Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 47

Нови домове

Приятели,

През последните месеци нашите книги намериха два нови дома:

1. Hip Hip library

Библиотека и книжарница, посветена на независимите издания и самоиздаването, в България и по цял свят.

Адресът е „Княз Борис I" 166, София.

2. Клуб-сладкарница „Обелиск"

Организира културни и образователни събития: концерти, лекции, изложби. (Тази вечер Владимир Божилов от Физическия факултет на СУ води лекция „Древни календари и съвременна наука: За края на света и след това". Вход свободен, заповядайте.)

Намира се на бул. „Янко Сакъзов" 17 (от северната страна на парк „Заимов").

Минавали ли сте оттам? Впечатления?

Усмивки!

За ЧоБи: Кал

Копнеж за къси фантастични разкази: приключва на 31.03.

Пишещи приятели (:

Нашият Копнеж за къси фантастични разкази ще приема текстовете ви до 31 март (включително).

Възможно е по-нататък да подновим Копнежа. Следете блога ни за вести.

Вдъхновение!

От екипа на ЧоБи: Кал

Разрешавате фотозагадка – получавате е-книга!

Обичате ли предизвикателствата? А да ви хлопа някоя дъска?

Искате ли да изпробвате своите наблюдателност и съобразителност, способностите си за ориентация, за анализ, защо не и за работа в екип? В състезание с реални антагонисти – хора като вас. Ще трябва да наблюдавате, проучвате, мислите, планирате, търсите, но и да се разхождате, бързате. Малко. Не обещаваме. Ама за какво са екипите?

Или ако просто отново ви се търсят съкровища, както в детството… (Чакайте, ама може и да сте все още деца!)  … открийте една възможност, която се надяваме да ви донесе тръпката от разгадаването, описана в не една книга. На страницата за фотография на Манол Дончев във Фейсбук вече текат фотозагадки, в които крайната цел е намирането на скрита в градска среда книга. Следете споменатата страница за условията и за съвети. Ние се намесваме, като предоставяме нашите съкровища на победителите във всеки един от следващите кръгове. За морален стимул. Защото сме убедени, че ще се почувствате много щастливи, прочитайки една от тези книги, при това заслужена по такъв начин. А и така броят на състезателните кръгове ще остане неограничен.

Елате повече!

Манол Дончев и екипът на ЧоБи

Представяме: „Малки богове"

Малки богове

Тери Пратчет

Представя: Васил Станев

Авторът

Терънс Дейвид Джон Пратчет е известен по цял свят британски автор, създал поредица от тридесетина книги, които започнаха като пародии на фентъзи жанра "Меч и магия", докато постепенно еволюират до сложни, многопластови къси романи за "Свят Диск – свят на отражения и огледало на светове, носен от Вселенската костенурка през бездните на Мултивселената". Този свят-огледало е сцената, на която Тери постави своите своеобразни коментари за нашия свят, коментари върху обществото и науката, рационализма, вечните въпроси. Пародията израсна пред очите ни до голяма литература.

Многоликият Тери (или още "Авторът", "Майсторът", както го наричат феновете му) беше брайтист от ранга на Хичинс и Докинс, автор на литература, значима както по количество, така и по качество, обществена фигура със световна популярност. През 2007-а обаче в пъстрия карнавал на живота му започнаха да се появяват сиви тонове. Тери беше диагностициран с рядка форма на Алцхаймер.

Сега, когато болестта все повече изтъпява перото му, но неизбежното още не го е прибрало в лоното си, сега аз се връщам към моето лично общуване с Майстора чрез книгите му, за да отсея по-доброто от доброто и вечното от по-доброто. Защото, в крайна сметка, след години, когато Пратчет отдавна е придобил почетното си членство в Клуба на английските мъртви класици, идните хора няма да се занимават с цялото му творчество, част от което вече лека-полека започва да става трудно за разбиране без бележки под линия, а ще запазят една негова книга, която носи духа му най-пълно и немимолетно.

