Малкото четене

(към Втора глава)

Трета глава

Драконови вълнения

1.

В тронната си зала, сред верните си поданици, потънал в мрачни размисли, седеше крал Улрих. На главата си вместо корона носеше шлем с рога. Гърдите му бяха космати, погледът му беше свиреп, ръцете му бяха изцапани с кръвта на десетки храбри воини. Личната хигиена на Улрих не беше на ниво.

– Пиво! – изкрещя крал Улрих и няколко роби се втурнаха към него, понесли бъчонки бира. Кралят помръдна мудно на своя трон, направен от черепите на убитите му врагове.

– Месо! – пак изкрещя крал Улрих, понеже пивото не успя да го извади от меланхоличното му настроение. Робите този път му поднесоха гигантски свински бутове, от които капеше мазнина. Крал Улрих се смръщи страшно, рошавите му вежди се събраха в една. Робите познаваха това изражение, затова побързаха да се оттеглят.

– Жени! – изкрещя крал Улрих за трети път и робите тъкмо помъкнаха към него оковани във вериги момичета в бели рокли, погледът на краля срещна този на кралица Гертруда, който изобщо не отстъпваше на неговия по свирепост. – Не, не – отказа се кралят, – без жени.

Кралица Гертруда, потомка на древен род от земи с лед и сняг, кимна в знак на одобрение и се загърна по-плътно в мечешката кожа.

– Турнир! – изкрещя крал Улрих отново. Робите се поколебаха.

– Улрих – престраши се да отвърне единствено Гертруда, – ти изби всички рицари.

Кралицата последователно посочи три от черепите на кралския трон:

– Хайнрих, Карл, Конрад. Останалите заминаха към вечния пир в Дома на мъртвите още при войната срещу краля на Снежните земи.

Само щом се сети за тази война, кралят нададе див рев и запрати меча си към близката стена. Оръжието се заби в картина, изобразяваща принцеса, яхнала розов еднорог. Картината, както и пухкавите възглавнички за трон и завеските на сърчица бяха останали от предишния собственик на замъка. Никой не искаше да се покаже като женчо и да отвори темата за интериора, затова и възглавничките, и завесите, и картината си стояха.

– Война! – изкрещя крал Улрих за пореден път и преди някой да е отблязал факта, че вече целият свят беше завладян и просто нямаше срещу кого да воюва, крал Улрих уточни: – Имало и други светове за завладяване. Извикайте придворния жрец!

Няколко роби се втурнаха към подземията, където придворният жрец извършваше своите тайнствени ритуали. Завариха го да разгръща странен правоъгълен предмет, направен като от пергаменти, пришити един за друг.

– Краля та вика – уведоми го един от робите. – Казал си му бил, че има други светове, дет да ги завладей.

– Не съм конкретизирал – засегна се придворният жрец, – казах просто, че има и други. А не, че трябва да ги завладява.

– Ам – въздържа се да коментира робът, – вика та, де.

Придворният жрец намести очилата на носа си, оправи полите на робата си и се заизкачва по каменните стъпала към тронната зала.

2.

Еди отново се събуди с писък:

– Аааа…

Чувстваше се, сякаш в главата му група казаци играят казачок.

– Събуди ли се? – поиска потвърждение на очевидното познат глас, някъде метър и шейсет над него. Еди примижа срещу светлината и различи силуета на Интуиция, нахлупила този път вместо боне островърха вещерска шапка. – След пътуването може да почувстваш лек дискомфорт. Или по-вероятно тежък.

– Какво става? – попита писателят и машинално се почувства виновен заради клишето.

– Отвлякох те – призна си Интуиция.

– Разбирам – излъга Еди. – Къде съм?

– В паралелна вселена.

– Стига бе.

Еди се надигна на лакти и огледа обстановката. Не му се стори особено паралелна. Намираше се в уютно, старовремско стайче. Подът беше покрит с шарена черга, голяма готварска печка на дърва заемаше едната стена. В ъгъла имаше купчина метли с дълги дръжки.

– Метлите летят – съобщи Интуиция.

– Знам, писал съм за тях – отвърна Еди и й се усмихна лъчезарно. – Един от първите ми разкази.

Интуиция отговори на усмивката му.

– Досети се значи?

