg и Фентъзи ЛАРП Център

В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели (:

Напомняме, че този април е месец за живи срещи. Последната ни среща преди Фестивала на българското образование е тази неделя, 21 април – и темата ѝ е „Бъдещото образование – световни прогнози до 2030-а и отвъд“. Нас темата ни вълнува (а прогнозите – плашат и вдъхновяват) наистина много. Заповядайте.

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат  поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете?

Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ!
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

МАРИНЕША

 

Стана това, че гонех лисицата на дървото – така де, лисицата вече не беше на дървото, понеже междувременно скочи на земята, стрелна ме с поглед и после се изпари между конюшнята и зеленчуковата ми градина. Носех кош с току изпрани дрехи да ги окача на слънце, но просто го пуснах и погнах животното. То ми беше убило кокошката – тя не бе съвсем моя, но аз ѝ дадох името, Сона ѝ виках, и тя винаги ме следваше навсякъде, дори когато не ѝ носех жито. Оная лисица я уби, а аз щях да убия нея, ако можех. Наистина щях.

Само че я нямаше, като заобиколих конюшнята – просто изчезна напълно; трябва да се е върнала по следите си, да се е стрелнала напряко под къпалнята и изшмуглила през дивия къпинак отвъд. На Росет са му казвали и казвали, и казвали да запречва онова място – жабите изскачат и плашат гостите, а веднъж-дваж е идвало и таракки. Росет може да е много приятен, по своему, но просто е безотговорно момче.

Както и да е, постърчах там за момент – пак бясна заради Сона, тя беше толкова добра кокошка – и тогава се сетих за мокрите дрехи и изтичах обратно, надявайки се да не съм изсипала някоя от коша. И не бях, слава богу, поне не нещо, което да пострада от още едно тревно леке, и тъкмо се обръщах към нариловото дърво, където обичам да простирам прането по това време на годината, понеже всичко попива мириса на цветчетата – и изведнъж се появиха те, двама мъже, които изникнаха откъм овощната градина, като да бяха секли право през полята, без въобще да се задържат на пътя. Усъмних се в тях веднагически. Всеки, който не ходи по пътя, ме съмнява.

Бяха дребни, слаби, кафяви мъже, и двамата, облечени в кафяво, и ми изглеждаха почти еднакви, освен че на единия му имаше нещо на устата – само половината му горна устна шаваше, като говореше. Другият имаше сини очи. Уплашиха ме очите му. Не мога да кажа защо.

Стоях съвсем, съвсем неподвижна, преструвайки се, че не съм ги видяла. Това правеше Сона, кокошката ми, когато отгоре кръжеше ястреб. Другите пилета бягаха във всички посоки, писукащи и пищящи, а Сона просто стоеше на едно място, тъй неподвижна, без въобще да поглежда ястреба, нито дори сянката му, замитаща земята. Винаги ѝ бе вършило работа, бедната Сона, та си мислеше, че и занапред ще е тъй.

Е, и на мен не ми свърши работа. Доближиха ме – наистина бяха дребни, не по-високи от мен, и не издаваха звук. Краката им не издаваха, имам предвид. Онзи със сините очи застана точно пред мен, лице в лице, а онзи с шашавата уста застана тъкмо зад рамото ми – не можех да го видя, без да си обърна главата, но го усещах там.

Бяха много учтиви, признавам им го.

(Колко?)

„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс втори)

Приятели, продължаваме (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме откъс от нея. А междувременно може да ни помогнете, като ни пишете (до 13 април):

– дали ще искате хартиени бройки от романа и колко.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро II“ заслужава да излезе.

Приятно четене. (:

(Откъс първи)

~

– Спрете! Спрете… ще дойда. Спрете!

Кериан приближи Кийра в гръб. Закова се точно зад нея и тя трепна.

– Спрете…

Гласът на Етиен звучеше продрано. Беше онзи глас, другият, който познаваха отскоро. Кериан загърна коженото си яке. В коридора беше хладно. Вратата, която ги делеше от каютата на Етиен, му заприлича на леден блок.

– Става все по-зле, нали? – Кериан плъзна погледа си по дългия врат на Кийра. Тя отново се беше подстригала много късо.

– Това те устройва, предполагам? – Кийра се извърна към него и повдигна вежда.

– Напълно.

– Стига, Кериан! Толкова време издържахме. Открихме толкова много. Само той може да убеждава така. Да ни задържи заедно.

– Не може да спи, а когато успее, се случва това. – Кериан я изгледа гневно. – Цената да имаме сигурно убежище.

– Той я плаща – ядоса се и Кийра. – Винаги си показвал, че не ти пука. Какво се промени сега?

– Пак ли има кошмари? – Мая се появи безшумно.

Гласът ù ги стресна. Тя се закова на пръсти, както пристъпяше към каютата на Етиен.