За разлика от повечето останали книги на Пратчет, които се групират по поредици – за Ринсуинд, за Баба Вихронрав, за Стражата – тази няма своя поредица, тя е сама за себе си. Омния се среща и в по-късните книги на Пратчет, но действието повече не се води там. Косвено може да се заключи по книгата "Захапи за врата" ( ИК "Вузев" – "Архонт – В" ООД, 2002 г. ), където е споменат Брута, че действието на "Малки богове" се води в по-ранно време от основната нишка на поредиците.

 

Техническа информация

Както всички книги на Пратчет, издадени от Вузев в този период (1996-a година), книгата има меки корици, които бързо се претриват по ръбчетата и имат склонност да се отделят от книжното тяло. Моят екземпляр все още стои цял – на добра дума.

Преводът не е особено коректен, срещат се неточности като "господари мои" или "милорде мой" вместо "господа", "господине" например, срещат се и откровени безсмислици от сорта на "високата пустиня" вм. "дълбоката пустиня" или "вдън – пустинни племена". Тези преводачески грешки все пак допринасят в известна степен за очарованието на книгата, придават й самобитен характер.

 

Историята

Теокрацията Омния се готви за война с близките и далечните си съседи по брега на Кръглото море. В гр. Кум, столицата на страната, в църковната Цитадела, послушникът Брута прекопава градинката си. Брута е олигофрен, надарен с извънредна памет – той не знае как да забравя каквото и да е. На свят Диск, съдбата на боговете напомня играта "стълби и змии" – боговете се зараждат спонтанно като малки богове (оттам и името на книгата), съществуват като безплътни джинове без усещане за време, и ако някой човек повярва в такъв малък бог, той расте от вярата и постепенно става Голям бог. Ако вярата обаче постепенно изчезне, има опасност богът да се смали и отново да стане малък бог. Това се случва на Ом. Богът на Омния възнамерява да се върне на земята, но се оказва без вярващи и е хванат в тялото на едноока костенурка. В това състояние той прекарва три години, докато един орел го хваща с намерение да го разбие в скалите, за да се добере до месото му. По някаква космическа шега Ом пада в купчината тор в градината на Брута, където усеща вярата му. Ограниченото момче Брута се оказва единственият човек в цялата Църковна империя, който реално Вярва в своя бог. Оттук започват перипетиите на героите – на Брута като Осмия пророк, на наставника му дякон Ворбис, бивш инквизитор с претенции за кървава върховна власт, на Ом с опита му да си възвърне миналото могъщество. Империи ще падат, войни ще се водят, ще има много смях и много тъга, а под всичко това все така неотменно Костенурката се движи.

 

В заключение

Всеки от феновете на Пратчет има своя любима книга, обикновено първата, която е прочел. Тери стана емблема на нашето поколение, ние израснахме с неговите книги, първата от които на българския пазар беше четвъртата в поредицата – богато илюстрираната "Ерик". Бъдещето ще хербаризира и обобщи настоящето; Пратчет ще се споменава наред с авторите, които в момента са засенчени от успеха му (но имат своето място под слънцето), ще бъде сравняван с тях и с други автори, ще са противоречиви мненията и анализите за него, мнозина ще тълкуват и търсят в книгите му несъществуващи неща – процес, който вече е започнал. Самият Тери признава в едно интервю, че се опасява от сериозното тълкуване на книгите си, които са били замислени и написани в чисто сатиричен дух. Може би след две хилядолетия хората ще преписват в скрипториите "Евангелие от Брута", може би не. Докато сме в настоящето, ще помним Тери с добрината, човечността и терапевтичния смях, отличаващи голямата литература. Или, както казваше знаемнитият му предшественик, "Сбогом и благодаря за рибата".

 

Книгата е подходяща за читатели на: 10+ години

Препоръчват ви я и: Калин Ненов, Атанас П. Славов, Силвия Радева

Заповядайте в Stanev Reviews, новия блог на Васил Станев, за още представяния на книги и филми.

Може да заемете „Малки богове"  за четене от Общественото крило на Човешката библиотека.

