Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 37

Гостува ни: „Калвино.net“

Приятели:

През октомври се навършват 90 години от рождението на световния писател Итало Калвино.

По този повод Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Италианският културен институт в София ви канят на юбилейна литературна вечер – на 17 октомври от 17 часа в Заседателната зала на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ (залата се намира на втория етаж).

На вечерта ще бъде представено и специалното издание „Калвино.net“ – художествена проза, кино, поезия, библиография, журналистика, илюстрации… – всичко под знака на юбиляря.

Заповядайте в тъй разноликия свят на писателя Итало Калвино, чиито книги продължават да се радват на многомилионна читателска аудитория…

* Подробности относно съдържанието и цената на изданието очаквайте скоро. Адрес за запитвания и заявки: at_slavov в abv.bg

__________________________

През юни 1984 г. Итало Калвино е официално поканен от Харвардския университет за известната поредица „Чарлз Елиът Нортън“. Става дума за цикъл от шест лекции, които се изнасят в рамките на една академична година. Традицията на Нортъновите лекции започва от 1926-а и преди Калвино за тях са привличани творци от ранга на Т. С. Елиът, Игор Стравински, Хорхе Луис Борхес, Нортръп Фрай, Октавио Пас…

За първи път се предвижда участие на италиански писател и идеята е той да представи заниманията си по възможно най-концентрирания и красноречив начин пред студентите. Калвино се заема да пише Шест предложения за следващото хилядолетие: „някои достойнства, качества или характерни черти на литературата, които са ми особено скъпи, в перспективата на новото хилядолетие“.

Почива през септември 1985-а, точно преди гостуването си в Харвард и преди да е написал шестата част. Заглавието „Американски лекции“ е поставено от съпругата му Естер Калвино, а петте готови студии, събрани в томче, са издадени посмъртно през 1988 г. и представляват една от най-талантливите, прочувствени и аргументирани защити на художествената литература.

Тук ви предлагаме няколко кратки откъса от тази книга на Итало Калвино.

__________________________

~ ~ ~

„МЕЧТАЯ ЗА БЕЗГРАНИЧНИ КОСМОЛОГИИ…“

СЛЕД ЧЕТИРИЙСЕТ ГОДИНИ писане на белетристика, художествена литература, през които изследвах най-разнообразни пътища и си направих всякакви експерименти, дойде моментът да потърся някакво обобщаващо определение за моята работа, така че бих предложил следното: през цялото време основната ми грижа беше да отнемам тежест. Винаги съм се старал да намалявам тежестта на човешки фигури, на небесни тела, на градове, но най-много усилия съм полагал в облекчаването на повествователната структура и езика.

СКОРО ОБАЧЕ ОСЪЗНАХ, че между нещата от живота, които се очакваше да са ми първична суровина, и бодрата, поразяваща пъргавина, с която исках да се отличава моето писане, има едно все по-трудно преодолимо разминаване. Струва ми се, че едва тогава започнах да откривам тежестта, инерцията, непроницаемостта на света – свойства, които веднага се пренасят в писането, ако човек не намери начин да ги избегне.

Понякога ме обземаше чувството, че светът се вкаменява – бавно вцепенение, което у определени хора и места е стигнало до повече или по-малко напреднал стадий, но няма да пощади нито едно от проявленията на живота. Сякаш никой не можеше да се измъкне от безжалостния поглед на Медуза.

УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ писането на проза не би трябвало да е много по-различно от писането на поезия – и при двете се търси най-необходимият, единствен, концентриран, сбит, запаметяващ се начин на изразяване.

КРАТКОСТТА Е САМО аспект от темата, с която исках да се занимая, така че ще добавя единствено, че мечтая за безгранични космологии, саги и епопеи, затворени в размерите на епиграма. Във все по-задъханите времена, които ни очакват, нуждата от литература ще трябва да разчита на максималната концентрация на поезията и на мисълта.

КРИСТАЛЪТ С ПРАВИЛНАТА си фасетъчна повърхност и способността си да пречупва светлината е моделът за съвършенство, който винаги съм харесвал за емблема, и предпочитанието ми към него стана още по-силно, откакто се разбра, че по някои особености във възникването и нарастването си кристалите приличат на най-елементарните биологични организми и представляват едва ли не мост между минералния свят и живата материя.

КРИСТАЛ И ПЛАМЪК, две форми със съвършена красота, от които погледът не смогва да се откъсне, два начина за нарастване във времето, за изразходване на околната материя, два морални символа, два абсолюта, две категории за класификацията на дела, идеи, стилове и чувства. Преди малко споменах за нещо като общност на кристала в литературата на нашия век: не се съмнявам, че подобен списък може да се направи и за общността на пламъка. Аз винаги съм се смятал за привърженик на кристала, но страницата, която цитирах, ме учи да не забравям стойността на пламъка като начин на съществуване, като форма на живот. В този смисъл ми се ще и онези, които се причисляват към следовниците на пламъка, да не забравят по-кроткия и нелек пример на кристала.

КРАЙНАТА АМБИЦИОЗНОСТ НА намеренията е достойна за порицание в ред области, но не и в литературата. Литературата живее единствено ако си поставя огромни цели, дори те да са отвъд всяка възможност за изпълнение. Само ако поетите и белетристите се захващат с начинания, които на друг и през ум не му минават, литературата ще продължи да изпълнява някаква функция…

АКО ТРЯБВА ДА посоча кой в литературната проза съвършено въплъщава естетическия идеал на Пол Валери за прецизност във въображението и езика и създава творби по образ и подобие на строгата геометрия на кристала и абстрактността на дедуктивното съждение, без колебание бих казал: Хорхе Луис Борхес. Основанията ми да харесвам Борхес не свършват дотук, така че ще се опитам да изброя най-важните. Всеки негов текст съдържа модел на Вселената или на някой неин атрибут: безкрая, безчислеността, времето (вечно, съществуващо с други, или циклично). Произведенията му винаги се побират в броени страници, при забележителна пестеливост на израза. Разказите му често приемат облика на някой популярен литературен жанр – форми, калени от дългата употреба, превърнала ги в почти митични структури…*

Преведе от италиански: Нева Мичева

____________________

* Представянето и преводът са взети от книгата на Калвино „Американски лекции“, публикувана от издателство „Колибри“ през 2012 година. – Б. ред.

В подготовка „За спасяването на света“: Малкото четене

Приятели (:

Търсенето на корица за предстоящата ни антология „За спасяването на света“ продължава.

Продължава и търсенето на читатели. Искате ли да ни помогнете? Ние имаме нужда от съ-участието ви, сега и всеки път. Изданията и деянията на Човешката библиотека са общностни: те имат шанс (и смисъл) да се случат само когато ги подкрепят читателите като общност.

Можете да ни подкрепите с:

Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук. Препоръчваме: 7 лв. за е-книга.

NB! Хартиеното издание: Тиражът и цената му изцяло ще зависят от броя предварителни поръчки до края на октомври. На този етап е достатъчно да ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) колко хартиени бройки ще искате. Ще ви добавим на специален мейлинг лист. А през ноември ще ви пишем, за да решим заедно облика на изданието (твърди или меки корици, в един или два тома, на рециклирана хартия или да… ), като ще уточним и колко излиза една бройка при всеки от вариантите.

И NB 2! Всеки, който си заяви антологията предварително (електронна или хартиена), ще бъде вписан в По-желалите: читателите, които вярват с ум и сърце, че книга като тази заслужава да излезе. Затова молим да ни пращате и двете си имена.

(Държим да си знаем: На нас не ни трябват дарения. Трябва ни убеденост, че това, което правим, е нужно и на вас. Затова: ако искате да ни пратите по-голяма сума, просто пишете „За еди-колко си книги“. Убедени сме  , че можете да зарадвате хора около себе си.)
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 

(Това понякога дава много по-широк и по-траен резултат, отколкото личната „лепта“.)
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Пишете в тази тема – или тук в отзивите, или в пощата ни.

А ние почваме спасяването – стъпка по стъпка, страница по страница…

~ ~ ~

Умиращата ракета разора почвата, разсече тялото си в острите мечове на скалите, пропълзя няколко километра по нощната равнина и затихна. Сърцето ѝ няколко минути стягаше магнитните си мускули и като че ли успя да победи кръвта. Но пирова беше неговата победа; ослепителната кръв стопи изтощените стени, плисна навън и сърцето избухна с цялата плазмена ярост на ентропията. Озари равнината с последния си, вече несъзнателен факел и се примири със смъртта.

В тялото на ракетата още живееха отделни клетки, които агонизираха, изгубили връзката с разбития кристален мозък. Когато бледото слънце започна да се разгаря в небето, от разкъсаните тръби плъзнаха отровни изпарения, разляха се във въздуха и потекоха по равнината. Техният разяждащ дъх накара тревата да се стегне и да потъне в почвата. Храстите пожълтяха, свиха се на кълба и се затъркаляха по-далеч от опасното място. Последва ги стремителен жив килим от изплашени насекоми. Едно дърво изтръгна корените си и запълзя към хоризонта.

Когато разкъсаните вени изхвърлиха съдържанието си, ракетата започна да се разпада. Отслабналите напукани ребра не можеха да задържат титановата кожа, която с дрънчене се свличаше на плочи. В отворилите се рани все още нещо съскаше, пропукваше, понякога ярко пламваше електрически разряд. Почернелите кабели увисваха навън и разтопените им краища чукаха по обшивката.

В небето се появи птица с огромни криле, неподвижно разперени за реене в спокойния въздух. Долу ракетата бе изгорила ивица равнина. Когато птицата прелетя над нея, въздушен поток тласна крилете ѝ – ракетата все още излъчваше топлина. Птицата кацна на границата на черния кръг, насочи хобота си към оголените металически кости и изпусна облак синкава мъгла. Засъска, ракетата се покри със скреж, от нажежените части се вдигнаха облаци пара и угасиха излъчваната жега.

От гърба на птицата скочи човек.

Той се доближи до почти оцелялата предна част и почувства вътре живот. Докосна обшивката с дълги чувствителни пръсти, определи неговото място и постави върху метала малко животно, подобно на охлюв. Животното запълзя бързо. Набразди мястото, където металът беше най-тънък, после изтощено се сви в черупката си, изтърколи се на земята и заспа.

Човекът внимателно го изнесе в тревата извън изгорения кръг и се върна. Опря в корпуса свития си до бяло юмрук – металът омекна, разкъса се и се свлече навътре.

Стоя известно време, връщайки силите си – металът беше труден за преодоляване. Влезе в ракетата, стигна до кабината – стократно, хилядократно защитената кабина, оцеляла след металната агония. В деформираното кресло лежеше човек, който не приличаше на влезлия, но беше жив. Този човек бях аз.

Влезлият ме вдигна със силните си спокойни ръце и ме изнесе навън. Бях в безсъзнание; не знаех нищо. Не знаех, че съм летял дълго върху гърба на червената птица; че съм бълнувал; че човекът, който ме изнесе, е преливал в тялото ми месеци и години от своя живот… Не знаех нищо. Моето тяло беше разбито от гърчовете на ракетата. Сърцето ми понякога преставаше да бие, понякога преминаваше в трескава фибрилация, която почти не тласкаше кръвта. Част от моето подсъзнание продължаваше да поддържа живота с неприкосновените сили на организма. И през цялото време му е помагал човекът, когото не виждах и за когото изобщо не знаех.

