Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 38

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Продължаваме със следващите текстове, пратени ни от млади души за Копнежа за ученическо творчество: „Свободата и робството в нашето съвремие“ от Габриела Кючукова, „Тишина“ от Недка Боюклиева и „(Кажете ѝ, че съм добре…)“ от Бюрол Хайдар.

„Свободата и робството в нашето съвремие“

Габриела Кючукова, 17 г., „ПГ ТХВП „Свети Свети Кирил и Методий““, Момчилград

 

Те са два различни начина на живот, две разбирания, две усещания, които всеки от нас познава. Различни понятия, но също така и неделимо свързани.

Всеки от нас се ражда свободен, но в същото време е роб на самия себе си и на държавата ни. Стремим се към свобода, но никога не сме напълно свободни, защото сме задължени на някого, ограничени или подчинени на нещо…

Законите на държавата – те са задължения и правила за всеки човек. На практика би трябвало да ни превръщат в свободни хора, но ние се чувстваме като в затвор. Понякога самият живот принуждава да бъдеш роб.

Искаме и се борим за свобода, да бъдем независими, но можем ли, постижимо ли е това?

Аз се чувствам свободна, защото правя това, което искам, защото имам право на мнение и избор, защото съм млада може би, но в крайна сметка трябва и да се съобразявам с толкова много неща и хора около мен. Това означава, че не съм изцяло независима? Възможно ли е да бъдем напълно свободни? Вътрешно- може би да, но в живота- не.

Никой не избира своята съдба, къде да се роди, как да живее, но всеки има право на мнение, мечти, право на личен избор- това също е, макар и мъничка, наша си свобода. Но така не робуваме ли на самите себе си? Когато се опитваме да работим и да постигнем реализация, благосъстояние, да печелим пари, добро име, известност, не робуваме ли на материалното?

Свободата и робството вървят ръка за ръка. Дали едното ще дойде преди другото, дали свободата ще успее да изпревари и победи робството можем само да гадаем.

Дали ще можем да превърнем всяка своя мечта в реалност, да живеем без страхове, да имаме право на собствено мнение, да бъдем тук и сега в родината си като пълноценни граждани, а не някой да прави хиляди избори вместо нас? Дали ще можем?

Ние българите знаем много добре какво е да си свободен, генетично ни е заложено. Но дали ще успеем да постигнем баланса между онази вътрешната наша си свобода и другата, чакаща ни отвън? Ще можем ли да освободим душите си? Ще намерим ли начин да съхраним и изразим себе си или ще останем чужди към чувствата на несвободните? Ще преоткрием ли нея-свободата- в нашето съвремие?

~ ~ ~

„Тишина“

Недка Боюклиева, 17 г., „ПГ ТХВП „Свети Свети Кирил и Методий““, Момчилград

 

Когато ти си тръгна в тъмнината

след теб остана тишината.

Прегърна ме до болка самотата,

а обичта потъна във душата ми.

Защо? Защо се питам,

когато любовта е близо

е всъщност толкова далече?

Защо и докога

несподелена ще е тя?

Не ми отвръща никой…

Тишина.

~ ~ ~

„(Кажете ѝ, че съм добре…)“

Бюрол Хайдар, 18 г., „ПГ ТХВП „Свети Свети Кирил и Методий““, Момчилград

 

Кажете ѝ, че съм добре

не искам да сме квит-

сърцето ѝ няма само да живее и да умре…

Животът ми е разбит.

Любовта е огън, който ни държи живи.

Търсим, гоним и чакаме този миг,

но усещаме бодлите му диви

едва когато раздялата пее своя хит.

 

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Съвсем в духа на август продължаваме със синьо-зелената (не, това не са политически намеци, имам предвид морско-екологичната тематика) вълна от Копнежа за ученическо творчество: „Молбата на кавказкото попче“ от Стефания Ангелова, „Цар Нептун“ от Кристиян Овалов и „Съветът на делфина“ от Габриела Николаева.

Молбата на кавказкото попче

Стефания Ангелова, 10 г. , СОУ „Н. Вапцаров“, Царево

 

Здравейте, аз съм кавказкото попче. Имах много братя и сестри, но всички ги хванаха. Аз съм късметлията в семейството и съм на свобода. Живея край бреговете на морето и често влизам в реката. Там правим състезания. Обичам състезанията.  И днес също бях на линия, на състезанието по бързина – бягане с препятствия. Препятствията бяха: миди, раци, мрежи и водорасли. На старта имаше десет участници. Знаете ли, че един състезател пострада още на първата пречка?  Замота се в найлоновите пликчета и изостана. На второто препятствие пострада друг участник – едно желязо проби перката на моя речен приятел – лупавеца. Добре, че аз не бях  сред пострадалите.

На последната обиколка се изсипа черен дъжд, който попчешкият род не беше виждал. Докато се оглеждах къде да се скрия, пред погледа ми всичко потъмня. Откъде дойде тая черна вода? После разбрахме.  От заводския канал.

Почти всички пострадаха – и зрители, и участници в състезанието. Сега са в морската болница. Много ми е мъчно за тях. Доктор Речко каза, че не всички ще оздравеят. Заради лошите хора някои обитатели се задушиха, други се натровиха.

– Моля ви, вразумете се! Не ни замърсявайте реките и морето. Помислете си какво ще стане, ако ние загинем.

~ ~ ~

Цар Нептун

Кристиян Овалов, 10 г. , СОУ „Н. Вапцаров“, Царево

 

Живял някога цар Нептун. Той бил бог на моретата и океаните.

Когато се разхождал по водната шир, наблюдавал дали няма войни, разлят нефт или варели с токсини.

Един ден на дъното видял потопен кораб, който носел варел със знака на смъртта. Разгневил се Нептун, свикал своята свита, разлюлял морето с грамадни вълни и изчистил водата от отровния товар. Хората разбрали своята грешка и обещали да не замърсяват морето, за да имат красиви плажове.

~ ~ ~

Съветът на делфина

Габриела Николаева, 10 г. , СОУ „Н. Вапцаров“, Царево

 

Аз съм делфинът Кали. Обичам да си играя на морска криеница с моите приятели. Когато дойде моят ред, аз се скрих зад водораслите. Но там видях нещо, което не познавах. Попитах рачето Кики какво е това.

– Боклуци.

– Но кой ги хвърля?

– Хората – ми отговори рачето. – Те обичат да хвърлят навсякъде и вятърът довява всичко при нас в морето.

Мислихме, мислихме, но нищо не измислихме. Накрая отидохме при цар Нептун за съвет. Аз обаче видях една мрежа и предложих да съберем боклуците.

Цар Нептун ни каза:

– Внимавайте, защото в тази мрежа може да се уловите вие.

Събрахме се всички риби и напълнихме мрежата с боклуците на хората. Накрая я избутахме на брега.

Нека хората да се засрамят от своите постъпки.

 

Малкото четене: Текстове от копнежа

Въпреки опитите на Вселената да осуети нашите възвишени намерения (разбирайте часове наред борба с непостоянен интернет), ние не се предадохме и днес ще имате удоволствието да четете още от Копнежа за ученическо творчество: „Духчето Ото и неговите малки тайни“ от Раян Иванов, „Мръсната река“ от Мария Георгиева и „Животът на една капчица“ от Николай Иванов.






