Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 48

Малкото четене

Сатяграха и… индианците

„Честта и достойнството на индианеца се определят по силата и ловкостта му, и по броя на децата му, а най-много по броя на белезите, що носи. Тъй е, защото индианците са воини, и по белезите те съдят колко е воювал човекът. Който няма много белези, или е още твърде млад и чест ще завоюва тепърва, или е страхливец, който чест няма и не бива да има…"

(Из откъсната страница с правопис от края на 19 или началото на 20 век, намерена близо до пункт за вторични суровини и цитирана по памет.)

„Сатяграха" се нарича философията на Ганди, известна още като философия на ненасилието. На постигането на цели не с въоръжена борба, а с непротивене на злото чрез насилие.

Често я критикуват заради привидната й безполезност. Наглед тя изисква да направиш каквото противникът иска от теб, без да му се противиш. Но именно тази философия постигна нечуваното – изтръгна от британската корона перлата й, Индия, по ненасилствен начин. В запомнената история на човечеството Ганди няма равен. Когато той загива, без да е получил Нобелова награда за мир, Алберт Айнщайн казва: „Пропуснахме една възможност да документираме за идните поколения, че такъв човек е ходил по земята в плът и кръв."

Защо става така? Защо обикновената логика ни подвежда? Къде е истината?

Всъщност сатяграха не пропагандира безропотно подчинение, напротив. Ненасилието в нея има цел – да не сътрудничиш на насилника. Да не му помагаш, каквото и да прави той. (По-късно тази идея ще открие Солженицин, и ще я издигне в „Архипелагът ГУЛАГ".)

И повече. Когато е възможно да действаш срещу противника си ненасилствено, винаги да го правиш. Демонстрирай. Убеждавай околните, че така не бива, че това не трябва да се допуска и че те могат да помогнат, ако се присъединят. Убеждавай противника си, че е сгрешил, че по този начин няма да стане по-богат или по-щастлив. Откажи да му се подчиняваш, дори ако ще те убие. Когато избираш, избирай старателно и умно. Всяко ненасилствено действие е позволено и желано.

И най-важното. Никой насилник не търпи съпротива, дори ненасилствена. Той наказва за нея, понякога ужасяващо. Точно тук е ключовият момент на сатяграха – трябва да приемеш наказанието. Да го изтърпиш в пълнотата му. И след това да продължиш да се бориш ненасилствено, дори под заплаха от ново, по-страшно наказание. Дори ако то ще е смърт. Някои начини да умреш са по-добри от някои начини да живееш.

Приемането на наказанието е, което дава на философията на Ганди силата да победи империята. Никой, освен социопатите от кино-хорърите, не може да издържи дълго срещу хора, които няма да упражнят насилие срещу него, но и няма да му помагат дори под заплаха от смърт… В историята на освобождаването на Индия има случай, когато индийци преграждат пътя на британските военни. Командирите нареждат стрелба. Първите няколко редици индийци падат, останалите продължават да стоят. Без никакво враждебно действие, но непоколебимо и просто гледат британските войници в очите. И войниците отказват да стрелят, въпреки заплахите с военен съд и разстрел…

Веднъж си направих мъничък експеримент. Бях на протест срещу уволняването на Тома Белев, директор на парк „Витоша", който дълго сдържаше напъните за застрояването й. Протестът беше неразрешен и нерегламентиран и спешно свиканите полицаи не знаеха какво да правят. Още повече че блокирахме кръстовища в пиков час. Някои се държаха много разбрано и със симпатия и ни помогнаха да постигнем целта си – максимум известност за протеста – с колкото се може по-малко вредене на движението. Имаше обаче и други, които просто не знаеха как да реагират в ситуацията.

Един от тях ми привлече вниманието. Току-що пристигнал, вероятно нахъсен при инструктирането и изправен пред очевидно нарушителска ситуация (блокирано кръстовище). Тръгна и строго започна да събира лични документи на най-близките протестиращи. Отидох и му се усмихнах:

– Добър ден. Ето ви и моята лична карта.

– А вие какъв сте? – Той ме изгледа учудено.

– Ами и аз подкрепям протеста.

Той помисли малко и я взе. Взе още една-две, погледна пак към мен, поколеба се секунда, заряза събирането и тръгна с картите към полицейския джип отстрани. Забави се там малко, после дойде при нас:

– Картите ви са в онзи джип отстрани. След митинга ще решим дали да ви ги дадем на място, или да ви караме в управлението.

– Не е нужно да ни карате – намеси се един момък, чиято карта също беше взета. – Ние сами ще дойдем.