Копнеж за къси фантастични разкази: първи По-желани и промени в условията за участие

Пишещи приятели (:

С радост представяме първите разкази, По-желани от журито на Копнежа за къси фантастични разкази:

Списание „Осем" хареса „Грижовна дъщеря" от Ради Радев. Очакваме го в новия им брой през март.
Списание „Обекти" си избра „Всички нюанси на розовото" от Яница Христова. За него ще трябва да почакаме няколко месеца – следващите няколко броя на „Обекти" вече са запълнени. (Чудим се ще откриете ли в тях _други_ познати имена в родната фантастика… )
В следващия брой на алманаха „ФантАstika" ще видим „Ортокар: новият православен автомобил" от Пламен Сивов; и „Вяра" от Йордан Асенов.

Честито на отличените автори! И много вдъхновение на всички!

Сега ще добавим няколко технически изисквания за оформлението на файловете, които ни пращате. Бъдете мили – облекчете живота на администриращите Чобити, тези тихи труженици, газещи из блатата на бюрокрацията…

~ ~ ~

Копнеж за къси фантастични разкази

Нови условия за участие

Копнежът се организира от Човешката библиотека, в сътрудничество със списание „Осем" и списание „Обекти".

Разказите, за които копнеем:

1. Съдържат съществен фантастичен елемент: научен (научна фантастика), приказен (фентъзи), смесен или невъобразим – но разгарящ въображението.

2. Са дълги до 15 хиляди знака, включително интервалите.

3. Отговарят на критериите за включване на един текст в поредица „Човешката библиотека". В частност:

3.1. Този път държим да не са се появявали в хартиени издания. А ако ги харесаме – да изчакате, преди да ги публикувате другаде.

3.2. Вие решавате дали да бъдат подходящи и за по-млади читатели. За нас това би било преимущество.

4. Спазват следните технически изисквания:

4.1. Записани са в RTF, ODT, TXT, DOC или друг подлежащ на редактиране формат. (Тоест – не PDF.)

4.2. Анонимни са: не съдържат нищо друго освен заглавието и текста на разказа.

4.3. Целият текст, включитeлно заглавието, е с шрифт Times New Roman, големина 12, нормална разредка (Line spacing: single).

~ Ако ви е необходим повече от един шрифт: вторият, третият и т.н. шрифтове са по ваш избор. Имайте предвид обаче, че е твърде вероятно списанията да не успеят да ги запазят.

4.4. Заглавието на текста е центрирано.

Всички По-желани (отличени) разкази ще пращаме към списание „Осем" и списание „Обекти". Всеки одобрен от техните редакции разказ ще бъде публикуван в съответното списание, а авторът/авторите му ще получат хонорар на стойност 64 лева. Това са 80 процента от обичайния хонорар за къс разказ в двете списания. Останалите 20 процента от хонорара ще подкрепят дейностите на Човешката библиотека.

Засега копнежът няма краен срок. До 30 дни от получаването на всеки ваш разказ ще ви отговорим дали сме го По-желали (т.е. ще го пратим към списанията). Потвърждението за публикация в някое от списанията вероятно ще отнеме по-дълго – с до няколко месеца забавяне.

Разказите пращайте на нашата е-поща, poslednorog -в- gmail-точка-com.

Може да пратите до 3 разказа наведнъж. След като ви върнем отговори за тях – още 3, и така нататък.

Журито се състои от участници в Човешката библиотека.

Следете тук за промени. Питайте. Четете. Пишете.

Копнежно ваши,

Екипът на ЧоБи

Човешката библиотека и ACTA

Ние, хората в Човешката библиотека, вярваме, че нашите действия определят нашия живот. Това ни мотивира във всяка ситуация да търсим подходите, които да ни направят пò Човеци, а живота ни – по-Човешки пълноценен.

Ние носим отговорност, заедно и поотделно, за нашите действия.

Но също смятаме за свой дълг да действаме, когато виждаме чужди стъпки, които имат потенциала да променят живота на множество хора така, че да го направят по-малко Човешки.

Затова,

Заявяваме, че споразумения като АСТА, ограничаващи свободата на личността и естествената ни потребност да споделяме, са далеч от нашия личностен и граждански избор.

Договорености, които не биват обявени публично от съставителите им, а тези съставители претендират, че са „за добро", противостоят на нашата представа за открито общуване между хората.