– Че съм се озовал в света, който сам съчиних? Не е трудно да го познаеш. Баба ми имаше същата печка – Еди кимна към готварската печка. – Предполагам, че трябва да съм далеч по-стреснат, обаче не съм. Винаги съм вярвал във вас, сещаш се, виждах ви твърде ясно.

– И аз винаги съм вярвала в теб – сподели Интуиция. – Е, не точно във Великия писател, но и това пасва достатъчно.

Еди се разсмя. Никога не се беше възприемал като бог. Може би трябваше да си пусне брада.

– Абе традицията не повелява ли – поинтересува се той – десетки полуголи момичета да ми поднасят скъпоценни дарове, докато си стоя на трона и си пия коктейла?

Без да смъква усмивката от лицето си, Интуиция повдигна вежди.

– Не мисля. Не си попаднал на света, о, Всевишни. Не си попаднал и на вещицата – в погледа й се появиха фанатични искри. За първи път, откакто се беше свестил, Еди наистина се уплаши.

– Седни – заповяда тя и посочи стола до кръглата масичка в средата на стаята. Еди се подчини.

Докато Интуиция се ровеше в купчината метли в ъгъла, той се огледа за изход. Но изход нямаше. Нямаше дори прозорец. От вещерските къщи се излизаше само с телепортация, а светлината идваше от огнени кълба, елегантно реещи се под тавана. Беше му се сторило безкрайно логично, докато го пишеше. Сега не смяташе така.

Запита се дали вещицата може да го унищожи? Отговорът беше твърдо да. Създанието да унищожи твореца си, леле! – помисли си Еди. – Диаболично. Дали това беше думата? Не. Контрацептуално. Глупости, няма такава дума. – Еди усети, че изпада в паника. – Абе парадоксално си е отвсякъде и, мили боже, какво да правя?

Интуиция най-после намери каквото търсеше сред метлите. С усилия измъкна черно куфарче и го стовари с трясък на кръглата масичка. Капакът се отвори и Еди прозря плана на вещицата. Някъде в подсъзнанието си така или иначе вече го знаеше.

– Това е пишеща машина – съобщи Интуиция. – А сега започвай. Не ти искам подробности, нито литературничене. Едно изречение би свършило работа.

Еди въздъхна. Облиза устни, наведе се над машината и предпазливо, с показалец, удари клавиша „П". После се поколеба.

– Колко сериозно? – попита. – Искам да кажа, стотина години стигат, а?

– Ти си писателят – вдигна рамене Интуиция. – Искам само възмездие.

Еди отново посегна към пишещата машина и се спря.

– А не се ли притесняваш, че мога да те залича?

– Само опитай.

Любезната усмивка на Интуиция го смрази до мозъка на костите.

3.

Капандурата се отвори и оттам падна Владимир. Приземи се тромаво на пода, блъсна коляното си в ръба на масата и прехапа език, за да не изкрещи, от което само му се прииска да закрещи по-силно.

– Мамка му! – изкрещя той. – Мамка му, мамка му, мамка му! Мамка му – обобщи накрая.

Щом му омръзна да крещи, магьосникът отбеляза една очевидна липса.

– Сфинксе? – провикна се. – Хей, къде си се скатал?

Въпросът беше абсурден. Влад не виждаше къде би могъл да се скрие сфинкс в тесния двустаен апартамент. Дори да беше положил специални усилия, отнякъде щеше да стърчи я някоя лапа, я пък ухо. Влад обиколи апартамента, накуцвайки с десния крак, и не откри нито лапа, нито ухо. Едва сега магьосникът забеляза и запуснатия, поне по сфинксовите стандарти, вид на къщата. Ръбът на килима беше подгънат. Столовете не бяха симетрично разположени. Владимир, който смяташе, че прави рутинно посещение само за да провери дали няма някакъв проблем, изстина. Проблеми бяха възникнали. Сфинксът беше изчезнал.

– По дяволите – въздъхна Влад, метна жезъла си и кожената си торба на дивана и се втурна през вратата. Затича надолу по стълбите, изхвърча от входа на блока и внимателно огледа улицата по цялото й протежение. Следи от сфинкса липсваха. Влад се поколеба. Може би трябваше да се върне в Драконовия свят и да докладва. Магьосниците щяха да дойдат и… и да загубят твърде много време в безсмислени спорове, докато горкият сфинкс навярно се гърчеше в адски болки на някоя лабораторна маса. Кой знае кой го беше отвлякъл и защо. И най-вече – откъде беше разбрал за него.

4.

