Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 50

Каним ви на: Фантастивал (17-22.10.2011)

Приятели –

Готови ли сте за шест дни фантастични феести?

(А знаете ли откъде идва думата „феести"? )

Всяка вечер от 17 до 22 октомври

в Национален музей „Земята и хората", София

ви чака Фантастивал!

Какво по-точно ли?

Първите три дни
Последните три дни

… Вие какво си харесахте?

Може да се отбиете през музея и през деня – за сладки приказки и разглеждане на фантастични книги. Ще ни познаете по книгите.

Засега наглеждайте блога ни – възможни са промени в програмата. Във фантастичните светове – като нашия – единственото сигурно нещо е промяната.

В предвкусване на промяната,

Наско, Кал, Или, Миро, Коко, Еви, Вили, Валя, Ал, Чобитите

П.П. Напомняме, че продължаваме да събираме доброволци за подреждане на изложбата от фантастични картини. Датата на подреждането ще е 17 октовмри, понеделник (първия ден от самия Фантастивал). Елате от 11 докъм 17, направо в музея.

Каним ви на: 01-02.10., подготовка за Деня на доброволчеството и за Фантастивала

Приятели

Искате ли да се видим, на живо?

Заповядайте тази събота и неделя, от 10 до 14 часа, пред музей „Земята и хората"! Отбор отбрани Чобити ще отбира нови съотборници… така де, ще привличаме доброволци, които да ни помогнат на 15 октомври с подредбата на една фантастична (ама отвсякъде) изложба, която пък е част от един още по-фантастичен фестивал.

Вижте:

(Ще има и трамвай, специален. Но… нека да остане изненада. )

Ако ще идвате – драснете ред. Ако ще искате – драснете два.

Кал, Или, Еви, Чобитите

Малкото четене

Анабел и снегът

Георги Ангелов

За всички деца, които обичат снега,

и за всички, които може вече да не са деца,

но продължават да го обичат.

Анабел бе отворила широко сините си очи, в които като сребърни ивици се отразяваха двата големи прозореца. През стъклата се виждаха падащи снежинки, над ниски сгради с прихлупени покриви. Снежинките се въртяха неуморно по пътя си надолу, а момиченцето ги следеше с поглед и се усмихваше, когато някои от тях полепваха по прозореца и можеше да ги разгледа отблизо.

Анабел долепи буза до стъклото и дъхна. От дъха ѝ се образува почти правилно изпотено кръгче, което бавно започна да изчезва. Момиченцето хвана дръжката на прозореца. На леглото в стаята лежеше възрастен мъж с бели мустаци и оплешивяла глава. Той бе обут с мъхест панталон, а от крачолите му стърчаха груби вълнени чорапи. Мъжът носеше жилетка с едри копчета, а ръкавите на риза от мека вълна в шотландско каре свободно се подаваха навън.

Мъжът, лежейки по гръб, подръпваше от дълга лула. До него гореше опушена печка, към която той се навеждаше от време на време и хвърляше цепеници. Печката лакомо ги поглъщаше, а те отвръщаха на танците на огъня със свенлив пукот, скриваха се зад скърцащата вратичка и повече не се появяваха.

– Дядо, мога ли да пусна снежинките вътре – да си поиграем? – попита момиченцето с искрящ поглед.

– Мила Анабел – дядото с усмивка извади лулата от устата си, – ако пуснеш снежинките вътре, те много ще се разчувстват от твоята обич и желанието ти да им се порадваш; чак толкова, че ще заплачат от радост, ще стават все по-мънички и по-мънички, докато плачат, и накрая ще изчезнат съвсем. Снежинките – продължи възрастният мъж – са като звездите – същества от друг свят, отделен от нашия, на които можем да се радваме само от разстояние.

Момиченцето пусна дръжката на прозореца, докато го слушаше. После изприпка, седна на дивана до него и обгърна лакътя му с ръчички.

– Дядо, дядо, а как се появяват снежинките?

Дядото на Анабел се усмихна, извади от джоба на жилетката си металическа кутия, отвори я и с два пръста започна да тъпче лулата си с тютюн. Момиченцето гледаше внимателно и притихнало движенията му. Когато свърши, дядото прегърна момиченцето и рече:

– Това е дълга история, защо не си легнеш до мен, докато ти я разказвам?

Анабел кимна, намести се до дядо си и се сгуши върху гърдите му. Печката припукваше.

Дядото започна да разказва…

– Нали знаеш онова колело без гуми, дето майка ти го върти в хола?

Анабел кимна.

– Та значи – мъжът се усмихна, – ще ми се да му пораснат колела, та да тръгне, че му е мъка, ама туй е друга приказка. – Той щипна нослето на Анабел с пръсти. Тя се засмя и се сгуши по-плътно до него.

– Та над този свят – продължи дядото, – там, сред облаците, има един бял замък – целият от лед, който плава във въздуха. Плава като огромен балон, тръгващ от Северния полюс. Когато над една страна вали сняг, то значи замъкът се намира над нея.

На Северния полюс остават само Дядо Коледа и еленчетата, които чакат да удари крайният час на изтичащата година и да запрепускат с подаръците.

– А замъкът, снежинките? – сръчка го момиченцето.

– А, да! – дядото се усмихна. – Та значи, в замъка работят 1200 джуджета с бели бради, малко по-дълги от моята – баш един лакът са. – Той смигна. Анабел прокара ръчичка по късата му боцкаща брада и замижа от сърбежа.

– Те се качват мърморейки на колелета без гуми – досущ като онова на майка ти. Отпред на колелетата има фуния, в която по двама снежни ангели натъпкват внимателно облаци, а джуджетата започват да въртят педали – с вечно намръщени лица. В задната част на колелото има друга фуния. От нея излизат снежинките.

– А какви са снежинките, като излизат?

– Снежинките са мънички елфчета с крила, момченца и момиченца. Те излизат винаги по двойки, семейства и познати, и започват, летейки към Земята, да танцуват.

Когато са били мънички бебета, увити в пелената на облака, непрекъснато са слушали песента на ангелите, които люлеят облаците и им пеят за Земята, която ги очаква да я прегърнат и завият с пухкавото си бяло одеяло.

Ангелите пеят, летейки и люшкайки облака с неродени снежинки – за техния танц, за реките долу, търсещи почивка, за малките дечица като теб – мила Бел, които с усмивка ще ги посрещнат.

Анабел се усмихна и прегърна силно дядо си.

– Колко е хубаво, дядо! А какво правят джуджетата, докато въртят педалите?

– Те, мило момиче, развиват пелените на бебетата снежинки, които вече отраснали в облака, се раждат младенци, танцувайки над върховете на планините. Вече са девойки и младежи и слизат като усмихнати мъже и жени на Земята, желаейки да си починат в прегръдка с нея.

Докато снежинките танцуват, ангелите пеят приспивна песен на уморената почва, като я уверяват, че скоро ще бъде завита и ще почива до по-добрите слънчеви пролетни дни.

– А, дядо, дядо, снежинките имат ли си имена, като децата?

– Да, мила Бел, имат си. Всичко в този свят е различно, уникално. Една с друга еднакви снежинки няма. Ето – мъжът ѝ подаде очила с големи лупи, – можеш да разгледаш полепналите по прозореца снежинки.

– После. – Момиченцето кимна и ги остави настрани. – Дядо, аз обичам снега…

– Знам, мила Бел – и той те обича. Обича да те гали по бузките, да се вплита в косичката ти, да искри, отразен в очите ти.

Снегът, мила Бел, е семейството на снежинките. Събрани заедно, те могат да кажат „сбогом" на този свят и разтапяйки се в удоволствието, което са дарили, и с мъничко тъга, да се върнат отново горе в облаците до другата зима, само че вече като микроскопични капчици – невидими дори с моите очила – да се върнат горе отново, като пеленачета.

– Дядо, дядо, колко е хубаво това… Иска ми се да бъда снежинка и да мога да танцувам и да нося радост навсякъде.

– Мила Бел, ние с теб танцуваме – всеки човек танцува през живота си и може да внесе много радост и веселие, стига да намери подходящ партньор за танц и да е със своето обично семейство…

Очите на момиченцето неусетно натежаха и то се отпусна върху гърдите на дядо си.

Майката на Анабел влезе в стаята. Момиченцето спеше на една страна, с косичка, слепена по челото. Устните му бяха извити в усмивка. Жената се приближи до леглото и го зави добре. От печката се чуваше пропукване, а в стаята миришеше на изгорели дърва.

Над леглото се мъдреше снимка на мъжа с мустаците. До нея стоеше поставка за лула, на която бе гравирано върху месингова плочка: „На покойния ни дядо Франсис".

София, 22/23.11.2008 г.

Още приказки и разкази от Георги може да прочетете в блога му. А ако искате да споделите нещо за тази – моля сторете го. :)

Участвайте: като преводачи и продуценти към Фантазийската преводаческа школа

Приятели

Ако владеете английски на ниво „художествен език" – или желаете да го овладеете, – каним ви да се включите във Фантазийската преводаческа школа.

A) Като преводачи и редактори, на български художествени текстове към английски език.

Изберете си една страница (1800 знака, с интервалите) художествен текст на български, преведете го на английски, редактирайте го (! ) и ни пратете на poslednorog -в- gmail.com оригинала и превода.

(Принципно имаме желание да превеждаме и към други езици. За целта обаче първо трябва да съберем устойчива група преводачи със съответния език: поне трима. На този етап само ни пишете кои езици ви вълнуват , отново на ниво „художествената литература".)

Б) As producers (literary agents) of the translations available: people looking for appropriate publishers, magazines and contests.

Email us a brief description (less than 251 words) of your experience in looking for English-speaking markets of fiction (including poetry and plays).

~

Вижте при какви условия работим ето тук. Тези условия са валидни, независимо за какви художествени преводи става дума.

