Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 51

Малкото четене

(към Четвърта глава)

Пета глава

Можете да целунете булката

1.

          Преди няколко години в Света на дракона беше пристигнал експерт от Бюрото – възрастен мъж в сив костюм, сресал косата си под формата на галактиката Водовъртеж, за да прикрие плешивото си теме. Мъжът беше обиколил всички обществени сгради, обходил беше всички гори, беше настоял да преплава морето. Посети и драконовия резерват, преброи рододендроните, преброи скалите, преброи и дракона. За да не стават грешки – преброи го няколко пъти. През цялото време старателно отбелязваше резултатите в бележника си. Накрая, когато инвентаризацията приключи, на експерта му остана да уточни едно последно нещо.

– Кхъ-кхъм – изкашля се той деликатно, както имаше навика да прави. – А каква ви е формата на управление?

Събралите се на площада магьосници, вещици, благородници и кралски особи (един брой, както надлежно беше отбелязано в бележника на експерта) премигнаха. Досега не бяха се замисляли.

Начело на държавата, разбира се, стоеше Шефа. Веднъж, в изблик на демократичен ентусиазъм, си бяха организирали избори и тя беше избрана с огромно мнозинство пред останалите кандидати: една тухла, чифт яркочервени обувки и най-сериозния конкурент – коалицията на местния религиозен фанатик и неговата крава. Формално обаче беше наследила трона или по наследство, или защото беше най-силната сред магьосниците. Беше трудно да се каже, понеже магьосническата си мощ също беше наследила от баща си, предишния крал. И така, Шефа се качи на трона. Тя твърдо вярваше в местното самоуправление. Вярваше всъщност във всяко самоуправление. Магьосническият съвет се справяше успешно с всеки, който отказваше да се самоуправлява. А ако някой създаваше сериозни проблеми, осъждаха го на доживотно заточение в Другия свят. Понякога се уважаваше и правото на хората да се бунтуват. Преди време например беше организиран всенароден бунт. Лиз сама участваше активно в обсадата на двореца. Завладя го, узурпира трона, осъди се на смърт, после си обяви амнистия и накрая всички се напиха.

Когато обясниха това на експерта от Бюрото, той се замисли, почеса се с молива зад ухото, после написа „утопия" и се телепортира.

2.

          Чакалнята на Бюрото за междупространствено прехвърляне имаше не по-малко мрачна слава от самото Бюро. Смяташе се, че всъщност е замаскирана черна дупка, зловещо континуумно изкривяване, където времето и пространството губят своето значение. Носеха се слухове, че подът е покрит с костите на така и недочакалите своя ред. В няколко пространства бяха издигнати монументи на изчезналите безследно пътешественици.

Владимир и Александър седяха на два от твърдите сиви столове. Алекс разсеяно подритваше търкалящ се по земята череп.

– Добре де – вдигна поглед той, – ти предишния път как точно се измъкна?

– Нали ти казах, разбеснях се – отвърна Влад. – Подозирам, че тук имат известна непоносимост към хаоса и побързаха да ме разкарат.

– Сега няма ли да стане?

Владимир поклати глава. Вече беше обмислил случилото се и беше убеден, че тогава са го пуснали само защото са знаели, че ще се върне. В известен смисъл, той вече е бил в Чакалнята, поне според техните разбирания за време. Фактът, че сега ги бяха пратили в Чакалнята, от една страна означаваше, че няма повече да му се налага да се сблъсква с Бюрото, веднъж измъкне ли се оттук. От друга страна означаваше, че той надали щеше някога да се измъкне оттук. Освен ако не прибегнеше до крути мерки.

– Трябва да има начин де – заинати се Александър.

– Има – въздъхна Владимир, – но изобщо не ми се искаше да се стига дотам. Знам едно вещерско заклинание за призоваване, ако малко го преобразувам… Обаче ми трябва кълбо прежда и Луна.

3.

          Еди сериозно беше започнал да се съмнява в своята божественост. Отчасти защото въпреки всички усилия да си пусне пищна, божествена брада, по бузите му поникваше само рядък мъх. Но най-вече понеже колкото и да се опитваше да убоде бебето с разни вретена, колкото и усилено да заменяше с „вретено" дрънкалките, бибероните, а веднъж и единия от магьосниците, колкото и да добавяше думата където пасва и където не, просто нищо не се получаваше. Последният абзац от написаното гласеше:

          – Вретено – обърна се принцът към гигантското вретено с роба и пищно вретено и то му подаде вретеновото вретено.

И пак не се получи. Усещаше, че по някакъв начин това, което пише, не е истинско. Обикновено не пишеше с такива усилия. Щом веднъж създадеше героите си, те хукваха напред-назад из съзнанието му, водеха диалози, натрисаха се на разни ситуации. От Еди се искаше само да ги описва. Никога досега не се беше опитвал сам да бута сюжета в определена посока.

Реши да експериментира. Постави нов лист в машината и написа:

Интуиция изпита неустоим порив да зареже всичко и да се отдаде на заслужена почивка. Решително яхна метлата и въодушевено полетя към Каймановите острови.

В този момент чу характерното пукане, предвещаващо телепортация. По всяка вероятност Интуиция беше усетила, че я споменава, и всеки момент щеше да се появи, за да провери как върви работата му. Шестото чувство на Еди му подсказваше, че вещицата няма да остане очарована от желанието му да я прати на Кайманите.

Прехапа устни, грабна последния изписан лист и го смачка на топка. Навря го в устата си и започна да дъвче.

– Здравей – произнесе иззад рамото му Интуиция. Беше толкова близо, че леденият й дъх погъделичка врата му. Еди интинктивно сви глава в раменете си и изхихика.

– Смешно ли ти е? – засегна се Интуиция. – Каква е тая гнусотия в устата ти?

Еди изплю листа и си придаде невинен вид.

– Скапана чернова – отвърна, после добави: – Ама много скапана.

Вещицата изсуши надъвканата страница с едно щракване на пръстите, грабна я и я огледа критично.

– Пак тези наречия – въздъхна. – Няма да се научиш. Да разбирам ли, че си свършил работата с вретеното?

Еди облиза устни и реши да си признае всичко.

– Не мога, не се получава – каза той и внезапно толкова му олекна, че не успя да се спре. – Не знам за какъв ме мислиш, обаче нищо не мога да променя, мога само да описвам и…

– Значи – прекъсна тирадата Интуиция – не можеш нищо да променяш, така ли?

– Абсолютно.

– Тоест, не ми вършиш по-добра работа от което и да е кристално кълбо – Интуиция повдигна вежди. – Това е ужасно интересно, от чисто теологична гледна точка.

Еди смяташе, че щеше да е далеч по-интересно, ако можеше да променя светове с писане. Преди да е успял да го сподели обаче, от тавана се спусна скърцаща платформа.

– Едуард! – прогърмя гласът на белобрадия мъж, седящ върху платформата. – Време е да заемеш своето място!

– О, не – въздъхна изтормозено Интуиция, – пак ли deus ex machina?

Зевс не й обърна внимание. Вместо това протегна божествената си ръка и хвана Еди за тениската.

– О, не – беше ред на Еди да въздиша изтормозено, – пак ли нов свят? Ама не, господин Зевс, станала е грешка!

– Грешка? – старогръцкият бог се поколеба, без да пуска тениската на Еди.

– Аз не съм бог! – обясни писателят. – Мислех, че съм, обаче…

– Някой друг също мислеше, че си – отвърна Зевс с явна досада, – което е напълно достатъчно. Светът на дракона и без това си няма божество.

– Ама… – опита да възрази Еди, но преди да е довършил, се оказа на трапезата на боговете.

4.

          Според плочката в антрето, украсена с мраморни черепи и обсидианови прилепи, това беше замъкът, носител на титлата „Най-мрачен замък на годината" (на клуба „Създания на нощта и приятели"). Замъкът беше спечелил журито със своите вити стълбища, тежки черни килими, пищни полилеи, гоблени, изобразяващи сцени на мъчения и/или разврат, и най-вече със своите особено мрачни подземия. Именно в тези подземия, сред паяжините и петната от кръв по каменния под, сред мрака и студа, прекарваше дните в кроене на злокобни планове черният магьосник Колфатиниандър.

В момента черният магьосник, когото приятелите галено наричаха Кольо, закусваше. Айран и баничка със спанак.

– Подай ми солта, Страх – каза той, – ако обичаш.

Страх притича по масата, стиснал в муцуна солницата. Магьосникът го почеса зад ушите.

– Добро момче – похвали го Колфатиниандър. Демончето размаха змийската си опашка и излая щастливо. Беше любвеобилно като кученце. Освен по времето, когато си сменяше кожата.

– А сега да се залавяме за работа – плесна с ръце магьосникът, щом приключи със закуската. – Страх, донеси ми мантията.

Домашното демонче прелетя до закачалката с прилепските си криле и все още стиснало мантията в уста, излая въпросително.

– На гости отиваме – отвърна магьосникът.

Страх повдигна вежди.

– На братовчедка ми – поясни Кольо – и малкия ми племенник.

Страх изцъка неодобрително с раздвоения си език.

– О, не бъди такъв алтруист – скастри го магьосникът.

5.

          Интуиция преглеждаше извадените от пишещата машина листи, когато в стаята се материализира Нора, с чаша горещ шоколад в ръка.

– Няма го – изпревари въпроса й Главната вещица. – Боговете го отнесоха.

– Вече? – разстрои се Нора. – Не можах дори да се сбогувам с него.

– Не се коси. Ще ти го върнат скоро. Веднага щом загреят, че не е никакъв бог.

– Ами как не е? Ами пророчеството?

– Пророчество, ха! – надсмя се Интуиция. – Ти чувала ли си за някое смислено пророчество? Магьосниците още спорят за последното на Перпериус:

Когато зелето ми цъфне,

една косатка ще го ръфне.

– Повечето смятат, че става въпрос за прекомерното нарастване на популацията на торни бръмбари на юг в пустинята…

– Да. А другите – че предстои нашествие на сърфисти по източното крайбрежие на острова. Пророчества! – изфуча още веднъж Интуиция и изчезна.

Нора погали леко клавишите на машината. Внезапен импулс я накара да седне пред нея и да сложи нов лист. А пръстите й сякаш сами се затичаха по клавишите.

Към мрачното леговище на звяра промъкваше се принцът предпазливо. Дочу го вътре как свирепо вие, усети задушаващ дъх на сяра.

Нора затвори очи и в ноздрите й нахлу тежка, задушлива миризма. Сърцето й ускори ритъм, в очакване на атаката.

Леле, помисли си тя и отново протегна ръце към пишещата машина. Ама наистина, леле!

През няколко пространства от нея принцът успокои дишането си и се съсредоточи. Предстоеше му да спаси поредната красива девойка от поредния ужасяващ звяр. Чудеше се за какво са им на проклетите зверове най-красивите девойки. След като така или иначе ги ядат.

6.

          – Добре – Владимир замислено захапа химикалката, – а сега ми трябва рима на „адвокат".

Влад и Александър бяха седнали в кръг на пода. За да се избегнат всякакви съмнения, че са седнали в отсечка или в две точки от една полуравнина, бяха очертали кръга с черепите на загубените пътешественици. Гледката щеше да е далеч по-зловеща, ако Владимир не беше увил тениската около главата си като забрадка, а Александър не беше написал на челото си „Луна", със смътната убеденост, че няма друг начин да придобие по-натрапчиво лунен вид.

– Сакат? – предложи Алекс. – Откат? Тарикат!

Владимир смръщи вежди, постави ръка на сърцето си и вдъхновено изрецитира:

Ще си викна адвокат –

Хитър, нагъл тарикат!

После поклати глава и зачеркна нещо на листа. Съчиняваше заклинанието върху стар формуляр, разрешаващ трафика на щипки за пране между пространствата, който намериха захвърлен под един стол.

– Така приличам ли на Луна? – попита Алекс и изду бузи. – Да се въртя ли?

– Зависи от индивидуалната интерпретация – вдигна рамене Влад и с размах постави последния удивителен в края на заклинанието. – Готов съм, хайде да действаме.

– А кълбо?

–А, да – Влад събу чорапите си и ги сви на топка. – Готово.

Магьосникът нахлузи маратонките си на босо, стана от пода и започна да обикаля кръга, полюшвайки бедра, както изискваше ритуалът, като прехвърляше чорапите си от ръка в ръка.

–Луна! – изкомандва.

Александър се изправи и се завъртя около оста си, без да сваля репетираната лунна физиономия. Владимир протегна импровизираното кълбо прежда към луната и произнесе заклинанието с патос:

Смирен в полунощ под луната заставам,

изпълнен с копнежи, мълвя този стих,

Вселенските сили сега призовавам

и моля ги да ми изпратят жених.

Словата вълшебни със трепет изричам:

той нека е хубав и много богат,

във целия свят само мен да обича

и нека е силен и смел адвокат!

Стаята се изпълни с розов пушек и аромат на скъп одеколон. Очерта се мъжки силует.

– Ще ти звънна после, мацко – каза силуетът, – имам клиент.

Затвори капачето на мобилния си телефон, оправи си сакото, приглади си косата и излезе от пушилката.

7.

          Еди седеше на трапезата на боговете и разсеяно отпиваше от амброзията. От лявата му страна непознат бог с венец от лозови листа на главата дегустираше едно след друго ароматни вина, а персоната отдясно, представила се като Тор, късаше със зъби месо от полуопечен еленов бут.

– Дайте на момчето месо! – току се провикваше скандинавското божество и удряше с тежкия си юмрук по масата.

– Не, не – бързо отказваше Еди, – няма нужда, наистина.

И Тор с мощно махване на ръката отпращаше нордическите девойки, помъкнали шишове с нанизани на тях бутове. Богът, седящ вляво от Еди, подбелваше очи с явно пренебрежение.

– Едуард – обърна се той към писателя, след като изпълнението с месото се повтори за пореден път, – чух, че те гласят за бог на Света на дракона?

– И аз така чух – потвърди Еди.

– Е – усмихна се богът и отпи от виното си, – браво на теб. Страхотно постижение, като се има предвид смъртният ти произход.

Еди не беше сигурен дали богът му прави комплимент, или го обижда, затова просто вдигна рамене.

– Мхмм – провлачи богът, сетне погледна Еди в очите. – А ти какво мислиш?

Въпросът свари Еди неподготвен, понеже мисълта му тъкмо се беше понесла по най-невероятни асоциативни пътеки и той всъщност си мислеше за пащърнак и разгневени тълпи. Насили се да се върне към разговора и натика пащърнаците обратно по мисловните чекмеджета.

– За кое какво мисля? – предпазливо попита, опитвайки се да звучи като опипващ почвата дипломат.

– За своята – богът размаха ръка във въздуха в търсене на подходящите думи – бъдеща божественост, разбира се.

– Така и предполагах! – излъга Еди с апломб и отпи от амброзията, за да спечели време да обмисли отговора си. – Аз мисля, че Светът на дракона се справя достатъчно добре и без божествена намеса.

Устата на бога се разтегли в усмивка.

– Ела с мен – каза му той, стана от масата и хлътна в близкия коридор. След кратко колебание Еди допи амброзията си на екс и го последва.

8.

          Днес беше първият работен ден на Арчибалд като стража на входа и той много се стараеше. Беше лъснал до блясък бронята си, беше си наточил алебардата и прилежно беше сресал пискюла на шлема си, като през цялото време беше стоял мирно, за да тренира.

– Много да се пазиш, мами – поръчала беше майка му, докато Арчи нагъваше пържените си яйца прав до масата. От време на време оставяше чинията и отдаваше чест на фикуса в ъгъла.

– Да внимаваш някой да не те наръга, без да иска, с тез острите алебарди! – добавила беше майка му, докато Арчи маршируваше към банята, за да си измие зъбите.

– И ако някоя казва, че е готвачка, сигурно си крие кинжал в пазвата! – предупредила беше майка му, докато Арчи се опитваше да се напъха в бронята.

– Непременно ще ги претърся, мамо – обещал беше Арчибалд на тръгване.

Готвачките обаче категорично отказаха пазвите им да бъдат претърсвани за кинжали и доброволно оставиха на входа всичките си оръжия: един черпак и две сребърни вилици, както и една опасно заострена фиба. В ръцете на професионалист можеше да причини физически наранявания и дори да се стигне до кръв.

– Аз не съм професионалист! – възразило беше момичето с фибата. – Аз съм белачка на картофи.

– Значи – беше я смазал с блестящи доводи Арчибалд – си прецизна, тренирана за работа с остри предмети и неудовлетворена от професията си. Перфектният психопат.

Тя му се беше изплезила през кичурите рошава коса, които покриваха лицето й, след като беше свалила фибата. Той я беше отпратил към кухнята и беше заключил опасните предмети в сейфа. Сега стоеше мирно на входа, поставил алебардата си по диагонал на портата. По традиция стражите на входа трябваше да бъдат двама и тогава жестът с поставянето на алебардите по диагонал беше далеч по-респектиращ, обаче колегата му Сид играеше табла с конярчето в кралската конюшня. Арчибалд смяташе, че безотговорността му е напълно недопустима. В крайна сметка, колкото и спокойно да минаваше дежурството на входа по думите на колегите му, винаги можеше да се случи нещо непредвидено, магическият щит да откаже или пък…

– Арчибалд – зловещо прошепна тайнствен глас. Разнесе се писък на прилеп. Във въздуха се очерта закачулен силует, загърнат в черно наметало. Силуетът рязко отметна качулката, косата му се развя, макар да нямаше вятър, очите му проблеснаха в яркочервено.

– О, кого виждат очите ми! – поклони се Арчи. – Нима това е Мистър Мрак от миналогодишния фестивал по случай зимното слънцестоене?

– Първи подгласник всъщност – изчерви се Колфатиниандър. Демончето Страх, което кръжеше до главата му, подбели очи.

– Какво мога да направя за вас, господин Колфатиниандър? – попита Арчибалд.

– Идвам на гости.

– Един момент, да съобщя на Шефа, тя навярно веднага ще ви приеме, обаче…

– Мисля да я изненадам.

– Едва ли е добра идея, може да е заспала, чувам, че напоследък не си доспива…

– Ще ме пуснеш ли, или не?

Арчибалд се поколеба. После поклати глава отрицателно. „Колко съм изряден и как стриктно изпълнявам задълженията си", беше последното, което си помисли, преди Страх да го прасне по главата с опашка.

9.

          – Какво е това място? – попита Еди и осъзна, че въпросът е тъп. Беше очевидно какво е това място – дори да не бяха всички тези книги, наредени по проточващите се в безкрая лавици, дори да не бяха дългите килими, навярно яркочервени под дебелия слой прах, дори да не бяха стълбичките на колелца и меките кресла, табелата на входа беше пределно ясна.

– Библиотека – прочете писателят. Очите му светнаха от вълнение. Той притича покрай близкия рафт, прокарвайки показалец по гръбчетата на книгите. Всички заглавия бяха на непознат език.

– А, не – отсече богът до него. – Смъртни нямат право да ползват библиотеката. Карта се издава срещу две чудеса.

Вероятно за да го подразни, богът измъкна от рафта за публицистика френско списание за вино и лозя и махна на Еди да тръгне по коридора между стелажите. Писателят се нацупи, но продължи напред. Погледът му, изпълнен с копнеж, обхождаше рафтовете. Когато мина покрай секцията с книги на български, Еди само простена:

– „Космосът да ти е на помощ, Александър"… Втора част!

– Не пипай! – провикна се богът на виното, докато разлистваше списанието си.

Еди заби нокти в дланите си и откъсна поглед от книгите с тежка въздишка. Съсредоточи се върху тавана на библиотеката: стъклен, покрит с илюстрации и цитати, изписани с различни шрифтове и на различни азбуки. В средата на стъклописа имаше символ – призма, пречупваща лъч бяла светлина в спектър. Точно под символа беше масивното бюро от дъб, което изкара въздуха на Еди.

– Съжалявам! – машинално се извини на бюрото и едва след това вдигна поглед към дребния старец, седнал зад него. – Съжалявам – повтори той, – бях се заблял по тавана и не го видях…

–Не е агресивно по принцип – старецът потупа плота на бюрото. – Не знам какво го прихваща.

Еди го изгледа озадачен. Лицето на стареца, покрито с мрежа от бръчки, се разтегли в широка усмивка. От изрисуваната капандура се спускаше слънчев лъч и из бялата му брада играеха разноцветни слънчеви зайчета.

– Кой си ти? – отново зададе глупав въпрос Еди и секунда след това забеляза табелката „Главен библиотекар" върху бюрото.

– Главният библиотекар – отговори си сам писателят.

– Приятно ми е, Едуард Левонян, половин арменец, пълен кутсуз – поздрави го старецът и се разсмя на собствената си шега.

– Добър ден – отвърна Еди, понеже не му хрумна какво друго да каже.

Библиотекарят го премери с живите си, изумруденозелени очи.

– Теб значи – попита – гласят за бог, а?

– Мен – въздъхна Еди.

– А ти не щеш, нали?

– Не.

– Но защо, момчето ми? Ако станеш бог, ще бъдеш всемогъщ. Ще можеш да рушиш империи, да променяш съдби…

Еди внезапно беше озарен от прозрение.

– Не искам да променям съдби. Искам само да ги описвам.

– А може би ще решиш друго? Сега ще ти покажа нещо, ще те пренеса в три свята…

– А, не! – Еди панически отскочи назад и размаха ръце пред лицето си. – Никакви светове повече, писна ми от светове! Искам си моя свят!

– Ще те пренеса в два свята – предложи с широка усмивка Библиотекарят, който имаше усет за пазаренето.

Еди въздъхна примирено.

– Нека си стиснем ръцете на един?

10.

