Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 42

Представяме: „Приказка без край“

Приказка без край

Михаел Енде

Представя: Калин Ненов

Или: Защо едно момче спря да бяга във Фантазия и започна да носи от нея към своя, към нашия свят

Странно нещо са човешките страсти, а децата не са по-различни в това отношение от възрастните. Онези, които са обхванати от тях, не могат да ги обяснят, а другите, които никога не са изпитвали подобно нещо, не могат да ги проумеят.

Има хора, които рискуват живота си, за да покорят един планински връх. Никак, дори и самите те, не могат точно да обяснят защо правят това. Други се погубват, за да спечелят сърцето на дадена особа, която не ще и да знае за тях. Трети пък се провалят, защото не могат да устоят на насладите на търбуха или на шишето. Някои затриват цялото си състояние, за да спечелят в хазарта, или жертват всичко за фикс-идея, която никога не може да стане реалност. Други мислят, че могат да бъдат щастливи само ако са някъде другаде, и цял живот обикалят по света. Има и такива, които не могат да си намерят покой, преди да се доберат до властта. С две думи, колкото хора – толкова страсти.

За Бастиан Балтазар Букс това бяха книгите.

Само който никога не е прекарвал по цели следобеди над една книга и не е чел с пламнали уши и разрошена коса, забравил къде се намира, без да усеща ни глад, ни студ…

Само който никога не е чел на светлината на фенерче, завит презглава с одеялото, защото татко или мама, или някоя загрижена персона е загасила лампата с добронамереното обяснение, че вече е време за сън, защото утре трябва да се става рано…

Само който никога не е проливал явно или тайно горчиви сълзи, защото една прекрасна приказка е свършила и трябва да се раздели с героите, с които е преживял толкова приключения, които е обичал и на които се е възхищавал, за които е треперил и се е надявал и без които животът му се е струвал празен и безсмислен…

Само който не е изпитвал подобно нещо, вероятно не ще проумее онова, което направи сега Бастиан.

Той се беше вторачил в заглавието на книгата и ту го обливаше гореща пот, ту го побиваха студени тръпки. Точно за това беше мечтал толкова пъти досега, желал го беше, откакто живееше с тази страст – приказка, която никога да не свършва! Книга на книгите!

Трябваше да притежава тази книга, каквото и да струваше!

Атрею се бе приближил на около петдесет крачки от първата врата. Тя беше много по-голяма, отколкото си я бе представял отдалече. Зад нея се простираше пусто поле, по което окото не можеше да се спре на нищо и погледът се губеше в празното пространство. Пред вратата и между двете колони земята беше осеяна с безброй черепи и кости. Те бяха на различни жители на Фантазия, опитали се да преминат през нея и останали завинаги вкаменени от погледа на сфинксовете.

Но не това накара Атрею да спре. Причината беше видът на сфинксовете.

Немалко бе научил Атрею, докато обикаляше да търси лек за Детската царица, видял беше и прекрасни, и ужасни неща, но онова, което не знаеше до този момент, беше, че и двете неща могат да съществуват ведно, че красотата може да бъде страшна.

Лунната светлина обливаше двете грамадни създания и докато той бавно се приближаваше към тях, те сякаш все повече и повече се извисяваха в безкрая. Струваше му се, че главите им докосват луната. Изражението, с което се гледаха един друг, май също се променяше с всяка крачка, която той правеше към тях. През техните издигащи се нагоре тела и преди всичко през лицата им, наподобяващи човешки, преминаваха и трептяха потоци от страшна, непозната сила… Сякаш не бяха застанали като мраморни статуи пред очите му, а всеки момент се готвеха да изчезнат и да се преродят. И точно това ги правеше като че ли много по-действителни от всяка скала наоколо.

Страх обзе Атрею.

Не беше толкова страх от опасността, която го застрашаваше, а някакъв страх, който беше извън него. Той едва ли си мислеше, че завинаги ще бъде прикован и ще се вцепени на това място, ако го докоснеше погледът на сфинксовете. Не това, а страхът от непознатото, от величието, надхвърлящо всякакви представи, от сблъсъка със свръхмогъщото затрудняваше крачките му, докато накрая се почувства като направен от студено сиво олово.

И все пак момчето продължи напред. Вече и не поглеждаше нагоре. Бе свел глава и се движеше съвсем бавно, доближавайки се стъпка по стъпка към вратата в скалите. А товарът на страха, който го притискаше към земята, ставаше все по-огромен. Но той не спря. Не знаеше дали очите на сфинксовете са затворени или не. Нямаше време за губене. Трябваше да рискува. Или щяха да го пуснат да влезе, или това беше краят на търсенето му.

И точно в момента, когато мислеше, че цялата сила на волята му няма да му стигне, за да направи поне още една крачка напред, той чу как тази крачка отекна отвъд вратата в скалите. Едновременно с това се отърси от страха, и то така внезапно и без да остане никаква следа, че почувства – каквото и да се случи, вече никога няма да изпита страх.

Той вдигна глава и видя, че Голямата врата на загадките е останала зад гърба му. Сфинксовете го бяха пуснали.

– Виждал ли си Нищото, момчето ми?

– Да, много пъти.

– Как изглежда?

– Сякаш си сляп.

– Ами да… А когато попаднете в него, то се полепва по вас и вие се превръщате в заразна болест, от която хората ослепяват и вече не могат да различат илюзията от действителността. Знаеш ли как ви наричат там?

– Не – прошепна Атрею.

– Лъжи! – излая Гморк.

Атрею поклати глава. Устните му бяха станали бели като на мъртвец.

– Как е възможно?

Гморк се наслаждаваше на уплахата на Атрею. Разговорът видимо го съживи. След малко той продължи:

– Питаш ме какво ще бъдеш там? Ами какво си тук? Какво представлявате всъщност вие, жителите на Фантазия? Съновидения сте вие, измислици на царството на поезията, образи от една приказка без край! Нима се смяташ за нещо реално, момчето ми? Е, добре, тук, в твоя свят, си такъв. Но щом преминеш през Нищото, ти няма да бъдеш вече това. Тогава ще станеш неузнаваем. Тогава ще бъдеш в друг свят. Там вече не приличате на себе си. Вие носите илюзии и заслепение в света на хората. Я познай, момчето ми, в какво ще се превърнат всички жители на този град на призраците, които скочиха в Нищото?

– Не знам – отговори едва-едва Атрею.

– Те ще се превърнат в безумни идеи в главите на хората, ще събуждат страх там, където в действителност хората няма от какво да се боят, ще ги карат да ламтят за неща, които ги обричат на гибел, ще им насаждат съмнения там, където няма причина за съмнения.

– Всички ли ще станем такива? – попита Атрею ужасен.

– Не – отвърна Гморк. – Има много разновидности на лудост и заслепение в зависимост от това какви сте били тук – красиви или грозни, глупави или умни, вие ще се превърнете там в хубави или грозни, глупави или умни лъжи.

– А аз? – поинтересува се Атрею. – Какъв ще стана аз?

Гморк се ухили.

– Няма да ти кажа това, момчето ми. Сам ще видиш. Или по-скоро няма да видиш, защото няма да си същият.

Атрею мълчеше и гледаше върколака с широко отворени очи.

Гморк продължи:

– Затова хората мразят и се страхуват от Фантазия и от всичко, което идва от нея. Те искат да я унищожат, а не знаят, че с това само увеличават потока от лъжи, който непрекъснато се излива върху света им, този поток от променените вече до неузнаваемост жители на Фантазия, принудени да водят там привидното съществуване на живи трупове и да тровят човешките души с миризмата си на плесен. Но те не знаят това. Смешно, нали?

– Нима няма никой – попита тихо Атрею, – който да не ни мрази и да не се страхува от нас?

– Поне аз не познавам никого – каза Гморк, – а и в това няма нищо чудно, защото самите вие правите там всичко възможно, за да накарате хората да повярват, че Фантазия не съществува.

– Че не съществува Фантазия ли? – повтори Атрею слисан.

– Точно така, момчето ми – отговори Гморк, – това дори е най-важното. Не смяташ ли? Само когато те повярват, че Фантазия не съществува, само тогава няма да им хрумва да идват при вас, а от това зависи всичко, защото, ако не познават истинския ви облик, с тях можеш да си правиш каквото щеш.

– Какво по-точно?

– Каквото щеш. Имаш власт над тях. А нищо не може да ти даде по-голяма власт над хората от лъжата. Защото човекът, момчето ми, живее от представите си. А тях можеш да ги насочваш. Тази власт е единственото, което има смисъл в живота. Затова и аз бях с властта и за да се възползвам от нея, ѝ служех, макар и по-другояче от теб и тебеподобните.

– Аз не искам да имам нищо общо с това! – възрази Атрею.

– Не се сили, глупчо – изръмжа вълколакът, – когато ти дойде редът да скочиш в Нищото, също ще се превърнеш в безличен, слабохарактерен слуга на властта. Кой знае за какво ще ѝ служиш и ти. Може би с твоя помощ ще карат хората да купуват онова, което не им трябва, или да мразят онова, което не познават, да вярват, за да се подчиняват, или да се съмняват в онова, което може да ги спаси. В човешкия свят с вас, малките фантазийци, се трупат големи печалби, разпалват се войни, основават се империи…

Гморк гледа известно време момчето с полузатворени очи, после добави:

– Има, разбира се, и доста глупаци, които се смятат за много умни и вярват, че служат на Истината. За тях най-важната работа е да избият Фантазия дори и от главите на децата. Може би ти ще помагаш именно на тях.

Атрею стоеше с наведена глава.

Сега вече знаеше защо във Фантазия не идват нови хора и защо никога вече няма да дойде Никой, който да даде на Детската царица ново име. И колкото повече унищожението завладяваше Фантазия, толкова повече светът на хората щеше да затъва в лъжи, а именно с това непрестанно намаляваше възможността да дойде представител на човешкия род. Един омагьосан кръг, от който просто не можеш да се откопчиш. Атрею знаеше вече всичко.

~

Но сега го знаеше и друг – Бастиан Балтазар Букс.

На него му бе станало ясно, че болестта е обхванала не само Фантазия, но и света на хората. Тези неща бяха свързани едно с друго. Всъщност той го бе почувствал отдавна, без да може да си обясни защо е така. Никога не можеше да се примири, че животът трябва да бъде толкова сив и безличен, ей така, без тайни и чудеса, както твърдят всички хора, които казват: „Такъв е животът!“.

Но сега разбираше и друго – че някой трябва да отиде във Фантазия, за да излекува и двата свята.

А че нито един човек не знаеше вече пътя за натам, това се дължеше именно на лъжите и погрешните представи, които поради унищожението на Фантазия проникваха в техния свят и заслепяваха хората.

Ужасен и засрамен, Бастиан се сети за собствените си лъжи. В случая даже не броеше измислените приказки, които бе разказвал. Те бяха нещо друго, но на няколко пъти той бе лъгал съвсем съзнателно и преднамерено – понякога от страх, понякога за да получи онова, което на всяка цена искаше да има, а понякога само за да си придаде важност. Кои ли творения на Фантазия бе унищожил, бе направил неузнаваеми и бе използвал за користните си цели? Той се опита да си представи какъв ли е бил истинският им образ, но не успя. Може би точно защото бе лъгал.

Едно във всеки случай беше ясно – и той бе допринесъл за нещастията, сполетели Фантазия. И на него му се искаше да направи нещо, за да поправи стореното зло. Длъжен беше пред Атрею, който беше готов на всичко, само и само да го заведе при тях. Не можеше и не искаше да го разочарова. Трябваше да намери пътя.

Тук не може да не спрем за момент и да обясним една особеност на фантазийската география. Там земите и моретата, планините и реките не стоят на едно и също място както в света на хората. Затова е почти невъзможно да се начертае географска карта на Фантазия. Там никога не можеш със сигурност да кажеш кои страни граничат една с друга. Дори и посоките на света се сменят в зависимост от местността, в която се намираш в момента. Във всяко кътче на Фантазия лятото и зимата, денят и нощта си имат свои закони. Може, идвайки от някоя нажежена от слънцето пустиня, изведнъж да попаднеш в снежни арктически полета. В този свят разстоянията нямат външно измерение, а думи като „близо“ или „далече“ притежават съвсем друго значение. Всичко зависи от душевното състояние и волята на онзи, който е на път. Тъй като Фантазия няма граници, центърът ѝ може да е навсякъде – или по-точно казано, той е еднакво близо и далече от всяка точка. Колко време е нужно да се стигне до него, зависи само от този, който иска да отиде там.

– А вярно ли е тогава – попита Атрею – онова, което каза Гморк, вълколакът, за унищожените творения на Фантазия, че те ставали лъжи в света на хората?

– Да, вярно е – отвърна Детската царица и златните ѝ очи потъмняха, – всички лъжи са били преди творения на Фантазия. Те са от същата материя… Ала сега са неузнаваеми, загубили са истинската си същност. Но това, което ти е казал Гморк, е само половината от истината, както и може да се очаква от един получовек-полузвяр. Границата между Фантазия и света на хората може да се прекоси по два пътя – един правилен и един погрешен. Погрешно е, когато жителите на Фантазия се изтръгват по този ужасен начин от нашия свят, за да попаднат в другия, По-добре е хората да идват при нас. Всички, които са били тук, са научавали нещо, което може да се научи само при нас, и благодарение на него са се връщали променени в своя свят. Те са проглеждали, защото са ви виждали в истинския ви образ. Това им е помагало да видят с други очи и собствения си свят, и другите хора. Там, където досега са намирали само делничност, внезапно те са откривали чудеса и тайнства. Затова обичаха да идват при нас във Фантазия. И колкото повече се обогатяваше и разцъфтяваше от това нашият свят, толкова по-малко лъжи имаше в техния, толкова по-съвършен ставаше и той. По същия начин както сега нашите два свята взаимно се рушат, те могат и да се излекуват един друг.

Атрею мисли известно време и после попита:

– А как започна всичко това?

– За бедствието, което споходи двата ни свята – отговори Детската царица, – има също две причини. Сега всичко е наопаки. Онова, което може да те накара да прогледнеш, заслепява, онова, което може да създаде нещо ново, се превръща в унищожение. Спасението може да дойде само от хората. Един-единствен трябва да дойде и да ми даде ново име. И той ще дойде.

Атрею мълчеше.

– Сега разбираш ли защо трябваше да те натоваря с тази трудна задача? – попита Детската царица. – Ти можеше да доведеш нашия спасител при мен само с помощта на една дълга приказка, изпълнена с приключения, чудеса и опасности. И това е твоята история.

Атрею седеше, потънал в дълбок размисъл. Най-сетне той кимна.

– Сега разбирам, Златоока повелителко на желанията. Благодаря ти, че избра точно мен. Извини ме за моя гняв.

– Ти не можеше да знаеш всички тези неща – отвърна тя кротко, – а и не биваше.

Лицето на мъжа приличаше на кората на прастаро дърво – толкова беше набраздено от бръчки. Брадата му беше бяла и дълга, а очите тъй дълбоко хлътнали, че направо не се виждаха. Той носеше синьо монашеско расо, имаше качулка на главата и държеше в ръката си калем, с който пишеше в книгата. Дори не погледна нагоре.

Детската царица дълго мълча и го наблюдава. Той всъщност не пишеше, а плъзгаше калема по празните страници, а буквите и думите се образуваха сякаш от само себе си, като изплуваха едновременно от тъмнината.

Детската царица прочете какво е написано, то беше точно това, което ставаше в момента, а именно: „Детската царица прочете какво е написано…“.

– Записваш всичко, което става – рече тя.

– Всичко, което запиша, става – беше отговорът. И това отново бе онзи дебел, мрачен глас, който тя бе доловила като ехо на собствените си думи.

Странното беше, че Старецът от Странстващия хълм не отвори устата си. Той записа нейните и своите думи и тя ги чу така, сякаш само си спомняше, че току-що ги е изговорил.

– Нима записваш всичко, което правим ти, аз и цялата Фантазия… – попита тя.

Той записа и тя веднага чу отговора му:

– Не, точно обратното. Тази книга е всичко, което прави цялата Фантазия, ти и аз.

– Тогава къде се намира тази книга?

– В книгата – гласеше отговорът, който той написа.

– Тогава тя е само отблясък и негово отражение? – попита Детската царица.

Той записа нещо и тя го чу да казва:

– Какво показва едно огледало, което е изправено срещу друго огледало? Знаеш ли това, Златоока повелителко на желанията?

Детската царица помълча известно време и старецът записа, че тя мълчи.

После тя каза тихо:

– Нужна ми е твоята помощ.

– Знам – отговори и написа той.

– Да, така и трябва да бъде – рече тя. – Ти си споменът на Фантазия и знаеш всичко, което е станало до този момент, но дали не би могъл да разлистиш книгата напред и да видиш какво предстои да се случи?

– Бели листа! – бе отговорът. – Аз мога само да гледам назад към онова, което се е случило. Прочетох го, докато го пишех. И го знам, защото го прочетох. А го написах, защото се случи. Така Приказка без край се пише сама чрез моята ръка.

– Значи ти не знаеш защо съм дошла при теб?