Полицаят се обърка за момент. Беше млад, очевидно не глупав или злобен, но просто беше очаквал друго – вероятно съпротива, побои, нужда от арести. Трудно му беше да превключи мигновено, че нещата са абсолютно различни и насилствена съпротива и заплаха няма.

– Ще дойдете ли? Иначе ще ви арестуваме.

– Че защо да не дойдем? – учуди се абсолютно искрено момъкът.

– Нямаме от какво да се боим. Приличаме ли на престъпници и обирджии? – намесих се и аз.

Полицаят ни изгледа, размисли за момент и се отдалечи. Минута-две по-късно мина и ни раздаде обратно документите. Сигурно са записали данните ни, но това не ме безпокои. Ненасилието беше победило. При нас беше дошъл човек, инструктиран да очаква и готов да види престъпници, а видя хора, загрижени за природата. Беше очаквал да бъдем наплашени заради нарушението, което вършим, а ни видя уверени с правотата и силата си. И си тръгна не със съжалението или унижението, че е пропуснал да арестува нарушители на реда, а с разбирането, че е съдействал на доброто и правдата. Ненасилието беше удържало най-истинската победа. Беше смазало не човека отсреща, а заблудите му.

Ганди неведнъж е казвал, че насилието е за слабите – сатяграха е за силните, наистина силните хора, и само за тях. Тези, които се боят от насилието, са всъщност твърде слаби дори за него, а  ненасилието ще им бъде непосилно. „Ако не чувствате, че ненасилието ви дава сила, много по-велика от всяко насилие, по-добре нямайте нищо общо с него и се върнете към оръжията", са думите му.

Понякога може да струва много да приемеш наказанието за това, че се бориш за добро, и да го изтърпиш. Още по-трудно е след това да имаш достатъчно сили, за да продължиш и да си готов и за по-тежки наказания, които да посрещнеш по същия начин. Не всеки го може. Дори за най-силните е много трудно. Но тези, които го могат, са по-силни от всяко оръжие. Те са истинските хора, пред които въоръжените разбират, че оръжията им са не извор на сила, а самопризнание в слабост.

Тази сила я дава приемането на наказанието. Готовността да го изтърпиш и след това да продължиш да се бориш. С ясното съзнание, че ще има ново и по-жестоко наказание и трябва го приемеш по същия начин. Няма значение дали противникът ти е авторитарна или корумпирана държава, която се опитваш да оправиш, или каквото и да е друго. Защото силата на човек се определя не по колко болка може да причини, а по колко болка може да изтърпи.

Същото, казано по друг начин: болката, която можеш да причиниш, е външна сила. Тя може много лесно да ти бъде отнета – две счупени ръце, и точка. Болката, която можеш да изтърпиш обаче, е вътрешна сила. Истинската Сила. Нея няма как да ти я отнемат, тя е винаги с теб.

… Защото славата от победи може да е и слух, а водачеството – плод на интриги. Ала белезите са истината. Те са доказателството за болката, що индианецът е имал смелост да посрещне и изтърпи. Те са, които показват колко чест и уважение му се полагат…

~

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания" на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека". Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания" заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!

Копнеж за къси фантастични разкази

Пишещи приятели (:

Човешката библиотека, със съдействието на списание „Осем" и списание „Обекти", обявява

Копнеж за къси фантастични разкази

Разказите, за които копнеем:

1. Съдържат съществен фантастичен елемент: научен (научна фантастика), приказен (фентъзи), смесен или невъобразим – но разгарящ въображението.

2. Са дълги до 15 хиляди знака, включително интервалите.

3. Отговарят на критериите за включване на един текст в поредица „Човешката библиотека". В частност:

3.1. Този път държим да не са се появявали в хартиени издания. А ако ги харесаме – да изчакате, преди да ги публикувате другаде.

3.2. Вие решавате дали да бъдат подходящи и за по-млади читатели. За нас това би било преимущество.

Всички По-желани (отличени) разкази ще пращаме към списание „Осем" и списание „Обекти". Всеки одобрен от техните редакции разказ ще бъде публикуван в съответното списание, а авторът/авторите му ще получат хонорар на стойност 64 лева. Това са 80 процента от обичайния хонорар за къс разказ в двете списания. Останалите 20 процента от хонорара ще подкрепят дейностите на Човешката библиотека.

Засега копнежът няма краен срок. До 30 дни от получаването на всеки ваш разказ ще ви отговорим дали сме го По-желали (т.е. ще го пратим към списанията). Потвърждението за публикация в някое от списанията вероятно ще отнеме по-дълго – и ще дойде най-рано в началото на месец май.

Разказите пращайте на нашата е-поща, poslednorog -в- gmail-точка-com.