Духчето Ото и неговите малки тайни

Раян Иванов, 11г., ОУ „Никола Йонков Вапцаров“, Разград
    
В едно малко и спокойно градче, наречено Бад Ейлсер, живееше едно неспокойно момиченце. Веднага ще се запитате защо неспокойно? Поради простата причина, че беше изплашено от създанията, за които й разказа брат й. Той я заплашваше, че ако му пречи или не прави това, което й казва, ще извика всички чудовища (духове, върколаци, вещици…) и те ще я изядат. Тези думи не й даваха покой в малката и страшна стаичка, в която единствено блестеше нейното пръстенче. В този миг от него изскочи едно бяло същество.
– Здравей!  Аз съм духчето Ото – веднага каза бялото същество.
– Защо излезе от пръстенчето ми? – изговори малкото момиченце със заекващ и изплашен глас.
– Спокойно, това е тайна – отговори бялото същество.
– Но, но, но, но!
– Няма да те нараня, успокой се. Виждам, че имаш хубава стая.
– Но  ти си от онези създ…
Преди да се изкаже докрай, духчето я прекъсна и рече:
– О, мислиш, че съм тук по заръка на брат ти?
– Да, поне така предполагам.
– Вярваш, че аз съм страшен. Спокойно – повтори духчето и допълни – не съм страшен. Ако е трябвало, досега щях да те изя… Сега искам да ти покажа, че аз всъщност не съм страшен, нито пък приятелите ми, за които явно ти е разказал брат ти.
– Всъщност той само ми каза, че са лоши и страшни.
– О, така ли било? Сега ще ти покажа, че това не е истина. Преди това искам да попитам как се казваш?
– Казвам се Шери, а ти странно човече? – попита го тя с малко повече доверие.
– Аз съм Ото. Хайде сега да тръгваме, защото нямаме много време.
Ото хвана момиченцето за малката, нежна ръчичка и те изчезнаха като торта на рожден ден. В този миг се озоваха на непозната за Шери улица.
– Хайде сега да започваме – прошепна на ухото й Ото.
– Добре – отговори тя с леко хихикане (може би хихикикаше, защото й беше смешно духче да й шепне).
– Виждаш ли ето този голям вълк? Той се нарича върколак, но е голям добродушко. През деня помага на хората да пресичат улици и забавлява децата. Става приятел с тях и играе на гонешка. Също може да носи фризби и то много добре, но помни – не му взимай кокала, защото  се дразни.
– А той не плаши ли хората с тази голяма козина? – попита Шери.
– Е , той става върколак само през нощта.
– А не го ли наричат през деня с друго име, няма ли си?
– Разбира се, че има. – побърза да й отговори Ото и допълни – Той се казва Върколак Върколаков.
На Шери това й се стори много странно и смешно име, но за да не обиди Ото и Върколак Върколаков, тя не каза нищо.
– А ето и Баба Яга; сигурно си чувала за нея?
– Да – отговори Шери.
– А знаеш ли, че без нея нямаше да има Хелоуийн?
– Но  аз обичам Хелоуийн.
– Виждаш ли, и тя не е страшна.  Даже без нея щеше да бъде много скучен животът.
– Разбирам!
– Сега нека да ти покажа елфчето Томи. То всъщност е едно от многото елфчета.
– А как помагат те на хората? – побърза да попита Шери от любопитство.
– Те дори помагат повече, отколкото трябва – подчерта Ото. Правят дъгите толкова красиви, а слънцето толкова ярко. Сменят още сезоните и без тях нямаше да можем да живеем, а брат ти ти е казал, че са лоши. Хайде да тръгваме.
– Но няма ли още хубави създания като теб? – разочарова се Шери.
– Има, но ще ти ги покажа друг път.
След този момент Шери отново беше в леглото, а Ото изчезна.
Шери спря да се страхува от думите на брат си и лично се запозна с чудните създания Върколак Върколаков, Баба Яга, повечето от елфите, но по-важното беше, че тя вече имаше приятели, които да я пазят от неверния мрак.

~ ~ ~



Мръсната река

Мария Георгиева, 10 г. , СОУ „Н. Вапцаров“, Царево
 
Аз съм шаранът Кевин. Живея в река Ропотамо. Водата,в която плувам, е чиста и бистра. Като погледна нагоре, виждам дори слънчевите лъчи. Всички животни – птички, зайчета, сърнички, пият от нашата вода, поздравяват ни и си отиват. В реката растат красиви водни лилии.
Аз имам много приятели – мряната Габи и белицата Кики. Понякога при нас идва морският кефал Рико. Той ни разказва за морето, за своите приятели, за игрите им. Но един ден ни донесе лоша новина. Морето се замърсило. Някакво черно и мазно петно плувало по повърхността. Някои риби се доближили до него и пострадали. Хората били виновни за това петно.
Всички се изплашихме. Ами ако и при нас се случи, как ще си играем? Животът в реката се промени. Станахме неспокойни. Постоянно се оглеждахме.
Един ден с моите приятели решихме да си поиграем на криеница. Мряната Габи броеше. Аз се скрих зад големия камък. Малката белица Кики търсеше къде да се скрие и изведнъж изпищя. Аз излязох от скривалището си. Кики беше ранена. От едната й перка течеше кръв. Огледахме се и видяхме консервната кутия, която я беше разрязала. Реших да й помогна, но се оплетох в найлонови торбички. Започнах да се задушавам. „Помощ!“ Никой не ме чуваше. Напрегнах всичките си сили и успях да се освободя. Погледнах нагоре и видях сърничката Бени. Тя често идва до реката. Обича да пие от бистрата вода. Сега се наведе, но щом я видя, се отказа и се върна обратно в гората. Аз едва успях да се промуша между боклуците и да се спася.
Едва сега разбрахме, че това са направили хората. Изхвърлили са боклуците си във водата – в нашия дом.
– Хора, спрете!
Ние, обитателите на реката, ви молим: Не замърсявайте нашия дом!

~ ~ ~


Животът на една капчица

Николай Иванов, 10 г. , СОУ „Н. Вапцаров“, Цапево


Аз съм малка планинска капчица. Родих се в планината, под върха, заедно с много мои сестрички. Първото нещо, което видях, беше чистото синьо небе, зеленината наоколо и свежестта на планината. Мечтаех си за весели игри с моите посестрими, за танц върху камъчетата, за игра с блестящи слънчеви лъчи. Ние се гонехме, слънцето ни галеше, а ние се криехме от него, за да не изчезнем, да не се изпарим. Събрахме се доста сестрички и решихме да тръгнем на разходка. Тръгнахме надолу по склона и образувахме поточе. След няколко завойчета срещнахме друго поточе. Събрахме се с него и продължихме надолу. По пътя към нас се присъединиха малки и големи поточета. Минавахме през старите странджански гори, пълни с цветя. Те ни поздравяваха и махаха с клонки. Животните се навеждаха и утоляваха жаждата си, защото пиеха от нас – от бистрите странджански води.
Постепенно се превърнахме в пълноводна река. Пътят ни минаваше през градове и села.
Изведнъж на пътя ни се изпречи желязно чудовище, сътворено от човека. То бълваше черно-сива мазна течност. Тя постепенно погълна моите сестрички. Сега идваше към мен, ужас, страх ме е, искам да избягам, а не мога.
Помооооощ! Кой ще ми помогне? Край, изчезнах. Наоколо стана тъмно.
Изведнъж пред мен се появи стена, в нея отвор. Къде съм? Попаднах в ново чудовище. То отделяше мръсотията и водните капки отново ставаха блестящи. Бистри, те потегляха свободно и бързаха към нови приключения. Отново се събрахме с моите сестри, огледахме се как сме чисти и красиви. Хванахме се за ръце и образувахме бистро поточе. Сега разбрах, че хората се грижат за нас. Те искат бистри и красиви поточета, защото ние сме извор на живот.

 

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Точно така, не сте се объркали!

Една седмица, два пъти от Копнежа за ученическо творчество. Оставете се да ви изненадат Милена Борисова с „Ти ни трябваш и днес, Апостоле!“,  Валентин Василев с „Изгубеният град“ и Цветан Ганев с „Асансьор към небето“.

Ти ни трябваш и днес, Апостоле!

Милена Борисова, 16 г., Перник



Не зная как да се обръщам към теб, нито дали имам съвест, за да го направя, но едно нещо знам със сигурност – жив си, Апостоле, в сърцата ни, и докато някой помни славната ти история, ще бъдеш жив! Днес, Дяконе, пак сме „поробени“ и ми е мъчно, както на теб ти беше тежко и нетърпимо, така и на мен.
Тежко ми е, Апостоле, тежко ми е! Тежко ми е да гледам старци и деца да се „борят“ за територия около кофите за смет. Тежко ми е, че почти всеки баща изоставя жена и деца, но не за да се бори за свободата на родината, а за да я напусне – да търси чужд хляб в чужда държава. Тежко ми е, че хората живеят като мишки и си мълчат, нямат нищо против. Тежко ми е, че всеки ден загиват хора, но не в битки за свободата на родината, а по пътищата, в дискотеките и навсякъде. Хората са станали толкова агресивни и изнервени от робството на мизерията, че се избиват – син убива баща си, брат – брата убива, напълно непознати се убиват… избива се народът сам, Апостоле, и ме боли… много ме боли! И знам, че ти единствено можеш да ме разбереш, ти и всички знайни и незнайни българи, които са загинали за свободата, защото са имали същата тази нетърпимост към робството, както и аз. Трябваш ми, Дяконе, трябваш ми да възродиш самочувствието на българина, да го мотивираш и събудиш, защото целият ни народ спи и бездейства. Не мога да понеса факта, че сама не мога да направя нищо. Тъжно ми е, че те разочароваме, Апостоле, защото без да те питам, знам, че това не е България, за която си се борил и за която си умрял, това не е Свободата, която си искал. Не искам да знам, че не можеш да почиваш спокойно в незнайния си гроб, защото те боли от угасналите искри на надеждата и несбъднатите мечти. И аз не искам да живея така. Помогни ми, Апостоле! Не мисля, че имам правото и съвестта да говоря за делата ти и всичко, което си направил за България, само мога да се надявам да се родят още хора като теб, защото надеждата умира последна, а и както е казал Панайот Хитов: „Хора като Левски се родиха от обстоятелствата и пак обстоятелствата един ден, когато потрябват, ще ги родят, защото ако българката в робство е раждала такива синове, тя ги ражда и ще ги ражда и през свободния живот!“
Аз тайно се надявам, че ти ще чуеш тези думи и ще ми помогнеш, защото ние българите отново имаме нужда от теб, както преди няколко века! Аз вярвам в теб, Апостоле, повярвай и ти в мен и ми помогни! И за финал ще си позволя да цитирам едно от най-силните стихотворения, които съм чела:

„Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.“

~ ~ ~



Изгубеният град
        Част първа

Валентин Василев, 9 г.,
ОУ „Св. Климент Охридски“, Бургас



Имаше изгубен град в Африка. Двама братя, които се казваха Бени и Итън, тръгнаха да го търсят.
– Какво правиш с тази скала? Тази скала е гореща! – каза Итън.
– Нормално за скалите. Една скала не е чак толкова гореща. Има нещо странно. Хайде да вървим! – отвърна Бени.
Двамата братя тръгнаха към неизвестното, към неизбежната среща с Изгубения град. Може би там щяха да намерят някакво съкровище или пък едно невероятно приключение, или пък среща с непознати светове, или пък хора… Никой не знаеше…
– Ааааа, коя си ти? – попита Бени.
– Казвам се Мария – отговори девойката, която изникна от нищото.
– Как ти казват накратко? – попита любопитно Итън.
– Можете да ми казвате Мими!
– А ти накъде си тръгнала? – полюбопитства Бени.
– Към Изгубения град. А вие?
– И ние сме тръгнали към него. Искаш ли да вървим заедно? С компания се върви по -лесно, а и ще ни разкажеш нещо за себе си.
– Добре, съгласна съм, но се стъмва! Не е ли опасно да вървим в тъмното?
– Да, така е. Ще трябва да си намерим място да пренощуваме.
– Може да се наложи да си построим някакъв подслон.
В далечината те забелязаха някаква сянка, сякаш приличаше на разрушена къща… Приближиха се до нея и видяха, че това е някаква странна сграда, сякаш отчупена като бисквита. Но все пак ставаше за подслон на трима другари, търсещи чудния свят на изгубения град.
– Струва ми се, че ще има буря. Добре, че намерихме този подслон –изплашено каза Мими.
– Не се притеснявай, ти си с нас, а и трябва да измислим нещо за хапване – успокои я Итън.
Изведнъж пред тях изникна трапеза с всякакви вкусни неща: плодове, пити, вкусни баници, сирена… Дори това не ги учуди. Това пътешествие се очертаваше да бъде изпълнено с многобройни чудачества, та дори и това да се появи от нищото трапеза с храна. Какво ли още ги чакаше…
– Трябва да запалим огън да се сгреем – каза Бени.
Двамата братя излязоха навън да потърсят някакви клони и дърва за огрев. Не след дълго се върнаха и успяха набързо да приготвят огнище и запалиха огъня, който стопли всички. Седнаха около трапезата и похапнаха здраво.
На сутринта видяха, че наблизо до подслона имаше река, която течеше наобратно. Но и това не ги учуди. Решиха да потърсят вода за пиене, защото водата от реката беше със странен вкус. Решиха да последват реката по нейното течение и да стигнат до пещерата, от която извира тази река. Не знаеха защо така си мислеха, но от къде може да извира една река, ако не от пещера…
Тримата другари тръгнаха по течението на реката. Вървяха, вървяха, вървяха… изведнъж пред тях изникнала като по чудо пещера.
– Вие двамата вървете за вода, а аз ще остана пред пещерата да пазя – каза Итън на Мими и брат си.
– Добре, а ти внимавай!
След малко Мими и Бени излязоха от пещерата и донесоха вода, но тя беше много малко.
– Това успяхме да намерим! Съвсем малко е!
– Малко, средно, няма значение. Трябва да ни стигне – каза Итън.
– А какво е това? Някаква палатка. Мисля да я вземем. Явно не е на никой. Може би е оставена за нас? – каза Бени.
Взеха палатката и отново тръгнаха към своята цел. След около два часа пред тях се появи отново от нищото още една девойка.
– Ти пък коя си? – Извикаха и тримата в един глас.
– Аз съм Каролина! Но можете да ми казвате Кари.
– Само не ни казвай, че и ти си тръгнала към изгубения град?
– Ами как познахте? Точно натам съм тръгнала.
– Хайде да вървим заедно. Дружината става още по-голяма. Така по-лесно ще вървим и ще си помагаме в трудностите – каза Бени доволно.
Четиримата пътешественици вървяха доста часове, но тъкмо да се отчаят от тишината и неизвестното, и пред тях изникна нова пещера.
Влязоха смело в пещерата, но изведнъж видяха, че са заобиколени от леопарди. Бяха стотици, хиляди…
– Вижте там, в средата! Там има един леопард, който ни гледа сякаш иска нещо да ни каже. Може би това е добър леопард, който ще ни спаси и ще ни посочи пътя за излизане – извика Мими изплашена.
– Да вървим към него, може би ще ни пази от другите леопарди – тихо изстена Кари, която беше ужасно изплашена.
– Ама този леопард всъщност спи. Трябва да го събудим, да обикаля с нас в тъмното и да ни посочва пътя.
– Трябва да успеем да излезем извън тяхната територия и тогава ще сме спасени. А друг път трябва да внимаваме с тези пещери. Никога не се знае какво ще има вътре в тях – каза смело Бени.
Успяха да събудят добрия леопард, който цяла нощ стоя до тях и ги пази от другите животни.
– Имаме само още пет минути да излезем от обсега на леопардите и ще сме спасени – каза Итън.
Те видяха, че другите животни се събуждат лениво от съня си, но…
– Твърде късно е, заобиколени сме от зверовете! Дано нашият добър леопард има магическа сила, с която да държи далеч от нас другите!
– А, ама той наистина има такава сила! Вижте, леопардите ни заобикалят, въпреки че ръмжат доста страшно… Можем да стоим, без да се страхуваме!
– Закъде си се разбързал, Итън? – каза Кари.
– Как закъде? За някъде.
– И къде е това някъде?
– Ами искам да отидем до изгубения град и да се върнем по домовете си.
– Тази вечер аз ще бъда пазач на групата, но трябва да намерим нещо за ядене на леопарда – каза Бени.
– Какво ще му дадем да яде? – попита Кари
– Как какво? Те ядат месо. Само месо може да го нахрани.
– Абе ти колко имаш по география? – попита Мими.
– Четири минус – отговори Бени. – Защо питаш?
– Ами така. За нищо. Просто питам.
Отново се появи трапеза пред тях от нищото, дори имаше месо за леопарда. И отново успяха да намерят подслон. Природата или нещо друго им помагаше. На сутринта решиха, че преди да продължат по пътя си, трябва да дадат име на леопарда, който ги следваше, без да се страхува от тях, а и те не се страхуваха от него. Приеха го за другар и решиха, че не може новият им другар да е без име.
– Да го кръстим Лил! Мисля, че това име много му приляга! – радостно възкликна Мими.
– Какво ще кажете?
Леопардът доволно кимна с глава и се поклони. Всички започнаха да викат името му:
– Лил! Лил ! Лил!
Леопаордът Лил стана и тръгна напред. Всички решиха да го последват. Те решиха, че той ще ги заведе до изгубения град. Той спря, започна да копае дупка с лапите си. Нашите герои решиха и те да го последват в това. Започнаха и те да копаят дупка в земята с ръцете си. Пред тях се показа една пръчка.
– Това няма да е обикновена пръчка, щом Лил ни показа къде да копаем. Може би е вълшебна? – каза Кари.
– Ами да я вземем със себе си тогава. Ох , омръзна ми да съм винаги прав за всичко! – възкликна Бени.
– За какво си прав? Ти винаги казваш, че си прав за всичко! И аз съм прав. По всяко време съм прав, а не ти! – отговори ядосано Итън.
– Спрете, не се карйте. Ама вие сте братя. Как може така? – викнаха и двете момичета.
– Не вървяхме ли много, прекалено много?! Може би трябва да се върнем! – каза Бени. – Какво толкова специално ще има в този Изгубен град?
– Може би нищо специално няма да има, но чух, че е много красив. Аз си мисля, че в него ще има нещо специално, но ако пък няма, ще се снимаме в него, ще ни дадат пари и награда за това, че сме стигнали до този Изгубен град – каза въодушевено и някак замислено Мими.
– Ето че отново се стъмни и ние пак трябва да си търсим подслон. Омръзна ми това. Тази вече аз ще дежуря. Имам чувството, че ще бъде много опасно- каза Итън.
– Ей, Бени! Не мога да заспя – каза Мими.
– Защо? Защо не можеш да заспиш? – попита Бени.
– Защото като бях съвсем малка една сутрин се събудих и видях, че у дома няма никой и ужасно се уплаших от това. И оттогава ставам много рано, за да мога да вия своите родители, преди да отидат на работа и за да не се страхувам самичка в тъмното – отговори Кари.
– Ставайте всички! – извика Бени.
– Защо?
– Защото докато ви пазех, заспах и сънувах пръчката ни. Дайте ми един камък и ще видите.
Итън му подаде един камък и тогава всички видяха, че камъкът се е превърна в магнит.
– Чакайте, ако сънят ми е верен, значи лесно ще открием Изгубения град. Е, освен ако нямаме лоши сънища. Лошите сънища са верни. Лоши сънища ще имаме, ако имаме лоши дни.
– О, дано сънувам Феникс!
– Ама откъде се взе този океан? Чувате ли как реват вълните? Ще ми се да поплувам в него.
– Ако е опасно? Зная, че си добър плувец, но все пак?
– Спокойно братле, нали знаеш, че съм много добър плувец, а и вижте колко е красиво! – каза доволно Бени.
– Това ми прилича на вулкан. Не, не е вулкан! Някаква много странна скала. Виждам някакъв проблясък да минава по нея, като от електрически вълни.
– А този водопад пък откъде се взе? Даже изстрелва към нас струи вода, сякаш ние се появихме от водата, а не той отникъде. Това е невъзможно. Нещо странно става тук. Това тук е в друго измерение. Ако сме в друго измерение, защо на картата пишеше, че е в Африка? Там беше началото. Но къде ще е краят? Ще отнеме повече от месец или година.
– Година?! – извика Мими.
– Зависи колко бързо ще вървим. Тъй ще да е. Година!
– Откъде знаеш?
– Знам!
– И откъде?
– А ти вечер спиш ли?
– Да, а как иначе!
– Ами така е, щом спиш, няма да може да стигнеш бързо!
– Чакайте! А къде е оная пръчка, дето я намерихме?
– Ето я.
– Дай ми я за малко!
– На земята виждам друга пръчка. Я да видим, ако ги допрем, какво ще стане!
– А, съединиха се от само себе си. Прилича на голяма вълшебна пръчка.
– Вълшебни пръчки не съществуват.
– Отново настана вечер и отново трябва да си търсим подслон. Имам чувството, че само това правим. Лягаме, ставаме, лягаме, ставаме, а кога ще стигнем целта си… никой не знае.
– Трябва да съберем сили все пак за утрешния ден. Кой знае какво ли ни чака?
На сутринта всички се събудиха едновременно и чуха как Лил (ако си спомняте, по-нагоре ви запознахме с Лил-леопарда) проговори с човешки глас на Бени:
– Мисля, че Итън харесва Мими!
– Не, не е вярно. Ние сме само приятели – тихо каза Мими.
– Но и Итън не знае, че и ти го харесваш – отново проговори Лил.
– Много странно!Имам чувството, че в началото беше по-лесно. Май ще има пълнолуние и имам чувството, че нещо ще се случи точно по пълна луна.
– Да, и животните проговориха!А, вижте!Скорпион! Удря с жилото си по земята, но не ни напада.
– Откакто съм станал, се опитвам да разбера какво става, имам някакво странно усещане, но не мога да разбера.
– Ще разберем какво става!
– Но как?
– Не се знае, но ще разберем!Все отнякъде ще разберем.
– Смятам, че трябва да плуваме по реката. Всички ли можете да плувате?
– ДА! – отговориха в хор всички, дори и Лил.
Вече никой не се учудваше на говорещия леопард.
– Да тръгваме тогава!
– Знам една тайна! – каза тихо Каролина.
Нашите герои я погледнаха учудено и спряха внезапно, преди да се хвърлят в реката и я погледнаха в очакване.
– Изгубеният град има брат-близнак!
– Искаш да кажеш, че има втори Изгубен град?
– Нарочно не ви казах. Иначе нямаше да ме вземете със себе си. А аз се чувствам толкова самотна сама.
– Ама ти нямаш мозък! Ти с колко завърши? – викна ядосано Итън.
– С пет! Защо питаш?
– Аз пък завърших с шест! Колко е пет по пет?
– 25.
– А четири по пет?
– 20.
– Ще спрете ли с това? – ядоса се и Бени.
– Да! – отговориха Итън и Каролина.
– Тръгнали сме нанякъде!Боже, не стойте така. Това е детинско от ваша страна.
– Той е прав!Но трябва да тръгнем, като все пак направим една крачка към целта си! – обясни Итън важно, сякаш разбираше всички неща на света.
– А, супер! Сега и заваля.
– Нали и без това ще се намокрим, нали ще плуваме по реката?
– Хайде да тръгваме!