– Не – чу се мрачният му глас, докато той пишеше, – бих предпочел да не го бе правила. Чрез мен всичко става невъзвратимо и окончателно – ти също, Златоока повелителко на желанията. Това яйце е твоят гроб и ковчег. Ти влезе в спомените на Фантазия. Как искаш да излезеш някога оттук?

– Всяко яйце – отговори тя – е начало на нов живот.

– Вярно – написа и каза старецът, – но само ако черупката му се разчупи.

– Ти можеш да я отвориш – извика Детската царица, – ти ме пусна вътре.

Старецът поклати глава и го записа.

– Това беше твоята сила, тя го направи. Но тъй като си тук, вече не я притежаваш. Ние сме затворени завинаги. Ей богу, не биваше да идваш! Това е краят на Приказката без край.

Детската царица се усмихваше и изглежда не се безпокоеше ни най-малко.

– Ти и аз – рече тя – не сме в състояние, но има един, който може.

– Да постави ново начало – написа Стареца – може само рожба на човешкия род.

– Да, рожба на човешкия род – отвърна тя.

Старецът от Странстващия хълм повдигна бавно лице и за пръв път погледна Детската царица. Този поглед идваше сякаш от другия край на вселената, толкова отдалече и от такава тъма идваше той. Тя го посрещна със златните си очи, без да ги отмести. Това беше безмълвна борба, нито един от двамата не помръдна. Накрая Старецът се наведе над книгата и записа:

– Не нарушавай границите, които съществуват и за теб!

– Така и ще направя – отговори тя, – но онзи, за когото говоря и когото очаквам, отдавна ги прекрачи. Той чете в тази книга, в която ти пишеш, и чува всяка дума, която изговаряме. Следователно е при нас.

– Вярно – чу тя гласа на Стареца, който пишеше, – и той вече принадлежи неотменно към Приказката без край, защото тя е негова съдба.

Докато Бастиан четеше това и в същото време слушаше гласа на Стареца от Странстващия хълм, ушите му забучаха и му причерня пред очите.

Та тук се разказваше онова, което се бе случило със самия него! И то беше включено в Приказката без край. Той, Бастиан, беше герой от книгата, на която досега бе смятал, че е само читател. И кой ли друг четеше за него и също мислеше, че е само читател – и така нататък, без край.

После погледна Детската царица право в очите… и още веднъж се случи онова, което се бе случило, когато се бяха зърнали за пръв път. Той стоеше като омагьосан, гледаше я и не можеше да откъсне очи от нея. Предния път я бе видял прекрасна, но смъртно болна, сега тя беше още по-хубава. Разкъсаната ѝ одежда беше пак като нова. В сияещата белота на коприната и на дългите ѝ коси се отразяваха многоцветните огънчета на меката светлина. Желанието му се бе сбъднало.

– Месечке – промълви той замаян, – оздравя ли вече?

Тя се усмихна.

– Не виждаш ли сам, мили Бастиан?

– Искам това да продължи вечно – рече той.

– Вечен е само мигът – отвърна тя.

– Не мога ли завинаги да остана при теб?

Лъвът поклати грива.

– Не, господарю.

– Защо не?

– Тук има само живот и смърт, само Перелин и Гоаб, но не и приказка. Ти трябва да изживееш своята приказка. Не бива да оставаш тук.

– Но нали не мога да отида другаде – рече Бастиан. – Пустинята е твърде голяма, за да може някой да достигне края ѝ. А ти не можеш да ме отведеш оттук, защото носиш пустинята със себе си.

– Ти ще откриеш пътищата на Фантазия – каза Граограман – само чрез желанията си. И при това можеш да си поискаш нещо едва след като предното се е сбъднало. Не ще постигнеш онова, към което не се стремиш. Какво означават тук думи като „близко“ и „далече“? А не е и достатъчно само да поискаш да напуснеш едно място. Трябва нещо да те влече другаде. Остави да те водят желанията.

– Но на мен хич и не ми се иска да си отида – отвърна Бастиан.

– Ти ще трябва да разбереш кое е следващото ти желание – отговори Граограман едва ли не строго.

– А ако не разбера – попита Бастиан, – как тогава ще си отида оттук?

– Чуй, господарю – каза тихо Граограман, – във Фантазия има едно място, което води навсякъде и докъдето може да се стигне отвсякъде. Храмът на хилядата врати. Никой не го е виждал отвън, защото той няма външна страна. Затова пък отвътре е лабиринт от врати. Който иска да го опознае, трябва да има смелостта сам да влезе в него.

– Как би могъл да го стори, след като изобщо не е в състояние да го достигне отвън?

– Всяка врата – продължи лъвът, – всяка врата в цяла Фантазия, и най-обикновената врата на някой обор или кухня, та дори и на гардероб, може в определен момент да стане вход към Храма на хилядата врати. Отмине ли този момент, тя отново става онова, което е била преди. Затова никой не може два пъти да мине през една и съща врата. И никоя от хилядата врати не води там, откъдето си дошъл. Няма връщане назад.

– А след като вече си вътре – попита Бастиан, – може ли пак да излезеш отнякъде?

– Да – отговори лъвът, – но то не е така просто, както при обикновените сгради. Защото през лабиринта на хилядата врати може да те води само едно истинско желание. Който го няма, ще се лута, докато разбере какво иска. А това понякога трае много дълго.

– Как може да се намери входната врата?

– Трябва да го пожелаеш.

Бастиан размишляваше дълго, после каза:

– Странно, че не можеш да си пожелаеш ей така онова, което искаш. Откъде всъщност идват желанията? И какво изобщо е едно желание?

Граограман погледна учудено момчето, но не отвърна.

Няколко дни по-късно те пак говориха за много важни неща.

Бастиан бе показал на лъва надписа върху обратната страна на Съкровището.

– Какво ли значи това? – попита той. – „ПРАВИ КАКВОТО ТИ СЕ ИСКА“, нали то означава да правиш всичко, което ти се ще, не мислиш ли?

Изведнъж лицето на Граограман стана странно сериозно, а очите му почнаха да пламтят.

– Не – изръмжа той със своя дебел, тътнещ глас, – това ще рече, че трябва да действаш съобразно Истинската си воля. А няма нищо по-трудно.

– Истинската ми воля? – повтори Бастиан поразен. – Туй пък какво е?

– Това е твоята най-съкровена тайна, която все още не си узнал.

– А как да я науча?

– Като тръгнеш по пътя на желанията и преминеш през всяко едно от тях, та чак до последното. То ще те заведе при Истинската ти воля.

– Та то не било трудно! – възкликна Бастиан.

– Този път крие най-много опасности – каза лъвът.

– Защо? – попита Бастиан. – Мен не ме е страх.

– Не става дума за това – изръмжа Граограман, – за него трябва най-много честност и съобразителност, никъде другаде не може да се загубиш така лесно и безвъзвратно.

– Искаш да кажеш, че човек невинаги има добри желания? – подпита го Бастиан.

Лъвът плесна с опашката си по пясъка, на който лежеше. Отпусна уши, набърчи нос и очите му засвяткаха. Бастиан неволно се дръпна и Граограман изрева така, че отново разтърси земята:

– Какво знаеш ти за желанията! Какво знаеш ти за доброто!

През целия ден към тях се присъединяваха нови пришълци. От всички посоки се стичаха не само пратениците, за които Атрею съобщи предния ден, а много повече. Сред тях имаше горски духове с рога и крака на елен, огромни нощни демони, феи на цветята, малки добри зелени духове, ездачи на бръмбари, триноги, един петел с чизми, голям колкото човек, и един елен със златни рога, който бе облечен с нещо като фрак и ходеше напето. Сред пришълците се срещаха много създания, които нямаха и най-малка прилика с човека. Имаше например медни мравки с шлемове, странни по форма странстващи камъни, свирещи животни, които бяха с дълги клюнове като флейта, а също и трима от така наречените локвари, които се движеха по твърде странен начин, като — ако може така де се каже — при всяка крачка се стичаха и образуваха локва, а после отново приемаха нормалния си вид. Но най-невероятното от всички новодошли създания беше един двойчо, чиято предна и задна част се движеха независимо една от друга. Той имаше далечна прилика с хипопотам, само че кожата му беше на червени и бели ивици.

Към обяд Бастиан стигна до един висок земен насип, който пресичаше полето. Покатери се по него. Оттам се откриваше широка котловина, надолу тя се стесняваше и наподобяваше малък кратер. Цялата долина беше изпълнена с един град, поне количеството на сградите навеждаше на тази мисъл, въпреки че това беше най-странният град, който Бастиан някога бе виждал. Сградите бяха нахвърляни без какъвто и да е план и замисъл, сякаш някой ги бе изсипал ей така от огромен чувал. Нямаше нито улици, нито площади, да не говорим за някакъв ред.

Но и отделните сгради имаха налудничав вид, входната врата беше на покрива, стълбите – там, докъдето не може да се стигне. Имаше и такива, по които трябваше да ходиш с главата надолу, а други завършваха във въздуха. Кулите стърчаха напреки, балконите висяха отвесно на стените, вместо врати имаше прозорци, а вместо стени – под. Имаше мостове, чиито сводове внезапно прекъсваха по средата, сякаш онзи, който ги е строил, бе забравил по време на работата какво ще прави. Имаше кули, криви като банани, пирамиди, изправени на върха си. С две думи, целият град правеше умопомрачително впечатление.

След това Бастиан видя жителите. Мъже, жени и деца. По външен вид приличаха на нормални хора, но ако се съди по дрехите им, те до един бяха луди, защото не можеха да различат какво е за обличане и какво – за други цели. На главите си носеха абажури, кофички за пясък, купи за супа, кошчета за хартия, книжни кесии или кутии. Телата им бяха увити в покривки за маса, килими, големи парчета станиол, понякога дори в боклукчийски кофи.

Мнозина теглеха или бутаха каручки, на които бяха струпани какви ли не боклуци – счупени лампи, дюшеци, чинии, парцали и финтифлюшки. Други пък влачеха същите вехтории в големи вързопи на гърба си.

Колкото повече навлизаше в града, толкова по-голяма ставаше навалицата. Но никой от хората май не знаеше накъде е тръгнал. Бастиан често ставаше свидетел как някой, който с мъка бе изтеглил количката си по една стръмнина, след кратко време я дърпаше точно в обратната посока, а малко по-късно тръгваше на другаде. Но никой не спираше нито за минута.

Бастиан реши да заговори някого от тях.

– Как се казва този град?

Човекът, когото заговори, пусна каручката си, изправи се, почеса се по челото, сякаш се напрягаше да се сети, после тръгна нанякъде и заряза количката. Изглежда, бе я забравил. Но не минаха няколко минути и една жена обсеби превозното му средство и го задърпа отчаяно Господ знае накъде. Бастиан я попита дали вехториите са нейни. Известно време жената стоя потънала в дълбок размисъл, сетне си тръгна. Бастиан се опита още няколко пъти да поведе разговор, но не получи отговор на нито един от въпросите си.

…

Бастиан видя на пътя си седнала жена, която се опитваше да набоде с игла граховите зърна в една чиния.

– Как са попаднали тук? Какво правят? – попита Бастиан.

– О, открай време е имало хора, които не могат да намерят пътя към своя свят – обясни Артакс. – Първоначално самите те не искат, а сега, да речем, вече не могат.

Бастиан проследи с поглед едно малко момиченце, което с голямо усилие буташе количка за кукла, чиито колела бяха четвъртити.

– Защо да не могат вече? – попита той.

– Те трябва да го пожелаят. Но вече не желаят нищо. Изразходвали са последното си желание за кой знае какво.

– Последното си желание ли? – устните на Бастиан бяха пребледнели. – Та не можеш ли да си пожелаваш разни неща, докато искаш?

Артакс отново се закиска. Опита се да свали тюрбана на Бастиан, за да го попощи.

– Престани! – извика Бастиан. Понечи да се отърве от маймуната, но тя се бе вкопчила здраво в него и квичеше от удоволствие.

– Ама разбира се, че не! Разбира се, че не! – изписка тя. – Можеш да си пожелаеш нещо само докато си спомняш за твоя свят. Тези тук са изразходвали всичките си спомени. Онзи, който няма минало, няма и бъдеще. Затова и не остаряват. На, виж ги! Ще повярваш ли, че някои от тях са вече на хиляда години и дори повече? Но си остават такива, каквито са. За тях нищо вече не може да се промени, защото и те самите не могат да се променят.

Бастиан наблюдаваше някакъв мъж, който насапуниса едно огледало и после започна да го бръсне. Онова, което в началото все още му се струваше смешно, сега го караше да настръхва.

В средата на палубата се издигаше кръгла площадка. Бастиан я забеляза още в началото и смяташе, че е команден мостик или нещо подобно. И наистина, през цялото пътуване там, горе, стояха най-малко двама, а понякога трима, четирима или повече моряци (целият екипаж наброяваше четиринайсет души, естествено, без Бастиан). Когато се качваха на площадката, те слагаха ръце на раменете си и гледаха по посока на движението. Ако не обърне внимание, човек можеше да помисли, че стоят неподвижно. Чак когато се вгледаше по-внимателно, той забелязваше, че се полюшват бавно и сплотено в ритъма на някакъв танц. При това припяваха простичка, но много хубава и нежна мелодия.

Бастиан си помисли най-напред, че това странно поведение е някаква особена церемония или обичай, чийто смисъл не му е известен. Едва на третия ден от пътуването попита един от тримата си приятели, който седна до него. Той, изглежда, от своя страна се; учуди не по-малко на въпроса на Бастиан и му обясни, че мъжете движат кораба със силата на въображението си. Бастиан не можа да проумее първоначално това обяснение и попита дали не въртят някакви скрити колела.

– Не, та нали когато искаш да преместиш крака си, е достатъчно само да си го помислиш… или задвижваш крака си чрез зъбчати колела? – отвърна морякът.

Разликата между собственото тяло и кораба се състояла единствено в това, че най-малко двама искалнари трябвало да обединят въображението си, защото едва при това сливане се получавала силата, която може да премести кораба. А ако желаели да се движат по-бързо, трябвало да се обединят повече хора. Обикновено работели на смени по трима. Останалите почивали, защото, макар да изглеждал лек и привлекателен, това бил тежък и напрегнат труд. Изисквала се голяма непрекъсната концентрация. Но това бил единственият начин да се преплава Скаидан.

И така, Бастиан се зае да изучи и усвои от моряците тайната на тяхната задружност – танца и песента без думи.

Накрая той достигна права алея с топчести дървета, целите окичени с напращели червени ябълки. В края на алеята се показа къща и когато се приближи, Бастиан забеляза, че тя има много странен вид – той никога не бе виждал по-смешна къща. Висок остър покрив стърчеше като палячовска шапка върху една сграда, наподобяваща по-скоро грамадна тиква, защото беше топчеста, а стените ѝ – осеяни с много подутини, които стърчаха като шкембета и придаваха на къщата закръглен и добродушен вид. Имаше и няколко прозорци и врата, всичките някак си криви и изкорубени, сякаш отворите им бяха изрязани недотам умело в тиквата.

Докато Бастиан се приближаваше към къщата, забеляза, че тя бавно и непрекъснато се променя. Това ставаше с такова спокойствие, с каквото само охлювът подава рогцата си. Например върху дясната страна се образува малка издатина, която постепенно се превърна в еркер с кула. Едновременно с това един от прозорците на лявата страна се затвори и постепенно изчезна. От покрива израсна комин, а над входната врата се образува малко балконче с метален парапет.

– Вършех всичко както не трябва – говореше той, – съвсем погрешно разбирах нещата, Месечка ми даде толкова много, а с даровете ѝ аз донесох само нещастия за мен самия и за Фантазия.

Дамата Аиуола го гледа дълго.

– Не – отвърна тя, – не вярвам да е така. Ти си вървял по пътя на желанията, а той никога не е прав. Вървял си по криви пътеки, но това е твоят път. И знаеш ли защо? Ти си от онези хора, които могат да се върнат едва след като открият извора, от който блика Водата на живота. А това е най-потайното кътче на Фантазия. До него не е лесно да се стигне.

И след кратко мълчание тя добави:

– Всеки път, който води натам, в края на краищата е правилен.

Атрею хвана Бастиан за ръка и го поведе през тази зловеща порта към бликащия извор, който сега се открояваше пред очите им с цялото си величие и блясък. Фухур ги следваше. И докато вървяха напред, с всяка следваща крачка Бастиан започна да се отърсва от приказните дарове, които бе получил във Фантазия. Красивият, силен и безстрашен юнак се превърна отново в малко, пълно и срамежливо момче. Дори дрехите му, които в Минроуд при Йор бяха заприличали на парцали, изчезнаха напълно. Така той стоеше гол и бос под голямата златна елипса, от средата на която бликаше Водата на живота и се издигаше нагоре като кристално дърво.

В този последен миг той не притежаваше вече никакви дарове от Фантазия, споменът за неговия свят и за самия него все още не се бе върнал и той се почувства напълно несигурен. Вече просто не знаеше на кой свят принадлежи и дали наистина някога е съществувал.