          Адвокатът изслуша проблема, кимайки с разбиране, надраска някакви заврънкулки върху старите формуляри и неколкократно провлачи:

– Мдаа.

Накрая на лицето му разцъфна ослепителна усмивка. Ослепителна не толкова заради избелените зъби, колкото заради обилното количество гланц за устни.

– Ще се позова на подзаконовите нормативни актове! – въодушеви се той и с чупки в кръста тръгна към вратата. На прага се обърна рязко, за да се развее лъскавата му руса коса, и изпрати въздушна целувка на Влад. После излезе.

В стаята се възцари неловко мълчание. Накрая Алекс не издържа:

– Защо просто не пропусна частта с жениха и не ни призова обикновен адвокат?

– Казах ти вече – уморено отвърна Влад, – нямаше да се получи. Това е заклинание, има си стандарти, брой на строфите и определени думи, които отключват…

Александър му изшътка. Отвън спорът се беше ожесточил, лелята и адвокатът забързано си разменяха реплики на висок глас.

– Ама господине! – неизменно започваше лелята и обикновено продължаваше с: – Как си позволявате да…

Тук адвокатът я прекъсваше с цитирането на някой член или алинея от наредба с особено засукано име. Откъслеци от репликите му се чуваха ясно:

– … административно нарушение на правата на потребителите…

– … методически указания за статистическото съотношение…

– … но законът за нормативните уредби гласи…

Както и множество „посредством" и „имайки предвид". Лелята в даден момент се размънка, че навярно била станала някаква грешка. Според Владимир, който не беше специалист, това беше сигурен признак, че е притисната в ъгъла.

Не след дълго адвокатът влетя в стаята, победоносно развяващ коси.

– Всичко е уредено, момчета! – изпищя той.

– Да, супер, мерси – бързо отвърна Влад и пробва да се изниже през вратата, – а сега ние ще тръгваме…

– Имахме сделка – деликатно напомни адвокатът и съвсем неделикатно задържа магьосника за тениската. Френският маникюр оставяше погрешно впечатление – под леопардовото сако, ръцете на адвоката бяха невероятно силни. Влад се видя принуден да се върне в чакалнята и се тръшна на своя сив стол.

– Не може ли да измислим нещо друго? – примоли се той.

– Призовахте ме за жених – адвокатът беше непреклонен. – Никъде не мърдаме, преди да е извършено бракосъчетанието. Иначе защо се трепах да ви измъквам, а?

– Можем да ти платим – притече се на помощ Алекс. – Колкото е необходимо, няма проблеми. Аз, такова, съм нещо като крал.

– Така ли? – зарадва се адвокатът и метна влюбен поглед към Влад. – Това значи, че ти си нещо като принц!

– Не съм – пробва да охлади ентусиазма му Влад. – Аз съм член на Съвета на магьосниците.

Ентусиазмът му не се охлади, а прерасна в буен възторг.

– Член на Съвета на магьосниците! Чакай само момчетата от клуба по танци да научат! Ще се женя за член на Съвета на магьосниците!

– Няма да се жениш! – заинати се Владимир.

– Не ми късай нервите, сладък! – закани се с пръст адвокатът. – Беше ми лесно да ви измъкна, но още по-лесно ще ми е да ги накарам да ви задържат тук. Може да си стоите в Чакалнята, докато започнеш горещо да приветстваш идеята за встъпването ни в матримониален съюз.

Владимир си пое дълбоко въздух:

– Е, тате, не се притеснявай. Ти не губиш син, а печелиш адвокат.

11.

          Шефа седеше на трона си и отегчено кимаше на подходящите места, докато кралската белачка на картофи й се оплакваше от новия кралски страж, който й бил конфискувал фибата. Шефа успокои момичето, че ще проучи проблема, и опита да го отпрати да бели картофи за кралския обяд, но то упорито отказа да напусне тронната зала, преди да си получи фибата.

– Помоли някой от стражата да я вземе – предложи Лиз.

– Единият дежурен е този откаченяк – сбърчи нос момичето, – а другият играе табла с конярчето и не ща да го безпокоя.

– Но виж, аз понеже си нямам друга работа… – усмихна се накриво Лиз. Беше се надявала да успее да обърне внимание на бебето, докато останалите в замъка се занимават с ранните си задължения и не се лигавят около люлката. Магьосниците, които обикновено се грижеха за принца сутрин, бяха излезли за лека следзакуска до близката баничарница.

– Съжалявам, Ваше Шефство – не се трогна от забележката момичето, – обаче вижте на какво ми прилича косата днес! От влагата става просто нетърпима. Не мога да сляза в този вид в кухнята!

– Защо, картофите ще избягат, като те видят ли?

– Това е въпрос на самочувствие. Четох го някъде: качеството на работата ти зависи от самочувствието, пък то зависи…

Лиз изпуфтя демонстративно, за да прекрати лекцията по диференциална психология. Разплете плитката си, метна инкрустираната с рубини шнола на момичето и стана от трона. Косата й, на кестеняви вълни, се спусна по раменете.

– Доволна ли си сега?

Момичето кимна и побърза да напусне тронната зала, за да успее да обели картофите до обяд. Шефа се запъти към детската стая, разсеяно разресвайки косата си с пръсти. Внезапно се разнесе писък на прилеп. Лиз се затича, макар да усещаше, че вече е късно. В детската стая нямаше никого, люлката беше празна. На възглавничката на принца беше оставена зловеща бележка:

Ау, какъв ми е мъничък, сладичък, взимам си го с мен, мъни беби то.

Кольо

12.

          Владимир имаше рядкото качество да приема нещата, които не може да промени. Сега се беше примирил с мрачната си съдба да сключи хомосексуален брак по сметка и беше започнал да разпределя ролите за сватбения обред:

– Значи, ти си свещеникът – посочи баща си, – ти си булката – посочи адвоката, – а аз съм младоженецът – посочи себе си.

– Ами шаферки? – попита адвокатът.

– Значи – започна отначало Влад, посочвайки баща си, – ти си свещеникът и шаферките. Адвокатът все още е булката, а аз съм младоженецът.

– А пръстен?

– Без пръстен! – тросна се Влад.

Женихът изахка и покри устата си с ръка. След това се строполи мелодраматично на единия от столовете.

– Защо си толкова груб? Ти не ме обичаш! – очите му почнаха да се пълнят със сълзи. Над главата му Владимир разпери безпомощно ръце към баща си. Алекс вдигна рамене и пребърка джобовете си. Намери кутия цигари. В прилив на внезапно вдъхновение той извади станиолчето на цигарите и го нави на кръгче. Подаде импровизираната халка на сина си. Влад падна на едно коляно до адвоката и внимателно я постави на безименния пръст на дясната му ръка, точно до пръстена с умопомрачителен диамант на кутрето. Сълзите моментално секнаха.

– О, това е толкова мило! – разнежи се адвокатът. – Трогнат съм.

След това бързо скочи.

– А кой ще ме води до олтара?

Владимир прояви комбинативно мислене и му връчи един череп.

– Сигурен съм – увери той адвоката, – че ако беше жив, щеше да ти е като баща.

– Ами музика?

– Тате, пей!

На Александър това му дойде в повече.

– Няма пък да пея! – извика той. – Отказвам категорично да съм свещеник, шаферка и оркестър на хомо-сватбата на сина си!

– Вижте сега – въздъхна Владимир, – ако продължавате така, нищо няма да излезе.

– Ама стига бе, Влади – взе да нервничи адвокатът, – и аз не искам да става така, искам всичко да си му е по реда, първо да те запозная с мама и тате, и искам да съм хубава булка с истинска рокля, а не с това! – адвокатът размаха във въздуха формуляра със заклинанието, който Владимир беше пригодил за було, надписвайки го старателно: „було".

– Виж, сделката включва само брак, не се споменава нищо за родители и истински рокли.

– Е да, ама на мен това може да ми е единствената сватба.

– Това дори не е законно бракосъчетание! – озъби му се Влад.

– В моя свят е – контрира го адвокатът. – Съгласно алинея втора, член…

Владимир зарови лице в ръцете си.

13.

          В най-дълбоките нива на замъка Клубът на физиците седеше на земята и тънеше в самосъжаление.

– Навярно – тежко въздъхна младият физик – сме в тази килия от дни. Заточени, низвергнати…

– Едва ли са минали повече от два часа – отбеляза Председателят, но младежът не му обърна внимание.

– Гладен съм – продължи тирадата той, – жаден съм и освен това ми се пишка.

Клубът закима с разбиране.

– Момчета – реши се накрая единият от физиците, – според мен е крайно време да се държим мъжки, стига сме се крили…

– Млъквай – отряза го Председателят. – Помниш ли какво стана последния път, когато сметнахме, че сме в безопасност?

– Ти се поряза на токата на колана си.

– Не бе, имах предвид, когато драконът се появи.

Председателят засмука порязания си палец с настървение. Младият физик, на когото наистина ужасно му се пишкаше, се изправи и заподскача на едно място.

– А! – възкликна след поредния подскок. – Колеги, както си подскачах, стигнах до любопитно умозаключение!

– Какво?

– Не усещате ли, че имайки предвид косинуса на ъгъла, който сключват стените с тавана, като прибавим абсолютната влажност и налягането от няколко хектопаскала над нормата, както и географската дължина и общия ни коефициент на глад, тук има портал?

Клубът на физиците стана от пода и заподскача на едно място.

– Несъмнено – отбеляза Председателят, подскачайки, – именно заради хектопаскалите порталът е на два метра и половина над земята.

– До кой ли свят води? – поинтересува се задъхан един от по-възрастните физици, без да спира да подскача.

Председателят се замисли.

– Е, колега – обърна се той към младия физик, – време е да демонстрираш своя откривателски дух и жажда за приключения.

– Ама аз нямам откривателски дух и жажда за приключения – възрази момчето.

– В онзи свят сигурно имат тоалетни – отбеляза Председателят с подкупващ тон. – Колеги, помогнете да му направим столче.

Физиците сплетоха ръце, за да може младежът да стъпи на тях. Той примирено се качи на столчето, подскочи и изчезна.

– Връщай се бързо и вземи проби от фауната! – провикна се Председателят след него. Вместо отговор обаче, от пространството, където се намираше порталът, изпадна листче. На него, с изрезки от вестник, беше написано: „ВзехМЕ вашИя Приятен. 10 000 за да го върнем."

– Взели са нашия Приятен?

– Явно са нямали „л".

(следва)

От романа на Геновева Детелинова, който предстои да излезе в поредица "Човешката библиотека" (и все още си търси заглавие).

Ако искате да му бъдете По-желали или ви е хрумнало заглавие – пишете ни!

(А някой няма ли да попита "Ма какви са тия По-желали?"…)

Каним ви: Да се запознаете със стажантите на ЧоБи (17.08., София)

…и просто да се видим и поприказваме – без конкретна тема и цел, най-приятелски.

Датата: 17 август (тази сряда), от 19:30 докъм 21-21:30.

Мястото: в парка пред НДК, ако разбрах добре, са направили нещо като лятно кино – в усоето между Паметника-във-вечен-ремонт-който-има-и-по-нецензурни-имена и ул. Фритьоф Нансен. Похвалиха ни го като тихо и зелено, т.е. приказно място – така че елате там.

Ако не можете да се ориентирате съвсем – звъннете ни, като стигнете до светофара на Фритьоф Нансен и Патриарха, някой ще дойде да ви вземе.

Очакваме ви!

Калин, Стажантите, Екипът на ЧоБи

П.П. Има скрит тест в тази покана. Поне един.

Малкото четене

(към Трета глава)

Четвърта глава
Бюрото



1.

Имаше три начина да се прехвърлиш от един свят в друг.

Първият начин беше да преминеш през портал. От Света на дракона до Другия свят водеха няколко портала, но повечето се бяха оказали непригодни за ежедневна употреба. Минавайки през единия например, човек се озоваваше в центъра на Бермудския триъгълник, друг те пращаше право в папските покои, трети – насред ивицата Газа. Най-често се използваше Порталът, удобно замаскиран като капандура на петия етаж на жилищен блок.

Вторият начин беше да използваш телепортация. Телепортирането между световете беше извънредно трудно, а и опасно. Беше си направо животозастрашаващо. Беше грубо нарушаване на закона за запазване на енергията и причиняваше адска физическа болка, а в някои случаи – и трайни психически увреждания. Далеч по-добра идея бе да се метнеш от последния етаж на някой небостъргач и да се надяваш случайно да попаднеш на портал.

Третият начин беше да се подложиш на надлежна проверка в Бюрото за транспространствено преминаване. В самото Бюро, при желание, можеше да се прехвърлиш от което и да е учреждение с повече от едно гише. Само че никой нямаше желание – името на Бюрото беше забранено да се споменава в поне тридесет цивилизовани свята, в двадесет от тях наказанието за нарушение на забраната беше смърт. В някои светове използваха Бюрото като изпитание за мъжество. Светове, където цареше желязна дисциплина и строг режим. Светове на глад, мизерия и непрецеден портокалов сок. В други светове Бюрото беше наказание за провинилите се, а в един – последно препятствие в Жезъла на Изпитанията.

2.

Влад живееше в двуетажна къща близо до замъка. Рано сутринта Алекс, както обикновено, изкачи трите каменни стъпала до вратата от резбовано дърво и хвана халката, която висеше от устата на сребърния лъв. Лъвът впери в него сребърните си очи, след това отвори широко сребърната си уста и се провикна:

– Владимиреее! Баща ти!

Първия път, когато Алекс беше гостувал на сина си, реакцията на лъва при опита му да почука с халката почти го беше докарала до нервен срив. Още повече че тогава лъвът беше извикал:

– Владимиреее! Подозрителен непознат! Да го наплюя ли?

Сега обаче Алекс спокойно изчака ехото да заглъхне и на свой ред се провикна:

– Аз съм! Ще отвориш ли, или да ти наплюя лъва?

Отговори му гласът на мобилният гарван.

– Няма го вкъщи – изграчи той.

– А! – Александър събра изненадата си в една буква. – Къде е?

– Вчера сутринта отиде до Другия свят, за да провери сфинкса, и още не се е върнал.

– Имаш ли някаква идея защо се бави?

– Не.

– Е, благодаря все пак…

– Няма за какво. Отбивай се да си говорим, ако той не се върне никога вече.

Макар да беше наясно, че гарваните са пословични със своето черногледство, Александър се стресна. Седна в близкото кафене сам и си заповтаря, че Владимир вече отдавна е голямо момче и какъвто и проблем да е възникнал, ще се справи. Щеше единствено да го обиди, ако се втурнеше да му помага.

Втурна се да му помага още преди да си е допил кафето.

3.

Малко след като Александър излезе, в дворцовата зала за аудиенции се изсипа целият Клуб на физиците и астрономите. Докато чакаха Шефа да се облече, физиците стояха в тронната зала, скупчени като уплашени животинки, и се споглеждаха с тревога. Повечето бяха небръснати, някои очевидно бяха забравили да се срешат, а един беше по домашни чехли с помпони. Щом Елизабет заслиза по стълбището, рошава и вбесена, физиците вкупом се залепиха до далечната стена.

– Домъкнали ми се в потайна среднощна доба: ми то още няма осем часа! – мрачно си мърмореше Лиз, докато вървеше към трона. – По това време нормалните хора спят!

Седна на трона и ги изгледа кръвнишки един по един. Отнякъде се завтече прозорлива прислужница, понесла цяла кана с кафе. Лиз сключи пръсти около затоплената от кафето кана и плашещите искри в очите й изчезнаха. След това тя отпи дълга глътка и дори се усмихна. Председателят на клуба реши, че вече е безопасно да излезе напред.

– Добро утро, Шефе, Ваше Величество, тази сутрин изглеждате просто…

– Недоспала – довърши Лиз. – Давай по същество.

– Искаме убежище – изтърси Председателят. Шефа го изгледа изпод вежди. – Заради дракона – опита се да даде логично обяснение той.

Лиз въздъхна.

– Вирджиния спомена – заобяснява уморено, – че просто е ужасно нервен, понеже днес пристигала новата му съпруга, та затова търчал насам-натам…

– Ние смятаме, че e развил психично заболяване – сподели единият от физиците. – Мания за преследване. Чел съм за нея. В неговия случай – мания за преследване на физици.

– Ясно – кимна Шефа, като полагаше благородни усилия да не звучи саркастично. – Убежище, значи. А вие нямате ли си работа навън? Сещате се, да намерите онзи… – Шефа огледа мотаещите се наоколо прислужници и реши да бъде дискретна – гоб?

– Гоб? – обърка се Председателят, но после прозря. – А, да. Ще го търсим. И ще го намерим. Ще прекараме часовете в убежището си в размисли как да го намерим.

– Аха. Запомнете си мисълта – повели Лиз. – А как си го представяте това убежище?

– С дебели стени – категоричен беше Председателят.

Лиз прехапа устни. После извика един от стражите на входа и му прошепна нещо в ухото. Стражът козирува и махна на физиците да го последват.

Поведе ги към подземията на замъка – няколкоетажен мрачен лабиринт от тъмни стълбища и тъмни коридори, водещи до тъмни стаички, за които се носеха тъмни легенди. Известно време се движиха в мълчание. Най-отпред вървеше стражът с факлата, а след него уплашени пристъпваха физиците. Накрая стигнаха до затворническите килии. Стражът отключи едната, макар че надали се налагаше. Решетките бяха толкова ръждясали, че изглеждаха сякаш ще се разпаднат на прах само като ги докоснеш. Председателят, изследовател по дух, побутна с показалец едната от пръчките. Тя се разпадна на прах.

– Тук стените достатъчно ли са дебели? – поинтересува се стражът и се разсмя.

– Голям си бил веселяк – процеди Председателят. Стражът му козирува и се върна по коридора.

Физиците се настаниха в определената им килия. След малко някои от тях се престрашиха да се отделят от останалите и започнаха да обикалят подземията. Един отиде до стаята за изтезания и след малко се върна, понесъл крушовидно приспособление с няколко тесни дупки и една по-широка. Физиците съвсем целенасочено избягнаха дискусии какво точно се е навирало в дупките, начупиха изсъхналото дърво и си запалиха огън насред килията.

4.

Когато Владимир се събуди, слънцето вече беше изгряло и лъчите му нежно галеха изнуреното лице на полицай Иванов. Влад скочи на крака моментално.

– Какво съм направил? – извика, преди да се сети защо първото нещо, което вижда сутрин, е полицай. – А, сетих се, нищо не съм направил – каза после.

– Добре ли си вече? – загрижено го попита полицаят.

– Абсолютно. Трезвен като репичка. Може ли да си ходя?

– Може, но след като попълним документите за задържането ти. Дай си личната карта.

– Ъъъ… Не е в мен. Вкъщи е.

Полицай Иванов въздъхна дълбоко. Някои нарушители си бяха непоправими.

– Звънни вкъщи, за да ти я донесат, става ли?

– Вероятно вкъщи няма никого.

– Все пак пробвай – настоя Иванов и му връчи слушалката на стационарния.

Влад набра номера на домашния си телефон и зачака под зоркия поглед на Иванов. Три сигнала свободно.

– Аз ви казах – понечи да затвори телефона Владимир, когато отсреща се обади гласът на баща му:

– Ало?

– Тате! – зарадва се Влад. – Какво правиш вкъщи?

– Теб търся. Къде си се запилял?

– Абе, в полицията съм. Първо районно.

– Как така полиц… – опита да се възмути Алекс, но Влад го прекъсна:

– Хайде да ми донесеш личната карта, а? В торбата на дивана е.

– Идвам веднага.

– Супер. А сфинксът… – Влад се усети, прехапа устни и хвърли стреснат поглед към Иванов, – котката сфинкс, моята породиста котка сфинкс случайно да си е вкъщи?

– Не – стресна се Алекс. – Мислех, че е с теб.

– Да, водя си го на каишка – отвърна Владимир и изпълни Иванов с подозрения. Полицаят щателно претърси ъглите на килията с поглед. От породистата котка нямаше и следа.

5.

 

Александър се промуши под бариерата на входа.

– Хей, вие къде? – посрещна го с редовния въпрос полицай Иванов от кабинката на входа.

– Нося личната карта на сина ми – Алекс размаха във въздуха портмонето за доказателство. – Владимир.

– Последвайте ме! – нареди Иванов и въведе Александър в една от бараките, където, изнервен от очакването и липсата на кафе, ги чакаше Влад.

– А, ето го и баща ми – посочи го Влад, взе портмонето си и извади личната си карта. – А ето ми я и личната карта. Сега може ли да си ходя най-после?

Полицай Иванов се усмихна със странна, налудничава усмивка. Очите му бяха станали особени. Празни и безизразни, като стъклени.

– Опасявам се, че не – отвърна, а усмивката не слизаше от лицето му. – Получихме оплаквания от висша инстанция за вас двамата.

– О, висша инстанция! – Влад изимитира гласа на полицая. – И за кого сме толкова важни? ФБР, ЦРУ, КГБ? По дяволите, тате, разкрили са ни мрежата за трафик на щипки за простиране!

Той шумно си пое въздух и се стовари на пейката. Алекс, който досега беше мигал на парцали, спря да мига и попита:

– Коя висша инстанция?

– Бюрото – промълви полицаят.

Навън слънцето се скри зад облак и мрак обгърна помещението.

– Какво? Не! – скочи от пейката Влад, но преди да успее да направи нещо, се беше оказал в чакалнята на Бюрото за транспространствено преминаване.

6.

Вирджиния пристъпи през портала към Света на ламята. Според обявата, предоставена й от местния физик, ламята Ангелина беше „скромна и романтична, готова за трайна връзка със стабилен господин от змейски или драконов произход, желателно е да пуши, а още по-добре направо да бълва огън, да не пие и да обича домашния уют".