Лиз подписваше купчина документи, когато крал Улрих нахлу в тронната зала, следван от своите верни воини. Мъжете, до един огромни като мечки и окосмени като мечки, наведоха Шефа на мисълта, че това не са мъже, а мечки.

– 'сички на колене! – проговори с човешки глас едната мечка и Шефа все пак допусна, че може би е мъж. Но дали носеше елек, или беше гол до кръста, си остана загадка.

– 'сички на колене, казах! – повтори мъжът. – Туй е крал Улрих, ваш гусп'дар!

Лиз беше малко объркана, но търпеливо си остана на трона и зачака обяснение.

– Кой вий главния тука? – попита мъжът, който явно беше говорителят на крал Улрих.

– Аз – каза Шефа.

Крал Улрих я изгледа от горе до долу, после смръщи вежди. Това беше реакцията на краля, изразяваща общо взето всяка негова емоция, така че никой не рискува с предположения дали е смръщил вежди изненадано, презрително или гневно.

– С жени не разговарям! – отсече крал Улрих и внезапно се почувства ужасно щастлив, че кралица Гертруда беше на няколко пространства разстояние. – Къде ти е кралят?

– Навън – отвърна Лиз хладно, но отново не помръдна от трона. – Имаме си и престолонаследник. Ако предпочиташ да преговаряш с него, в люлката е.

Крал Улрих усети, че му се подиграват. Тази нагла жена не само си позволяваше да разговаря с него като с равен, ами и опитваше да се бъзика. Кралят смръщи вежди определено гневно и с големи крачки тръгна към люлката на принц Балтазар. Наметалото му от мечешка кожа се влачеше по земята, гърдите му се надигаха и отпускаха тежко, огромната му ръка беше поставена на меча. Кралят се наведе над люлката, кичури сплъстена коса се изплъзнаха изпод шлема с рога и паднаха пред лицето му.

– Ай гу-гу – каза крал Улрих, – кой ми е малък, храбър, кръвожадничък, а?

* * *

След кратки преговори с престолонаследника, проведени основно на бебешки, кралят си тръгна крайно разнежен, малко объркан от Света на дракона. Принц Балтазар се сдоби с шлем с рога.

5.

– Трябва ли да е вретено? – попита Еди. – Не може ли да разчупим клишето?

– Не е клише – засегна се вещицата, – а традиция. Пробвай, ако искаш, с отровна ябълка, макар че изобщо не им е сезонът.

Еди се наведе над клавиатурата и написа: „Принц Балтазар отхапа от отровната ябълка и заспа стогодишен сън." Още докато го пишеше, осъзна, че така нямаше да се получи. Опита да пораздвижи конструкцията, вкара няколко метафори, накрая дотам се отчая, че го изби на модернизъм. „Балтазар, издънка на материалистичната утроба, изяде плода – червен като грях" – гласеше последният вариант. Еди си знаеше, че няма да стане. Не беше до начина на изразяване. Просто изречението не звучеше вярно. Явно имаше нужда от контекст и обяснения, иначе нямаше как да проработи.

– Излез! – заповяда той. Вещицата го погледна объркано. – Притесняваш ме. Просто излез.

Интуиция въздъхна.

– Само по-бързичко – каза, преди да се стопи във въздуха, – имам си и друга работа.

6.

Александър крачеше по постланата с калдъръм улица към драконовия резерват. Свечеряваше се и светещите кълба тъкмо започваха да проблясват над главата му, табелата с малко озадачаващото „конов зерват" (половината от буквите имаха нужда от преомагьосване) се оцветяваше в електриково зелено.

Мраморните статуи на входа на резервата, целомъдрено прикрили се с чифт униформени боксерки на дракончета, отвориха портата пред Александър.

– Добър вечер, Ваше Величество и Пазителю на дракона – поздрави едната и отдаде чест. Статуите бяха големи сноби.

Александър само им кимна в отговор и ги подмина. Щом стигна пещерата на дракона, пред очите му се разкри неочаквана гледка.

– И pas de deux, pas de trois, pas de quatre – нареждаше дразнещ сопран иззад близкия рододендрон, а горкият дракон кривеше крака в най-невъобразими танцови стъпки.

– Хей! – извика Александър.

Щом го видя, драконът спря да стъпва на пръсти и впери разсеян поглед някъде към далечните планини с физиономията на случаен минувач. Иззад рододендрона излезе притежателката на сопраното.