/Следва продължение…./

~ ~ ~



Асансьор към небето

Цветан Ганев, 19 г.,
СОУЕЕ „Св. Константин-Кирил Философ“, Русе



Младен се прибираше от лекции по обичайния за него маршрут. Жегата беше убийствена. Студентът нямаше излишни пари за такси, затова реши да ускори темпото. В съзнанието му се въртеше идилистичната картина на неговата мрачна стая със спуснатите до долу щори. В нея нямаше климатик, нито пък вентилатор, но всяка алтернатива беше по-добра от стоенето на открито. Слънцето се надсмиваше садистично над хората, които бяха дръзнали да напуснат домовете си по пладне. Лъчите му падаха перпендикулярно на земната повърхност – сянка почти нямаше.
Младен, облян целия в пот, стигна заветната цел. Победоносно бръкна в левия си джоб и извади ключовете за входната врата. Пред нея стоеше някакъв възрастен човек, който сякаш чакаше някого или просто си беше забравил ключовете. Студентът не се впечатли особено, защото в блока живееха предимно старци и ключозабравянето беше техният редовен номер. Младен отключи вратата и с поглед покани непознатия да влезе. Двамата се насочиха към асансьора, без да разменят и дума помежду си.
– За кой етаж сте? – попита младежът.
Отговор не получи. Старецът беше усмихнат, но погледът му беше празен. „Май доста го е напекло слънцето тоя.“ – помисли си Младен.
– Добре, господине. Аз съм за седмия етаж. Имате ли някакви възражения?
Отново мълчание. Студентът натисна копчето за седмия етаж и асансьорът тръгна. Младен за пръв път се вгледа по-внимателно в странния си съасансьорник. Обувките му бяха различни – едната черна, другата кафява. Дори възлите не бяха същите. „Странна работа.“ – помисли си Младен. Старецът гледаше с огромно любопитство копчетата, предпазната решетка и мъждукащата лампа, прикрепена с тиксо. „Тоя май за пръв път стъпва в асансьор… Не, това е невъзможно. Човек на неговите години…“
Седми етаж. Младен отвори вратата и излезе. Старецът тръгна след него.
– И вие ли живеете тук? Не съм ви виждал преди.
Въпросът за пореден път остана без отговор. „Отказвам се.“ – каза си младежът и отключи вратата на апартамента си. Събу кецовете си и се обърна да затвори. Тогава установи, че старецът го е последвал вътре. В първия момент Младен искаше да фрасне един на този нахален дядка, но безобидният вид на стареца го отказа от това намерение.
– Нещо ли искате, господине?
Възрастният човек започна да бръщолеви някакви пълни безсмислици. „Очевидно е луд. Това обяснява всичко. Сигурно има някакви роднини в този блок.“
– Някого ли търсите?
Старецът кимна утвърдително. Той искаше да каже нещо, но не можеше. Младен го подкани с жест да излезе и тръгна след него. „Как да го оставя сега. Очевидно сам няма да се оправи.“
– Елате, ще ви помогна. Само ми обяснете кого точно търсите, бавно и спокойно, така че да ви разбера. Окей?
– Отивам при шефа. – отвърна напълно ясно старецът.
– Шефа? Какъв е този шеф? Вашият шеф или…?
– Шефа, бе момче, не го ли знаеш?!
– Господине, живея тук на квартира, никого не познавам… Кажете ми някакво име, за да мога да проверя в…
– Ти ли няма да го знаеш?! Ха-ха. Всички го знаят, момче. – прекъсна го лудият, който искрено се смееше.
– Ако искате, ще питам хазяйката. Тя може да знае нещо по въпроса…
Старецът се обърна, без да каже нищо, и тръгна да се качва по стълбите. Младен се ядоса и затръшна вратата.
– Ама и аз какъв съм будала… За какво ми беше да се занимавам с него?! Само си изгубих времето! Да му се не види…
Той имаше важен изпит и се впусна в проучване на конспекта и правене на пищови. Минаха часове, но за студента това бяха минути. По едно време усети неистов глад. Не беше ял от вчера. В хладилника нямаше нищо и Младен се реши да отиде до близкия магазин. Слезе пеша по стълбите, като си мислеше за странната случка по-рано. Отвори входната врата и видя голяма навалица. Там беше и хазяйката му. Младен не се интересуваше особено от случващото се, но все пак се направи на загрижен.
– Какво е станало тук, бабо Тотке?
– Някакъв старец скочил от последния етаж.
– Горкият човек… Сигурно го познаваш.
– Ами! Там е работата. Никой не го е виждал преди!
Младен си проби път през тълпата, за да види трупа. Възрастният човек лежеше безжизнен по гръб на цимента. Нямаше и следа от кръв. Ръцете му бяха изпънати встрани, а на лицето му беше застинала последната усмивка. Погледът на Младен, кой знае защо, спря отново върху обувките, които бяха различни.