Лъхна я вълна топъл въздух и драконоложката се оказа насред селски мегдан, където моми в народни носии възторжено тропаха хоро, размахваха кърпички и възкликваха „иийху" на подходящите места. Насядали отстрани, няколко баби озвучаваха изпълнението със станалата доста популярна напоследък песен „Из нищото появи се на мегдана един човек в странна премяна", но спряха на третото „ой, мари моме хубава, ой, мари странна премяна", щом из нищото на мегдана наистина се появи човек в странна премяна.

– Добър ден – колебливо поздрави Вирджиния, в своята странна премяна.

– Пу да н' тий уроки! – машинално отвърна една от бабите, положила чинно ръце в скута си, но с доста изцъклен поглед.

– Мерси, на вас също – отвърна драконоложката и дори леко се поклони. Бабите премигаха объркани срещу нея. – Неска ходих на бостана – започна тя, спомнила си наставленията на физиците как да се впише в този свят, – па рекох да намина.

След известно колебание добави импровизация:

– Реколтата е просто кошмар.

– Тъй, тъй! – съгласиха се бабите, макар че изглеждаха озадачени. – Отде идеш, моме?

– Отдалеко, отдалеко, през девет планини в десета, през девет реки в десета – вдъхнови се драконоложката, – и търся една ламя.

– Да н' тий уроки! – стреснаха се бабите.

– А, не – отрече Вирджиния, която внезапно реши, че „уроки" е някакъв вид роднина. Нещо като баджанак или стринка. – Аз дори не я познавам! А къде да я намеря?

Бабите загубиха интерес към дракноложката. Решиха, че от чужденец, който изобщо не прилича на трети син и дори не познава ламята, не могат да се очакват славен подвиг, геройство, проява на необикновени добродетели, способност да призовава риби или желание да се ожени за дъщерята на царя. Така че Вирджиния се превръщаше просто в скучна жена със странни дрехи и говор, а това отдавна не беше събитие в селото. Махнаха с ръка към пътя и отново подхванаха песента. Момите продължиха да вият хоро. Под напора им Вирджиния постепенно беше избутана от мегдана.

След кратко колебание тя тръгна по пътя. Калдъръмената уличка се виеше между къщите и продължаваше извън селото. От време на време изникваше по някой шипков храст или ябълково дърво и пътят старателно го заобикаляше.

                                                                                                 

 7.

В една от безбройните тъмни стаички на Бюрото (предвид факта, че се намираше в бездната между пространствата, Бюрото надали разполагаше със светли стаички), Владимир беше подложен на разпит.

– Я кажи сега за контрабандата – подкани го лелята. Същата онази, която сякаш беше излята по калъп, за да стои зад разни гишета.– Няма никаква контрабанда – уморено повтори Влад.– А какво ще кажеш за нерегистрирания Портал? Получихме донесение, анонимно донесение, че в рамките на вашата собственост се местонахожда нерегистриран Портал.– Не знаехме, че трябва да се регистрира.– Глупости. Съвсем ясно си го пише в Правилника за контрол и безопасност на междупространственото преминаване.Лелята извади изпод масата дебела книга, разтвори я и зачете:– Ето го: „чл. 3111. Задължават се отговорните лица да изпробват, докладват, описват, регистрират и свързват пряко с Бюрото всеки нововъзникнал и новооткрит Портал, с цел систематизация на данните и надлежен контрол върху преминаващите." Или ще ми кажеш, че и за Правилника не си знаел?– Не знаех!– Толкова по-зле – лелята отново запрелиства книгата. – „Чл. 1078. Задължава се всеки, преминаващ между пространствата, да се запознае подробно с този Правилник."– Това е абсурд! Как ще разбера, че съм задължен да се запозная с Правилника, преди да се запозная с Правилника?– Некадърността ти не е мой проблем – изтъкна лелята. – Виж, ако си готов да си признаеш, може да сключим споразумение.След като се беше завърнал от първото си посещение в Бюрото, Влад беше направил проучване. Излезе, че бюрократичната леля се води за отделна раса според Справочника на всички раси из пространствата. Беше описана като „очила, бяла коса, зад гише, брой крака: неизвестен". Влад съвестно беше отбелязал единица срещу броя крака. В графата срещу „популация на вида" имаше въпросителен. Някой беше добавил с химикалка цифрата 1, друг беше дописал: „Световете няма да понесат още една като нея", а трети беше уточнил: „Глобален мозък. Има способност да се клонира в брой, отговарящ на нуждите." Именно заради това Владимир се стараеше да се държи добре с лелята, колкото и да беше трудно. Мисълта, че може да му се наложи да се справя с цяла тълпа еднокраки лели, го ужасяваше.– Какво споразумение? – попита той благо.– Общественополезен труд – отвърна лелята. Влад го обмисли.– Колко време?Лелята като че се обърка.– Много – предположи тя колебливо.

– Не става – отказа Влад. Лелята стисна устни.

– В такъв случай – тя извади изпод гишето топ хартия – пиши доклад. С извод накрая.

8.

Драконоложката се изнервяше все повече и повече, докато слънцето прижуряшевисоко над хоризонта, а токовете на обувките й хлътваха между камъните на калдъръма. Ядосваше се и на физика, който й беше напълнил главата с никому ненужни думи като ручане, калесване и балдъза, а не се беше сетил да я предупреди да си обуе маратонки. Тъкмо реши да се събуе боса, и калдъръмът свърши. Пътят продължаваше напред под формата на добре отъпкана пътека сред туфите суха трева. Наоколо се носеха рояци мухи. Някъде в полето овчар засвири на кавал. На Вирджиния това й дойде в повече. Марширувайки върху високите си токове по прашния път, тя кълнеше на висок глас селянията наоколо, тъпото облещено слънце в небето, малоумния бездарен овчар в полето и всичките му овце. Поименно. Гласът й ставаше все по-хриплив, защото по гърлото й полепваше прах. Усещаше как пот на тънки струйки се спуска под специално подбраната й риза с шевици. В този момент зърна край пътя голяма мраморна чешма. Затича се към нея с измъчен вопъл на уста. Щом я стигна, вкопчи ръце в мрамора, падна на колене и натопи главата си в коритото. Когато вдигна глава, косата й беше подгизнала, гримът й се беше размазал, а по врата й се стичаше струйка ледена вода, но се чувстваше доста по-далеч от топлинния удар.

– Може ли да напия менците ти? – поинтересува се глас някъде зад нея. Драконоложката обаче беше стиснала здраво месинговия чучур и лочеше на едри глътки ледена вода.

– А? Може ли – опита отново гласът и притежателят му се надвеси над нея – да напия менците ти?

Драконоложката най-после вдигна поглед към гласа. Бързо избърса с ръкав струйките спирала, течащи по бузите й, и се усмихна кокетно.

– Напий ги! – съгласи се с готовност. Изправи се и погледна мъжа пред нея. Лицето на кандидата да напива менци беше озарено от усмивка и Вирджиния не устоя на порива отново да избърше лицето си с ръкав. Този път си пооправи и косата.

– Позволи ми да отбележа – позволи си да отбележи мъжът, – че ти нямаш кобилица.

Вирджиния трескаво претърси речниковия си запас, после се опита да се сети за всички неща, които в момента няма. Реши, че „кобилица" е много малък женски кон.

– Сигурно – допусна – я е изял вълк, докато съм я извеждала на… къра.

– О! – мъжът закима съчувствено и няколко кичура светла коса паднаха пред очите му. Той ги отметна назад и коленете на Вирджиния омекнаха.

– Обаче можеш да напиеш мен! – излезе с конструктивна идея драконоложката и трескаво зарови из дамската си чантичка за патрончето водка, което си носеше за спешни случаи. Погледът, който мъжът й метна обаче, я накара да забрави за водката и да се съсредоточи върху оставането на крака.

– Дръзко предложение – повдигна вежди той. После я хвана за ръката. – Ела с мен в моя дом, ще бъдеш моя невеста и…

– А, чакай, чакай – отдръпна се Вирджиния, – не избързваме ли малко?

Мъжът въздъхна тежко. Беше му писнало от увъртаници. Все така го размотаваха. „Ама чакай да са полюлея на люлката", или „въй, аз искам, ма мама ме не дава". Е, това беше. Змеят грабна драконоложката и я понесе сред вихрушка към пещерата си.

9.

Скоро физиците огладняха. Огънят в средата на килията догаряше и им ставаше студено. Пък и мисълта, че наоколо е пълно с призраци на мъртви затворници, не им излизаше от главите. Започнаха да се чудят дали не бяха решили твърде прибързано, че драконът преследва именно тях, и дали не беше вече безопасно да излязат от скривалището си.

– Вероятно драконът съвсем случайно се е озовал на твоя прозорец – тъкмо казваше единият от физиците, когато по коридора се зададе драконът. В първия момент физиците решиха, че си въобразяват, но после той избълва огромно огнено кълбо, което премина покрай тяхната килия и стри решетките на прах. Сред миризмата на опърлени вежди присъствието му им се стори далеч по-реално.

Физиците се разпищяха и хукнаха по коридора и после надолу по стълбите към долните нива на подземията. В последния момент Председателят грабна една догаряща цепеница от огъня, за да осветява пътя. В това нямаше особен смисъл, защото той тичаше последен. Далеч напред се различаваше силуетът на най-младия физик, който спря в края на стълбището. Последва проскърцване на древни панти. Председателят забърза надолу, като за малко не се препъна в едно по-ниско стъпало, и скоро стигна помещението. Бързо затвори солидната, обкована с мед порта и заключи – тъкмо навреме. Нещо тежко се блъсна във вратата. И отново. Драконът нададе жален вой и започна да дращи, да удря и да бълва огън. Физиците го наблюдаваха през ключалката. След дракона по стълбището се зададоха и стражите, с бойни възгласи и дрънчащи брони.

– Спри в името на Шефа! – провикна се единият от стражите.

– Ша та смелим! – закани се другият.

Заради тежките си брони и твърде дългите си алебарди, които се преплитаха и се закачаха из тясното стълбище, те се придвижваха бавно, но затова пък бойният им хъс не стихваше. По-високият от двамата опита да изпрати към главата на дракона зашеметяващо заклинание. Заклинанието профуча на около метър от дракона, рикошира в желязната врата и мощно халоса другия страж по темето.

– Их, значи, този път за малко да успея! – недоволно поклати глава високият и се обърна към колегата си, който беше застинал с блажена усмивка на лицето. – Сам, пробвай и ти.

– А? – обърна се към него, без да сваля налудничавата усмивка от лицето си Сам.

– Пробвай със заклинание, викам, да го позашеметим.

– А? – продължи да се интересува Сам.

– О, по дяволите!

Използвайки временната разсеяност на стражите, драконът се беше измъкнал през един страничен коридор.

– След него! – въодушеви се отново високият и се понесе по коридорите на подземието.

– А? – недоразбра Сам, но и той хукна.

Физиците въздъхнаха с облекчение.

– Този път беше за малко – усмихна се Председателят. – Някаква идея къде сме?

– Много надълбоко – заяви убедено младият физик. Всички закимаха в съгласие.

10.

В една пещера, вдън гори тилилейски, Вирджиния беше бясна.

– Как си позволяваш да ме третираш така? – крещеше толкова пронизително, че в края на въпроса гласът й не успяваше да вземе октавата и тя само отваряше уста като риба на сухо. – Аз съм еманципирана жена!

– Извинявай – сведе поглед змеят, вече в обичайния си змиеподобен крилат вид.

– Веднага ме върни в цивилизацията! – не се трогна драконоложката. – Да де, в селото.

Змеят посърна.

– Не искаш ли все пак да станеш моя невеста?

Вирджиния понечи гневно да откаже, но после се поколеба и обмисли предложението. В крайна сметка, вече прехвърляше четиристотинте. Беше време да се задоми, иначе рискуваше да си остане стара мома. От друга страна, колкото и да я привличаше, евентуалният й годеник имаше люспи и раздвоен език. Можеше да си представи какво ще каже майка й за това.

– Принадлежим на различни светове – въздъхна тя драматично. – Аз съм човек с модерни възгледи, а ти си мъжка змия с патриархално възпитание. А и не мисля, че е разумно, с оглед на генетиката и така нататък, да се възпроизвеждаме.

– О, напротив, синовете ни ще бъдат надарени с необикновена сила. На бас, че няма да има по-смели юнаци в цялото село!

– Аз ти казах – махна с ръка Вирджиния, – патриархално възпитание. Мислиш ограничено.

– Съжалявам – усмихна се нервно змеят. – Искаш ли да се въплътя отново в човешки облик?

– Няма нужда – отказа Вирджиния, – и така си сладък. Обаче си имам и друга работа, освен да стоя из влажни пещери и да гледам как разни змейове си сменят формата. Тук съм, за да взема една ламя.

Змеят, чиито илюзии за патриархален брак, патриархален семеен живот и патриархални малки юнаци бяха разбити, въздъхна тежко. Макар змейските мимики да са трудни за разгадаване, на лицето му почти със сигурност се изписа примирена тъга.

– Знам – каза той накрая. – Ламята ме прати да те намеря. Но откъде да знам, че там, на чешмата, ще се влюбя от пръв…

Драконоложката, която вече бе успяла да се окопити и не искаше отново да изпада в сантименталности, го прекъсна:

– Значи я познаваш?

– Не е ли очевидно? Това е сестра ми.

– Да, сега забелязвам приликата. А тя как така е пуснала обява за запознанство, вместо да си отвлече някого на чешмата?

Змеят като че не забеляза сарказма.

– Не харесва хора – отвърна. – Тя е традиционалистка. Така и не научи човешки език. Всъщност аз пуснах обявата от нейно име. А, говорим за ламята…

Триглавият силует на ламята Ангелина се очерта високо в небето. След няколко маха с огромните си криле тя вече беше в пещерата. Поздрави брат си с хриплив вопъл.

– Здравей, приятно ми е – положи усилия да се държи мило драконоложката, но ламята я игнорира и се заклатушка към елипсовидното огледало на стената в дъното на пещерата. Пооправи си люспите, измъкна голяма кожена торба изпод сламеника си и започна да си прибира багажа, състоящ се основно от мазила за лъскави люспи и рога, кремове против изгаряне на билкова основа и отвари за отслабване. Завърза торбичката си и вдигна глава. Прехапа устни с един от необикновено дългите си зъби и нададе въпросителен вопъл към брат си.

– Пита – преведе змеят – какъв е драконът.

– Ами зелен – вдигна рамене Вирджиния, – едноглав. Бълва огън. Малко е глуповат, обаче е мил.

След като й беше преведено, на лицето на ламята се изписа замечтана усмивка.

– Ще ни изпратиш ли до Портала? – обърна се Вирджиния към змея.

– Естествено – отвърна той и въздъхна отново.

Щом стигнаха чешмата, змеят спусна внимателно Вирджиния на земята и двамата тръгнаха към селото, последвани от Ангелина.

– Остани при мен, моля те – поде отново змеят. – Ще се грижа за теб, ще ти помагам в домакинската работа, ще изхвърлям боклука и ще правя каквото кажеш. Няма да съм патриархален вече.

– Изкушаващо предложение – надсмя се Вирджиния, избягвайки да го поглежда, – но ти не разбираш. Аз държа на кариерата си в моя свят. От малка се увличам по змиеподобните митологични същества. Бях толкова щастлива, когато ме назначиха в резервата да се грижа за дракона. А сега ще си имам и истинска ламя! Смятам да напиша докторат върху броя на главите на потомството им. Не мога да остана тук. След като искаш да се промениш, ти трябва да уважиш решението ми.

Когато стигнаха до селото и тръгнаха към Портала, хорото светкавично се разпадна и мегданът се изпълни с пищящи и бягащи панически моми. Все пак Вирджиния не можеше да не забележи, че някои от момите не бягаха твърде бързо. Неизвестно защо това я ядоса.

Отвори Портала и се обърна към змея, който я гледаше настойчиво с бездънните си зелени очи. Тя впрегна всичката коравосърдечност, на която беше способна.

– Довиждане.

Хвана Ангелина за лапата и решително прекрачи през Портала. Той се затвори зад тях със свистене.

11.

През тронната зала профуча дракон. След малко, в лек тръс, го последваха двама стражи. Единият от стражите спря, за да отдаде чест на Шефа, и се спъна в алебардата си. Просна се по очи на пода пред трона. Панически се замята, опитвайки се да се изправи, но бронята му се оказа твърде тежка. Лиз го остави да се търкаля с дрънчене от едната стена на залата до другата.

– Това нормално ли е? – попита тя с ледено спокойствие, щом стражът се изтърколи покрай нея. – Не, обясни ми, нормално ли е разни дракони да се мотаят из тронната зала?

– Не е нормално! – отрече с готовност стражът и продължи да се мята.

– Кой го пусна тоя дракон?

– Сигурно щитът на входа е отказал…

– Аз заповядах ли да има човек на входа, а?

– Ами то…

Стражът не успя да довърши. Замъкът се разтресе. Тежкият полилей се откърти от тавана и падна насред залата. Стражът, все още на пода, изпищя и се затъркаля към коридора. Лиз си измагьоса щит над главата и зачака земетресението да отмине. Вместо това обаче трусовете ставаха все по-силни. Скоро в залата с търкаляне и дрънчене се завърна падналият страж, а след него с мощни подскоци и размахване на крилете се появи и причината за земетресението. Вторият страж все така подтичваше след него и размахваше алебарда.

Шефа въздъхна.

– Хайде стига.

Драконът я погледна с необичайно интелигентните си очи. Явно засрамен, спря да се опитва да полети и издаде нечленоразделен звук.

– Много си хубав – увери го Лиз. – Ангелина със сигурност ще остане очарована.

Шефа му измагьоса чаша портокалов сок и му я подаде. Драконът с благодарност я изля върху лицето си. Според последните изследвания влиянието на портокаловия сок върху дракона се дължеше на нерола. Той, прониквайки през конюнктивите, катализирал в драконовия организъм сложна химична реакция, чийто краен резултат бил синтез на ендорфини и енкефалини. Те, посредством синапсите, достигали неговата медула облонгата, където се намирал центърът на удоволствието при драконите. Лиз смяташе, че драконът просто обича портокалов сок.

– Хайде сега, върни се в резервата. Тя всеки момент ще е тук.

Драконът, временно успокоен от сока, след още няколко подскока успя да балансира с опашка и полетя към резервата. Единият от стражите помогна на падналия си другар да се изправи.

– Физиците са се заключили в килия в най-долното ниво на замъка – докладва после. – И отказват да излязат.

Шефа вдигна рамене.

– Да си стоят тогава.

12.

На Вещерския остров цареше усилена подготовка за Нощта на факлите. Под жарките лъчи на обедното слънце вещиците сновяха по поляната на белия обелиск, закачаха факли по дърветата, украсяваха с разноцветни гирлянди, дресираха малки огнени феички и пробваха рокли. Назначената за шивачка тази година беше седнала по турски насред поляната и мълвеше успокоителна мантра, докато момичетата даваха поръчките си.

– Искам роклята ми да не ме прави дебела – поръча една възпълничка вещица.

– Харе кришна, харе, харе, харе кришна… – мърмореше си шивачката и омагьосваше различни по кройка рокли, които момичето отхвърляше една след друга.

Интуиция седна на челното място край обелиска, материализира си чаша чай и зачете ръкописа на Еди. Мислено маркираше моментите, които имаха нужда от преработка.

Работата й беше прекъсната от поредния пожар. Една от факлите се самозапали в ръцете на млада вещица, момичето се разпищя, метна факлата към обучаващите се огнени феички, те пък лумнаха в пламъци от изненада и запалиха фойерверките.

– Извикайте пожарната – заповяда Интуиция, докато в небето над нея прелитаха пъстри искри и гърмяха ракети.

– Струва ми се, че няма нужда – отбеляза шивачката и посочи нагоре. – И сами ще се сетят.

Пожарът обхващаше гирляндите. Вещиците търчаха по поляната, тъпчеха подпалилата се трева с новите си пантофки и гасяха клоните с воалите на новите си рокли.

– Тази беше от най-добрите ми модели – въздъхна шивачката, докато млада вещица раздираше ръкавите си, за да превърже с тях ранените. Ранената, ако трябва да бъдем точни: някакво момиче, чиято травма отгоре на всичкото нямаше нищо общо с пожара – девойката беше сбъркала номера на стъклената си пантофка и кутрето й беше смазано. В суматохата обаче превързани бяха и един сърдит леприкон и една случайно преминаваща къртица.

– Нищо не мога да направя – вдигна рамене Интуиция и отпи от чая си.

– Как така нищо? – тросна се шивачката. – Ливни поне един чай!

Интуиция я изгледа сурово и допи чая си на екс.

– Да го гасим с жива вода не щеш ли? – попита после. – Или с мляко от еднорог?

– Извинявай – смирено отвърна шивачката и отново поде успокояващата мантра.

Всичко щеше да е далеч по-лесно, ако магиите за водни струи не бяха патент на пожарникарите. А Интуиция не беше от хората, които злоупотребяват с авторски права.

13.

Влад не успяваше да измисли нищо. Висеше над листа вече половин час, а единственото, което беше написал, беше „Доклад", с големи букви, в средата на листа. В момента го удебеляваше и подчертаваше. Украси го със звездички и прелитащи около буквите метеорити. Усещаше как погледът на лелята зад гишето дълбае гърба му.

Нямаше никаква идея какво трябва да представлява докладът. От топа листи, с който го беше снабдила, той подразбираше, че трябва да е дълъг. Накрая му писна. Реши да си излее душата в мерена реч. Грабна химикалката и задраска вдъхновено:

Поема
                                                                 Посвещава се на лелята зад гърба ми,
                                                                                                                            зад гишето,
                                                                                                                           зад очилата.
           