Срок като за начало: 1 октомври.

(Поканата е отворена и за след това. Ако се включите отсега обаче, към средата на октомври ще започнем обучителни миникурсове и работилници, по почина на тези, които вече сме правили. Участието ви ще ни помогне да решим какво да съдържат обученията.)

Въпроси?

Координатор на ФПШ,

и все така ваш,

Кал)

Каним ви на: ON! Fest (17–18.09., София)

Мили читатели:

Знаете ли какво е Човешката библиотека?

Не?

Сега е време да узнаете!

Или пък вече сте били на мястото, където книги сбират човеци?

Значи сега е времето за среща – жива!

Елате на 17 и 18 септември и ни срещнете по време на първия On! Fest!

Мястото е „Интер експо център", София. Нашето кътче: близо до ценителите на манга и аниме – в зала 1, в зоната Aniventure! On!

Пълна програма на самия фестивал: тук.

Нашата: да бъдем там, да си говорим с вас, да се опознаем… да не трупясаме от too much love.

И нека да подскажем, че:

Човешката библиотека се състои от хора! (Понякога дори – човеци. ) Хора, които имат желанието, вярата и волята да издават книги в България. Може би хора като… вас?
Човешката библиотека сама разпространява книгите си – елате, разгърнете, изберете! Имаме еднорози, дракончета, слънца недосегаеми…
Човешката библиотека свързва и събира – читатели, сродни души, приятели. Вие търсите ли си такива?

Изказваме сърдечни благодарности за поканата и подкрепата на Анелия Иванова и цялата общност в клуба за аниме и манга „Накама". Приятели – да ви се случват красота и емоция по азиатски! :)

Очакваме On! Fest! Вас – още повече!

Юлия, Кал, Чобитите, Чобисите и всички други Чобисии – особено онези, дето ще ги сбъдваме тепърва

П.П. На първия същински ден от фестивала, 16-и, няма да ни има. На 17-и, росни-росни, от 10 нататък – там сме.

Подаръци, като за юбилей

Приятели

Нашият блог днес официално навършва 5 години.

А нашият Кал – 30.

След дълго, дълго, дълго мислене – измислихме! С какви подаръци да се зарадваме.

Първият е „Приказки за Юнаци и злодеи: първи". (Така де. Първи. )

Той съдържа 9,01 приказки – или, в зависимосто от ъгъла на очилата, „приказки" – и още нещо.

И е подарък. Значи – сваля се безплатно.

А ако сърчицето ви подскача и подвиква „Хей! Aз искам да си го платя!" – слушайте сърчицето си. Винаги и навсякъде.

Ето оттук може да пратите парички – колкото и когато ви подсказва сърчицето.

(Приходите пък подаряваме на ЧоБи. Тя знае що да стори с тях.)

Вторият е една тема, за която Кал най-после се почувства допорасъл:

Цитатите, които ни създадоха

(С първо заглавие „Зиндел срещу другите". :D)

Включете се! Изкарайте любимите си книги, разгръщайте, преписвайте, споделяйте, сравнявайте!

И току-виж – пораснали сме всички.

Третият, и следващите подир него… сте вие.

Вие, вие сте.

Обичаме ви,

ние

Малкото четене

(към Шеста глава)

Седма глава

Оръжието на бездарните

1.

– Тогава мама ми каза „дръж се добре с нея, някой ден тя ще е кралица" и аз осъзнах пропастта, която дели мен, обикновения магьосник, пък макар и с необичайно големи способности, и теб…

Лиз, седнала на масата от черен мрамор с Балтазар на ръце, полагаше усилия да се съсредоточи върху разказа на Кольо. Завидната памет на черния магьосник за детайлите обаче, в комбинация с носовия му глас и монотонната интонация се оказваха сериозно препятствие.

– Та значи, това беше първият път, когато ме изгониха от кралската маса и ме натириха като мръсно коте на масата на висшата аристокрация. Сякаш се срамуваха от мен…

Целта на Кольо беше пределно ясна – отвлякъл я беше с намерението да я задържи в плен достатъчно дълго, за да бъде обявена за безследно изчезнала и детронирана. Тоест, за три дни.

За всичко беше виновен крал Уилям Безотговорния с неговите безкрайни скитания из Света на дракона в търсене на душевен мир и вселенска мъдрост. След като на няколко пъти изчезвал от кралството за период от по две-три години, които все се случвали особено бурни, съчетаващи опустошителни войни, епидемии и суша, било въведено правилото на трите дни. Ако три дни липсваш от двореца, значи поставяш душевния мир пред царуването. Абсолютно недопустимо за един монарх.

– … почувствах се ужасно, честно казано. Не ми казаха нищо, но имаше някаква едва доловима снизходителна жал в погледа им, когато ми взеха пурпурното наметало и го замениха с черното, понеже цветът повече подобавал на моето положение…

Шефа прикри с ръка широка прозявка. Принц Балтазар примлясна, изрита с крачета и продължи да спи в ръцете на майка си.

– Как сладко спи – Кольо се вгледа в спокойното лице на Балтазар. – Видях, че му никнат зъбки. Здравето на млечните зъби е много важно, да знаеш. Храниш ли го здравословно? Внимаваш ли магьосниците да не му дават захарни пръчки?

Лиз искаше да му каже да си гледа работата, но не можа. Кръгът подтикваше към споделяне.

– Внимавам – отвърна сериозно. – Нямам никакъв опит, но правя всичко възможно да бъда добра майка.

Колфатиниандър кимна с разбиране.

– Магьосническите му умения сигурно ще бъдат силни като твоите.

– Не – каза Лиз и прехапа език.

– По-силни? – предположи Кольо.

– Не.

Почти изпаднала в паника, Шефа трескаво затърси начин да прекрати този разговор.

– Зъби! – вкопчи се в първото, което й дойде на ум. – Кажи ми за твоите зъби. Колко имаш?

Кольо може и да беше зъл, но не беше чак толкова тъп. Замисли се дълбоко, докато устните му машинално отговаряха:

– Двайсет и осем. Той няма никаква магьосническа дарба, нали?

– Няма – думата сама излезе през стиснатите устни на Лиз и я накара напълно да осъзнае своята безпомощност. Това, което беше планирала като спасителна операция, се превръщаше в пълна катастрофа.

Внезапно се разнесе мощен пукот. Принц Балтазар се сепна и отвори очи. Колфатиниандър инстинктивно се шмугна под масата, Лиз вдигна поглед с надежда.

В трапезарията се материализира Съветът на магьосниците. Театралността на появяването им беше подсилена от пищните им мантии и белите бради, които ярко контрастираха на мрачната обстановка. Триумфът им беше старателно очертан от позлатената нишка с кървавочервените руни. Понеже – за късмет – те се бяха натресли насред магическия кръг.

2.

Библиотекарят постави разделител двайсетина страници преди края и затвори книгата. На корицата имаше снимка на репортерка, която интервюира момче по боксерки.

– Не видях развръзката – отбеляза Еди.

– Краят е прозрачен – отвърна Библиотекарят. – Всички ще умрат.

– А историята истинска ли беше, или измислена?

– Всички истории са истински – Библиотекарят го изгледа изпод вежди. – И това ми бил писател…

– Но това е ужасно! – възропта Еди. – Няма ли някой мил старец да построи гигантски плаващ ковчег, или на помощ да се притече смел супергерой, или обикновен човек да открие у себе си неподозирани заложби и да вземе проклетата епруветка от стрелящите по него алчни фармацевти… Няма ли някой да направи нещо?

– Не! – отсече Библиотекарят излишно приповдигнато.

– Велико – простена писателят и се отпусна в едно от червените кресла. Някъде в дъното на помещението, измежду стелажите, се чу деликатно прокашляне. Еди беше твърде потънал в мрачни мисли, за да му обърне внимание. Какви бяха мислите на Библиотекаря, беше трудно да се каже. Той седеше с ръце на кръста и, наклонил глава, наблюдаваше писателя с усмивка.

След малко прокашлянето се повтори. Този път не беше деликатно.

– Задави ли се? – попита Библиотекарят, без да сваля усмивката от лицето си.

– Не, искам да си ходя – тросна му се богът на виното от другия край на библиотеката. – Приключихте ли?

Библиотекарят и Еди се спогледаха, после едновременно му отговориха:

– Да – отговори Библиотекарят.

– Не – отговори Еди.

– Искаш да посетиш някой друг свят? – грейна Библиотекарят. – Заповядай, избери си.

– Не, искам да се върна в този, последния.

– Сериозно? Не бих го нарекъл точно райско кътче, но ако те влече неповторимата атмосфера на Апокалипсиса…

– Не ме влече – Еди рязко стана от креслото и изгледа Библиотекаря отвисоко, което при почти петдесетсантиметровата разлика в ръста им не беше трудно, – и точно затова смятам да направя нещо по въпроса.

– Ето! – обади се богът на виното от своята част на библиотеката. – Той го каза, сега може ли да си ходим?

– Знаех си – заключи Библиотекарят, без да обърне внимание на мрънкащия бог. Усмивката, която сякаш никога не напускаше лицето му, сега беше по-широка от всякога. Той стисна ръката на Еди и силно я раздруса.

– Хайде, хайде, моето момче – подкани го след това. – Върви при онова мрънкало, той всичко ще ти обясни.

– Ама… – опита да възрази писателят, но Библиотекарят вече го беше стиснал за лакътя и го водеше между стелажите.

3.

– Какво става тук? – прогърмя гласът на магьосника с големите уши. Той загряваше бавно. Колегите му вече бяха вперили угрижени погледи в лентата на пода. Сред групичката се разнесе хорово „мамка му".

Колфатиниандър, задъхващ се от въодушевление, изскочи изпод масата и поде отново зловещия смях.

– Тъкмо навреме се появявате! – изкрещя той. – Още съм в началото на историята. Но специално за вас мога да я започна отначало!

