Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 36

В подготовка „За спасяването на света“: Малкото четене

Приятели,

Добре дошли в „Малкото четене“ – и в случая, надничане в  следващата книга в поредица „Човешката библиотека“!

Тя е антологията „За спасяването на света“ с 48 фантастични текста, всеки от които – на голяма тема, с важно търсене и силата да ни размисли, развълнува, даже… да ни промени?

Подготовката ѝ тече вече месеци, от миналата седмица имаме и избрана корица, вълнуваме се как ще стигне до вас. : )

Вие може да ни помогнете с предварителни поръчки и разгласа. А и като я опознаете – през откъсите, които публикуваме всяка седмица.

~ ~ ~

 – Академик Ерофеев и другите, не мога да ти обясня сега. Престоят в камерата възстановява аурата. Болести, съществуващи в полеви вид, изчезват. Клетките, развиващи се неправилно, като раковите например, се връщат към първоначалната си програма. Костите заздравяват учудващо бързо. Човекът, като цялостна система, се връща към изходната си програма. Оздравява.

– Каква е първоначалната програма при човека?

– Тази, с която се е родил – отвръща Кирова. Знае как да обяснява на глупави ученици.

– Има ли такава?

– Да, после се поврежда – бъгясва – нали така казвате – цикли. Човек става тъжен, мързелив, занемарен, депресивен, болен, като празна кутия, носеща остатъци от душа.

– Значи камерата е нещо като рестарт за човека.

– Не е пълен рестарт, защото не губиш съзнание. Но да, в общи линии рестарт на клетъчно ниво – продължава тя.

– Валентина – започвам и знам, че говоря повече на себе си. – Ще ми помогне ли? Има някаква обвивка, която искам да сваля от себе си.

– Да, трябва ти нещо такова. Всеки след двадесетата година има нужда от този рестарт.

– Какво по-точно да правя? – попитах и дори си приготвих лист да запиша. Отговор не дойде. Пак останах сам.

Из „В началото бе метрото“ – Любомир П. Николов  (включен в „За спасяването на света“)

Копнеж за корица на „За спасяването на света“: резултати

Приятели,

„За спасяването на света“ е следващата книга в поредица „Човешката библиотека“: антология с 48 фантастични текста, всеки от които – на голяма тема, с важно търсене и силата да ни размисли, развълнува, даже… да ни промени? Вижте „За спасяването на света“ в подробности (включително докога и как да я поръчате на хартия – или да помогнете с разгласата) тук.

Преди десетина дни представихме предложенията, които получихме в Копнежа за корица на антологията. Междувременно ги гледахме, гласувахме, мислихме, обсъждахме, дърпахме се за косите (един другиму), скубехме си ги (нашите собствени), пак гледахме, пак мислихме… и ето що измислихме:

При гласуването (в което участваха 32-ма от читателите, По-желали антологията до момента) две от предложените корици завършиха с равностойни резултати. Затова решихме да наградим и двете. Честито на Катя Данаилова за корица 13 и Еми Димитрова за корица 20!

Катя и Еми ще получат награди от по 100 лева, а читателите – свободата да избират с коя корица да им пратим електронното издание на антологията. (За хартиеното издание ще решаваме допълнително, когато наближи отпечатването му – както сме обяснили тук.)

Ако антологията продаде над 600 бройки (хартиени или електронни), важи „бонус“ условието: За всеки три платени бройки над 600 към наградата се добавя още 1 лв., който художничките си поделят (по 0,50 лв.). Този допълнителен хонорар им се плаща в края на всяка календарна година (през декември).

Освен това ще се радваме да включим в е-изданието, като вътрешни „илюстрации“, следните корици:

4, 5 и 7 (художник Николай Теллалов)
17 (художник Весела Кучева)
19 (художник Еми Димитрова)
27 (худжоник Стоян Пешев)
28-c1 (художник Станислава Димова)
29 (художник Атанас П. Славов)

За всяка от тях съответният художник ще получи възнаграждение от 25 лв.

Мили художници, съгласни ли сте? Очакваме вашите отговори в пощата си.

Подготовката продължава…

В подготовка „За спасяването на света“: Малкото четене

Мили ни приятели,

Когато човек прави нещо от сърце, му е топло и светло. С усмивка му се наслаждава сега, с усмивка гледа и напред.

Такова чедо ни е антологията „За спасяването на света“: подготовката тече вече месеци, почти сме готови да я облечем в корица, вълнуваме се как ще стигне до вас.

Вие може да ни помогнете (приятелската помощ и подкрепа също сгряват по човешки) с предварителни поръчки и разгласа. А и като я опознаете – през откъсите, които публикуваме всяка седмица.

~ ~ ~

Но аз съм Генерален, тъй да се каже – надзирател. Осемнайсет робота имам на служба при мен като редови боклукчии. Слушат ме, не мога да се оплача. Глупавички са наистина, но какво да ти правиш… Вчера идва един при мен, носи някакво камъче, какво е това, казва, господин Генерален? Гледам – черно, поресто, не мирише. Сетих се. Слушай, казвам, прòсти ми роботе, това е метеорит, хондрит. Тези дребни частици са хондри, около тях това е оливин, ортопироксен, камасит, тенит. Онзи се пули: Че откъде толкова знаеш, господин Генерален? Какво да му разправям…

Да си призная, понякога дори аз съм безсилен. Преди време ми носят нещо като тръба, но дървено и с дупки. Като го надуеш от единия край, свири, майка му стара. И като натискаш различните дупки, излизат различни звуци – тънки, средни, дебели. Странна работа! Знам си, че е забранена вещ. Някой го е имал тайно, даже може да е свирел – боже опази! А после, като са го надушили, хайде в домашния стомах. И го лепва на моя задник, аз да отговарям. Откъде накъде аз! Казвам на моя човек: Слушай, нито си го виждал, нито си го чувал, ясно ли е! И го изгорих. Няма заради една дървена тръба да си загубя службата.

Добра си ми е работата, добра ми е заплатата. И подчинените са добри. Само една шантава имам. Хубавичка е, ама нещо ù мърда – ходи с дълги бели рокли и винаги носи на главата си венче от маргаритки. Лека е, безобидна, пее си. Като дам почивка, все се домъква при мен – да си бъбрим. Трябва да я търпя, нали съм Генерален, не е прилично да се отнасям високомерно с подчинените. Ето я, пак ще ми се лепне и започват едни безкрайни тъпи приказки.

– Ти как се казваш? – пита.

– Че не знаеш ли, аз съм Генералният боклукчия, вашият шеф.

– Това не е име, а длъжност.

– Аз съм робот – казвам. – Роботите нямат имена, само номера и длъжности по единната социална таблица.

– Имат – казва шантавата. – Аз например съм Принцесата – и сяда направо върху купчината животински кокали.

– Не сядай там – казвам. – Току-що съм ги подредил, разваляш ми работата.

Но тя изобщо не ми обръща внимание, рови с клечка и съвсем разтурва купчинката.

– А къде си бил преди това? – пита.

– Никъде, скоро съм произведен.

– Ами, лъжеш – казва шантавата. – Виж колко си стар.