Животът на тласъци се връщаше в мен. Постепенно преживявах цялата еволюция на живата материя. Разумът ми възникна в края на втория месец, повтори целия съзнателен живот на личността, която бях аз. И накрая, когато сметна, че се е развил до пълна зрелост, ми позволи да отворя очи.

В хладината на ранната утрин животът прогони съня. Тревата надникна навън, протегна схванатите си стъбла и ги подложи на слънцето. Дърветата се събуждаха бавно. По-младите разплитаха клоните си, а старите още шумоляха и се изправяха неохотно. Там, където бяха лежали, тревата се показа с недоволно закъснение. Няколко птици в безконтролна радост затанцуваха между облаците. Небето прибра и последните си звезди и се изпъна над главата ми, готово да закънти при най-лекото почукване.

Слънцето стана червено, оранжево, жълто, непоносимо бяло, без да помръдва от вечното си място над мен и света. Докоснах с колене равнината и чух как някъде далеч потече река. Беше времето на младата вода. Подземните океани пускаха своите подвижни филизи нагоре, където кристалните им кълнове разцъфтяваха в гейзери и потичаха без определена посока. Посрещаше ги мекият дъжд на облаците, изпращаше ги веселият шум на живота, отрупан около донеслата го вода. Ручеите, езерата, реките и малките морета се раждаха, живееха и се връщаха в земята, за да отстъпят място на новородените води през следващата водотворна година.

От върха на хълма Ушуар ме гледаше с острите си очи как тичам и се премятам в еластичната трева. Той не искаше да ме безпокои след дългия период, когато възстановявах себе си. Аз имах нужда от него и той имаше нужда от мен; но трябваше да владеем нетърпението си. За него беше по-лесно, а и той повече размишляваше над мен, докато аз го приемах стихийно, надявайки се на бързината на своя анализ.

И все пак Ушуар не издържа. Вчерашният ни разговор бе спрял в нестабилна гореща точка, когато и двамата почувствахме колко сме близо до изясняване на нашите различни понятия. Прекъсна ни само умората, която все още ме побеждаваше.

Дали е вече време? Нетърпението казва: „Да, време е, не искаш ли да тръгнеш, не искаш ли да говориш, не искаш ли да знаеш?“. Ушуар побягва, плъзга се по огледалото на тревата. Аз го виждам и размахвам ръце. Тичаме един срещу друг, разминаваме се, но той ми подлага крак. Падам, извъртам се и той се хвърля върху мястото, където бях преди секунда. Хващам ръцете му (с изненада откривам, че той е мокър до кости). Ушуар парира и ме отхвърля няколко крачки встрани.

Няколко минути се борим и преследваме, после лягаме един срещу друг и очите ни горят, а в телата се разлива почивка.

– Защо си мокър?

– Един гейзер избликна точно под моя дом – смее се Ушуар. – Сега живея по средата на езеро и сутринта го пресичах с плуване.

– Откога плуваш облечен? – прихвам аз и изстрелвам в косата му кръгло кафяво семенце. То е бодливо и Ушуар сърдито съска, докато го изскубва от гъстите джунгли на главата си.

– Бях сънен, когато излизах, не забелязах промяната и от вратата паднах в езерото.

– Добре си се освежил.

– И още как! Пресякох езерото по-бързо от твоята окаяна ракета. Не бях чувал за такова нещо – езеро на върха на хълм.

– В нашите планини има…

– В нашите също има, Витане. Само че ти правиш голяма чест на моя хълм, ако го смяташ за планина.

Най-сетне той изтръгва семенцето и го хвърля по мен. Но аз все още съм чужд тук: бодливото топче, докоснало косата ми, отскача назад и потъва в тревата.

Животът тук е активен. Няма просто пасивно присъствие и незабележимо дългогодишно изменение. Животът на Фиорин напомня за себе си непрекъснато и непривично за мен. За него съм чужд – с тревата и храстите свикнах, но дърветата продължават да се дърпат от мен, животните ме гледат с подозрение, а с хората разговарям главно чрез посредничеството на Ушуар и децата му.

Впрочем… с хората е по-сложно. Не мога да си дам сметка дали те странят от мен, или аз от тях. Тук всичко е сложно и ме изморява много. Прекалено съм урбанистичен в сравнение с тях. Твърде са различни нашите понятия – техните са емоционални, моите са рационални. В моя език има повече термини и по-малко образи; при тях е обратното. Тук всеки като че ли говори на различен език, но всички го разбират.

Освен мен.

Из „Предсмъртната или първата болка“ – Атанас П. Славов и Георги Арнаудов (включен в „За спасяването на света“)

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Лятото е към своя край, текстовете от Копнежа за ученическо творчество – също. За предпоследно ви представяме: Ивайла Тодорова с „Чуждото е без пари“ и „Някакво червило“, Борислава Миткова с „Да гаснеш бавно“ и Божидар Русев с „Междупланетно приятелство“.



Ивайла Тодорова, 18 г., СОУ „Екзарх Антим I“

ЧУЖДОТО Е БЕЗ ПАРИ

Ако сте такива хора,

срам ме е, че съм човек!

Ще изляза от отбора,

а пък нямам четвърт век.

Осъзнавам се на време,

че сте всичките крадци,

кой каквото свари – вземе,

чуждото е без пари…

Вие дърпате конците,

но животът дърпа вас!

Няма как да се спасите

от върховната му власт…

НЯКАКВО ЧЕРВИЛО

Само някакво червило,

по лицето друго няма.

А в очите й – бесило,

даже изкопана яма…

Само някакво червило

и сърце така студено,

пред което е безсилно

чак желязното ти его…

Само някакво червило

и жена от яд пияна…

Днес дошла е да убива,

но врага защо го няма?

 ~ ~ ~

ДА ГАСНЕШ БАВНО

Борислава Миткова, 17 г., ПГ „Проф. д-р Асен Златаров“, Видин

Пианото на бащата на Алек беше един от онези големи и черни лъскави инструменти, които можеха да се видят само по телевизията и по време на концерт за класическа музика. Но нито пианото, нито Алек бяха в някоя зала. Момчето се намираше в просторната всекидневна, цялата обзаведена в стил от епохата на кралица Виктория, с една-единствена светлинка, идваща от запалената камина. Всъщност, цялата къща беше като музей на викторианската епоха, което всяваше плашещо усещане както в слугите, така и в самия Алек. Майка му обожаваше изкусните мебели, килимите, портретите и старовремските камини, така че кой бе той, за да и отнеме удоволствието от всичко това? Тук-там можеха да се видят леки белези от присъствието и на баща му, като това пиано например. Алек осъзнаваше, че не е дори и наполовина толкова талантлив като баща си, който го бе учил да свири на пиано, когато бе толкова малък, че едва достигаше клавишите с малките си пухкави ръчички. Баща му беше един от онези хора на изкуството, които умеят да свирят, пеят, рисуват и пишат поезия. Алек бе сигурен, че ако не беше катастрофата, която отне живота му и този на майка му, той щеше да се прочуе надлъж и нашир със своите невероятни способности. Дните, след като научи за катастрофата, бяха едни от най-ужасните в живота му. И въпреки че се опитваше да забрави, всяко нещо в тази къща му нашепваше за присъствието на любящите му родители. Но най-лошо беше, когато погледът му попаднеше върху пианото. Този инструмент беше пропит с толкова много спомени, че те причиняваха истинска, физическа болка на Алек. Но той продължаваше да свири, не само защото баща му бе пожелал така, но и защото харесваше изкуството.

Днес се бе почувствал зле. Усещаше всяко мускулче в тялото си изтощено до крайност, главата му пулсираше бясно, а гърлото му бе толкова пресъхнало, че чувстваше езика си подут и грапав като шкурка. Накрая, след дълга вътрешна борба със самия себе си, Алек се предаде и погълна няколко от хапчетата, грижовно скрити под една от дъските на пода. Когато съзнанието му се избистри от болката, той почувства порив на горчивина и раздразнение заради слабостта си. Но когато потърси най-добрия си приятел Ник, който беше като отдушник за яростта, която той таеше към самия себе си, той, разбира се, не бе там. Отново бе излязъл, въпреки късните часове на нощта, оставайки след себе си единствено миризмата на скъп афтършейв. Така че Алек отново се върна във всекидневната и се настани на ниската пейка пред пианото. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Остана така, заслушан в тихото пукане на огъня, след което бавно изпусна въздух от ноздрите си и нежно положи пръсти на студените клавиши. Плъзна несигурно пръсти и оттам се понесе тиха и лека мелодия, която бавно заглъхна. Щом и последният звук беше погълнат от нощния въздух, ръцете на Алек се задвижиха по клавишите отново, само че този път много по-уверено. Пръстите му сами намираха правилните места, тъжната мелодия отекваше в главата му, още преди да докосне инструмента. Беше свел глава и леко притворил очи, миглите му пърхаха лудо. Музиката, в началото тиха и бавна, се извисяваше и ставаше все по-бърза и по-бърза, като изцеждаше всяка капчица енергия, която му беше останала. Когато изсвири и последната нота, бялото му лице беше станало на червени петънца, гърдите му се повдигаха бясно и по челото му бяха избили капчици студена пот. Това беше мелодията, с която баща му бе спечелил сърцето на майка му. Баща му бе безнадежден романтик, купуваше красиви цветя или малки подаръчета на жена си дори и за най-малкия повод. Изненадваше я с неочаквани ваканции и приятни вечери, далеч от натоварването и стреса, получен от постоянната работа. И всичките тези малки изненади винаги завършваха с тази мелодия, която Алек беше научил още от малък. „Някой ден и ти ще свириш тази мелодия на жената, която обичаш, точно като мен“ – повтаряше баща му всеки път щом видеше сина си на пианото. „Но това никога нямаше да стане“ казваше си Алек от няколко години насам. Нямаше смисъл да се самоизмъчва. Идеята, че някой ден някой може да обича умиращо момче като него, бе достатъчно болезнена… И невъзможна. Той много добре осъзнаваше този факт и затова нямаше нужда да се заблуждава. Той просто щеше да умре. Някоя вечер щеше да легне в голямото си пухено легло и на сутринта нямаше да отвори очи. И най-странното бе, че тази така потискаща мисъл не го плашеше, напротив – радваше го. Радваше го, че ще дойде ден, в който няма да се налага да се бори със самия себе си и с пристрастеността към глупавите лекарства, които не го лекуваха, а само удължаваха болката му. И както винаги ставаше, сега когато бе така уморен, съзнанието му се понесе нагоре по стълбите към неговата стая и по-точно към онази разхлабена дъска на пода, къде бе скрит неговият път към смъртта. Той стисна силно зъби, лицето му се изопна от напрежението. Ръцете му обхванаха ниската пейка на пианото и се впиха в дървото отдолу толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Останал така за няколко дълги минути, той изглеждаше като някоя гръцка статуя. Беше жалко, че красота като неговата се погубваше с всеки изминал ден. Лунните лъчи влизаха през прозореца и огряваха едната част от лицето му в бяло, докато другата част бе оцветена в червено от бурния огън в камината. Изумрудено-зелените му очи бяха широко отворени и вперени невиждащо някъде в далечината. Тялото му бе изправено и напрегнато като струна. Всичко това му придаваше неземно красив вид. Но цялата тази илюзия се изпари, когато с едно рязко движение той стана и се доближи до леко открехнатия прозорец. Студеният и свеж въздух влизаше и докосваше косата и лицето му толкова нежно, както той докосваше клавишите на бащиното пиано. Бе стиснал здраво очи и се бе вкопчил в тази единствена мисъл: „Някой ден и ти ще свириш тази мелодия на жената, която обичаш, точно като мен“. Понякога се питаше какво ли щеше да стане, ако някоя вечер придружи неразумния си приятел Ник, който често си спечелваше по някой и друг шамар заради острия си език, на някое от неговите партита? Дали там, сред гъмжилото от хора, той няма да зърне някое момиче, което ще стои кротко в някой ъгъл и ще го наблюдава с любопитство? Дали нямаше да се сприятели с нея и в последствие нещата да потръгнат? Сигурно не беше невъзможно всичко това да се случи. Но имаше едно нещо, в което той бе напълно сигурен – това щеше да бъде една мимолетна връзка. А той не искаше такава, не и след като бе видял любовта между родителите си, спокойствието и разбирателството, което ги обгръщаше. Искаше любов, като тази, описана в романите… Прониза го остра болка и нуждата от лекарството му се засили. Той стисна здраво рамката на прозореца и се наведе застрашително много напред. Опитваше се да държи мислите си далеч от онова малко коварно шишенце, но беше толкова трудно. В такива моменти, които напоследък ставаха все по-чести, той се питаше защо просто не вземе всичките наведнъж. Защо просто не свърши като такъв, какъвто бе – просто един пристрастен към лекарствата 17-годишен тийнейджър. Защо трябваше да живее живот два пъти по-дълъг, но два пъти по-тежък? Чувстваше се като една голяма свещ, чийто огън едва-едва тлее. Той просто гаснеше бавно… Но тогава се сещаше за всичките си роднини, слугите, с които в течение на времето се беше сприятелил, и най-вече за приятеля си Ник. Какво щеше да прави той без него? Беше един от онези хора, които буквално живееха за мига – беше див, егоцентричен, весел и толкова окрилен от живота си, че когато човек се доближеше до него, усещаше енергията, струяща от всяка клетка в тялото му. Алек не можеше да му го причини, не можеше да отнеме тази усмивка от лицето на приятеля си. Той въздъхна примирено и с тежки стъпки се върна на пианото. По пътя хвърли един изпълнен с несигурност и копнеж поглед към вратата, но успя да накара тялото си да седне на пейката и ръцете му отново се задвижиха по клавишите. Отчаяно много му се искаше Ник сега да е тук при него, за да изслуша мъката му… И тогава чу как бравата се накланя и вратата се открехва тихо. Заля го вълна на облекчение, една плаха усмивка се появи на лицето му, но той продължи да свири.