Може да пратите до 3 разказа наведнъж. След като ви върнем отговори за тях – още 3, и така нататък.

Журито се състои от участници в Човешката библиотека.

Следете тук за промени. Питайте. Четете. Пишете.

Копнежно ваши,

Екипът на ЧоБи

Питане: Любими български фантастични книги – продължение и промени

Приятели –

Честита 2012-а! Сбъднати чудеса, краища на света, който ни спъва, начала на светове, в които препускаме и летим… усмивки!

В края на миналата година пуснахме допитването „Любими български фантастични книги". Обещахме, че няма да публикуваме резултати от него, докато не се съберат поне сто попълнени анкети.

Тъй като към момента не сме ги събрали (може да следите растежа на цифрите в тази тема – а може и да допринесете за него, като разгласите анкетата сред четящите си другари ); и тъй като някои от участниците основателно отбелязаха, че точковата система не е удачна – сега пускаме нова версия на анкетата: изтеглете я от тук. Попълнете я и ни я върнете (на poslednorog -в- gmail.com) до 30 януари.

Основните разлики с предишната анкета са три:

1. Вече не правите класация на любимите си книги, а давате на всяка от тях оценка поотделно.

Приемат се следните три оценки:

10 = „възможно най-любима"
9 = „много любима"
8 = „любима"

(От 7 надолу почват по, ъм, посредствените неща. Ако толкова държите да включите някоя не чак тъй любима ви книга в класацията… ами, давайте. Ние не виждаме смисъл, ама и не забравяме, че смисълът е безкрайно понятие, всеки от вас има какъв още да ни покаже. )

2. Няма ограничения в броя на любимите ви книги.

В бланката сме сложили 20 реда, но ако ви трябват още – добавете си.

3. Ако желаете, може да впишете повече информация за книгите в колоните отстрани.

А ако искате да разгледате кои български фантастични книги вече са посочени като любими от поне един читател – вижте списъка. Ние сме смаяни. Само дотук заглавията са над 200…

Весело четене, мислене, пращане!

Ваш: екипът на ЧоБи

П.П. Ако вече сте пращали анкета – сега ни пратете новата версия, с новите правила. Ако не пазите старата си, а ви трябва за ориентир, можем да ви я пратим ние. Драснете ни един ред на имейла.

Малкото четене

Детска работа

Имената в тази случка са сменени и тук-там съм си позволил да попрочета „между редовете", но останалото е автентично.

С удоволствие бих я написал като разказ, но животът ме е изпреварил. Той обича такива шеги.

Иванчо е на единадесет години. Интелигентен, доста разсъдлив и зрял за възрастта си. И вече навлязъл в пубертета. Изкушен от разкриващия се пред него свят на възрастните и нетърпелив да пристъпи в него.

Само че единадесетгодишни там не пускат. Ех, да можеше някак да бъде поне двадесетгодишен!…

Бащата на Иванчо, готвач в луксозен ресторант, има компютър. И разбира от него колкото да си набира на файлове рецептите. Иванчо също не е професионалист, но може да инсталира ICQ или офис пакет и помага на баща си при нужда. Срещу това спокойно ползва компютъра вечер, когато таткото е на работа. Взаимна изгода… А компютърът е свързан с Интернет – най-великия бал с маски на света.

Една вечер Иванчо се обзавежда със старателно прикрит ICQ акаунт. В него той е Добромир Христов, двайсет и една годишен студент по плуване в Националната спортна академия. Обича уиндсърфинга и бързите коли, не харесва чалгата и не гледа Биг Брадър, и т.н. Прикрит зад тази маска, Иванчо почва да се появява из форуми за възрастни. Чете каквото се пише там, плямпа си с посетители от различни полове, разменя си ICQ номера с тях. Чати си както за секс, така и за други възрастни неща. Понякога прави детински грешки, които извинява с разсеяност и умора от тренировки. Понеже е приятен за общуване (предпочита да слуша, а повечето чат маниаци – да говорят), му ги прощават, без да им обръщат внимание. Като цяло оставя впечатление за малко инфантилен и глуповат, но симпатичен и без съмнение двайсет и една годишен спортист.

И малко по малко узрява за идеята да се опита да си хване гадже там. Някоя какичка, която не подозира, че той всъщност е само на единайсет… Голям гъдел, а? Хем шега, хем едно такова… Съвсем като големите.

След няколко неуспешни опита симпатичният Добромир среща душа, която откликва на търсенията му. Казва се Лина, на деветнайсет години е. Студентка е по изобразително изкуство, дълго време е играла балет и аеробика, но откакто следва, няма време за тях. Обожава да се катери по планини, но и за това няма време. И също си търси някого, с когото да си плямпа и да се разсейва от ежедневието.