– Александър! – скара му се тя. – Прекъснахте ни репетицията!

– Какво, за Болшой театър ли се готвите?

Жената със сопраното, която беше всъщност кралската драконоложка, изглежда не оцени сакразма.

– Това – тросна се тя – е драконов танц, част от ритуала по чифтосването. Бил, покажи му!

Драконът нададе недоволен крясък, отчасти в знак на протест срещу името Бил. Въпреки това се надигна на пръсти и тромаво заразмахва предните си лапи, правейки изкусни чупки в ханша. Отсреща му драконоложката не се сдържа и се включи в танца, запротяга врат и заразмахва крака. Накрая двамата завършиха, протегнали ръце (и съответно лапи) един към друг. Драконът избяга към дъното на пещерата и се сви на кълбо, заравяйки муцуна сред люспите си.

– И за какво е всичко това? – Александър му хвърли състрадателен поглед.

– След като се справи с нервните изблици – обясни драконоложката, – започна да проявява определени признаци за…, сещате се, желание да свие гнездо.

– Ама той е единственият дракон.

– Ще му доставим първокласна женска. Вече съм я открила в един от другите светове. Ламя. Триглава. Казва се Ангелина.

Драконоложката измъкна от джоба на бялата си престилка гравюра на бъдещата съпруга на дракона. Трите глави на ламята мятаха съблазнителни погледи.

– Не е ли красива? И има класа! Храни се само със златни ябълки.

– Супер, сякаш не ни стигат придирчивите влечуги.

Драконът обидено изкрещя от дъното на пещерата. Александър отиде до него, клекна и го почеса зад ушите.

– Нали знаеш, че се бъзикам.

7.

– Хей – провикна се Еди, – може ли нещо за пиене? Чай?

В стаята се материализира момиче в ефирна бяла рокля, много по-младо и далеч по-приятно на външен вид от Интуиция. Светкавично му омагьоса билков чай, но забрави чашата. Чаят се задържа няколко секунди във въздуха, преди да се разплиска по пода. Вещицата сведе объркан поглед към петното. Вълни рижава коса покриха лицето й.

– С чаша, моля – уточни Еди.

Този път чаят се материализира в порцеланова чаша с извита дръжка.

– Благодаря – усмихна се писателят. – Нора, нали?

– Викат ми Ели – поправи го вещицата.

– Знам, но аз винаги съм те възприемал по-скоро като Нора.

Елеонора се замисли дълбоко, после кимна:

– Може. А имаш ли нещо против да остана да погледам как пишеш? Ако искаш, за атмосфера, ще обикалям около теб и ще извършвам тайнствени ритуали.

– Онези с пищенето? Ако успееш да не звучиш като ранен кит, нямам нищо против.

Нора се поколеба. Сетне реши, че тайнствен ритуал без писъци просто не е никакъв тайнствен ритуал, затова седна по турски на пода. Еди започна да пише. Набра първите думи: „Принц Балтазар се събуди в своята люлка", без да си има ни най-малка представа какво трябва да се случи по-нататък. Заобмисля различни сюжети – някои включваха хранене, други повторно заспиване, трети – издаване на смешни звуци, но всички, до един, бяха пропити със скучен бебешки битовизъм.

– Не става, не става, не става! – заскуба косите си той, понеже му се стори драматично. В книгите така правеха, когато изпаднеха в крайно отчаяние. – Интуиция иска да пиша за принца. Какво интересно може да се случи с бебе?

– Нямам представа – учуди се Нора. – Мислех, че ти знаеш. Нали си Бог.

– Боговете не знаят всичко – мъдро заключи Еди и отново се наведе над пишещата машина.

8.

Със сигурност, ако някой беше забелязал сфинкса, щеше да се обади в полицията, реши Владимир след цял ден обикаляне по музеите, художествените галерии, съмнителните клиники и заложните къщи. За последен път Влад посети I РПУ преди няколко години, когато беше порицан, понеже не си бил изкарал навреме лична карта. Ясно помнеше полицая, който му беше казал, че този път нямало да има глоба, обаче да не се повтаряли такива изпълнения и ако си мислел, че може да избяга от закона, жестоко се лъжел. Казваше се Иванов и изглеждаше недоспал и изтощен до смърт. Влад си помисли, че човекът сигурно отдавна се е оттеглил на заслужена почивка. Затова беше изумен, когато в кабинката на входа зърна познатите разрошени побелели кичури и обрамчени с тъмнолилави сенки очи. Неизвестно защо това го зарадва ужасно.