ACTA крие риск да сложи черта на много нововъведения и да определи накъде ще се развива цивилизацията ни – вместо към един свят на споделено знание, наука и творчество, към свят на бариери и контрол, който обвързва и спъва.

Ние нямаме нужда от ACTA във вида, в който ни я представят. Имаме нужда от повече свобода, възможности за творчество, общуване и споделяне.

Обичаме ви.

За ЧоБи:

Валентина Георгиева Димова

Лъчезар Стефанов Енчев

Виктор Емилов Димитров

Елка Петрова Парушева

Григор Колев Гачев

Калин М. Ненов

Вяра Георгиева Крушкова

Цветомира Славова Димитрова

Христо Героргиев Манолов

Илка Стоянова Чечова

Димитър Недялков Стефанов

Петър Руевски

Атанас Петков Славов

Александър Веселинов Кирилов

Силвия Огнянова Радева

Красимир Кирчев

Снежана Ташева Ташева

Подробности за ACTA:

Уикипедия 
Григор Гачев
Тихомир Димитров

Григор Гачев – „Докосвания"

Приятели (:

Представяме ви осмата книга от поредица „Човешката библиотека":

„Докосвания" – Григор Гачев

Григор Гачев – автор, 2012

Калин Ненов – редактор, 2012

Петър Енчев, Илка Чечова – коректори, 2012

Александър Василев – електронно оформление, 2012

Фондация „Човешката библиотека" – издател, 2012

„Докосвания" съдържа 43 избрани записа от блога на Григор Гачев. Ще ви докоснат ли? Ще споделите ли вашите собствени?

Електронното издание е във формат FB2. Ако го искате – пишете ни на poslednorog /@\ gmail.com.

Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви. Ползвайте някой от начините тук. Ако се колебаете за сума – препоръчваме 3 лева. Григор Гачев преотстъпва всички приходи за подготовката на следващите книги на Човешката библиотека.

Ако искате „Докосвания" на хартия, пишете ни. Обмисляме варианти. (Но ще ги мислим по-съсредоточено само ако се появят поне десетима желаещи.)

И авторът, и ние ще се радваме на отзивите ви… дори да са в един ред. Пишете тук, или във форума, или на мейла горе, или в блога на Григор.

И, преди да продължим – нека си припомним:

Дотук в поредица „Човешката библиотека" са излезли:

„Последният еднорог"
„Бленуващите кристали"
„Да пробудиш драконче"
„Дивна"
„Слънце недосегаемо"
„Пълноземие"
„Царска заръка"

Извън поредицата, но пак наши издания, са:

„Играта"
„Шахтата"

А за следващите месеци подготвяме

… изненади. Как иначе.

Ваш,

екипът на ЧоБи

Малкото четене

 Американска мечта

> Голям идиот си. Америка е страна на неограничените възможности, разбери го. С твоите познания и умения за пет години ще станеш тук голямо нещо. Ако беше дошъл с мен, сега щеше да си я шеф на клиника, я университетски преподавател, я управител на софтуерна фирма! Щеше да си си оправил живота.

< Щом тук не съм станал, където съм роден и познавам всичко, колко е шансът ми там?

> Защо остана в България? Заради жена, помня го. Я кажи честно, заедно ли сте още?

< Не.

> Къде е тя? Дали случайно не е на Запад?

< Позна. Отиде да учи в Германия, хареса си немец и ме остави.

> Не се радвам особено, че познах. Заради него си ли го е харесала, или заради парите? Вярваш ли, че е намерила по-свестен от теб?

< О, най-свестният на света съм, разбира се, не е възможно да се намери по-добър! Я се стегни.

> И най-несвестният на света да си, с парите, които ще изкарваш тук, можеш да имаш колкото и каквито жени искаш. И няма да те зарязват.

< Каквато искам, не мога да имам с пари. А тези, които мога, ще ме зарежат в мига, в който остана без парите. Дори ако наистина съм най-свестният на света.

> Наивник. Не живееш в реалния свят.

< За различните хора реалният свят е различен.

> И философ. Дървен. Ще ме прощаваш, ама е истина – знаеш, директен човек съм, говоря каквото мисля, както на приятел. Не разбираш ли, че тук ще живееш много, ама много по-добре оттам?