– Значи съм произведен стар! – настоявам аз. Мълчи. Какво ще ми каже тя на мен… Този свят ми е ясен и особено въпросите със сметта. Там съм най-големият специалист, мога да различавам към четири хиляди вида отпадъци.

~~~~

 – Понякога ми е тъжно – казва шантавата. – Струва ми се, че преди съм била принцеса, че съм излязла от някаква страшна приказка. А не помня, нищо не помня, сякаш са промили миналото от мозъка ми. Нямам минало. Защо нямам минало?

– Ех, пък и ти! – отговарям. – Щом не помниш, значи не трябва да помниш. Значи това минало не е за помнене. А защо винаги носиш венче от маргаритки?

– И това не знам – почти проплаква шантавата. – Смеят ми се, не отивало на професията ми. Казвам им, че съм принцеса, а те се хилят, вдигат ми полата – да видели благородническо дупе. Защо не ме защитиш?

– Аз ли? Че защо пък аз? Не искам да се меся в живота на подчинените ми.

– Знаеш кои стават боклукчии – все измет, все бракувани. А аз съм от втора луксозна „А“ с дълговременна памет.

– Може – казвам. – Но щом са те пратили тук, значи си за тук. Те си знаят работата.

– Ти трябва да ме защитиш – казва шантавата и в очите ù се появяват сълзи. – Не знам защо, но ми се струва, че точно ти трябва да ме защитиш.

– Хайде, хайде, ще видим – успокоявам я. – Сега отивай да работиш, почивката свърши.

Гледам тънките ù крачета, затънали до колене в мръсотията на Дарлингтън – не е за тук, крехка е, нежна, като направена от кристал за осветително тяло. Но началниците не ги разбират тия работи. И негово могъщество Лордполицаят, и негово благородство кметът, които аз иначе дълбоко ценя и уважавам, като казаха – при теб, та при теб! А не е за боклукчийска работа, виждат, прекалено е добра и чиста. От онези, дето Бог ги пази като свои деца. Такива само разстройват – и работата ти разстройват, и душата. Нека казват, че е лесно да си Генерален боклукчия. Не ти стига боклукът, ами трябва да се разправяш и с разумни същества!

Сега трябва да обходя района. В края на работното време винаги обхождам района, защото ме изпълва с възторг и благоговение. Докато не видя огромните възхитителни купове смет, докато не обгърна с поглед това очарователно и прелестно бунище, не мога да заспя. Сега вървя, подритвам отпадъците на цивилизацията и ми става неописуемо сладко, облива ме патетичен захлас. Някой ден непременно трябва да напиша ода за бунището на Дарлингтън. Сигурно ще я отпечатат в местния вестник.

И как да не се радваш, като знаеш, че всеки захвърлен тук предмет е доставял радост на човека, на обикновения, мил и добър човек от двайсет и втори век. Ето например това пенсне. Сигурно е красяло умното чело на някой лекар. Психиатър например. Да го наречем доктор Моорли. През него доктор Моорли е гледал и лекувал предано своите болни. И как да не ти стане мило от това нищо и никакво пенсне!

Из „Бедни мой Бернардие “ – Агоп Мелконян (включен в „За спасяването на света“)

Представяме ви: “Голямото приключение на малкото таласъмче”

Представя: Димитър Стефанов

Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче. Таласъмчетата си нямат имена, но всички го наричаха Таласъмчо.

Така започва първата в света книга-игра, насочена към най-малките, и тези встъпителни слова бързо станаха любими на стотици български деца и техните родители. Имам щастието да съм вуйчо на малкото Таласъмче, на което е посветена книжката, така че това ревю няма как да бъде обективно. Но пък ще бъде от сърце! Забелязвам, че около все по-голяма част от връстниците ми щъкат хлапета, така че ако имате подходящ малчуган подръка, можете да се впуснете заедно в множество приключения с Таласъмчо.

На поляната дойде старата Драконка, детска учителка, и обяви, че храната свършвала, защото сега било лято, но вече идвала есента и после зимата и храната свършвала.

И тук идва ред и на първия избор – накъде да се насочим, за да търсим храна. Напълно в духа на книгите-игри изборът е оставен изцяло в ръцете на читателя (или слушателя), но за разлика от приключенията, които ни завладяваха преди години, в тази книжка няма лоши разклонения.

Внезапно таласъмчето видя една голяма табела със стрелка. Таласъмчо не знаеше да чете, затова не разбра какво има на табелата, но реши, че пише „Конкурс за горска песен“.

Всеки избор ще ни заведе на различни места, ще се срещнем с всякакви щури същества и ще завържем много приятелства. Един от плюсовете на книгата е, че малките ще намират едни забавни моменти в нея, а родителите – други. Някои от откъсите звучат почти като дзен коани.

Най-накрая таласъмчето стигна до стария мост. А старият мост беше толкова стар, че се беше счупил и вече не беше мост.

Въпреки малкия си обем книгата има доста избори и разклонения, като крайният вариант изигравания е близо сто. Всеки край има своята поука, но тези поуки не се натрапват, а звучат естествено, в духа на историята.

И тогава таласъмчето, което беше станало голям таласъм, разбра, че може и камъни да ядеш, важното е сърцето ти да е голямо.

Така таласъмчето разбра, че може и да си изгубиш лодката, но да намериш приятели, а пък то, лодка и нова можеш да си направиш, и по-хубава дори, особено ако приятелите ти помагат.

И тогава таласъмчето разбра, че най-вкусната супа е тази, която се прави от картофи, моркови и тиквички, и задължително с няколко стръка „любов“.

С много любов е писана тази книга и това личи както от коментарите на малките и читатели и техните родители. Надявам се книгата да достигне до още читатели, които да я харесат и обикнат.

„Големите приключения на малкото таласъмче“ не само отговаря на критериите на Човешката библиотека: една топла книга, която развива въображението на най-малките (и техните родители) и ги прави по-отворени към другите. Тя ни спечели и с отношението на автора към разпространението ѝ:

Има деца, чиито родители не могат да си позволят да закупят тази книжка. Не че не искат, просто не могат. Не считам за справедливо да лиша тези деца от възможността да се забавляват с това, което съм написал, само защото живеем в капиталистическо общество.

Още любими откъси – във форума ни.

Книгата е подходяща за читатели (и слушатели) на: 3+ години

Препоръчват ви я и: Атанас Славов, Веселина Узунова, Григор Гачев, Елка Парушева, Калин Ненов, Лъчезар Енчев, Невена Стоянова, Христина Димитрова

„Големите приключения на малкото таласъмче“ можете да си поръчате единствено от сайта на автора. Защо я няма по книжарниците е една болна тема, която няма да дискутираме тук. А ако сте от сред читателите, които не могат да си я позволят – изтеглете безплатното ѝ електронно издание от официалния сайт.

Копнеж за корица на „За спасяването на света“: получени предложения

Приятели,

„За спасяването на света“ е предстояща книга в поредица „Човешката библиотека“ – и втората ни антология (след  „Тринайсетте цвята на дъгата“). Съставяме и ще я разпространяваме заедно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и „Тера Фантастика“. Антологията съдържа 48 фантастични текста (разкази, новели и повести) с общ обем над 1000 стандартни страници; разгледайте пълното ѝ съдържание.