– Трябваше да го забраним това заклинание, казвах ви аз, ама кой да ме слуша – занатяква магьосникът с ушите, който най-после беше разбрал проблема. След като веднъж бяха влезли в кръга, магьосниците от Съвета също бяха обвързани със заклинанието.

– Стига си се вайкал – сряза го Главният магьосник. – Шефа е тук, тя все ще измисли нещо.

Лиз дори не вдигна поглед. Само изсумтя.

– Но сега ние сме с теб – възрази магьосникът. – Сигурен съм, че има начин заклинанието да бъде развалено, ако съсредоточим общата си мощ!

Колфатиниандър го изгледа изпод вежди и вдигна рамене. Беше любопитен.

Главният магьосник се изпъчи до масата в центъра на кръга и патетично произнесе заклинанието за разваляне на магии от общ вид. Един от магьосниците в кръга изведнъж се оказа без буйната си грива, но затова пък се сдоби с огромна брадавица на носа. Освен това, не се случи абсолютно нищо.

– Хайде, колеги, ударете едно рамо! – призова ги Главният. – Нека направим кръг, като в доброто старо време.

Съветът се скупчи, за да съгласува заклинанието, после всички се хванаха за ръце. Лиз беше принудена да остави Балтазар на масата, понеже магьосниците я задърпаха за ръцете да се включи в кръга им. Скептичната физиономия нито за миг не напусна лицето й.

Колфатиниандър седеше отстрани и от време на време напомняше за присъствието си с кратко кискане.

– Призовавам силите на маната и дрън-дрън – замърмори Главният магьосник, докато всички, хванати за ръце и затворили очи, му пригласяха с монотонни напеви. – Избави ни от нещо си и направи така, че… сега!

Магьосниците рязко пуснаха ръце и изстреляха разноцветни снопове светлина към Колфатиниандър. Той го очакваше. Отби атаката с бърз магически щит. Намираха се на негова територия, в неговия замък и за капак – в неговия магически кръг. Едва ли имаше място, където силата му би била по-голяма.

– Супер – обобщи Шефа и се завлачи към своето място върху масата.

Магьосниците обаче не се отказаха. По черния магьосник беше запратен нов залп лъчи. В трапезарията на замъка се изви вятър. Под високия таван се събираха тъмни облаци. Белите коси на магьосниците, освен на плешивия с брадавицата, се вееха, мантиите им свистяха. Колфатиниандър прие предизвикателството и на свой ред ги атакува с кълба от нещо черно и лепкаво, което неприятно се размазваше по техните магически щитове, преди да се изпари.

Балтазар се събуди и нададе кратък рев.

– О, сладкото на чичо – умили се Колфатиниандър. Фанатичната му физиономия за момент се смени с размекната усмивка. Магьосниците спряха атаката си. Цветните кълба замръзнаха във въздуха, вятърът утихна. Принцът премигна няколко пъти, сгуши се в майка си и веднага заспа отново. Магьосническата битка продължи.

Замъкът се тресеше, бурята ставаше все по-страшна. Тежкият полилей, стокилограмова безвкусица от рубини и сребро, падна на пода с трясък.

– Е, това беше! – ожесточи се още повече Кольо. – Обичах този полилей!

И запрати по Съвета черно кълбо, пращящо и съскащо от енергия. Щитът на магьосниците не беше достатъчно силен да го спре, но успя да го отклони към стената. Кълбото проби дупка в камъните.

– Ще съборите замъка – предсказа Шефа, миг преди цялата стена да рухне. Сред мрака и бурята в трапезарията, без никакъв усет за декора нахлу слънчевата светлина.

– Идиоти! – изкрещя Кольо, примижал срещу слънцето. На дневна светлина лицето му имаше особено неприятен зеленикав оттенък. – Замъчето ми! Мракът ми! Няма да ви пусна оттук до… до…, абе няма да ви пусна!

В объркването си, докато целият му свят буквално рухваше, Кольо се вкопчи в единственото нещо, способно да повдигне духа му. Разсмя се зловещо. Магьосниците, подгизнали и отчаяни, си заразменяха притеснени погледи.

4.

Влад крачеше през площада, когато с крясък към него се спусна мобилният гарван. Кацна на рамото му и го клъвна по ухото.

– Ау! – възмути се Влад. – Това пък защо?

– Остави ме заключен – обясни гарванът – и изчезна. Аз мобилен гарван ли съм или канарче? Добре, че се появи мазният тип да продава къщата и ме пусна да изляза.

– Съжалявам – оправда се Влад, – мислех, че ще се върна бързо. Прозорецът не беше ли отворен?

– Ако беше, щях ли да стоя вътре – затворен, самотен и потиснат, копнеещ по сините простори?

– Щеше. Често го правиш.

Гарванът се замисли за миг.

– Така е – призна. – Но обясни ми какъв е смисълът да имаш мобилен гарван, ако той не може да долети при теб, когато те търсят?

– Вече казах, че съжалявам.

Гарванът замръзна във въздуха и се разтресе.

– Сега пък кой… – промърмори Влад. От мобилния гарван се носеше пронизителен, дрезгав звън.

– Няма ли да отговориш? – успя да изстреля гарванът между прозвъняванията.

Магьосникът въздъхна уморено:

– Да?

– Ало, миличко, как си? – чу се гласът на адвоката.

– Юджийн, разделихме се пред пет минути! – тросна му се Влад. – Как да съм?

– Да, но вече ми липсваш.

– Ти нямаше ли да си почиваш?

– Ще. Но първо искам да си взема вана. Къде са ти ароматните соли?

– Нямам ароматни соли.

– Дивак! – възмути се Юджийн и затвори.

Влад вдигна рамене и продължи към Портала. Гарванът се отдели от рамото му и полетя малко с него.

– Аз ще се прибирам – реши накрая.

– Нали искаше сини простори? – подхвърли Влад.

– Като копнея за тях, са по-сини, отколкото като летя сред тях – отбеляза гарванът и отлетя.

5.

Александър препускаше по най-мрачните коридори в Света на дракона, когато целият замък се разтресе. Кралският кон, плашливият стар Харолд, който предпочиташе уюта на конюшнята пред дългите разходки в полята, се закова на място и изцвили жално. Алекс получи усещане за дежа-вю. Във вените му закипя кръвта на неговите предшественици, препускали из този свят, за да спасяват дракони от амбициозни девици, твърдо решени да се сдобият с драконова роговица за любовна отвара.

– Хайде, момче – зашепна в ухото на коня Алекс и го потупа по врата. Конят успя донякъде да преодолее страха си и запрепуска по коридора по-бързо от преди. Беше наистина епична гледка, докато сребристата му грива се развяваше, а в очите му блестеше паническото желание да се махне колкото е възможно по-бързо от тук.

Влетяха в трапезарията тъкмо когато замъкът беше спрял да се тресе, а бурята беше утихнала, и определено приковаха вниманието. Конят се изпъчи в целия си почти двуметров ръст на светлината от липсващата стена, а Александър се провикна:

– Тук съм! – просто защото изведнъж ужасно му се прииска да вика. – Дръж се, скъпа, идвам! – и потърси с ръка дръжката на меча си. После потърси с ръка ножницата на меча си. Приблизително в този момент осъзна гигантската пробойна в плана. Камъчето, което обръщаше колата.

– Забравил съм си меча! – продължи да вика Александър, все още свръхекзалтиран.

Магьосниците, мокри до кости, и Колфатиниандър, задъхан от продължителния смях, стояха и го наблюдаваха. Той пришпори коня напред, покрай елипсовидната маса, сивият Харолд се приготви за скок…

– Не влизай в кръга! – провикна се Лиз, когато се отърси от вцепенението си, но вече беше късно. Конят полетя над златната лента и се приземи във вътрешността на магическия кръг. Алекс отдели секунда, за да хвърли питащ поглед към жена си, сетне скочи от коня, точно пред Колфатиниандър.

– Ти ли си братовчедът Кольо? – попита го. Кольо се поколеба.

– Аз съм – допусна.

Александър го огледа от горе до долу, сви ръка в юмрук и нанесе светкавичен десен прав в лицето му. Магьосникът се свлече на земята без увертюра. Лентата, очертаваща магическия кръг, спря да свети в кървавочервено и остана да лежи като най-обикновена безвкусица на пода.

– Насилие – поучително се произнесе магьосникът с ушите в настаналата тишина. – Първото оръжие на бездарниците.

6.

– Не избирай мълния! – предупреди го богът на виното, докато вървяха по мрачните подземни коридори на божествената сграда. Еди все още тънеше в неведение по въпроса какво точно представлява въпросната сграда, понеже всеки бог я наричаше с различно име. А в крайна сметка, щастливите ловни полета, дворецът на повалените воини и короната на космичното дърво далеч не се припокриваха в архитектурно отношение.

– Ами добре – съгласи се с готовност Еди, въпреки че нямаше представа за какво говори богът.

– Ефектно е, да, но и дума не може да става за прецизна стрелба – поясни той и отпи от виното си. Кристалната му чаша с високо столче си остана все така пълна.

– Мен ако питаш – продължи да развива тезата си, – заложи на доброто старо копие. Елегантно, лесно за овладяване, а и няма как да откаже в най-неподходящия момент.

– Вероятно си прав – допусна Еди.

– От друга страна, тризъбецът се отличава с екстравагантност, тълпата ще те хареса. Обаче чух, че Незорг много го бива в близкия бой, та ако избереш кинжал например, може да загазиш…

Еди не издържа и прекъсна оръжейния му монолог:

– Кой, по дяволите, е Незорг?

– Богът на света, в който те прати Библиотекарят.

– Е, не ме засипвай с информация – на лицето на писателя се изписа преиграна паника. – Нискокапацитетният ми човешки мозък прегрява!

Богът явно не долови сарказма.