Иванчо е на върха на щастието си. Премисля по няколко пъти всяка своя дума в чата и ICQ-то. Старателно изразява симпатия, интерес и внимание, и с удоволствие вижда, че Лина им откликва.

Известно време трепери дали Лина няма да поиска да се срещнат, примерно да излязат на планина. Повече от месец това не става. Една вечер Иванчо разбира защо. Тя по цял ден е на лекции и упражнения, а вечер трябва да прави компания на старата си пралеля – единствената й роднина в София, при която живее. Пралелята е стара мома, майчински настроена към Лина, но непрекъснато я опекунства и е безмилостна на тема момчета. Лина горещо съжалява за това и е щастлива на всяка минута заедно с Добромир, па макар и виртуално.

Облекчен, Иванчо в първия момент изказва горещи съжаления, че няма как да я срещне. След това се сеща, че е попресолил супата, и добавя извинително, че и с него това е проблем. Добромир е резерва в националния отбор по плуване и три четвърти от времето му минава извън София, по лагер-сборове и тренировъчни школи. Но също е изключително щастлив с Лина, и му е приятна всяка секунда с нея. (Не е лъжа. Допирът до света на големите на равностойни начала е като наркотик.)

Един ден Добромир иска снимка на Лина. Уви, тя няма свои снимки в София, но обещава да помоли някой колега да я снима и да прати снимка. Три дни по-късно от екрана гледа Иванчо истинска красавица – лъчезарно момиче, чиято усмивка сякаш разтапя всичко наоколо. Той се чуди къде да се дене от радост и гордост. Свалил е такова гадже, за което кой да е батко би си изял ботушите!… Нейната ответна молба за снимка на Добромир не се оказва проблем. Изобретателният Иванчо на бърза ръка изрязва от вестник и сканира снимка на някакъв симпатяга спортист, поиграва си малко с PhotoShop, за да понамали приликата с оригинала, и я праща.

Добромир и Лина всеки ден откриват нови съвпадения във вкусовете си. Когато тя скланя да изпрати на файлове някои свои рисунки, реакцията на Иванчо е: „Невероятни са!" И вероятно наистина го мисли, защото две от тях, разпечатани на принтер, скоро увисват в стаята му. Изглеждат едно към едно като ранни рисунки на някой известен майстор. Лина пък обожава Добромировия вкус за музика и познанията му за коли и мотоциклети. Двамата неведнъж си казват открито, че буквално се чувстват като един човек, като перфектни допълнения. Обикалят заедно сайтове за картини, за музика или за снимки на природа и си представят, че са заедно наистина. И са щастливи.

Една вечер Иванчо събира смелост и предлага на Лина да правят секс по Интернет. Неопитно и несръчно, но Лина се съгласява. Дори споменава, че е мислила от известно време насам да му го предложи тя, но нали е момиче, не върви… Жребият е хвърлен, и от редовете на ICQ-то потичат удоволствие и телесни сокове. Когато свършват, Лина е смаяна: „Толкова хубаво нещо ли бил сексът?! Пък дори и виртуален? Трябва да го правим по-често!" Добромир се съгласява мъжки: „Никога досега не ми е било и отчасти толкова приятно с момиче! Даже и наистина!" Двамата вече са не просто приятели, а любовници.

Сексът се повтаря вечер след вечер. Почти всеки път изпробват нови, неопитвани досега неща. (Иванчо с часове разглежда разни еротични и порнографски сайтове, вероятно за идеи.) Добромир е смаян от това колко щастлива е Лина с него и колко добре вкусовете й се съчетават с това, което той й предлага. Лина също е изумена – възможно ли е наистина да има на света мъж, който да е толкова… толкова…! А Иванчо е впечатлен и от това колко свободна и без притеснения е какичката, и как спокойно дискутира всички тези неща около секса. Това е то да си истински възрастен!

Връзката на двамата вече не е тайна и от форума, в който са се запознали. Те с удоволствие споделят колко щастливи са заедно. Околните понякога въздишат завистливо. Намират манталитета и взаимната им привързаност за донякъде детински, но им завиждат.

Един ден обаче бащата на Иванчо абсолютно случайно открива скрития акаунт. Сигурно би го подминал, но отново случайността го насочва да отвори записаните логове със сексуалните подвизи на сина му. Два часа, докато Иванчо е на училище, баща му чете и не може да повярва на очите си.