После обаче, без много да мисли, скочи в кристално чистата вода, започна да се премята, да диша шумно, да пръска и да улавя с уста искрящия порой от капки. Колко ли пи, докато утоли жаждата си? И ето че го обзе чувство на радост, което постепенно завладя цялото му тяло – от главата до петите. Радост, че живее и че е този, който е. Защото сега отново знаеше кой е и къде е мястото му. Чувстваше се като новороден. И най-хубавото беше, че сега искаше да е това, което е. Дори и да му се предлагаха много други възможности, той не би избрал никоя друга. Защото сега знаеше – на този свят има хиляди, хиляди форми на радост, но те се свеждат всъщност до една – радостта да обичаш, така че е все едно.

Тази радост Бастиан запази дълго след като се върна в своя свят и когато порасна, и дори когато остаря, тя никога вече не го напусна. Остана в сърцето му и в най-трудните мигове на живота го караше да се усмихва и да утешава другите.

Дълго пуши господин Кореандер, след като Бастиан завърши разказа си. Изглежда, беше дълбоко погълнат от мислите си. Накрая отново се изкашля, оправи очилата си, гледа Бастиан известно време изпитателно и каза:

– Едно е ясно – ти не си ми откраднал тази книга, защото тя не е нито моя, нито твоя, нито пък на някого другиго. Ако не се лъжа, самата тя също е от Фантазия. Кой знае, може би точно в този момент се намира в ръцете на другиго и той я чете.

– Тогава значи ми вярвате? – попита Бастиан.

– Разбира се – отвърна господин Кореандер, – всеки разумен човек би го направил.

– Честно казано – рече Бастиан, – никак не се надявах на това.

– Има хора, които никога не могат да отидат във Фантазия – каза господин Кореандер, – има и други, които могат, но остават там завинаги. Но макар и малко, има и такива, които отиват във Фантазия и се връщат обратно. Като теб. Те спасяват и двата свята от гибел.

– А, аз нямам никаква заслуга за това – рече Бастиан и се изчерви. – За малко нямаше да се върна и аз. Ако не беше Атрею, сега сигурно щях да съм в Града на бившите царе и да остана там завинаги.

Господин Кореандер кимна и продължи да пуши замислено.

– Да – изръмжа той, – добре си ти, имаш приятел във Фантазия. С това, ей Богу, не всеки може да се похвали.

– Господин Кореандер – попита Бастиан, – откъде знаете това?… Искам да кажа… били ли сте вече във Фантазия?

– Разбира се – отвърна господин Кореандер.

– Но кога сте били там? – попита Бастиан. – Тогава трябва да познавате Месечка!

– Да, познавам Детската царица – каза господин Кореандер, – е, името ѝ тогава н

Копнеж за ученическо творчество

Пишещи приятели (:

Фондация „Човешката библиотека“ (http://choveshkata.net/blog/), фентъзи клуб „Светлини сред сенките“ (http://svetlinisredsenkite.com/), електронно списание SciFi.bg (http://scifi.bg/) и Фентъзи ЛАРП център (http://fantasylarpcenter.com/) канят всички ученици да участват в

Копнеж за ученическо творчество

Участниците могат да изпращат на адрес poslednorog -в- gmail.com разкази, стихотворения, есета, пиеси или откъси от по-дълги текстове. Темата е свободна.

Копнеем за текстове, които:

1) се усеща, че ви вълнуват ;

2) отговарят на критерий 1 от критериите на поредица „Човешката библиотека“;

3) ни ги изпращате за първи път. (Това е важно за онези от вас, които участваха в миналогодишния ни копнеж. Иначе може да ни пращате текстове, които вече са публикувани другаде или са участвали в други конкурси.)

Молим всеки участник да събере текстовете си в един файл – в RTF, ODT, TXT, DOC или DOCX формат. Общата дължина на текстовете може да бъде до 9 хиляди знака (включително интервалите).

Файловете трябва да са анонимни. Личната си информация (име, възраст, клас, училище, град) пращайте отделно, в текста на самия имейл.

Краен срок за пращане: 21 март 2013.

Наградите ще бъдат обявени на Фестивала на българското образование (на http://edufest.info ще бъдат обявени датите на провеждането му тази година). Те включват книги от Човешката библиотека (хартиени и електронни), публикация онлайн (по желание на авторите) и участие в писателски работилнички на живо, по време на самия фестивал или във вече течащата серия мини-работилнички.

Следете тук за промени.

Вдъхновение!

В подготовка „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс четвърти)

Приятели, продължаваме (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да ни помогнете, като:

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко. В момента разполагаме с достатъчно бройки от старото издание. Като ги свършим – или ако силно предпочитате новото – ще мислим за отпечатване.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „За змейовете и вампирите…“ заслужава да излезе.

Приятно четене.

откъс първи

откъс втори 

откъс трети

~ ~ ~

II

Гоненията на чортелеците

„Котараци-мускетари мислят нова философия, диогенстват покрай гарата сред отпадъците в кофите.“

Румен Денев

Звън на счупено стъкло я събуди късно сутринта.

„Станали-нестанали от сън и захванаха да трошат“– ù мина през ума в просъница. Долови предпазливи стъпки, тиха музика и се разсъни съвсем. Леглото на Матев беше празно. „Почнали са закуската без мен“ – констатира тя и се надигна.

Докато се къпеше, гласовете в трапезарията станаха гръмки, от време на време заглушавани от гласа на Борис. Марта облече кадифена, обвезана със сърма домашна роба и се появи, подобна на Савската царица.

Мария се хвърли на колене пред нея:

– О, господарко на сънищата, звездите бледнеят пред красотата ти.

– Добро утро, Мартичка – скромно поздрави Матев и я целуна.

– Добро утро, госпожо – почтително каза прислужницата.

А Борис вдигна майка си с една ръка, завъртя я около себе си и провъзгласи:

– Ура! Най-после ти се събуди! Ела ми на помощ, майко, тази тълпа тук се е побъркала. Убеждават ме, че Маца снощи е разговаряла с вас.

– И какво от това? – неопределено каза Марта.

– Как – какво? От час и половина те опитват да я интервюират относно някакви си чортелеци, а тя си лочи млякото, катери се по завесите, стои, гледа ги и навярно им се чуди на ума.

– Мадам Писанска! – строго подзе Марта. – Ще беседваш ли с нас или не?

Никакъв отговор. Борис се разсмя наново, а Марта отсече:

– Ако щеш! – и седна да закусва.

Матев с укор погледна котката:

– И това, след като цяла нощ ме увещаваше да напръскам камината с антикомарин? Да запаля огън и да хвърля в него сушена комунига, тинтява и вратика? Да изтичам до най-близката църква, да се снабдя със светена вода и да облея цялата къща?

Мълчание. И усмивки от страна на Борис.

Малката Матева избра най-сериозния си тон:

– Батко, известно ти е, че точно аз съм най-положителният човек в това семейство. И аз ти заявявам най-отговорно, че Маца употребяваше членоразделната реч почти литературно, с известни заемки от речника и словореда на мама.

Борис се замисли:

– Едно не мога да се досетя – qui prodest – кого ползва това.

– Кое? – не разбра сестра му.

– Представлението. Разигравате ми някакъв водевил или цирков реприз… Да не би да си показвате артистичните възможности и да се надявате, че ще ви дам по някоя роля в моя филм?

– Умрели сме ти за филма и за ролите! – изфуча малката Матева. – Освен това, татко вече си е свършил работата като сценарист и едва ли копнее да се показва из твоите филми, а мама и с бъклица няма да я калесаш!

– Ох, стана ми ясно. Ти ми се сърдиш!

И братът и сестрата подхванаха бурно обяснение, от което се разбра, че отначало Борис е ангажирал сестра си за изпълнителка на една крайно интересна роля, а след това е поканил за същата роля годеницата си. Малката Матева била изместена „малко вляво“, предложена ù била друга роля, която не ù харесвала, но всичките тези разправии нямали нищо общо с твърдението на семейство Матеви, че тяхната обичана котка госпожа Маца-Бубастис Писанска е проговорила. Никой не желае да будалка Борис, просто му се съобщава един факт, а пред фактите и боговете мълчат.

– Аз съм бог! – тържествено обяви Борис и млъкна.

Закуската завърши сред мълчание.

Борис стана пръв, извини се, че закъснявал, и излезе.

Малката Матева се зае да помага на прислужницата да вдигне по-скоро приборите, защото точно тази маса ù трябвала за нещо много важно.

Матев запали лулата си.

Марта допиваше кафето и мечтателно се взираше през прозореца.

Тогава довтаса Маца Писанска и нададе глас:

– Отиде ли си онзи?

Всички зарязаха заниманията си.

– А, значи нарочно си мълчала заради Борис? – попита Марта. – И защо?

– Сърдя му се.

Малката Матева я награби:

– Дай да му се сърдим колективно! Ти – по какви причини?

– Смърди на парфюм.

– Оле-ле, ще ме попилееш! – разсмя се Мария и притисна Маца толкова силно, че тя съвсем по котешки ù каза:

– Ххх!

– Смърдял на парфюм! – не преставаше Мария и майка ù се почувства задължена да ù напомни:

– Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…

– Ха! На Борис! – гневно измърмори госпожа Писанска.

– Ау! Ау! – премрежи очи малката Матева. – Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи, не ти харесва парфюмът на Снежанка?

– Смърди на чуждо. Не се трае!

– Я да не говориш така за годеницата на Борис.

– Каквото си искам, това ще говоря.

– Леле, че опако добиче ни се случи!

– Вие всички сте опаки! – твърдо изложи преценката си Маца.

– Това не е далеч от истината – се съгласи Матев и погледна Марта. – Мила моя, не е ли по-добре да се оттеглим в моя кабинет?

Оттеглиха се.

– От какво си обезпокоен? – го запита Марта. – Надявам се, не от Мацините брътвежи за разни феи, таласъми и чортелеци.

– Не. Имали сме и по-необичайни посетители. Отнася се до годеницата на Борис. Знаеш, че е „получена“ по особен начин, и аз се чудя дали тя все пак е човек като всички, или госпожица Вещицата ни е подарила някакво подобие, само за да може Борис да види въплътен своя естетически идеал?

– Това е въпросът – мрачно каза Марта. – Не парфюмът дразни Маца, а „чуждото“, тоест нечовешкото. А на този „парфюм“ вече ухае и Борис. Я, моля, намери ми онова твое съчинение за госпожица Вещицата, сегашната госпожа У., което тя самата одобри като истинно и проникновено. Искам да си го припомня, докато ти правиш обичайната си предобедна разходка.

– За мене е чест и удоволствие – се поклони с прикрита ирония Матев. – Моля, заповядай. Но с какво ли ще ни помогне това?

– Не се знае – отвърна разсеяно Марта и зачете:

„Аз и досега вярвам, че нищо подобно нямаше да ми се случи, ако не бях мълчал толкова. И то принудително. Защото съм музикант. Когато човек свири по седем часа дневно, не може да приказва. Тези, които са си мълчаливи по природа, карат някак, някои пък свикват, но аз имам в главата си толкова мисли, че ако не ги извадя и покажа на някого, те се притискат, деформират се и накрая черепът ми заприличва на нар със сплескани зрънца. Те и при най-малкия удар могат да се пукнат и да размесят сока си. А от размесени мисли, чувал съм, се полудява.

И тъй, докато свирех сонатите на Вивалди, Корели, Тартини и други пиеси от стари майстори, у мен се затаи мисъл, която не на всеки мога да разясня. Виждах във въображението си, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент, лютня, струва ми се. И че ме водеха да посвиря на умиращата дъщеря на краля, защото тя бе пожелала това. Въвеждаха ме в просторна полутъмна стая. Там на високо легло, подпряна на възглавници, лежеше тя и очите ù ме чакаха. Аз свирех, гледах я и се мъчех да попия чертите ù, да скрия образа ù под клепките си, защото тя беше прекрасна. Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните ù зеници и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

Исках да усладя смъртта ù, свирех песни, които никой не е слушал, и виждах пречупени през сълзите си как някакви думи трептяха върху устата ù, но от тях различавах само една. Не знаех дали това е ласкаво название или името ми, чувствах, че смъртта е някъде наблизо, и свирех…

А когато видението ми се явеше на концерт, ръкоплясканията ме сепваха и караха да изпитвам някакво отвращение от това варварско събуждане. Мисля, че в такъв миг получих тоя малък тик, който понякога разтегля лявата ми буза.

И все нещо не ми достигаше, а привидно имах всичко – признание, слава, пари, хубава приятелка, заради която ми завиждаха, и затова може би тя се гордееше с някакви си свои качества, които аз и досега не съм смогнал да открия, и честна дума, не знам защо тя си въобразява, че е нещо повече от всички други. Обсипваше ме с грижи, а според мен няма по-жалко положение от това – жена да те обсипва с грижи, да ти носи плодови сокове през антрактите, да те пита не си ли изпотен, удобен ли ти е новият фрак… и все такива. Какво я засягаше удобен ли ми е фракът.

Не, наистина, нещо не ми достигаше и след концертите, когато идваха да ме поздравят и ми говореха, че съм свирел неизказано прочувствено, аз изпитвах неизразима скръб и все си мислех, че ето, ще умра някой ден, след години ще ме забравят и никой няма да знае как нещо не ми е достигало, колко съм бил тъжен, и никой няма да изплаче една сълза от съжаление към мен. А, интересно, аз не понасям съжаленията. Обиждам се дълбоко, ако ме съжаляват. Излизаше, че докато съм жив, не искам да ме съжаляват, а като умра, искам, и то след много години. Също както аз сега съжалявам Перголези, защото умрял тъй млад, или Моцарт, защото бил нещастен в любовта.

И други странни неща изпитвах. Когато слушах „Дон Жуан“ от Рихард Щраус, ми се струваше, че препускам на кон към нови приключения, че се катеря по копринени стълбички към будоарите на непознати красавици и потъвам в дантелените им обятия, а живописта понякога ми въздействаше още по-силно. Измъчвах се страшно от това, че не мога да поговоря с кардинал Иполито Медичи, да целуна Лусинда Бермудес или да се потопя в моретата на Айвазовски.

Това състояние, съгласете се, не е нормално и аз наумих да се посъветвам с лекар, но тъкмо когато през главата ми мина тая мисъл, чух някаква особена музика отдалече. Че това беше траурен марш, не се усъмних нито за момент, но защо звучеше така подигравателно? И покъртително, и подигравателно. Като че ли някой се шегуваше и със смъртта, и с тъгата, и с всичко, достойно за уважение на тоя свят. Звуците идеха от много далече, но имаха невероятна притегателна мощ и аз тръгнах към тях, както се тръгва насън – без да можеш да дадеш обяснение за действията си.

В началото ми се счуваше, че музиката се отдалечава, после – че се носи някъде около мен, и тъкмо се спрях разколебан, от края на улицата се зададе шествието. Ковчегът беше открит и отдалеч (аз имам остро зрение) видях, че мъртвата е с черна превръзка на очите, когато наближиха – че е млада и е много красива, и когато се изравниха с мен – че мъртвата носи чертите на моето видение – на умиращата дъщеря на краля. Сигурно съм пребледнял и съм се люшнал, защото някакъв минувач ме подкрепи и запита:

– Вероятно господинът познава покойницата?

– Не. Коя е тя?

– Хм. За нея говорят особени неща, не е хубаво да ги повтарям…

– Кажете, моля ви се!

– Невероятно е. Невероятно е даже това, че тая млада и красива жена е била доктор по биология и професор-психиатър. Носят се слухове, че правела експерименти, на които никой учен не би се решил, че изследванията ù били във вреда на човечеството. Загинала при последния си опит, което ясно говори за това, че опитите ù са пакостни. Останала с отворени очи и всички имали чувството, че е жива, и затова задържали трупа ù няколко дни. Той не давал признаци на разлагане. Аутопсирали я, но тя пак продължавала да гледа със съвсем живи очи…

Може и да е говорил още нещо, но за мен това беше достатъчно. Чувствах се на дъното на ада. Бях мечтал стотици пъти за тая жена и за пръв път видях своя блян мъртъв, обкичен с цветя и понесен към гробищата. Струва ми се, че се огледах за нещо, с което бих могъл да се самоубия…

И тогава, на края на процесията, я видях отново. Без съмнение! Тя беше! Жива! Траурът лошо прикриваше коварната ù усмивчица. Загледа ме и аз почувствах, че ми каза: „Не слушай брътвежи, аз съм жива! Жива съм и примирам от смях, като гледам печалните им физиономии“.

Веднага ми дойде наум: сестра-близначка! Може би скръбната ù гримаса напомня усмивка, а може би е мразила сестра си. И това се случва между близначки. Почувствах, че живея отново и че никакво значение нямат всички тия комедии на смъртта. Че съм открил спасението си.

Тръгнах след шествието. Не след шествието! След нея! Тя от време на време извиваше глава, като да се увери, че я следвам, или за да ми даде кураж, и по лицето ù блуждаеше усмивка. Аз се взирах през разветия траурен воал, учудвах се на необяснимата ù веселост и тогава изведнъж ми се стори, че е с брада, а друг път ми се мярна индианско украшение на носа ù.