– Рано се прибираш. – промълви той след секунда.

Но последва само тишина, нещо ужасно не в стила на приятеля му. Алек спря да свири, отпусна ръцете си и се обърна леко намръщен. И замръзна. На прага на вратата не стоеше приятеля му, както той очакваше. Бе някакво момиче, застанало несигурно и оглеждащо стаята със светнали очи. Щом видя, че Алек я гледа, тя също прикова погледа си в зелените му очи. Бе облечена по пижама,  a русата й коса бе разбъркана, сякаш току-що бе станала от леглото, сините й очи гледаха с любопитство стоящото пред нея момче. „Тя е дъщерята на готвачката“ – сети се Алек след миг. Ник го бе предупредил, че тя ще отседне в къщата за няколко дни. Но не му бе споменал колко красива е, нито как от нея се носеше приятен аромат на жасмин и индийско орехче, каращо напрегнатите му и изопнати за лекарството нерви да се отпуснат.

– Аз… извинявай, че те събудих… – започна той несигурно, а момичето пред него се усмихна лъчезарно, карайки нещо в него да трепне.

– Няма проблем. Аз съм Даяна. – отвърна тя и се приближи с плавни стъпки, протягайки нежната си ръка напред.

–  А… Алек.

Момчето стисна ръката й и усети топлината, която идваше от нея. И когато тя се усмихна още по-широко, той почувства как и върху неговите устни също разцъфтява усмивка. И въпреки че преди малко човекът, който бе копнял да види, бе Ник, сега неочаквано осъзна колко много се радва, че не вижда приятеля си, а някой друг.

~ ~ ~

МЕЖДУПЛАНЕТНО ПРИЯТЕЛСТВО

Как марсианците излязоха наяве и се запознаха със земляните

Божидар Русев, 13 г. , 42 ОУ „Хаджи Димитър“, София

Далече от Земята, макар и да е нейна съседка, се намира Червената планета – Марс. Там живеят марсианците, наричани още хепити*. Те приличат на мечета, но имат още рога, три очи и могат да говорят. Всъщност, те имат свой език, но всеки индивид притежава и специален аудио-преводач. Когато говорят чрез това устройство, се чува глас, превеждащ на необходимия език. Марсианците са винаги весели, радостни, усмихнати и оттам произхожда и другото им название – хепити. Освен това, те винаги носят щастието със себе си. Имат и някои специални способности – когато поискат, могат да станат невидими. Домовете и сградите около тях също могат да не се виждат от хората, ако те пожелаят това. Хепитите обаче не могат да скрият нищо от представителите на своя вид.

През 1963 година марсианците правят всичко на своята планета невидимо, за да не разберат хората, че на Марс има живот. Тогава е изстрелян първият съветски безпилотен космически апарат, който има за цел да изследва Червената планета. Хепитите били много стеснителни и срамежливи и се страхували да не бъдат разкрити, защото въобще не приличали на земните хора. Този страх ги държал дълго време невидими. През това време те започнали да научават много неща за планетата Земя, за които нямали никаква представа. Били любопитни и много дружелюбни. Интересували се от земните науки астрономия, география, биология… Интересен им се струвал и животът на нашата планета – често заедно обсъждали как например може да се помогне за опазването на земната природа, мира и други интересни теми. Хепитите искали да споделят своите идеи с хората, обаче се срамували от тях, защото били различни.

Изследвайки небесните тела, веднъж техният радар отчел астероид, насочен към планетата им – Марс. Кръстили го A2013D. След подробно проучване техните специалисти установили, че е много голям, че ще удари Червената планета и че имат на разположение няколко месеца, за да се спасят. Хепитите се уплашили, чудели се какво могат да направят. Учените им се опитвали да разрешат възникналия проблем. Минали няколко седмици, а вече марсианците имали готовност да изстрелят ракета срещу астероида, която трябвало да се разбие в него и да го унищожи. Опитът се оказал неуспешен, тъй като ракетата се взривила, изминавайки първите си километри. Всички жители на червената планета се отчаяли, а специалистите продължили своята работа. Ден след ден се извършвали нови и нови опити, но нито един от тях не изпълнил възложените му очаквания.

Междувременно на Марс се приземил марсоходът Кюриосити, изпратен от Земята. Той кацнал в кратера Гейл. Хепитите разбирали все повече, че няма да се справят сами с разрушаването на опасния астероид A2013D. Те чувствали, че не могат да останат скрити завинаги. От другата страна, земните хора имали все по-голям интерес към новото и непознатото. Задачата на марсохода била да открие дали преди е съществувал някакъв живот и дали продължава и до днес. Иначе хепитите били много сръчни и изобретателни. След като разбрали за пристигането на „Кюриосити“, поставили на обсъждане много въпроси. В крайна сметка било взето решение, че трябва да излязат от прикритието си и да осъществят контакт с хората от планетата Земя. За повечето това било нещо ужасяващо, страшно и много, много опасно. Други мислели, че това е много добър избор и началото на нещо велико. Специалистите също изразили своето мнение и казали, че е най-добре да изобретят и прибавят микрофон към новопристигналия апарат. След дълги часове работа те успели да го монтират. Все още не били много притеснени, защото продължавали да бъдат невидими.

Изведнъж в централата на Националното управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство на Земята пристигнало аудио-писмо. То съдържало послание на хепитите за помощ и казвало, че астероид приближава тяхната планета. В писмото молели да им изпратят координати, на които е удобно няколко марсианци да отидат, за да се срещнат с представители на Земята и да обменят информация.

След като проверили достоверността на информацията, и разбрали, че е истинска, от НАСА били смаяни. Дългогодишните търсения на извънземни цивилизации най-после се увенчали с успех… и те били под носа ни – на най-близката планета. Тогава учените си спомнили предсказанията на някои писатели от миналите векове за живот на Марс… След като помислили, решили, че наистина трябва да изпратят координати с място за среща на марсианците. Веднага получили отговор, ново аудиописмо, че хепитите ще пристигнат съвсем скоро. От НАСА направили изявление до хората от планетата Земя, че вече официално е установено съществуването на извънземен живот. Те отрекли всякаква опасност от вероятно нашествие и обяснили каква е ситуацията. Повечето жители на Земята приели факта спокойно, а някои нямали търпение да разберат как изглеждат новите приятели от Червената планета и да научат подробности за тях. След ден марсианците пристигнали на точно указаното място и се срещнали с учените, отговарящи за тази мисия. След дълъг разговор специалистите от Земята решили да помогнат за унищожаването на опасния астероид и предложили основните действие да се извършват на нашата планета, защото нашата техника е по-мощна. Освен това решили, че трябва да се съберат най-добрите астрономи от двете планети. Хепитите приели всичко, защото желаели да спасят планетата си.

След седмица на същото място се събрали най-успешните астрофизици от Марс и Земята. Те търсели отговор на въпроса какво би могло да бъде спасението от астероида. Предлагали се най-различни идеи. В крайна сметка изобретението било наречено „Лазероид“ и можело да разрушава астероиди от далечно разстояние по предварително зададени координати. Относно построяването и вътрешното устройство на новото изобретение – всичко било уточнено. Оставало само да се изработи. Това щяло да се извърши в централата на НАСА.

Лазероидът бил изработен бързо, защото опасността наближавала. Трябвало само да се зададе местоположението на астероида. Тази задача изпълнил най-известният физик марсианец, който предложил и идеята за новия инструмент. Бутонът за унищожение бил вече натиснат и скоро се разнесъл оглушителен трясък – астероидът бил разбит. Съвместната мисия на двете цивилизации била успешна. Всички хепити и земни жители се радвали и празнували. Важното било едно – Червената планета е спасена. Марсианците предложили на хората да останат приятели завинаги и сложили началото на свободните пътувания между Марс и Земята. Разбира се, предложението било прието и всички се радвали на грандиозното междупланетно приятелство.

Това бил добър урок и за Земните жители – обединени заедно, можем да постигнем дори и невъзможното.

* хепити – от английската дума happy – радост, щастие.

Гостува ни: Итало Калвино

Четящи и летящи!

Месец след началото на новата учебна година очаквайте специално юбилейно списание, посветено на Итало Калвино.