– Сложих му гривни и на краката – каза Кийра, избягвайки очите на Кериан. – Говорихме си, докато заспи, и веднага го вързах за леглото. Сега няма да се нарани. Той го приема. Всичко, което предложих.

– Борец за свобода, който спи вързан. – Кериан им обърна гръб. Искаше да се отпусне в своето легло и да се опита да не мисли.

– Ален легна ли си? Днес дежури Кийра, нали? – Мая се затича след него. – Почакай!

Той спря, без да се обръща.

– Какво има? Какво мислиш, че… – Мая протегна ръце към лицето му, но се спря. – Кериан, вече не мога да те разбера. Не говорим. Когато решиш да кажеш нещо… толкова си груб, саркастичен. На кого си ядосан? Етиен приема това.

– Кошмарите нощем.

– Да, той каза, че може да се справи.

– Знае ли с какво има да се справя? А ти?!

Кериан влезе в каютата си. Тя остана на вратата.

– Не ме ли искаш вече?

– Не става въпрос за теб и мен. Влизай! – Той я изчака и седна на леглото. – Вече не знам какво искам. Няма какво да си кажем, затова не говорим. Бяхме шестима. Един умря.

– Инцидент.

– Умря, а втори е на път да се побърка.

Тя разшири очи.

– Нещата не са каквито ги виждаш. Вярваш на Етиен, той казва, че ще се оправи, и ти го приемаш за истина. Той няма да се оправи, Мая! Ще стане по-зле и ще ни повлече след себе си.

– Не е заразно.

– Напротив.

Тя седна до него.

– Етиен беше вирусоносител от самото начало. Още от „Дуел“! Дори и преди това е бил. – Кериан се изтегна, изпъна крака и сложи ръце под главата си. – Той няма какво да губи, също като тези хора на Земята. Ор, старецът Йоан, Тони. Абсолютни неудачници. Аутсайдери. Кой друг тръгва да прави революции?

– Помогнаха ни. Без тях нямаше да можеш да влезеш в системата.

– Мина много време. Вече не изглеждаме като на снимките, ако изобщо пазят снимки. – Кериан говореше на себе си. – Сега е моментът да „загинем“ и да „възкръснем“.

– Ти наистина го искаш, нали? – Мая стана от леглото. – Искаш да се разделим. Не, не говоря за нас. Искаш групата да се разпадне. Кошмарите на Етиен са твой съюзник.

– Искам това да свърши! – Кериан затвори очи. – Когато спасим момичето, ще се върнем на Земята. Ще продадем кораба в Ливан и аз ще взема моя дял. Мога да им подаря по една нова самоличност за довиждане.

– Защо?! Как ще продължим без теб? – изплака Мая.

– Не съм казал, че искам да продължите. – Той се усмихна криво. – Последен опит да вразумя Етиен.

Мая закри очи и си тръгна. Кериан се обърна към стената. Спомни си думите на Тони Виола – тийнейджъра с коса като каска от Втората световна война.

„Разбивам кодове на ключалки. Практически мога да премина през всяка врата, но сам не е интересно. Имам нужда от Етиен… от тях, за да намеря смисъла.“

– Нуждата да бъдеш воден – промърмори Кериан. – Човекът така и не успя да излезе от стадото.

В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели (:

Първо, напомняме, че този април е месец за живи срещи. Следете  специалната тема във форума ни. Днес например ще откриете покана от нас към вас за 14 април.

Второ, продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, както обяснихме, е да се продадат  поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. 

Как може да ни помогнете вие?

Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.


Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ!


Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

А сега…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов, Невена Стоянова

НЯТЕНЕРИ

 

Момчето ни наблюдаваше скришом, като излязохме онова утро. Помня, че това ми се стори странно. У Росет нямаше нищо потайно, що се отнася до нас: носеше обожанието си, както птица – перата си, и то го красеше и окриляваше, както перата.

Другите не го видяха. Щях да кажа нещо по въпроса, но Лал яздеше напред, напявайки си една от онези нейни дълги-предълги, изумително немелодични песни; а колкото до Лукаса, не мога да ви опиша как присъствието ѝ променяше дори миризмата ми и насъскваше косъмчетата по тялото ми едно срещу друго. Сега знам защо, разбира се, но тогава можех само да предполагам, че е от твърде дългото отбягване на нормална човешка компания.

Коркоруа е най-близкото до истински град, което ми се е изпречвало в онази дива северна земя. Хората от големия град едва ли ще го сметнат за нещо повече от преразраснала се сергия за зарзавати, ярка плетеница от кръгли дървени къщурки покрай сухите дерета, които минават за улици и пътища. Къщите са повече, отколкото ти се струва отначало: има повече коне отколкото волове, повече лозя и овощни градини отколкото поля за оран и повече кръчми от всичко останало. Сервират вино, което издава колко е изтощена почвата, но правят интересно бренди от мъничките си бледи ябълки. Мисля, че с времето човек може да го хареса.