– Здравейте, оберщурмбанфюрер Иванов! – възкликна Владимир, не успявайки да си спомни истинския чин на полицая.

– Здравей, Владимире – поздрави го поименно Иванов.

– Не може да ме помните!

– Помня всички нарушители – вдигна гордо брадичка полицаят. – Предполагам, че поне този път не си нарушил закона.

– Изобщо, хауптщурмфюрер Иванов! Търся един приятел. Той, такова, изгуби се.

– Тоест, искаш да съобщиш за изчезнало лице.

– Точно така! Абсолютно изчезнало! И не само лицето! Всичко му изчезна!

Владимир искаше да бъде пределно ясен.

– Ела с мен – полицаят махна с ръка към бараките, където временно се помещаваше първо районно. Само докато ремонтират сградата. Преди десетина години управлението пак се помещаваше временно в тези бараки. След десет години вероятно пак щеше да е в бараките. Временно, разбира се.

Иванов го въведе в третата барака и му посочи изтърбушено канапе, където да седне. Влад се подчини. Полицаят му отправи дълъг, преценяващ поглед и хлътна в един от коридорите. Владимир огледа обстановката – отвън бараката му се беше сторила мизерна, но мизерията вътре направо надминаваше очакванията му. Помещението имаше един прозорец, скрит зад плътно перде, така че дори в слънчевия летен ден вътре цареше зловещ сумрак. Стените бяха влажни и напукани. Точно срещу канапето имаше преграден с решетки тъмен коридор, на една от стените му се четеше надпис: „Не продавам, само шмъркам".

Накрая Иванов се върна. Носеше папка. Седна срещу Влад, отвори папката и приготви химикалката си.

– От колко време лицето е в неизвестност? – попита.

– Ами… – Влад се поколеба, но се сети за разни криминални филми, в които никой не можеше да бъде обявен за издирване, преди да са минали 48 часа.

– Над 48 часа! – уверено отвърна той.

– Име – отсече полицаят.

– Владимир Александров…

– Неговото! – прекъсна го Иванов.

– Сфинкс.

– Фамилия?

– Няма фамилия. Обмисляше кариера в попфолка и се отказа доброволно от фамилията си.

Влад напоследък прекарваше повече време в Света на дракона, но все пак се гордееше с познанията си върху родния си свят и отговорът му прозвуча, поне според него, напълно логично. Веждите на полицая обаче се вдигнаха два сантиметра над нормалното им местоположение.

– Последно известно местонахождение на лицето?

– Вкъщи беше. Тоест у нас. От кухнята изчезна.

Веждите на полицая вече бяха в средата на челото му.

– Отличителни белези?

– О, това е лесно – зарадва се Влад. – Той има тяло на лъв и човешка глава.

Още щом го каза, усети, че май не трябваше. Имаше нещо много заплашително в погледа на полицая насреща му, а веждите му заминаха нейде из косата му да изследват нови, непознати досега територии.

– Ясно. Сега, признай си веднага – друсан ли си?

Влад премига.

– Не.

– Пиян?

– Не.

Иванов само му се изсмя и го поведе към коридора, преграден с решетка.

– Както кажеш. Но предлагам да останеш тук, докато изтрезнееш.

9.

Еди въодушевено постави последната точка на първа глава. После погледна купчината изписани листи на масата и изглежда остана доволен.

– Най-после успях да напиша нещо за принца – похвали се на Нора, която все още седеше по турски на пода, хванала с ръце босите си ходила. – Балтазар напълни памперса. Обаче вретено не мога да намеся и това си е. Започвам да си мисля – изби го на откровения, – че цялата тази история с божествеността е едно голямо недоразумение…

– Според Интуиция ти си Бог – заяви Нора, сякаш това решаваше въпроса.

– Интуиция – тросна се Еди – може и да се е объркала.

Сякаш чула, че става дума за нея, в стаята се материализира Интуиция. Впери продължителен поглед в Еди, за да създаде нужното настроение на строхопочитание, преди да попита:

– Готов ли си?

– Изобщо не – отвърна Еди. – Изглежда се очертава новела или поне доста дълъг разказ.

– Дълъг разказ?! – изпищя Интуиция с характерния си пронизителен маниер на пищене. – Нямам никакво време за дълъг разказ! Я дай насам!