< Веднъж вече съм го мислил…

И внезапно пет години изчезват, отнесени от вятъра на спомена. Пред мен е очуканата масичка в склада на „Фантастико", където работя като оператор, докато си търся нещо по-добро. Наоколо – олющени стени, смрадливи тенекии от сирене в ъгъла, купчинки неизхвърлен боклук по пода…

До масичката, срещу мен, седи уморено Миро – транжорът на магазина. Вероятно е на двайсет и малко. От Кула, ако споменът не ме подлъгва. Точи вяло ножа и разказва:

– Няма живот в провинцията. От петнайсет хиляди души град работа имат не повече от стотина. Кметство, поща, участък – това е. Всичко друго е затворено. Леш. Не са ли градините по селата, ще измрем от глад като скотове… Затова се вдигнах. Зарязах си дома, родителите, сестричката… И тука, у София.

– На най-мръсния въздух в България и най-голямата лудница – отбелязвам аз.

– Дреме ми на шапката и от въздуха, и от лудницата! Тук се живее бе, човек! Ти сметка си не даваш какво имаш, че си оттук! Тук живея като цар, че и пари пращам на нашите!

– Чак пък като цар… – Работата му не е най-доходната.

– И отгоре даже! Тука взимам двеста лева заплата. Петдесет давам за наем, делим стая с още едно момче. Още петдесет са парно, ток, вода. Живеем на топло, ток има непрекъснато, вода топла и студена колкото щеш. Сто лева ми остават чиста пара. На ресторант не мога да ида, ама си готвим това-онова, ядем на корем, изобщо – приказка. И за дрехи остават. А отделно още чистя два входа, хем си уплътнявам неделята, хем по четирийсет лева на месец още падат. И още неща похващам, като съм свободен от работа, каквото изпадне – хамаллък, бояджийство, чистене. Поне петдесет лева ми артисват на месец, пращам ги на нашите, че те там са живи загинали без пари. Чак ме е срам, аз тук почти двеста лева месечно ям, те там с петдесет двама души оцеляват…

– Хм…

– Тука е живот, братле! Цивилизация е! Тук е… нямам думи! Тук в София е рай, от мен да го знаеш! По-хубав има само на кино, ама то там е измислица. Тука има работа, и се издържаш, и ядеш, и на родата помагаш! Че аз откакто дойдох тук, се родих, бе! Прощавай за кривата приказка, ама не знаеш какво имаш тук. Язък ти на годините…

А аз трябва да отговоря утре ще тръгна ли за Щатите. Малко нелегално, вярно е, ама всичко е подсигурено. Момичето ми… сигурно ще ме изчака година-две, докато се уредя там. Тя е здравата наплашена със и от беднотия, така че американската мечта сигурно ще й хареса.

Тук определено живея в мизерия. По моите мерки. А уж взимам по-добра заплата от Миро. Значи мерките на един от нас са криви.

Всъщност, абсолюти няма. Така че – с гаранция и на двамата. Тоест и моите.

Когато си на двайсет и малко, и си видял единствено дъното на мизерията, живот като на Миро сигурно изглежда чудесен. Но няма и нищо лошо да мечтаеш за още по-добро. Особено когато обичаш едно чудесно момиче, което иска и се надява на това по-добро.

По-добро обаче мога да имам и тук, ако ме бива. Ако ли не – надали ще го имам и там. Ако тръгна, а се окажа не толкова пробивен, това може да се окаже измама за момичето ми. Фалшива надежда, която да я завлече в дупката. Имам ли право да го направя?