Жителите на градчето са в общи линии набити и изглеждат още по-дребни сред дивата щедрост на собствените им планини и небе, но носят нещо от същата неподправена дивост, което понякога ме ободрява. Родих се в такава земя – макар да ме отведоха на юг като дете – и знам, че повечето северняци държат вратите на душите си залостени и измазани с хоросан, та да обърнат естествената си топлина навътре сред вечната зима. На тези хора трябва да вярваш не повече, отколкото на други – и по-малко, отколкото на някои – но мога да ги харесвам като брендито им.

Пазарището не подхожда на града и все пак е градът, наистина, след като сигурно е търговският център на цялата провинция. Според Росет е отворено целогодишно, което се среща рядко дори при по-мек климат; и определено е единственото, където знам да продават меднотъкания плат, който правят само в западен Гакари, до нареденото щайга връз щайга лимбри – онзи ужасен зъботопящ захаросан плод от Шаран-Зек. Продават дори най-добрите камлански саби и брони, а такива изделия често няма да намериш и в самия Камлан, толкова се търсят. Аз лично си купих кама оттам, на срамна, но почти справедлива цена.

Изравних се с Лал, докато прекосявахме града в тръс (да го заобиколиш до главния път ти отнема кажи-речи два часа, което никой не си даде труда да ни каже в началото). Рекох ѝ:

– Северняците не понасят лимбри. Не го бях виждала на север от Сиритангана, досега.

Преди да опозная Лал, най-често вземах смеха ѝ за изненадано изпъшкване или въздишка.

– Наистина винаги е изпитвал отвратителна страст към тая гадост. А и харесва такива места, обикновената прашна и кална земя на фермери. Знаеш ли някога да е живял за дълго в истински град?

– Когато ме прибра, живеехме в задната част на рибарски дюкян в Торк-на’Оч – казах аз. Лал изкриви лице: Торк-на’Оч се слави с опушената си риба и нищо друго. – Може да го няма – додадох – но е бил тук, и то неотдавна, подсказва го всичко. Може да ти е пращал сънища, защото ще те намерят най-лесно в скитанията ти, но аз години наред бях на едно място и на мен пишеше писма. Още ги пазя. Идваха от тук, от Коркоруа – той описваше пазарището и вида на хората и дори ми каза каква е къщата му. За това не може да греша. Не може.

Тонът ми трябва да се е повишил, понеже Лукаса се обърна на седлото си и ме зяпна с онези нейни светли очи, които бяха винаги широко отворени и сякаш виждаха не мен сега, а мен тогава, онова мен, надничащо иззад рамото ми през времето.

– Вярвам ти – каза Лал – но не можеш да намериш къщата, а обиколихме два пъти всичко между пазара и летните пасища. Сега се водя по прищявката на Лукаса обратно до старата червена кула, както предложи ти, защото не знам какво друго да правя. Ако там не намерим следа от него, ще се върна в хана да се напия. Отнема ми много дълго да се напия, та трябва да почна отрано.

Нямаше какво да ѝ отговоря. Млад търговец улови стремето ми, като протегна кафез с пойни птици; друга търговка дърпаше юздите на Лукаса и врякаше за копринени фусти на безценица. „Две почти на цената на една, девойче – сладка преспа дипли, през която да изгази любимият!“ Лукаса не я и погледна. Последвахме Лал покрай редиците колички със зеленчуци, лъкатушехме в редица между продавачите на вино и сергиите, отрупани с овча кожа и разчепкана вълна – от време на време конете ни се спираха заради навалицата и страха да не стъпчат някое от хлапетата, които врещяха и се вряха между краката им – докато отляво не се откри тясна павирана уличка и ето ги овощните градини и белия път, отвеждащ към жълтите хълмове. Тогава оставихме конете да потичат. Беше приятен ден и си потананиках.

Когато Лал дръпна юздите си, почти бяхме стигнали хълмовете и виждахме къщите, които вече бяхме претърсвали два пъти, повече или по-малко със съгласието на обитателите им. Тези тук са по-големи от жилищата долу в града, предимно дървени като тях, с изключение на редките каменни или тухлени имения. Придържат се обаче към облите форми, с боядисани високи сводести тавани, от които приличат малко на бухнали бухти. И също като бухтите са твърде блудкави за вкуса ми: един следобед в тази уютна закръгленост, да не говорим за седмица, и закопняваш за стрехи, фронтони, гребени, ръбове, ъгли. Естествено, планините отвъд навярно предлагат достатъчно острота, чак до пресита. Поглъщат твърде много от небето, дори от това разстояние, и снегът не ги смекчава: по жилестите им страни като слюнка блести лед. Приличат на грамадни глигани.

Лал докосна рамото на Лукаса и рече:

– Днес си не само наш спътник, но и водач. Върви напред, ще те следваме.