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Пристрастихте ли се?

Спокойно, набавяме ви поредната доза от Копнежа за ученическо творчество, при това напълно безплатно (и безвредно!): „Машина на времето“ от Денис Пеев, „Благодаря“ от Нелина Карабова и „Обърнато наопаки“ от Мария Чапарова.

Машина на времето

Денис Пеев, 9 г.,

СОУ „Цанко Ценковски“, Полски Тръмбеш

Построих си приказна машина

с мигащи бутони и стрелки.

С нея бързо, бързо полетях

напред във времето без страх.

Набрах от мигащите копчета числа

и се озовах във някаква земя

с пустиня и оазиси красиви.

Приличаше много на Африка тя.

Животните там бяха хем красиви,

хем много, много страшни.

Но и най-опасните

в миг станаха мили,

щом старец с бяла мантия

при тях се появи.

Помислих, че сънувам.

Веднага го познах.

Добрият Доктор Охболи,

прочут с лекарство чудно.

С прелестна усмивка на уста

лекуваше най-опасните животни на света.

Помагаха му буболечки, птички,

крокодил от Нил, маймунки.

Обичаха го всички.

Порадвах се на тази гледка

и пак магически у дома се прибрах.

Каня всички деца да се повозят

на моята машина-мечта!

~~~

Благодаря

Нелина Карабова, 10 г.,

49 ОУ „Бенито Хуарес“, София

Първи Март е!!!

Баба Марта пак пристига бяла и червена и за всички мартенички е донесла, за да бъдем здрави и щастливи. Всички се събуждат от зимния си сън: хора, птички и цветя, щом добрата Баба Марта е дошла. Пак „Слънчо“ започва да напича и една искра в сърцата ни огря. Даде ни надежда, че пак ще дойдат весели игри за всички малчугани, дървета и треви.

– Благодаря ти, Бабо Марта, че пак си тук и връщаш усмивките на всички нас.

Денят на мама!!!

Осми март e ден, в който искам ти да си до мен. Този празник е голям с пълна радост и любов облян.

– Благодаря ти, мамо, че си до мен, за топлата прегръдка и вярата в мен!

Пролетта дойде!!!

Навън всички тревички, върбички и цветенца започнаха да растат и цъфтят. Всички птички започнаха да пеят прекрасните си песни, да радват всички хора през топлите дни.

– Благодаря ти, пролет, че пак си дошла!

~~~

Обърнато наопаки

Мария Чапарова, 17 г.,

НСОУ „София“, София

Целият ми свят виси с краката надолу. Вместо на левия крак дясната обувка, аз си обувам на десния крак левия ботуш. Извеждам кучето на разходка в апартамента, после го прибирам в градинката. Обувам си чорапите на ръцете, слагам ръкавиците на краката и влизам навън.

Хората на улицата ме гледат, като че съм паднала от Юпитер. Идва рейсът, слизам от него, стигам дискотеката, вадя математиката и заспивам. Прибирам се в банята, лакирам си миглите, гримирам си ноктите. Отивам до магазина и стигам в Антарктика. Вечерям шишарки на фурна. Къпя се с малко жълто патенце в пералнята. После гледам кактуса и слушам дивана. Лягам си в хладилника и се събуждам в юргана. А мама ми казва, че съм голяма поспалана!

В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат  поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

Предварителни поръчки – пратете парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви.

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов

ХАНДЖИЯТА

 

Името ми е Карш. Не съм лош човек.

Не съм и особено добър, макар че в занаята съм що-годе честен. Смел пък въобще не съм – ако бях, щях да стана някакъв войник или моряк. А ако можех да съчиня песен даже като оная небивалица за трите жени, дето някой ми я приписа, е, тогава щях да съм песнописец, бард, понеже определено нямаше да ме бива за друго. Обаче това, за което ме бива, е това, което съм, всичко, което съм. Карш ханджията. Дебелакът Карш.

Сега разправят глупости за мен, откакто ония жени бяха тук. Откакто се пръкна оная песен. Сега съм пълна загадка, човек от никъде; сега се приказва, че всъщност съм бил войник, че съм обиколил света, видял ужасяващи неща, вършил ужасяващи неща, сменил името и живота си, та да се скрия от миналото. Глупости. Аз съм Карш ханджията, като баща си, като баща му, и единствената друга страна, която съм виждал, е фермерската земя около Шаран-зек, където съм роден. Но живея тук от почти четирсет години, а „Харпунът и секачът“ държа от трийсет, и всички го знаят, до последния. Глупости.

Момчето ми доведе ония жени да ме тормози, естествено, или пък просто да ме забаламоса да не забележа забежката му подир оная пеперудено-акълеста Маринеша. Надушва странностите – поне това е прихванал от мен – знаел е, че ония трите не са каквито изглеждат и че не ща да имам нищо общо с такива особи, независимо колко плащат. Обичайната пасмина пияни фермери на път за Лимсатския панаир ми стигат. Само е трябвало да ги насочи към манастира на седем-осем мили на изток: Сенчестите сестри, както им викаме. Но не, не, той трябваше да ги домъкне пред вратата ми, барабар с лисицата. Барабар с лисицата. Проклетата лисица също е в песента.

Когато влязоха в двора, се показах – тъкмо бях търкал стъклариите и глинариите сам, понеже няма на кой друг да ги поверя наоколо – огледах ги едно хубаво и заявих:

– Пълни сме, конюшните, всичко, съжалявам.

Както ти казах, не съм нито смел, нито алчен, просто човек, който цял живот е въртял къща за странници.

Тъмнокожата ми се усмихна.

– Рекоха ми друго.

Бях чувал такъв акцент преди, много отдавна, а между моя праг и земята, където говорят така, има два океана. Момчето се плъзна от седлото ѝ, оставяйки коня помежду ни, и с право. Тъмнокожата рече:

– Трябва ни само една стая. Имаме пари.

Не се и съмнявах, колкото и мръсни и оръфани да изглеждаха – всеки ханджия, който чини нещо, узнава такива работи, без да му мисли, точно както разпознава бедите, щом пристигат с молба да преспят под покрива му и да хапнат от овнешкото му. Освен това момчето ме беше изкарало лъжец, а аз съм инат.

– Имаме няколко празни стаи, да, но те не стават за вас – рекох, – последната зима дъждовете се просмукаха в стените. Опитайте в манастира, или идете в града, ще имате избор между десетина хана.

Каквото и да си мислиш сега, бях прав да излъжа и пак бих го направил.

Обаче втория път бих се справил по-добре. Тъмнокожата още се усмихваше, но ръцете ѝ, сякаш в нервен тик, зашариха по дългия бастун, който носеше през седлото. Палисандрово дърво, много хубаво, такова нещо тука не правим. Извитата дръжка се извъртя четвърт оборот и четвърт инч стомана ми смигна бодро. Жената даже не погледна надолу, докато казваше:

– Ще вземем каквото имате.

И не стана ли точно така?

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Вкусно ли ви беше?

Дано имате място за още, защото ви сервираме следващите няколко ордьовъра от Копнежа за ученическо творчество: „Коледари“ и „Морски спомен“ от Мария Иванова, „Една мечта“ от Иван Догазанов, „Азбучни мисли и спомени“ и „Бронирано сърце“  от Ралица Петракиева.

~~~

Мария Иванова, 10 г.,

СОУ „Цанко Церковски“, Полски Тръмбеш

Коледари

В тиха зимна вечер,

светла засияла,

Коледна звездичка

е навред огряла.

Струпаха се всички

весели дечица

и хорце извиха

дружно за ръчица.

Коледари пеят

вредом по къщята.

С щастие и радост

сгряват ни сърцата.

Морски спомен

Чайка бяла прелетя

над детето край морето.

Весело го поздрави

с водни капки по нослето.

Чудни замъци на плажа

се издигат до небето.

Корабче до тях плува

и поклаща го морето.

Лято топло и горещо

бързо, бързо отминава.

Само морски спомен вечно

в нашите сърца остава.