Адрес за запитвания и заявки: at_slavov@abv.bg

__________________________

През юни 1984 г. Итало Калвино е официално поканен от Харвардския университет за известната поредица „Чарлз Елиът Нортън“. Става дума за цикъл от шест лекции, които се изнасят в рамките на една академична година. Традицията на Нортъновите лекции започва от 1926-а и преди Калвино за тях са привличани творци от ранга на Т. С. Елиът, Игор Стравински, Хорхе Луис Борхес, Нортръп Фрай, Октавио Пас…
За първи път се предвижда участие на италиански писател и идеята е той да представи заниманията си по възможно най-концентрирания и красноречив начин пред студентите. Калвино се заема да пише Шест предложения за следващото хилядолетие: „някои достойнства, качества или характерни черти на литературата, които са ми особено скъпи, в перспективата на новото хилядолетие“.
Почива през септември 1985-а, точно преди гостуването си в Харвард и преди да е написал шестата част. Заглавието „Американски лекции“ е поставено от съпругата му Естер Калвино, а петте готови студии, събрани в томче, са издадени посмъртно през 1988 г. и представляват една от най-талантливите, прочувствени и аргументирани защити на художествената литература.
Тук ви предлагаме няколко кратки откъса от тази книга на Итало Калвино.
__________________________



~ ~ ~

„МЕЧТАЯ ЗА БЕЗГРАНИЧНИ КОСМОЛОГИИ…“


СЛЕД ЧЕТИРИЙСЕТ ГОДИНИ писане на белетристика, художествена литература, през които изследвах най-разнообразни пътища и си направих всякакви експерименти, дойде моментът да потърся някакво обобщаващо определение за моята работа, така че бих предложил следното: през цялото време основната ми грижа беше да отнемам тежест. Винаги съм се старал да намалявам тежестта на човешки фигури, на небесни тела, на градове, но най-много усилия съм полагал в облекчаването на повествователната структура и езика.

СКОРО ОБАЧЕ ОСЪЗНАХ, че между нещата от живота, които се очакваше да са ми първична суровина, и бодрата, поразяваща пъргавина, с която исках да се отличава моето писане, има едно все по-трудно преодолимо разминаване. Струва ми се, че едва тогава започнах да откривам тежестта, инерцията, непроницаемостта на света – свойства, които веднага се пренасят в писането, ако човек не намери начин да ги избегне.
Понякога ме обземаше чувството, че светът се вкаменява – бавно вцепенение, което у определени хора и места е стигнало до повече или по-малко напреднал стадий, но няма да пощади нито едно от проявленията на живота. Сякаш никой не можеше да се измъкне от безжалостния поглед на Медуза.

УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ писането на проза не би трябвало да е много по-различно от писането на поезия – и при двете се търси най-необходимият, единствен, концентриран, сбит, запаметяващ се начин на изразяване.

КРАТКОСТТА Е САМО аспект от темата, с която исках да се занимая, така че ще добавя единствено, че мечтая за безгранични космологии, саги и епопеи, затворени в размерите на епиграма. Във все по-задъханите времена, които ни очакват, нуждата от литература ще трябва да разчита на максималната концентрация на поезията и на мисълта.

КРИСТАЛЪТ С ПРАВИЛНАТА си фасетъчна повърхност и способността си да пречупва светлината е моделът за съвършенство, който винаги съм харесвал за емблема, и предпочитанието ми към него стана още по-силно, откакто се разбра, че по някои особености във възникването и нарастването си кристалите приличат на най-елементарните биологични организми и представляват едва ли не мост между минералния свят и живата материя.

КРИСТАЛ И ПЛАМЪК, две форми със съвършена красота, от които погледът не смогва да се откъсне, два начина за нарастване във времето, за изразходване на околната материя, два морални символа, два абсолюта, две категории за класификацията на дела, идеи, стилове и чувства. Преди малко споменах за нещо като общност на кристала в литературата на нашия век: не се съмнявам, че подобен списък може да се направи и за общността на пламъка. Аз винаги съм се смятал за привърженик на кристала, но страницата, която цитирах, ме учи да не забравям стойността на пламъка като начин на съществуване, като форма на живот. В този смисъл ми се ще и онези, които се причисляват към следовниците на пламъка, да не забравят по-кроткия и нелек пример на кристала.

КРАЙНАТА АМБИЦИОЗНОСТ НА намеренията е достойна за порицание в ред области, но не и в литературата. Литературата живее единствено ако си поставя огромни цели, дори те да са отвъд всяка възможност за изпълнение. Само ако поетите и белетристите се захващат с начинания, които на друг и през ум не му минават, литературата ще продължи да изпълнява някаква функция…

АКО ТРЯБВА ДА посоча кой в литературната проза съвършено въплъщава естетическия идеал на Пол Валери за прецизност във въображението и езика и създава творби по образ и подобие на строгата геометрия на кристала и абстрактността на дедуктивното съждение, без колебание бих казал: Хорхе Луис Борхес. Основанията ми да харесвам Борхес не свършват дотук, така че ще се опитам да изброя най-важните. Всеки негов текст съдържа модел на Вселената или на някой неин атрибут: безкрая, безчислеността, времето (вечно, съществуващо с други, или циклично). Произведенията му винаги се побират в броени страници, при забележителна пестеливост на израза. Разказите му често приемат облика на някой популярен литературен жанр – форми, калени от дългата употреба, превърнала ги в почти митични структури…*

Преведе от италиански: Нева Мичева



____________________
* Представянето и преводът са взети от книгата на Калвино „Американски лекции“, публикувана от издателство „Колибри“ през 2012 година. – Б. ред.

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Септември е разполовен

от първия учебен ден…

За да се настроите на есенно-действен режим, предлагаме ви да загреете с написаното от следващите трима отличени в Копнежа за ученическо творчество: „Проект за чисто бъдеще“, „Бастун и цървул“ и „Приятели верни“ от Петър Пашев; „С вкус на лято“, „Детска молба“, „Пролетна песен“ и „Мартенска гора“ от Венета Драгнева; „Моят град – моето бъдеще“ от Християн Трифонов.

Петър Пашев, 15 г., СОУ „Екзарх Антим 1“, Казанлък

Проект за чисто бъдеще

Много искам да мога да летя. Да полетя над земната шир и да гледам света отгоре. Ще си полегна на някой облак. А когато завали дъжд, ще сложа мрежа над света. И цялата мръсотия от дъжда и въздуха ще задържа в мрежата. Водата ще минава пречистена, като през филтър. И светът ще изглежда окъпан, освежен и щастлив като малко дете след баня.

После искам да поплувам във водата. Може да се превърна в малък сом, който ще поглъща отровите от морското дъно. С това ще се храня и ще порасна голям. Но няма да навредя на никого, защото ще съм проектиран да рециклирам отровите и боклуците, които събирам в мен, и да ги превръщам в златен пясък. Ще го разпръсквам по брега на морето, за да може децата да се ровят спокойно в него и да строят замъци.

След това искам да порасна и да мога да управлявам целия свят . С едно натискане на бутон ще превърна колите в каляски, заводите на интербази, които ще пречистват атмосферата. От чешмите ще потича спокойно напитката, която си пожелаеш. Водата ще има плодов вкус. Децата ще ядат само екологично чисти храни. Дюнери, хот-дог и разни измишльотини ще останат в историята като стресови депресанти.

Когато се замисля, всичко това може да се случи.

Опазвайки природата, ние ще живеем до 1000 години.

Но дали тогава животът няма да е скучен?

Или ще имаме време за нови проекти и изобретения?

Е, времето ще покаже!

 

Бастун и цървул

Един бастун срещнал един цървул на Женския пазар.

– Здравей! – казал бастунът. – Как се чувстваш да бъдеш вчерашни новини?

– Какво искаш да кажеш с това? – учудено попитал цървулът.

– Е, нали знаеш, че в днешно време всички използват думата БАСТУН като олицетворение на глупостта.

– Няма такова нещо! – сърдито отвърнал цървулът.

– Е как ще няма, можеш да се чуеш само от устата на някоя бабка. – насмешно казал бастунът.

– Ха, та аз поне мога да се чуя, бастун такъв!

– А видя ли! И ти използваш бастун вместо цървул.

– Е да, но има ли значение? И двете означават, че си тъп.

 

Приятели верни

Обгърнах със поглед земята,

обходих със пръсти света.

Погалих небето, цветята,

опитах да сбъдна предишна мечта.

Направих хранилки за птици,

изпратих ги с вятъра южен.

Почистих всички боклуци,

значим се почувствах и нужен.

Не исках да спирам с това…

Не знаех какво да направя?!

Дървета ми кимнаха – Ела!

И тях окопах най-накрая.

Почистих боклука огромен

и мигом земята прогледна.

Дари ме със ласка за спомен,

водата изчистих, да бъде потребна.

Опитах да вдишам въздуха чист,

задавих се… беше отровен.

Автомобили и фабрики преобразих,

днес всички дишат въздух вековен.

И цялото земно кълбо

усмивки ми пращаше щедри.

Ще спра ли да върша добро?

Не! С природата вече

сме приятели неразделни!

~~~

Венета Драгнева, 13 г., ОУ „Георги Кирков“, Казанлък

С вкус на лято

Отново се намираме засмени

на онзи светъл морски бряг.

Забравили тревоги и проблеми,

със сините вълни ще пеем пак.

Ще тръгнем заедно по плажа,

със слънцето, край синьото море,

а нощем бялата луна ще се показва

и ще ни гледа от сияещо небе.

Далече от града, сред златни дюни,

в земята на игривите вълни,

намираш със вълнение, без думи

най-чудните магии и мечти,

за някои – заровени на плажа,

за други – носещи се в синьото море,

но мен ако попитате, ще кажа:

„В играта на невръстното дете.“

Тук дните се изнизват неусетно,

остава само споменът чудесен

за детските игри и за морето,

за летните мечти, за нежна песен.

 

Детска молба

Потеглихме отрано към морето

и в миг моето въображение

започна да рисува слънцето, небето,

вълните като сребърно видение.

И златен пясък, и огромни дюни,

навсякъде усмихнати лица,

и много бавно то пред мен представи

картина най-прекрасна на света.

Но ето че дойдохме до морето

и съзрях  от острите скали

единствено боклуците, които

подмятаха се в морските вълни.

И нямаше го онзи пясък златен,

и нямаше ги дюните красиви,

издигаха се чак до небесата

огромни сгради и комини сиви.

Това ли означава красотата,

вдъхновяваща художник и поет,

и тук ли ще прекарам чудно лято

на пясък от строежите зает?!

Аз моля ви, опазвайте морето,

поне заради вашите деца,

защото най-щастливо е детето,

играейки сред чистата вода!

 

Пролетна песен

Златното слънце огрява земята,

събужда я нежно от дългия сън.

Песен отново запява реката.

Зимата вече я няма отвън.

Бели кокичета, жълти лалета,

градини, отрупани с дивни цветя.

Безоблачно, ясно е вече небето.

Весела пролет, добре си дошла.

От юг ще се върнат пойните птици,

пчелите отново вън ще жужат.

Ще пеят те своята песен красива

сред клони отрупани с вишнев цвят.

Сред огромните, свежи, зелени полета

минзухарите тихо, красиви горят,

от юг ветровете пак ще повеят

и те като пламъци пак ще трептят.

Прекрасна, единствена пролетна песен

отново край нас ще звучи,

след дългата зима отново чудесен,

по-хубав и нов свят се роди.

 

Мартенска гора

Облаци бели се вият в небето.

Слънчо ни къпе в златни лъчи.

Отново разнася се тук птича песен,

зелена гората шуми ли, шуми.

През зелени листа и през клони зелени,

тук-там се мярват нежни лъчи,

погалват кокичета чашки навели

и бързо се гонят сред млади треви.

Навред се разнася мирис на младост,

бистри потоците бързо текат.

Гората кипи от вълнение, радост,

отново пчеличките тихо жужат.

По дърветата птиците вият гнезда,

все нависоко, сред буки зелени,

за да посрещнат първи те пролетта

със своята хубава, мартенска песен.