                        Добре ме огледай, нещастно създание
             на нечие зло, извратено съзнание.
                        Със твърде дебели стъкла са покрити
                    и не мога да видя цвета на очите ти.
             Била ли си някога млада, момиче?
                   Не си ли мечтала да бъдеш обичана?
             Да тичаш по диви поляни със мак,
                       доколкото можеш със тоя твой крак?
                         С тез погледи злобни те моля да спреш,
                     че в мен предизвикват неясен копнеж:
               усещам, че просто неистово искам
                                 да те хвана за гърлото и дълго да стискам.
                                                         Извод:
                   Не разбирам защо със мен се захвана.
                Все пак ще допусна една смела теза:
                         би трябвало вече добре да си схванала –
                  за теб и Бюрото ми дреме на жезъла.

Сложи точката със замах. Гишето зад гърба му изтрака. Лелята чакаше.

– Готов ли си? – попита го.

Влад й подаде доклада си и с любопитство зачака реакцията. Тя не го прочете. Сгъна го на две и го прибра в едно чекмедже.

– Ще бъде предаден на съответната служба – съобщи. – Ти най-добре се върни в чакалнята, докато процедурата премине.

– Колко време – поинтересува се Влад – обикновено изисква процедурата?

– Много – увери го лелята.

– Така и предположих.

– Разбира се, все още го има варианта за общественополезния труд. Търсим си облизвач на марки. Какво ще кажеш?

– Знаете ли – отвърна Влад и го споходи прозрение, – няма да отговоря в отсъствието на адвоката си.

(следва)

От романа на Геновева Детелинова, който предстои да излезе в поредица "Човешката библиотека" (и все още си търси заглавие).

Ако искате да му бъдете По-желали или ви е хрумнало заглавие – пишете ни!

Гостува ни: "Фантастихия"

Почитатели на поезията и въображението! Излезе антологията  „Фантастихия" – първият по рода си опит да събере на едно място поети фантасти от няколко поколения и от няколко държави, но предимно от България! На нейните страници ще намерите 47 автори. Графичните илюстрации в книгата, в които има много космос, ирония и разнолик модерен колаж, са дело на големите ни майстори на графиката Васил Иванов и Калин Николов… Съставена от Атанас П. Славов и Александър Карапанчев и украсена с картини на тандема Зельони/Глускина, тази своеобразна антология ще ви достави несравнимо удоволствие! Адресът, на който тя може да се види и купи, е електронна книжарница e-knigi.net

 

Със СТИХ и ВЪОБРАЖЕНИЕ

От съставителите

Александър Карапанчев:

… "под една шапка" в нашия сборник съжителстват класици като Яворов и Дора Габе, съвременни пера като Иван Давидков и Анибал Радичев, пишещи млади фенове на жанра като Мартин Петков или Калин Ненов… За разнообразие и, ако щете дори, за сравнение на силите сме включили и десетима вносни автори: председателя на земното кълбо – както сам се е наричал! – Велимир Хлебников, тъй лиричните и в прозата си Теодор Стърджън или дълголетника с майка шведка Рей Бредбъри. Че даже и нещо (кратко досущ светкавица!) от ранните години на Станислав Лем… От пъстро по-пъстро поетонаселение, нали така?

Но хайде пак да се обърна към Александър Геров, с когото навремето направих четири интервюта. Някъде в тях той казва: „Едно вълнуващо фантастично стихотворение трябва да говори за Космоса, за вечността, за победата над смъртта…" И добавя към диапазона на тоя вид поезия социалните предвиждания плюс нейно величество утопията. А от своя страна аз бих допълнил (без да откривам Марс), че фантастичното се крепи върху няколко кита, тоест върху няколко „не-та": небивалото, невероятното, невижданото и невъзможното. Ето, освен от изискванията за висока художественост, ние с Атанас сме се ръководили тъкмо от тези позиции…

Атанас П. Славов:

… Какво мога да добавя след искрящото слово на моя духовен събрат Александър Карапанчев? Например, че (макар да съм съчинил над 600 нови думи в моя „Полуречник по инженервно язъкознание") не аз, ами той е авторът на невероятната дума ФАНТАСТИХИЯ, която стои на първа корица и за която му завиждам с бяла завист. Наистина какъв богат регистър: „фантастика – стихия" ли не щеш, „фантаст – стих" ли… въобще читателят би могъл да прочете в Нея каквото си поиска…

В тази антология вие ще срещнете както космически поеми, визиращи мястото на човешката душа във Вселенския порядък, и невероятни гледни точки към вътрешния космос на Природата, така и шеговити закачки с твореца фантаст, на когото нищо човешко не му е чуждо. Тук ще попаднете и на произведения-афоризми – те не претендират да бъдат мерена реч, но пък носят аналитичната мъдрост на цял фантастичен роман. Сигурно за такива късоредни словотворения Станислав Йежи Лец е отбелязал: „Има хора, дето не могат да четат афоризми – за тях пишат романи."…

~

За Живота…

Теодор Стърджън

Гръм и рози

Ти ми даде сърцето си,

ти ми даде света.

И гръм, и рози, избуяла трева,

море и топла плът.

В златна чаша отпих от зората,

в сребърнa – от тъмнината.

И яздих жребеца на дивия вятър,

и пях със звъна на водата.

С гръм поразих всяко зло на земята,

а правото с рози посрещнах.

С моретата мих, с плътта аз строих

и светът беше светъл и ласкав.

(Превод: Васил Сивов)

… Вселената…

Агоп Мелконян

Аз – смъртният

 

… Аз съм Алфа и Омега,

началото и краят…

Из послание на Йоан Богослов, гл. 1 (10)

Не ти!

Аз съм краят. Аз съм началото.

Първият тласък на живата сфера.

Аз съм хаосът с вис-виталис.

Първобог. Първодух. И първоматерия.

Не ти!

Аз нарекох началото слово.

Делото стана светлина.

И откривах отново, отново, отново

грешната, днешната нова земя.

Не ти!

Аз посадих божества на небето,

на земята – божествени жрици.

И ме разпънаха между сърцето

и грубата свита десница.

Не ти!

Аз открих, че слънцето свети,

всяка истина в мен е родена.

Не е имало преди мене поети

и няма да има след мене.

Себеподобните – богоподобни дяволи

плюят на ада и рая.

Аз съм краят. Аз съм началото.

И всичко от началото до края.

… И всичко Останало…

Страната на чудесата те очаква, читателю любезни…

А да не забравяме и съдържанието:

Със стих и въображение – предговор от съставителите / 7

Уолт Уитман: из поемата „Песен за себе си" / 12

Емили Дикинсън: „435", „449" и „657" / 16

Пейо Яворов: „Тома" и „Чудовище" / 18

Николай Лилиев: „Нощта ще ни изплаче…" / 21

Дора Габе: „Почакай, слънце" / 22

Атанас Далчев: „Ручей" и „Повест" / 23

Александър Геров: „Еделвайс", „Обръщение" и „Още две за нея" / 25

Веселин Ханчев: „Поет" и „Гъливер" / 28

Георги Мицков: „Светлина", „Йонийско море" и „За път се сбират пъдпъдъците…" / 31

Иван Давидков: „Залезите" / 34

Велимир Хлебников: „Аз и Русия" / 35

Дилън Томас: „И смъртта ще остане без царство" и „Особено когато октомврийски вятър" / 36

Владимир Башев: „Когато се запитвам за лицата…" / 39

Иван Пунчев: из поемата „Балада за водата" и „Духът на науката" / 41

Анибал Радичев: „Присъствие", „Телепортация" и „Аргонавт" / 47

Борис Христов: „Знак от небето" / 50

Веселин Маринов: „Нишката" и „Стъкленият барабан" / 52

Васил Сивов: „Агонията на Земята" и „А може би…" / 54

Иван Методиев: „Щастие" и „О, всичко от това, което…" / 56

Атанас П. Славов: „Извор от върха" и „Свобода" / 57

Теодор Стърджън: „Гръм и рози" / 60

Рей Бредбъри: „Плувай, човек!" / 61

Христо Граматиков: „Горчивата съдба на българското народно фентъзи" / 67

Александър Бурмов: из поемата „Водевил" / 70

Красимир Георгиев: „Аз – създателят на Вселената" и из „Двустишия на Красимир" / 75

Агоп Мелконян: „ Аз – смъртният", „ Някога" и „Изповед" / 80

Любомир Николов-Нарви: „Балада за фантаста" / 83

Александър Карапанчев: „Двама далечни", „Хиляди автопортрети" и из цикъла „Шесторъбести колелца" / 85

Иван Н. Хаджиев: „Реката" / 89

Миглена Николчина: „И пеперудата" и „Смъртта на мечтателя" / 90

Станислав Лем: „Дневна пеперуда" / 94

Урсула Ле Гуин: „Старци на водопада" / 96

Георги Кацаров: „ХІІ/1255" / 98

Емил Иванов: „Пречистване", „Горчив бокал" и „Гробищен размисъл" / 99

Росица Панайотова: „Късостишия", „Молитвата на Алиса" и из цикъла „Моята азбука" / 102

Ценка Бакърджиева: из цикъла „Вселена" / 106

Ирина Александрова: „Aпокалипсис ІІ" / 108

Данила Стоянова: „Сетивата, сетивата…" и „В истеричното си напредване…" / 110

Валери Иванов: „Отиват си поетите…" / 112

Атанас П. Стоянов: „Ветрове на времето", „Северно сияние" и „Урок по астрономия" / 114

Юрий Зелeный: „Что ты, поэт?" / 120

Евгений Харитонов: „Пеперудки еднодневки" и „Космонавти" / 122

Светлана Комогорова-Комата: „Аз съм електрическият изблик…" / 123

Елена Павлова: „Станси 1 – 95" / 124

Пламен Глогов: „Звездният саркофаг" / 126

Мартин Петков: „Ние не сме" и „Графити" / 128

Калин Ненов: „Космическо" / 130

Малък калейдоскоп, или за художниците тук – послеслов / 131

Малкото четене

(към Втора глава)

Трета глава

Драконови вълнения

1.

В тронната си зала, сред верните си поданици, потънал в мрачни размисли, седеше крал Улрих. На главата си вместо корона носеше шлем с рога. Гърдите му бяха космати, погледът му беше свиреп, ръцете му бяха изцапани с кръвта на десетки храбри воини. Личната хигиена на Улрих не беше на ниво.

– Пиво! – изкрещя крал Улрих и няколко роби се втурнаха към него, понесли бъчонки бира. Кралят помръдна мудно на своя трон, направен от черепите на убитите му врагове.

– Месо! – пак изкрещя крал Улрих, понеже пивото не успя да го извади от меланхоличното му настроение. Робите този път му поднесоха гигантски свински бутове, от които капеше мазнина. Крал Улрих се смръщи страшно, рошавите му вежди се събраха в една. Робите познаваха това изражение, затова побързаха да се оттеглят.

– Жени! – изкрещя крал Улрих за трети път и робите тъкмо помъкнаха към него оковани във вериги момичета в бели рокли, погледът на краля срещна този на кралица Гертруда, който изобщо не отстъпваше на неговия по свирепост. – Не, не – отказа се кралят, – без жени.

Кралица Гертруда, потомка на древен род от земи с лед и сняг, кимна в знак на одобрение и се загърна по-плътно в мечешката кожа.

– Турнир! – изкрещя крал Улрих отново. Робите се поколебаха.

– Улрих – престраши се да отвърне единствено Гертруда, – ти изби всички рицари.

Кралицата последователно посочи три от черепите на кралския трон:

– Хайнрих, Карл, Конрад. Останалите заминаха към вечния пир в Дома на мъртвите още при войната срещу краля на Снежните земи.

Само щом се сети за тази война, кралят нададе див рев и запрати меча си към близката стена. Оръжието се заби в картина, изобразяваща принцеса, яхнала розов еднорог. Картината, както и пухкавите възглавнички за трон и завеските на сърчица бяха останали от предишния собственик на замъка. Никой не искаше да се покаже като женчо и да отвори темата за интериора, затова и възглавничките, и завесите, и картината си стояха.

– Война! – изкрещя крал Улрих за пореден път и преди някой да е отблязал факта, че вече целият свят беше завладян и просто нямаше срещу кого да воюва, крал Улрих уточни: – Имало и други светове за завладяване. Извикайте придворния жрец!

Няколко роби се втурнаха към подземията, където придворният жрец извършваше своите тайнствени ритуали. Завариха го да разгръща странен правоъгълен предмет, направен като от пергаменти, пришити един за друг.

– Краля та вика – уведоми го един от робите. – Казал си му бил, че има други светове, дет да ги завладей.

– Не съм конкретизирал – засегна се придворният жрец, – казах просто, че има и други. А не, че трябва да ги завладява.

– Ам – въздържа се да коментира робът, – вика та, де.

Придворният жрец намести очилата на носа си, оправи полите на робата си и се заизкачва по каменните стъпала към тронната зала.

2.

Еди отново се събуди с писък:

– Аааа…

Чувстваше се, сякаш в главата му група казаци играят казачок.

– Събуди ли се? – поиска потвърждение на очевидното познат глас, някъде метър и шейсет над него. Еди примижа срещу светлината и различи силуета на Интуиция, нахлупила този път вместо боне островърха вещерска шапка. – След пътуването може да почувстваш лек дискомфорт. Или по-вероятно тежък.

– Какво става? – попита писателят и машинално се почувства виновен заради клишето.

– Отвлякох те – призна си Интуиция.

– Разбирам – излъга Еди. – Къде съм?

– В паралелна вселена.

– Стига бе.

Еди се надигна на лакти и огледа обстановката. Не му се стори особено паралелна. Намираше се в уютно, старовремско стайче. Подът беше покрит с шарена черга, голяма готварска печка на дърва заемаше едната стена. В ъгъла имаше купчина метли с дълги дръжки.

– Метлите летят – съобщи Интуиция.

– Знам, писал съм за тях – отвърна Еди и й се усмихна лъчезарно. – Един от първите ми разкази.

Интуиция отговори на усмивката му.

– Досети се значи?

– Че съм се озовал в света, който сам съчиних? Не е трудно да го познаеш. Баба ми имаше същата печка – Еди кимна към готварската печка. – Предполагам, че трябва да съм далеч по-стреснат, обаче не съм. Винаги съм вярвал във вас, сещаш се, виждах ви твърде ясно.

– И аз винаги съм вярвала в теб – сподели Интуиция. – Е, не точно във Великия писател, но и това пасва достатъчно.

Еди се разсмя. Никога не се беше възприемал като бог. Може би трябваше да си пусне брада.

– Абе традицията не повелява ли – поинтересува се той – десетки полуголи момичета да ми поднасят скъпоценни дарове, докато си стоя на трона и си пия коктейла?

Без да смъква усмивката от лицето си, Интуиция повдигна вежди.

– Не мисля. Не си попаднал на света, о, Всевишни. Не си попаднал и на вещицата – в погледа й се появиха фанатични искри. За първи път, откакто се беше свестил, Еди наистина се уплаши.

– Седни – заповяда тя и посочи стола до кръглата масичка в средата на стаята. Еди се подчини.

Докато Интуиция се ровеше в купчината метли в ъгъла, той се огледа за изход. Но изход нямаше. Нямаше дори прозорец. От вещерските къщи се излизаше само с телепортация, а светлината идваше от огнени кълба, елегантно реещи се под тавана. Беше му се сторило безкрайно логично, докато го пишеше. Сега не смяташе така.

Запита се дали вещицата може да го унищожи? Отговорът беше твърдо да. Създанието да унищожи твореца си, леле! – помисли си Еди. – Диаболично. Дали това беше думата? Не. Контрацептуално. Глупости, няма такава дума. – Еди усети, че изпада в паника. – Абе парадоксално си е отвсякъде и, мили боже, какво да правя?

Интуиция най-после намери каквото търсеше сред метлите. С усилия измъкна черно куфарче и го стовари с трясък на кръглата масичка. Капакът се отвори и Еди прозря плана на вещицата. Някъде в подсъзнанието си така или иначе вече го знаеше.

– Това е пишеща машина – съобщи Интуиция. – А сега започвай. Не ти искам подробности, нито литературничене. Едно изречение би свършило работа.

Еди въздъхна. Облиза устни, наведе се над машината и предпазливо, с показалец, удари клавиша „П". После се поколеба.

– Колко сериозно? – попита. – Искам да кажа, стотина години стигат, а?

– Ти си писателят – вдигна рамене Интуиция. – Искам само възмездие.

Еди отново посегна към пишещата машина и се спря.

– А не се ли притесняваш, че мога да те залича?

– Само опитай.

Любезната усмивка на Интуиция го смрази до мозъка на костите.

3.

Капандурата се отвори и оттам падна Владимир. Приземи се тромаво на пода, блъсна коляното си в ръба на масата и прехапа език, за да не изкрещи, от което само му се прииска да закрещи по-силно.

– Мамка му! – изкрещя той. – Мамка му, мамка му, мамка му! Мамка му – обобщи накрая.

Щом му омръзна да крещи, магьосникът отбеляза една очевидна липса.

– Сфинксе? – провикна се. – Хей, къде си се скатал?

Въпросът беше абсурден. Влад не виждаше къде би могъл да се скрие сфинкс в тесния двустаен апартамент. Дори да беше положил специални усилия, отнякъде щеше да стърчи я някоя лапа, я пък ухо. Влад обиколи апартамента, накуцвайки с десния крак, и не откри нито лапа, нито ухо. Едва сега магьосникът забеляза и запуснатия, поне по сфинксовите стандарти, вид на къщата. Ръбът на килима беше подгънат. Столовете не бяха симетрично разположени. Владимир, който смяташе, че прави рутинно посещение само за да провери дали няма някакъв проблем, изстина. Проблеми бяха възникнали. Сфинксът беше изчезнал.

– По дяволите – въздъхна Влад, метна жезъла си и кожената си торба на дивана и се втурна през вратата. Затича надолу по стълбите, изхвърча от входа на блока и внимателно огледа улицата по цялото й протежение. Следи от сфинкса липсваха. Влад се поколеба. Може би трябваше да се върне в Драконовия свят и да докладва. Магьосниците щяха да дойдат и… и да загубят твърде много време в безсмислени спорове, докато горкият сфинкс навярно се гърчеше в адски болки на някоя лабораторна маса. Кой знае кой го беше отвлякъл и защо. И най-вече – откъде беше разбрал за него.

4.

Лиз подписваше купчина документи, когато крал Улрих нахлу в тронната зала, следван от своите верни воини. Мъжете, до един огромни като мечки и окосмени като мечки, наведоха Шефа на мисълта, че това не са мъже, а мечки.

– 'сички на колене! – проговори с човешки глас едната мечка и Шефа все пак допусна, че може би е мъж. Но дали носеше елек, или беше гол до кръста, си остана загадка.

– 'сички на колене, казах! – повтори мъжът. – Туй е крал Улрих, ваш гусп'дар!

Лиз беше малко объркана, но търпеливо си остана на трона и зачака обяснение.

– Кой вий главния тука? – попита мъжът, който явно беше говорителят на крал Улрих.

– Аз – каза Шефа.

Крал Улрих я изгледа от горе до долу, после смръщи вежди. Това беше реакцията на краля, изразяваща общо взето всяка негова емоция, така че никой не рискува с предположения дали е смръщил вежди изненадано, презрително или гневно.

– С жени не разговарям! – отсече крал Улрих и внезапно се почувства ужасно щастлив, че кралица Гертруда беше на няколко пространства разстояние. – Къде ти е кралят?

– Навън – отвърна Лиз хладно, но отново не помръдна от трона. – Имаме си и престолонаследник. Ако предпочиташ да преговаряш с него, в люлката е.

Крал Улрих усети, че му се подиграват. Тази нагла жена не само си позволяваше да разговаря с него като с равен, ами и опитваше да се бъзика. Кралят смръщи вежди определено гневно и с големи крачки тръгна към люлката на принц Балтазар. Наметалото му от мечешка кожа се влачеше по земята, гърдите му се надигаха и отпускаха тежко, огромната му ръка беше поставена на меча. Кралят се наведе над люлката, кичури сплъстена коса се изплъзнаха изпод шлема с рога и паднаха пред лицето му.

– Ай гу-гу – каза крал Улрих, – кой ми е малък, храбър, кръвожадничък, а?

* * *

След кратки преговори с престолонаследника, проведени основно на бебешки, кралят си тръгна крайно разнежен, малко объркан от Света на дракона. Принц Балтазар се сдоби с шлем с рога.

5.

– Трябва ли да е вретено? – попита Еди. – Не може ли да разчупим клишето?

– Не е клише – засегна се вещицата, – а традиция. Пробвай, ако искаш, с отровна ябълка, макар че изобщо не им е сезонът.

Еди се наведе над клавиатурата и написа: „Принц Балтазар отхапа от отровната ябълка и заспа стогодишен сън." Още докато го пишеше, осъзна, че така нямаше да се получи. Опита да пораздвижи конструкцията, вкара няколко метафори, накрая дотам се отчая, че го изби на модернизъм. „Балтазар, издънка на материалистичната утроба, изяде плода – червен като грях" – гласеше последният вариант. Еди си знаеше, че няма да стане. Не беше до начина на изразяване. Просто изречението не звучеше вярно. Явно имаше нужда от контекст и обяснения, иначе нямаше как да проработи.

– Излез! – заповяда той. Вещицата го погледна объркано. – Притесняваш ме. Просто излез.

Интуиция въздъхна.

– Само по-бързичко – каза, преди да се стопи във въздуха, – имам си и друга работа.

6.