– Извинявай, не съобразих.

Еди въздъхна.

– Ще трябва да се бия с Незорг – поиска разяснение, – така ли?

– И да го победиш. Само така можеш да спасиш света.

– О – стресна се писателят, който никога не си беше падал по физическата саморазправа. – Защо ти не се дуелираш с Незорг? Изглежда разбираш от оръжия.

– Не може така – отхвърли идеята богът. – Има си правила, етичен кодекс на божествата…

– Вие тук едва не се избивате.

– Обаче не се бъркаме в чуждата работа. Това не значи, че не ни пука.

– Аха – кимна Еди. – Значи ме изпързаляхте, а? Да свърша работа, с която не ви стиска сами да се заемете.

– Просто лека манипулация. Присъща на боговете.

– А ако откажа?

– Имаш това право. Отказваш ли?

– Не! – тросна се писателят. – Заемам се със задачата. Тоя бог е или много тъп, или много луд. Или и двете. И щом вие не искате да го спрете, ще опитам аз.

– Точно така – одобри богът на виното. – Само безпомощен, но надарен с необичайни добродетели смъртен има право да подлага на съмнение решенията на бог за неговия собствен свят.

– Безпомощен смъртен? – обърка се Еди. – Нали уж щях да ставам бог?

– Да – контрира го богът, – но нали не искаше?

– Не исках, вярно. Въпреки че звучеше някак респектиращо…

– Ако се справиш с тази задача – усмихна се подкупващо богът на виното, – ще станеш герой. Това също е респектиращо, а?

Еди се подвоуми.

– Не мисля, че съм подходящ кандидат за герой – реши. – Трябваше да намерите някой як, див варварин, жаден за кръв.

– Според Библиотекаря ти си най-подходящият. Нямало как да не се справиш, съдбата те била довела при нас в най-подходящия момент.

– Всъщност Зевс ме доведе – уточни писателят.

Озоваха се пред малка, затова пък старателно зарешетенена и неколкократно закатинарчена врата в дъното на коридора.

– Е, това е – обяви богът на виното. – Оръжейната на боговете!

7.

Наближаваше краят на работното време. В просторната, светла зала на банката цареше делово мълчание. Правеха се последни сметки, дописваха се последни отчети, чертаеха се последни линейни диаграми. Касиерката зад първо гише тъкмо сверяваше последните статистически данни, когато над представителната извадка падна сянка. Момичето вдигна поглед и изписка. Пред гишето стоеше мъж с черен дамски чорап на главата.

– Добър ден – поздрави мъжът. – Парите или живота?

Погледът на шашнатата касиерка се плъзна първо по чувала в дясната му ръка, сетне по калъфа за цигулка в лявата и накрая по тримата мъже с подчертано криминален вид, строени зад червената линия с надпис „моля, изчакайте тук". Единият си беше нахлузил вълнен чорап на шарени райета, с пробити дупки за очите. Главите на другите двама бяха напъхани в крачолите на един чорапогащник.

– Добър ден – повтори мъжът пред гишето, след като касиерката не му отговори. – Парите…

– Абе не трябваше ли – прекъсна го онзи с плетения чорап, – първо да проучим кога доставят парите или поне кога се сменя охраната?

Единият от мъжете в чорапогащника рязко се извърна към питащия и повлече след себе си своя временен сиамски близнак.

– Ти, знаеш ли – процеди, – съвсем навреме се сети!

– Стига се въртя – скастри го вторият в чорапогащника, – стана бримка!

– Ако не бях аз, вие и за чорапите нямаше да се сетите – нацупи се третият обирджия.

Изпод дамския чорап лицето на предводителя на шайката се изкриви в ядна гримаса.

– Шшт! – изшътка той и потрети: – Парите или живота?

– Мисля – намеси се отново плетеният чорап, – че тази фраза е по-подходяща за уличен, отколкото за банков обир.

– Какво да кажа тогава?

– Нещо като: „Слагай парите в чувала и без размотаване!"

– Слагай парите в чувала – послушно повтори дамският чорап. – И без размотаване!

Касиерката пресметливо огледа големия платнен чувал и отвори чекмеджето с дребните.

– Колко точно ви трябват? – попита, отброявайки банкноти от по един ринв.

– Десет бона – отвърна мъжът. – И по-бързо! – добави, понеже му се стори уместно.

– А кой е номерът на сметката ви?

– Нямам сметка.

Момичето вдигна поглед, пълен с добре изиграно изумление.

– Наистина? При нашите изгодни оферти за нови клиенти вие все още нямате сметка? Един момент да…

– Това е обир бе! – изкрещя мъжът с дамския чорап. Викът му отекна в просторното помещение. От съседните гишета занадничаха любопитни глави.

– Мила, по-добре им дай парите – посъветва касиерката от второ гише по-младата си колежка. – Не искаме никой да пострада, нали?

Възрастната жена многозначително кимна към калъфа за цигулка в ръцете на обирджията, сетне отново се скри в своето гише.

– Точно така! – въодушеви се онзи с калъфа, сякаш едва сега спомнил си за главния си коз. – Не искаме никой да пострада!

С фанатична искра в очите той бавно заразкопчава калъфа.

8.

Шефа вдигна ръка и изщрака с пръсти. Цялата тайфа, заедно с коня, се пренесе в преддверието на замъка.

Там тълпата около отпуснатото тяло на Арчибалд беше станала още по-голяма. Една от прислужниците беше сварила отвара от орлови нокти и люляк и бавно въртеше котлето над главата на стража, с надеждата силната миризма да го свести.

– Пазете се! – реагира първи магьосникът с ушите и разбута тълпата. – Аз съм магьосник!

Целият Съвет се скупчи над Арчибалд и заобсъжда терапията.

– Има нужда от кръвопускане – обяви мрачно Главният.

– А може – предложи плешивият – да му пробием дупка в черепа, за да изравним налягането.

Лиз взе нещата в свои ръце. Подаде спящия Балтазар на Алекс, приклекна до стража и духна леко в лицето му. Арчибалд отвори очи.

– Не мога да ви пусна! – изкрещя. След това фокусира надвесилия се над него Съвет на магьосниците, с Шефа начело, и рязко опита да се изправи. Краката му поддадоха и той тупна обратно на пода. Затова отдаде чест, както си беше седнал:

– Ваше Шефство, сър!

– Как се казваш, момче? – усмихна му се Лиз.

– Аз, Арчибалд, от стражата при портата, сър! – отсечено отговори той и отново отдаде чест.

– И кого не искаше да пуснеш, Арчи?

– Мистър Мрак, Ваше Шефство – малко по-спокойно отвърна стражът. – Искаше да ви изненада, ама аз му казах, че не може, и май демонът му ме зашемети.

Шефът кимна и се обърна към белачката на картофи:

– Този образ ли ти взе шнолата?

– Да, Ваше Шефство, той беше, но не му се сърдя. Вече знам, че го е направил заради професионалния си дълг – взе да обяснява момичето, като ръкомахаше с ножа за белене на картофи.

Арчибалд се ококори, скочи от пода и светкавично я обезоръжи. Изгледа я с укор и остатъчно олюляване.

– Леле, колко си бърз! – впечатли се момичето.

Лиз също беше впечатлена.

– Арчибалд! – каза тя.

– Аз! – стражът спря да се олюлява и застана мирно, вперил изпълнителен поглед право пред себе си.

– За отлично справяне с работата и проявен изключителен героизъм при изпълнение на служебните ти задължения те повишавам в чин капитан на дворцовата стража.

Шефа измагьоса две златни дракончета и ги лепна на раменете на Арчибалд. Очите на стража светнаха.

– Възлагам ти големи надежди, капитане, гледай да ги оправдаеш.

– Слушам, сър, Шефе! – викна Арчи.

– В този замък липсва всякаква дисциплина – продължи Лиз. – Искам да стегнеш редиците! Разбра ли?

– Тъй вярно!

– Нормално ли ти изглежда разни дракони да трополят из замъка и всякакви зли магьосници да влизат безпрепятствено и да отвличат принцове?

– Съвсем не!

– Точно така – съгласи се Шефа. – Съвсем не.

Тя хвана мъжа си за ръка.

– Арчибалд, поеми си задълженията – повели и махна към тълпата. Кралското семейство, следвано от Съвета на магьосниците, се заизкачва по стълбите към вътрешността на замъка.

– Шефе, остави ние да приспим Балти, а? – убеждаваше я Главният магьосник по пътя. – Ще му пеем, и ще му разкажем приказка, и ще го дундуркаме…

След като се отдалечиха, Арчибалд бавно изгледа насъбралото се множество. Наслади се на момента, пое дълбоко въздух и изрева:

– Стражите! По местата! Двама на портата, двама да обикалят замъка, останалите – по кулите! Марш!

Настана суматоха и сред дрънчене на брони и алебарди стражите се изнесоха на бегом.

– Прислужниците – продължи да се дере Арчибалд, – по стаите! Започвайте да чистите и да видя повече ентусиазъм! Конярите! Тоя кон да се изведе оттук, да се напои и да се среше!

Схванали основната идея, повечето от присъстващите се изнизаха, без да чакат конкретна заповед. Накрая остана само девойката с картоф в ръката, вперила в Арчибалд поглед, пълен с нямо възхищение. Арчи застана пред нея.

– Готвачките! – изрева той в лицето й. – В кухнята! Бегом!

– Олеле! – подскочи момичето и хукна към кухнята.

Предверието се опразни. Арчибалд, капитан на дворцовата стража, се огледа доволен. Ех, да можеше сега мама да го види!

9.

– Не! – извика момичето на първа каса и залегна зад гишето. Изчака малко, но не се случи нищо. Рискува да надникне. В ръцете си, вместо всяващо ужас оръжие, обирджията стискаше истинска цигулка.

– Давай парите – изкрещя той, – иначе ще започна да свиря!