Шествието навлезе в гробищата. Мисля, че държаха речи, но не съм сигурен, защото гледах само нея. Спуснаха ковчега. Тя хвърли шепа пръст, както много други, и се отдалечи. Последвах я. Вървеше бавно, но аз, колкото и да се силех, не можех да я настигна. Бяхме излезли извън града. Затичах след нея, но и това не помогна. А вървеше бавно! Чувствах, че около мен се затяга някаква тайнствена примка, че нещо непознато ме носи към голямата неизвестност.

И ето, стигнахме високи стени с плътни двукрили врати, от тези, които поставят на гаражите. Вратите се разтвориха сами. Не се зачудих, има и такива механизми. Тя спря и ме покани с жест. Отвъд вратите имаше полукръгъл зид, тъй че никой минувач не би могъл да хвърли случаен поглед оттатък тези стени. Зад тях се ширеше градина. Отначало ми се видя обикновена, но после с непривична уплаха установих, че дърветата са изродени или са от непознати на Земята видове, или са просто… изкуствени. Зад тях се стелеха цветни лехи. Но в тези лехи не вирееха цветя, а… кристали. Разноцветни, искрящи, във фантастични комбинации.

Сигурно съм бил поразен от тая гледка, щом чак по-късно забелязах дома. А той надхвърляше рамките на всяко въображение. Защото… защото нямаше нито един прав ъгъл. Беше умопомрачаваща композиция от дъги, полумесеци, сфери и полусфери, форми, наподобяващи птичи крака, слонски зъби, медузи… Не беше дом, а бълнуване на шизофреник или модерен художник. Стъписан спрях, но тя ми кимна и аз влязох, забравил начаса колебанията си.

Cloud Atlas / „Атлас на облаците“: български субтитри, интервю с Уачовски, отклици

Приятели (:

Да почнем с важното:

Български субтитри за Cloud Atlas / „Атлас на облаците“: версия 2013-02-07

(за вариант на филма в 1 файл)

Първоначален превод: vortex от subs.sab.bz

Цялостна редакция: Калин Ненов, Евгения Василева, Илка Чечова от Човешката библиотека

… И преди да сме ви изгубили в препускането към любимия видеоплейър – горещо ви препоръчваме един разговор с двама от тримата режисьори:

Уачовски: Как „Атлас на облаците“ изключва зрителите от Матрицата

Интервю на A.V. Club с Лана и Анди Уачовски

(избрани откъси; пълният текст на английски език е тук):

Превод: Илка Чечова

Редакция: Калин Ненов, Анелия Стойчева

Лана Уачовски: Имаме чувството, че много хора от медиите се засегнаха от това, че не искаме да говорим с тях. Не сме целели да ги обидим. Това не беше нашата оценка за журналистите. За нас нещата стояха така: щом се откажеш от анонимността си, се отказваш и от възможността да участваш в определени среди на общуване, а ние държим на това. Наистина харесваме този аспект от ежедневието си. И понякога е малко странно, защото журналистите ни гледат, все едно говорим небивалици; сякаш машината е конструирана да насърчава производството на знаменитости, това е смисълът ѝ: способността да произвежда знаменитости или поне обществен интерес. Казваме им: „ Ние не намираме това за смислено“. Разбираме го и си мислим: „Чудесно, върши работа на бизнеса в това отношение“, но за нас не е особено смислено.

Анди Уачовски: Имам чувството, че това е поколението на незабавното удовлетворение, което просто прави проверка някъде и казва: „Аха, ето товазначело“. Нашите филми изискват малко усилие.

ЛУ: Това се усеща у много критици в подхода им към киното. Щом като не проумеят някоя творба от първия си досег с нея, те смятат, че творбата е виновна. Мислят си (с преправен глас): „Каква бъркотия!“.

АУ (с преправен глас): „Няма смисъл.“

ЛУ: „Няма никакъв смисъл.“ И я отхвърлят, почти инстинктивно, заради разминаването между очакванията им какво са в състояние да разберат и това какво всъщност са разбрали.

АВС: Прекарахте години в търсене на спонсори за „Атлас на облаците“, докато работехте върху други проекти. Как успявате да съхраните въодушевлението си от един проект в продължение на толкова време, особено докато правите други филми?

АУ: Страшно трудно е.

ЛУ: Трима сме. Това помага.

АУ: Ние сме колектив. Когато някой не се чувства добре – или, в този случай, когато двама не се чувстваха добре, третият винаги ни насърчаваше да продължаваме: „Ставай!“.

Случвало се е понякога и тримата да паднем духом. Имаше период, в който си казвахме: „Добре, това едва ли ще се получи. Но защо да не прочетем сценария още веднъж? Ако възникнат някакви колебания, зарязваме го“. Всеки прочете сценария и се въодушеви независимо от другите: „Да, трябва да му дадем още един шанс“.

ЛУ: Колкото повече работехме по него, толкова по-силно го заобичвахме. До момента, в който почувствахме, макар и след три години, че каквото и да се случи, ние ще довършим този филм.

АВС: Как се сработи Том Тиквер с обичайния ви общ ритъм?

АУ: Всъщност, вписа се удивително лесно. Много по-лесно, отколкото мислехме. Отидохме на творческа почивка, за да прегледаме книгата и да видим дали въобще ще можем да напишем сценарий по нея. Писането е най-интимният процес, когато правиш филм, и ние знаехме, че ако можем да пишем заедно, всичко останало ще си дойде на мястото. Отношенията ни на снимачната площадка бяха наистина добри, защото сме родени за отборна работа. Можем да пишем заедно и начинът, по който работим съвместно, се отнася и за останалите членове на екипа ни. Вярваме, че един филм се прави колективно, така че насърчаваме съ-участието и обичаме да правим филми заедно. Така беше и с Том: той ни е много близък като възгледи, с неговото филмово семейство, така че, когато започнахме да пишем сценария, тръгна много плавно.

ЛУ: Всички все това ни питат, а на нас ни се струва интересно и доста показателно, че никой не ни пита как пишем заедно, което за нас беше по-голямото предизвикателство. Съществува едно странно явление навсякъде по света: хората искат да разглеждат киното така, както разглеждат другите форми на изкуство. Поглеждаме някоя творба, някоя картина, скулптура или текст, и мислим за твореца, работещ съвсем сам и опитващ се да каже нещо от личната си гледна точка. Опитваме се да пренесем това традиционно, общоприето разбиране как се създава изкуството към киното. Киното не е като другите форми на изкуство. И хората трудно проумяват този факт – той сякаш не може да се възприеме.

Киното е социална форма на изкуство. Не можеш да създадеш филм сам. Без значение какво правиш, колко контрол упражняваш, на колко луд се преструваш, крещейки по хората през мегафона, не можеш да преместиш ни един молив през масата без помощ. Така стоят нещата. Крайният продукт винаги ще бъде сбор от всички части, който действат по него. Така че ако искате да разберете киното, трябва да мислите за него като за социално взаимодействие. И трябва да го изследвате и разгадавате като социален проект. Колкото до нас, отидохме в странство и първо проверихме дали можем да пишем заедно. А щом открихме, че можем да пишем, че си прекарваме чудесно заедно, разбрахме, че режисирането ще е дреболия.

АВС: А има ли как да заобиколите „екшън“ подхода? В „Атласа“ се опитвате да се отдалечите от екшъна и да дадете повече подсказки на зрителите, че това е нещо, което трябва да анализират и обсъждат?

ЛУ: Не обичаме скучни филми. Дикенс, Юго, Мелвил, дори Омир… това са творци, изследвали някои много сложни въпроси, особено за властта, отговорността и стремежа да проумеем какво представлява човечеството под повърхността си. Те са работили усилено върху това, но са вплели историите си в увлекателен контекст. А с нашия пазарен подход към киното, ние сме разделили тези неща. Вече не можем да правим филми, които хем вълнуват, хем провокират мисълта. В комерсиалната си оценка за изкуството си казваме: „Това е за артистичните среди, а това – за масовата публика“. И ако направите филм, който не е строго етикетиран, много критици автоматично ще кажат: „ Не е ясно дали този филм е арт или масов“. Това издава предразсъдък, ужасния, отвратителен предразсъдък на пазарния подход към тълкуването на изкуството: Първо трябва да го разграничиш и категоризираш, преди наистина да можеш да го разбереш. Дейвид Мичъл, в общи линии, каза: „Това не го вярвам. Не искам нищо да разграничавам. Искам всичко, събрано на едно място. Издаването на „Атлас на облаците“ беше почти политически акт“.

В трилогията „Матрицата“ наистина има сложни идеи. (смее се) Смятаме, че в някои отношения тя е най-експерименталната, сложна трилогия, правена някога. И е дразнещо да виждаш как на хората им се иска да не е така. Но ние знаем, че е. По същия начин хората ще поискат „Атлас на облаците“ да бъде отхвърлен. Ще го нарекат „разпилян“ или „сложен“, или „нерешителен дали иска да каже нещо дълбоко в духа на ню ейдж или не“. И ние се борим със същите неща, с които Дикенс и Юго, и Дейвид Мичъл, и Херман Мелвил са се борили. Борим се със същите тези идеи, а всъщност просто се опитваме да го направим в по-вълнуващ контекст, отколкото по принцип е прието.

АВС: Мислите ли за публиката си въобще? Смятате ли, че „Матрицата“ е направена за същата публика, както „Атлас на облаците“?

ЛУ: Защо ми задавате пазарен въпрос, след като казах:„Моля, абстрахирайте се от пазарното тълкуване на изкуството?“ Защо искате да разграничим едното от другото?

АВС: Защото не говоря за „опаковката“ и маркетинга на филма, говоря за вашето лично отношение. И двата филма ли направихте с едни и същи намерения?

АУ: Разбира се. „Атлас на облаците“ е за всички. Главният герой във филма е човечеството.

ЛУ: Трилогията „Матрицата“ е за всички. Във всяка история подхождаме към изкуството си по един и същи начин. Не направихме Bound само за лесбийки.

АВС: Как съхранявате страстта и емоционалната наситеност във филм, създаден посредством теорията за деконструкцията? Как го запазвате вълнуващ и непосредствен, а в същото време е интелектуално конструиран?

АУ: Имаме любов в сърцата си. Обичаме професията си и хората, с които си сътрудничим.

ЛУ: Обичаме и зрителите. Вярваме, че някъде там има зрители като нас. Нашите кариери са свидетелство за това, че има хора като нас.

АВС: Мислите ли, че „Атласът“ говори за буквалното прераждане? Той по-скоро за сходството в човешкия опит ли е, или за идеята за безкрайно повторение?

АУ: Смятаме, че е по равно духовен и светски.

ЛУ: Да повторим: ние не искаме да ограничаваме тълкуванията, не искаме да казваме: „Правим еди-какво си, за да кажем еди-що си“. Смятаме, че най-интересното изкуство е отворено за множество тълкувания. Много ни харесва това и в книгата – може да добиеш съвсем светско разбиране за нещо като прераждането. Там имаме линията на Хосе Сарамаго, която казва, че същността на нашето безсмъртие е в последствията от нашите думи и дела, които продължават да се разнасят през времето. Това е много светско разбиране за кармата. Но има и други неща… тази седмица брат ми получи най-сладкото прозрение на всички времена: „Разбира се, че вярвам в прераждането. Погледнете сестра ми“. Ние, в собствените си животи, също се прераждаме. Имаме нови животи. Сигурна съм, че има хора в живота ви, които, като видят настоящата ви версия и я сравнят с тази отпреди 20 години, ще кажат: „Леле, променили сте се.“

АВС: Със сигурност има хора, които се опитват да тълкуват филма тематично, изцяло през призмата на вашия личен живот. Смятате ли, че това е ценно? Не е ли още една форма на ограничение?

ЛУ: Ограничение е.

АУ: Да, опитът на Лана определено е заложен във филма. Но книгата и филмът са много повече от това.

ЛУ: Животът на Анди е вътре, както и този на Том, и на Дейвид Мичъл. Има неща, които в дълбината си са толкова дейвид-мичълски, че ако го познавахте, щяхте да кажете: „А, това там е Дейвид Мичъл“. Това именно е изкуството. Така ние сме в диалог с останалите хора, които имат интерес да водят диалог с нас, и те ще видят част от мен, част от Дейвид, част от Анди или Том.

АВС: Как би звучал идеалният отзив за творбите ви?

АУ: „Страхотно!“ (смее се)

ЛУ: Творбите ни по принцип или „Атласа“?

АВС: Което и да е. „Страхотно!“е много положителен отзив, но на онова повърхностно ниво, за разлика от започването на диалог или дисекцията и вникването на темите.

АУ: Надеждата ни е, че докато хората си отиват вкъщи или излизат на вечеря, ще си говорят за филмите ни така, както го правехме ние, когато бяхме млади и родителите ни водеха да гледаме филми, а после ги обсъждахме. Мисълта, че ще доведе до някакъв диалог, ме прави щастлив.

ЛУ: Всяко изкуство е покана да изоставиш собствената си гледна точка. Опит да видиш света по друг начин. И ако хората изначално се опитват да се абстрахират от своята собствена гледна точка и да видят света през нашата, мисля, че всичките им коментари междувременно биха били смислени и чудесни.

АВС: И пак: изглежда доста трудно да се постигне толкова деликатна цел в такъв зрелищен екшън [„Матрицата“]; във филм с толкова много връзки, който изглежда, сякаш е създаден да претовари съзнанията на хората.

ЛУ: Не искахме да го правим скучен – все пак, това не е експериментален колежански филм. Филмът е мащабен – има си публика, която не се ограничава до зрителите, които някога биха разбрали теорията за деконструкцията. Но хората го усещат и емоционално. Да вземем края на втория филм – сцената с Архитекта. И, мисълта ми е (обръща се към Анди) – може би не трябва да говорим за това?

АУ: (смее се) Може би не.

ЛУ: Е, в най-общи линии – помислихме си: „Няма ли да е интересно, ако вместо традиционния завършек, при който героят се бие със злодея или решава нещата силово, по време на кулминацията някак си вкараме зрителите в ролята на протагониста, накараме ги да се чувстват все едно са в схватката?“ Искахме зрителите да станат Нео, по начин, който не са преживявали до тоя момент; на по-подсъзнателно ниво.

АУ: Една кунг-фу схватка към разбирането. (смее се)

ЛУ: Има един такъв трик: ако някой казва нещо сложно, и по-точно, ако си служи със сложни думи – зрителите ще го гледат в устата. Правим го несъзнателно. Помага ни да разберем какво казва. Така че си помислихме: „Ами ако някой разкрива някаква наистина голяма тайна, а ти сложиш зад него фон, който първоначално е постоянен, но после бавно започва да се променя? След това погледът ти ще скача от Архитекта към фона към Нео – онзи на задния план – и обратно, после ще започнеш да изпускаш неща, ще се пооплетеш и ще се подразниш, а след това изобщо няма да имаш представа за какво говори.“

АВС: Това опит да накарате зрителите да гледат отново филмите ви и да ги анализират ли е?

ЛУ: Осъзнатата ни цел е да предложим форма, която ще въвлече зрителите по начин, каквото не са изпитвали преди, и ако те искат да продължат да изследват тази нова перспектива – чудесно. Но поне в началото ще разберат, че няма да бъде като нищо друго, с което са се сблъсквали.

АУ: Такива филми искаме да гледаме. Защо бихте отишли на филм, в който веднага разбирате за какво става дума, прибирате се и не искате да го гледате повече?

ЛУ: При повечето филми в наши дни е достатъчно да видим първите пет минути, за да познаем точно какво ще се случи. И особено, има, да ги наречем арт филми, които са с толкова войнствено звучене, че само от настроението през първите пет минути можеш да отгатнеш как точно ще продължи филмът. Няма никаква изненада през целия филм.

АВС: Кой беше последният дълбоко удовлетворяващ филм, който гледахте?

ЛУ: Рой Андерсон.

АУ: Songs from the Second Floor. Просто красота.

ЛУ: Гений.

АВС: Изглежда, че за всеки, който не харесва „Матрицата“ или има несъгласия с нея, основната критика винаги е била, че хората не произвеждат достатъчно електричество, за да бъдат качествен източник на енергия. Че ще е нужна повече енергия за поддържането на тази система, отколкото тя ще може да произвежда.

ЛУ: Това е все едно да кажем, че акумулаторът на колата няма да е в състояние да задвижи колата. Цялата работа е в това, че той е свързан с по-голям източник на енергия. Дори капсулите, в които са телата на хората, изглеждат като свещите в автомобилен двигател. Не че те са основният източник на енергия – те осигуряват постоянните искри, от което системата се нуждае.

АУ: Има една смътна реплика, в която Морфей споменава, че има нова форма на ядрен синтез…

ЛУ: Но хората не слушат диалога. Не се опитват да мислят върху него. (въздъхва)

АВС: Всичките ви филми засягат темите за фашизма, подтисничеството и злоупотребата с власт. Има ли причина, поради която ви привличат? Или по-скоро са добра почва за силни истории?