Александър крачеше по постланата с калдъръм улица към драконовия резерват. Свечеряваше се и светещите кълба тъкмо започваха да проблясват над главата му, табелата с малко озадачаващото „конов зерват" (половината от буквите имаха нужда от преомагьосване) се оцветяваше в електриково зелено.

Мраморните статуи на входа на резервата, целомъдрено прикрили се с чифт униформени боксерки на дракончета, отвориха портата пред Александър.

– Добър вечер, Ваше Величество и Пазителю на дракона – поздрави едната и отдаде чест. Статуите бяха големи сноби.

Александър само им кимна в отговор и ги подмина. Щом стигна пещерата на дракона, пред очите му се разкри неочаквана гледка.

– И pas de deux, pas de trois, pas de quatre – нареждаше дразнещ сопран иззад близкия рододендрон, а горкият дракон кривеше крака в най-невъобразими танцови стъпки.

– Хей! – извика Александър.

Щом го видя, драконът спря да стъпва на пръсти и впери разсеян поглед някъде към далечните планини с физиономията на случаен минувач. Иззад рододендрона излезе притежателката на сопраното.

– Александър! – скара му се тя. – Прекъснахте ни репетицията!

– Какво, за Болшой театър ли се готвите?

Жената със сопраното, която беше всъщност кралската драконоложка, изглежда не оцени сакразма.

– Това – тросна се тя – е драконов танц, част от ритуала по чифтосването. Бил, покажи му!

Драконът нададе недоволен крясък, отчасти в знак на протест срещу името Бил. Въпреки това се надигна на пръсти и тромаво заразмахва предните си лапи, правейки изкусни чупки в ханша. Отсреща му драконоложката не се сдържа и се включи в танца, запротяга врат и заразмахва крака. Накрая двамата завършиха, протегнали ръце (и съответно лапи) един към друг. Драконът избяга към дъното на пещерата и се сви на кълбо, заравяйки муцуна сред люспите си.

– И за какво е всичко това? – Александър му хвърли състрадателен поглед.

– След като се справи с нервните изблици – обясни драконоложката, – започна да проявява определени признаци за…, сещате се, желание да свие гнездо.

– Ама той е единственият дракон.

– Ще му доставим първокласна женска. Вече съм я открила в един от другите светове. Ламя. Триглава. Казва се Ангелина.

Драконоложката измъкна от джоба на бялата си престилка гравюра на бъдещата съпруга на дракона. Трите глави на ламята мятаха съблазнителни погледи.

– Не е ли красива? И има класа! Храни се само със златни ябълки.

– Супер, сякаш не ни стигат придирчивите влечуги.

Драконът обидено изкрещя от дъното на пещерата. Александър отиде до него, клекна и го почеса зад ушите.

– Нали знаеш, че се бъзикам.

7.

– Хей – провикна се Еди, – може ли нещо за пиене? Чай?

В стаята се материализира момиче в ефирна бяла рокля, много по-младо и далеч по-приятно на външен вид от Интуиция. Светкавично му омагьоса билков чай, но забрави чашата. Чаят се задържа няколко секунди във въздуха, преди да се разплиска по пода. Вещицата сведе объркан поглед към петното. Вълни рижава коса покриха лицето й.

– С чаша, моля – уточни Еди.

Този път чаят се материализира в порцеланова чаша с извита дръжка.

– Благодаря – усмихна се писателят. – Нора, нали?

– Викат ми Ели – поправи го вещицата.

– Знам, но аз винаги съм те възприемал по-скоро като Нора.

Елеонора се замисли дълбоко, после кимна:

– Може. А имаш ли нещо против да остана да погледам как пишеш? Ако искаш, за атмосфера, ще обикалям около теб и ще извършвам тайнствени ритуали.

– Онези с пищенето? Ако успееш да не звучиш като ранен кит, нямам нищо против.

Нора се поколеба. Сетне реши, че тайнствен ритуал без писъци просто не е никакъв тайнствен ритуал, затова седна по турски на пода. Еди започна да пише. Набра първите думи: „Принц Балтазар се събуди в своята люлка", без да си има ни най-малка представа какво трябва да се случи по-нататък. Заобмисля различни сюжети – някои включваха хранене, други повторно заспиване, трети – издаване на смешни звуци, но всички, до един, бяха пропити със скучен бебешки битовизъм.

– Не става, не става, не става! – заскуба косите си той, понеже му се стори драматично. В книгите така правеха, когато изпаднеха в крайно отчаяние. – Интуиция иска да пиша за принца. Какво интересно може да се случи с бебе?

– Нямам представа – учуди се Нора. – Мислех, че ти знаеш. Нали си Бог.

– Боговете не знаят всичко – мъдро заключи Еди и отново се наведе над пишещата машина.

8.

Със сигурност, ако някой беше забелязал сфинкса, щеше да се обади в полицията, реши Владимир след цял ден обикаляне по музеите, художествените галерии, съмнителните клиники и заложните къщи. За последен път Влад посети I РПУ преди няколко години, когато беше порицан, понеже не си бил изкарал навреме лична карта. Ясно помнеше полицая, който му беше казал, че този път нямало да има глоба, обаче да не се повтаряли такива изпълнения и ако си мислел, че може да избяга от закона, жестоко се лъжел. Казваше се Иванов и изглеждаше недоспал и изтощен до смърт. Влад си помисли, че човекът сигурно отдавна се е оттеглил на заслужена почивка. Затова беше изумен, когато в кабинката на входа зърна познатите разрошени побелели кичури и обрамчени с тъмнолилави сенки очи. Неизвестно защо това го зарадва ужасно.

– Здравейте, оберщурмбанфюрер Иванов! – възкликна Владимир, не успявайки да си спомни истинския чин на полицая.

– Здравей, Владимире – поздрави го поименно Иванов.

– Не може да ме помните!

– Помня всички нарушители – вдигна гордо брадичка полицаят. – Предполагам, че поне този път не си нарушил закона.

– Изобщо, хауптщурмфюрер Иванов! Търся един приятел. Той, такова, изгуби се.

– Тоест, искаш да съобщиш за изчезнало лице.

– Точно така! Абсолютно изчезнало! И не само лицето! Всичко му изчезна!

Владимир искаше да бъде пределно ясен.

– Ела с мен – полицаят махна с ръка към бараките, където временно се помещаваше първо районно. Само докато ремонтират сградата. Преди десетина години управлението пак се помещаваше временно в тези бараки. След десет години вероятно пак щеше да е в бараките. Временно, разбира се.

Иванов го въведе в третата барака и му посочи изтърбушено канапе, където да седне. Влад се подчини. Полицаят му отправи дълъг, преценяващ поглед и хлътна в един от коридорите. Владимир огледа обстановката – отвън бараката му се беше сторила мизерна, но мизерията вътре направо надминаваше очакванията му. Помещението имаше един прозорец, скрит зад плътно перде, така че дори в слънчевия летен ден вътре цареше зловещ сумрак. Стените бяха влажни и напукани. Точно срещу канапето имаше преграден с решетки тъмен коридор, на една от стените му се четеше надпис: „Не продавам, само шмъркам".

Накрая Иванов се върна. Носеше папка. Седна срещу Влад, отвори папката и приготви химикалката си.

– От колко време лицето е в неизвестност? – попита.

– Ами… – Влад се поколеба, но се сети за разни криминални филми, в които никой не можеше да бъде обявен за издирване, преди да са минали 48 часа.

– Над 48 часа! – уверено отвърна той.

– Име – отсече полицаят.

– Владимир Александров…

– Неговото! – прекъсна го Иванов.

– Сфинкс.

– Фамилия?

– Няма фамилия. Обмисляше кариера в попфолка и се отказа доброволно от фамилията си.

Влад напоследък прекарваше повече време в Света на дракона, но все пак се гордееше с познанията си върху родния си свят и отговорът му прозвуча, поне според него, напълно логично. Веждите на полицая обаче се вдигнаха два сантиметра над нормалното им местоположение.

– Последно известно местонахождение на лицето?

– Вкъщи беше. Тоест у нас. От кухнята изчезна.

Веждите на полицая вече бяха в средата на челото му.

– Отличителни белези?

– О, това е лесно – зарадва се Влад. – Той има тяло на лъв и човешка глава.

Още щом го каза, усети, че май не трябваше. Имаше нещо много заплашително в погледа на полицая насреща му, а веждите му заминаха нейде из косата му да изследват нови, непознати досега територии.

– Ясно. Сега, признай си веднага – друсан ли си?

Влад премига.

– Не.

– Пиян?

– Не.

Иванов само му се изсмя и го поведе към коридора, преграден с решетка.

– Както кажеш. Но предлагам да останеш тук, докато изтрезнееш.

9.

Еди въодушевено постави последната точка на първа глава. После погледна купчината изписани листи на масата и изглежда остана доволен.

– Най-после успях да напиша нещо за принца – похвали се на Нора, която все още седеше по турски на пода, хванала с ръце босите си ходила. – Балтазар напълни памперса. Обаче вретено не мога да намеся и това си е. Започвам да си мисля – изби го на откровения, – че цялата тази история с божествеността е едно голямо недоразумение…

– Според Интуиция ти си Бог – заяви Нора, сякаш това решаваше въпроса.

– Интуиция – тросна се Еди – може и да се е объркала.

Сякаш чула, че става дума за нея, в стаята се материализира Интуиция. Впери продължителен поглед в Еди, за да създаде нужното настроение на строхопочитание, преди да попита:

– Готов ли си?

– Изобщо не – отвърна Еди. – Изглежда се очертава новела или поне доста дълъг разказ.

– Дълъг разказ?! – изпищя Интуиция с характерния си пронизителен маниер на пищене. – Нямам никакво време за дълъг разказ! Я дай насам!

Преди да е успял да я спре, Интуиция сграбчи първата коректура с дългите си лакирани в черно нокти и хищно запрелиства страниците. Макар да не го осъзнаваше досега, подобна картина изникваше в съзнанието на Еди, когато чуеше словосъчетанието „литературен критик". Интуиция зачете, като от време на време сумтеше и мърмореше.

– Всичко ми е ясно – обърна се към Еди накрая, – но какво е посланието?

– Моля? – обърка се той.

– Не, виж – заобяснява вещицата, – очевидно е, че памперсът е символ на низките човешки страсти.

– Очевидно?

– Точно така. А сменянето му е израз на вродения стремеж на човека към съвършенство. Недвусмислено го внушаваш с белия цвят. Обаче цялостната концепция ми се губи. С какво този разказ ще ме направи по-добър човек, това питам?

– Ми – смънка писателят, – точно теб не виждам какво би могло да те направи добър човек…

– А има ли символика в имената?

Еди премига.

– Не – отрече. – Нали се сещаш, Балтазар наистина така си се казва.

– Това не е особено дълбоко – сви устни Интуиция. – Освен това попрекаляваш с наречията. Като си тръгнал да ми литературничиш, поне гледай да е качествено.

– Слушам – козирува Еди. – Ще ми върнеш ли листите? Трябва да редактирам.

– Разкарай наречията. И давай по-бързичко.

Интуиция му връчи текста и се дематериализира.

– Сега разбирам какво им е на големите автори – въздъхна Еди – с разните крайни срокове и така нататък.

10.

Принц Балтазар най-после заспа. Магьосниците, с все още неизбледняло умиление по лицата, насядаха по столовете, табуретките и пръснатите по земята възглавници. Всичките, до един, бяха прегракнали. Не бяха спирали да пеят от два часа. Тази вечер Шефа великодушно им беше позволила да приспят бебето и те приемаха задълженията си много насериозно.

– А бе – обади се един от магьосниците, онзи с големите уши, – не мислите ли, че прекарваме твърде много време с бебето?

– Може би – допусна Главният магьосник. – Обаче как да го оставиш, вижте го какъв е мънян, одюбодю…

– Не че искам да тръгваме – оправда се магьосникът с ушите, – обаче е някак си нередно, имаме си работа…

В своята люлка, принцът се събуди.

– Гугу – скара се той на магьосника, внасящ предателските настроения. – Бълбук – повели после принцът и зачака.

– О, милото! – възкликна магьосникът с големите уши и измагьоса на принца нова дрънкалка във формата на еднорог.

Принцът я изгледа критично.

– Ллубъп – възрази той.

Магьосникът закима с разбиране и еднорогът се превърна в дракон. Сега принцът разполагаше освен с дракона дрънкалка, с гумен дракон, плюшен дракон, дракон, който казва „ваше величество", като му стиснеш коремчето, зелен дракон, червен дракон, дракон с пискюл на опашката и дракон без опашка, дракони с криле и без криле, дракони, бълващи истински огън, и дракони, надаващи истински рев. Принцът беше заринат от дракони играчки и изглеждаше напълно доволен от живота, в своите ританки с избродиран дракон.

– Ууу – заповяда той. Магьосниците, с разнежени физиономии, се наредиха в две редици и запяха „Малкият принц имал замък" на три гласа, акапелно.

11.

Градският часовник би три и половина през нощта. Драконоложката, чието име всъщност беше Вирджиния, се събуди в спретнатата си къщичка насред драконовия резерват. Може би я беше събудил часовникът. Тя лично беше по-склонна да приеме, че причината се коренеше в дивия рев, който се носеше отвън. Вирджиния се надигна от леглото, с лице, обилно намазано с маска срещу разширени пори. Кръгчетата краставица паднаха и се затъркаляха по пода. Тя надникна през прозореца.

Драконът, побеснял напълно, търчеше из резервата и бълваше огън във всички посоки. Горящите рододендрони озаряваха нощта с пламъците си.

Вирджиния веднага изпрати телепатично съобщение до пожарната команда. Любезен глас й съобщи, че в момента линиите били заети, нека пробва пак по-късно. Тази седмица беше Вещерската нощ на факлите и с усилените приготовления, освен всички вещици, щат-не щат бяха заети и всички пожарникари.

Веднага щом драконът излетя от резервата, Вирджиния изтърча навън. Памучната й нощница се вееше зад гърба й. Грабна пожарогасителя, с отработено движение освободи предпазителя и като опитен каубой затича по пътеката, прицелвайки се в рододендроните.

12.

Председателят на Клуба на физиците и астрономите не спеше. На оскъдната светлина на една свещ той работеше върху създаването на нощна лампа. Понеже в Света на дракона нямаше електричество, Председателят, въоръжен с отвертка в едната ръка и клещи в другата, се опитваше да измисли алтернативен източник на енергия за своята нощна лампа. Клепачите му едва се държаха отворени. Преди около час той за малко заспа, както инсталираше колело за хамстер в лампата, и си изпусна чука върху крака. После заяви на висок глас, че хамстерското колело е абсолютна експлоатация на животински труд и той, като човек и природозащитник, е длъжен да го демонтира.

Последната му идея беше да използва слънчеви батерии.

– Чакай бе – промърмори той с изтормозен глас. – Тва е баси абсурда.

За момент се замисли. Лампа, работеща на слънчеви батерии, си беше новаторска идея, откъдето и да я погледнеш. Докато разсъждаваше над въпроса, на прозореца се залепи огромна драконова глава. Олигави старателно стъклото, докато оглеждаше стаята, после избълва огнено кълбо. Прозорецът се пръсна на парчета и драконът се провря вътре.

Председателят се скри под леглото. Навря се чак в ъгъла, до стената.

Драконът не му обърна внимание. Отвори двукрилния гардероб, прерови вратовръзките и си избра лилава, на ракети и спътници. Застана пред огледалото и опита да я върже на врата си. След като установи, че възелът за вратовръзка превръща самата вратовръзка в куп миниатюрни парцали, ако имаш десетсантиметрови нокти, драконът си избра друга вратовръзка, раирана, и я преметна артистично около врата си като шал. После се наведе и погледна под леглото, където се беше свил Председателят. Драконът изсумтя. Председателят вдигна поглед.

– Определено не тази – отхвърли избора на дракона той, – райетата те правят трътлест.

Драконът нададе жален вопъл и метна вратовръзката на земята. Преметна си нова, на големи весели пчелички. И отново се наведе под леглото, за да поиска мнение.

– Супер – одобри Председателят. – Страшно ти ходи на люспите, а и подчертава момчешкото ти излъчване.

Драконът се изчерви и махна с лапа кокетно, сякаш искаше да каже „о, стига". След като си избра вратовръзка, драконът мина на одеколона. Председателят имаше всичко на всичко един одеколон. Беше си го купил преди двайсет години от вещиците. Използваше го само по специални поводи, иначе залагаше на естествената миризма на цигари.

Драконът счупи шишенцето в челото си. Пред очите му се застичаха вадички евтин одеколон, стаята се изпълни с остра, тежка миризма. Той тръсна глава, за да се изсуши.

Накрая докопа пяната за коса. Председателят разрошваше с обилни количества от нея косата си преди всеки прием, за да докара специфичната прическа на лудия учен. Драконът малко се поколеба какво да прави с пяната, накрая си намаза ушите. Обикновено стърчащи като малки ципести ветрила, сега те се залепиха за главата му.

В момента, в който драконът грабна бръснача и понечи да си подреже космите в носа, пристигна групата магьосници за бързо реагиране. И без това мудни, старците се бяха забавили допълнително, понеже принц Балтазар или беше казал първата си дума, или не беше, и те не успяха да се откъснат от люлката – да не би докато ги няма, той да я каже със сигурност. По пътя магьосниците спираха на няколко пъти, за да спорят дали „унр" е дума. Магьосникът, който беше работил известно време в едно тролско пространство, твърдеше, че „унр" означавало „интрузивна магмена скала с високо съдържание на кварц", което показвало освен геоложки наклонности, и вроден усет за езиците у малкия престолонаследник.

– Тук сме! – провикна се магьосникът от тролското измерение. – Сега ще те спасим от набезите на ужасяващия звяр!

Ужасяващият звяр простена. Махна за довиждане на Председателя и смирено се завлачи към вратата.

(следва)

От романа на Геновева Детелинова, който предстои да излезе в поредица "Човешката библиотека" (и все още си търси заглавие).

Ако искате да му бъдете По-желали или ви е хрумнало заглавие – пишете ни!

Писателска работилница в Китен: звукозаписи

Пишещи приятели

По подсказка на Николай Теллалов, качих първите занимания от писателската ни работилница ето тук.

Приятно слушане!

И – ако ви стане особено весело – включвайте се в упражненията. Пращайте текстовете си – отговори на poslednorog-а. Аз смогвам (сегиз-тогиз) да го проверявам.

(Гледайте все пак да уцелите деня, в който ги обсъждаме. Иначе ще си останат за лично забавление. Мене ме не бърка.)

Кал, безумно весел

Малкото четене

(към Първа глава)

Втора глава

Отвличането

1.

Във вътрешния двор на замъка, под сянката на вековен дъб, Владимир разказваше приказка. Мантията му беше разстелена на тревата и върху нея се търкаляше Балтазар – принц на Света на дракона и бъдещ крал. Той изглежда осъзнаваше важното си положение. Въпреки че се опитваше да налапа палеца на десния си крак, определено го правеше царствено.

Много, много отдавна – започна Влад – драконът не е бил само един. Някога са били много. За благородническите родове било чест велик дракон да пази тяхната кула. По-бедните магьосници били доволни и на някое тоалетно драконче, което се криело между кърпите.

Легендата разказва, че всичко се променило, когато в Света на драконите пристигнал храбър момък на бял кон. Доспехите му блестели на слънцето, косата му се веела, гордата му брадичка била предизвикателно вдигната. Благородните му сиви очи огледали събралото се на площада множество.

Балтазар се изтърколи по корем, надигна се на лакти и изгледа брат си с поглед, който изразяваше недвусмислено „Айде стига бе!".

Е да, историците твърдят, че сред множеството е имало подставени лица. Според хрониките, в деня, в който пристигнал странникът, валял пороен дъжд, та версията с блестящите доспехи и развяващата се коса издиша. Все едно, момъкът отметнал назад своето пурпурно наметало и извадил меч от обсипаната си с диаманти ножница. И казал:

– О, народе мой, вашият крал е тук!

Народът бил озадачен. Техният крал не бил тук, техният крал си бил на топло и сухо в замъка. Момъкът сметнал, че се налага да обясни:

– Този меч е реликва, предавана в кралското семейство от поколения наред! Сегашният крал е узурпатор, аз съм истинският наследник на престола! Ще спася народа на този свят! Стига потисничество, стига робски труд!

Народът досега не знаел, че е потиснат и заробен, но бил заинтригуван.

– Поклонете се на вашия нов крал! – настоял младежът и прошепнал няколко вълшебни думи на меча. Острието заблестяло в кралско пурпурно.

Любопитното множество, което засега се въздържало да заеме страна в кралския спор, повело младежа към замъка. Да се оправят онези със синя кръв.

Момъкът влетял в тронната зала, изправил се пред краля и му заявил:

– Предай трона, узурпаторе!

За беда точно тогава на трона седял крал Вилхелм Сговорчивия.

– Няма проблеми – отвърнал той и се оттеглил в кулите на замъка да се занимава с любимото си хоби: строене на макети на замъци от клечки за зъби.

Съветът на магьосниците се събрал около новия крал.

– Притежавате ли някаква специална магьосническа дарба, о, кралю? – осмелил се да попита един от тях.

– Всъщност аз не съм магьосник, а вещица – отвърнал кралят.

Сред магьосниците настанал смут.

– Тоест, вие сте… жена? – премигнал старшият магьосник.

– Не съм, очевидно! – ядосал се момъкът с пурпурното наметало.

Магьосниците се объркали. Магьосник – жена си било нормално. Но мъж – вещица, това бил прецедент. Вещиците се занимавали с варене на отвари, призоваване на природни сили, любовни еликсири и прочие женски работи, с които нормален мъж не би се заел. Но в крайна сметка това бил техният нов крал – Бертолд Първи Вещицата. Наложило се да приемат странния му избор на професия.