Тя вярва в мен. Неведнъж ме е молила със сълзи да дойда в Германия, където тя отива след месец да учи, как там ще пробия като чудо на света, хем лекар, хем програмист, как там се търсят под дърво и камък такива хора. Без да се замисля, че не знам и дума немски, че вече съм минал трийсетте, че не съм красиво момиче, за да ме гледат немците с умиление… И не разбира защо все й отказвам. Мисли, че съм инертен и нерешителен. Кажа ли й за тази „американска мечта", пак ще мисли същото…

Може би е по-добре да не научи. Може би, ако не успея да пробия, ще ме остави – и за нея така ще е по-добре. Щом ме е оставила заради това… Господи, как само ми се иска тя да е добре, все едно как, все едно на каква цена, важното е да е щастлива!…

Вкъщи, сбутан зад другите книги, седи един дебел том – „Всичко за емигрирането в Канада". В него пише наистина всичко, което е нужно да се знае. С негова помощ са емигрирали десетки мои познати, без нито един неуспех. На мен томът не ми е нужен – знам много повече от написаното вътре. Издателят не посмя да поеме риска за над хиляда страници обем и съкрати сериозно ръкописа ми… Знам достатъчно, за да мога да емигрирам там когато и както пожелая. Така че не обмислям идеята за първи път.

И изводът винаги е бил същият. Още преди да познавам това момиче. Защото пък тогава ясно разбирах – защо ми е да емигрирам сам? Защо ми е да постигам каквото и да било, ако няма кого да стопля с щастието от успеха?

И най-вече, дали щастието ми там няма да е така временно, както и тук? Дали, тръгнал веднъж да търся лесното и богатото, няма и там да престане да ми харесва?… Да, там се живее много по-добре оттук. Не само богато, но и по-свободно. А това вече си струва.

Но се живее по-свободно (а оттам и по-богато), защото много хора са се борили за това. А човек може да се опита да се бори и тук. И да осмисли живота си много по-добре, отколкото с много пари. Пък ако не успее, може да отиде там с чисто сърце. Но не преди да е опитал.

Боя се, че знам какъв отговор ще дам утре… Дано момичето ми успее да издържи, дано не се огъне пред мизерията. А ако се огъне – какво пък, щом така ще е по-щастлива… Ще го преживея някак. Може някой ден дори да си потърся друго. Дано не ми се налага.

> Обиди ли се?

< Не. Мислех.

> Хайде измисляй тогава по-бързо! Тая твоя фирма, дето все не тръгва истински, и само блъскаш в нея по 16 часа, не заслужава повече зорове. Захвърляй я и идвай! Аз знам вече тарикатлъците, ще ти помогна. За две-три години ще се легализираш, и след това пътят е пред теб!

< Благодаря ти, но засега може да ми е още рано.

> ТИ СИ ЛУД! ЛУД! Не разбираш ли какво значи да живееш в Америка?

< Разбирам. В момента живея в Америка.

> Откога София е в Америка? Някой велик учен ли го е открил?

< Не. Един транжор във „Фантастико".

> Ти бъзикаш ли се с мен?

< Просто… Може би още не съм готов. Става ли да поговорим пак след още време?

> Не си знаеш интереса. Добре де, ще се обаждам от време на време. След като ти намерих номера…

< Благодаря ти.

(Курсивната част е извадена от лога на ICQ-то ми. Леко е редактирана, за да запазя анонимен кореспондента ми.)

~

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания" на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека". Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания" заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!

Питане: Любими български фантастични книги – продължение

Приятели –

Продължаваме допитването „Любими български фантастични книги". Резултати от него ще публикуваме, когато се съберат поне сто попълнени анкети.

Може да следите растежа на цифрите в тази тема – а може и да го ускорите, като разгласите анкетата сред четящите си другари . Изтеглете анкетата от тук. Попълнете я и ни я върнете (на poslednorog -в- gmail.com) до 29 февруари. Правилата за участие са описани вътре.

Ние тръпнем в очакване! Вие пък може да се вдъхновите от списъка с номинации до момента. Любимите заглавия вече са над 250…

Весело четене, мислене, пращане!

Ваш: екипът на ЧоБи

П.П. Ако през 2011-а вече сте ни пращали анкета – молим сега да ни пратете новата версия, с новите правила. Ако не пазите старата си, а ви трябва за ориентир, можем да ви я пратим ние. Драснете ни един ред на мейла.

Малкото четене

Абдул

Днес вечерта съм здравата гладен. Докато пътувам към къщи, оглеждам улицата за отворено заведение. Май имам късмет. Отпред още свети дюнерджийница и мургав момък с престилка стои уморено на отворената врата.