~~~

Моят град – моето бъдеще

Християн Трифонов, 13 г., ОУ „Г.С. Раковски“, Варна

2104 година, Земята… Eвропа… България… Варна!
Тъжен град е меко казано. Сивите огромни здания са изпълнили като градоносни облаци по-голямата част на града и застрашително са изправили фасадите си към небето, като че ли искат да погълнат и него със сивотата си. Въздухът е тежък и едва ли би могъл да накара някого да лети от щастие. Птици – няма! Деца по улиците – няма! Дори уличните котки и кучета отдавна са намерили по-уютни местенца за своето съществуване. Тяхното място са заели купища ламарини – някои сиви като сградите наоколо, други блестят като слънца-мошеници, които мамят наивните. Ламарини на колела! Фучат насам-натам, изкашляйки своите демонични пушеци наоколо.
Земята… Европа… България… Варна… Училище… 5 клас… Залата за симулации!
Само тук на учениците е разрешено да се разхождат. Хубави чисти алеи, обградени от двете страни с вековни дървета, сред чиито листа весело чуруликат различни видове птички. Катерички подскачат от клон на клон и крайморският бриз си играе закачливо с опашките им.
„Моята баба си спомня“ – глас на момиче проехтява тъжно и като че ли угасява с него възникналото въодушевление…
„Спасиха ли си варненци морската градина…“ – сепва ме гласът на говорителката, която предава новините за протестите срещу застрояването на едно от най-големите богатства на Варна – райски остров сред огромна сивота на града – Морската градина, и този въпрос ме извежда от страшния кошмар, който изрисува преди минута въображението ми.
…1862 година! Варна, Османската империя! На 24 май се провежда църковна служба и за първи път са почетени светите братя Кирил и Методий. По улиците, които напомнят селски калдъръми, се разхождат смешно облечени дами и господа. Каруци, теглени от красиви коне, преминават край тях и единствени нарушават тишината наоколо. Двама мъже със странни шапки с пискюли върху главите си, седят в най-хубавата сграда на градчето и обсъждат нещо:
– 10 декара за общинска градина, засадена със зеленчуци. – казва Халил ефенди, кмет на градчето. Ще ги оградим с храсти!
– Хубаво! Ще прибавим още 4 декара по-късно и ще ги засадим с вишневи дръвчета, нови овошки, липи и кестени. – добавя Саид паша, председател на местния търговски съвет…
Когато имаме нещо, с което много сме свикнали, ние не можем да си представим какво би било, ако изведнъж го изгубим! А Морската градина във Варна е точно такова нещо.
…1881 година! Варна, България, три години след Освобождението!
Кметът Михаил Колони предлага да се създаде градска градина около театъра и приморски парк. Идеята му се възприема с присмех и недоверие от местния парламент, който отпуска една незначителна сума за начинанието. Кметът и част от обкръжението му обаче са настойчиви. Обособени са 26 декара парк и са засадени 130 дървета .
Известният археолог Карел Шкорпил, който живее във Варна, кани по настояване на общината чешкия паркостроител Антон Новак. Архитектът взима присърце възложената му задача и мястото бързо е почистено, картографирано и са засадени първите редки растения…
По прашни пътища се носят каруци. Те идват чак от от Лонгоза, Странджа, Цариград и Средиземноморието и са натоварени с ценни дървесни и цветни видове – сред тях бряст, липа, кестен, ясен и други…
2009 година, Варна, България, Морската градина, „Слънчевата алея“.
Минавам покрай паметника на този чужденец, който гражданите на града са издигнали като признание за този безценен дар, който той е оставил след себе си –Антон Новак. Покланям се и продължавам.
2006 година – „Алея на възраждането” – Ботев, Левски, Отец Паисий, Раковски… – уча се да чета по имената върху паметниците.
2004 година – „Алея на космонавтите” – ръката ми погалва борчето, засадено от ръка, която е летяла сред звездите.
2002 година – „Алея паметни за България места“ – стъпвам върху плоча в желанието си да достигна до едно красиво цвете върху тревата. Спират ме думи като Шипка, връх Вола… Думи, чиито значение ще науча едва по-късно…
„Спасиха ли си варненци морската градина…“ – сепва ме гласът на говорителката, която предава новините за протестите срещу застрояването на едно от най-големите богатства на Варна – „белите дробове“ на града.
Когато имаме нещо, с което много сме свикнали, ние не можем да си представим какво би било, ако изведнъж го изгубим! А Морската градина във Варна е точно такова нещо.
Като си помисля само – толкова много хора, голяма част от които чужденци, които са знаели, че няма да останат тук, за да се радват на „плодовете си“, са засаждали не само дървета и храсти. Основавайки този природен парк, те са засаждали Бъдеще!
А какво Бъдеще искам аз за моя град?
Земята… Европа… България… Варна… Училище… 5 клас… Залата за симулации!…
„Спасиха ли си варненци морската градина…“ – сепва ме гласът на говорителката, която предава новините за протестите срещу застрояването на едно от най-големите богатства на Варна – „белите дробове“ на града!

 

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Лятото се изнизва (не го слушайте Калин, на него все му е горещо ), авторите зреят и копнеят– творчески. Есенно настроение ни навяват листата на Елван Накиб – „Бейовото дърво“, Катерина Чобанова – „Живот без дрога“ и Петя Петрова – „Липса“.

Бейовото дърво

Елван Накиб, 15 г., СОУ „Никола Йонков Вапцаров“, Бенковски

„Най-сетне пристигнахме“ – казах си. Вървях бързо, но все се оглеждах наоколо и се чудех на красотата на планините. Мама беше зад мен и се опитваше да ме настигне. Бях взел повечето багаж, но изобщо не ми тежеше. Чувствах се лек – като перце. Въздухът, който дишам, бе свеж, усещах чистотата му. А песните на птиците се задаваха ту от едното дърво, ту от другото, та се чудех коя по-напред да слушам. Чувствах се свободен, жив единствено тук – в Родопите!

Нямах търпение отново да видя баба си. Тя живееше на хълма. Там имаше едно малко селце. Съвсем бе отдалечено от големите градове. Там беше съвсем друго, един различен свят! Вечер, когато времето е хубаво, се събираха на една ливада. Носеха храна, чоплеха тиквени семки и разказваха истории. Това бе най-хубавата част. Разбира се, не седяха на тревата, „постеляха дюшеци“, както казва баба. Предишните години, когато се изкачвах по хълма, толкова се изморявах, че заспивах в скута на баба.

Къщата на баба бе двуетажна с голям двор. Имаше малки прозорчета, бледочервен покрив и тесни стълби, които водеха на втория етаж. Цветът й бе сив на пръв поглед, но когато се приближиш, усещаш, че някога е имал бял цвят. С времето поройните дъждове промили варта, с която била намазана. Тука повечето къщи бяха от кал и кирпич, но в тях вече хора не живееха, бяха полурухнали. Едва няколко, в които живееха хора, бяха направени от тухли, и то без колони и плоча.

Оставих чантите на двора и тичешком влезнах вътре. И ето очакваният момент, тя беше там! Като ме видя, широко се усмихна и кафявите й очички се напълниха със сълзи. Прегърнах я и я целунах по двете бузки. Бръчките по лицето й не скриваха нейната красота. Имаше едно необикновено сияние на лицето, дори когато плаче. Не след дълго и мама дойде. Двете споделиха колко си липсваха една на друга.

Харесвах кухнята на баба. Към края на деня заедно приготвихме баница. Сетне тя извади една малка тиква, разряза я на няколко парчета, сложи захар върху тях и ги метна във фурната. Знаеше, че много харесвам това. Разказваше ми, че като е била тя малка, нейната баба й приготвяла такова, но без захар и това й е било любимото ядене. Баба ми разказваше много истории. Понякога трагични, понякога весели. Разказваше ми как баща й й е давал цяло левче, когато продавали тютюна и как понякога нямали нищо за ядене, та събирали лапад.

Същата вечер започна да вали. Мама ме подканваше да си легна, но аз се инатях и не исках, защото всички хора от селото се бяха събрали у нас. Там бяха Хасан ага с жена си, вдовицата Фатма, старата инге Хафизе и много други. Пиеха чай, приказваха и ядяха от тиквата. Аз се бях гушнал до баба. По едно време старата Хафизе и баба започнаха да шушукат. Не разбрах какво си казаха, но другите май се бяха досетили. Казаха „Хайде де, хайде разкажи!“. Тогава баба започна да разказва:

„Беше планинско село, живееха малко хора. Не можеха да си вдигнат главата от работа. Жени, деца, всички работеха до един, освен една стара женица – баба Хатидже. Тя се беше преместила тук от големия град. Там имаше син и внуци, но не й беше добре там. Имаше си болест жената, постоянно с лекари, та си е казала по-добре на село да умра, отколкото в града да живея. Веднъж се разболя тежко. Пристигна внукът й – черноокият Мустафа. Веднага отиде при баба си, прегърна я. Нейните очички се насълзиха. Точно тогава една жена се появи и каза:

– Бре хора, какво сте се събрали тука?! Ако й е дошло времето да си тръгне, цял панаир човеци да доведете, пак няма да я спасите!“

Тъкмо Мустафа да си отвори устата, някой каза:

– Де да можехме да я отървем от смъртта, но докато е тука, ще правим всичко, за да се чувства по-добре.“

Всички млъкнаха. Това беше гласът на Бехие! Тънката като игла, нежната като роза Бехие.

На следващите дни тя пак идваше да види Хатидже. Един ден започнаха да приказват с Мустафа. Говориха дълго и дойде време Бехие да си тръгне. Точно тогава момчето взе едно цвете и й го сложи зад ухото. Не след дълго се разчу, че Бехие и Мустафа се обичат. Но това не беше приказка, та всичко да върви наред. Бехие бе хубава, както казах и много момчета я искаха. Едни й обещаваха разкошен и спокоен живот, други пари, трети чак я заплашваха. Пък имаше един, син на някакъв богаташ, чорбаджи, заплашваше нея и момчетата, които я искаха за жена. Хайърсъзин беше, напиваше се и се сбиваше всеки ден. Веднъж отишъл при Мустафа, наговорил му едни неща, казал му, че той добро няма да види, ако не остави Бехие. Но Мустафа не бил страхливец и казал:

– Прави каквото можеш, но няма да ни разделиш.

Минало време, момчето и момичето се оженили. Живеели на село, работели и били щастливи. Не след дълго им се родило дете – момиченце, красиво като ангел.