~~~

Една мечта

Иван Догазанов, 14 г.,

ПГСА, Пазарджик

 

Някога в Париж живеело едно бедно и дрипаво момиче. То прекарвало по цял ден из бляскавите и изкусителни улици на града на любовта. Вечер се връщало в сиропиталището, където с другите малки същества тръпнели в очакване на семейство, което ще дойде, за да ги вземе и приеме за свои деца.

Малката Лиза обичала своя дом. Била на три годинки, когато родителите й я изоставили в мрачното и студено сиропиталище. Лиза мечтаела един ден да дойде някое щастливо семейство, което щяло да я обича. Малкото момиченце било принудено да проси и краде, за да има с какво да си купи нещичко, което си е харесало по бляскавите витрини. Всеки ден Лиза с часове гледала предлаганите шоколади, торти и всички други изкусителни, но и скъпи неща. След седмица идела Коледа…

В един мразовит ден Лиза отново просела из парижките улици, изпълнени както със смях, така и с тъга. Вечерта момичето решило да отиде до близката църква и с последния си грош да купи свещичка и да я запали с надежда. Като стигнала пред църквата, Лиза отмаляла, тя силно се развълнувала от чувствата, които събудила у нея старата сграда, изпълнена с толкова много тайни, желания и молитви. След като влязла вътре и погледнала красиво изписаните икони, Лиза се разплакала и поискала от Бог едничко нещо – на Коледа да има семейство.

Дошъл дългоочакваният празник. На този ден Лиза била толкова щастлива, че нищо не можело да я разстрои. Тя тръпнела в очакване цял ден, но той отминал без искрица надежда, за жалост. Лиза си казала, че е сама в този свят, обречена на бедност и мизерия, че никога нямало да усети отново уюта на бащиния дом и семейната любов. Точно в този момент в сиропиталището дошло едно семейство, което не можело да си има деца. Мъжът и жената поискали да си осиновят детенце. Възпитателките събрали всички малки душици в една стая. Влязло и семейството. От всички деца то избрало Лиза – малко момиче, но с толкова силен плам в очите.

Оттогава Лиза заживяла в заможното семейство, но никога не пожелала да се нарече богата, защото богатството не се измерва в това дали имаш пари или не. Имането за нея било това, че тя вече имала семейство и дом.

 

Вярвайте в Господ! Той съществува!

~~~

Ралица Петракиева, 16 г.,

ПМГ „Академик Никола Обрешков“, Разград

 

Азбучни мисли и спомени

(акростих)

Аз, спомням си,

бях много малка и

всички ми казваха: „ Учи,

гдето и да идеш, знанието ще ти трябва“.

Дълъг е пътят на познанието,

единствено упоритите могат да го извървят.

Животът е кратък,

знанието е вечно.

Истина са говорили всички.

Когато пораснах, осъзнах правотата.

Липсата на знания е като бездънна яма,

мъчим се да излезем от нея,

но всичко е прекалено трудно.

Опитът е единственото нещо, което ни калява,

подтиква ни към нови крачки и победи.

Радостта от тези успехи е кратка,

сладостта им е последвана от горчивина.

Трудно е да уредиш живота си.

Условията са много,

филмите, в които живеем – също.

Хващаме се за най-малкото нещо, а

цветовете на живота оставяме след себе си.

Човек е устроен сложно.

Шепите си пълни с блага:

щастие, любов и радост, но

ъгълче в душата му остава неогрято от слънчев лъч,

южен вятър там не духа,

яростта царува в тази част от човешката душа.

 

Бронирано сърце

Обгърнато в ледена броня,

завито под дреха от спомен,

заспало под вятъра гробен,

сърцето говори с духа си поробен.

Железният дух погребва сърцето

във златен ковчег от злоба и страх,

във струна от вопъл и демонически смях.

Желязната броня от слабост и грях,

от болка и злато, от спомен и страх

говори със своето ехо в сърцето.

Пулсът пак бие,

но сърцето се крие

под було от прах на цветя,

умрели в знойна мъгла.

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Драги другари!

За тази седмица сме ви подготвили още една порция текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Насладете се на  „364 дни до любовта… към…“ от Елка Петрова, „Вярвам в теб“ от Яна Миладинова и „Подмамените таралежчета“ от Радина Петрова.

~ ~ ~

 

364 дни до любовта… към…

Елка Петрова, 17 години

ГПЗЕ „Захарий Стоянов“, Сливен

 

Много… шоколад, бонбони, цветя, плюшени сърчица и мечета. Това е „денят“ на любовта всяка година. Каква вътрешна потребност обслужваме с „празнуването“ на този ден?! Ден, който да ни „принуди“ да помислим за човека до нас… Човек, който във всеки друг момент е скрит зад егоизма и самолюбието си или зад захаросаната ни представа за обич. Грижата, грижата, грижата и пак грижата, която е основата на любовта – тя остава ежедневна фикция през останалите 364 дни в годината. А понякога и 365. Бизнесът отдавна е надделял! Любовта „не е пари“, но факт е огромното значение, което предаваме на един напълно комерсиален празник.

Любов без вино или вино без любов?! Опиянение или пиянство?!

Случайност, наш избор или модерна „съдба“ е довело до това днес ние да празнуваме и двата празника в един и същи ден. Денят на „любовта и виното“! И на какво още???… Още един повод за „забава“, „смях и пиене“… до „козирката“. И така, вече станаха два отлични маркетингови продукта! Малцина от нас знаят, че на 14 февруари се празнува още един празник, който не се е превърнал в изгоден пазарен механизъм. Празник, който заради своята духовност е запазил значението си, но пък, може би точно за това е забравен – денят на Константин Кирил Философ. Личност, живота на която би трябвало всеки от нас да познава и поне веднъж в годината да уважи. Разбира се, това е твърде неизгодно за търговците! Както всеки друг комерсиален празник и 14 февруари се е превърнал в техен личен празник – ден, осигуряващ им цяла година спокойствие, удоволствие, повод за „празнуване“. Тъжен е не само фактът, че са се изменили възгледите, разбиранията и ценностите ни, а също и това, че сме се отчуждили от самите себе си! Не само сме се „откъснали“ от корените си, но ни трябват и специални дни, за да се погледнем – „влюбени“, пияни или… и двете.

Не е необходима анкета, за да разберем, че свикваме да честваме не смисъла, а самия празник. И съвсем скоро, дали ще е „ден на влюбените“, Трифон зарезан, Мишинден или друг повод за ядене, пиене, а сега и ходене по моловете – вече няма да има никакво значение. Важното е „да става купон“ – за младите, и да не се работи – за по-възрастните. Тръгнали по този път – на бавно изчезващи личности и същностни празници, като празника на Константин Кирил Философ, на поява на все „по-оригинални“ (заради търговското им съдържание!) празници, за жалост ще стигнем до… нищото! Ще се обезличим до там, че всеки ден, в който напълно ще сме забравили своите духовните празници, ще „празнуваме“ нечии други такива. Вместо 3 март – Prise de la Bastille – 14 юли. Вместо 22 септември – Independence Day.

И така, това е 14 февруари! Денят, който чакахме от 364 дни насам! Всяка една година…

~ ~ ~

Вярвам в теб!

Яна Миладинова, 17 години

Математическа гимназия „Константин Величков“, Пазарджик

 

Вяра е уповаване в идея, представа, конкретен човек или религия. Тя е това, което помага на хората да продължат напред въпреки трудностите. Дава им сили. Не, нямам предвид суперсили като на Фантастичната четворка или Батман, а морални сили. В повечето случаи психиката е по-важна, защото, колкото и да е физически силен един човек, ако няма решителност, морал и вяра в себе си, никога няма да победи в играта, наречена живот.

Вярвам. Колко лесен глагол, а означава толкова много – подкрепа, стимул. Мотивиран, човек е способен на всичко, за да осъществи мечтите си, а когато е подкрепен от близките си, той е наполовина успял. Всички наши действия са подбудени от някое скрито желание да успеем, но ако не вярваме, че ще стигнем до крайната цел, защо изобщо да си правим усилията да започнем нещо. Тук идва ролята на вярата. Първо, човек трябва да повярва в себе си, да усети с всеки нерв и с всеки импулс в тялото си, че е готов да поеме риска в името на това, че след миг може да усети вкуса на победата. А когато някой му каже „Вярвам в теб!“ , той е още по-мотивиран да успее и да стигне до край.

Вяра. Надежда. Любов. Част от тази етична Св. Троица, вярата е едно от най-силните чувства на света. Заедно с надеждата и любовта прави един човек непобедим. На всеки от нас му е познато чувството на нежност и топлина от грижите на семейството. Когато усетиш милувката на майка си и разбереш по изражението й, че тя вече е горда. Когато погледнеш в очите на любимия човек и осъзнаеш, че той духовно е с теб, сякаш невидима сила се зарежда по вените ти и си готов да направиш и невъзможното, за да не ги разочароваш. Това е силата на вярата. Да ти напомня, че е там, когато си на път да се откажеш. Да ти докаже, че си достатъчно силен, за да дръзнеш и успееш. Да ти покаже любовта на околните и тяхната надежда, която са възложили на теб. Да ти разкрие тайните на необятното и непознатото, но и да ти вдъхне кураж да ги опознаеш. Това е вярата.

Вярата никога няма да ни изостави. Тя е вътре в нас. Независимо че на моменти забравяме за нея, тя ни напомня, че съществува. Докосва сърцето и предизвиква плаха усмивка на лицето ни, защото знаем, че сме успели. Постигнали сме желаното и сме доволни от себе си. Важно е човек да повярва в себе си и после да очаква помощ от другите, защото само и единствено той може да си помогне. И когато остане сам, наранен, а може би и загубен в собствените си размисли, вярата е тази, която остава с него и му дава надежда, че утре слънцето отново ще изгрее и ще му донесе шанс за по-добър живот . И макар да не я виждаме, можем да я усетим, защото тя е като въздуха. Невидима, но необходима ни, за да оцелеем!

~ ~ ~

Подмамените таралежчета

Радина Петрова, 7 години

ОУ „Христо Смирненски“, Пазарджик

 

Една сутрин Ежко излязъл със своите ежлета, за да си търсят храна, че скоро идвала зимата. Ежко отишъл навътре в гората, а ежлетата сами започнали да търсят ябълки. Гората била хубава, есенно-златиста и слънчева. Това била Вълшебната гора – в нея не валял дъжд, не се случвало нищо лошо. Тя била управлявана от Ная – феята на хубавите неща и на щастието.

На другата сутрин ежлетата тръгнали пак за ябълки, но се изгубили в края на гората – в тъмно, страшно и ветровито място, ни луна имало, ни слънце, всичко било потънало в мрак. Там живеел Вълчо – до хълм, зад дървена врата. Тази част на гората управлявала една зла фея на мрака – всички я наричали Мрачната Лидия. Тя била много страшна. Лидия била господарка на Вълчо. Тя му заповядала от магическата си сфера:

– Вълчо, едни ежлета са се загубили в Мрачната гора, отиди да ги намериш!

Вълчо и рекъл:

– Добре!

Срещнал ежлетата и ги подмамил:

– Здравейте, ежлета!

– Здравей, г-н Вълк! – отговорили те.

– Ей там, на края на Мрачната гора, има една много мънинка полянка със сладкиши хубави и има една принцеса – Сладкодъвка, която ги управлява. Можете да вкусите от тях!

– Добре, благодарим, г-н Вълк! – казали ежлетата.

Те отишли на полянката, но там нямало сладкиши. Имало мрачна поляна, където била дървената врата на Вълчо. Той живеел зад тази врата, нямал къща, само врата. Донесъл той ежлетата пред Мрачната Лидия и ги изял.

Като се върнал Ежко, не ги намерил във Вълшебната гора. Ежко търсил, търсил ежлетата, но не ги открил и заплакал. Дошла мама Ежка и попитала:

– Къде са ежлетата, татко Ежко?

– Няма ги, избягали са…

– Това е работа на Вълчо и злата фея Лидия! – отвърнала мама Ежка. След това отишла на края на Мрачната гора, разпорила с острите си бодли корема на вълка и извадила ежлетата. Те били малко поомачакни, с извадени игли, но мама Ежка им запълнила бодлите, че с тях наболи отвътре вълка. Мама Ежка му затворила корема и всички му казали:

– Сега ще си направим пищно тържество с теб, ако обещаеш да си добър!

– Е , обещаваш ли да си добър? – попитали ежлетата.

– Обещавам! – отвърнал вълкът.

Татко Ежко дошъл и след това освободили Вълчо и си направили пищно тържество в тяхната къща. Яли, пили и се веселили три дни. А Мрачната Лидия се ядосала и се превърнала в черен облак завинаги. След това вятърът издухал облака и го изпратил вдънгори, а Мрачната гора станала светла и хубава като Вълшебната гора.

Край.

 

 

 

Подкрепете ни в конкурса „Културата онлайн“

Приятели!

 

Обръщаме се (този път) към вас с молба за помощ.

Участваме в конкурса „Културата онлайн“ и ни е нужна вашата подкрепа. Моля, гласувайте за нас във Фейсбук; кажете и на познати, другари – „колкото повече, толкова повече“.

Особено ако ви се иска сайтът ни да изглежда по-добре.

 

Благодарим!

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Привет, драги приятели! (:

След кратка пауза – още от нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Представяме ви следващите три: „Парадът на душите“ от Йорданка Делева; „Можеш ли да си представиш“  и „Листи“ от Мартина Неделчева.

Приятно! 