В Копнежа за корица на антологията се включиха 12 художници с общо 29 (или 32, зависи как ги броите ) предложения. Благодарим ви за желанието и вдъхновението!

По-долу представяме всички предложения; а в началото на ноември ще обявим и онова, което грабне най-много сърца и умове сред нашето жури. Междувременно каним всички участвали художници да си изберат три от електронните издания в поредицата ни (от „Да пробудиш драконче“ до „Непоискано добро II“) – като една по-осезаема благодарност за посветеното време и сили.

И преди да стигнем до галерията, напомняме: Искате ли „За спасяването на света“ да стигне повече читатели? А искате ли го на хартия? И в двата случая имаме нужда от участието ви – ето как.

(Специално за хартиеното издание – тъй като решихме, че ще е по-спокойно да излезе през март или април догодина, събираме поръчките ви до февруари.  Тъкмо ще сте имали шанс да разгледате електронното – него си го готвим за началото на декември.)

А сега пристъпете в света на общуването без думи…

~

Гостува ни: „Калвино.net“

Както вече известихме, тази година приятелите ни от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ подготвиха сборника „Калвино.net“  по случай 90 години от раждането на Итало Калвино. Юбилейният сборник е изкушение както за почитателите, така и за незапознатите с италианския писател (който неведнъж е бил предлаган за Нобелова награда за литература).

„Калвино.net“ излезе на хартия миналата седмица и съдържа:

„ХХХ. Итало Калвино“ – статия от Виктор Ерьомин / 2
„Защо обичам Итало Калвино… “ – анкета / 4
„Разполовеният виконт“ (откъси) – повест от Итало Калвино / 8
„Луната тича след Луната“ – миниатюра от Итало Калвино / 11
„Синьор Калвино в България“ – библиография от Наталия Маринова / 12
„Битниците и „системата“ – есе от Итало Калвино / 14
„Кино от Калвино“ – статия от Атанас П. Славов / 19
„Еволюцията“ – разказ от Ивайло Иванов / 21
„Мечтая за безгранични космологии…“ – Калвино за литературата / 27
„Горе по дърветата, като барон Козимо…“ – интервю с преводачката Нева Мичева / 29
„Със силата на волята и вярата“ (откъси) – повест от Итало Калвино / 32
„От непечатаното: трима поети“ / 38
„Марковалдо в супермаркета“ – разказ от Итало Калвино / 40
„Многото измерения на един фантастичен неореалист“ – статия от Васил Сивов / 43
От книгата „Паломар“ – две есета от Итало Калвино / 45
Из „Невидимите градове“ – 19 визии от Итало Калвино & Яцек Йерка / 49

И още: кратки информации за света на Калвино; реклами за книги; съзвездие от няколко български и чуждестранни художници…

Може да поръчате бройки от „Калвино.net“ от Атанас П. Славов: at_slavov -в- abv.bg. Цената на една бройка е 5 лв. (без пощенските разходи).

В подготовка „За спасяването на света“: Малкото четене

Приятели (:

Търсенето на корица за предстоящата ни антология „За спасяването на света“ продължава.

Продължава и търсенето на читатели. Вижте съдържанието на антологията, после преценете: искате ли да ни помогнете? Ние имаме нужда от съ-участието ви, сега и всеки път. Изданията и деянията на Човешката библиотека са общностни: те имат шанс (и смисъл) да се случат само когато ги подкрепят читателите като общност.

Можете да ни подкрепите с:

Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук. Препоръчваме: 7 лв. за е-книга.

NB! Хартиеното издание: Тиражът и цената му изцяло ще зависят от броя предварителни поръчки до края на октомври. На този етап е достатъчно да ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) колко хартиени бройки ще искате. Ще ви добавим на специален мейлинг лист. А през ноември ще ви пишем, за да решим заедно облика на изданието (твърди или меки корици, в един или два тома, на рециклирана хартия или да… ), като ще уточним и колко излиза една бройка при всеки от вариантите.

И NB 2! Всеки, който си заяви антологията предварително (електронна или хартиена), ще бъде вписан в По-желалите: читателите, които вярват с ум и сърце, че книга като тази заслужава да излезе. Затова молим да ни пращате и двете си имена.

(Държим да си знаем: На нас не ни трябват дарения. Трябва ни убеденост, че това, което правим, е нужно и на вас. Затова: ако искате да ни пратите по-голяма сума, просто пишете „За еди-колко си книги“. Убедени сме  , че можете да зарадвате хора около себе си.)
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 

(Това понякога дава много по-широк и по-траен резултат, отколкото личната „лепта“.)
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Пишете в тази тема – или тук в отзивите, или в пощата ни.

Спасяването продължава – стъпка по стъпка, страница по страница…

~ ~ ~

– Не ми харесваш – отбелязва гласът на Хари. – Стягай се.

Малко по малко светът се прояснява.

Стеф с усилие надига глава. Наоколо са стените на колибата. На гвоздей, щръкнал от шперплатовия гръб на шкафа, виси пластмасова торбичка с течност, пооцапана със засъхнали кръв и мръсотия, и от нея към ръката му върви тънка прозрачна тръбичка. Система. Виждал ги е по телевида.

Стеф свежда очи. Подът пред него е пропит с повърнато. Повече от всеки друг път.

– Що го прайш? Що не ме остайш да си пукна?

Хари свива рамене. По лицето му е невъзможно да се разчете нищо. Минава време, преди да се обади пак:

– Откъде си, Стеф? Имаш ли родители?

– Перник. – Стеф изплюва гнусна псувня. – Морука го опандизили доживот, месец след кат съм се пръкнал. Дъртата бръмчеше, да ме храни, ама като бях на пет, една нощ я заклали. И айде в дома за безпризорни. После – в ТВУ-то, от дома трудно се ходи другаде. Допреди година и половина там.

Хари кимва разбиращо. Лицето му е безизразно както винаги.

– А ти, Хари?

Другият сякаш се поколебава за неуловимо кратък миг, преди да отговори.

– Ясенец… На към триста километра оттук.

– А твойте дърти?

Пак същия миг колебание.

– Майка нямам, само баща. Умря преди шестнайсет години.

– На колко си бил тогава? Десет? Петнайсет?… Добре де, ти си знаеш… Ако си чист пред куките, що не идеш да бачкаш някъде, да земаш заплата, да се ожениш?

– Не съм. Казвал съм ти.

– Кво си сгазил?… Окей, твоя си работа.

– Почивай сега. Ще ида да намеря малко храна и да видя няма ли как да науча нещичко за болестта ти.

– Искам да се жакна.

– След като ядеш.

. . .

Спомените отново обгръщат Стеф. Всичко, записано в бездънната памет на инфосферата. Всичко, което човек би могъл да пожелае да знае. И всичко, нужно, за да разбира тези знания перфектно, с дълбочина и яснота, непостижими без жакването.

Бунището им? Започнато преди четири години, очаква се да се запълни след още шест. Стандартен проектен живот – десет години. После ще го бетонират и върху бетона ще насипят тънък слой пръст, ще построят отгоре градче с къщи, градинки и улици, или пък парници за храни, още не е утвърдено какво. Заводи и бизнесзони не може, тежки са, искат истинска земя за основа, тя се пази за тях.