ЛУ: Властта е нещо, за което творците са писали от „Илиада“ насам. Да, властта е част от човешкия опит. Виждаме, че в „Илиада“ е направен опит да бъде разбрана същността на властта, виждаме го и в The Master. Това е все същото изследване на властта. Фуко ни помогна да осмислим властта в постмодерния свят и сега ние я разбираме по по-различен начин от Омир, но властта ще продължава да бъде част от човешката история, мисля, докато сме хора. (смее се) И така, когато за първи път прочетохме книгата на Дейвид Мичъл, разбрахме, че тя е невероятно изследване на невъобразимо различни перспективи, както и на връзката между отговорността, която носим спрямо хората, над които имаме власт, и отговорността ни към хората, които имат власт над нас. Трябва ли да приемем техните установени разбирания за света без въпроси? Или сме задължени, по някакъв начин, да се борим срещу тях? И обратно, какви са задълженията на човека, чийто живот е в наша власт? Има ли той задължение да се бори срещу тази установена връзка? Това предлага материал за силна история.

АВС: Прекъсванията между сюжетните линии в началото на филма изглеждат резки и неочаквани, но в хода на историята сякаш стават по-меки, с повече припокриване откъм звук и повече „римуване“ на историите. Умишлено ли е това?

ЛУ: Изключително умишлено. Въведението ви показва света неразделен. И обикновено ще ви дойде в повече; хората се изгубват и се побъркват. А после, насред това, един от героите на Броудбенд казва: „Редакторският ми опит ме кара да презирам ретроспекциите и надзъртанията в бъдещето – всичките тия евтини трикове. Ако ти, скъпи читателю – скъпи зрителю – можеш да разшириш границите на търпението си само за минута, ще видиш, че в нашата лудост всъщност има логика“. И след това ясно открояваме шест епохи, даваме ви заглавие за всяка от тях, ситуираме я и я разграничаваме от останалите по начина, по който условно разбираме разделянето на жанр, звучене и време. А жанрът, звученето и времето са разделени с нещо като бариери. „Не бива да смесвате жанровете, не бива да смесвате времевите отрязъци.“ Ние мислим за миналото като нещо отделно от нас.

Ето така е било преди. Мислим за бъдещето като за нещо, с което не можем да се справим; трябва да се справяме с настоящето. Бъдещето не е наша грижа. И това, което Дейвид прави в романа си, е да чупи тези бариери. Това беше много осезаемо във филма. Искахме да постигнем същото нещо. Въведението приключва, след като шестте отделни истории са представени, после Чан (един от героите на Джим Стърджис) казва, най-вече на публиката: „Можете да останете тук или да дойдете с мен“. От този момент нататък ние започваме да размиваме някои от бариерите, границите, делящи жанр, звучене и време, за да дадем още широта на човешкия кръгозор.

Отклик от Невена Стоянова

ВНИМАНИЕ! Съдържа спойлъри!

Най-напред искам много, много да благодаря на всички, трудили се над субтитрите. Браво

[Първия път гледах филма озвучен на руски и това беше сериозно предизвикателство за мен, като се има предвид и колко объркан е.]

Напълно съм съгласна с този вариант на заглавието – „Атлас на облаците“. Според това, което видях, става въпрос именно за карта на облаците, бавно заемащи мястото на континентите. Сякаш символизмът тръгва от опозициите земя – небе и земен – небесен живот. Картографират се обикновено земите, тъй както обичайно се описва житейската история на „тялото“, т.е. на конкретно превъплъщение на една духовна същност. Така както земните карти показват земните пътища, така тази карта показва небесните пътища, пътищата на духа (карта е както филмът сам по себе си, така и творбата на Фробишър). В този филм не се разказват просто истории на конкретни тела или личности, разказват се историите на няколко духовни същества, преминаващи през отделни животи така, сякаш преминават през отделни стаи, градове или континенти.

От друга страна, тук има вероятно нещо много повече. Можем да кажем, че филмът не следва никаква хронология, а дава всичко разбъркано, на принципа на аналогиите, на паралелите, които се правят между отделните участници или между отделни аспекти на всеки участник. Но има и странно разбъркване на времето, което едва ли е случайно.

Например, Вивиан Еърс сънува мелодия от бъдещето така, сякаш за момент е имал възможност да надникне някъде към края на сценария. Той всъщност сънува ресторанта, където работи Сонми.

Преживяването на бъдещето е свързано със схващането, че само част от едно духовно същество се въплъщава и осъзнава себе си като ограничено от тялото или личността си. Основната и най-дълбока част – Висшият аз – е дистанциран наблюдател, който е и вътре, и извън физическия свят (по-точно осъзнава и онази част от себе си, която е извън физическите граници – телесни и други – и извън времето). Висшият Аз възприема всичко като едно цяло, включително времевите отрязъци: минало/настояще/бъдеще се възприемат едновременно; за разлика от него, ежедневният аз вижда само отрязъка „настояще“.

В тази светлина на нещата, хаотичното прескачане от нишка на нишка във филма, както и напред-назад във времето, изглежда има и друг замисъл: това е опит да се покаже непрекъснатостта на ставащото, като случващо се и възприемано „едновременно“, като нещо, което наблюдателят възприема наведнъж, в неговата цялост, като един многоизмерен компактен образ (а не линеен и накъсан, както е обичайно за ежедневния ум), както това би изглеждало на зрител, който съществува отвъд време-пространството. (В известен смисъл ние, като зрители на филма, също сме извън време-пространството на вселената на филма.) Да си извън време-пространството е като да си на небето: от височина се наблюдават едновременно много земи, които в ниското могат да се видят само фрагментарно.

Фробишър осъзнава по-ясно връзката си със своя висш аспект, усеща че има нещо много повече (той чува „музиката на събитията“). Но това интуитивно познание го води до бягство от физическата реалност, а самоубийството не е изход от „маята“ (светът на физическата илюзия) – той не може да избяга, а продължава да се преражда. Фробишър все още не е готов за знанието, което получава. За разлика от Захри, който в един момент вижда всичките си превъплъщения, достигайки до скритото си знание за тях – дотолкова, че в края на филма го виждаме в ролята му на Разказвач.

Посланието (едно от…) за мен беше това: земният живот е училище по разширяване на личните граници; по осъзнаване не просто на това, че сме части от цялото, а че сме неосъзналото се Цяло. Защото това, с което всеки от нас е свикнал да се идентифицира, не е задължително онова, което той наистина Е.

В това отношение, филмът ни поднася два антипода: Адам Юинг и Захри (тези имена избирам, защото по-лесно ги помня, но имам предвид всичките им прераждания). Какво общо имат с личните граници? Първият неслучайно се ражда на страната на силните – или е бял, или „чистокръвен“. Би могъл да си затрае и да се грижи само за себе си, само за „своите“. Но той е пример за разширяване на аз-а: Адам се идентифицира с всички, в това число с робите по плантациите и с „работниците“ в епохата на Сонми. Захри е показан в еволюция – едва накрая той успява да направи нещо и за някой друг, не само за себе си („да обича ближния си както себе си“). Докато в началото на филма го виждаме в „най-свития“ му, егоистичен вариант (и тогава е и най-грозноватичък xD). Това разширяване на съзнанието на теория изглежда лесно, но е необходимо много време, за да го осъществи някой на практика.

Отклик от Калин Ненов и Евгения Василева

… е в първия коментар долу.

Калин има едно питане към ВСИЧКИ:

Можете ли да ми намерите имейл адрес за връзка с Анди и Лана Уачовски? Ако да – моля пратете го на пощата на Човешката библиотека, poslednorog -в– gmail.com.

Искам да им препоръчам един англоезичен роман – за филмиране.

Представяме ви: Даян Уейн Джоунс

Даян Уейн Джоунс

Представят: Ана Хелс, Веселина Узунова

Миг, с нейните щастливи краища – каза Крис. – Хич не ме беше грижа, аз обичах щастливите краища. А като го попитах защо нещо непременно е по-истинско, ако е нещастно – не може да ми отговори.

Из „Черната Мария“

Мадам Даян с нейните щастливи краища… Даян Уейн Джоунс не е непозната на българския пазар – великолепната поредица за сладкия ексцентричен магьосник Хоул и стабилната Софи с по-срамежливата си и спасителна магия, макар и може би не точно правилно таргетирана като изцяло детска книжка, със сигурност е спечелила всяко читателско сърце, което въпреки или заради твърде шаренийските корици, се е подмамило да погледне поредната история на ръба на откачената фантазия и да открие приказен свят, в който ти се иска да потънеш до колене и никога, до последен дъх, да не се отказваш от възможността за идилично щастие с ясни правила.

Но, освен Хоул, в килера на леля Даян се крият един куп великолепни магьосници – подчертаното влечение на авторката към магията е повече от очевидно, особено когато става въпрос за почти винаги неестествено красиви вълшебници, леко отнесени, малко загубени и все гледащи някъде отвъд магическата нереалност, в светове твърде странни дори за изфантазирани герои, учещи ни на етика, морал и правила по заобиколния начин, който само сърцата разбират и понякога, макар и само понякога, превеждат и внушават на затъналите ни в ежедневие умове.

[image error]

„Омагьосан живот“ е началото на прекрасна поредица, можеща да съперничи по качества и магически послания дори на вездесъщия Хари и написана доста преди него, разкриваща отново тъмната страна на шокиращо низките човешки страсти, докато те гушка в топлата си прегръдка и ти казва, че все пак, дори с цената на обичайните жертви, за които напълно достатъчно е едно тихо кимване, всичко ще бъде наред в края на пътя. Крестоманси е духовният баща на Хоул – по-скоро звание, отколкото конкретна личност, чародей на повикване, разполагащ с пълната власт на магията във всички паралелни вселени или поне тези, които познаваме, опитващ се да спаси и оварди хората от собствената им природа, особено ако същата е подплатена с мъничко талант над невъзможното. На пътя му се озовават две деца – озлобена тийнейджърка във викториански стил, с огромен талант и още по-голямо бездушие, подхранено от грешно разбиращи света хора, искащи онова, което им се отказва, а не от което имат нужда, и малкото и привидно неталантливо братче, играещо ролята на жертвения агнец в планирания демоничен план на немислещите зли. И се започва една огромна демонстрация на сили и дребнави характерчета, злобни шегички и зловещи магически номера, парад на детска жестокост и възрастно дебелоочие. От което, в крайна сметка, излиза и нещо добро. Темата за семейството е отново тук, минаваща на пръсти през блатото на ненавременната смърт и ямата на кръвната студенина, дорде стигне до прозрението, че семейство и близки са доста широки понятия, които обаче винаги и наистина винаги трябва да включват само тези, които са способни на обич и емпатия към някой друг, освен към самите себе си. На многоцветния фон на привидно безгрижното детство се настаняват основите на прозрачните кули от преждевременно израстване, незабележими за своите жертви, но все пак ненарушаващи финала, пълен с правдиви, макар безкръвни наказания, дори на най-жестоките престъпления срещу човека.

Книгите от поредицата „Крестоманси“ не са смислово свързани, обединяващ елемент е единствено вездесъщият магьосник, който се появява в трудни моменти, но избягва да се намесва като deus ex machina. Втората книга по ред на публикуване е „Магьосниците от Капрона“ – ако само Ромео и Жулиета бяха имали помощта на един благ по-малък брат, съобразителна по-малка сестра и най-невероятния черен котарак на света… Добре де – и мъъъничко магия. История, стара колкото света, за две семейства във война, само че този път те имат способността да карат хартиени коне да оживяват, да се превръщат в огромни метални машини и, честно казано, да нанасят много повече поражения на околните сгради. Клановете Монтана и Петручи воюват помежду си и пропускат да забележат върлуващите из града бедствия и наближаващата война. Но децата са винаги по-мъдри от възрастните, за щастие на жителите на красивата Капрона. „Магьосниците от Капрона“ е забавно четиво за всеки, който е запознат с бита и културата на европейския юг. Тези, които не са, ще се дивят на типичните огромни семейства, живеещи заедно, обширните трапези, дребните дрязги, достигащи гигантски размери за минути, емоционалните лели, празноглавите красиви братовчеди и – да не забравяме – страстните любови. А вашето сърце, читателю, достолепният и жертвоготовен котарак Бенвенуто ще го грабне в мекичките си лапи, когато, освен като най-добър приятел, го видите и в традиционната роля на домашната котка – пазител на къщата. Ще бъдете и леко погнусени от влиятелна дама със зловещи хобита, но Бенвенуто ще ви защити от нея. Приятелството ще бъде по-силно от вендетите, войните и бедствията. Бенвенуто ще бъде спасен и ще спаси Капрона; и камбаните на базиликата ще отпразнуват сватбата на Роза Монтана и Марко Петручи. А вие, вие, ако сте възрастен, след това ще пръснете спестяванията си за билет до Италия, ако сте юноша – ще се подсмихвате пренебрежително в часовете по литература над най-известната Шекспирова трагедия, а ако сте дете – ще си поискате коте, по възможност черно.

Към поредицата за Крестоманси принадлежи и „Вещерска седмица“ – книга за различните и за страха от тях. Въпросът, който авторката задава, не е дори колко дълго може да просъществува общество, изградено на база на страха от другия, а въобще реално ли е. „Вещерска седмица“ е тежко четиво дори за възрастни. Действието се развива изцяло в Ларууд Хаус – пансион за сираци, чиито родители са били вещици, и „деца с други проблеми“. Защото да си вещица е проблем в този конкретен свят. От типа проблеми, които се решават с публични клади. И въпреки че да си различен изглежда намалява шансове ти да оцелееш, различните продължават да се раждат. Но страхът се е окопал толкова дълбоко в ежедневието, че вече дори няма нужда кладите да са публични, официалните медии съобщават някъде на последна страница колко вещици са били изгорени днес в затвора. Малкият Чарлз живее в тази нерадостна Англия, Англия, в която го няма В с вечната му фалшива усмивка, за да му подшушне, че „гражданите не бива да се страхуват от правителствата си, а правителствата – от гражданите си“. Изпратен от собствените си родители в Ларууд, защото е различен, Чарлз се осмелява да не се страхува. Един човек е необходим понякога, за да сложи началото на лавина, която ще срине системата. Едно дете с доброта в сърцето, защото дори когато светът се управлява от клади, публични и невидими, добрите хора продължават да се раждат. Затова, мили родители, ако вие не сте успели да промените системата, ако се страхувате, ако имате много да загубите, ако не виждате какво ще се промени, ако всички са маскари, ако, ако, ако… – знайте, че не е нужно да правите нищо особено. Позволете на вашите деца да прочетат „Вещерска седмица“ и да растат без страх; и ще видите как светът ще е далеч по-добър за вашите внуци.

„Тъмният господар на Деркхолм“ дава началото на един по пратчетовски откачен свят на тъмна магия, подчинена на най-злите същества във вселената – счетоводителите. Представете си туристическо измерение, в което всеки може да изживее мечтаното фентъзи приключение на живо, с обективни възможности да си загуби главата междувременно, но пък ще вземе своето скромно участие във вечната битка на доброто и злото, макар и сред статистите. Проблемът е, че населяващите измерението са доста кротки хорица, сред които движенията за равенство на половете и справедливост в йерархичната стълбица тъкмо потръгват, а големият лош всъщност се избира на случаен принцип сред разните опитващи се да оцеляват в условията на проспериращ, но рисков и стресов бизнес. И, съвсем естествено сред хората, а и сред маговете, драконите, джиновете, призраците и демоните, се надигат брожения, насочени срещу всевластието на междугалактическите чиновници, които са най-полезни, когато им горят шушоните, а леден демон им се е сврял в някое тъмно отверстие. На този абсурдистки фон се разкрива и една съвсем конкретна социална история на семейството, раздрано от твърде заети в работата си (като тъмни лордове и магьосници) родители, от отегчени и нуждаещи се от внимание и обич тийнейджъри, от човешки и генетично модифициран с магически туист грифонски вид, плюс една тумба летящи прасета, нихилистично настроени гъски, тъпоумни русоляви пегаси и розови дракони за вкус. Водещата идея, че семейството трябва да е над всичко в мирогледа на един индивид, дори над свободата, парите или бъдещето, е толкова топла и мека, че потушава с мека възглавница шокиращите моменти на безмозъчно насилие, стряскащите заключения за поредната бездушна човешка природа и общото ноарно усещане за твърде много реализъм дори в паралелната фентъзийност.

„Фургон и лютня“ пък дава старт на друг от тъмните светове на Джоунс, където светлината в края на тунела е по-слаба и от тази на лоена вощеница от ранното възрожденско начало на поробените народища. Светът е средновековно разделен и потънал в своите най-тъмни години, условно разделен на север и юг, пропити с омраза и ненавист към всичко различно, дори без спомен за конкретния повод, вдъхновил поредното човешко разцепление на страстите. През сивотата на дребните дрязги на ежедневието, в несправедливост и подозрение преминава един лъскав розово-златен фургон с пътуващи артисти, заели се с мисия, много по-различна от това просто да разтушават натежалите умове на поредните жертви на безсмислените конфликти между ламтящи за неслучили се облаги нищожества с положение. Съставено от умели шпиони, или поне изпълнени с желание да бъдат поне веднъж полезни на света, в който пътуват, едно семейство се разпада и намира себе си, макар и на различно място и в различна форма, с помощта на една вълшебна лютня от легендите, която може да омайва както съзнания, така и време, и природа. Смъртта идва отново, по уейнджоунски кратко описана и преглътната между две песни, преминава плавно към живота, водещ ума безапелационно към развитие, залагайки всеки личен дъх в името на кауза, туптяща в самата кръв на родените свободни. Злите са обикновените човеци, добрите са изгубилите всичко такива. Решенията са нелогично искрени, чакани с години и експлодиращи в спокоен поглед към края на възможните добри финали. И все пак, в крайна сметка, идва един лек полъх на справедливост, като бриз след гръмовно наказание и отмъщение за изгубен верен приятел, който успява само да отвее търсещите души отново на път, тъй като светът не е спасен, а само утешен за момент. Но надеждата е вече тук и тръпне да диша и живее в умовете на търсещите я.