Каза го с премерено безгрижие, но в очите на Лукаса се появи такъв ужас и погнуса, че и Лал, и аз се извърнахме бързо да видим каква опасност ще да ни дебне. Когато пак се обърнахме, Лукаса вече я нямаше; навлязохме дълбоко сред хълмовете, далеч отвъд първите къщи, преди да я стигнем.

Предната нощ ми беше уморено и раздразнително, затова и предложих да се върнем в червената кула, преди всичко като ядна шега. Лал не бе дала на Лукаса нито заповеди, нито посока, но тя отби от пътя по единствената пътека, която би я отвела там, сякаш я знаеше отдавна. Като наближи мястото, тя забави коня си толкова, колкото на пазарището в Коркоруа. Очите ѝ бяха празни, а устата ѝ зяпаше – във владения, където изкуството им се тачи, някои водотърсачи изглеждат така, когато следват мириса или усещането за вода до там, където тя не би могла да бъде. Зад мен – дишането на Лал, бързо и плитко.

Червената кула беше толкова порутена, колкото може да е една сграда, без да падне, но щеше да се откроява по същия нелеп начин сред тези сурови сиви планини дори всяка тухла да ѝ беше на мястото. Тази страна я кара на издръжливост, на приведени и добре увити глави: грандиозното имение тук е просто препечена бухта; крепостта е престояла, корава като камък бухта. Една кула – кула с външно стълбище, прозорци на всеки завой и каквото трябва да е било обсерватория на върха – твърдо принадлежи на южните приказки, на нощи и земи, където звездите всъщност се виждат достатъчно дълго, та да им измисляш истории. Беше точно каквото би си стъкмил онзи нагъл, невъзможен старец. Трябваше да го проумея вчера, преди Лукаса, преди всички.

Тя слезе от коня в сянката на кулата, а ние се промъкнахме подире ѝ – поне го чувствах като промъкване, някак, с оня застинал ден и нейните бавни крачки през огромния порутен вход. Портата бе повалена и над нея се преплитаха къпинаци, но вече се бяхме убедили, че мястото е достатъчно безопасно за влизане, иначе никога не бихме я пуснали напред. Тя не обърна внимание на стълбището, а се запъти право към една вътрешна стена, отвори почти невидима врата, за която не ѝ бяхме споменавали, и заизкачва без колебание стъпалата зад нея, без да проговори, без да погледне назад.

Следвахме я мълчаливо. Лал отмяташе паяжини настрана, а аз криех лице от курешките на сови и прилепи, които Лукаса откъртваше по пътя си и които правеха стъпалата опасни. Беше също тъй дълго, уморително и миризливо качване като първия път. Често си мислех за изражението в тъмните лешникови очи на момчето Росет, докато ни гледаше сутринта и тъй ясно си ни представяше на път към чудните приключения, с които тъй усърдно даряваше живота ни. Твърде много се въртеше из главата му, и нито мисъл за собствената му земна красота – няма по-привлекателна комбинация. Сякаш ми трябваха още проблеми.

В тъмницата и Лал, и аз си ударихме главите – както преди – в неочаквано ниския таван, с който свършваха стъпалата. Не и Лукаса. Движейки се с лекота, макар да трябваше почти да се превие на две, тя се плъзна наляво тъй бързо, че за няколко мига я изгубихме в мрака. Когато си поех дъх, прошепнах на Лал:

– Независимо дали намерим нашия приятел или не, рано или късно ще трябва да ми кажеш как тя узна. Поне това ми дължиш.

Кулата, разбира се, беше с двоен градеж: твърдо тайно ядро в сърцето на ронещата се бутафория. Външното стълбище нямаше да ни отведе до площадката, където стояхме, нито дори до стаичката, където знаехме, че е отишла Лукаса. Двете с Лал бяхме прекарали целия следобед вчера да почукваме, претърсваме, обсъждаме, обмисляме – и, накрая, да кълнем и гадаем – пътя си до това помещение, а онова празно дете бе отишло право там, като да се разхождаше до вкъщи.

– Не е мое да го разказвам аз – отрони Лал. – Трябва да питаш нея.

Но тогава нямах сила да помоля Лукаса да подаде сиренето, да ми помогне да закопчая един хамут. Лал го знаеше.

(продължава)

„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс първи)

Приятели, продължаваме (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме откъс от нея. А междувременно може да ни помогнете, като ни пишете:

– дали ще искате хартиени бройки от романа и колко.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро II“ заслужава да излезе.