Веднъж Мустафа решил да иде до града, да свърши някои работи. Когато се върнал вкъщи, не можал да намери Бехие и детето. Разтревожил се и отишъл да пита съседа. Казали му, че е отишла на гости у майка си. Тогава решил и той да иде, било му мъчно за тях. Тръгнал през прекия път, без да подозира, че там е синът на чорбаджията, хайърсъзинът. Той бил пиян и седял под едно дърво. Мустафа минал покрай него, без да го види, било е почти тъмно. Тогава пияницата станал от местото си и му викнал:

– Хеей ти, Мустафа! Помниш ли какво ти казах преди време, че ти добро няма да видиш, ако вземеш Бехие. А ти какво направи! Не ме послуша, Мустафа, не ме послуша. Сега ще си платиш!

Без да успее де каже и дума Мустафа, хайърсъзинът се нахвърлил върху него. Сбили са се. По това време едно овчарче ги гледало отдалече, като видял, че се бият, отишъл да каже на хората. Но докато дойдат, вече било късно. Пияницата имал нож и наръгал Мустафа. Той паднал на земята и кръвта изтекла по пътечката. Сетне убиецът го влачил до едно местенце, където имало много дървета един до друг. Оставил го под най- голямото дърво, наречено Бейовото, защото бил засаден от един бей. Покрил го с шума и избягал.

Докато хората дойдат, докато пратят хабер на Бехие, се зазорило. Мъжете от селото търсели Мустафа дълго. Бехие била една жена сред тях. Накрая открили кървавите следи, които водят до Бейовото дърво. Бехие тичешком отишла до дървото, премахнала шумата и видяла кървавото тяло на Мустафа. Сетне припаднала, закарали са я у дома. Не успяла да види лицето на любимия си, преди да го погребат, не успяла да го целуне за последно, за което й тежало най-много. Но цял живот тя не спряла да го обича, не се е омъжила повторно. Живяла с неговия спомен…“

Толкова каза баба. Всички бяха с насълзени очи. Единствено тя гледаше в точка, без да мърда, все едно беше свикнала да чува историята. Следващите дни разказваха и други неща, но нито едно не ми направи впечатление, както тази. Когато дойде време да си тръгнем, баба извади една стара снимка от сандъка си и ми я даде. На снимката имаше едно младо момиче. Слабичка, стройна и красива, като Бехие. Но откъде имаше баба нейната снимка? След няколко секунди вече разбрах. Баба всъщност беше Бехие! А Мустафа беше моят починал дядо, за когото никой не ми беше разказал нищо досега. Погледнах към нея, а тя вече плачеше и без да казва нещичко, само поклати леко глава. Сега разбирам защо когато разказваше баба, не плачеше, а гледаше в точка. Тя всъщност бе свикнала не да чува историята, а да живее в тази история.

На тръгване минахме през друга пътека с мама. Тогава тя ми показа едно огромно дърво. Нямаше нужда да питам, бях се досетил защо ми го показа. Това беше Бейовото дърво…

~ ~ ~

Катерина Чобанова, 18 г., СОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, Асеновград

Живот без дрога

(есе)

Седя до теб, приятелю, а ти си замислен и невиждащ. Осъзнаваш, че целият ти живот е една голяма заблуда. Струва ти се толкова труден и нечестен. Страдаш от дискриминация от своите „приятели“, в чиято компания така копнееш да се впишеш. Искаш да си като тях… да правиш това, което те искат и правят. Чувстваш се сам и изостанал от т.нар „модна“ тенденция. Ежедневието ти се струва сиво и искаш малко да прибавиш друг нюанс към него. Но не ми обръщаш внимание. Омаян си от „онези“, които са едно нищо, от „онези“, чиято единствена цел е да поемат „вълшебните“ вещества, които за тях са всичко – успокояват ги, отделят ги от света… убиват ги. Изпаднал си в дълбока бездна от чувства, които са се объркали в главата ти до такава степен, че започваш да се съмняваш в мен, в приятелката ти от детството, която толкова много те обича. Съмняваш се във всичко около теб. Дори в самия себе си. Депресията те обладава, ден след ден, нощ след нощ… и тогава… какво?! Вместо да намериш алтернативно решение на проблема, вместо да споделиш с някого, ти посягаш към шкафа на бюрото ти… Върху него е нашата снимка с надпис: „За да сме близо, когато сме далеч!“. До нея е онази снимка, на която сме в гората и написахме на едно дърво: „Приятелството ни ще оцелее отвъд времето и пространството!“. Но ти сякаш не ги виждаш. Отваряш шкафа и взимаш белия прах, който т.нар. ти приятели са ти дали. Изсипваш го на бюрото. Изглежда така, сякаш снежинки падат от небесата в чудна зимна нощ. Правиш две тънки линии… и хоп… озоваваш се в друг свят.

Този нов свят се оказва привлекателен, но измамен; красив, но пагубен. В началото попадаш в измерение, което е наситено с прекрасно-нежни цветове. Те разказват различни истории. Там има любов и романтика, музика и танци, спокойствие и светлина. Попаднал си в една Утопия, към която искаш да се връщаш отново и отново. Върнеш ли се в реалния свят, посягаш към следващата доза, която понякога може да е последната ти, защото нямаш търпение да отидеш там – в твоя свят. Това се оказва новото ти ежедневие – пушиш, смъркаш, боцкаш се… изпадаш в най-различни състояния, а когато излезеш от тях… искаш още и още…

Но изведнъж всичко се променя… Този утопичен свят, който си създал във въображението си, се сгромолясва с пълна сила и ти попадаш в НИЩОТО… а там, драги ми приятелю, там… тлееш в забрава. Опитваш да се измъкнеш, но е прекалено късно. Тялото ти копнее за поредната доза, а съзнанието ти го успокоява – „Така ще е по-добре. Помниш ли колко хубаво ни беше?“. Но онова ангелско спокойствие и детско безгрижие, което чувстваше в началото, започва да се заменя с безпокойство, страх, забрава – една дяволска действителност, която сломява духа ти. Нямаш сили да се пребориш, нямаш подкрепа, нямаш любов… нямаш абсолютно нищо… или поне ти така си мислиш. До теб съм! Виж! Но дори до теб да има хиляди хора, които ги е грижа за теб, ти просто не ги виждаш… гледаш през тях като през призраци… за теб не съществува никой и нищо – само дрогата и целта, която преследваш: как да си набавиш следващата доза. Точно тогава започват истинската болка и страдания за теб. Има болка! Само болка! А след време спира да ти пука, че те боли…

Забиваш поредната спринцовка, вкарваш я подкожно, забиваш я с лекота и „финес“, венозно, защото така ефектът е по-бърз, моментален…

Гледам те, приятелю… Погледът ти е празен, гледаш ме, но не ме виждаш. Държа ледените ти ръце, но ти блуждаеш между световете, без да можеш да разбереш къде съм аз, кой свят е истинският, в кой свят трябва да живееш… А може би вече си избрал смъртта? Или живееш, умирайки? Погледни ме! Стисни ръката ми! Върни се при мен! Избери света без дрога!

За жалост мозъкът ти изгубва усещането за всичко, което е било преди, дори за илюзорно красивите неща, които изпитваше в началото на този път – пътя на дрогата, пътя заникъде. Сега мозъкът ти, а и самото ти тяло, дори сетивата ти са „гладни“, изтощени, страдащи. Нощите ти станаха безкрайно дълги. Дори луната за теб е различна – няма го онзи романтичен блясък, който те караше да мечтаеш, който ти така обичаше. Тя е сива и мрачна като самата ти душа. Светлината на деня, а и в самия теб – изчезва… Слънцето сякаш изгасва пред очите ти. Целят ти живот се изменя пред очите ми, а аз сякаш съм безсилна да ти помогна. Животът ти е в ръцете на пагубната ти страст. А би трябвало да е в твоите? Искаш ли да си върнеш хоризонта, мечтите, цветовете, но не онези илюзорните, а на истинския живот, където те чакам? Ще ми позволиш ли да прогоня нощните ти агонии, да стопля сърцето ти, да спася душата ти?…

Живей, приятелю! Избери живот без дрога. Избери красив и ясен ден, а не тъмна, мрачна и студена нощ! Избери вярата в себе си и в собствените си сили, а не примамливата, мимолетна „наслада“, която те убива така бавно и мъчително! Аз ще съм до теб и ще ти подам ръка, за да излезеш от пропастта.

Виж, приятелю, колко е красив днешният ден, колко нови неща можеш да видиш и научиш. Виж колко много усмивки има за теб, колко много любов има за теб, колко много спокойствие и верни приятели има за теб!

Виж, приятелю!

Отвори очи!

Независим бъди!

~ ~ ~

Хайку

•••

Съзнанието

е творец безграничен,

с него горя.

•••

Отварям очи,

гледам в тъмнината –

пълнолуние.

•••

Настана вечер,

кръглата луна изгря.

Търся себе си.

•••

Последна сълза,

слънчева усмивка.

Настъпи изгрев.

•••

Мигновен танц

изгаря и застива:

Съществуване.

•••

Любовта е тук.

Омраза я погубва.

Шизофрения.

•••

Дъждът танцува.

Сляп е човекът. Мълчи!

Чадърът – зрител!

~ ~ ~

Липса

Петя Петрова, 17 г., ПГИЧЕ „Митрополит Андрей“, Търговище

Лятото наближаваше с бясна скорост. Беше периодът, наречен от учениците: „умирай трудно“ – времето на безкрайни изпити, контролни, оформяне на срочни и годишни оценки. Всички вече брояха оставащите дни и се надяваха това лято да бъде изпълнено с най-красивите и незабравими моменти. Морски вълни, горещ пясък, авантюри и много музика и танци.

Поредният очаквано-горещ учебен ден.

Часът – 7:10.

Класната стая – все още празна.

Слънчевите лъчи игриво се промъкваха през щорите и се опитваха да дадат живот на сивата стая.

Приближаващи стъпки.

Натиснатата брава и последвалото оглушително скърцане на отварящата се врата огласиха целия коридор. Влязох в стаята с чаша кафе от автомата в ръка (макар да беше съставено и от кафе, и от чай, защото машината много ме обичаше), оставих с трясък тежката раница и седнах бавно на стола. Последваха дъжд от недоспали прозявки. Огледах празното пространство и дълбоко въздъхнах – чувството на самота отново се беше настанило в сърцето ми, бавно тактувайки познат ритъм. Дори и пълна с ученици, тази стая винаги беше празна за мен.

Постепенно стаята доби обичайния си облик. Чуваха се в големи дози закачки, викове и смях. Всичко беше както обикновено – различни стилове музика се носеха от ъгъла на стаята, клюки и усърдно четене на уроци . Аз се бях свила на чина си и не разговарях с никого, а само бавно отпивах от горещото ароматно чаено кафе.

– Нека тази вечер да пием заедно, беше ми адски самотно снощи. – Надежда разроши косата ми и доволна усмивка огря лицето й.

– Престани с тези глупости вече! – рязко я отрязах.

– А ти спри да се впрягаш, щом са глупости! Е, готова ли си за днес?

– Цяла нощ учих, не съм мигнала. Не знам дали ще се справя. – сконфузено отговорих аз.