Да завършим с игра на карти – в самия ѝ край, този, който държи в ръцете си дама пика или „Черната Мария“, губи. Черната Мария в случая е леля Мария, досадна и неприятна дама, която настоява да бъде част от малкото семейство на Миг и Крис. Тя ги тормози с многобройни, дълги и отегчителни разговори по телефона. И само това да беше. Миг и Крис наскоро са загубили баща си в странна катастрофа на път към въпросната негова леля. Те въобще не съжаляват за загубата, татко им така или иначе е прекарвал повечето си време във Франция с някоя си Валерия или Зенобия. Това за което съжаляват, е, че майка им, поради неясно чувство за вина, ги замъква да прекарат ваканцията с ужасната леля. Кранбъри-он-Сий е типичният английски пазарен град – щандчета за риба и картофи, непрестанен дъжд, задължителна църква в неделя, привидно убийствената скука. Миг и Крис със самото си пристигане усещат, че нещо дълбоко нередно се случва в малкото заспало градче, нещо далеч по-притеснително от сръдните между клюкарещи съседки и проблема със съдбата на сиропиталището. Атмосферата напомня за старите филми (не холивудските версии) – „Степфордските съпруги“ и „Човекът от тръстика“. Майсторството на авторката да намекне за тонове скрита гадост зад усмихнати приятелски лица, без да има средствата на киното, е впечатляващо. Сблъсъкът с гнусна, отвратителна и въобще сериозно зла вещица като леля Мария, може да се окаже стряскащ, особено за феновете на Сър Тери. Леля Мария ще ви уплаши и ще ви тероризира, при това бидейки леко глуха баба „с физиономия на огромно плюшено мече“. Ще ви се стори, че четете роман на ужасите, облечен в розова викторианска нощница, с всичките му дантелки и панделки. „Черната Мария“ основно дискутира безсмислието и унищожителната сила на войната между половете. В Кранбъри-он-Сий жените са спечелили въпросната война и виждаме как последствията са жалки и трагични. Свикнали сме може би да виждаме мъжете като потисници и злодеи, свикнали сме да мислим, че ако властта беше в ръцете на жените, светът щеше да е мирен, спокоен и най-лошото случващо се щеше да е щурмуването на магазините при разпродажба или жестоко изпонастъпените след Коледните намаления. Наистина ли? Визията на авторката за мъничко парченце от света, където жените имат абсолютна власт (разбира се с магия), ни представя едно нерадостно и страшно място. Защото е нарушен балансът. Но няма дори да ви намекнем за добрия, човечен магьосник Антони Грийн, който ще възстанови развновесието в Кранбъри-он-сий, с помощта на Миг и Крис. В крайна сметка и ние обожаваме щастливите краища.

В подготовка „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс три)

Приятели, продължаваме (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да ни помогнете, като:

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко. В момента разполагаме с достатъчно бройки от старото издание. Като ги свършим – или ако силно предпочитате новото – ще мислим за отпечатване.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „За змейовете и вампирите…“ заслужава да излезе.

Тук може да намерите първа част, а тук втората.

Приятно четене.

~ ~ ~

Госпожа Писанска изпълни молбата му с известни уговорки – без да се дърпа, да мяучи и да хъка, в даден момент внезапно се изтръгна от ръцете му и се покатери по завесата, като ръсеше едри парцали сапунена пяна след себе си. Матев я погна с подвижния душ и… всъщност не се разбра точно кой кого къпе. След като процедурата бе доведена до някакъв край, започнаха увещания относно изсушаването с хавлия и сешоар.

В това време Марта, излегната на дивана, смучеше парченце пчелна пита и четеше.

Марта довърши приказката малко преди Матьо да внесе на рамото си изсушената и разкрасена мадам Писанска.

Марта се развесели, взе котката в скута си, целуна измокрения си съпруг и каза:

– Брей! Ти си бил много „фолк“ бе, Матьо, и си доста възрожденски. Не подозирах. Имал си, значи, и такива тенденции в творчеството си. Защо не си ги развил? Сега са модни.

– Само да искам. Ти знаеш ли какви ми ги наприказва тая дама, докато я сушах? Според нея нашата градина е нещо като бална зала или дискотека за разни самодиви, нимфи, феи или дриади. В зимника живее караконджо и отглежда хлебарки.

– Хлебарки! – писна Марта. – Веднага да ги напестицидиш. Това е единствената жива сган, която не мога да търпя!

– Срещу въпросния караконджо, искам да кажа, в срещуположния ъгъл на избата, пък се бил инсталирал един симпатичен домашен дух, който не само подкрепял устоите на къщата, но и пъдел хлебарките и мишките. Само дето си имал малка слабост – от време на време счупвал по някоя бутилка, за да си пийне винце. Пък аз се чудех защо така ми се пукат бутилките на умерена и постоянна температура.

– Този дух заслужава да бъде почерпен, аз лично ще се погрижа – рече Марта. – И още нещо да се въди наоколо?

– Едно маломерно таласъмче в пощенската кутия. Страшно ученолюбиво. По цели нощи чете забравените вестници и затова не прави пакости.

– Как ли ги чете на тъмно?

– Таласъмите, доколкото съм осведомен, виждат като котките…

– Как ли не! – се обади Маца Писанска. – Ние виждаме и денем. А той денем въобще не се вижда.

– Гледай какви ценни сведения! – Марта погали котката и я зави с шала си. – Стой сега мирно, докато изслушам господаря ти.

– Господар! – не миряса Маца. – Аз съм му господарка. Кой на кого отваря вратата, а?

Марта я натика под шала и заповяда:

– Докато задавам въпроси, ти ще мълчиш! И какво още, Матьо?

– Някакво си тралала. Съвсем непозната за фолклора персона. Стои на ветропоказателя, когато няма вятър, а когато има, се крие в основата му и пее: „Тралала, тралала“.

– Аха. Навярно заради това ветропоказателят скрипти. Я, моля ти се, намери някой храбрец да се качи на покрива и да намаже с машинно масло този ветропоказател.

– Няма защо да търся. Твоят собствен син с удоволствие ще осъществи операцията.

– Ама него още ли го няма? – сети се Марта. – То бива и бива любов, но чак толкова!

Матев присви очи и подхвана заядливо:

– Интересно. Госпожата се безпокои за пълнолетния си и як като зубър син. И пет пари не дава за крехката си дъщеричка.

– И четири пари няма да дам. Чух я как се прибира, още докато ти къпеше Писанска. Влезе си в стаята и се спотайва, за да не я каним на вечеря. Въобразила си е, че има склонност към пълнеене.

– Тая ръжена сламка! Тя трябва да носи вместо шапка чугунен тиган на главата си, за да не я отвее зефирът.

Матев измъкна Маца изпод шала и я помоли:

– Щом можеш да говориш, свърши и ти поне една работа – повикай Мария на вечеря. На тебе, надявам се, няма да откаже.

– Няма да ида! – И като забеляза, че Матев е обиден, поясни: – Тя слуша.

Вратата се отвори и в рамката ù като на картина се показа Мария, или както бе всеобщо известна – малката Матева. Тя церемониално сне лъскав тиган от главата си, направи реверанс в три стъпки по правилата на испанския двор и поздрави:

– Аве, Цезар, тези, които ще бъдат отнесени от зефира, те поздравяват! – след което падна на колене пред майка си, поднесе ù тигана като огледало и удари чело у пода в позата на китайска робиня. – О, господарко на Поднебесната империя, красотата ти сияе по-ослепително от Слънцето.

Матев изръкопляска пресилено:

– Браво, браво. Защо ли ù трябва на прислужницата да ходи на театър? Имаме си го вкъщи.

– Ха! Театър! – се обади Маца.

А Мария набързо се надигна и попита:

– Добре ли чух?

– Съвсем добре – отвърна Матев – госпожа Писанска, изглежда, отдавна е хранила въжделения да слиса прогресивното човечество.

– А непрогресивното? – поиска уточнение малката Матева.

– То няма как да бъде поразено. Вярващите християни ще я обявят за чудо Божие, мюсюлманите – за говорещ демон, да кажем, будистите – за превъплъщение на стар и учен дух, а някои диви племена може и да я обожествят.

– Че нали някога в Египет е имало богиня-котка. Бубастис. Оха-ха! Мацинка, сега ще ти лепна още едно име – Бубастис. Не ме гледай недоволно, тя е била богиня на радостта. На галено ще ти викам Буба.

– Буба! – едва изплю звуците Маца Писанска. – Аз да не съм кучка!

– Аз пък да не съм коя да е, та ще ми опонираш? Още не съм те обожествила, Буба такава!

– Само котка-божество липсваше на този кротък дом! – мрачно поде Матев. – Писанска току-що ми обясни, че тук навсякъде гъмжи от самодиви, феи, дриади, нимфи, духове, караконджули, малогабаритни таласъмчета и някакво си тралала, което виси на ветропоказателя.

– Бубо, ти си малко „тралала“ – ù каза Мария.

– Ти пък си голямо „тралалала“ – отвърна Маца-Бубастис Писанска и се вмъкна под Мартиния шал.

– Забелязахте ли? – се обърна Мария към родителите си. – Оказа се, че аз съм голямо „тралала“ в току-що споменатия кротък дом. И с какво ли трябва да се занимавам в битността си на голямо „тралала“? Не ми се виси на ветропоказателя.

– Що не изчистиш тези гадни чортелеци, а? – предложи Маца Писанска изпод шала.

Наложи се да бъде обяснено и на Мария кои са чортелеците и имат ли те почва у нас. Тя рече:

– Я не ме баламосвайте и кажете как го правите този номер с госпожа Писанска.

Матев вдигна очи към небето, но тъй като никаква помощ не дойде от там, той само рече:

– Не е ли все пак време за нашата среднощна вечеря?

– Аз няма да вечерям без Борис – оповести Марта.

– Тогава що не почистиш чортелеците? – се дочу гласът на Маца.

– Това четириного ми действа както Катон – на Римския сенат. Нали той беше, дето все повтарял: „Картаген трябва да бъде разрушен“, та „Картаген трябва да бъде разрушен“? – попита малката Матева и се обърна към Писанска: – Ти как предлагаш да стане почистването на чортелеците?

– С онази гнъсна прахопищялка.

– Ооо! Готова си да изтърпиш дори гнъсната прахосмукачка, само и само да премахнем гадните чортелеци. Те – какво? Нащипаха ли те, или ти подвикваха непристойни закачки?

– Напудриха ме.

– Със сажди – поясни Марта.

– И с пух от онази гургулица, дето ми се подиграваше.

– Охо! Гургулицата ти се подиграваше! – разсмя се Мария. – И как?

– Викаше ми „гу-гу“.

– Да. Сериозна причина, за да я изядеш – смръщи вежди малката Матева. – Ами ако аз изведнъж реша, че ти ми се подиграваш, наричаш ме „мяу“? И взема, че те изям?

Маца я погледна уплашено и се шмугна под дивана. Мария се просна на пода и продължи:

– С ориз и с гъби. А може би – с дафинов лист, вино и праз?

– Не ти подхожда да плашиш хайванчето – уморено каза Марта. – Не забравяй, че то все пак е хищник и по законите на рода си е длъжно да ловува.

– Някои хора имат необяснимо поведение – влезе в разговора Матев. – Само преди час-два или… пет, да кажем, ти, Мартичка, упрекваше същото „хайванче“, защото то си бе уловило мишка. От твоите речи произлезе всичката бъркотия с говорещи котки и чортелеци. Ако не беше действала толкова безцеремонно. Маца никога нямаше да проговори…

– Брееей! – дочу се изпод дивана.

– А за някакви си чортелеци и дума нямаше да стане…

– Брееей! Нека те да те окадят, пък да видим тогава.

– И въобще, хайде да престанем да се правим на дивни и чудни, да седнем най-после да вечеряме…

– Върна ли се прислужницата? И Борис го няма още. Няма да ям! – заяви Марта.

– Добре. Не яж – със съскаща любезност се съгласи Матев. – Ние пък ще ядем. Вечерята е студена и е сервирана отдавна. А на тебе ще ти пожелаем лека нощ и приятни сънища.

– Да, много приятни! – Марта седна до рояла и запя старинен романс „Прогонихте съня от моите очи“.

– За бога, престани – събра молитвено пръсти мъжът ù.

Ръцете на Марта се отпуснаха като попарени цветя. Гласът ù секна. Недоумението и тъгата, с които погледна съпруга си, го накараха да каже:

– Не, Мартичка, не мисли, че са ми дотегнали твоите среднощни песни. От времето, когато приспиваше децата, та и до днес най-чистото ми удоволствие е да чуя как гласът ти залива тъмната градина. Но работата е такава: Маца твърди, че самодивите, вилите, феите или нимфите танцуват само когато ти пееш.

– Дори когато пея ария от Хендел?

– Тогава танцуват бавно – се обади госпожа Писанска като че изпод земята.

– Значи, няма спасение – те може би ще танцуват и „Полиелея“ на свети Йоан Кукузел?

– Стига да го пееш ти – подчерта Маца-Бубастис Писанска.

– Бубо! Не се подмазвай! – я смъмри малката Матева. – Няма да развращаваш чрез ласкателства хубавата ми майчица. Хайде с нас на вечеря! А ти, маменце, си пей романси колкото ти иска душата. Щом на някого му се танцува, нека танцува. Нали от това вреда няма?

– Няма – потвърди Маца.

– Вече ми се отщя – се оплака Марта. – Ще си легна. Макар че вие „прогонихте съня от моите очи“.

– Не е беда, Мартичка. Ще ти дам да прочетеш подходяща приказка, тъкмо съм те хванал за ревностен читател.

– Дай – унило се съгласи Марта и Матев бързешком втикна в ръцете ù приказка.

Марта се усмихна, прочете заглавието „Градът на прогонените сънища“, помисли си: „Толкова недосънувани неща има по света, а аз си губя времето да стоя будна“, прегърна възглавницата и заспа.

В подготовка „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс две)

Предишната част може да прочетете тук.

~ ~ ~

– По-точно, ти нарече така тримата велики избраници на човечеството.

– Все някой трябваше пръв да свърши тази работа – измърмори Марта. – И какво от това? Да не би да е обидно? И кои са те, та ще се обиждат, без да ме познават?

– Сигурна ли си, че не те познават?

– Е, може и да са ме слушали, мен кой ли не ме е слушал – с преднамерена комична гордост вирна брадичка Марта. – Но хайде, изплюй камъчето. От час и половина се опитваш да ми кажеш нещо удивително, а все не можеш.

– Няма нищо удивително. Първият измежду равните е Александър С.

Марта възторжено плесна с ръце и обясни:

– Ако ми подхождаше и ако не ме мързеше, бих изпълнила танца на победата и радостта, широко разпространен сред племето Онго-бер. Браво, браво. Това човечество най-после е разбрало кои са достойните му представители. Но впрочем, кои са другите?

– Професор доктор Беля и госпожица Вещицата, пардон, госпожа V.

– Че защо тогава Александър ще бъде пръв?

– Защото името му почва с буквата А – с безизразен глас поясни Матев.

– Моля, когато ще ме съсипваш, прави го по-внимателно – недоволно каза Марта. – Днес ми поднасяш баналности по един такъв начин, като че ли ми съобщаваш епохални открития. И госпожа V, и Белята, и Александър отдавна направляват света, всеки според умението и силите, с които разполага.

– Но никога не са го правили заедно, с обединени усилия и никога не са били упълномощавани официално да го вършат.

– И мен никой никога не ме е упълномощавал, пък колко работи съм свършила! – похвали се Марта съвсем детински. – Що ли не направя аз един списък на чудесата, които са се стоварвали върху бедната ми главица?

– Ти самата си едно чудо чучулато. Господ да ми е на помощ…

– О, той вече споменава Господа! Напредък! – отбеляза Марта и продължи: – Какво толкова ми е чудесното? Че майка ми ме е родила след петдесет и петата си година и след като цялата съвременна медицина е била категорично убедена, че такова нещо въобще не може да ù се случи? Ами нà, случва се понякога. А моят възхитителен баща…

– Мартичка, не ми напомняй рода и произхода си. А ако държиш да притежаваш документация за тъй наречените твои чудеса – моля! – те са широко отразени в творчеството ми.

– Като че ли – да… Но… доста хаотично. А някои дори не са използвани. Например случаят с болните от фиторея. Докато ескулапите си блъскаха главите над серуми и всякакви други церове, аз взех, че си разказах сънищата на професор Жлебински и той изведнъж се сети, че неговият апарат „Актинос“ може да въздейства чрез лъчите си…

– Мартичка, какво те е прихванало днес? Ти нямаш обичая да се самоизтъкваш, нито пък се впускаш в спомени. Наистина, отде у тебе това странно поведение?