Приятно четене. (:

~~~

Светлините заиграха по бялата стена. Леона се надигна първа. Рая и Джанар спяха или се преструваха, че спят.

– Момичета! Пуснаха генератора! – Тя скочи от леглото си. – Ставайте! Сънувах нещо. Беше хубаво.

– Марко Делил те отвежда на Земята с бяла шейна. – Джанар се надигна с кисела физиономия. – Днес не е ли събота?

– Четвъртата! – каза Леона. – Ден за почистване на цеха. Поне правим нещо, какво се вкисна?

„Сънувах го! Беше ли сън? Той беше като истински.“

– Мразя… дните… за почистване. – Рая се протегна и се зави през глава.

– Момичета!

– Стига, Леона! – изхриптя Джанар. – Марко тича подир теб, хубаво ти е и ти си хубава. Престани да бръмчиш наоколо. Другите хора не са щастливи, не мислиш ли?

– Щастие?! – Леона спря да се облича и седна на леглото си.

„Пет години съм доброволен изгнаник. Не мога да му предам и дума. Пет години! Той е жив и не е на Земята, но не е и тук. Знам, че ще дойде за мен. Един ден. Прави сте! Не съм нещастна. В душата ми има радост.“

– Сънувах Тони Виола! – обяви Леона. – Каза ми няколко важни новини, но не ги помня. Бяха за някого. Той също се появи в съня.

Двете момичета зяпнаха в недоумение.

– А, Тони ли? Приятел от военното училище. Той… все едно, няма да разберете.

„Каза, че сега трябва да дойдат за мен. Етиен беше там, но не го виждах ясно. Имаше и други, непознати. Етиен беше там и настояваше да дойдат!“

– Е? – Рая повдигна рамене. – Хубав ли е тоя Тони?

– Няма да ти разрешат връзка с някой от Земята – обади се Джанар. – На твое място щях да се държа прилично, за да… казах ти, Леона, хубава си. Марко те харесва, изрядни сте и може да ви одобрят. Това е животът!

– На Дели Осин ù позволиха да се омъжи за Рей – подскочи Рая. – Вече е на двайсет. Ще им дадат да си имат и дете, ако продължат така.

„Аз съм повече от изрядна. Научих се. – Леона се усмихна. – Но дете от Марко Делил? Тук?!“

Тя положи усилие да прибере косата си в плитка. Облече горнището на униформата си.

„Синьо за почистване, зелено за училище, за работа – червено, защото е голям гърч.“

– Леона! – Рая стоеше пред леглото ù облечена. Джанар вече беше до вратата.

– Да не закъсняваме! – Леона стана и изтича пред Рая. – Все пак, ако ставате по-рано, няма да сме толкова припряни. Нужно ви е търпение, не бързаме за никъде, нали?

– А?! – опули се Джанар.

– Цехът няма да избяга, имам предвид – усмихна се Леона. – И ако закъснеем малко, но се извиним, ако сме спокойни, ще ни простят, Джанар. Момичета сме! Трябва ти само спокоен дух.

– Кой ти го каза това? – сега и Рая се беше опулила.

– Един страхотен мъж. – Леона ги поведе към стълбите. – Наистина е бил красавец някога. Личеше си, като гледаш в очите му.

 

Сиво-белите стени на цеха изглеждаха чисти. Машините блестяха и Леона се усмихна, мислейки, че това почистване ще е като всички останали.

„Искат да сме непрекъснато заети“ – напомни си тя. Майка ù казваше, че така се прави открай време.

„Работа или развлечения, това ще отдалечи човека от човека.“

– Защо не и двете?

– А?! – Джанар спря до нея.

– Да яхнем подочистачките – усмихна се Леона. – И двете!

Тя се затича към машините с „глави“ като спидер и „тела“, напомнящи дебелана с пола.

– Пак момичета на подочистачките – възнегодува Солем.

– Вие си стойте на заготовката. Какво правите в нашия цех? – подвикна им Рая.

Качиха се. Джанар остана долу и недоволството обезкърви мургавото ù лице.

„Всички са недоволни от всичко.“

Леона се издигна и полетя към изхода.

– Аз ще мина халето – извика към Рая.

– Аз тук – отвърна момичето.

Халето беше широко, светло и празно. Леона сниши подочистачката, включи на почистващ режим и остави автопилота да ръководи машината. Приятното бръмчене на четките и ароматът на бор я изпълниха. Вече беше далеч от тук.

„Той е близо.“ – Леона докосна съзнанието на Етиен. Още малко и ще може да му говори. Само мъничко.

„Пет години, два месеца и осемнайсет дни“ – напомни си тя. Беше се научила да живее просто. Ученето, работата, търпението. Да изтърпиш държанието на Рая и Джанар през всичките години заедно си беше школа по закаляване на нервите. Призна предателството си пред семейство Делил. Май ù простиха. Марко я хареса отново. Той обвиняваше баща ù. Мислеше ли, че тя е тук от вина?

„А аз все още се чудя дали не предадох и баща си, отричайки се от него пред семейство Делил. Горкият, нямаше грам характер.“

Понякога ù ставаше мъчно за офицер Дим, но все още мислеше повече за майка си. Сънуваше я в стаята си на Земята. Напрегнати сънища, в които и двете страдаха, бягаха от нещо. Когато не можеше да заспи, разговаряше пак с майка си наум. Не смееше да говори с Етиен. За него само се молеше.