Вече над дванайсет процента от площта на развитите държави е рекултивирани бунища, изкуствени ландшафти. По-красиви и уредени от естествените, така казват всички медии. По-пригодни за живот, отколкото е било мястото, преди да стане бунище. Според проучванията 74% от хората предпочитат да живеят върху изкуствен ландшафт. Процентът расте с всяка година.

В паметта на Стеф се разлиства дисертацията на асистент от Хановер, записана в архивите на университета – „Исторически преглед и анализ на ролята на отпадъците в съвременния свят“. Готина е, сложни и смислени изречения, учени и точни думи. Стои до приказките на медиите или разговорите от ТВУ-то все едно офис на банка до улична закусвалня, или до колибата им на бунището. Стеф се потапя в нея.

В съвременните си мащаби отпадъците променят радикално околната среда. Глобалното затопляне води до заливане на земи и превръщане на други в пустини, ограничава рязко използваемата от човечеството площ. Променя и океана, унищожава неговите екосистеми. Насипните бунища пък променят останалата естествена площ. Глобалната екосистема, която светът е бил преди, вече е заменена от боклуците. Пригаждането на хората към тях като среда на обитаване води до определени промени в световъзприятието ни.

Някога са изгаряли боклуците. Спрели са заради ограничаването на топлинните емисии и парниковите газове. Развитите и бързо развиващите се държави дълго не се съгласявали. Но океаните почнали да се надигат, и островните и ниските държави сключили договори срещу подкрепа. Вануату става присъединена територия на САЩ. Тристранен договор между Бангладеш, Китай и Индия – Индия присъединява Бангладеш, Китай получава спорни погранични територии. Италия и Гърция гласуват за федерализирането на ЕС, срещу подкрепа за Гибралтарската стена… Така боклуците започват да определят не само физическата, но и политическата география на света.

Някои държави са инвентивни. Сингапур купува боклуци от Китай и Индия и ги насипва върху заливните си земи и в шелфа. Вместо да намалява по територия, расте. Холандия пък ги използва, за да стабилизира дигите. Нови територии не отвоюва, но запазва успешно старите. Двете държави са сред водещите в света по толерантност на населението към проблема с боклуците – там всеки знае, че дължи на тях спасението си. Лобирането срещу закони за контрол върху отпадъците винаги тръгва от такива държави и техните решения се използват като прецедент в останалите. По този начин законодателството вече започва да се съобразява на първо място с боклуците, да се грижи за тях с предимство. Те завладяват и превземат и него.

Рециклирането на боклука е скъпо. Неведнъж са предлагани закони стоките да се произвеждат лесни за рециклиране. Но то също е скъпо и има и други нежелани от влиятелните корпорации ефекти, затова те отлобират законите. Най-често популяризират чрез медиите мемета в полза на боклуците. Например че рециклирането не е нужно – боклуците са вече ценност, а не проклятие. Или че с изчерпването на суровините корпорациите сами ще наложат рециклирането, а боклуците са най-неизчерпаемият и възобновим източник, който може да съществува. Така боклуците вземат под контрол и инфосферата.

Всяка цивилизация се сблъсква с проблема за мениджмънта на отпадъците. Не изгради ли правилна стратегия за оползотворяването и усвояването им, не съумее ли да ги държи под контрол, те се натрупват, съсредоточават ресурсите ѝ върху себе си и в крайна сметка започват да я управляват…

Дисертацията внезапно изчезва от паметта на Стеф, сякаш никога не я е имало. Очите му се разтварят, и виждат бунището. Терминалът е угаснал. Хари седи отстрани и го гледа кротко.

– Хари… Ти ли го угаси?!

– Акумулаторът свърши.

На Стеф му иде да удуши някого. Все едно виждаш, чуваш и знаеш всичко – и отведнъж ставаш сляп, глух и тъп като паве. По-гадно е от да ти земат отведнъж крека.

– Зареждане?

– Може би тази вечер… Стеф, интересно ровиш данни. Как го правиш?

Тонът му е самото успокоение, но въпреки това Стеф едва успява да се овладее. Да не се грижеше за него толкова, щеше да му…

– Де да знам. Чопля квото ми се прище. Секи път различно.

– Нямам предвид това, Стеф… Отначало цъкаш с пръст по екрана, ама по някое време забравяш. А терминалът си бачка, и върти данни, и сам избира от тях, и ти ги следиш… Някак го управляваш без ръце, все едно с мисъл.

– Майтапиш ме.

– Не те майтапя. Имаш ли вградени наноимпланти за връзка? Или нещо подобно? Откога умееш да работиш така?

– Наноджаджи са ми боли веднъж, ама нещо не сработиха. Не знам що. А данни смуча… – Споменът внезапно проблясва в ума на Стеф. – Точно отпреди да ми бодат наното. Пак ми бодоха нещо, не знам кво. Некакъв опит бил. И после ми даваха терминал, и ме питаха разни неща. Какво виждам, мога ли да намеря разни инфота…

Миг-два Хари стои напълно неподвижен. След това безизразното му лице се обръща към Стеф:

– Разкажи ми. Колкото по-подробно, толкова по-добре.

Когато Стеф привършва разказа си, вече е мръкнало. Говорил е часове, излял е всичко, което помни. И му е поолекнало. Шантава работа. Изпял се е пред друг, редно е да е наплашен…

– Нещо светва ли ти тая мойта?

– Може би. – Хари става и вдига акумулатора за дръжките, направени от парчета върви. – Ще ида да го заредя.

Странен е тоя Хари. Никога не се ядосва, нито се радва. Ако морукът му е пукнал пред очите му, нищо чудно. Стеф е виждал и друг път такъв, оня, дето беше заклал дъщерите си. Ама Хари пък се грижи за Стеф, без никой да го кара. Какво ли смята да изръси от него? Кво ще да е, може да си го вземе и веднага… Говори префърцунено кат плешивковец, а па е пич. Странен тип…

Стеф решава да порови следващия път за инфо за Хари, като се върже. На всяка цена. Нещо тука е шантаво, требе да го знае, да е готов за квот се задава.

. . .

– Хари… Що се грижиш за мен? Кажи де. Вече нема да те изтропам.

Хари се поколебава за миг. Не му се случва често.

– За да има смисъл.

– Къв смисъл?

– Смисъл да ме има.

Стеф гледа недоумяващо.

– Съществувам, за да правя каквото трябва – казва след миг забавяне Хари.

– Не сгрявам.

– Всичко се прави заради нещо друго, нали?

Стеф набръчква чело.

– Май да.

– Значи трябва да има едно нещо, заради което да е всичко друго. Най-важното от всичко… Трябва да го откриеш, и да правиш него – а ако те карат да правиш неща, дето му противоречат, да откажеш. Иначе се получава, че трябва да правиш каквото не трябва да правиш. И смисълът се изгубва.

Стеф известно време смила идеята. Май не му е по силите.

– Хари… Сичко ли е толкова гадно?

– Кое всичко?

– Светът. На никой за никой не му пука. Не те ли е шубе от куките, за кеф пречукваш кой щеш… Да не те бех срещнал, немаше да знам, че може иначе. И сега не разбирам що, нали нема вече да мога да се разплатя… Ама поне стоплям, че така е некак по-гот.

Хари мълчи и чопли някаква повредена джаджа. Измъква отвътре платка, ръгва парчета жици на разни места по нея и я закача към нов апарат-сбирщина. Стеф сигурно е много зле – струва му се, че ръцете на Хари се движат невъзможно бързо, направо се размазват пред очите му.