За да демонстрира, мъжът прокара лъка по струните. От цигулката се изтръгна неприятен стържещ звук.

– Не! – изпищя отново момичето и пак залегна зад гишето, този път със запушени уши.

– Съжалявам, нещо не е настроена – оправда се обирджията с цигулката и отново прокара лъка. Неприятния звук се повтори.

– Добре. А сега, за всички присъстващи, „Очи чьорние"! – обяви той с апломб и вдигна лъка.

– Колеги, колеги! – прекъсна го вик отвън. – Чакайте ме!

В залата влетя петият от шайката. За разлика от останалите, той – изваден от контекста – трудно можеше да мине за обирджия. Вместо на главата си, носеше чорапи на ръцете. Розови, на бели маргаратки.

– Какво правиш бе? – плетеният чорап прекоси залата с няколко големи, ядни крачки, хвана новодошлия за яката и опита да прибере главата му в тениската.

– Е, как какво! – учуди се маргаритката, докато стоически понасяше опитите на плетения да му скрие лицето. – Нали обираме банка?

– Защо нямаш чорап?

– Имам! Два!

– На главата бе, мозък! Нали идеята е да не ти виждат лицето?

– Е, сега не ми виждат ръцете – вдигна рамене маргаритката. – Що не пробваш ти да си навреш главата в един от тези? – той размаха ръцете си в чорапите на маргаритки пред очите на другия.

– Без паника, момчета, всичко е наред – провикна се лидерът на шайката. – Тъкмо няма да оставя отпечатъци, като пипа. Колега, назначен сте за официален отговорник по пипането.

– Какво да пипам?

– Каквото искаш, нали имаш чорапи – позова се на блестяща логика лидерът. – Ей, банкерката, какво стана с парите?

Той заплашително размаха лъка за цигулка пред гишето. Касиерката обаче не продължи да пълни чувала с банкноти. Прехапала устни, тя замислено наблюдаваше обирджиите.

– Клубът на физиците? – попита накрая. – Вие ли сте?

– Ето на! – избухливият в плетения чорап перна през врата колегата си с маргаритките. – Заради теб ни разкриха.

– Точно така, ние сме – беше принуден да признае Председателят, но не позволи разкритието да наруши обирджийския му порив. – Продължавай да пълниш чувала! – викна той и блъсна с лъка по струните на цигулката. Из залата отекна мощно ла.

– Ама защо ви е да обирате банка? – озадачи се касиерката, щом ехото заглъхна. – И то заради някакви си десет хиляди? Председателю, вие имате поне десет пъти повече в сметката!

– Аз нямам сметка – Председателя натърти на всяка дума. – Вие не загрявате много бързо, а?

– Имате – възрази момичето. – Нали тук ви превеждат заплатата?

– Аз не получавам заплата, удоволствието от науката е моята морална награда – отсече Председателят, сетне се поколеба. – Нали?

– Не е вярно. Хиляда ринва месечно, плюс премии – изрецитира касиерката, – длъжност: ръководител на научен клуб. Също и хонорари от часовете ви по откриване на портали в училището за млади магьосници.

– Хиляда месечно? – премига Председателят. – Сигурна ли сте?

– Плюс премии – кимна касиерката.

– Хиляда! – изпадна във възторг той. Подскочи няколко пъти на място, наведе се и прегърна касиерката през тясното прозорче на гишето, след това обиколи всички гишета и прегърна техните касиери, накрая физиците се събраха в обща прегръдка насред банката.

– Хиляда! – продължи да повтаря Председателят, докато сваляше чорапа от главата си и го прибираше в калъфа при цигулката. – Хиляда месечно! Пък аз да карам на леща толкова време!

– Искате ли да изтеглите от сметката си? – заинтересува се касиерката.

– Искам, да. Естествено. Непременно – продължи да се въодушевява Председателят.

– Каква сума?

– Десет хиляди – отговори той, но после се поколеба. В очите му светна безразсъдно пламъче. – Нека са десет хиляди и десет! Утре ще закусвам банички и боза като баровците от Съвета!

След като Председателят изтегли пари, физиците вкупом се отправиха към изхода, с еуфорични възгласи и тънки намеци за почерпка в най-скъпата кръчма. Този с вълнения чорап се задържа за малко при касиерката.

– Хм, извинете, само да попитам… Аз получавам ли заплата?

– Естествено – отвърна тя и уточни след кратка справка, – шестстотин ринва месечно.

– Еха! – зарадва се физикът. – Добре, че жена ми не знае.

– Знае, разбира се – охлади ентусиазма му тя, – съпругата ви е разпоредила всеки месец да се привеждат по сто ринва в сметката за обучение на дъщеря ви, двеста в нейната сметка, за посрещане на разходите…

– Добре, добре – примирено махна с ръка физикът и се изниза след останалите.

10.

Богът на виното почука. След като отговор не последва, той неуверено сви ръка в юмрук и удари по вратата. Не приличаше на човек, който често използва юмруците си.

– Чакай де, чакай! – разнесе се глас отвътре. Последва дрънчене на ключове и вратата се отвори с пронизително скърцане.

– Все нямам време да смажа пантите – оправда се огромният потен мъж в гащеризон, застанал зад наковалнята в центъра на помещението. В дясната си ръка държеше огромен чук, а с лявата усилено се чешеше зад ухото.

– Какво ще искате? – обърна се той към Еди. – Боен чук? Бойна брадва? Бойна секира?

– Аз съм пацифист – отвърна Еди, въпреки че никой не го беше питал за това.

– Това нещо като прокажен ли е? – поинтересува се онзи в гащеризона. – Нямай грижа, здрав съм като бик.

– Той имаше предвид – намеси се богът на виното с леко снизхождение към божествения си колега и бедния му речник, – че би предпочел нещо по-елегантно.

– Винаги съм поддържал тезата, че перото е по-силно от меча – продължи да разяснява житейската си философия Еди.

– Перо ли? – замисли се богът на виното. – Какво смяташ да правиш, да го бучнеш в окото ли?

– Няма нищо по-елегантно от секирата – засегна се ковачът. – Особено ако е остра. Храц, готово.

– Храц? – попита Еди.

– Храц – потвърди ковачът. – Но ако си падаш по разни педалски изпълнения, имам специална колекция от кристални мечове с инкрустирани диаманти в дръжките.

– Не мисля, че е уместно – обади се богът с виното. – Той ще се дуелира с Незорг.

– Оу – обобщи ковачът. – Без педалски изпълнения значи. В такъв случай най-добрият вариант е гръмотевица. Вчера изковах страхотна нова партида, идеално балансирани, перфектни на дължина, с подобаващо прогърмяване и ослепителна светлина.

– Не ми ги пробутвай тези – поклати глава богът на виното. – Много гърмежи и святкане и нулев резултат.

– Ама аз не искам оръжие – възнегодува Еди.

– Стига глупости – сряза го богът на виното, – не може да се изправиш срещу Незорг с голи ръце!

– Срещу никого няма да се изправям! Аз съм писател.

Двамата богове го зяпнаха изумени. Ковачът толкова се разстрои, че блъсна с чука по близката етажерка и набързо сви наредените по нея триизмерни инструменти в една равнина.

– Ти каза, че искаш да помогнеш на онези хора – напомни богът на виното.

– Така казах – призна Еди.

– И как точно възнамеряваш да го направиш?

– Не знам – призна Еди.

– Ха! – възтържествува богът на виното.

– Незорг отговаряше за неприятния свят, пълен с грозни оръжия? – попита ковачът. Другият бог кимна. – Той нещо май се готвеше да го унищожава.

– Добре се справя – процеди Еди.

– Просто си пада малко нервак – вдигна рамене ковачът, предизвиквайки рязко разместване и пренареждане на телесата си. Гледката беше епична. – Сигурно е решил, че не го почитат достатъчно и трябва да ги разкара.

– Мен ако питаш, те и без негова помощ щяха дотам да стигнат – отбеляза богът на виното.

– Е, хайде сега! Ледниковия период той им го докара. И насекомите, и потопа…

– Ами замърсяването? Трябва да видиш как влияе нарушаването на екологичното равновесие върху лозята. Тъжно е, тъжно.

– Ама той, такова, едър ли е? – опита да се върне на въпроса Еди, но боговете бяха се съсредоточили в спора за екологията и доколко тя е обвързана с теологичните фактори.

– Е, аз да взема да си избера бойна секира – примири се писателят и започна да смъква от стените оръжия с различна големина и тежест и незабавно да ги стоварва на земята с трясък.

– Моята секира ще е тази – обяви тържествено – която успея да вдигна.

 

(следва?)

От романа на Геновева Детелинова, който предстои да излезе в поредица "Човешката библиотека" (и все още си търси заглавие).

Ако искате да му бъдете По-желали… или просто да прочетете още глави от него – пишете!

Каним ви на: Булгакон/Златен Кан 2011 (Балчик, 3-6 септември)

Приятели

Булгакон е ежегодният национален събор на фантастиката и нейните фенове (или, казано по Чобитски, по-читатели ). Тази година той ще се вихри в Балчик, от 3 до 6 септември. Ще си вихрим и ние – голяма част от Чобитите.

Подробностите са тук:

http://choveshkata.net/forum/viewtopi...

Ако искате да ни видите, живи и пълни с живец – елате!

(А ако искате да ви носим някоя по-специална книга – поръчайте си я предварително, най-късно в ПЕТЪК. Че дисагите ни бързо се пълнят; че крилете ни се спаружват от твърде много товар…)

Усмихнато ваши,

Кал и Задругата

Малкото четене

(към Пета глава)

Шеста глава
В безизходица
 
1.
 