Така младежът, чиито благородни сиви очи и горда брадичка били съмнителни, но ораторските му качества – неоспорими, станал Шеф на вещиците. Това също било прецедент. Оказал се интригант. Това не било прецедент, но при него си било талант. Обичал да стои на трона, заобиколен от вещици, с които да си шушука и да се кикоти. Когато влезел магьосник, разговорите секвали и всички впервали в магьосника подозрителни погледи.

– Ауу – изрази възмущение на подходящото място Балтазар и налапа крайчето на мантията, върху която лежеше.

Така е. Но отварите му били истинско чудо, трябва да му се признае. Вещиците решили, че той знае някаква тайна, и поискали да я научат. Той им казал: за да е два пъти по-силна отварата за любов, вътре трябва да има люспа от дракон. В отварата за памет – роговица от око на дракон, в отварата за сила – зъб от дракон, и така нататък. Измислял си. Силата на отварата зависи не толкова от съставките, колкото от уменията на ръката, която я приготвя. А той явно бил доста силна вещица. Но – така или иначе – вещиците повярвали. Започнали да правят всевъзможни отвари, в които освен билки слагали и драконови люспи, драконови сърца, драконови рога и драконови очи. Много дракони били убити заради един-единствен нокът.

Магьосниците усетили, че се задава катастрофа. Начело на Съвета застанал нашият пра-пра-прадядо Велизар, благородник от рода на Пазителите на дракони. Но не могъл да ги опази.

Най-силните и мъдри магьосници направили магии за защита. Вписали драконите в специално създадена Червена книга и ги заселили в резерват на един остров. Нищо обаче не спряло вещиците. Завзели резервата, обявили острова за вещерска територия и го скрили чрез магия.

Така, преди магьосниците да се усетят, в Света на драконите останал само един дракон – още бебе, в крайно нестабилно емоционално състояние. Оцелял бил, понеже през цялото време се криел в единия от кралските ботуши в кралския гардероб.

А Бертолд останал в историята като Бертолд Драконоубиеца.

Един ден в Света на дракона пристигнал мъж на черен кон. Бил едър, силен и бесен. Търсел меча си, обсипан с диаманти, в диамантена ножница. Откраднат му бил от някакъв момък. Завели мъжа в двореца, но от Бертолд нямало и следа. Според кралските стражи се бил изнесъл на бегом, барабар с меча, короната и новаторските си идеи.

Вилхелм Сговорчивия се върнал на трона и нещата тръгнали постарому. Но без драконите.

Легендата гласи, че един ден в Драконовия свят отново ще има дракони. И това ще стане, когато на трона се възкачи крал от рода на Пазителите на дракона.

Това си ти, Балтазар.

Бъдещият крал вече спеше дълбоко, засмукал крайчето на мантията. Влад се излегна до него и внимателно отстрани няколко кичура мека руса коса от челото му.

– Само покажи най-после магьосническа дарба. Иначе всичко ще се обърка. За пореден път.

2.

Леля Станка, горда собственичка на три саксии с мушкато, поля цветята и се настани пред телевизора в очакване на следобедната сапунка. Виторио най-сетне щеше да разбере, че неговата истинска майка е доня Габриела, а не камериерката Франческа, която все пак го бе отгледала като свое дете – в бедност, но с чувство за чест и достойнство. За беда не сторила същото и с неговата сестра близначка, която, захвърлена в пустинята, била отгледана от стадо камили. И за която Виторио за една бройка да се ожени в двеста и петнайсети епизод, за ужас на леля Станка и всичките й комшийки.

Леля Станка беше твърдо убедена, че Виторио най-после ще научи истината за знатния си произход, тъй като предният епизод беше завършил с изключително напрегнат диалог между него и доня Габриела:

– Виторио – каза тя, – трябва да ти кажа нещо.

И още каза:

– Седни, Виторио. Ще споделя нещо с теб.

– Какво има, доня Габриела, случило ли се е нещо? – съсредоточи се Виторио, мокрият сън на всяка средностатистическа домакиня.

– Не, Виторио. Нищо не се е случило, но е време ти да научиш истината.

Последваха реклами. А след тях Виторио, мистериозно оказал се от другата страна на доня Габриела, живо се интересуваше:

– Искахте да ми кажете нещо, доня Габриела. Какво е то?

– Ще ти кажа истината, Виторио.

И проклетият епизод свърши. Точно когато леля Станка получи сърцебиене под напора на емоциите. Така че сега я очакваше една наистина драматична серия и тя вече се тресеше от напрежение на фотьойла, петнайсет минути преди началото на епизода.

– Чувствате, че губите от блясъка си? – запита симпатичната дама от рекламата. – Иновация от Фейкопф! Пудра за крила с невероятен блясък! Ослепителни с едно напудряне!

Леля Станка повдигна вежди. Положението не поправи и следващата реклама. В нея млад мъж в делови костюм стремително летеше над покривите към отворения прозорец на висока офис сграда. Преди обаче да успее да влети, прозорците се затръшнаха и младежът се размаза на стъклото. Бодрият глас зад кадър редеше с апломб:

– Защо упорствате все още? Крилете се уморяват, но не и новият дизелов Елфсваген. Удобство и комфорт, само днес на половин цена. Влейте се в трафика!

Леля Станка изхвърча от стаята с писъци.

3.

На няколко метра от леля Станка, макар и в друга кооперация, Александър и сфинксът пиеха кафе.

– Радвам се, че намина – каза сфинксът. На гърдите му блестеше значката „Регионален пазител на Портала".

– Исках да видя как си – обясни Александър. – Не ти ли е скучно тук?

– Никак – поклати глава сфинксът и замалко да отнесе полилея. – Имаш много книги, пък и дават интересни сериали по телевизията.

Преди Алекс да отговори, на вратата се позвъни.

– Аз съм Станка, съседката! – надвика звънеца леля Станка.

– Би ли се скрил в кухнята, ако обичаш? – прошепна Алекс и Пазителят на Портала послушно се заклатушка по коридора. Алекс отвори вратата. Леля Станка, решена в обичайната рокля с флорални мотиви, седеше на прага и потропваше нетърпеливо.

– Извинявай, че те притеснявам, Сашо…

– Няма нищо.

– … обаче телевизорът ми май нещо се повреди.

– Какво му има?

– Ми хваща някаква странна програма и не мога да си намеря сериала. Нямаше да те занимавам, ако точно в този епизод нямаше да се разбере за Виторио.

Леля Станка запозна подробно Алекс с драматичната съдба на Виторио, докато слизаха по стълбите на неговата кооперация и се качваха с асансьора в нейната. Вече в дневната на леля Станка, той все още кимаше любезно, макар да бе изтървал нишката още когато Педро застреля дон Алехандро. Усмивката обаче замръзна на лицето му, щом видя коя телевизия улавяше приемникът на съседката. В долния десен ъгъл на екрана стоеше емблемата на Елфската телевизия – миниатюрна фея, държаща над главата си сателитна чиния. Предаваше се от свят, населен единствено с феи, елфи и гномове, където обаче по някаква ирония се беше развила техниката. Елфите се бяха оказали големи техничари и там вече никой не си спомняше дори елементарните заклинания. Сега феите, помъкнали черни куфарчета, се возеха на свръхзвукови самолети, прилежно сгънали крилете си в специални джобове на деловите си костюми.

– Виждаш ли какви невероятни измишльотини рекламират? – възмущаваше се Станка. – Два островърхи наушника на цената на един, ако се обадя до следващото пълнолуние, моля ти се!

– Сигурно е станала някаква грешка… – Александър побърза да настрои друга програма на канала. – Готово. Би трябвало вече всичко да е окей.

– Мерси, Сашенце! – възкликна леля Станка и преди да е успял да се измъкне, го впримчи в здрава прегръдка, ухаеща на ванилия.

4.

Същата вечер, в кралската трапезария, Лиз, Алекс и Балтазар, в неговото високо столче за хранене, се наслаждаваха на тиха семейна вечеря.

– Какво прави днес? – поинтересува се Шефа, докато хранеше бебето с лявата си ръка. С дясната отбиваше атаките на прислужницата, която смяташе, че храненето на принца си е нейно задължение и периодично напираше, въоръжена с малка сребърна лъжичка.

– Ходих при съседката – отвърна Александър и побърза да разкаже цялата история, преди жена му да си е направила погрешни изводи. Тъкмо се беше отплеснал и разясняваше подробности от живота на бедния Виторио, в трапезарията се появи и Владимир.

– Здрасти, Шефе, здрасти, тате, здрасти, дребен – поздрави учтиво той. – Как е?

– Седни да вечеряш, Влад – Лиз изглеждаше леко разтревожена. – Баща ти разказва за нещо странно… Дано не е пробив в сигурността.

Владимир седна на масата и Александър започна отначало.

Междувременно Балтазар успя да докопа лъжичката на прислужницата и я взе. Тупна с нея няколко пъти в пюрето си. След това се съсредоточи и загреба. Протегна пълната лъжичка с пюре към брат си.

– Не, благодаря – усмихна му се Влад, – но оценявам жеста.

Балтазар продължаваше да държи лъжичката протегната към Владимир, а в погледа му се четеше настойчивост.

– Оф, добре – предаде се Влад и изяде пюрето. – Не е толкова зле.

– Владо, слушаш ли ме изобщо? – сряза го Александър. – Има изтъняване на пространството. Вероятно присъствието на сфинкса в апартамента ни го предизвиква, трябва да проучим въпроса и да вземем мерки.

– Спокойно, тате, ще мина да хвърля един поглед. Утре има съвещание на Съвета, но вдругиден ще отида още сутринта. Има ли сладолед?

– Има. Но първо си изяж зеленчуците! – отсече Лиз.

– Слушам, Шефе – ухили се Влад.

5.

Малко по-късно, в един от най-просторните килери на замъка, пригоден за детска стая, Елизабет люлееше люлката на малкия принц Балтазар и му пееше. Строен по времето на крал Лотар Чревоугодника, замъкът разполагаше с твърде много килери и твърде малко каквито и да било други стаи.

– Заспивай, заспивай, заспивай – неизменно започваше всяка приспивна песничка, – заспивай, защото и на мен ми се спи – обикновено завършваше тя. Освен ако Лиз не беше в особено артистично настроение. Тогава добавяше припев, състоящ се основно от „на-на-на-ивай". Доскоро през ум не й беше минавало, че ще й се налага да приспива разни бебета, затова не беше положила никакви усилия да обогати репертоара си от детски песнички.

– Заспивай, заспивай – запя тя и залюля люлката енергично. – Веднага заспивай!

От съседния килер се разнесе странно тракане.

– Какво си въобразяваш, че правиш? – попита Лиз, без да повишава тон.

– Преда, момичето ми – отвърна Интуиция с престорен, треперещ глас.

Шефа въздъхна.

– Изчезни! – заповяда.

Тракането спря. Лиз предположи, че вещицата се е дематериализирала, но както се оказа, дъртата не се отказваше лесно.

– О, девойка в опасност! – изписка тя след малко. – Храбри принце, убоди пръста си на това вретено, за да ме спасиш!

– Интуиция – въздъхна уморено Шефа, – той няма още шест месеца, дори не е започнал да пълзи.

– Истинският принц би спасил девойка в беда, независимо от възрастта си. И ако трябва, ще се влачи по корем! – тросна се Интуиция и този път наистина се телепортира.

6.

Още на сутринта кралският глашатай беше изпратен да разнесе из града заповедта: забранява се притежанието на вретена, трикраки столчета и баби. Всеки, който разполага с някое от гореизброените, е длъжен да го представи за щателна проверка на площада по пладне.

Малко след дванайсет площадът беше почти пуст. В средата сe издигаше приготвената клада, а около нея, в кръг, се бяха наредили Шефа, Александър и няколко стражи.

– Никой ли не преде в тоя град? – нервничеше Алекс.

– Не и откакто започнахме да внасяме платове от Другия свят – вдигна рамене Лиз.

Накрая, след половинчасово чакане, по улицата се зададе мъж, влачещ баба. Бабата се съпротивляваше, запъвайки токовете на обувките си във всяка дупка между паветата.

– Днешната младеж няма уважение – сподели тя, щом наближи Шефа достатъчно. – Аз като бяха на двеста, не влачехме възрастните хора насам-натам.

Мъжът не й обърна внимание. Вместо това размаха пред лицето на Шефа две куки и кълбо прежда.

– Заварих я – той кимна към бабата – с това!

– Трябват ни вретена – изтъкна Лиз, но въпреки това измери бабата с преценяващ поглед. – А ти трикрако столче имаш ли?

Бабата облиза устни.

– Нямам – отвърна. – Обаче имам забрадка. Подарък е от покойния ми съпруг…

– Предай я за неутрализиране! – Лиз беше безмилостна. Бабата свали от главата си забрадката и въздъхна тежко.

– Сторете каквото трябва – стисна очи бабата. Шефа метна забрадката сред съчките и запали кладата.

7.

Леля Станка остави чашата с топло кафе на масата и седна пред телевизора, поклащайки глава в ритъм с игривото латино. Епизодът продължи оттам, където беше свършил предишният.

– Кажете ми, доня Габриела! – настояваше младият Виторио. – Да не би нещо да се е случило с Лусия?

– Тази никаквица! – възмути се леля Станка.

– Не, Виторио – отрече доня Габриела, – не е свързано с нея.

– А конят ми? – разтревожи се Виторио. – Да не би нещо с коня?

– Не, Виторио.

– Ами, доня Габриела, да не би хортензиите? Моите метловидни хортензии?

– Виторио, хортензиите имат нужда от подрязване.

– Ще се заема веднага, доня Габриела!

– Недей, Виторио, първо трябва да ти кажа нещо!

Драматична музика. Близък кадър на лицето на Виторио, сбърчил чело. Леля Станка заби нокти в тапицерията на фотьойла.

– Виторио… – започна доня Габриела.

Но образът изчезна. Екранът остана черен за една ужасяваща секунда на напрежение и неизвестност.

– Не! – изпищя леля Станка. – Само не реклами!

Не започнаха реклами. Вместо това сапунката беше прекъсната от извънредна информационна емисия. Леля Станка простена. В долния десен ъгъл на екрана се появи емблемата на телевизията – фея, държаща над главата си сателитна чиния.

– Извънредни новини – съобщи остроухата говорителка. До нея джуджето, което предаваше телепатично за феите с увреден слух, съсредоточено мърдаше рунтави вежди. – В нов корупционен скандал с леприконско злато е уличен председателят на Комисията за запазване на обществения етер. Според наши доверени източници, близки до министерството, в скандала е замесено името на Феят Кръстник, лице добре познато от криминалните хроники…

Леля Станка въздъхна мелодраматично и потисната от жестоките удари на съдбата, сред мирис на кисело зеле и препарат за миене на съдове, се запъти надолу по своето стълбище и после нагоре по Александровото. Натисна звънеца и изкрещя, за да надвика звъненето:

– Пак съм Станка! Съседката!

Отговор не последва. Ако беше спряла да звъни, леля Станка би чула топуркане отвъд вратата, сякаш гигантски каменен лъв с глава на човек обикаля по коридора на апартамента и се колебае дали да отвори. Станка обаче упорито държеше палеца си на звънеца.

– Край, влизам! – изкрещя тя накрая, твърдо решена да догледа днешния епизод.

– Олеле! – простена сфинксът в апартамента.

Леля Станка се наведе и плъзна ръка под изтривалката. Напипа ключа и го измъкна с триумфален блясък в очите.

– Извинявай, ако те събуждам – извика Станка, докато отключваше вратата, – или пък си в банята, обаче случаят е спешен.

8.

Едуард Левонян, млад и обещаващ писател, тъкмо започваше втората глава на Проекта си, носещ работното заглавие Големият Небюла/Хюго проект. Едуард беше половин арменец, наследил от гордия арменски род на баща си гъста тъмна коса и дебели черни вежди. Беше благодарен, че носа е наследил от майка си. Чаровната му, подкупваща усмивка и необузданото въображение си бяха лично негови. И той се гордееше с тях.

Еди се надяваше някой ден от Проекта да излезе роман, да произведе сензация в писателските среди, да бъде преведен, да стане бестселър, да спечели Небюла (може и Хюго), Стивън Спилбърг да остане очарован от него и да го превърне в блокбастър. Тук мечтите му ставаха малко объркани, та неизвестно защо се виждаше с Оскар в ръка да реди патриотично благодарствено слово: „Първо искам да благодаря на моята свидна, но уви, сега далечна родина – България ." Така смяташе да започне. И после да продължи с: „чиято дивна природа и древна история ме вдъхновяваха през цялото това време…". Или нещо подобно. Засега обаче се фокусираше върху далеч по-постижими цели – да завърши втора глава и, ако може, да измисли най-после име на главния герой, за да спре да го кръщава с кодовото Спиро. Отвори нова страница на Word, изпука с пръсти, вдиша дълбоко…

– Свободни места има ли? – през вратата на купето беше подал глава възрастен мъж с войнишко кепе на главата. Еди успя да устои на порива си да отвърне „Няма!", да изтика мъжа навън и да затръшне вратата на купето.

– Да, разбира се, заповядайте – каза вместо това и опита да се върне към текста.

Мъжът с кепето обаче се оказа разговорлив.

– Ей, петнайсе минути закъснение на гара Кочериново! – възкликна той и зацъка с език. – Не беше така едно време.

– Не беше – съгласи се Еди, понеже не му се спореше.

– Влаковете идваха навреме. И тръгваха навреме. А в купетата – веселба. Пеехме народни песни, веселяхме се. Не като сега. Сега младите са други. Никакво уважение към възрастните хора нямат! – продължи мъжът.

– Нямат! – подкрепи го Еди и с надеждата, че въпросът е приключен, отново се наведе над клавиатурата. Дядото обаче не млъкна.

– Едно време – продължи с поверителен тон той, – всичко имаше. И всичко беше евтино. А лятос, зимъска – с жената бяхме на почивка. Навремето имаше почивки.

Еди беше озадачен. Той тъкмо се връщаше от почивка на палатки в Рила, гарнирана със стабилна доза пеене и свирене на китари вечер край огъня. Не можеше да разбере какъв му е проблемът на дядото. Като му се почива – да ходи да почива. Като му се пее – нека пее. На Еди не му пречеше. Той беше толерантен.

– Ех, какви почивки имаше навремето – размечта се дядото.

Еди тъкмо отговаряше машинално с „Имаше!", когато вратата на купето се отвори отново. Този път вместо един, дядовците бяха трима. И тримата с вълнени жилетки и смачкани сиви панталони.

– Свободни места… – започна единият от тримата.

– Има, има! – зарадва се дядото с кепето. – Я кажете на младока какви почивки имаше навремето!

– Имаше почивки! – провикна се още от коридора възрастна жена, помъкнала огромна плетена кошница. – Хайде, хайде – подкани после спътничките си, – в онова купе има още три места!

Еди въздъхна и затвори лаптопа. Прибра го в чантата, чантата прибра в раницата, а раницата, след като метна подозрителен поглед на бабите и дядовците, остави на земята до седалката си. Сетне се сви по възможно най-удобния начин, подпря глава на хладното стъкло и задряма. Навън летният ден бавно отстъпваше на топла лятна вечер. Еди не смееше да се отпусне и да заспи дълбоко. Само след около час трябваше да смени влака. А с това закъснение сега щеше да се наложи да се прехвърля много бързо. Надяваше се Лея да го чака под часовника, както се бяха уговорили.

9.

Луната беше в крайно немистичната трета четвърт. Наоколо не грачеха гарвани, не прехвърчаха прилепи, нито пък се мяркаха черни котки. Вятърът не шепнеше тайнствено сред клоните на дърветата. Вечерта беше крайно неподходяща за вещерски ритуали.

– Ама съвсем никакви ли? – изписка момичето с ефирната рокля и вплетените цветя в косите.

– Както отбелязах неколкократно – високомерно отвърна Интуиция, – никакви мистични слова. За голи танци и дума да не става.

Момичето се строполи драматично сред тревата, подсмърчайки. От тълпата, събрала се около белия обелиск, се запротягаха ръце, които я потупваха по рамото и й бършеха сълзите с кърпички. Интуиция се настани на челното място край обелиска, демонстративно потропвайки с пръсти по камъка.

– Хайде, хайде – обърна се към момичето. – Не преигравай.

– Това ми е първият вещерски събор! – изпищя момичето. – Точно днес ли трябваше даа… – краят на изречението се задави в мощни хлипове.

Интуиция подбели очи.

– Добре – предаде се тя, – докато провеждаме съвещанието, можеш да обикаляш около нас, изпълнявайки тайнствени ритуали.

Лицето на момичето веднага грейна и тя се зае с обикалянето и тайнствените ритуали, влагайки очевидно старание. Дори Интуиция беше принудена да признае, че отдавна не е чувала толкова добро пулсиране в съответствие с вселенската утроба.

– И така – поде Главната вещица, щом момичето приключи с въведението в ритуала, което по традиция се изпълняваше няколко октави над поносимото, – днес ви събрах тук по важен повод.

Всички вещици, до една, впериха скептичен поглед в небето, където липсваха каквито и да било астрологични подсказки за подобно нещо.

– Въпреки липсата на знаци – настоя Интуиция. – Както ви е добре известно, ние не бяхме поканени на Представянето на малкия принц.

Разнесе се недоволно мърморене.

– Физиците обаче бяха. На тях, явно, е била оказана и честта да направят хороскоп на принца, макар астрологичните им познания да се ограничават с любителско зяпане на звездите. Всичко това може би щяхме да преглътнем, но както научих от достоверен източник, днес Клубът на физиците и астрономите ще проведе съвещание. Ще разискват някакъв проблем, свързан с принца. Проблем, за който ние – представете си – дори не сме известени. И вместо да поискат помощ от нас, както си му е редът, те… – тук Интуиция направи драматична пауза – ще призовават Бог!