– Ако беше иначе, сега немаше да мра на бунището. Сигурно и ти немаше да си тук, де да те знам… А?

– Сигурно. Или пък нямаше да ме има, или щях да съм друг.

– Щеше да не си различен? Да си кат сички? – внезапно проумява Стеф. – Да не си един на милион?

– Може би.

Стеф мълчи малко. След това поглежда към Хари:

– Да питам нещо… ама нема да ми се хилиш… Идва веднъж в ТВУ-то некъв дъртак, с черна рокля, приказва, че кат умрем, после пак сме щели да се съживим. Щел да помага некъв, дето бил правил вече номера, и се кефел да помага. Ама не се знае кога ще дойде…

– Кой знае – внимателно казва Хари. – Може пък да има кой да помогне.

– Кой бе, ти ли? – захилва се Стеф. – Да не си ти оня? Колко пъти си мрел и си се съживявал?… Па може да е добре да пукна сега. Другите с джаджите всички ги пукясаха – значи номера да ги карат да правят квот си щат става. И скоро ще ги нахакат на всеки. Що иначе са ги измислили?

– Може и да не стане лесно. Компаниите ще се опъват, поне някои. Ще го забавят известно време.

– И после кво? Нема бегане ни от ТВУ-тата, ни по бунищата. Кат военен робот. С блокаж върху анализа на мотивите на задачата. – Стеф не е сигурен кво значи лафът, ама е засукан точно като целия номер с джаджите. – Сержанта натиска копчето, и прайш кво каже… Хич и не ща така. Кво ша прая, ако издрапам?

– Много хора се боят от това, Стеф. Някои имат много пари. Други са отлични спецове по нано. Сто на сто някой, сигурно повече от един, ще направи инакви джаджи. Дето да трепят тези, или да ги обезвреждат… Не се бой. Тази схватка е стара като света, победа в нея не е имало никога. И никога няма да има.

 

Из „ Бунището“ –  Григор Гачев  (включен в „За спасяването на света“)

Малкото четене: текстове от Копнежа

Лятото свърши, текстовете от Копнежа за ученическо творчество – също. Ама нищо – догодина пак!

Пъстра есен и цветно четене със „Завинаги и истински“ на Христина Михайлова, „(Това съм аз…)“  на Александрина Иванова и „Доброто и болката“ на Ивана Колева.

Завинаги и истински
На Цвети: Благодаря за разбирането!

Христина Михайлова, 18 г. , СМГ „Паисий Хилендарски“, София

Това, скъпо мое дете, е описание на нещата, които трябваше да ти кажа преди години. Които трябва да ти кажа и сега, но нямам смелост да го направя. Любов моя, веднъж ме попита защо си толкова различна от братята и сестрите си – защото те са ти само наполовина братя и сестри, а баща ти не ти е баща. Винаги съм била вярна и предана. Не можах единствено да преборя сърцето си, въпреки че опитах. Кълна се, че опитах с всичките си сили!

Познавам истинския ти баща, откакто бях на 16. С него моментално станахме невероятно добри приятели. Той винаги е бил привлекателен и събираше момичета около себе си, точно както момчетата се тълпяха около мен. Двамата постоянно трябваше да отказваме и да се спасяваме от останалите, а това беше едно от многото общи неща помежду ни. В един момент друга близка приятелка се влюби в него. Нямаше по-щастлив човек от мен. До онзи момент винаги бяхме тримата. Когато разбрах, че приятелката ми ще има нужда от помощ, за да спечели сърцето на баща ти, се заех да помагам. С него започнахме да излизаме само двамата, да се събираме само двамата и дори веднъж заспахме само двамата, като през цялото време бях водена от благородната мисъл да говоря за приятелката си, да я хваля пред него и заедно да ù правим приятни изненади. Общите ни интереси ставаха все повече и повече. Един ден се събудих и осъзнах, че съм се влюбила в него. Нещо, което изричам за първи път, само пред теб.
Случи се така, че бяхме на събиране с едни приятели. Гледах едно бебе, а баща ти ми помагаше. Когато на бебето му дойде време за сън, го качих горе и му пях песни цял час. Накрая, когато го завих внимателно в креватчето, се обърнах да изляза и той беше там. Каза ми, че пея много красиво и ме целуна за първи път. След това се държахме, сякаш нищо не се е случило, въпреки че спахме в една стая. По мое желание. За да не предам приятелката си.
След година заминах за Шотландия и през цялото време не бях спряла и за миг да мисля за баща ти, за откраднатите прегръдки, единичните и случайни моменти насаме и онази целувка. Но смятах, че времето лекува. В Шотландия срещнах бащата на останалите си деца. Да, обичам го и с него прекарах живота си. Но никога не съм била влюбена в него. Съжалявам. Когато завърших, решихме да се оженим. Нямах право да си пожелавам биологичния ти баща, който от четири години живееше при нас, защото също следваше в Шотландия. Това беше една от общите ни мечти. Аз вече бях сгодена, а той беше тръгнал с най-добрата ни приятелка. И колкото се радвах, толкова и плачех. И отвътре, и отвън.
Биологичният ти баща дойде при мен в деня преди сватбата. Годеникът ми го нямаше. Не знам какво се случи, в единия момент се гледахме, а в следващия вече се бяхме вкопчили един в друг, сякаш никога нямаше да се пуснем. Това беше и единствената ни нощ заедно, нощта, в която създадохме теб, мило дете.
Когато стоях пред обредния дом, облечена в пищната си сватбена рокля, баща ти дойде при мен и поиска да поговорим, а аз го изгоних, ужасена от най-красивото дело в живота си. Пристъпих пред олтара и казах „да“, уплашена, че баща ти ще се опита да прекрати сватбата. Но той не го стори, отново се съобрази с мен. Сега си мисля, че може би се надявах баща ти да ме спре.
Не трябва да ми се сърдиш, прекрасно дете! Тогава бях млада и уплашена, смятах, че времето лекува всичко. Не исках да развалям щастието на двама души, за да съм щастлива аз. Не осъзнавах, че в крайна сметка нещастните станаха четирима. Не знам доколко подозираше съпругът ми за чувствата ми, но той виждаше, че съм нещастна. Същото се отнася за приятелката ми и баща ти, на чиято сватба кумувах. Там сложих подписа си, станах официален свидетел на любовта им и я одобрих пред всички. Точно както тези всички очакваха. А през цялото време баща ти ме гледаше с тъжните си кафяви очи. Толкова светли и тъмни едновременно. Никога не бих могла да забравя тези очи.
Както виждаш, в момента със съпруга ми сме студени и отчуждени, приятелката ми и баща ти също, а онова, което свързваше трима ни и ни правеше толкова близки, отдавна се изгуби във времето. Останаха само милионите снимки и милиардите чатове, които да напомнят за едни по-щастливи времена, времена на смях, веселие и невероятно приятелство.
Направих много грешки, мило дете. И съжалявам безкрайно. Може би, ако някога имах смелостта да бъда с баща ти, щях да нараня само за малко останалите. Те щяха да си намерят други половинки и ние никога нямаше да се разделяме. Нито с баща ти, нито с другото момиче. Нямаше да съсипя живота и на четирима ни. А ти щеше да приличаш повече на братята и сестрите си.
Не си мисли, че си грешка. Единственото хубаво и прекрасно нещо в моя живот си ти. Единственото, за което не съжалявам, че направих. Виж се колко си красива, колко си мила, талантлива, умна и чаровна. И тези твои кафяви очи, където сякаш се оглеждат моите и на баща ти. А аз наистина обичам теб най-много от всичките си деца. Защото обичам мъжа, който те създаде, повече от всичко на света. Освен може би от теб.