Нейно Величество Шефа, в целия си величествен бяс, се материализира в най-мрачната трапезария в Света на дракона.
– Какво си въобразяваш бе! – изкрещя тя.
Черният магьосник Колфатиниандър опита да спечели време, за да обмисли отговора си, като се изсмя зловещо. Последва неловка тишина и Колфатиниандър се изсмя отново. След това Колфатиниандър пристъпи от крак на крак и понеже не се сети какво друго да направи, се изсмя за трети път.
– Стига си се хилил! – тросна му се Лиз.
Принц Балтазар, ситуиран върху елипсовидната маса от черен мрамор, премига любопитно с големите си сини очи, прецени ситуацията и реши, че може да поспи. Вече всичко беше в ръцете на мама.
– Ааа-плуп – повели той, което приблизително означаваше „предавам щафетата, оправяй се". После легна на масата и заспа.
– Синът ти е при мен! – съобщи Колфатиниандър, щом спря да се смее.
– Ти си откачалка! – отвърна му Шефа. – Щом ще си изтъкваме очевидни факти.
Кольо прехапа устни в усилие да измисли смазващо сакрастичен отговор. След като не успя, се изкиска. Лиз подбели очи, грабна спящия Балтазар и опита да се дематериализира.
– Не можеш! – подигра й се Кольо. – Току-що падна в моя капан! Заклинанието, с което те държа, е неотменимо.
– Глупости – промърмори Лиз, но после в погледа й проблесна разбиране. Съвсем за кратко, понеже скоро разбирането се смени с гневен укор. – По дяволите, Кольо, как можа? Нали сме роднини?
– А ти как можа да ме изгониш от двореца и да ме завреш в тази дупка?
– Ти ме заключи в тоалетната и ме обяви за мъртва, Колфатиниандре – напомни му Шефа. – Как ти хрумна, че няма да мога да се измъкна от тоалетната?
– Да, натяквай ми го – нацупи се Кольо.
– А сега, моля ти се – продължи Лиз, – си ми спретнал магия за споделяне! Твърде долно е дори за теб.
Колфатиниандър положи усилия да запази каменното изражение на лицето си, но по изсечените му бледи скули плъзна издайническа червенина. Магията за споделяне беше най-страшното от разрешените ментални заклинания.
 
2.
 
– … безплатни симулатори за тези, които нямат добра видимост към зрелището. Повтарям, предвиждат се безплатни…
Гласът, безжизнен и равнодушен, се носеше от тонколони, монтирани високо по етажите на блоковете. Надали някой го слушаше – наоколо нямаше жива душа.
Затова, когато най-после се появи жива душа, пък макар и без прилежащото й живо тяло (което още си беше в библиотеката), гласът се ободри. Компютърногенериран или не, и той си имаше его.
– Предвиждат се безплатни симулатори! – обяви приповдигнато. – За тези, които нямат добра видимост към зрелището!
– Окей – от чиста учтивост отвърна Еди, веднага щом тялото му се присъедини към душата с леко изпукване.
Още преди да е успял да се огледа, от близката пресечка изскочи жена с микрофон. Беше облечена в строги, делови дрехи в яркочервено. Прическата й беше строга, делова и яркочервена. По петите й подтичваше възпълен мъж с камера. Той не беше нито строг, нито делови. Затова пък беше червен.
– Писна ми да тичам след тебе – пуфтеше мъжът с лъснало от пот лице, – ще напусна!
– За кога? – изсмя му се жената. Зъбите й бяха равни и ослепително бели, червилото беше яркочервено.
– Обичате червено, изглежда? – опита да завърже разговор Еди, понеже жената тъкмо беше забила токчетата на своите строги, делови, червени обувки точно пред него. Тя го игнорира още миг, колкото мъжът с камерата да ги настигне, сетне залепи на лицето си приветлива усмивка.
– Добър ден, господин Левонян – каза тя на камерата, – според сигурни източници вие сте междупространствен пътешественик и бог.
После поднесе микрофона на Еди, без да сваля усмивката от лицето си.
– Ами – каза Еди, както хората често правят, щом се озоват пред камера, – нещо такова.
– Какво ви води в нашия свят, господин Левонян?
Еди беше искрен.
– Един библиотекар.
– В такъв случай сте невероятен късметлия, господин Левонян! – с добре изигран възторг възкликна репортерката. – По-добре си вземете билети отсега, възможно е да свършат и да се наложи да използвате някой от ужас… – тя се сепна и успя да се поправи навреме – …но реалистичните симулатори, предоставени любезно от нашия спонсор!
– Ами добре – отвърна Еди.
Репортерката му метна мимолетен поглед, сетне отново насочи вниманието си към камерата.
– Имаме ли въпроси от студиото, Иван? – жената натисна с показалец слушалката в ухото си и изслуша отговора на колегата си от студиото. – Нямаме – съобщи. Операторът въздъхна облекчен, изключи камерата и тежко се свлече на тротоара. Седнал на бордюра, той извади от джоба на ризата си една-единствена смачкана цигара без филтър.
– Имаш ли огънче? – попита. Еди му подаде запалката си. Репортерката изписка.
– Откъде ги намери? – попита с разширени от ужас очи. – Това е наркотик!
Операторът вдигна рамене.
– Ама помисли какъв скандал ще е, ако те хванат! – изкрещя жената, сетне явно я озари прозрение. – Ей, Едуард, я вземи тази камера и снимай, а?
Репортерката си пооправи косата, изпъна си сакото и започна да съчинява встъпителна реч.
– Хората в паника прибягват до забранени субстанции – замърмори си тя под носа. – Развива се деструктивно поведение на… деструктивен синдром на…
 
3.
 
Психоанализата не беше на почит в Света на дракона след случая с психоложката, която накарала момичето да смята тиквата за каляска. Затова магьосниците бяха създали заклинанието за споделяне. То беше замислено като хармонизираща духа магия. Всички сядат в магически кръг, а магьосникът, който има нужда да споделя, ги обвързва със заклинание. Евентуално заниманието е придружено с чай, шарени възглавнички, цветя и жизнерадостни напеви.
Но беше възникнал проблем. Веднъж попаднали в кръг за изслушване, магьосниците не можеха да се измъкнат от него, преди споделящият да се почувства достатъчно освободен и пречистен емоционално, за да развали магията. Не можеха да си излязат, ако им писнеше, не можеха да мръднат дори до тоалетната. А на всичко отгоре не можеха и да лъжат. Тези ограничения се оказаха сериозна заплаха за психичното здраве на слушателите, така че се смяташе, че никой здравомислещ магьосник не би прибягнал до заклинанието.
– Не ме е срам – опита да излъже Кольо, но се наложи да си признае. – Добре де, срам ме е. И какво? Аз съм зъл. Пък и не съм те карал да влизаш в кръга – той разнообрази зловещия смях с едва доловими иронични нотки. Шефа сви устни и огледа пода. В широк кръг около мраморната маса минаваше позлатена лента с изписани кървавочервени руни, която сияеше слабо
– Това е най-кичозният магически кръг на света – отбеляза Лиз в опит да засегне естетическия вкус на магьосника. – Отказвам категорично да го приема за сериозна парапсихична граница.
– Толкова много ли искам от любимата си братовчедка? – отвърна с преиграна сантименталност Кольо. – Само да изслуша трогателната история на моето тежко детство, когато всички се мазнеха на нея, а мен игнорираха – Кольо избърса стичащата се по бледата му буза сълза, преди да продължи: – И за начина, по който това рефлектира на моята психика като възрастен!
– Не те слушам! – Лиз затисна ушите си с длани и си затананика. – На-на-на…
– По-добре е да ме слушаш, ако искаш да бъдеш освободена от заклинанието.
– И напълно психически смазана, нали? Велико.
– Мислех си – продължи Кольо, без да обърне внимание на забележката, – че ще бързаш, за да оправиш кашата със съпруга си и Влад, които, както ми доложиха някои близки до администрацията тъмни сили, били задържани в Бюрото…
– Не! – сепна се Лиз. – Лъжеш!
– Под заклинание за изслушване съм, няма как да лъжа.
 
4.
 
В тронната зала цареше непривична тишина, докато Владимир не се материализира с пукот.
– Хей? – провикна се той. – Къде са всички?
– Какво става, миличко? – поинтересува се адвокатът, който се появи в залата веднага след годеника си. Владимир го изгледа на кръв и не го удостои с отговор. – Ау, какво ви е шикозно тук! – побърза да смени темата адвокатът и заситни из залата, разглеждайки интериора. – Страшен усет за цветовете…  
– Скъпа, прибрах се! – провикна се Александър още преди да се е материализирал напълно.
– … а пурпурът ми идва в повече, обаче сатенените завеси са просто муц-ка!
– Няма я – каза Владимир, като продължи да пренебрегва бъдещия си съпруг. – Може да е в детската, при Балтазар.
– А може да ви е нямало сто години и тя да е мъртва! – възкликна адвокатът, който си падаше по драматизациите. – И такива неща са се случвали – додаде той и продължи да гали сатенените завеси.
Александър изгледа въпросително сина си.
– Не, абсурд – отхвърли теорията Влад. – Адвокате, не бъди черноглед.
– Извинявай, мило – смирено промълви адвокатът, но сетне се сепна. В очите му проблесна подозрение. – А бе, Владимире, ти знаеш ли как се казвам?
– Разбира се! – побърза да го увери Владимир. – Ти си Адвоу… кейт? Не, глупости, ти си Айвън! Рамон? Педро, Жан…, Клеопатра!
Очите на адвоката се напълниха със сълзи.
– Казвам се Юджийн! – гласът му се изви в жален вопъл. Той се завъртя и изтича вън от тронната зала, като се давеше в хлипове.
– Видя ли какво направи? – скастри Александър сина си. – Върви веднага при него.
– Налага ли се?
– Предлагаш да пуснем адвокат на свобода в свят на доверчиви магьосници? Намери го веднага, казвам ти.
Владимир кимна и последва бъдещия си съпруг.
– Адво… Юджийн, чакай!
Настигна го във вътрешния двор на замъка. Адвокатът беше спрял под разцъфнала магнолия, за да бърше сълзите си с копринена кърпичка и да въздиша тежко.
– Стига де, вземаш го прекалено навътре – Влад го потупа по рамото. Юджийн изхлипа шумно и скри лице в кърпичката.
– Не е прекалено – промълви той. – Обеща ми, когато пристигнем, да се оженим и да имам истинска сватба, а дори не знаеш името ми!
– Не си ми го казал – вдигна рамене Влад.
– Не си ме питал. Ти изобщо не се интересуваш от мен, нали?
Владимир опита да измисли отговор, който да е утешаващ, без да е нагла лъжа.
– Ела да те черпя едно кафе – предложи накрая с подкупваща усмивка. Юджийн се поколеба.
– Бракът изисква компромиси – обяви, прибра кърпичката в джоба на сакото си и хвана магьосника под ръка. Владимир опита да го изръчка с лакът, за да го отлепи от себе си, но адвокатът не поддаде.  
– Как ми е спиралата? – кокетно изпърха с мигли Юджийн. – Добре, че е водоустойчива.
 