Подочистачката зави и Леона осъзна, че е минала половината хале. Не искаше да се връща при другите. Не обичаше да ги слуша, нито да им говори.

„Той е близо! – каза си отново. – Аз съм голяма, красива съм и обичам живота си, защото той, моят живот, е подарък. Ще му го подаря скоро.“

Април – месец на живите срещи. Помогнете ни с „Песента на ханджията“. Малкото четене

Приятели (:

Ако искате да се запознаете с ЧоБи и нейните Чобити – или да ни видите пак – април е месецЪТ. Започваме тази неделя – а кулминацията ще бъде по време на Фестивала на българското образование, 25-27 април, когато ще представим отличените пишещи в Копнежа за ученическо творчество.

Всички срещи ще възвестяваме в специалната тема във форума ни. Следете я – там вече има покана за 7 април. Ние ви чакаме.

И междувременно продължаваме със…

~

… сбъдването на „Песента на ханджията“, The Innkeeper’s Song, по българските земи.

Още първия път споменахме, че за да има смисъл издаването на преводни автори и заглавия в Човешката библиотека, трябва да бъдат продадени поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена. Това е така, защото:

преводните заглавия включват разходи както за авторски права, така и за превод и редакция;
подбираме трудни текстове: за превода и редакцията на „Песента“ вече сме посветили месеци работа, в екип от почти десет души (тя е по-сложна от „Последният еднорог“);
се стараем да поддържаме корични цени според възможностите на българите: „Песента“ например в идеалния случай ще струва 9 лева на хартия и 3 лева в електронен вариант. При това условие можем да си покрием разходите само ако се продаде висок тираж.

Вие, читателите, искате ли да продължим с преводните издания? И ако да – ще ни помогнете ли?

Ето за какви варианти се сещаме:

Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.

(Държим да си знаем: На нас не ни трябват дарения. Трябва ни убеденост, че това, което правим, е нужно на други хора. Затова: ако искате да ни пратите по-голяма сума, просто пишете „За толкова е-книги и толкова х-ниги“. Убедени сме , че можете да зарадвате хора около себе си.)


Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ!

(Това понякога дава много по-широк и по-траен резултат, отколкото личната „лепта“.)
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – ще отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Накрая да споделя нещо лично:

Аз (Калин) не съм се вълнувал толкова от времето на „Последният еднорог“. И заради превода и редакцията, и усещането за откривателство, което съпътства всяко наше завойче из тях (а те понякога са си влакче на ужасите… прощавайте, ако се подхлъзнете на повърнато ). Но и заради възможността да проправим още една пъртина с тая кампания. Да построим още мостове, по които идващите след нас да стигнат още по-надалече – до местата, които чакат тях да строят мостове. Да сътворим нещо ново – нещо невиждано, неизпробвано.

Както е рекъл Шмендрик:

… за магьосника светът тече безспир, изменя се без граници и винаги е нов. Само той знае тайната на промяната, само той знае, че всички неща са затаили дъх в копнеж да се превърнат в нещо друго, и тъкмо от това всеобхватно напрежение черпи силата си.

А вече на края – истинския… край няма.

Ето (:

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов

ЛАЛ

 

Сънищата се върнаха веднага щом дадох пръстена си на онази девойка. Знаех, че ще стане така, но нямаше как, заради другия сън, онзи, който ми прати моят приятел. Бяла удавница, плачеща с цялата неизползвана сила на неживения си живот, зовяща тъй отчаяно от речното дъно, че дори кожата ми изпита болката, при все милите помежду ни, дори ходилата ми. Още е била жива, когато ме споходи сънят, три нощи по-рано.

Ала не беше от лошите сънища, а само начинът, по който ми говори моят приятел, през всичките тези години, откакто го срещнах. Лошите сънища са по-стари, далеч по-стари, и идат от друго място; лошите сънища са начинът, по който кървя – аз, Лал, Лалкамсин-камсолал, стройна и жилава, и безстрашна, Морячката Лал, ЛалСкритата сабя, Лал-Сама, кръстосваща моретата и друмите на света за своя собствена тайна наслада. Лал, която хлипаше и викаше нощем, всяка нощ, откакто бе на дванадесет, докато моят приятел не ѝ даде онзи изумруден пръстен, който бе получил от мъртва кралица.

– Достатъчно си сънувала – рече ми той, а усмивката му се криеше в сплетената брада като някакво животинче. – Няма да има повече сънища, никакви сънища, обещавам, не и ако не ги пратя аз, както може да правя. Задръж пръстена, докато не срещнеш някого с нужда, по-голяма от твоята. Ще го познаеш, щом времето дойде, и след това пръстенът ми вече няма да ти е нужен. Обещавам ти го, чамата. – Винаги ме наричаше с това име, от началото, и все още нямам и най-бегла представа какво значи.