– Какви мерзавци! – възкликна най-възрастната вещица, чиито снежнобели коси се спускаха чак до земята, и се изплю досами връхчетата на косите си. – Как си го позволяват?

– Това вече наистина на нищо не прилича! – подкрепи я друга вещица. Сборището закима.

– Именно заради това грубо нарушение на всички договорки за ненавлизане в чуждата професионална територия – завърши Интуиция, – си позволих да изградя телепатичен мост между нашите и техните съзнания.

– Да изградиш какво между съзнанията? – недочу беззъба вещица с розово боне. – Ще ги обсебваме ли?

– Не – отсече Главната вещица. – Ще ги подслушваме. Моля, затворете очи и пазете тишина!

10.

По същото време, под същата тази немистична луна, Клубът на физиците провеждаше съвещание.

– Ама изобщо ли няма да наблюдаваме Луната днес? –проплака най-младият член на клуба. Иззад дебелите стъкла на очилата очите му се напълниха със сълзи. – Трябва да си отбележа в дневника дали инклинацията се е изменила!

– Днес имаме по-важна работа, казах –настоя Председателят на Клуба от своето място начело на масата.

– Ама аз си водя дневник всяка вечер! – нададе сърцераздирателен вопъл момчето и зарови лице в ръцете си.

– Добре, добре – смили се Председателят. – Докато провеждаме съвещанието, можеш да наблюдаваш инклинацията.

Младият физик вдигна поглед, изпълнен с благодарност, и извади от джоба си смачкан тефтер. Застана зад телескопа и започна да записва данните.

– А сега, господа, моля за тишина – прикани Председателят.

Целият клуб, насядал около елипсовидната маса, притихна. Всички странични разговори за трансцендентничисла, константата на Стефан-Болцман игеостационарната орбитабяха прекратени. Председателят стана на крака и залепи на лицето си физиономия на непоклатима решимост, вперил поглед някъде в светлото бъдеще. В своите очи приличаше на изваден от комикс супергерой. В очите на другите приличаше на човек със запек.

– Компот от сливи – посъветва го един физик. Председателят беше твърде съсредоточен да гледа към светлото бъдеще, за да се озадачи.

– Колеги –обяви той с окуражаваща усмивка, –ще се наложи да прескочим до Света на боговете.

Физиците не се подлъгаха по усмивката. Започнаха да мърморят и да правят измъчени гримаси.

– Ама нашият няма да е там – изхленчи физикът с компота. – Там са само разни митологични…

– Опасявам се, че сме длъжни да проверим – въздъхна Председателят.

Порталът към Света на боговете се намираше в мазето. Открили го бяха случайно, когато слязоха долу, за да ловят бели мишки. Нямаха ясна идея какво ще правят с мишките, щом ги хванат, но се водеха от идеята, че една лаборатория просто трябва да разполага с бели мишки. Вместо на мишки обаче се натъкнаха на портал. Оказа се към Света на всички божества, които човешкото съзнание е сътворило. Там положението беше сложно. Гръцките богове се бяха хванали за гушите с римските. Египетският пантеон не можеше да понася боговете на инките, маите и ацтеките, които бяха в доста напрегнати отношения и едни с други. Скандинавските богове търчаха насам-натам, размахваха бойни брадви и чукове и викаха „Валхала", а Буда ги приканваше да се отдадат на медитация. Българските алпове се държаха на положение, освен когато не решаваха да вдигат наздравица с чужди черепи, чиито собственици обикновено се съпротивляваха енергично. Изобщо – цареше божествен хаос.

За капак, откакто Порталът беше отворен, боговете все напираха да преминават в Света на дракона и да вземат дейно участие в социалния живот. Когато при физиците възникнеше и най-дребния спор, Зевс неизменно се спускаше на скърцаща платформа и въздаваше божествено правосъдие. Беше видял този начин на придвижване в няколко древногръцки драми. Вече не мръдваше никъде без божествената си платформа. В тези случаи физиците му благодаряха горещо, правейки дълбоки поклони, засипваха го с дарове и го изпращаха обратно в божествения свят.

– Проклет Deus ex machina – обикновено процеждаше през зъби Председателят, – как не се повреди веднъж!

След което спорът продължаваше.

И така, физиците слязоха в мазето и преминаха през Портала, наредени в колона по един. Озоваха се на огромен площад от бял мрамор. Около тях моментално се скупчиха богове. Единият дръпна Председателя за ръкава и го предупреди мрачно:

– Да нямаш други богове освен мен!

– Окей – съгласи се сговорчиво Председателят.

От другата му страна езическо божество със свиреп вид прошепна на ухото му:

– Срещу скромно жертвоприношение от две девици ще изпратя страшна чума на враговете ти!

– Чума? – поинтересува се Председателят. – В нашия свят не се боим от болести. Всъщност болестите се боят до смърт от Интуиция.

– Интуиция? – изпадна в паника божеството и хукна да бяга. Докато тичаше, подвикна през рамо: – Не й казвайте, че съм тук!

– Кажи, кажи от какво имаш нужда! – извика ефирна дама в бяла роба.

Председателят само й помаха сковано. Не беше свикнал на вниманието на красиви жени. След това повиши глас:

– Богове, аз и колегите сме тук, да потърсим вашата помощ по един много важен въпрос!

– Колко души правят оргия? – предположи ефирната дама.

– Нне – Председателят се изчерви – всъщност търсим нашия Бог. На Света на дракона.

Уморена въздишка се понесе по тълпата от богове.

– Няма такъв тук – обяви Зевс от името на всички. – Но ако ви трябва божество…

Тълпата наоколо се развълнува. Боговете заеха съответни божествени пози и си докараха изражения на традиционното снизхождение.

– Благодаря – отказа Председателят, – търсим конкретен Бог. Хайде, момчета!

Физиците се завъртяха и в колонка по един преминаха обратно в Света на дракона.

11.

– И сега какво правим? – отпусна се в своето кресло Председателят. – По дяволите!

– Ам, такова – вдигна ръка младият физик пред телескопа, за да привлече вниманието на колегите си, – докато ви нямаше, се сетих нещо…

Младежът внимателно постави на масата тънко книжле. На корицата с големи букви пишеше: „На марсианците, с любов". А отдолу, с по-малки: „сборник разкази", а също и „фентъзи и научна фантастика".

– Преди време бях почнал да чета един разказ от тази книга – започна да обяснява той. – Взех го за научна статия, заради заглавието на корицата, нали. Защото „фентъзи" не знам какво е, но фантастиката явно е нещо научно. – Тук физиците закимаха одобрително. – Обаче още в началото разбрах, че съм в грешка, и го зарязах. Оказа се обикновена документална книга. Не ми се четеше за статуите, дето всеки ги познава, и Влад, дето го виждам всеки ден. Днес обаче се сетих, че в нея се споменаваше и Александър, а тогава не знаех кой е. Сега обаче е женен за Шефа и… Абе защо не хвърлите едно око?

Момчето разлисти антологията и отвори на страницата, където започваше „Драконът и портокаловият сок" от Едуард Левонян. Председателят взе книжката и зачете, леко отегчен. С всяка следващата страница обаче изумлението в погледа му ставаше все по-голямо.

– Силата на словото! – възхити се той. – Той е написал какво да се случи… Донесете ми кълбото!

– В чекмеджето ти е – подсказа му младият физик.

Председателят измъкна изпод масата кристална сфера и я постави на плота. Ръцете му трепереха.

– Намери ми Едуард Левонян! – изкрещя й той. В кълбото продължи да се стеле неоформена пушилка. Председателят се наведе по-близо до кристалната повърхност и извика накъсано:

– Е-ду-ард Ле-во-нян! Зодия Козирог! Дебели вежди!

Този пък кълбото забръмча, из него заиграха черно-бели петна. Постепенно образът се избистри и физиците с въодушевление разпознаха гара.

– Влакове!– изпищя единият. –При Висшата сила е пълно с влакове!

В далечината се проточваха десетки перони, стотици хора сновяха по тях с чанти и сакове. Пред смаяните погледи на физиците цифрите на таблото с пристигащите влакове се смениха самички.

– Магия? –изплю младежът с очилата и побърза да закрие устата си с ръка, сякаш беше изпсувал особено вулгарно.

– Не ставай смешен – подсмихна се един физик, – в този така напреднал свят вероятно отдавна са премах…

– Шшт –изшътка Председателят и кимна към екрана. Образът се фокусираше върху близкия перон. Там, под жълтата светлина на лампата, на пейка седяха момче и момиче. Момчето ръкомахаше енергично.

– Какво казва, какво? – Председателят трескаво запрокарва ръка по повърхността на кълбото. Накрая го блъсна с юмрук и, според старите правила на всички приемници във всички измерения, звукът на кълбото се оправи.

– Ти омаловажаваш писането –казваше момчето.

– Не, Еди, ти омаловажаваш всичко освен писането. И знаеш ли, писна ми да слушам за сюжети, и за вещици, и за „зараждането на науката в един магически свят"– тя изимитира гласа му, при това доста умело, –и за физиците…

– Това сме ние! – възкликна Председателят, гордо ухилен. Всички членове на Клуба закимаха, някои дори се поздравиха с ръкостискане.

– Значи няма да дойдеш с мен – по-скоро констатира, отколкото попита Еди.

– Съжалявам, не. Ще остана при нашите. Трябва да обмисля нещата.

Момичето се завъртя и си тръгна. Момчето вдигна рамене и се качи на влака. Не изглеждаше смутен, напротив –беше необичайно весел. Физиците нямаше откъде да знаят, но на гарата му беше хрумнала велика идея за сюжет и нямаше нищо, което да помрачи настроението му.

Оставаха две минути до тръгването и всички купета бяха почти пълни. Той избра едно със свободно място до прозореца, разсеяно кимна за поздрав на останалите пътници и се настани. Сгъна се на седалката, подпря глава на студения прозорец и затвори очи. Както и предишния път, унесе се почти веднага.

– Богът спи – прошепна благоговейно най-младият физик.

12.

– Представях си все пак нещо по-внушително – Интуиция сви устни. – Тези богове ми приличат на обикновени хора.

Вещиците, насядали в кръг, хванати за ръце и стиснали очи, наблюдаваха съвещанието на физиците чрез телепатичния мост.

– И около тях е пълно с машини –сбърчи нос увита в прозрачни шалове, полугола вещица. Или полуоблечена, зависи от нагласата към живота.

Вещиците впериха погледи в кълбото, където цифрите на електронното табло се сменяха автоматично, и замърмориха. Интуиция опита да се съсредоточи върху съвещанието.

– Шшт! –изшътка. – Искам да слушам.

Председателят тъкмо обясняваше плана си. Интуиция свиваше устни все по-плътно и по-плътно, докато накрая не издържа.

– Ще го прехвърлят през портал, моля ти се! –разбесня се тя. – Край, това беше!

– Какво нарушение на споразумението! –подкрепи я друга.

– Ще ги изпреварим! Ще отвлека този бог на минутата и ще направя така, че да затворят тъпия им портал! Да ги видя тогава! – Интуиция толкова се въодушеви, че плесна с ръце. – Всички около мен! Хайде сега, видяхте бога, да се съсредоточим. Искам да се озова в максимална близост до него. Започваме!

Момичето, на което бяха възложили задачата да изпълнява тайнствени ритуали, най-после се предаде и спря. Устата й се беше оформила в притеснено „о".

– Ама това е толкова опасно!

Интуиция само се усмихна и се стопи във въздуха.

13.

Половин час по-късно, Владимир отвори вратата на бара. Сумрачната светлина на няколкото лоени свещи осветяваше напуканите стени и мръсните маси, разкриваше стелещия се на талази цигарен дим и проблясваше издайнически в кръвясалите очи на постоянните клиенти.

– Закъсняхте – промълви дрезгав глас от масата в ъгъла, след което се изкашля. – Гаден дим.

– Какво е това място? – попита Алекс. Беше малко объркан да завари класическа дупка насред китната столица, в съсе

Гостува ни: Българският средновековен костюм

Приятели

Наскоро получихме писъмце от Калина Атанасова (известна в Интернет и като Бъдъмба):

… преди около две години те бях питала можеш ли да ми помогнеш с издаването на книга за българския средновековен костюм. Е, до издаване явно никога няма да стигна, но поне направих сайт – http://badamba.info/ Лошото е, че усещането съвсем не е като от книга, хубавото е, че мога да си го пълня с картинки и инфо когато си искам.

Сега да бръкнем там и да измъкнем…

… една картинка…

[image error]

 

… и още една…

Запалиха ли ви? Разгледайте Българският средновековен костюм, за много (много) повече.

(И ако думата "издаване" е запалила още нещо – споделете го с Калина. )

Малкото четене

(към пролога)

Първа глава

Две години, три месеца и шест дни по-късно

1.

Мъж седи на пейка пред родилния дом и нервно подръпва от цигара. Това може би не беше най-баналната гледка във Вселената, но определено попадаше в топ три. Макар че в този случай масивната златна корона и пурпурната мантия разчупваха клишето.

– Шефа ражда, Шефа ражда! – крещеше преминаващият глашатай. – Негово Величество Съпругът притеснен пуши пред родилното!

Александър загаси фаса в облегалката на пейката и го метна в кошчето, сетне облиза устни и запали отново.

– Пушенето убива – обади се глас нейде над окичената му с корона глава. Алекс само изсумтя.

– Как е? – опита отново да завърже разговор гласът. Алекс вдигна рамене.

– Още чакаме – отвърна, без да уточнява. – Цигара?

– Ще пропусна – отказа Влад и изтика полите на пурпурната мантия от пейката, за да седне до баща си. После го побутна с рамо. – Всичко ще бъде наред. Повечето жени от този свят раждат вкъщи, захапали дръжката на метла, и всичко е наред.

– Защо пък мет… – понечи да попита Алекс, но после размисли и реши да се лиши от подробностите. – Все едно. Продължавам да си мисля, че трябваше да я заведем в моя свят, в истинска болница.

– Да бе, за да се изнерви и да превърне гинеколога в жаба – усмихна се Владимир. – Или да прокълне акушерките. Ами ако й бяха сложили упойка? Представяш ли си какви щеше да ги свърши под упойка?

Алекс вдигна рамене.

– А и това тук си е съвсем истинска болница – настоя Влад.

– Истинска болница, друг път – промърмори Алекс. – Акушерката носи венец от цветя и на баджа й пише „Мандрагора, дете на природата".

– Негово Величество Съпругът се съмнява в качеството на здравните грижи в Света на дракона! – продължаваше да се дере глашатаят. – А Шефа все още ражда!

Александър изтръска цигарата си, огънчето падна върху пурпурната мантия и я проби със свистене.

– По дяволите – той зачовърка с палец съсипания плат. – Гадни царски одежди.

– Нужно ли е навсякъде да си така официален?

– Етикетът го изисква. Добрият крал носи корона, оригва се на масата и говори с коня си на немски.

– И без това не си точно крал – изтъкна Влад. – По-скоро си първа дама.

Алекс го изгледа възмутен. Преди обаче да успее да отговори, прозорецът на родилния дом се отвори с трясък. Показа се рошавата глава на главната акушерка, детето на природата, а венецът й от маргаритки падна, описвайки плавни дъги във въздуха. Мандрагора не му обърна внимание.

– Роди се! – изкрещя тя. – Здраво чедо на майката земя и бащата небе! – Тя поразмисли и добави: – И твое, разбира се, Величество.

Александър се втурна по стълбите към родилния дом. Влад се задържа на пейката, колкото да дозагаси с пета все още димящия фас.

2.

Малкият син на майката земя и бащата небе беше озадачен. Готов беше да се справи със студа, светлината и въздуха. Преглътнал бе и факта, че рошавата жена го шляпа по дупето, докато не го разрева. Това, което наистина го обърка, беше, че крясъците му кой знае защо предизвикаха див възторг у въпросната дама. Малкият бързо схвана какво се иска от него. Пое си дълбоко въздух и нададе нов писък.

– Какво става, какво? – Александър се втурна в стаята.

– Виж го само колко е сладичък! – умиляваше се Мандрагора, едва надвиквайки крясъците. – Как ще го кръстите?

Жената на леглото я изгледа кръвнишки.

– Изчадие адово – процеди. Косата й, на сплъстени от потта кестеняви къдрици, падаше пред лицето й.

– Това не е точно подходящо име… – позволи си да изрази мнение Мандрагора. – Искаш ли да го подържиш? – този път акушерката се обърна към Александър и без да чака отговор, му подаде крещящото бебе. Алекс пое сина си внимателно.

– Здравей, мъничък!

Бебето млъкна за момент, колкото да вдиша дълбоко. След това поде репертоара си с нови сили.

– Как си, скъпа? – изкрещя Александър, обръщайки се към Лиз.

– Супер – отвърна тя.

– Искаш ли да го вземеш? – Алекс й подаде бебето. Лиз го пое, огледа го преценяващо и заповяда с глас, нетърпящ възражение:

– Млъкни.

И то млъкна. В ъгълчето на устата му се появиха няколко лигави балончета. Шефа се усмихна и ги избърса с ръкав.

– Ще се казва Балтазар – обяви тя. Лицето на Александър се изкриви в отчаяна гримаса.

– Нали се разбрахме да е нещо по… обикновено? Например Иван, или Петър, или Димитър. Малкият магьосник Митко, не звучи ли мило?

– Ще се казва Балтазар – повтори Лиз.

– Благозвучно е – вметна Мандрагора.

– Хубаво магьосническо име – одобри и Владимир, който тъкмо влизаше в стаята, понесъл торба с памперси от Другия свят. – Как си, Шефе?

– Просто великолепно – усмихна се накриво Лиз. – Иде ми да тичам по поля от маргаритки и вероятно точно това бих правила, ако не бях смъртно уморена. По дяволите, ще кажеш, че съм раждала.

Алекс я погледна въпросително, но Влад схващаше бързо.

– Да излезем ли, за да поспиш? – предложи магьосникът.

– Не – отвърна жената, а озъбената усмивка не слизаше от лицето й, – стойте тук и задавайте тъпи въпроси.

Владимир хвана баща си за ръкава на мантията и го издърпа в коридора.

– Следродилна депресия – прошепна Мандрагора и им смигна заговорнически, преди да затръшне вратата на стаята.

3.

Тронната зала беше празнично украсена. За да не стават грешки какъв всъщност е празникът, над Главната порта беше разпънат транспарант с надпис „Официално представяне на принца". Въпреки досетливостта на домакините обаче залата беше пълна с объркани възрастни мъже в мантии, които блуждаеха наоколо с празен поглед. Тези, които все пак бяха наясно къде се намират, бяха изпаднали в пълно умиление около люлката на малкия принц Балтазар, вече тримесечен, здрав и потресаващо розовобузест.

– Бля – обяви принцът. Цялата му брадичка беше в лиги и той настървено произвеждаше нови и нови, само за да наблюдава как отсреща лицата на старците се разтеглят в широки усмивки. – Гуу.

Скоро щяха да пристигнат и другите гости. Магьосниците от Съвета, пословични със своето подраняване, винаги се появяваха час-два по-рано и омитаха храната. Следваха местните благородници, след които не оставаше алкохол. Точно навреме пристигаха учените от Клуба на физиците и астрономите и напълно убиваха настроението, така че когато дойдат всички бардове, естествено – порядъчно закъснели, да метнат по едно око, да видят колко умрял е купонът и да отпрашат към следващия.

Близо час по-късно, според очакванията, залата се напълни с изискано облечени благородници, понесли в ръка чаша шампанско или купичка зърнена закуска, внос от Другия свят. В Света на дракона всичко, което се продаваше в картонена кутия, се смяташе за невероятен деликатес.

Александър сновеше сред гостите и изпълняваше задълженията си на добра домакиня, като поздравяваше всеки благородник по име и правеше комплименти на дамите. Алекс не се заблуждаваше каква е ролята му в управлението на страната. Лиз може и да се беше съгласила да приеме неговата фамилия, но общо взето тя беше глава и на семейството, и на държавата. Той беше просто мъжът на Шефа.

– И понеже тя наближава тристатака – нареждаше някаква графиня, хванала го под ръка, – вече започвахме да се тревожим, че ще си остане стара мома… Нали знаеш, биологичният часовник не прощава на никого.

– Аз не бих й дал повече от трийсе – отбеляза Алекс.

– Трийсе какво? – озадачи се графинята.

– Трийсе години.

– Че за какво да й даваш, тя си има достатъчно!

Александър се обърка. А на своя трон, Шефа все още беше в следродилна депресия.

– И за какво му е, по дяволите, на едно бебе телескоп? – тросна се тя на Председателя на Клуба на физиците и астрономите. Мъжът измънка нещо, без да отделя поглед от върховете на обувките си, и се оттегли зад близката драперия. Въпросните върхове останаха да стърчат издайнически изпод дантелите.

– А така, скрий се! – тържествуваше Шефа. – Домъкнал ми се на представяне на принц с телескоп.

– Човекът се е опитал да подари нещо оригинално – защити го Владимир от чиста мъжка солидарност. Председателят надникна иззад драперията, за да го озари с благодарна усмивка.

– Хубаво – смили се Шефа. – Можеш да го сложиш при останалите оригинални подаръци – тя махна с ръка към купчината пред трона.

Скоро Голямата порта се отвори с трясък и в залата нахлуха група конници в кожени дрехи, последвани от момчета с китари и момичета с тежък черен грим.

– А бе, тоя купон е адски умрял бе – заключи едно от момичетата. Чу се одобрително мърморене и цялата тълпа се врътна и се изнесе. В суматохата дукесата на Бронъраир се метна на един от конете, прегърна през кръста прилежащия му брадясал бард и обяви, че се отказва от светските привилегии в името на свободния си дух.