5.
 
В детската стая нямаше никого. През отворения прозорец духаше ветрец и развяваше белите завеси над креватчето. Александър заби нокти в дланите си. През съзнанието му преминаха всевъзможни мрачни сценарии, един от които му се струваше очевиден – Интуиция.
– Ставаш параноичен – укори се. – Сигурно са на разходка в парка.
Алекс вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои. Излезе от стаята и с бавни крачки заслиза по витото стълбище. На главната порта обаче го очакваше нова изненада. Около тялото на зашеметен страж, проснат на пода, се беше събрала тълпа хора от прислугата. Разхлабваха бронята му, вееха му с кърпички, а едно момиче с картоф в едната ръка и ножче за белене в другата напираше да му прави изкуствено дишане. Александър не успя да потисне пристъпа на паника.
– Събуди се! – изкрещя, хвана стража за раменетe и го разтърси. – Какво е ставало тук бе?
Стражът не отговори. Не прояви дори бегли признаци на свестяване.
– Къде е жена ми? – обърна се Алекс към тълпата. Настана объркано повдигане на рамене.
Той прехапа устни и изхвърча от замъка.
 
6.
 
Докато журналистката съчиняваше текст за материала си, Еди опита да разбере какво, по дяволите, става.
– Какво – попита той, – по дяволите, става?
– Ама ти не знаеш ли? – повдигна вежди операторът. – Ясно значи как са те навили да дойдеш тука.
Дръпна за последен път от цигарата и хвърли фаса на улицата, сред другите боклуци.
– Апокалипсис – каза после, сякаш това обясняваше всичко. – Шибано е някак – допълни. – Цял живот се трепеш и изведнъж – бум! Край, „това беше всичко, момчета".
Еди премига.
– Ама как? Искам да кажа, малко е мрачничко, обаче не е като да има потоп или…
– А, потопът мина – махна с ръка операторът, – като се прецака озоновият слой, първо бяха потопите, земетресенията, вулканите и невероятно големите комари.  
– Ужас – вметна Еди, който имаше инсектофобия.
– Да. После плъзнаха разни супер вируси, тях обаче ги ликвидира ледниковият период. След това дойде краят на ледниковия период, тъкмо когато започнахме да изнасяме кубчета лед и да внасяме пухкави ушанки от една извънземна цивилизация, това пък доведе до финансова криза и не успяхме да изплатим ушанките, та извънземните ни атакуваха и заразиха водите. А, да, имаше и бунт на роботите.
Еди съвсем се шашна.
– Уау – успя само да каже.
– Разбира се – продължи операторът, – всички терористични организации поемат отговорност, военните също, както и няколко фанатизирани култа.  
Репортерката, явно готова с текста си, се върна при тях и подаде камерата на Еди.
– Хайде сега – подкани тя оператора, – запали пак.
Докато операторът обясняваше, че няма повече цигари, Еди се измъкна на заден ход и сви в близката пресечка. Озова се на нова сива улица. В ниша между панелките няколко момчета във военни униформи си поделяха бутилка текила. На отсрещния блок огромна видеостена прожектираше реклама на самобръсначки с девиз „Последен шанс да се приведеш във вид, изпадняко", а отдолу часовникът отброяваше часовете до Края и информираше за курса на местната валута спрямо извънземната.
– Как е? – заговори Еди войниците с текилата, със смътната идея да ги попита за някой Портал наблизо.
– О, по дяволите! – възкликна единият от войниците, който явно само беше чакал да си намери публика. – Това беше!
Другите не му обърнаха никакво внимание, но Еди го изгледа с интерес. Уловило погледа му, момчето се окуражи. Разкъса военната си униформа, разроши зализаната си коса и изкрещя:
– Правете любов, а не война!
И хукна нанякъде, както си беше по боксерки. Колегите му вдигнаха рамене и продължиха да пият.
– Текила? – предложи единият на Еди.
– Не, мерси – отказа той. – А вие случайно да си имате Портал тук някъде?
– Затворени са – отговори му библиотекарят.
– Кофти – заключи Еди и преди да се усети, вече беше под стъкления таван на Библиотеката. Тръсна глава, за да се отърве от замайването.
 
7.
 
Александър се огледа. Площадът пред замъка беше почти празен, навярно заради горещото време. Няколко статуи дремеха в кафенето, една болонка се търкаляше в тревата, а на сянка, под близкия розов храст, седеше странна жена и с пресметлива усмивка оглеждаше площада. Щом улови погледа на Александър, очите й светнаха.
– Ай, бате! – провикна се тя, скочи от земята, запретна фустите си и се втурна към него. Гривните по ръцете й дрънчаха, шарената забрадка се вееше, чехлите й се плъзгаха по каменните плочи. Алекс се завъртя и понечи да се върне в замъка, но беше късно. Жената изскочи пред него. Мургавите й пръсти се стегнаха около китката му.
– Вижте – започна Алекс, докато дланта му беше подложена на щателен оглед, – аз бързам, жена ми и синът ми…
Врачката не му обърна внимание. Вместо това плъзна пръст по линията на живота му.
– Въй, голям късмет та чака, бате! – възкликна. – Обаче някой ти мисли злото, ша знайш!
– Вече знам, мерси – Алекс отново опита да се измъкне от хватката й, безуспешно.
– Позлати ми ръката, бате – не се отказа тя. – Всичко ша ти познавам. Само за десет ринва, цялото бъдеще ша ти кажа. Благороден човек ми изглеждаш, бате, ти за двайсет ринва ли си? А сложи сега тука на джоба ми трийсет ринва, да ти казвам кво та чака. Познаваш ли една жена със „С"?
– Че кой не познава?
– А тъй. Значи жена със „С" си мисли за тебе, обаче мъж с „К" много зло ша ти прай…
– Махай се бе, нищо няма да ти дам!
– Ама тоз с „К" дет' е, направи черна магия, бате, ти докат' беше в Бюро… – врачката се сепна насред изречението и опита да замаже положението в потоп от общи приказки. – Та затуй ша трябва да си донесеш сичкото злато, дето го имаш у вас, увито в копринена кърпа, да счупиш яйце, да изпиеш белтъка, пък с жълтъка да си намажеш ушите…
– Я чакай – усети се Александър, – откъде знаеш за Бюрото?
– Сигурно съм чула отнякъде – допусна врачката. – И кат' си намажеш ушите…
– Стига с тези уши!
Врачката, стресната, пусна ръката му и отскочи назад.
– Ай, бате –  заразмахва ръце сред звън на гривни, – не ми викай! Дай педесе ринва, че на децата глад стана, пък мъжа ми сичкото пара изпива…
– Казвай веднага къде е жена ми! – продължи да вика Александър.
– Че отде ша знам! Тя жена ти, 'убаво момиче, ама лоши неща й мисли някой с…
Алекс я хвана за яката на пъстрата риза, загребвайки и пълна шепа синджирчета и кожени каишки с амулети, и я придърпа към себе си. Врачката се ококори изненадано, когато той процеди през зъби:
– Спри да ме замайваш с глупости, казвай какво знаеш!
Врачката въздъхна.
– Това противоречи на всички канони на професията, ша знайш – каза, сетне прехапа устни и се съсредоточи. – Мдаа – провлачи. – Принцът е отвлечен от тъмен мъж с "К"…
– Ей! – скастри я Алекс.
– Ау, извинявай, бате – плесна се по челото врачката, – аз по навик. Та принцът е отвлечен от Кольо, братовчеда на Шефа. Тя е отишла до замъка му, извън града, до езерото, за да си прибере сина. Но оня миндибурин и е спретнал някакъв номер и сега не могат да си тръгнат. Май това е в общи линии. Айде сега, позлати…
Александър вече бягаше през площада към кралската конюшня.
 
8.
 
Момичето със снежнобялата усмивка се приближи към тяхната маса.
– Здравей, Влад. Какво да бъде?
– Двойно кафе и портокалов сок – отговори той.
– Както винаги – намигна му сервитьорката. – А за приятеля ти?
– Не съм му приятел! – възмути се адвокатът. – Аз съм годеникът му. Кажи й, Влад!
Владимир безпомощно вдигна рамене. Усмивката на момичето изчезна, а после неуверено се завърна на устните й.
– Това… нали е… Не е възможно.
– Така ли, скъпа? – разпени се Юджийн. – А тогава какво ще кажеш за това?
Той размаха тържествуващо пред носа й дясната си ръка, на чийто безименен пръст се мъдреше станиолчето от цигари. Момичето втренчи невярващ поглед в огромния диамант на адвокатското кутре и преглътна на сухо. Отвори уста да каже нещо, но от нея излезе само жално хлипане. Раменете й се разтърсиха от ридания и тя хукна обратно към кухнята.
– Какво й стана? – учуди се Влад.
– Женски истерии – пренебрежително махна с ръка адвокатът. – Хайде, мило, да си тръгваме. Тук явно няма да получим  подобаващо обслужване.
Той стана, отметна коси високомерно и тръгна към вратата. Владимир се завлачи след него.
– Да отидем у вас, аз ще ти направя кафе – хвана го отново под ръка адвокатът. – Тъкмо ще съставим списък на гостите за сватбата. Наблизо ли живееш?
– Ей там – посочи Владимир към къщата си и огледа разсеяно площада. За миг му се стори, че зърна баща си да профучава в далечината, яхнал кон. Премига и видението изчезна. – Хайде, че май слънчасвам.
 