Една майка не трябва да говори така, една жена не би трябвало да прави любов с гаджето на най-добрата си приятелка преди собствената си сватба и едно сърце не бива да бъде пренебрегвано, независимо от добрите намерения. Понякога човек трябва да е егоист и да вземе онова, което желае.
Опитах да направя нещо добро, а само навредих на онези, които обичах най-силно на този свят. Така и не казах на баща ти, че го обичам, дори когато той го направи. Не отговорих на онази първа целувка, когато трябваше. Не му дадох шанс да бъдем заедно, докато още нямаше други хора в живота ни, въпреки че той ме помоли. Не го оставих да спре сватбата ми и направих всичко възможно неговата да се осъществи. Съсипах живота на всички ни.
Затова сега, дете, ще ти кажа едно. Времето не лекува, когато ти е писано да бъдеш с някого. Съдбата не може да бъде преборена от човек, тя само ще си го върне тъпкано за опитите. В деня, в който усетиш дори лек трепет в себе си, бъди искрена с хората, които обичаш, и му се отдай. Не се съпротивлявай. Не изпускай шанса си, както аз изгубих моя. Толкова се радвам, че си по-съвършена от мен, че си наполовина негова и се моля това да ти попречи да извършиш моите грешки. Защото ти заслужаваш да бъдеш обичана! Завинаги и истински!

~ ~ ~


Александрина Иванова, 12 г. , 42 ОУ „Хаджи Димитър“, София

Това съм аз. Казвам се Николай и сега ще ви разкажа моята история…
Беше един слънчев ден, когато всичко започна. Бях с моите приятели – Петя и Виктория. Това са моите най-близки хора, а с тях и моят чичо Борис.
Един ден, докато се разхождахме сред гората, забелязах едно малко мече, което се беше свило на кълбо в храстите до нас. Още когато го съзрях, разбрах, че то не е като всички други, имаше нещо различно в него, но не казах това на глас. Всичко се въртеше из ума ми, когато реших да го посоча с ръка, показвайки го на Петя и Вики. Петя веднага се втурна към него, като най-малка, тя беше и най-развълнувана. Беше толкова мила с дребното животинче, сякаш това беше малкото й братче. През това време аз не можех да откъсна поглед от Вики, напоследък тя се държеше много различно и това ми харесваше.
Това мече се оказа наистина специално. То започна да говори, разказа ни откъде идва и как се е научило да говори. Когато се родило в една нормална гора, живяло до устието на река. Тази река била силно замърсена с химични отпадъци… Така започнало всичко, там то се сдобило с дарбата да говори. Още от този ден това малко същество се зарекло да пази всички животни и растения, които са в опасност заради нечия небрежност.
Мечето ни разказа всичко това, а ние не посмяхме да го прекъснем. След това то обясни, че е проследило шайка бракониери до този район и трябва да спаси животните, които те са хванали. Заедно ние тръгнахме да търсим тези животни. Мечето бързо хвана няколко следи и тръгнахме по една тъмна пътечка. Не след дълго стигнахме до някакъв склад, влязохме през една малка вратичка в задния ъгъл на склада. Видяхме 2 жирафа, слон и една газела. Те бяха заключени в клетки, а ключовете бяха сложени на един дървен сандък. Аз взех ключовете, Виктория разби кода за главната врата, а Петя разбра кой ключ за коя клетка е. Заедно освободихме животните и заключихме склада още докато бракониерите бяха вътре. Те спяха дълбоко, защото бяха пили.
Животните бяха свободни и мечето вече нямаше работа тук. То ни каза да се грижим за всички около нас, за да не се налага да идва пак. Сбогувахме се с него и то тръгна по малката пътечка, макар че още след първата крачка Петя го спря и го прегърна. Тъжна, тя го пусна и побягна към къщи, защото не искаше да гледа как сладкият й нов приятел си тръгва.
Тя вече не помни тази история, но за мен тя ще си остане любим спомен, дотогава, докогато остарея, и единственото, което ще помня, ще е това, че се е случило някъде, някога в мислите на някого!

~ ~ ~
Доброто и болката
Ивана Колева, 14 г. , СОУ „Неофит Рилски“, Харманли




    Киоки* и Йой* решиха да пробват смелостта си в най-страшната къща в града. Имаше много истории за тази къща и за духа, който живее вътре.  Йой беше красиво момче, току-що навършило 18 години. Имаше красиви пъстри очи, в които се преплитаха зелени, кафяви и червени нюанси. Косата му, късо подстригана, беше тъмнокафява, почти черна.  Беше висок и строен.
    След няколко минути двамата бяха пред въпросната къща.  Йой отвори бавно вратата и тя изскърца. Пристъпиха плахо. Имаше паяжини, счупени мебели, разкъсани завеси, следи от нокти по стените. Сякаш тук се  беше водил бой.  Дъските под краката им изпукваха при всяка крачка.
    – Няма нищо толкова страшно тук! – едвам довърши Киоки, когато се чу силен вик на момиче.  Двамата се спогледаха и побягнаха уплашено към изхода, но Йой се спъна и падна. Беше се ударил на стърчащ пирон. Странното беше, че не изпита болка. В този момент се чу втори писък.
    – Вървете си! Моля ви… – викаше женски глас през плач. Звучеше толкова тъжен, отчаян и безпомощен.
    Киоки помогна на Йой и заедно излязоха от къщата. Чак когато се поотдалечиха, момчето усети болка. По пътя никой не продума нищо. И двамата бяха уплашени и объркани.
    Няколко дни Йой не можеше да спи. Мислеше само за станалото, за изтерзания глас на „призрака“. Искаше отново да отиде там. Това и направи.
    – Щом пристъпи прага, болката в крака му изчезна. Йой се качи на втория етаж. Там обстановката беше дори по-зле. Той бавно разгледа всяка една от стаите. В ъгъла на последната стая се виждаше фигура на човек, свит на кълбо. Това трябваше да е всеизвестният „призрак“.  Беше момиче с изпито лице и разкървавени устни. Очите му бяха силно зачервени и насълзени, но въпреки това бяха най-красивите сини очи, които Йой беше виждал. Изглеждаха тъжни, сякаш са поели цялата болка на света. Златисти кичури падаха небрежно върху кльощавите  рамене. Дрехите – изпокъсани и съдрани, прикриваха слабо  бяло телце, готово да се счупи.  Тогава Йой разбра, че това не е призрак, а красиво привидение.
    – Казвам се Йой. Преди няколко дни пак бях тук. Чух вика ти и си помислих, че имаш нужда от помощ.  Да те заведа в болница?
    – Върви си…
    – Но… – той понечи да каже нещо, когато тя  извика. Сви се на кълбо и започна да дращи пода.
    – Какво става?! Добре ли си?
    – Боли… Накарай го да спре! – проплака тя. Йой осъзна, че нещо не е наред и че тя чувства силна болка. Искаше да й помогне.
    – Ще те заведа в болница! Трябва да ти помогнат!
    – Не! Не ме отвеждай от къщата! – извика уплашено момичето. Йой се стресна, но прецени, че не може да остане тук. Хвана ръката й, за да я отведе. Ала в момента, в който ръцете им се докоснаха, Йой изпита силна болка. Бързо отдръпна ръката си и я погледна втрещено.
    – Какво си ти? – попита той уплашено. Тя го погледна с най-тъжните очи на света и измърмори:
    – Върви си.
    После се сви на топка отново. Момчето я погледна объркано, след което си тръгна.