– Всеки път така казваш!

– Е да, но този път е много по-сериозно. Знаеш, че ако не се справя, не мога да кандидатствам за стипендия.

– Всичко ще бъде наред. – намигна ми тя.

Изведнъж някой ме бутна с такава сила, че почти забих нос в чина.

– О, зубърче, к`во става? Домашното ми готово ли е?

– Да, да, всичко е приготвено.

Камен беше бунтар с отрицателно IQ, който ежедневно ме тормозеше за домашни. Той и неговата банда бяха известни из цялото даскало като горди притежатели на няколко провинения – наводняване на втория етаж, намазване на учителския стол с кисело мляко, според тях разбира се – достойни за „Оскар“ истории.

Минаха три учебни часа. Аз все повече се притеснявах за наближаващото изпитване по български. През междучасието някой отвори темата за бягство от следващите часове. Групата на Камен беше много навита и започна да уговаря всички. Някои бяха подкупвани с цигари, други от страх да не пострадат се съгласяваха, а трети просто нямаха мнение и се движеха с тълпата. Аз от кои бях? От четвъртата група и в повечето случаи бях сама.

– И к`во, да избягаме от българския? Забрави, ще ме остави, никак не ме обича. – каза Ани, хвърляйки едно асо на „масата за белот“.

– Пука ли ти? Ще ни пусне да минем, надали му се занимава с нас цяло лято… Ох, тази спирала, пак се размаза! – обади се едно от момичетата, които прилежно се гримираха на потрошеното огледалото.

– Остана ни само един проблем… – каза Камен и все едно по учебник, всички „бягащи“ погледнаха към мен и Надя.

– Не, аз ще остана, само този път! Не мога да изпусна, учила съм цяла нощ. – нервно казах аз.

– И аз оставам, трябва да ме оформят. – подкрепи ме Надя.

– Такива сте бъзли! Да не мислите, че даскалите обичат подмазвачи? Че ще ви оставят по-високи оценки, защото не сте избягали?

– Няма да избягам, Камене! Помниш ли как миналия път учителят по математика даде изненадващо контролно и ни провали плановете? За какво трябва да бягаме, само проблеми си създаваме!

– Айде стига си се правила на интересна! За какво се цепите? Проваляте целия колектив! – развика се Камен.

– Не, ние не се цепим. Кога сме били колектив? В бягствата ли само сме? А когато става въпрос за учене, за старание, защото тези оценки са ни важни, тогава кои се цепят? Просто ни омръзна да се съобразяваме вечно с вас, а вие да не ни уважавате. Винаги сме насреща, когато нямате домашно, помагаме ви, подкрепяме ви. Какво получаваме? Обиди и обвинения. Нито веднъж не се сетихте да ни повикате, когато излизате всички. – Надя беше включила на високи обороти.

– Остави ги, виж ги какви са задръстени! Дори не знаят, че тези толкова важни оценки няма да им трябват, защото никъде вече не искат диплома за кандидатстване! – присмя се една от белотаджийките.

– По-добре замълчи, дори не знаеш за какво ни трябват. – успях да кажа през зъби аз, преди да са ми потекли сълзи.

– Сега остава да отидат и да кажат на учителя, че бягаме. Няма да се учудя. – извика Камен, блъскайки вратата с крак на излизане.

Първият звънец би. Нямах много време за мислене. Трябваше да реша дали искам съучениците ми да ме харесват, да ме търсят, дори само за домашни, или да остана с чиста съвет, да постигна това, за което се старах цяла година. Исках родителите ми да се гордеят с мен, самата аз да съм щастлива от постигнатия успех – все пак малко хора ставаха стипендианти, а аз имах възможността. Имах мечти, които исках да реализирам и мислех всяка нощ преди да заспя. Желания, които пишех на малки листчета и давах на вятъра да ги отнесе със себе си. Но ако останех… Тогава съучениците нямаше да ме търсят, за да излизаме или просто да споделят нещо преживяно. А те всъщност правеха ли го сега? Дали бягството ми го гарантираше? Не знаех какво да направя. За момент дори ме обзе страх, колебаех се. Имаше ли правилен избор? Какво трябваше да направя, за да са доволни всички? Въпросите се биеха в главата ми и нито кофеинът, нито звука от ритната врата ми помогнаха да намеря правилния отговор. А ако просто оставех нещата сами да се наредят? Може би тогава всичко ще бъде нормално, ще имам много приятели, ще излизам вечер с тях и ще бъда истински щастлива, както никога не съм била. В един момент Надя ме бутна по рамото и ме дръпна.

– Хайде, ще минем и ще разкажем за ситуацията на учителя. Спокойно, те няма как да разберат.

Класът – „екип“ дружно се изнесе от класната стая, а ние с Надя се отправихме към учителската. Не знаех дали това е правилното решение. Учителят по български беше любим на мен и на повечето ученици в училище, но не и на тези от моя клас. Никой не можеше да обясни как го правеше, но когато той обясняваше нещо, все едно разказваше най-интересния игрален филм, в който той имаше главна роля, както и всички присъстващи в учебния час. Рисуваше, играеше, пееше, омагьосваше ни с прости думи, но казани по специален начин. Правеше часовете увлекателни и запомнящи се, беше интересна и много интелигентна личност, с която можеше да говориш с часове на абсолютно всякакви теми. Отдалеч с Надя видяхме, че той тъкмо излизаше от учителската, видя ни и дойде при нас. Нещо беше различно в него. Липсваше небрежната походка, усмивката и термосът в ръка. Погледът му бе изпълнен с тъга. Тъга, която се настани и в моя поглед, без да я каня.

– Господине, много съжаляваме, но съучениците ни избягаха, и … ние… такова… – заговорихме двете едновременно.

– Нищо – прекъсна ни той – вървете.

Той се завъртя бавно, вдиша тежко, все едно имаше бетонни плочи вместо дробове, и влезе в учителската стая. Беше различен, усещах това.

Вечерта седнах уморена пред компютъра, разглеждах стари снимки, припомнях си мигове, отдавна отминали. Дните, в които не спирах да се усмихвам, рядко се срещах с тъгата. Усетих, че почти бях заспала върху клавиатурата и точно в момента, преди да го изключа, видях десетки публикации във facebook : „Ще ни липсвате, господине“, „Никога няма да ви забравим“, „Съжаляваме за глупавите постъпки, които правихме“. Веднага се обадих на Надя, в главата ми връхлитаха една след друга мислите. А Надежда вдигна и каза само: „той е починал“ … и затвори. Седнах бавно на леглото, забила празен поглед в стената, и обвинявах себе си за случилото се, обвинявах съучениците си. Всички ние не заслужавахме вниманието и знанията, с които той ни заливаше ежедневно. Убихме желанието му да бъде наш преподавател в момента, в който избягахме. Ние бяхме виновни… Студени и изпълнени с болка сълзи потекоха по лицето ми. Нямаше връщане назад. Пред очите ми оживяха отново моментите, в които бяхме заедно. В едни се смеехме, в други той ожесточено ръкомахаше и се караше на някого, разговорите пред автомата за кафе, неуспешните му опити да ни обясни нещо… Сълзите бяха все по-настоятелни и все по-бързо се ронеха от очите ми. Трябваше да остана! Трябваше … Да … Остана…

Сутринта всичко беше сиво и тихо. Тълпа от ученици вървеше към гробищата, всички в черно и с алени карамфили в ръце. Аз и класът ми. За първи път заедно в едно нещо. Това ли беше цената?

Каним ви на: Празник-порасване (22.09.)

Приятели:

Днес блогът ни навършва седем. Какъв по-хубав повод да се видим? Да проверим пораснали ли сме и как.

На 22 септември, неделя, от 11 до 13 часа, елате и ни намерете на площад „Света Неделя“ – сред другите гости на Алеята на книгата. Но се оглеждайте внимателно – ще бъдем там неофициално и инкогнито.

За да не се разминем – метнете ни един ред, тук долу или в пощата, ако ли да ви чакаме. Пишете ни и ако търсите някоя наша х-нига. За толкова специален празник ще се пресегнем в най-дълбоките си дебри – може дори дракончета или еднорози да достигнем…

Чакаме ви!

Порасналите (?) Чобити ( )

Копнеж за корица на „За спасяването на света“ (до 20.10.2013)

Приятели (:

Лятото си отива – но тук в Човешата библиотека става все по-жежко и палещо. Дали ще смогнем да възпламеним и вас?

Възвестяваме

КОПНЕЖ

за корица на „За спасяването на света“

„За спасяването на света“ е предстояща книга в книжната ни поредица – и втората ни антология. Подобно на „Тринайсетте цвята на дъгата“, я съставяме и ще я разпространяваме заедно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ (а може би и „Тера Фантастика“). За разлика от „Тринайсетте цвята…“, сглобяваме тази антология близо година. Мащабът е съвсем различен.

Пълното електронно издание на „За спасяването на света“ съдържа, по раздели:

Класическа научна фантастика

„Косъмът на Мохамед“ – Димитър Пеев

„Предсмъртната или първата болка“ – Атанас П. Славов и Георги Арнаудов

„Разговор с никого“ – Агоп Мелконян

„Алена капка кръв“ – Никола Кесаровски

„Основание за смърт“ – Петър Кърджилов

„В началото бе метрото“ – Любомир П. Николов

„Неонови криле“ – Ивайло П. Иванов

„Музиката“ – Николай Теллалов

Социална фантастика

„Напред, човечество“ – Любен Дилов

„Бедни мой Бернардие“ – Агоп Мелконян

„Лъжата“ – Емануел Икономов

„Фабрика за кукли“ – Стефан Кръстев

„За вятъра и другите природни пиршества“ – Любомир П. Николов

Киберпънк с човешко лице

„Не се обръщай назад“ – Мартин Петков

„Да обичаш Сам Сама“ – Владимир Полеганов и Калин М. Ненов

„Бунището“ – Григор Гачев

Алтернативна история и криптоистория

„Крепостта на безсмъртните“ – Светослав Славчев

„Вергилий и водата“ – Светослав Николов

„И попита войникът: – Кой ме повика?“ – Янчо Чолаков

Философска и психологическа фантастика

„Госпожица Вещицата“ – Величка Настрадинова

„Братята от Левса“ – Александър Карапанчев

„Сиянието на реката“ – Атанас П. Славов и Георги Арнаудов

„Заклинание“ – Величка Настрадинова

„Париж, Париж, Кайро“ – Велко Милоев

„Жълто“ – Петър Кърджилов

„Последният разказ“ – Александър Карапанчев

„Каква ще е тя?“ – Калин М. Ненов и Антон Фотев

„Приказка за Юнаци и злодеи“ – Калин М. Ненов

„Да поговориш с Жабко“ – Радостина А. Ангелова

„Кървави криле на кръвожадни птици“ – Красимир Георгиев

„Уловът“ – Ценка Бакърджиева

„Сам срещу своя страх“ – Валентина Димова

Модерно фентъзи

„Елфическа песен“ – Елена Павлова

„Свободен избирател“ – Божидар Грозданов

„Призраци и други щуротии“ – Саша Александрова

„Революция“ – Валентина Димова

„Бяло-черно“ – Мирослав Ангелов

Хумористично фентъзи

„Денят, в който вярата се завърна“ – Кирил Добрев и Валентин Д. Иванов

„Драконът и портокаловият сок“ – Геновева Детелинова

„Начинаещ магьосник“ – Калоян Захариев

Българска митологична фантастика

„Прошка за грешните“ – Георги Христов

„По пътя незнаен“ – Ивайло Иванов

„Опит“ – Димитър Риков

„Хакери на генома“ – Георги Малинов

„Несъществуващият“ – Георги Малинов

„Господаря на вълците“ – Йоан Владимир

„Навье“ – Ивайло П. Иванов

„Неизречени думи, неназовани зверове“ – Красимира Стоева

(Връзките, които даваме, са към предишни издания. В „За спасяването на света“ повечето текстове са в нова редакция.)