9.
 
За да бъде разрешено за употреба, всяко заклинание трябваше да премине проверка в Съвета на магьосниците. Там то бива подлагано на щателна вивисекция, разчленявано на фрагменти, превеждано на няколко мъртви езика и произнасяно наобратно, за да се установи дали не съдържа призоваване на кърваво божество предвестник на Апокалипсиса, тъмна магия за масова смърт или пък мръсно стихче. След като биваха орязвани всички „зъг" и „ициц", за които създателите на заклинанието неизменно се кълняха, че били древни думи, придаващи на магията особена сила и благозвучност, се преминаваше към съществената част от проверката – изпитанието върху магьосник. В началото изпитваха заклинанията върху хамстери, но тази практика беше преустановена, откакто природозащитниците блокираха входа на близката баничарница и отказаха да пуснат вътре някого от Съвета, преди „жестоките садисти" публично да се извинят и да бъде приет Закон за защита на животните.
Магията за споделяне също беше преминала задължителната проверка. При теоретичния й преглед не бяха установени никакви забранени въздействия, никакъв фрагмент, дори смътно намекващ хипноза, телепатично внушение или натрапване на емоции. Затова, когато при изпитанието върху двамата магьосници, изтеглили късата клечка, Съветът стана свидетел на пълното разбиране и размекнатата им съпричасност, всички бяха потресени. Ефектът, трайно белязващ психиката на всеки, попадал под заклинанието, остана напълно необясним.
– Някой използва заклинанието! – провикна се един чирак, надвесен над магическите кълба за наблюдение.
Дежурният магьосник в Съвета, качил краката си върху масивното бюро, се беше отдал на продължителна, калорична закуска, която заплашваше да прелее в обяд. Стиснал няколко банички със сирене в ръка и захапал принцеса с кайма, той съсредоточено поливаше с кетчуп бюрото, документите по бюрото, обувките си, ризата си, чашата чай в скута си, но неизвестно как – все пропускаше принцесата.
– Кое заклинание? – изфъфли магьосникът, пръскайки точени кори и кетчуп.
– За изслушване – отвърна чиракът и опита да локализира източника с добре премерен удар по кристалното кълбо.
– Е, че то е от разрешените.
– По закон. Наредено ми е, когато някой го използва, да се свържа с висшите магьосници в съвета.
– Ми свързвай се.  
Чиракът изгледа критично висшестоящия магьосник, изпод всичката тази баница и кетчуп, после запретна полите на робата си и изтича в коридора.
 
10.
 
Още щом приближиха къщата, Влад разбра, че нещо не е наред. Вратата зееше отворена. Той предпазливо прекрачи прага и се ослуша. Юджийн се мушна покрай него и заразглежда с блеснали очи дървената ламперия. От горния етаж се носеше мазен глас:
– … открива невероятна гледка към замъка. А тук, както забелязвате, е банята. В непосредствена близост до спалнята, за ваше удобство, тя е издържана изцяло в традициите на постготическия модернизъм с няколко деликатни барокови акцента. Елате с мен долу, да ви покажа градината.
Чу се топуркане и по стълбите заслиза причината за туристическата обиколка из къщата. Брокерът на недвижими имоти замръзна насред стълбището с отворена уста, както възхваляваше достойнствата на дъбовите перила. Двойката млади магьосници, която вървеше след него, впери объркан поглед във Влад.
– Владо! – извика брокерът, щом успя да се посъвземе. – Ама ти какво правиш тук?
– Тук живея – отвърна Влад. – А ти?
– Аз, такова, продавам къщата.
– Добре, аз къде да застана? Пред камината добре ли ще стоя?
Юджийн, който тъкмо беше отворил дрешника, нададе потресен вик.
– Мили боже, Влади, само черно ли носиш?
– Аха – потвърди Влад, без да откъсва поглед от брокера.
– Ама, Владо – закърши ръце брокерът, – казаха ми, че си задържан в Бюрото. Реших, че няма защо такава хубава къща, в най-престижния квартал, да стои незаета.
– Скучен гардероб, скучен, скучен – заключи адвокатът, – но няма нищо непоправимо. Ще ти купим няколко панталона цвят каки, той ходи на всичко…
– А кой ти каза, че съм в Бюрото? – присви очи Влад.
– Носят се слухове… – отвърна брокерът неопределено.
– А, кожени панталони! – възкликна адвокатът.
– Не са мои – отвърна Влад, – бяха си в къщата, когато я наех.
– Леле, Влади, знаеш ли колко жестоко ще ти стоят – адвокатът се засили към него с кожените панталони в ръка. – Дръж, пробвай ги. Направо ще си убиец!
– Не сега, Юджийн – опита да се държи на положение Влад и прикова отново поглед в брокера. – И кой разпространи слуховете?
– Не мога да издавам източниците си – запъна се брокерът и се обърна към двойката. – Хайде, деца, че имаме да оглеждаме още няколко къщи днес.
– Спри! – нареди му Влад. – Веднага ми кажи откъде знаеш, че съм бил в Бюрото, или ще пострадаш.
– А така, Влади – вдъхнови се Юджийн, – обуй си кожените панталони и му дай да разбере!
– И как точно ще пострадам? – заинтересува се брокерът. – Продаването на къщи не е престъпление.
– Ами ще… – Влад се затрудни. – Стига, Юджийн! – сопна се на адвоката, който упорито се опитваше да му премери кожените панталони. Изведнъж получи прозрение. Обърна се към брокера със зловеща усмивка:
– Ще те оставя на годеника си. Той ще ти разкаже играта.
– Ха – присмя му се брокерът, – и какво ще направи? Ще ме напарфюмира до смърт?
– Не – зловещата усмивка се разтегли още повече, – той е адвокат.
Брокерът се смръзна.
– Юджийн? – обърна се Влад към адвоката.
– Ами да видим – веднага стана делови Юджийн, – можем да предявим иск за влизане с взлом в чужда собственост, вербално нападение над личността на собственика и уронване на доброто му име… Влад, чувстваш ли се оскърбен?
– Определено – придоби оскърбен вид Владимир.
– Отлично – одобри адвокатът, – значи имаме преднамерено оскърбление, психическа травма, морални щети, можем да настояваме и за обезщетение за нанесените материални вреди под формата на следи от прашни обувки по безценния килим…
– Владо, чакай, моето момче! – пребледня брокерът. – Недей така. Спомни си кой ти подаде ръка, когато за първи път се появи в този свят – сам, объркан…
– Шефа – отсече Влад.
– А кой ти намери този прекрасен дом на символична цена?
– Шефа – повтори Влад.
Брокерът се обърка, но за кратко.
– А кой принуди последния собственик да се изнесе, като му пусна полтъргайст?
– А кой ти каза, че съм заточен в Бюрото? – опита кръстосан разпит Влад.
– Не знам дали… – поколеба се брокерът.
– Юджийн! – повиши глас Владимир.
Адвокатът пристъпи към брокера и извади бележник и химикалка.
– Когато приключа с теб – обяви, – ще си щастлив, ако можеш да продадеш кокошарник на разгонен петел.
– Интуиция! – изкрещя брокерът. – Интуиция беше! Не съм виновен! Оставете ме да си тръгна!
Владимир го изгледа с отвращение и махна с ръка към отворената врата.
– Изчезвай – разреши.
Мълвейки хвалебствия за благородното му сърце, брокерът се изниза на заден ход. Объркани, бъдещите новодомци се измъкнаха след него.
Владимир се отпусна тежко на дивана и вдигна краката си на масичката. Чувстваше се изтощен, а денят предвещаваше да бъде дълъг. Адвокатът застана пред него с ръце на кръста и кожения панталон, метнат през рамо.
– Ще си обуеш ли кожения панталон, за да ме разведеш из къщата – попита, – или ще стоиш тук като сфинкс…
Владимир внезапно скочи.
– Сфинкс! – изкрещя. – Олеле, съвсем го забравих!
Той хукна към вратата, но спря на прага.
– Трябва да се върна при Портала. Ще дойдеш ли с мен?
– Предпочитам да остана тук и да си почина – отсече адвокатът. – Ще си полегна и ще си сложа торбички с лайка на очите. Това напрежение се отразява пагубно на кожата, да знаеш. Ти върви.
– Става – съгласи се Владимир и изхвърча от къщата.
– Ама че енергия! – възхити се Юджийн и тръгна нагоре по стълбите към спалнята.

 (следва)

От романа на Геновева Детелинова, който предстои да излезе в поредица "Човешката библиотека" (и все още си търси заглавие).

Ако искате да му бъдете По-желали или ви е хрумнало заглавие – пишете ни!

ПИТАНЕ: Влюбени в интерактивните романи (да… и книгите-игри, де)?

Приятели

Знаете ли, че ЧоБи си има форум? Добре скрит, и добре поддържан. А и обитателите му са хубави.

Отскоро във форума ни витае ПИТАНЕ:

Да създадем ли още един подфорум – посветен на чудото "книги-игри"? (И новото чудо "интерактивни романи"?)

Ако имате силни, пламенни мнения по въпроса – участвайте с отговори!

И не само по това ПИТАНЕ впрочем…