Благородниците (всички освен дукесата със свободния дух), магьосниците и физиците удостоиха новопристигналите с по някой бегъл поглед и после им кимнаха за довиждане.

– Е, това беше – Александър се отпусна в трона с облекчена въздишка.

– Съжалявам, че трябваше да се подложиш на това – Лиз се усмихна неочаквано топло на съпруга си.

Владимир все още беше нервен. Чувстваше, че пропускат някого. Или по-скоро някоя. Името й беше на върха на езика му. В момента, в който му просветна обаче, беше твърде късно. Голямата порта се отвори отново. Гостите на тържеството замръзнаха и впериха ужасени погледи в нея. По пода задрънчаха изпуснати чаени лъжички, топчета зърнена закуска се затъркаляха наоколо. Сред вихър от листа, прах и цветна пушилка с аромат на билки в залата пристъпи Главната вещица – Интуиция.

4.

Отекна гръм, светкавица раздра небето.

– Не ме поканихте – отбеляза очевидното вещицата, щом ехото от гръмотевицата заглъхна. Тълпата си зашепна уплашено, някои от гостите се скриха зад цветните драперии.

– Трябва да сме забравили – вдигна рамене Шефа. – Сипи си Нескуик и ела да седнеш.

– Не, благодаря! – отказа Вещицата. – Тук съм…

– Имаме и мюсли – продължи Шефа с подкупващ тон.

Вещицата се поколеба. В настъпилата пауза гостите на пира загубиха интерес и се върнаха към светските си разговори. Сцената беше започнала добре, светкавицата беше страшно попадение, но излишно дългият диалог уби драматизма.

– Момент! – изпищя Интуиция пронизително, както само трениран през вековете в  кървави обреди човек може да пищи. Гостите обаче я игнорираха. Изтървеш ли веднъж вниманието на аудиторията, трудно го спечелваш отново.

– Още не съм дала своя дар! –  продължи да пищи вещицата.

– Метни го в купчината – посъветва я Шефа.

– Ами добре – примири се Интуиция и внимателно постави при подаръците богато резбовано вретено. – Принцът ще се убоде на него и ще заспи стогодишен сън – съобщи после. – Да не кажеш, че не съм те предупредила.

– Хубаво – отвърна Шефа. – Влад, изгори вретеното.

Владимир запрати залп магьоснически огън към вретеното и го превърна в шепа пепел.

– Ама хей, не може така – запротестира Интуиция. – Това е брутално потъпкване на всички традиции и…

– И?

– И ще си платите! – изпищя тя, преди да се стопи сред цветен дим.

5.

Малко след като в тронната зала се разигра сценката с вещицата, Алекс успя да се измъкне от тържеството. Щом се увери, че отсъствието му ще остане незабелязано, той бързо закрачи по коридора към един от килерите на замъка. Там, сред консервите, бурканите и бутилките марково уиски се беше събрал целият Клуб на физиците.

– Влад ме прати тук – мотивира присъствието си Алекс.

– Големият ви син – потвърди Председателят – ни спомена за вашия малък проблем.

След това се огледа заговорнически и прошепна:

– С липсата на магьосническа дарба у престолонаследника.

Александър кимна. По традиция звездоброецът отговаряше за подобни проблеми с наследниците на кралската династия. Тъй като през последните двеста-триста години в кралството нямаше звездобройци (нито пък наследници на династията), кралското семейство беше решило, че най-близкият им еквивалент са физиците.

– Е? – попита Алекс. – Ще прояви ли дарба или не?

– Още не знаем – отвърна Председателят. – Трябва да направим необходимите проучвания, да се поразровим из книгите… Досега не сме се интересували от астрологичния аспект на звездите.

– Навярно вещиците биха се справили далеч по-добре от нас – допусна един физик.

– Шшт! – изшътка Председателят и се огледа. В килера за миг притъмня.

– От друга страна – добави бързо, – научният подход често дава неочаквани отговори, далеч по-точни от разни там предсказания.

Александър се усмихна измъчено.

– Във вас ни е надеждата, момчета.

– Ще направим всичко по силите си – обеща Председателят. – Ще открием на какво се дължи настоящата бездарност на Балтазар, нямай грижи.

– Притеснявам се, че аз съм виновен – въздъхна Алекс. – Сещате се, нямам особено развити магически способности. Ако ги е наследил от мен…

Председателят го потупа по рамото.

– Недей така, Величество. Убеден съм, че малкият ще прояви дарба. Би било толкова глупаво, след като най-после имаме престолонаследник, да се наложи да го изхвърлим.

– Страшно ме  успокояваш – смънка Алекс.

– И изобщо – не му обърна внимание Председателят, – това, че досега не се е случвало проявяването на дарбата да закъснее толкова, нищо не означава.

Алекс се стресна.

– Не се е случвало?

– Трябваше вече да е магьосник на Официалното представяне.

– Тоест сега?

– Така е прието – потвърди Председателят. – Формалност, не че още днес ще го изхвърлят или нещо такова… Не и ако ги излъжеш.

6.

– Защо не ми каза, че до днес трябва да е проявил магьосническа дарба? – просъска Александър, щом отново се настани на трона си.

– Реших, че ще се стреснеш – отвърна Лиз, също шепнешком. – Пък и все се надявах, че ще направи нещо магическо до полунощ. Обаче той си стои все така бездарен!

Двамата впериха погледи в люлката, където малкият принц продължаваше да гука, а около него магьосниците съвсем се бяха размекнали – бършеха му лигите, щипеха му бузките, дърпаха му нослето и му правеха физиономии.

– Ще трябва да се върнем в моя свят – въздъхна Алекс.

По закон, децата без никаква магьосническа дарба се изпращаха в Другия свят. Мярката беше жестока, но би било по-жестоко да бъдат оставени да растат в Света на дракона, където животът без магически умения беше ужасно труден.

Часовникът би полунощ. Алекс си пое дълбоко въздух и с треперещи от притеснение крака се запъти към люлката. Магьосниците се отдръпнаха, за да му направят път. Докато вдигаше бебето, то протегна малката си ръчичка и го стисна за носа.

– Представям ви… – извика Алекс носово, а принцът намери това за особено смешно. И да беше имал намерение да пусне носа на баща си, то се изпари моментално. – … принц Балтазар Първи, наследник на трона на Драконовия свят, потомък на рода на Поразяващите с поглед по майчина линия и на Пазителите на дракони по бащина и…

Залата притихна в очакване.

– … магьосник – смело излъга Алекс.

Изявлението беше посрещнато с бурни аплодисменти. Никой не се сети да попита как точно е проявил дарбата си Балтазар. Поне не тази вечер.

7.

Следващите няколко седмици минаха спокойно. Дори твърде спокойно.

Ако се съдеше по разказите на жените от Групата на майките, с които Шефа всяка сряда пиеше кафе, да отглеждаш магьосник или вещица беше опасно и уморително. Майката на бебето Гандалф например не можеше да му извади лулата с пушилист от устата, без малкият да започне да дрънка на елфически. Майката на бебето Хари се кълнеше, че то се е метнало на метлата още преди да проходи. Може би най-силна дарба притежаваше малкият Мерлин – майка му се надяваше някой ден да бъде приет в Съвета на магьосниците. „Притрябвало му е – подбели очи Владимир, щом разбра за амбициите й, – по-добре да се хване като придворен магьосник някъде, щом е толкова добър."

Бебето Балтазар само спеше, ядеше и се лигавеше. За капак целият замък – от прислужниците и конярите, до благородниците и магьосниците – напълно беше пощурял по принца. Стражите зарязваха постовете си, за да пеят „Зайо Байо скок-подскок", като надлежно онагледяваха песента със съответните мимики. Придворните дами се ръгаха с лакти и се настъпваха при надпреварата си коя ще стигне първа до люлката с Височайшото присъствие при първия признак, че принцът се е събудил. Магьосниците от Съвета претупваха надве-натри заседанията и хукваха към стаята на бебето, за да се възхищават на розовите му пръстчета и гладките му петички.

А физиците прекарваха цялото си време в клуба си, където сред облаци цигарен дим правеха сложни изчисления, които да им подскажат има ли малкият магическа дарба.

Месец след официалното представяне, в замъка за аудиенция пристигна Председателят на Клуба на физиците и астрономите, понесъл папки с диаграми и снимки на нощното небе. Налепи ги по каменните стени на тронната зала и изрисува цялата бяла дъска със схеми и графики. Когато маркерът му свърши, Председателят най-после се кротна.

– И какво ще рече това? – попита Александър, който не беше разбрал нито думичка след „Удобно ли сте седнали, Величества?".

– Препоръчваме му – започна Председателят, присвил очи мистично, – да не взема прибързани бизнес решения и да се довери на интуицията си, преди да подписва договори. Да не тръгва на дълъг път. Ако съдим по положението на Луната, ще има изразена брадичка и аристократичен нос. А ако съдим по съзвездието Кон, ще има или големи зъби, или склонност към овеса.

Александър си представи сина си, преживящ овес със своите гигантски зъби и изразената си брадичка.

– Не бе – махна с ръка той, за да отпъди картинката, – кога ще прояви дарба?

– Ами – Председателят облиза устни, –  никога, в общи линии. Като се има предвид положението на звездите и дома на Марс спрямо Лунната орбита… – той продължи в същия дух още няколко минути, – … е трябвало да прояви своята дарба до две-три седмици, максимум месец след раждането.

Председателят закърши пръсти. Чувал беше какво казват за вестоносеца, лошите новини и лесно гневящите се царски особи.

– Моите хора търсят решение на проблема – побърза да добави. – Ще преровим базата данни, все трябва да има някаква вратичка в закона…

– Без такива – отсече Шефа. – Няма да допусна следващият владетел да е бездарник, бил той мой син или не. Ако няма магьосническа дарба, дори мъничка, ще се наложи да заминем.

– И вие ли, Шефе? – Председателят изглеждаше отчаян.

– И аз. Синът ми е по-важен от кариерата.

– Разбирам – кимна Председателят. – Ще направим всичко възможно.

8.

Владимир пиеше сутрешното си кафе в едно от кафенетата на градския площад, когато тъмна сянка падна върху масата му.

– Извинете – поинтересува се любезен гласец, – свободно ли е столчето?

– Сядай, Интуиция. И да не беше свободно, това нямаше да те спре, нали?

– Но защо е това грубо отношение, господин магьоснико – продължи мазно Интуиция, – ние с вас може да имаме общи интереси. Интересува ли ви офертата ми?

– И да не ме интересуваше, това нямаше да те спре, нали? – повтори предположението си Влад и този път го натърти.

Вещицата явно не разбираше от намеци. Във всеки случай, щом й стана ясно, че ще бъде изслушана, тя заряза любезниченето и премина към деловата част:

– Мисля, че никой няма да се справи по-добре от теб. Имаш неограничен достъп до замъка, само трябва да…

– Какво ще обичате? – Млада, симпатична  магьосница, препасана със снежнобяла престилка и снабдена със снежнобяла усмивка, стоеше до масата в очакване на поръчката на вещицата.

– Да видим! – вдигна глава към нея Интуиция. – Билков чай: цвят от синя метличина,  корени от бял оман и листа от маточина, брани на Еньовден по пълнолуние. Билките да са били 77 и половина. С няколко натрошени семена от кориандър. И мляко от еднорог.

– Тутакси! – не се трогна момичето и изтича към кухнята.

Влад погледна вещицата над своята чаша двойно черно.

– Да ги побъркаш ли искаш?

– Няма да се побъркат – отсече Интуиция, – тук работи моя ученичка. Беше изключително обещаваща млада вещица, докато не се влюби в едно недоразумение от Клуба на физиците и не напусна Вещерския остров заради него. Ето я сега, приготвя чайове и коктейли. С нейните заложби! – Вещицата стисна устни. – Но да се върнем на темата. Аз ще те снабдя с оръжието, можеш да го скриеш под мантията.

– За какво, по дяволите, говориш?

– За вретеното, естествено.

– Какво вретено бе?

– Чайчето ви!

Сервитьорката внимателно постави чашата чай и каничката с мляко от еднорог на масата, метна една съчувстваща усмивка на Влад и побърза да се отдалечи. Докато сипваше млякото в чая си, вещицата обясни:

– Вретено, за да убодеш Балтазар, естествено.

Владимир премига.

– Защо да го правя?

– Как така защо? – озадачи се Интуиция. – Ами ти си доведеният брат! Мащехата ти и бъдещият Шеф навярно те принуждават да им слугуваш – тя се наведе към Влад, в погледа й се четеше разбиране. – Кажи ми, Влади, не те ли карат да търкаш пода, докато ръцете ти се разкървавят?

– Не!

– А да обираш паяжините? Да лъскаш приборите? Да си бършеш обувките в изтривалката, преди да влезеш в тронната зала?

– Е да – призна Влад, – обаче само когато вали.

– Ето на! – възтържествува Интуиция.

Влад поклати глава.

– Как изобщо ти хрумна, че ще поискам да убия брат си, понеже обувките ми са били кални?

– Не да го убиеш – възмути се вещицата от несправедливото обвинение, – искам само да заспи за сто години. Смешно малък срок, като се има предвид нанесената обида.

Владимир въздъхна.

– Не беше обида, а невинна грешка – за пореден път обясни той. – Просто забравихме да те поканим, защо издребняваш?

– Виж, магьоснико – поде Интуиция прочувствено, – ние, вещиците, не ламтим за богатство и власт. Избрали сме простичкия живот сред природата. От другите хора искаме само едно – признание. И малко благодарност, ако може. Защото достойнството ни е нашето най-голямо богатство. А обидата трябва да бъде отмъстена!

Влад скочи от масата и се надвеси над Интуиция. Кичур от дългата му коса се топна в чая й.

– Стой далеч от брат ми, вещице! Да не си посмяла да го приближиш!

– Заплашваш ли ме? – вдигна вежди Интуиция.

– Да – потвърди Владимир, завъртя се и излезе от кафенето. После облиза чая от мокрия си кичур.

– Как я пие тая гадост? – промърмори и тръгна към сградата на Съвета за поредното заседание. Отново беше закъснял.

9.

Председателят се приплъзна по каменната стена и залепи ухо за вратата. Сърцето му биеше учестено.

– Пст?

– Парола? – долетя шепот от другата страна.

Председателят не знаеше паролата.

– Риба меч? – опита да налучка той. После реши да пробва и с нещо по-разчупено, за всеки случай. – Риба чук? Риба ъглошлайф?

Притежателят на гласа, изглежда, се поколеба. Председателят реши да замаже положението, като каже нещо подходящо за атмосферата на тъмни сделки в потайна доба.

– В теб ли е стоката? – прошепна той. – И праните пари? – добави,  в случай че първия път не е бил достатъчно убедителен.

Вратата се отвори със скърцане и оттам се подаде увит в амбалажна хартия предмет.

– Ама нищо за никакви пари не са ми казвали, такова – оправда се гласът.

– Нищо, нищо – великодушно махна с ръка Председателят, макар гласът да не можеше да го види. – Мерси все пак. А някоя нова книжка нямате ли?

– Само един учебник по анатомия – през вратата се протегна ръка и размаха учебник за студенти по медицина. Председателят сви устни скептично, но все пак го взе.

– Е – каза, – благодаря.

– Моля, пак заповядай.

Вратата се затръшна. Председателят, с вълнението на дете на Коледа, разкъса хартията и извади клавиатурата от пакета. Известно време си игра да натиска бутоните, захласнат от начина, по който плавно хлътваха. После загърна клавиатурата в шлифера си и забърза надолу по улицата.

По пътя прегледа учебника по анатомия. Набеляза си няколко термина, които можеше да ползва в аргументирането на теорията си за порталите. За да откриеш портал, разсъждаваше той, непременно трябва да коренуваш броя яйца, които си изял на закуска, да съставиш числова редица от диаметрите на дупките на чорапите си, чийто лимес да умножиш по косинуса на ъгъла, под който светлината е падала върху плочките в банята, когато си вземал душ, след което наличните числа да подредиш в квадрицепс или в краен случай – фациалис. Според учебника това бяха някакви мускули и нерви, но на кого му пукаше – звучаха научно. Колегите му щяха да изпаднат във възторг. На следващия пир в двореца, когато някой благородник споменеше, че работата им е да „откриват портали", те щяха да му кажат за фациалиса. Шах и мат.

10.

Според Устава на физиците и астрономите, за да бъдещ приет за член на Клуба, трябваше да притежаваш „усет за науката и аналитично мислене". Според общоприетото мнение, трябваше да притежаваш специфичната магьосническа дарба да усещаш портали. Физиците яростно се противопоставяха на общоприетото мнение. Първо на първо, порталите не се усещали, тяхното местонахождение се изчислявало посредством сложни формули. И второ на второ, думата „портал" изразявала невежество, точният термин бил „пробив в пространствено-времевия континуум".

Физиците приемаха твърде лично намеците, че техният прогрес се дължи единствено на някаква си дарба, и правеха всичко възможно, за да се разграничат от магията. Прекарваха времето си, забили носове в научни книги от по-напредналите в технологично отношение светове. Снабдяваха се нелегално с подходящата литература през нерегистрирани портали, за които знаеха единствено членовете на Клуба.

– Фациалис – кимаше замислено най-младият физик, докато се опитваше да скачи клавиатурата за кристалното кълбо. – Определено звучи респектиращо.

Председателят се ухили доволен.

– Е, готово – момчето потри ръце. – А сега да пробваме с ключови думи.

Младият физик въведе в полето Търсене „дарба" и „магия".

– Надарени момичета са готови да… – започна да чете той, а зад очилата очите му придобиха невъобразими размери. – А бе, кой пак е напълнил харда с порно?

Единият от физиците се изчерви и се измъкна от стаята на заден ход.

– Аха, май попаднах на нещо – възкликна момчето и се наведе напред, така че върхът на дългия му нос почти докосваше кристалната повърхност. – „До звездоброеца на принц Балтазар Първи, от астролога на кралица Петуния. Намерете човек с дебели черни вежди, който знае всичко и е зодия Козирог."

– Дебели вежди – изсумтя Председателят. – Егати абсурда. Няма ли нещо друго?

– Засега е само това. Чудя се дали астрологът на кралица Петуния не си е падал по разни весели прахчета и хапченца.

– Само да хващахме интернет…

Физиците се спогледаха с въжделение.

– И с какво ще ни помогне тоя с дебелите вежди все пак? – откъсна ги от мечтите за интернет най-младият физик. – Мислех си, че търсим по-скоро някаква древна рецепта за подсилване на магическите способности, някакво закл…

Председателят изшътка, преди младият учен да е завършил думата.

– Трай! Ушите на вещиците са дълги!

– Е, нека чуят. Така и така трябваше или те, или поне магьосниците да се заемат с проблема. Въобще не ни е работа да се бъркаме в магическите им истории.

– Магьосниците нямат достъп до информацията, с която разполагаме, пък и не се справят с астрономията. Колкото до вещиците…

Председателят отново се огледа. Навън се изви вятър. Клоните на близката липа заблъскаха по стъклото.

– По-добре продължавай да търсиш! – Председателят подкани младия физик пред сферата и облиза устни.

– Ето още нещо! – възкликна момчето след малко. – „До звездоброеца на принц Балтазар Първи, от придворния маг на крал Джордж Трети, Богобоязливия: Леле, момчета, яко сте го загазили, Бог да ви е на помощ."

– Кажете ми нещо ново – промърмори Председателят и зарови лице в ръцете си. – Нищо друго ли няма?

– Ами Бог е в курсив. Тоя май иска да ни каже, че наистина ни трябва…, сещате се, Бог.

Всички членове на Клуба на физиците и астрономите, съвременни хора на науката, избухнаха в смях. Сетне настъпи изнервено мълчание. Заразменяха се стреснати погледи.

– Мамка му! – обобщи Председателят.

(следва)

От романа на Геновева Детелинова, който предстои да излезе в поредица "Човешката библиотека" (и все още си търси заглавие).

Ако искате да му бъдете По-желали – пишете ни!

(А пък заглавието? А? Заглавието?)

Нов дом за книгите ни: София, ул. Паренсов 35

Приятели

Преди седмица книгите на Човешката библиотека си намериха още един дом: новия магазин/книжарничка на Paladium Games и "Професионален форум за образованието" на ул. "Паренсов" 35, първата пресечка на "Васил Левски" след Попа в посока Софийския университет, надясно (към Червената къща и Борисовата градина). Ето картата.

Всяка наша книга там се предлага с 10 процента отстъпка от коричната си цена.

Може да намерите и ролеви и настолни игри, игри с карти и с миниатюри. (До края на юли Paladium дават 20 процента отстъпка за всичко, което предлагат.)

И още: книги-игри (Колко души ги помнят? Я вдигнете ръчичка… ) Книжарничката е официалният дом на новата вълна книги-игри, първата от които беше "Котаракът и Черният нарцис" на Ал Торо/Александър Торофиев, втората чакаме всеки момент *много, много загадъчно смигване*, а историята им се твори ето тук: http://knigi-igri.net (не пропускайте форума!).

За работното време цитирам Стефан (когото навярно познавате като Вонамарак ):

По принцип от 12:30 до 19:00, най-често до по-късно, много рядко от по-рано.

Без неделя и понеделник.

Та – вече имаме още един начин да се намираме.

Да се намираме! Да се намираме!

Засмеяно,

Кал

П.П. Ако някое наше заглавие лиспва там, значи:

а) е свършило временно – Стефан ще ви предупреди, после и нас;

или

б) тиражът му свършва и може да се поръча само директно от нас. Засега така са "Последният еднорог" и "Да пробудиш драконче". (Така то… еднорозите и змейчетата са редки създания. )