Е, беше сбъркал, въпреки мъдростта си, сбъркал за мен, не за пръстена. Всеки един от онези стари ужаси се бе спотайвал в очакване на мига, когато ще го предам нататък; всеки един от тях се върна със скачане, съскане и зъбене да се свие върху сърцето ми, преди дори да затворя очи, когато най-накрая трябваше да заспя. Джеджиан, с уста като горещо калище, Джеджиан и безименният му приятел, и аз, няма и три часа, откакто ме грабнаха от дома ми. Шавак. Дарадара, която го уби, и онова, което ми стори в кръвта му. Лоум, малкото момче, не можех да му помогна, не можех, аз също бях малка. Унававя, с раираната си нощница и камите. Едкилос, който се преструваше на мил.

Бисмая, която ме продаде.

Не съм кралица, нито съм се представяла за такава, макар слухътда ме следва. От рождение са ме възпитавали да бъда нещо по-малко и далеч повече от кралица: разказвач на приказки, хроникьор, пазител на спомени. Думата, която ползваме, е „инбарати“, и в моя род първородната дъщеря е била Инбарати на Кайдун, откакто думата и градът съществуват. Когато навърших девет, можех да пея историята на всеки кайдунски род, както на книжовния език, който ми преподаваха, така и на пазарския говор, заради който учителите ме налагаха. Все още мога – ако някога пак проговоря на тези езици – както и всяка бойна песен, всяка приказка за животни, всяка версия за основаването на града ни и наводненията, сушите и чумите, които сме преживели. Да не говорим за всяка възможна легенда за велики любови и вълшебни, ужасяващи влюбени, които вечно изпитват верността си. Моят народ е изключително романтичен.

Бисмая. Братовчедка, другар в игрите, скъпа приятелка. Умъртви я раждане, преди да успея да я убия аз, не задето се погрижи да ме откраднат и продадат, а защото го направи от детинска скука. Да бяхме обичали едно и също момче, да бяхме се карали твърде често заради моя тормоз (а аз наистина тормозех Бисмая, бе невъзможно да не го правиш), дори просто да бе пожелала да е Инбарати на мое място – е, не вярвам, че щях да ѝ простя, ала поне щеше да има нещо за опрощаване. Но тя ме предаде заради смътна нужда от забавление и за пари да си купи домашна птичка. Сънувам Бисмая по-често от всеки друг.

Ала зная начин да се справям със сънищата, начин, на който сама се научих още преди да срещна моя приятел, защото, макар тъй да ми се искаше да умра, отказвах да полудея. Има една история, която си разказвам в нощта, стара крайбрежна приказка от Кайдун за морячка, която знаела езика на рибите и можела да ги призове където поиска или, с едничка дума, да изпразни пристанището от всичко освен гмуркащите се за монети деца. Заради тази ѝ дарба я ухажвали, но не я обичали, и множеството ѝ приключения обикновено ме държат от изгрева до заника на луната в нещо като покой. Ако още съм будна, зная безкрайна песен възхвала за един крал, изпълнена с достатъчно герои, победи и пирове да ме опазят до зората. С пръстена бе по-добре, пръстенът ме оставяше да спя истински, но и този начин е стар приятел.

В онези първи нощи девойката спеше като трупа, който бе, докато аз лежах и гледах ниските, дебнещи звезди на тая земя и с цялото си същество се ослушвах за третия повик на моя приятел. Първият сън ме бе изтръгнал от постелята на любовник – което, в онзи случай, може би бе за добро – ала вторият ме събуди в конвулсии, повръщаща от чужда болка, трескава от чужд страх. В него имаше ярост от отчаяние, каквото аз – която мислех, че разбирам какво е безпомощност не по-зле от всеки друг – не бях познала. Не можех и да си представя маг, достатъчно силен да натроши огромни бойни кораби в морето като сухари в супа (и достатъчно мил да прати делфини да отнесат моряците у дома), тъй отчаян, че да извика на помощ избягала не-питай-каква, която бе открил да се свива гола под кош за риба на кея в Ламедин. Ала той бе извикал и след половин час се носех върху седло, по непредвидени друми в непозната земя. Има хора, на които дължа живота си, както други ми дължат своя – а той ми върна душата.

Третият сън ме намери в Пустошта, в нощта, когато ни се изчерпа пътят. Лукаса – узнах името ѝ от зова на оня момък подир нея – вече се беше възстановила колкото е възможно: хубава, мила, невежа селска девойка, която не бе ходила никъде през живота си, освен в смъртта. Не я помнеше, не помнеше и почти нищо преди нея – ни име, приятели или род, ни оня гламав младеж, дето още се мъкнеше подир нас, глупав като търкалящ се камък. За нея всичко започваше с гласа ми и месечината.