– Сигурно си има причина. Засега не мога да я открия, но се надявам, че тя сама ще се покаже.

– Като мишка из брашно! Аз веднага мога да ти съобщя повода за твоето скрито раздразнение, което взема у тебе вид на хлапашко перчене. Ти дълбоко в себе си си засегната, че не си измежду тези трима велики. Намираш, че си помогнала на човечеството в съдбовно важни моменти, а то, представете си, никак не е забелязало и не храни и капка благодарност към неговата спасителка Марта Матева.

– Матьо – разтревожена го прекъсна Марта – Матьо, знаеш, че не съм преславна. Наистина ли мислиш така за мене?

– Това е съвсем различно – не отстъпи той. – Ти имаш достатъчно слава, отдавна не ù се радваш, нито я забелязваш. Но считаш, че не е справедливо твоите заслуги към човечеството да бъдат подминавани. А не може да е другояче, тъй като те не са известни никому. Е, може би на мене и на още пет-шест души. Освен това, каква заслуга беше например твоето непростимо лекомислие при срещата ни с доброжелателно настроените извънземни? Те искаха да помогнат на хората, те ни разрешиха да им зададем един въпрос, който е от капитално значение за човечеството. И докато моят мозък щеше да се разпадне от напрежението да прецени кое е най-важно, ти безгрижно ги попита как би изглеждало животинче с име Ушо-Кожушо. И тъй, аз изгубих съзнание, възстановявах се шест месеца, а ти получи фигурка на животинче, което би могло да носи името Ушо-Кожушо.

– И какво? – проговори Марта с глас на наказано дете. – Животинчето си е много хубаво. Нà, стана емблема на световния детски съюз. Да не говорим пък колко му се зарадва някога си Борис. После и Мария много го обичаше и дълго си игра с него.

– Е, щом поставяш забавлението на децата си по-високо от човешкия просперитет, няма защо да се чудиш, че човечеството недооценява спасителните ти операции, които от време на време провеждаш в негова чест.

– Но аз винаги имам силно желание да върша добро. Какво съм виновна, че съм с такъв един невъзможен характер? Сигурно ти е непоносимо трудно да живееш с мен. И въобще, как ли ме изтрайваш?

Да, тази Марта винаги успяваше да разнежи хората. Сполучи и този път. Нейният възлюбен съпруг я прегърна, погали раменете ù и захвана да я успокоява:

– Не говори така, Мартичка. Знаеш, че те обичам, знаеш, че животът ми с тебе е… приключение. И не приемай упреците ми така болезнено. Ти наистина вършиш огромни услуги на земните жители. Кой разгада тайната на Бермудския триъгълник? Ти. И оттогава там нищо не изчезва.

– Не съвсем нищо – Марта веднага използва случая, за да възрази. – Завчера четох, че когато пътувала по онези морета, на една арабска принцеса ù изчезнали бижутата.

– Да, но те били застраховани, така че ти не бери грижа за арабската принцеса – усмихнато съобщи Матев.

– Как да не бера грижа? Аз съм част от този свят и не мога да понасям, когато някой някъде из него безобразничи. Независимо дали е земен или извънземен жител. Аз по цели нощи не спя, терзая се, а те ежеминутно вършеят като луди крави. И хич не се интересуват какво ми е на мене състоянието. Ето, и децата ги няма. А вече е късно. Ти, като глава на фамилия, няма ли да ми обясниш къде се е разпиляло съдържанието на този дом? Дори Маца Писанска не се окадява…

– Окадявам се! – обади се глас иззад прозореца и небезизвестната госпожа Писанска се показа доволно окадена.

Марта хлъцна. Нейната чиста, лъскава, копринена котка имаше вид на коминочистаческа четка.

– Къде си се подредила така? – скърши ръце Марта.

– Подредиха ме – поясни Маца. – Подредиха ме в камината.

– Кой?

– Чортелеците.

Марта безмълвно потърси с поглед помощ от своята опора в живота – силния мъж Матев.

– Мацо, изразявай се разбираемо – опита да овладее положението той.

– Окадиха ме чортелеците – натърти Маца и добави: – Ти ги знаеш.

– Какви чортелеци? Откъде ги знаеш? – Марта се извърна към съпруга си, възмутена от факта, че на него му е известно нещо, преди тя да го е научила.

– Но, Мартичка, това са фантазии. Това са… от старите ми ръкописи. Някога бях направил няколко приказки. В една от тях се говори за чортелеци. Те са нещо като малки дяволчета. Виреят само в Родопите. Напомнят на… палави духове.

– Досега единствено с палави духове и чортелеци не съм се срещала – заяви Марта.

– И те така казаха – се включи в разговора Маца Писанска.

– Къде са те? – войнствено поде Марта.

– В комина.

– Сигурна ли си?

– Съвсем.

– Значи, чортелеците не виреят само из Родопите – извади заключение Марта. – Матьо, вземи си бележка. Не е зле да ми дадеш тази приказка, за да се запозная по-обстойно с техния нрав.

Матев почти бе поласкан:

– Разбира се, с удоволствие. Ето я там. Зелената папка. А аз ще окъпя мадам Писанска, докато ти четеш.

– Ха! И прислужницата е липсвала от този дом, както забелязвам.

– Поиска да иде на театър.

– Как ли не! – отново се намеси котката. – Целува се с водопроводчика.

Съпрузите Матеви изпратиха с тактично мълчание тази реплика, после Марта отклони разговора:

– Тебе да не би чортелеците да са те научили да приказваш?

– Фу! – изфуча Маца Писанска с велико презрение. Матев се опита да я вземе, без да изцапа дрехите си, понесе я към банята и захвана да я увещава:

– Ще видиш, нищо няма да ти стане…

– Като че ли не се мия постоянно – опита да се измъкне котката.

– Ще те окъпя внимателно, с много малко вода.

Госпожа Писанска разбра, че няма да се отърве, и изсъска.

– Само да ми паднат!

– За чортелеците ли споменаваш ? – се заинтересува Матев. – Може би твърдиш, че наистина ги има?

– Що не си изчистиш комина? – Маца стана съвсем нелюбезна. – Вместо да ме къпеш!…

– Мислиш ли, че ще изчезнат след почистването?

– Поне ще станат черни като мен.

– А иначе какви са?

– Тъмносивкаво-кафеникави.

– Много точно определение – похвали я Матев, докато изцеждаше шампоан върху гърба ù. – А сега се постарай да не се дърпаш, да не мяучиш, да не ми хъкаш…

И той заработи с душа.

В подготовка „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ (продължение): Малкото четене

Предишната част може да прочетете тук.

~ ~ ~

– По-точно, ти нарече така тримата велики избраници на човечеството.

– Все някой трябваше пръв да свърши тази работа – измърмори Марта. – И какво от това? Да не би да е обидно? И кои са те, та ще се обиждат, без да ме познават?

– Сигурна ли си, че не те познават?

– Е, може и да са ме слушали, мен кой ли не ме е слушал – с преднамерена комична гордост вирна брадичка Марта. – Но хайде, изплюй камъчето. От час и половина се опитваш да ми кажеш нещо удивително, а все не можеш.

– Няма нищо удивително. Първият измежду равните е Александър С.

Марта възторжено плесна с ръце и обясни:

– Ако ми подхождаше и ако не ме мързеше, бих изпълнила танца на победата и радостта, широко разпространен сред племето Онго-бер. Браво, браво. Това човечество най-после е разбрало кои са достойните му представители. Но впрочем, кои са другите?

– Професор доктор Беля и госпожица Вещицата, пардон, госпожа V.

– Че защо тогава Александър ще бъде пръв?

– Защото името му почва с буквата А – с безизразен глас поясни Матев.

– Моля, когато ще ме съсипваш, прави го по-внимателно – недоволно каза Марта. – Днес ми поднасяш баналности по един такъв начин, като че ли ми съобщаваш епохални открития. И госпожа V, и Белята, и Александър отдавна направляват света, всеки според умението и силите, с които разполага.

– Но никога не са го правили заедно, с обединени усилия и никога не са били упълномощавани официално да го вършат.

– И мен никой никога не ме е упълномощавал, пък колко работи съм свършила! – похвали се Марта съвсем детински. – Що ли не направя аз един списък на чудесата, които са се стоварвали върху бедната ми главица?

– Ти самата си едно чудо чучулато. Господ да ми е на помощ…

– О, той вече споменава Господа! Напредък! – отбеляза Марта и продължи: – Какво толкова ми е чудесното? Че майка ми ме е родила след петдесет и петата си година и след като цялата съвременна медицина е била категорично убедена, че такова нещо въобще не може да ù се случи? Ами нà, случва се понякога. А моят възхитителен баща…

– Мартичка, не ми напомняй рода и произхода си. А ако държиш да притежаваш документация за тъй наречените твои чудеса – моля! – те са широко отразени в творчеството ми.

– Като че ли – да… Но… доста хаотично. А някои дори не са използвани. Например случаят с болните от фиторея. Докато ескулапите си блъскаха главите над серуми и всякакви други церове, аз взех, че си разказах сънищата на професор Жлебински и той изведнъж се сети, че неговият апарат „Актинос“ може да въздейства чрез лъчите си…

– Мартичка, какво те е прихванало днес? Ти нямаш обичая да се самоизтъкваш, нито пък се впускаш в спомени. Наистина, отде у тебе това странно поведение?

– Сигурно си има причина. Засега не мога да я открия, но се надявам, че тя сама ще се покаже.

– Като мишка из брашно! Аз веднага мога да ти съобщя повода за твоето скрито раздразнение, което взема у тебе вид на хлапашко перчене. Ти дълбоко в себе си си засегната, че не си измежду тези трима велики. Намираш, че си помогнала на човечеството в съдбовно важни моменти, а то, представете си, никак не е забелязало и не храни и капка благодарност към неговата спасителка Марта Матева.

– Матьо – разтревожена го прекъсна Марта – Матьо, знаеш, че не съм преславна. Наистина ли мислиш така за мене?

– Това е съвсем различно – не отстъпи той. – Ти имаш достатъчно слава, отдавна не ù се радваш, нито я забелязваш. Но считаш, че не е справедливо твоите заслуги към човечеството да бъдат подминавани. А не може да е другояче, тъй като те не са известни никому. Е, може би на мене и на още пет-шест души. Освен това, каква заслуга беше например твоето непростимо лекомислие при срещата ни с доброжелателно настроените извънземни? Те искаха да помогнат на хората, те ни разрешиха да им зададем един въпрос, който е от капитално значение за човечеството. И докато моят мозък щеше да се разпадне от напрежението да прецени кое е най-важно, ти безгрижно ги попита как би изглеждало животинче с име Ушо-Кожушо. И тъй, аз изгубих съзнание, възстановявах се шест месеца, а ти получи фигурка на животинче, което би могло да носи името Ушо-Кожушо.

– И какво? – проговори Марта с глас на наказано дете. – Животинчето си е много хубаво. Нà, стана емблема на световния детски съюз. Да не говорим пък колко му се зарадва някога си Борис. После и Мария много го обичаше и дълго си игра с него.

– Е, щом поставяш забавлението на децата си по-високо от човешкия просперитет, няма защо да се чудиш, че човечеството недооценява спасителните ти операции, които от време на време провеждаш в негова чест.

– Но аз винаги имам силно желание да върша добро. Какво съм виновна, че съм с такъв един невъзможен характер? Сигурно ти е непоносимо трудно да живееш с мен. И въобще, как ли ме изтрайваш?

Да, тази Марта винаги успяваше да разнежи хората. Сполучи и този път. Нейният възлюбен съпруг я прегърна, погали раменете ù и захвана да я успокоява:

– Не говори така, Мартичка. Знаеш, че те обичам, знаеш, че животът ми с тебе е… приключение. И не приемай упреците ми така болезнено. Ти наистина вършиш огромни услуги на земните жители. Кой разгада тайната на Бермудския триъгълник? Ти. И оттогава там нищо не изчезва.

– Не съвсем нищо – Марта веднага използва случая, за да възрази. – Завчера четох, че когато пътувала по онези морета, на една арабска принцеса ù изчезнали бижутата.

– Да, но те били застраховани, така че ти не бери грижа за арабската принцеса – усмихнато съобщи Матев.

– Как да не бера грижа? Аз съм част от този свят и не мога да понасям, когато някой някъде из него безобразничи. Независимо дали е земен или извънземен жител. Аз по цели нощи не спя, терзая се, а те ежеминутно вършеят като луди крави. И хич не се интересуват какво ми е на мене състоянието. Ето, и децата ги няма. А вече е късно. Ти, като глава на фамилия, няма ли да ми обясниш къде се е разпиляло съдържанието на този дом? Дори Маца Писанска не се окадява…

– Окадявам се! – обади се глас иззад прозореца и небезизвестната госпожа Писанска се показа доволно окадена.

Марта хлъцна. Нейната чиста, лъскава, копринена котка имаше вид на коминочистаческа четка.

– Къде си се подредила така? – скърши ръце Марта.

– Подредиха ме – поясни Маца. – Подредиха ме в камината.

– Кой?

– Чортелеците.

Марта безмълвно потърси с поглед помощ от своята опора в живота – силния мъж Матев.

– Мацо, изразявай се разбираемо – опита да овладее положението той.

– Окадиха ме чортелеците – натърти Маца и добави: – Ти ги знаеш.

– Какви чортелеци? Откъде ги знаеш? – Марта се извърна към съпруга си, възмутена от факта, че на него му е известно нещо, преди тя да го е научила.

– Но, Мартичка, това са фантазии. Това са… от старите ми ръкописи. Някога бях направил няколко приказки. В една от тях се говори за чортелеци. Те са нещо като малки дяволчета. Виреят само в Родопите. Напомнят на… палави духове.

– Досега единствено с палави духове и чортелеци не съм се срещала – заяви Марта.

– И те така казаха – се включи в разговора Маца Писанска.

– Къде са те? – войнствено поде Марта.

– В комина.

– Сигурна ли си?

– Съвсем.

– Значи, чортелеците не виреят само из Родопите – извади заключение Марта. – Матьо, вземи си бележка. Не е зле да ми дадеш тази приказка, за да се запозная по-обстойно с техния нрав.

Матев почти бе поласкан:

– Разбира се, с удоволствие. Ето я там. Зелената папка. А аз ще окъпя мадам Писанска, докато ти четеш.

– Ха! И прислужницата е липсвала от този дом, както забелязвам.

– Поиска да иде на театър.

– Как ли не! – отново се намеси котката. – Целува се с водопроводчика.

Съпрузите Матеви изпратиха с тактично мълчание тази реплика, после Марта отклони разговора:

– Тебе да не би чортелеците да са те научили да приказваш?

– Фу! – изфуча Маца Писанска с велико презрение. Матев се опита да я вземе, без да изцапа дрехите си, понесе я към банята и захвана да я увещава:

– Ще видиш, нищо няма да ти стане…

– Като че ли не се мия постоянно – опита да се измъкне котката.

– Ще те окъпя внимателно, с много малко вода.

Госпожа Писанска разбра, че няма да се отърве, и изсъска.

– Само да ми паднат!

– За чортелеците ли споменаваш ? – се заинтересува Матев. – Може би твърдиш, че наистина ги има?

– Що не си изчистиш комина? – Маца стана съвсем нелюбезна. – Вместо да ме къпеш!…

– Мислиш ли, че ще изчезнат след почистването?

– Поне ще станат черни като мен.

– А иначе какви са?

– Тъмносивкаво-кафеникави.

– Много точно определение – похвали я Матев, докато изцеждаше шампоан върху гърба ù. – А сега се постарай да не се дърпаш, да не мяучиш, да не ми хъкаш…

И той заработи с душа.

В подготовка „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс едно)

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да ни помогнете, като:

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко. В момента разполагаме с достатъчно бройки от старото издание. Като ги свършим – или ако силно предпочитате новото – ще мислим за отпечатване.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „За змейовете и вампирите…“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.

Започваме!

~ ~ ~

I

Тримата велики

„Хората са като реките: с най-големите от тях далеч не винаги е приятно и лесно да се живее в съседство.“

Ван Дайк

– Това, че са трима, не подлежи на съмнение. Но дали са велики наистина? – каза певицата Марта Матева. – То и за мене приказват, че съм велика.

Нейният благоверен съпруг, Матьо Матев – известен не само като писател, но и като безмерно сговорчив и търпелив човек – реши да поясни:

– Те са тримата избраници на човечеството, Мартичка…

– Триумвират – отсече Марта. – Открай време нямам доверие на триумвиратите. Все някак си от трима остават двама и се сбиват накрая. Виж Помпей и Цезар, виж Марк Антоний и Октавиан Август.

– Какво да ги гледам – кисела усмивка „украси“ устата на Матев. – Ти, Мартичке, въобще не признаваш времето. За Цезар и Антоний говориш, като че са ти били състуденти, а не дай си боже, въпросът да опре до Жана д’Арк или Бернар Диас дел Кастильо, с тях си била в най-близка дружба още от детската градина.