~~~

 

Парадът на душите

Йорданка Делева

17 години

СОУ „Христо Проданов“, Карлово

 

Плачещата река разливаше сълзите си. Омайващо чисти, те изминаваха стотици километри. Никога не знаеха накъде отиват. По пътя си целуваха цветя, милваха скали и утоляваха жаждата на всички, докоснали се до тях. Понякога сълзите на реката бяха леденостудени, а друг път слънцето ги стопляше с лъчите си. Те чувстваха парещата му любов и често доброволно напускаха речното корито. Понасяха се към небесните висини, търсейки своето слънце.

Ала колкото по-високо се извисяваха, толкова по-далеч от него оставаха… Жадувайки за светлината и любовта му, падаха жертви на мрака. Кондензираха в тъмни облаци и се превръщаха в дъжд, който се изливаше над земята гръмко и страшно. Някои от сълзите се връщаха отново при плачещата река, а други напояваха почвата, ставайки нейни спасители. Но така или иначе, те бяха обречени да бъдат далеч от слънцето. Мечтаеха за него, но то бе недостижимо. Просто го жадуваха и се прераждаха, заслепени от своята любов.

В онзи ден на ноември сълзите на реката отново бленуваха за слънчевите лъчи. Стичаха се през необятни земи с цел да ги открият, но тях ги нямаше никъде. Бяха изчезнали! На небето имаше само черни облаци. Речните сълзи безшумно потрепваха след всеки гръмовен писък. Бурята ги плашеше и те я мразеха. Пречеше на любимото им слънце да се появи и ги вледеняваше със студенината си. А после, след като всичко свършеше, реката винаги плачеше неутешимо. Очите на коритата ù се пълнеха с повече сълзи, които смътно напомняха за своя предишен живот и после всичко се повтаряше…

Но в онзи ноемврийски ден бурята донесе със себе си нещо различно, което плачещата река усети почти веднага. Дъждът изливаше по земята литри вода, примесена с изгубени души, които безропотно се стичаха в реките, нивите, улиците и улуците на къщите. Хиляди от тях се сляха и със сълзите на плачещата река, която послушно ги приюти в коритото си… без въпроси и без възражения.

Хората не усетиха колко различен е този дъжд! Той разплака стъклата им, но не отвори очите им. Те седяха на топло в домовете си и нетърпеливо изчакваха да спре, ала той не спираше! Изливаше се часове наред, сякаш небесата изхвърляха всичката вода, която са могли да поберат. Но зад привидната обвивка на обикновени дъждовни капки се криеха душите на техни близки и приятели, навярно отдавна забравени. Това беше прераждането им! Същото като онова на речните води, но и много по-различно.

Милиони човешки души, непожелали да поемат своя път след смъртта, получаваха последна възможност да продължат напред, прераждайки се чрез дъжда. Непокорни до края (и даже след него) те бяха избрали да останат тук завинаги, до своите семейства и близки. Десетки пъти бяха чували зова на небесата, бяха виждали онази светлина от познатите истории, но никога не бяха я последвали.

Някои от тях се страхуваха от онзи необятен свят, който дори живите не можеха да проумеят. Други смятаха, че не заслужават да се озоват в него без значение дали е Рай или Ад. А трети… те бяха твърде големи егоисти, за да оставят всичко, което бяха изградили приживе. Ревностно пазеха и хората, с които бяха споделяли съществуването си, и не можеха да се примирят да ги оставят без себе си.

Земята обаче не можеше да побира душите им, също както атмосферата не може да държи задълго високата концентрация на пара във въздуха. Подобно на дъждовните масиви, природата образува огромна сфера, пълна с души. Тази сфера се обедини с облаците и по този начин душите се изляха преродени в нашия свят. Вкусиха от свободата и мира чрез болката на новораждането. Небесата им дадоха ново начало, поглъщайки греховете им с гръмотевични, родилни писъци.