Преди да е успял да я спре, Интуиция сграбчи първата коректура с дългите си лакирани в черно нокти и хищно запрелиства страниците. Макар да не го осъзнаваше досега, подобна картина изникваше в съзнанието на Еди, когато чуеше словосъчетанието „литературен критик". Интуиция зачете, като от време на време сумтеше и мърмореше.

– Всичко ми е ясно – обърна се към Еди накрая, – но какво е посланието?

– Моля? – обърка се той.

– Не, виж – заобяснява вещицата, – очевидно е, че памперсът е символ на низките човешки страсти.

– Очевидно?

– Точно така. А сменянето му е израз на вродения стремеж на човека към съвършенство. Недвусмислено го внушаваш с белия цвят. Обаче цялостната концепция ми се губи. С какво този разказ ще ме направи по-добър човек, това питам?

– Ми – смънка писателят, – точно теб не виждам какво би могло да те направи добър човек…

– А има ли символика в имената?

Еди премига.

– Не – отрече. – Нали се сещаш, Балтазар наистина така си се казва.

– Това не е особено дълбоко – сви устни Интуиция. – Освен това попрекаляваш с наречията. Като си тръгнал да ми литературничиш, поне гледай да е качествено.

– Слушам – козирува Еди. – Ще ми върнеш ли листите? Трябва да редактирам.

– Разкарай наречията. И давай по-бързичко.

Интуиция му връчи текста и се дематериализира.

– Сега разбирам какво им е на големите автори – въздъхна Еди – с разните крайни срокове и така нататък.

10.

Принц Балтазар най-после заспа. Магьосниците, с все още неизбледняло умиление по лицата, насядаха по столовете, табуретките и пръснатите по земята възглавници. Всичките, до един, бяха прегракнали. Не бяха спирали да пеят от два часа. Тази вечер Шефа великодушно им беше позволила да приспят бебето и те приемаха задълженията си много насериозно.

– А бе – обади се един от магьосниците, онзи с големите уши, – не мислите ли, че прекарваме твърде много време с бебето?

– Може би – допусна Главният магьосник. – Обаче как да го оставиш, вижте го какъв е мънян, одюбодю…

– Не че искам да тръгваме – оправда се магьосникът с ушите, – обаче е някак си нередно, имаме си работа…

В своята люлка, принцът се събуди.

– Гугу – скара се той на магьосника, внасящ предателските настроения. – Бълбук – повели после принцът и зачака.

– О, милото! – възкликна магьосникът с големите уши и измагьоса на принца нова дрънкалка във формата на еднорог.

Принцът я изгледа критично.

– Ллубъп – възрази той.

Магьосникът закима с разбиране и еднорогът се превърна в дракон. Сега принцът разполагаше освен с дракона дрънкалка, с гумен дракон, плюшен дракон, дракон, който казва „ваше величество", като му стиснеш коремчето, зелен дракон, червен дракон, дракон с пискюл на опашката и дракон без опашка, дракони с криле и без криле, дракони, бълващи истински огън, и дракони, надаващи истински рев. Принцът беше заринат от дракони играчки и изглеждаше напълно доволен от живота, в своите ританки с избродиран дракон.

– Ууу – заповяда той. Магьосниците, с разнежени физиономии, се наредиха в две редици и запяха „Малкият принц имал замък" на три гласа, акапелно.

11.

Градският часовник би три и половина през нощта. Драконоложката, чието име всъщност беше Вирджиния, се събуди в спретнатата си къщичка насред драконовия резерват. Може би я беше събудил часовникът. Тя лично беше по-склонна да приеме, че причината се коренеше в дивия рев, който се носеше отвън. Вирджиния се надигна от леглото, с лице, обилно намазано с маска срещу разширени пори. Кръгчетата краставица паднаха и се затъркаляха по пода. Тя надникна през прозореца.

Драконът, побеснял напълно, търчеше из резервата и бълваше огън във всички посоки. Горящите рододендрони озаряваха нощта с пламъците си.

Вирджиния веднага изпрати телепатично съобщение до пожарната команда. Любезен глас й съобщи, че в момента линиите били заети, нека пробва пак по-късно. Тази седмица беше Вещерската нощ на факлите и с усилените приготовления, освен всички вещици, щат-не щат бяха заети и всички пожарникари.