    Йой знаеше, че историята няма да свърши тук. Той не можеше да спре да мисли за привидението. Искаше да се погрижи за момичето, да сложи край на болката му. Купи цяла торба с храна, билки, сладки неща и хапчета. Надяваше се поне нещо от всичко това да  помогне.
    И така, Йой се върна в къщата. Завари  момичето да стои в същия ъгъл, отново свито с лице към стената.
    – Не знаех какво харесваш, затова взех по малко от всичко. – Той я заобиколи с всякакви храни, но момичето не отрони и думичка.
    – Тук е много мръсно. Не съм много добър в чистенето, но ще дам всичко от себе си. Спокойно, ще рециклирам! Знаеш, изхвърляй разделно, спаси Земята! – засмя се той неловко.
   Минаха часове, но къщата засия. На няколко пъти момичето подаваше плахо глава над рамото си и го наблюдаваше. Но болката надделяваше и то отново проплакваше. След известно време напълно се обърна към него. Той го забеляза и седна срещу него. Зарадва се, че то посегна към храната и опита.
    – … Итами*… така се казвам. – каза тихо тя.
    – О! Приятно ми е, Итами! – зарадва се той.
    – Защо правиш всичко това? Държиш се добре с мен, направи всичко това и ми говориш. Никой не е правил нещо такова за мен.
    – Не знам. Просто почувствах, че трябва някак да ти помогна.
    – Не те ли плаша?  – попита тя.
    – Защо да ме плашиш?
    – Всички се плашат. Мислят ме за призрак.
    – Но ти не си.
    – Вземи си – каза тя и му подаде парче шоколадова торта. Той се засмя и заби виличка в нея. Следваше момент на мълчание. Йой събра смелост и попита:
    – Ще ми кажеш ли какво ти има?
    – Няма да ми повярваш.
    – Пробвай ме.
    – Ще се уплашиш и ще избягаш.
    – Отдавна щях да съм избягал, ако ме беше страх.
   Силна болка я прониза и тя приглуши писъка си. Той понечи да я хване, но Итами отблъсна ръката му. След 2 – 3 минути болката утихна и тя се отпусна.
    – Наистина ли искаш да знаеш? – попита тя с въздишка. Йой кимна утвърдително. – Вярваш ли в магията?
    – А? – той се сепна. – Всъщност предполагам, че да. Не е възможно всеки народ по земя да е вярвал в  нещо несъществуващо. А и винаги съм искал да вярвам, че там някъде наистина има нещо магично – отговори той. Тя бе доволна от отговора му.
    – Този остров, на който е построен нашият град, не е истински. Бил е създаден с магия. Преди хиляди години имало един велик магьосник. Бил много мощен, но искал още и още сила. Затова омаял 13 вещици да се влюбят в него. Той се омъжил тайно за всяка една от тях. Всеки ден получавал допълнителна магия от жените си. Мощта му нараствала. С натрупаната сила  създал този остров. Един ден вещиците разбрали какво правел и се обединили срещу него. Заедно го затворили в омагьосан затвор. Там той не можел да използва силите си. Бил безпомощен. Но 13-та съпруга го обичала най-много. Затова го освободила. Когато останалите жени разбрали,  я убили. А магьосникът, жаден за отмъщение, проклел 12-те си жени. Проклел ги да изпитват болката на всеки човек на острова от тяхната зодия. Дори отнемали част от нея, така този, който всъщност я изпитвал, усещал само половината. Проклятието се предавало от поколение на поколение. Всяко момиче от прокълнатата фамилията било принудено да изживява този ужас, докато някой не го избави. А единственият начин да направиш това,  е да предадеш проклятието на някой друг. Начините  са да родиш момиче и когато то стане на 16, ще наследи проклятието. Или някой да те хване за ръцете, когато чувстваш болката на умиращ. Тогава проклятието ще се прехвърли на него и историята ще продължи. Ти хвана ръката ми, когато усещах болката от катастрофа, но никой не умираше, все пак ти усети част от болката…
   Итами преглътна тежко и продължи:
    – Преди две години майка ми ми предаде проклятието. Ден след това се самоуби. А баща ми дори не знае, че съществувам  – тя се насълзи и извъртя глава настрани. Закри лицето си и се насили да се усмихне – Е, това е моята история. Вече можеш да се смееш, да се подиграеш – едвам каза тя и усети топлина. Йой я беше прегърнал. Тя усети пулса му, беше ускорен, дишаше учестено, сякаш плачеше. Той я стисна силно. Итами беше учудена, но и щастлива.
  – Вярвам на всяка твоя дума! Сигурно ти е било много трудно. Била си сама две години, плакала си в ъгъла. Вече няма да си сама. Ще остана с теб – каза той, продължавайки да я прегръща. Тя се разплака отново.
   Йой наистина остана с нея. Едва си тръгваше от къщата. Не искаше да я оставя сама. Излизаше само за да купи храна или някое красиво украшение, с което да разхубави къща. Той просто искаше да  направи Итами щастлива. А тя беше повече от щастлива. Нямаше нужда от скъпите неща, които той й купуваше. Искаше само той да спази обещанието си. Да остане с нея. Той искаше същото. Но му беше много трудно да я гледа как страда.
…
   – Итами… обичам те… – той я погледа решително в очите. Тя се стресна. Момчето я притисна силно към себе си и я целуна. Тя не го очакваше. Първоначално гледаше втрещено, но след това се отпусна и отвърна на прегръдката му. След малко Йой я пусна и остави ръцете си на рамене й. Отново я погледна в очите и каза:
    – Омъжи се за мен.
   Тя го гледаше втрещено. Вече не усещаше болката. Сърцето й биеше по-бързо от всякога. Стана й трудно да диша. С него би била толкова щастлива. Искаше и него да направи щастлив. Да, тя го обичаше.
    – Знаеш, че аз винаги ще съм така. Не бих могла да бъда нормална съпруга. Не бих могла да се грижа за теб. По-скоро ти ще трябва да се грижиш за мен.
    – Нищо друго не би ме направило по-щастлив! Обичам те, Итами! Искам вечно да съм до теб! Ако се омъжиш за мен, ще ме направиш толкова щастлив… обичам те!
    – Да… да, искам да се омъжа за теб. Да, и аз те обичам! – каза тя през  сълзи. Той отново я притисна силно към себе си.
    На другия ден Йой отиде да купи годежен пръстен. Обеща й да не се бави. Купи възможно най-красивия. Още щом отвори вратата, чу викове. Завари я да дращи по мебелите, да плаче и да крещи. Новите й дрехи бяха изпокъсани. Ровеше с пръсти в косата си, а сълзите се стичаха по бузите й. Той падна на колене пред нея. Беше уплашен. Не я беше виждал толкова страдаща.
    – Йой, станало е нещо… Шест човека от… моята зодия… умират! – проплака задъхано тя и отново извика от болка.  Той също заплака. Чувстваше се толкова безпомощен. Не можеше да спре болката й. Тогава се сети.
    – Итами, обичам те  – каза той и хвана и двете й длани. Искаше да поеме проклятието й. Двамата засияха.
    – Не! Не! Недей! Моля те, недей! – викаше тя, опитвайки се да се освободи от ръцете му. Но той не я пусна. Предпочиташе да умре,  отколкото да я гледа как страда. Светлината спря. Йой започна да вика. Не беше изпитвал толкова силна болка досега.
    – Не! Само аз мога да издържа на тази болка. В кръвта ми е! Моето семейство трае тази болка с хилядолетия! Това е моята съдба! – тя крещеше  с всичка сила през сълзи. Накрая се усмихна и прошепна – Обичам те.
   Целуна го и стисна ръцете му.