Докато паркирам, забелязвам на вратата надпис „Работно време – 8:00–20:00". Пресрочил съм с почти час. Но защо да не попитам?

– Извинявайте, работите ли?

– Нема проблем – отговаря момчето с лек акцент. – Голям?

Кимвам. Той оглежда набързо улицата, влиза вътре, бръква под тезгяха и измъква питка, един размер по-голяма от изложените. Плесва я на табана и събира нарязаното месо от тавата.

Собствениците често карат персонала да пробутва средни дюнери за големи и малки за средни, ако някой друг не поръчва другия размер и купувачът няма как да забележи, че го ментят. Това момче е решило да бъде коректно въпреки инструкцията. Сетило се е, че надали ще се наям с малко, и му е станало жал? Или е решило да прецака на дребно шефа си?… Каквото и да е, постъпва честно. Сещам се и че днес съм взел хонорар.

– И две бутилки кока-кола. – Кимвам към масичката отвън. – Ела, няма наплив от клиенти. Аз черпя.

Работи като фокусник. Традиция е сред дюнерджиите да правят шоу от пълненето, но този и го бива. Все едно жонгльор показва номер. Излиза иззад тезгяха, подава ми сгънатото пликче и едната бутилка и идва до масичката отвън.

Минута-две запушвам най-острия глад и хваля произведението му. Заслужено – дюнерът е чудесен. Физиономията срещу мен направо грейва въпреки умората.

– Много те бива. Как се казваш?

– Абдул.

– Откога си в България?

Лицето му помръква за миг и той неволно се оглежда отново. Измерва ме с поглед изпитателно минута-две, преди да се престраши да сподели.

– Две години. И малко.

– Сигурно си от сутринта на работа?… Много работиш. Така ще забогатееш – усмихвам се.

– Много пари тука трудно. В България работа много, ама пари малко. Може живее, ама трудно.

– Прав си. – Някак човешкото в него ме печели. – Мислил ли си за Западна Европа? Или Щатите? – Така и така си е напуснал родината, където и да е тя. Какво му пука къде точно ще е?

Той ме гледа секунда-две право в очите. След това преглъща на сухо:

– Не може нито Западна Европа, нито Щатите. Много трудно.

– С Европа вече няма визи. Паспортът, и отиваш където искаш. Щом не те мързи, навсякъде ще те вземат.

Той е привел глава. Пак минава секунда-две, преди да отговори:

– Няма паспорт. Мене хващат и обратно. А там лошо. По-лошо от тука.

– По-лошо от тука?

– Много лошо. Денем едните идват, казват – ти с нас или срещу нас? Щом с нас, работи за нас… Нощем идват другите, и те така – ако с нас, работи за нас, иначе… А когато идват бомби, най-лошо, бомби не питат с нас или не с нас, направо бум… Моя жена, брат и сестра й, бомба вкъщи, бум – няма ги.

– Моите съболезнования… – Откъде ли е този Абдул? Палестинските територии? Ирак? Афганистан?… Има ли значение, по дяволите? Бомбите не питат никъде.

– Сега аз тука работи колкото сили има, всеки ден. Събира пари, прави паспорт, веднага прибира жена и дете тук. Далече от бомбите, и от едните и от другите. Живее тука много тихо, много както трябва. Тука пари малко, ама няма бомби, няма кой идва и пита с мен ли си, или бум. Тука аз работи много, жена работи много, дете учи, живеем добре. Далече от там…

Съжалявам, че няма как да опиша мечтата в очите на Абдул. За спокоен, ако и не богат живот, за човешки живот…

И си мислех – колко ли пъти са ни плашили с кого ли не? Турци. Гърци. Ислямски терористи… Лесно е да те е страх от непознатия. Ако обаче бай Хасан или бай Ставрос ти е съсед от години и неведнъж сте си пили заедно ракийката, или си видял как Абдул си рискува работата, за да бъде честен с теб, плашилото се оказва изтъркано до прозрачност. И зад него се вижда истинският ти враг – този, който те плаши с хора като тях. С хора като теб. Който ни разделя, за да ни владее.

(Промених името на момъка, за ако случайно работодателят му прочете това.)

~

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания" на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека". Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания" заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!