Онази нощ, като дете, молещо да чуе любимата си приказка пак и пак със същите думи, тя поиска отново да ѝ разкажа как съм пяла над нея и съм я вдигнала от реката.

– Лукаса – казах, уморена и нетърпелива – беше просто песен, на която ме научи един старец много отдавна. Той я ползваше главно в зеленчуковата си градина.

– Искам да я знам – настоя тя. – Сега тя е моята песен, имам право да я знам. – Със срамежлива селска лукавост ме изгледа косо и добави: – Никога няма да стана велика магьосница като теб, но мога да науча поне мъничко.

– Зная само това – отсякох аз – едно-две нещица, един-два номера, и ми отне цял живот да науча и толкова. Кротувай, ще ти разкажа друга приказка за Зивинаки, който бил кралят на лъжците.

Исках да заспи бързо, за да помисля какво да правя, ако третият сън не дойде. Ала тя още дълго ме моли да я науча на онази песен. Упорита като момъка, всъщност, по своему. Селото им сигурно е забележително.

Онази нощ не спах, но моят приятел дойде при мен и така. Надигна се от огъня, когато се наведох да го разпаля: треперещ старец, уплашен и гол като мен, когато ме намери. Бижутата ги нямаше на ушите му – „четири на лявото, три на дясното, всичко помня, приятелю мой“; цветът – в очите му, плитките и трогателните панделки – на брадата му. Без пръстени, плащ, жезъл; и, най-ужасно от всичко, без сянка – нито на лунната светлина, нито на пламъците от огъня. В моя край – в онова, което беше мой край – вярват, че да видиш човек без сянка е сигурен знак, че ще умреш скоро, сам, на лошо място. И аз го вярвам, макар да е безсмислица.

Ала го доближих с радост и се опитах го загърна в наметалото си. То падна на земята, разбира се, а ръцете ми преминаха през треперещия образ на тялото му; където и да му беше студено, не беше на това място тук. Тогава му проговорих: „Кажи ми какво да правя“, и той ме видя, но не можеше да отвърне. Вместо това посочи накъдето звездите избледняваха над валчестите безноси хълмове на Северната пустош. Панделка от светлина, зелена като очите му някога, изскочи от пръста му: тя избяга през Пустошта, право към планини тъй далечни, че дори денем трудно се различаваха. Щом отпусна ръката си и пак ме погледна, трябваше да се извърна от бледия ужас по лицето му, защото за мен не бе редно да виждам дори призрака му такъв.

– Ще те намеря – казах. – Лал идва да те намери.

Ако чу, това не го успокои. Изчезна без думи, но мирисът на мъката му горя в гърлото ми дълго след зазоряване, както зелената диря остана по хълмовете дори когато с Лукаса отново поехме по пътя си. Посочих ѝ я, но тя не можеше да я види. Тогава си помислих, че моят приятел има сила само колкото да извика мен, никой друг.

Помня, че онзи ден разправих на Лукаса малко за себе си и повече за посоката, в която вървим, и защо. Въпреки постоянството си, тя още не задаваше истински въпроси, а само, в различни форми: „Жива ли съм, жива ли съм?“. Иначе изглеждаше напълно доволна да язди зад мене, ден след ден, през земи тъй горчиви и пусти, че спокойно можеше да поиска отново да е удавница, на сигурно в сладките, стремглави води на родния край. Казах ѝ, че мой приятел е в голяма опасност и нужда и че пътувам да му помогна. Тогава тя се усмихна за първи път и видях подир какво е поел оня селски момък.

– Той е любимият ти – каза тя.

– Разбира се, че не – възразих. Всъщност бях шокирана от идеята. – Той е учителят ми, помогна ми, когато за мен нямаше помощ никъде по света. Щях да съм по-истински мъртва, отколкото ти някога си била, ако не беше той.

– Старецът, който е пял на зеленчуците си – предположи тя и аз кимнах. Лукаса помълча; после попита:

– Защо съм с теб? Сега принадлежа ли ти, както песента принадлежи на мен?

– Мъртвите не принадлежат никому. Не можех да те оставя, нито пък да остана да се грижа за теб. Какво друго можех да направя? – Говорех категорично и рязко, защото тя ме смущаваше. – Колкото до любимите, твоят търчи подире ни от нощта, в която те отведох. Може би ще искаш да спреш и да го изчакаш. Със сигурност много те обича, а и аз не съм свикнала на компания.

Каквато и сила да обсаждаше моя приятел, девойката нямаше да е от помощ. Не биваше да я водя нататък, за доброто на всички ни.

– Прибери се с него – посъветвах я. – Животът е там обратно, не накъдето сме се запътили.

Но тя изплака, че единият път е също тъй чужд за нея като другия, че в свят на странници познава само смъртта и мен. Затова продължихме заедно, а момъкът – подире ни; изоставаше все повече, но не се отказваше.

(край няма)