– Ти пък си много… едностранчив. Възприемаш отношения само с живи хора. А, обективно погледнато, колко са приятелите ни измежду съвременниците? Десет, двайсет… хайде, да речем – сто души. Докато сред мъртвите те са хиляди. Кой ти е създал азбука, за да пишеш и да се препитаваш по този начин? Свети свети Кирил и Методий. Кой ти е изработил вкус и стил? Омир, Данте, Бокачо, Рабле…

– Стилът ми е доста различен от този на Рабле – успя да вметне Матев.

– Добре де, хайде да не търсим точно кой те е поучавал. Аз за себе си мога да кажа само, че не бих могла да бъда това, което съм, без Гвидо д’Арецо, Бах, Моцарт, Перголези, Вагнер, Верди и… и… и най-вече без моя любим, обожаван Алесандро Скарлати.

– Да. Най-изящният, прекрасният, божественият Алесандро Скарлати, който на всичко отгоре е красив почти колкото Александър С.!

– Твоите ревности би трябвало вече да стихнат. Ние сме съпрузи на почтена възраст, със син-годеник и почти пълнолетна дъщеря.

Тук вече Матев не издържа. Скочи иззад „патриаршеския трон“ – така Марта наричаше стола до писалището му, заразхожда се из кабинета и захвана да излага становището си:

– А как, моля, да стихнат, когато жилището ни е пълно с цветя, изпратени от твоите обожатели?

– И какво? Обичат ме хората, пращат ми – безгрижно отвърна Марта.

– Препрочутият професор доктор Беля е готов да прелети Индийския океан, за да дойде да вечеря с тебе…

– С нас – уточни Марта. – И у нас.

– Току-що споменатият Александър С., който бил красив почти колкото Алесандро Скарлати, пристига от друг континент, за да падне в нозете ти…

– А чий приятел е Александър – мой или твой? – попита Марта с най-невинен глас, престана да поглежда с любопитство през прозореца, насочи се към терасата и оповести:

– Гледай я ти моята приятелка Маца Писанска. Хвана си плячка и на всичко отгоре има горещото желание да ми услужи с тази мишка или поне да ми я даде назаем за малко…

Матев обиден изръмжа:

– Непоносимо е! От двайсет и пет години се опитвам да проведа един нормален разговор със собствената си жена и това никога не ми се е удало.

– Не си единственият мъж, който вопие по този повод – констатира Марта, излезе на терасата и захвана „да засрамва“ котката:

– Я се погледни! Такава си хубава, шарена и голяма! И да се полакомиш за едно ситно, сиво и глупаво мишленце! Настоятелно те съветвам да го пуснеш, ако все още държиш на мнението ми, разбира се. И не ти ли идва наум, че ме злепоставяш? Искаш цял свят да помисли, че не те храня достатъчно.

Маца Писанска гледаше с недоволство „приятелката“ си, явно никак не ѝ се искаше да изостави нещо, заради което бе пропиляла толкова труд и време.

Марта не пестеше красноречие:

– Това е въпрос на чест, на милосърдие, на добри намерения и взаимно зачитане – и внезапно тонът ѝ стана ядовит:

– Не ми примигвай, не се прави на недоумяваща и пусни горкото мишле!

– Няма! – отсече котката.

Мишлето се възползва от това, че тя употреби устата си за по-възвишени цели, и изчезна светкавично.

Марта занемя, постоя втрещена, после с усилие раздвижи устни:

– Матьо, чуваш ли я?

– Какво има за чуване?

– Но тя ми отговаря!

– Голяма работа! – Матев опита да бъде невъзмутим.

– Сякаш ти се случва за първи път! Доколкото си спомням, малко след като се оженихме, котаракът Балтасар, любимецът на нашия съсед Каспарян, също се опита да разговаря с тебе.

– Нищо подобно! – възкликна Марта. – Първо, не котаракът говореше, а неговият стопанин. Аптекарят Каспарян беше и вентрилог. Но да не се отклоняваме. Аз не се възмущавам от това, че тя говори, а защото е крайно непочтителна. Как така ще ми отговаря „Няма“!

– Еее… доколкото си спомням, имаше една котка в град Баку, която бе почнала да говори с хората по подобен начин.

– Това не е никакво оправдание. Говорещата котка от Баку може и да е невъзпитана, но това не може да се каже за госпожа Писанска.

– Не! – важно потвърди котката.

Матев се сепна. Той едва сега осъзна, че Марта не се е пошегувала според обичая си. А тя вече искаше обяснение от котката:

– Тогава как да разбирам поведението ти?

– Изнервена съм.

– Ха! Че от какво? – се удиви Марта.

– От хората.

– Искаш да кажеш – от мен?

– Не.

– Ами тогава?

– От другите.

– И защо?

– Бързат. Дразнят се. Ругаят – без ни най-малко притеснение направи преценката си госпожа Маца Писанска.

– И какво те засяга тебе това?

– Ще свършат света.

– Как тъй ще го свършат? – строго и недоверчиво погледна Марта.

– Защо тогава правят Триумвират? – котката гордо вдигна опашката си, извита като въпросителен знак, и се оттегли с достойнство.

Марта я изпрати с поглед и възви глава към мъжа си:

– И някои ще ми говорят, че това било безсловесна твар. А тя се научила дори да подслушва. Представяш ли си? Аз ти мърморя насън: „Матьо, целуни ми ухото, защото ми е стреснато, шаркаво и сипаничаво“, а тя си мре от смях и си казва: „Тая, моята господарка, дори не умее да говори нормален човешки език“. Ще трябва да я заведа на зоопсихолог.

– Какво? – успя да се опомни Матев.

Марта съобрази, че той не е схванал къде е краят на цитата, и поясни:

– Искам да кажа – аз да заведа Маца на зоопсихолог, а не тя – мен.

– Излишно ще е – мрачно отвърна Матев. – Навярно иде краят на света. Котки проговарят, извънземни се разхождат по тази многострадална планета, хора от бъдещето и лемурийци от миналото делят пространствата, паралелни другоизмерни цивилизации се вместват в човешкото битие… Какво още може да се случи? Можеш ли да измислиш? Освен да дойде най-после този край, да се разпаднем на съставните си атоми и да спре това тягостно превръщане на материята, наречено „живот“. Но аз все се питам: кому е нужно това – да затваряш вечния движещ се дух в грубата клетка на материята? Да заставяш семето да кълни, да дава плод, и пак, и пак, милиони пъти да се повтаря това и всичко да се самоусъвършенства, да се грижи за потомството си и за разпространението на своя вид – от глухарчето до „венеца на Твореца“ – човека… Да, да… кому е необходимо вечното превръщение? И защо всичко трябва да се движи?

– Небесните тела ги крепяла „всемирната любов“ – притеглянето, животът се възпроизвежда чрез земната любов… привличане, привличане, привличане… Хм. Все някой е измислил тази безотказна система…

– Ако си решила да ме наведеш на мисълта за световния творец, ще ти напомня, че аз все още съм атеист, макар и доста разколебан.

– Разколебай се окончателно, ако обичаш. Не връзвай разума си с предварителни, и то неизмислени от тебе, постулати. Приеми, че много неща, които стоят извън нашите представи и, засега, извън обсега на науката, могат да съществуват, без да се съобразяват с твоето скъпоценно мнение.

– Ох, Мартичка – отчаяно въздъхна Матев – знаеш, че дори и след четвъртвековен семеен живот трудно те възприемам като мислителка, загрижена за хода на вселенския живот.

– Знам, знам – засегната отвърна Марта. – Аз мога да спасявам човечеството от набезите на враждебни чуждопланетници, да се вмествам в плановете на разни бъдещи и отдавна отминали цивилизации, да измъквам преданите ти приятели от лапите на смъртта… но не ми подхожда да размислям върху подредбата на света и живота.

И внезапно весели огънчета пламнаха от зениците ѝ:

– Пък какво ли съм се запритеснявала всъщност, за света и живота? Свят светува. А на животът му се живее. На мен пък ми е интересно. Нà, всеки ден стават чудеса!

В подготовка „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да ни помогнете, като:

– ни пишете дали ще искате хартиени бройки от романа и колко. В момента разполагаме с достатъчно бройки от старото издание. Като ги свършим – или ако силно предпочитате новото – ще мислим за отпечатване.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „За змейовете и вампирите…“ заслужава да излезе. За да ви е по-лесно да решите, наглеждайте блога – ще пускаме още откъси.

Започваме!

~ ~ ~

I

Тримата велики

„Хората са като реките: с най-големите от тях далеч не винаги е приятно и лесно да се живее в съседство.“

Ван Дайк

– Това, че са трима, не подлежи на съмнение. Но дали са велики наистина? – каза певицата Марта Матева. – То и за мене приказват, че съм велика.

Нейният благоверен съпруг, Матьо Матев – известен не само като писател, но и като безмерно сговорчив и търпелив човек – реши да поясни:

– Те са тримата избраници на човечеството, Мартичка…

– Триумвират – отсече Марта. – Открай време нямам доверие на триумвиратите. Все някак си от трима остават двама и се сбиват накрая. Виж Помпей и Цезар, виж Марк Антоний и Октавиан Август.

– Какво да ги гледам – кисела усмивка „украси“ устата на Матев. – Ти, Мартичке, въобще не признаваш времето. За Цезар и Антоний говориш, като че са ти били състуденти, а не дай си боже, въпросът да опре до Жана д’Арк или Бернар Диас дел Кастильо, с тях си била в най-близка дружба още от детската градина.

– Ти пък си много… едностранчив. Възприемаш отношения само с живи хора. А, обективно погледнато, колко са приятелите ни измежду съвременниците? Десет, двайсет… хайде, да речем – сто души. Докато сред мъртвите те са хиляди. Кой ти е създал азбука, за да пишеш и да се препитаваш по този начин? Свети свети Кирил и Методий. Кой ти е изработил вкус и стил? Омир, Данте, Бокачо, Рабле…

– Стилът ми е доста различен от този на Рабле – успя да вметне Матев.

– Добре де, хайде да не търсим точно кой те е поучавал. Аз за себе си мога да кажа само, че не бих могла да бъда това, което съм, без Гвидо д’Арецо, Бах, Моцарт, Перголези, Вагнер, Верди и… и… и най-вече без моя любим, обожаван Алесандро Скарлати.

– Да. Най-изящният, прекрасният, божественият Алесандро Скарлати, който на всичко отгоре е красив почти колкото Александър С.!

– Твоите ревности би трябвало вече да стихнат. Ние сме съпрузи на почтена възраст, със син-годеник и почти пълнолетна дъщеря.

Тук вече Матев не издържа. Скочи иззад „патриаршеския трон“ – така Марта наричаше стола до писалището му, заразхожда се из кабинета и захвана да излага становището си:

– А как, моля, да стихнат, когато жилището ни е пълно с цветя, изпратени от твоите обожатели?

– И какво? Обичат ме хората, пращат ми – безгрижно отвърна Марта.

– Препрочутият професор доктор Беля е готов да прелети Индийския океан, за да дойде да вечеря с тебе…

– С нас – уточни Марта. – И у нас.

– Току-що споменатият Александър С., който бил красив почти колкото Алесандро Скарлати, пристига от друг континент, за да падне в нозете ти…

– А чий приятел е Александър – мой или твой? – попита Марта с най-невинен глас, престана да поглежда с любопитство през прозореца, насочи се към терасата и оповести:

– Гледай я ти моята приятелка Маца Писанска. Хвана си плячка и на всичко отгоре има горещото желание да ми услужи с тази мишка или поне да ми я даде назаем за малко…

Матев обиден изръмжа:

– Непоносимо е! От двайсет и пет години се опитвам да проведа един нормален разговор със собствената си жена и това никога не ми се е удало.

– Не си единственият мъж, който вопие по този повод – констатира Марта, излезе на терасата и захвана „да засрамва“ котката:

– Я се погледни! Такава си хубава, шарена и голяма! И да се полакомиш за едно ситно, сиво и глупаво мишленце! Настоятелно те съветвам да го пуснеш, ако все още държиш на мнението ми, разбира се. И не ти ли идва наум, че ме злепоставяш? Искаш цял свят да помисли, че не те храня достатъчно.

Маца Писанска гледаше с недоволство „приятелката“ си, явно никак не ѝ се искаше да изостави нещо, заради което бе пропиляла толкова труд и време.

Марта не пестеше красноречие:

– Това е въпрос на чест, на милосърдие, на добри намерения и взаимно зачитане – и внезапно тонът ѝ стана ядовит:

– Не ми примигвай, не се прави на недоумяваща и пусни горкото мишле!

– Няма! – отсече котката.

Мишлето се възползва от това, че тя употреби устата си за по-възвишени цели, и изчезна светкавично.

Марта занемя, постоя втрещена, после с усилие раздвижи устни:

– Матьо, чуваш ли я?

– Какво има за чуване?

– Но тя ми отговаря!

– Голяма работа! – Матев опита да бъде невъзмутим.

– Сякаш ти се случва за първи път! Доколкото си спомням, малко след като се оженихме, котаракът Балтасар, любимецът на нашия съсед Каспарян, също се опита да разговаря с тебе.

– Нищо подобно! – възкликна Марта. – Първо, не котаракът говореше, а неговият стопанин. Аптекарят Каспарян беше и вентрилог. Но да не се отклоняваме. Аз не се възмущавам от това, че тя говори, а защото е крайно непочтителна. Как така ще ми отговаря „Няма“!

– Еее… доколкото си спомням, имаше една котка в град Баку, която бе почнала да говори с хората по подобен начин.

– Това не е никакво оправдание. Говорещата котка от Баку може и да е невъзпитана, но това не може да се каже за госпожа Писанска.

– Не! – важно потвърди котката.

Матев се сепна. Той едва сега осъзна, че Марта не се е пошегувала според обичая си. А тя вече искаше обяснение от котката:

– Тогава как да разбирам поведението ти?

– Изнервена съм.

– Ха! Че от какво? – се удиви Марта.

– От хората.

– Искаш да кажеш – от мен?

– Не.

– Ами тогава?

– От другите.

– И защо?

– Бързат. Дразнят се. Ругаят – без ни най-малко притеснение направи преценката си госпожа Маца Писанска.

– И какво те засяга тебе това?

– Ще свършат света.

– Как тъй ще го свършат? – строго и недоверчиво погледна Марта.

– Защо тогава правят Триумвират? – котката гордо вдигна опашката си, извита като въпросителен знак, и се оттегли с достойнство.

Марта я изпрати с поглед и възви глава към мъжа си:

– И някои ще ми говорят, че това било безсловесна твар. А тя се научила дори да подслушва. Представяш ли си? Аз ти мърморя насън: „Матьо, целуни ми ухото, защото ми е стреснато, шаркаво и сипаничаво“, а тя си мре от смях и си казва: „Тая, моята господарка, дори не умее да говори нормален човешки език“. Ще трябва да я заведа на зоопсихолог.

– Какво? – успя да се опомни Матев.

Марта съобрази, че той не е схванал къде е краят на цитата, и поясни:

– Искам да кажа – аз да заведа Маца на зоопсихолог, а не тя – мен.

– Излишно ще е – мрачно отвърна Матев. – Навярно иде краят на света. Котки проговарят, извънземни се разхождат по тази многострадална планета, хора от бъдещето и лемурийци от миналото делят пространствата, паралелни другоизмерни цивилизации се вместват в човешкото битие… Какво още може да се случи? Можеш ли да измислиш? Освен да дойде най-после този край, да се разпаднем на съставните си атоми и да спре това тягостно превръщане на материята, наречено „живот“. Но аз все се питам: кому е нужно това – да затваряш вечния движещ се дух в грубата клетка на материята? Да заставяш семето да кълни, да дава плод, и пак, и пак, милиони пъти да се повтаря това и всичко да се самоусъвършенства, да се грижи за потомството си и за разпространението на своя вид – от глухарчето до „венеца на Твореца“ – човека… Да, да… кому е необходимо вечното превръщение? И защо всичко трябва да се движи?

– Небесните тела ги крепяла „всемирната любов“ – притеглянето, животът се възпроизвежда чрез земната любов… привличане, привличане, привличане… Хм. Все някой е измислил тази безотказна система…

– Ако си решила да ме наведеш на мисълта за световния творец, ще ти напомня, че аз все още съм атеист, макар и доста разколебан.

– Разколебай се окончателно, ако обичаш. Не връзвай разума си с предварителни, и то неизмислени от тебе, постулати. Приеми, че много неща, които стоят извън нашите представи и, засега, извън обсега на науката, могат да съществуват, без да се съобразяват с твоето скъпоценно мнение.

– Ох, Мартичка – отчаяно въздъхна Матев – знаеш, че дори и след четвъртвековен семеен живот трудно те възприемам като мислителка, загрижена за хода на вселенския живот.

– Знам, знам – засегната отвърна Марта. – Аз мога да спасявам човечеството от набезите на враждебни чуждопланетници, да се вмествам в плановете на разни бъдещи и отдавна отминали цивилизации, да измъквам преданите ти приятели от лапите на смъртта… но не ми подхожда да размислям върху подредбата на света и живота.

И внезапно весели огънчета пламнаха от зениците ѝ:

– Пък какво ли съм се запритеснявала всъщност, за света и живота? Свят светува. А на животът му се живее. На мен пък ми е интересно. Нà, всеки ден стават чудеса!