Душите се почувстваха обновени и пречистени. Помислиха, че са били в Рая, но всъщност докоснаха само частица от него. Когато бяха в сферичното одеяло, мислеха, че са близо, ала също като дъждовните капки останаха далеч от същината му. Осъзнаха го, чак когато отново се озоваха върху земната плът. Поискаха пак да кондензират с дъждовните капки. Да се преродят за сетен път! Ала нямаше как… това беше последният им шанс.

Миг преди дъждът да спре и облаците да се разсеят, душите имаха последен

шанс да решат дали искат да останат тук, или да продължат към необятното. После пътека от слънчеви лъчи се разкри върху небосвода. Слънцето се усмихна на света и го помилва със своята топлина. Сълзите на плачещата река забавиха своя ход. Спряха се и също му се усмихнаха. Толкова дълго го бяха търсили, че накрая се бяха примирили с липсата му, но сега бе различно – сега бяха щастливи!

Изгубените души също му се усмихнаха. То приличаше на паяк, оплел с лъчи безкрайността… Потрепнаха под светлината му и разтвориха съзнанията си. Забравиха за своето нещастие и омраза, за своя егоизъм и безумството. Забравиха за дълговете, непокорството, провалите,   страха и заслепението си. Изпитваха наркотична зависимост към тази ярка светлина. Тя ги целуваше, милваше и дори обичаше. Тя ги приканваше по-силно отвсякога да ù се отдадат изцяло.

Душите не успяха да се въздържат. За пръв път усещаха истинската свобода. Слънцето посади криле на безплътните им рамене и ги преизпълни с топлина и любов. Всичко бе магично и ново, а душите бяха напълно готови да преминат отвъд! Изпратиха ръцете си по вятъра… за миг докоснаха онова, което досега ги задържаше в познатия свят. Сбогуваха се с близки и приятели, а после поеха по своя път към вечността.

Земята се освободи от тях и те се освободиха от Земята. Живите усещаха, че нещо необикновено се е случило. Въздухът бе свеж, вятърът – нежен, а светът – сякаш обновен. Мислеха, че това е дело на дъжда, но само плачещата река знаеше цялата истина. Мълчаливо запази спомена в себе си и търсейки обятията на слънцето, все така продължи да се преражда…

 

~~~

 

Мартина Неделчева

18 години

ЕГ „Гео Милев“, Добрич

 

Можеш ли да си представиш

 

Можеш ли да си представиш

света в различни краски?

Черен сняг и бяла пепел,

нежна болка и безстрастни ласки,

ален скреж и сива жупел,

облак с цвят на пръст и пурпурна трева,

безжизнен писък пред бъбрива тишина,

без признак глуха дума, сърдечна синева…

 

Можеш ли да си представиш

една душа страдална, обградена от любов?

Ридание ярко, гниеща радост,

безчувствена мъка и дом суров,

мечти разпиляни, крееща сладост,

затвор необятен и слънчева нощ,

мил жест – коварен, съсухрена младост,

простор затворен и кретаща мощ…

 

Можеш ли да си представиш

света без близките хора?

Дъх без въздух, огън без пламък,

нестихващ вопъл, дете без опора,

чувства от тухли и мисли от камък,

стъпки безцелни, сляп поглед – празен,

копнеж без крила, непрогледна мъгла…

Нима твоят свят ти е още омразен?

 

~

Листи

 

Първото нещо, което попадна пред очите му, когато ги отвори за пръв път, бяха ярките запалени свещи и хилядите празни листове хартия, разпръснати по пода. Клепачите му се спуснаха, обгръщайки света в мрак, и той осъзна всичко.

Нямаше спомени. Нямаше детство, нямаше родители, нямаше рождени дни. Но щом се запита кой е, отговорите сами затанцуваха в мислите му: ярка илюзия, изтъкана от жарките лъчи на утринния изгрев; неясно оформено видение във вечерна гъста мъгла; разкривено човекоподобие, очертано от кривите мастилени линии на ученически химикал…

Не знаеше какво е „изгрев”, какво е „мъгла” или какво е „химикал”. Ала изглежда имаше същност и тази мисъл предизвика у него крива, иронична усмивка.

Отвори очи и се огледа любопитно. Самото помещение изобщо не беше помещение – личеше си, че е огромно, но навсякъде, накъдето погледнеше, виждаше само чернилка. Дори и блещукащата светлина не помагаше особено: сякаш беше затворен в стая без стени, без таван и без ъгли, тъмен вакуум, мрачен затвор. Но не бе потиснат от това: за него това бяха първите вълнуващи стъпки в неизвестното.

Събра всичките листи, обзет от еуфория и творческо вдъхновение, и щастливо започна да ги сгъва. Щеше да създаде свой собствен свят, който да живее в чернотата. Пръстите му бързо и сръчно оформяха различни фигури – жерави с разперени за полет крила, лилии с внимателно сгънати нежни листенца, миниатюрни сладки жабчета, дорести коне с гордо изпънати шии… След като се умори, плесна с ръце и се засмя доволно. Наведе се над творенията си с широко отворени любопитни очи и духна струйка черен въздух към тях.

Хартиените създания трепнаха, а сетне се раздвижиха, сякаш пробудени от дълбок сън. Треперливо се разшумоляха, за да се отърсят от статичността. Жеравите размахаха криле и литнаха из мрака. Цветята се разтвориха с пукот. Жабите заскачаха и заквакаха със звука на прелистване. Конете запрепускаха.

Създателят им се завъртя еуфорично. Гледаше с широко отворени очи и се дивеше на кипящото оживление. Вече не беше сам. Вече беше щастлив.

 

Няколко мига – дни? години? векове? – по-късно го налегна скука. Хартиените фигури около него не спираха да се движат, ала подвижността им имаше граници. Жеравите летяха, цветята цъфтяха, жабите скачаха, конете препускаха. Не спираха. Не се променяха. И въпреки че у него имаше чувство на привързаност към тях, както на стопанин към кучето му, те вече го отегчаваха.

Огледа се и откри още изпопадали бели листи. Объркано се запита откъде бяха дошли – беше създал живот от всичките – но се зарадва на появата им. Събра ги, подреди ги в купчина и се зае да ги прегъва. Този път щеше да създаде нещо различно, нещо прекрасно. Пръстите му докосваха ъглите с цялото усърдие, на което беше способен. Не искаше да деформира образа от нехайство.

Когато привърши творението си, се отдръпна назад и зачака със затаен дъх очите да се пропукат и отворят. Гледаше с гордост дългата коса, деликатните рамене, извивките на глезените. Беше направил хартиено момиче – по-красиво от „изгрева”, по-непроницаемо от „мъглата”, по-съзидателно от мастилото на „химикал”…

И когато тя се раздвижи и се усмихна, за миг – ден? година? век? – той забрави за всичко.

 

- Как мислиш, защо сме тук? На това място, където няма нищо? – попита я той, прегъвайки поредното парче хартия.

- Не зная. Но имам чувството, че ме е имало и преди.

Вълнението бликна от гласа му като пороен дъжд.

- Какво? Спомняш ли си нещо?

Тя затвори очи и се намръщи.

- Бях на тъмно място. Чаках някого… напразно. Забравен лист, неизписан и неизрисуван.

Лилията в ръцете му разтвори цветовете си и той ù я подаде с усмивка.

-  Радвам се, че е така. Защото ако някой те беше изписал или изрисувал, нямаше да бъдеш тук. Нали?

Тя се пресегна, за да вземе цветето, но всичко, което докосна, беше само ръката му. Лилията беше изчезнала.

Той стисна хартиените пръсти на своето момиче.

- Когато забравеният лист е открит, той се връща в другия свят… – прошепна тя. Ако имаше вода, просмукана в съществото ù, щеше да заплаче.

 

Постепенно жеравите изчезнаха. Последваха ги цветята и жабите. Дори конският тропот отшумя и не се върна повече. Празните листове, очакващи пробуждането си като фигурка, намаляваха все повече, докато накрая не остана нито един.

Създателят и момичето гледаха как чернотата отново се възцарява навсякъде. Не изпитваха нуждата да говорят. Той стискаше хартиената ù ръка толкова силно, че смачкваше пръстите ù. Знаеха какво щеше да последва много преди мигът да настъпи.

И когато той спря да усеща грапавостта на хартията под пръстите си, откри, че не изпитваше скръб. Усещаше само празнина. Чернилка също като тази, която го заобикаляше.

Сви се, затвори очи и зачака края, докато спомените се нижеха отново и отново в паметта му.

 

Нямаше представа колко време бе отминало, когато се осмели да отвори очи отново. Но щом погледна нагоре, най-сетне откри значението на „изгрева”, на „мъглата”, на „химикала”.

Някой го беше открил и вече не беше забравен. Стара рисунка на момче, прегъващо листи в ръцете си.