(Да, наистина са 48 текста. С общ обем над 1000 стандартни страници. Мащабът тук, както казахме, е различен. )

И сега: за каква корица копнеем.

Корицата ще краси и електронното, и хартиеното издание на антологията. Ако художниците са съгласни, ще публикуваме предложенията им и в галерията ни.

Формат:

Окончателните размери на хартиената корица ще бъдат:

лицева част: 165 (ширина) на 235 (височина) мм;
задна част:  165 (ширина) на 235 (височина) мм;
гръбче: ок. 40 (ширина) на 235 (височина) мм.

Предвидете по 5 допълнителни милиметра от външната страна  (тоест отгоре и отдолу навсякъде; отдясно в лицевата част; отляво в задната част). При отпечатване на книгата те се обрязват.

От същия файл (лицевата част) ще направим и електронната корица. Тя ще е с ширина 500 пиксела и височина, пропорционална на оригиналната версия.

(Това не означава, че трябва вашите предложения да са толкова големи в оригинал, само ви дава представа как ще изглеждат накрая.)

Брой предложения:

Няма ограничение. Все пак предпочитаме една прекрасна корица пред две просто хубави.

Задължителни елементи и условия:

Лицевата част трябва да съдържа заглавието „За спасяването на света“ и подзаглавието „антология“, изписани точно така (без кавичките). Изборът как да изглеждат и да ги разположите е изцяло ваш.
Върху гръбчето да пише „За спасяването на света“ (без кавичките). Надписът да е ориентиран по такъв начин, че да се чете нормално, когато оставим готовата книга легнала с лицето нагоре. (Тоест: „За спасяването“ да е по-близо до горния ръб, „на света“ – до долния.) Под надписа да има „въздух“ от 2-3 сантиметра (там ще добавим емблемата на поредица „Човешката библиотека“).
Не включвайте никакви други текстови елементи; ние ще ги добавим накрая.
Не слагайте рамки или отчетливи контури на границите между лицевата част, гръбчето и задната част, както и по външните им ръбове. Винаги са възможни размествания или проблеми при обрязването, с често неестетически последствия.
За задната част предвидете място за анотация на книгата (текстът, който ѝ служи като „визитка“ пред читателите). Тук има усложнение: още не знаем дали  текстът ще заема половината задна страница или (почти) цялата, или нещо междинно. Най-добре предложете такава задна част (опа…  ), която пасва на анотация с произволна дължина. (Така или иначе, в случая е по-важна лицевата част.)

Техника:

По ваш избор: пълноцветна живопис, абстракция, черно-бяла графика, снимков колаж… ваш избор. Наистина.

Досега не сме имали проблем да отпечатаме каквото и да е. (Освен със съответствията в цветовете на екран и цветовете на хартия, ама това е стара болежка на хартиения печат. )

Насоки (които не бива да спъват творческия ви устрем ):

~ Избягваме рамките. Стараем се да ги чупим, всъщност.

~ Избягваме правоъгълниците – и ъглите въобще.

~ Примираме за красиво рисуване. (Но знаем, че то иска повече време.)

~ Ако искате да прочетете текстове, които нямат линк по-горе – пишете ни кои, ще ви ги пратим.

Срок: 20 октомври

Пращайте предложения на poslednorog -в- gmail.com. Използвайте jpg, gif или tiff файлове.

Внимание! Ако сканирате предложенията си, използвайте формат, който запазва яркия контраст (при някои jpg например се размазват контурите). За да се уверите, че всичко е наред, увеличете (zoom) сканираното изображение на поне 200% и вижте дали там, където има рязка граница между различни цветове (например: черно до бяло), не са се получили „размазани“ (в примера: сиви) пиксели. Ако това ви затруднява: сканирайте в tiff формат; или помолете някой по-опитен приятел да ви помогне при сканирането; или ни пишете да се уговорим как да получим направо хартиените илюстрации – ние ще ги сканираме.

Награди:

Художникът на най-харесаната корица ще получи възнаграждение от поне 100 лева. Точната сума ще се определи от броя платени антологии (електронни и хартиени):

– Ако не надхвърлят 300, наградата остава първоначалните 100 лв. Художникът ще ги получи веднага след обявяване на резултатите от Копнежа (в началото на ноември).

– За всеки три платени бройки над 300 към наградата се добавя още 1 лв. Този допълнителен хонорар се плаща на художника в края на всяка календарна година (през декември).

(Успехът на тази антология зависи от всички ни – автори, съставители, художници, редактори, читатели… Затова каним всички ви: помагайте с разгласата. Добрата читателска дума е най-могъщият разпространител. )

Художниците на всички харесани корици ще получат по три електронни книги от поредица „Човешката библиотека“ – по техен избор. (Даже и да не ни разрешите да ги публикуваме в Галерията. )

Ако имате въпроси – въпросвайте!

И – творете! Ние Копнеем за вас!

~

Сега няколко думи и към читателите ни:

Искате ли да ни помогнете тази антология да стигне повече читатели? Ние имаме нужда от помощта ви, сега и всеки път.

Начините са като тези за „Песента на ханджията“:

Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук. Препоръчваме: 7 лв. за е-книга.

NB! Хартиеното издание: Тиражът и цената му изцяло ще зависят от броя предварителни поръчки. На този етап е достатъчно да ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) колко хартиени бройки ще искате. Ще ви добавим на специален мейлинг лист. А  през ноември, щом видим колко са поръчките, ще сметнем колко излиза една бройка, и ще ви пишем за потвърждение. (Има голяма разлика в цената при тираж 50 и при тираж 500.)

И NB 2! Всеки, който си заяви антологията предварително (все едно дали електронна или хартиена), ще бъде вписан в По-желалите: читателите, които вярват с ум и сърце, че книга като тази заслужава да излезе. Затова молим да ни пращате и двете си имена.

(Държим да си знаем: На нас не ни трябват дарения. Трябва ни убеденост, че това, което правим, е нужно и на вас. Затова: ако искате да ни пратите по-голяма сума, просто пишете „За еди-колко си книги“. Убедени сме  , че можете да зарадвате хора около себе си.)
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 

(Това понякога дава много по-широк и по-траен резултат, отколкото личната „лепта“.)
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Пишете в тази тема – или тук в отзивите, или в пощата ни.

Напред към спасяването!

За съставителите на „За спасяването на света“ и екипа на Човешката библиотека: Кал)

Малкото четене: текстове от Копнежа

И за да си имате за през уикенда – още лирика от Копнежа за ученическо творчество: „Коледа“ от Мария Стоянова, „Васил Левски“ от Цветелина Петкова, „Снежен човек“ от Стефан Флоров, „Аз обичам да мечтая“ на Ваня Миланова, „Апостолът на свободата“ на Никол Йоткова и „Художник“ на Илияна Александрова. Всички участници са възпитаници на Първо основно училище „Васил Левски“, Костинброд.

Коледа

Мария Стоянова, 13 г.

На Коледа се случват чудеса,

това го знае всеки по света!

На този празник се сбъдват мечти.

А Дядо Коледа бърза на всеки да угоди!

Малките дечица пишат писма

и в тях изреждат куп неща.

Мама и татко купуват елха,

а малкото сестриче прави беля…

На Коледа се случват чудеса!

~ ~ ~

Васил Левски

Цветелина Петкова, 11 г.

Левски – борил се е той

за нашия народ,

в неволи и беди.

Бягал е от хора – турци те били.

Но намери се човек,

който да го предаде.

На бесилото той увисна.

А имаше още какво да даде!

~ ~ ~

Снежен човек

Стефан Флоров, 11 г.

Снежното човече, хубаво е то,

сложиха му вече въглен за око.

И набързичко облече коледно палто.

Тиган за шапка, клонче за ръка,

но и нос от морков сложиха сега.

Но… снежният човек намръщи се сега,

защото той разбра, че идва пролетта!

~ ~ ~

Ваня Миланова, 14 г.

Аз обичам да мечтая

с тънка четка във ръка,

изящни фигурки да вая,

да пръскам шарена боя.

Аз обичам да мечтая,

образ в рими да редя.

С думи палави да си играя,

слово ново да творя.

Аз обичам песнички да пея,

с музика света да разкрася.

Медният си глас да лея,

да отварям хорските сърца.

Изкуството е моето призвание!

Обичам го и то прави ме човек.

Дарява ми безкрайно знание.

Това съм аз – дете на 21 век.

~ ~ ~

Апостолът на свободата

Никол Йоткова, 13 г.

Наш герой велик,

наш незабравим лик.

С храбър поглед и юнашко сърце,

Левски го наричаме!

Апостол на свободата,

апостол на мира,

храбър и смел, като лъва!

С достойни дела

и дълбоки слова,

пленили много сърца!

Бранил дълго българския род

и посветил своя живот!

~ ~ ~

Художник

Илияна Александрова, 12 г.

Аз художник съм вълшебник.

Грабвам четката в ръка

и рисувам чудеса.

А пък пъстрите картини

ги рисувам с ръка.

Бъркам във боята смело,

без да се боя.

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Настройте се на поетична вълна, защото продължаваме със стихове от Копнежа за ученическо творчество. На вашето внимание, скъпи читатели – Бюлент Хайдар и „Чуй ме!“, Ангелина Костадинова с „Васил Левски“ и София Стоянова с „Коледа (идва за децата)“.

„Чуй ме!“

Бюлент Хайдар, 18 г., ПГ ТХВП „Свети Свети Кирил и Методий“, Момчилград

 

Чуй ме!

Ако искаш да забравиш,

първо трябва да простиш!

Чуй ме!

Ако искаш да разбереш,

първо трябва да слушаш!

Чуй ме!

Не се страхувай от болката си,

а страхувай се да нараниш!

Чуй ме за последен път!

Винаги идва изгревът!

~ ~ ~

„Васил Левски“

Ангелина Костадинова, 12 г., „Първо основно училище „Васил Левски“, Костинброд

 

Васил Левски,

Дяконе наш!

Толкова искаме,

ти да си сред нас!

Със сини очи,

по-сини от небето,

и руси коси, златисти

като житото,

ти борил си се

за България!

Безстрашен и смел.

Поклон велик пред теб!

~ ~ ~

София Стоянова, 11 г., ПГ ТХВП „Свети Свети Кирил и Методий“, Костинброд

 

Коледа идва за децата,

за да намерят радост под елхата.

Коледа идва и за нас,

за да станем по-добри в този час!

Желаем обич, веселие, снежна

красота – по една красива

сбъдната мечта!