   Двамата отново засияха. Болката се пренасяше ту в единия, ту в другия, но те не се пуснаха. Сълза падна по бузата на Итами.
    След  няколко дни Киоки реши да се върне в къщата. Беше мислила много над станалото и също беше любопитна. Но щом влезе, видя съвсем различно място. Имаше нови красиви мебели. На масичката имаше храна. Тя се качи на втория етаж. До стълбите откри кутийка. Отвори я. В нея имаше годежен пръстен с красив диамант. Тя влезе в последната стая. Там тя видя… Йой… в ъгъла, прегърнал красиво момиче. Не дишаха, но на лицата им се виждаха красиви усмивки…

Гостува ни: Игра на SciFi.bg (до 20 октомври)

Нашите приятели от списание SciFi.bg правят игра с тема Стивън Кинг. Естествено, има награди.

Спечелете двоен билет за филма „Кери“ или оригиналния роман на Стивън Кинг от играта на SciFi.bg и Форум Филм България!

SciFi.bg, Форум Филм България и изд. „Плеяда“ организират нова игра с награди за читателите на нашето онлайн списание! От 7 до 20 октомври можете да спечелите двоен билет за новия филм „Кери“ или романа „Кери“ от Стивън Кинг! За да участвате в играта, трябва да подредите зададените на страницата ѝ думи в смислено изречение, както и да попълните името и електронната си поща. Формата за попълване и подробните правила на играта можете да намерите тук.

Коя е Кери? Прочетете в SciFi.bg – и участвайте в играта.

В подготовка „За спасяването на света“: Малкото четене

Приятели (:

Търсенето на корица за предстоящата ни антология „За спасяването на света“ продължава.

Продължава и търсенето на читатели. Вижте съдържанието на антологията, после преценете: искате ли да ни помогнете? Ние имаме нужда от съ-участието ви, сега и всеки път. Изданията и деянията на Човешката библиотека са общностни: те имат шанс (и смисъл) да се случат само когато ги подкрепят читателите като общност.

Можете да ни подкрепите с:

Предварителни поръчки – с пращане на парички по начините тук. Препоръчваме: 7 лв. за е-книга.

NB! Хартиеното издание: Тиражът и цената му изцяло ще зависят от броя предварителни поръчки до края на октомври. На този етап е достатъчно да ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) колко хартиени бройки ще искате. Ще ви добавим на специален мейлинг лист. А през ноември ще ви пишем, за да решим заедно облика на изданието (твърди или меки корици, в един или два тома, на рециклирана хартия или да… ), като ще уточним и колко излиза една бройка при всеки от вариантите.

И NB 2! Всеки, който си заяви антологията предварително (електронна или хартиена), ще бъде вписан в По-желалите: читателите, които вярват с ум и сърце, че книга като тази заслужава да излезе. Затова молим да ни пращате и двете си имена.

(Държим да си знаем: На нас не ни трябват дарения. Трябва ни убеденост, че това, което правим, е нужно и на вас. Затова: ако искате да ни пратите по-голяма сума, просто пишете „За еди-колко си книги“. Убедени сме  , че можете да зарадвате хора около себе си.)
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми… Интернет да ви е на помощ! 

(Това понякога дава много по-широк и по-траен резултат, отколкото личната „лепта“.)
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Пишете в тази тема – или тук в отзивите, или в пощата ни.

Спасяването продължава – стъпка по стъпка, страница по страница…

~ ~ ~

Никой не разбра къде са се дянали и какво е станало с тях. Просто вече нямаше змейове, и туйто.

Да. Спомням си оня ден, когато до мен достигна вестта за тяхното изчезване. Тогава се качих на коня и тръгнах нанякъде. Сякаш това бе последният ден от моя живот. Не помня изнизалото се покрай мен време. Ям каквото докопам, нощувам където завърна… Откак съм тръгнал, не съм вадил меча; може вече да е ръждясал, а може и съвсем да е клеясал за канията. Мечият калпак, стигащ чак до раменете ми, и дрехите ми от еленова кожа ме пазят еднакво добре и от зимните веявици, и от летните жеги.

Пътувам ли пътувам… Горкият ми аргамак! От многото пътуване бе изпосталял и заприличал на селско добиче.

Селото изникна внезапно пред погледа ми. Стотина къщи, скупчени в долината между хълмовете. Спрях и се загледах. Винаги правя така.

И може би ще правя.

Поне за времето, което ми остава.

Изпитвам някаква привързаност към местата, където живеят хора. Обичам дълго да седя и да се любувам на белеещите се дувари, лъскавите покриви и пушещите комини. Навяват една особена топлина… Напомнят ми за нещо, което никога не съм имал и надали ще имам някога. Винаги съм искал свой, собствен дом, в който да живея като всички останали. Иначе — колко му е да спра на някое място, да цаня майстори и да си вдигна къща за чудо и приказ — от бели дялани камъни, с червен покрив и дъбови порти.

Ама — не.

Че къща и дом не са едно и също. Че не се прави дом от камъни, греди и керемиди: друго трябва — друго… И няма ли го онова — другото, трупай колкото си щеш греди и камъни, не къща, палат може да съградиш, но никакъв дом няма да излезе…

 ~ ~ ~

 И тътнещото свистене на змейовите крила профуча току съвсем над нас, а после се изгуби към планината.

— Ти… — очите на момичето светеха от изумление — ти го прогони?!

Целунах я по челото, без да кажа нищо.

— Наистина ли можеш да го убиеш? — додаде плахо тя.

— Мога — макар и тих, гласът ми звучеше твърдо.

Ех, Светославо, Светославо… Тя навярно си мислеше, че щом го казвам, то змеят със сигурност нямаше никакви шансове срещу мен. Всъщност това изобщо не бе така — който и да е змей в битка срещу мен има равна възможност за победа. Впрочем именно това ме отличава от повечето човеци — за разлика от мен, те не могат да застанат с меч срещу змея и да се надяват, не просто на победа, а на даже и на оцеляване.

— А може би пък не заслужава да умира — вдигна поглед тя към мен внезапно. — Ами ако наистина е последният?…

— Права си — искрено се съгласих с нея — може и да не заслужава…

— Тогава… — объркано занарежда тя — не можеш ли просто да го прогониш? А?… Не искам да му ставам жена, но и той пък, поне засега, нищо лошо не е сторил, ни на мен, ни на селото. А и жива твар е… Защо да умира? Аз… аз не го искам… но му прощавам.

Стиснах очи. Това беше учението на новия Бог! Сякаш самият Той говореше чрез устата ѝ: Да простиш… Дали това момиче съзнаваше, че всъщност е по-силно от мен? На нейната прошка и нейната забрава не могат да се опрат никакви змейове с всичката си мощ.

 ~ ~ ~

— Да дам??? — ревна Горун. — Какво да им дам? Небеса! Че аз нямам нищо!…

— Имаш! — спокойно му отвърнах аз — Не забравяй, че новият им Бог е там — и посочих към небето — а ние с теб сме тук! Помниш ли времената, в които си бил дете и още не си можел да летиш, а само си подскачал по горските поляни, пърхайки с криле? Как си играел с малките горски зверчета и си давал, без да знаеш какво е да вземеш… Когато дъхът ти още не хвърляше пламъци, а беше просто топъл… И как дори в най-лютите зими той сгряваше земята и от него по нея цъфтяха незабравки?…

— Искаш да се накажа да бъда човек ли? — изрева той зловещо. — Като тебе?

Из „По пътя незнаен“ – Ивайло Иванов (включен в „За спасяването на света“)