Веднага щом драконът излетя от резервата, Вирджиния изтърча навън. Памучната й нощница се вееше зад гърба й. Грабна пожарогасителя, с отработено движение освободи предпазителя и като опитен каубой затича по пътеката, прицелвайки се в рододендроните.

12.

Председателят на Клуба на физиците и астрономите не спеше. На оскъдната светлина на една свещ той работеше върху създаването на нощна лампа. Понеже в Света на дракона нямаше електричество, Председателят, въоръжен с отвертка в едната ръка и клещи в другата, се опитваше да измисли алтернативен източник на енергия за своята нощна лампа. Клепачите му едва се държаха отворени. Преди около час той за малко заспа, както инсталираше колело за хамстер в лампата, и си изпусна чука върху крака. После заяви на висок глас, че хамстерското колело е абсолютна експлоатация на животински труд и той, като човек и природозащитник, е длъжен да го демонтира.

Последната му идея беше да използва слънчеви батерии.

– Чакай бе – промърмори той с изтормозен глас. – Тва е баси абсурда.

За момент се замисли. Лампа, работеща на слънчеви батерии, си беше новаторска идея, откъдето и да я погледнеш. Докато разсъждаваше над въпроса, на прозореца се залепи огромна драконова глава. Олигави старателно стъклото, докато оглеждаше стаята, после избълва огнено кълбо. Прозорецът се пръсна на парчета и драконът се провря вътре.

Председателят се скри под леглото. Навря се чак в ъгъла, до стената.

Драконът не му обърна внимание. Отвори двукрилния гардероб, прерови вратовръзките и си избра лилава, на ракети и спътници. Застана пред огледалото и опита да я върже на врата си. След като установи, че възелът за вратовръзка превръща самата вратовръзка в куп миниатюрни парцали, ако имаш десетсантиметрови нокти, драконът си избра друга вратовръзка, раирана, и я преметна артистично около врата си като шал. После се наведе и погледна под леглото, където се беше свил Председателят. Драконът изсумтя. Председателят вдигна поглед.

– Определено не тази – отхвърли избора на дракона той, – райетата те правят трътлест.

Драконът нададе жален вопъл и метна вратовръзката на земята. Преметна си нова, на големи весели пчелички. И отново се наведе под леглото, за да поиска мнение.

– Супер – одобри Председателят. – Страшно ти ходи на люспите, а и подчертава момчешкото ти излъчване.

Драконът се изчерви и махна с лапа кокетно, сякаш искаше да каже „о, стига". След като си избра вратовръзка, драконът мина на одеколона. Председателят имаше всичко на всичко един одеколон. Беше си го купил преди двайсет години от вещиците. Използваше го само по специални поводи, иначе залагаше на естествената миризма на цигари.

Драконът счупи шишенцето в челото си. Пред очите му се застичаха вадички евтин одеколон, стаята се изпълни с остра, тежка миризма. Той тръсна глава, за да се изсуши.

Накрая докопа пяната за коса. Председателят разрошваше с обилни количества от нея косата си преди всеки прием, за да докара специфичната прическа на лудия учен. Драконът малко се поколеба какво да прави с пяната, накрая си намаза ушите. Обикновено стърчащи като малки ципести ветрила, сега те се залепиха за главата му.

В момента, в който драконът грабна бръснача и понечи да си подреже космите в носа, пристигна групата магьосници за бързо реагиране. И без това мудни, старците се бяха забавили допълнително, понеже принц Балтазар или беше казал първата си дума, или не беше, и те не успяха да се откъснат от люлката – да не би докато ги няма, той да я каже със сигурност. По пътя магьосниците спираха на няколко пъти, за да спорят дали „унр" е дума. Магьосникът, който беше работил известно време в едно тролско пространство, твърдеше, че „унр" означавало „интрузивна магмена скала с високо съдържание на кварц", което показвало освен геоложки наклонности, и вроден усет за езиците у малкия престолонаследник.

– Тук сме! – провикна се магьосникът от тролското измерение. – Сега ще те спасим от набезите на ужасяващия звяр!

Ужасяващият звяр простена. Махна за довиждане на Председателя и смирено се завлачи към вратата.

(следва)

От романа на Геновева Детелинова, който предстои да излезе в поредица "Човешката библиотека" (и все още си търси заглавие).

Ако искате да му бъдете По-желали или ви е хрумнало заглавие – пишете ни!