Първата му идея е да не действа прибързано – мъдър и спокоен човек е, обича сина си и не иска да му нанесе психотравма. Консултира се с юрист и научава, че в тази дейност няма нищо незаконно или подсъдно. Това го успокоява и той решава, че всъщност синът му е открил един добър начин да научи това-онова за птичките и пчеличките. И че няма смисъл да показва, че го е разкрил, за да запази взаимното доверие.

Безпокои го само едно. Коя всъщност е Лина? Неизвестността плаши… И той се обръща към свой познат, когото смята за професионален хакер, с молба да го научи: „Не ме интересува коя е и каква е – просто ми кажи дали тя или родителите й са хора, от които е добре да се боя, или не."

Познатият всъщност е най-обикновен пишман компютърджия. Но когато са те нарочили за герой, се налага да бъдеш… На следващата сутрин, докато Иванчо е на училище, той старателно разравя компютъра му и си сглобява картинката. С разрешение на бащата пипва това-онова и същата вечер вече следи от своя компютър кога Иванчо ще се превъплъти в Добромир и ще срещне Лина. Когато това става, „хакерът" разбира коя е машината й и с малко опити успява да влезе вътре в нея. И се заема да търси информация коя и каква е Лина.

Богатството на намерената информация го изумява. На компютъра са не само всички документи на Лина. Там е и дневникът й за последната година, средно по страница на ден, стандартен текстов файл. В него тя е описала абсолютно всичко за връзката си с Добромир. Всъщност е Марийка, връстничка на Иванчо. Любопитна за света на възрастните, умна и изобретателна, тя един ден решила да си създаде измислена възрастна личност в Интернет и така да научи повече…

Прочетох два пъти въпросния дневник, докато повярвам на очите си. След това се смях, докато не ме заболя коремът. Как пък тия двамата уникати се улучиха точно един друг! (По-късно се замислих, че те хич не са уникати. Сума ти деца го правят, с различен успех. И че ако някой такъв тръгне да прави свалки по Интернет, най-вероятно ще успее да свали именно друг такъв… Но въпреки това изглежда като на кино.)

Успокоих бащата и обявих случая за приключен. Но не можех да не продължа да мисля по него.

Какво ли правят сега нашите Иванчо и Марийка? Сигурно продължават да се срещат, като Добромир и Лина, и да са щастливи заедно. Както казва бащата на Иванчо, нещо лошо в това? Ако ще сме възрастни, а не деца?

Дали един ден няма да им писне да са заедно и няма да се разделят? Възможно е. На тяхната възраст годината е век, а вкусовете се менят много бързо. Хубавото е, че дори това да стане, те сигурно още няма да са дори в началната възраст за не-виртуални преживявания. Вече ще имат немалко опит, а животът ще продължава да е пред тях целият.

А може и да не се разделят. Направили са много, за да се нагаждат един към друг и да са щастливи заедно. Да са наистина като един човек, като перфектни допълнения. И продължават да правят още. С гъвкавостта на характерите и вкусовете на деца, и което е още по-важно, с желанието и енергията на деца… И немалко от мъдростта на възрастни.

Затова и си мисля, че не е изключено Лина и Добромир още дълги години да обикалят виртуални галерии, дискотеки или планини, да се прегръщат и сближават все повече и повече, и да продължават да се опознават и да търсят пътища един към друг. И да не искат да се разделят, и да са готови да жертват какво ли не, за да бъдат и занапред заедно.

И когато Иванчо и Марийка пораснат достатъчно, за да вършат същото, нищо чудно да съберат смелост и да свалят маските. За да открият, че са свалили само излишна фалшива външност и че Добромир и Лина всъщност са те, истинските. И да продължават да се обичат и да са щастливи заедно… Да, може би Марийка не е красива като Лина, нито пък Иванчо е симпатяга и спортен тип като Добромир. Но това е само външност. Същността, истинското, е другото. И то ще е останало в тях.

Така че може би ще са открили себе си и тази близост и връзка, за които много хора мечтаят. Дълго и търпеливо са плащали за нея с желанието и борбата да се напасват един към друг, да се приемат и обикват. Заслужават я.

~

Приятели (:

Горното докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания" на Григор Гачев, който подготвяме за поредица „Човешката библиотека". Вас докосна ли? Искате ли да му бъдете По-желали – да се впишете сред хората, които вярват, че „Докосвания" заслужава да излезе – че ние, читателите, го заслужаваме? Тогава ни пишете, на poslednorog -в- gmail.com!

А да свалим маските искате ли? Всеки ден – не само на празник?

… Бъдете! Ние ви обичаме каквито сте си избрали да бъдете

– Екипът на Човешката библиотека

Малкото четене

 

 

Весели празници, приятели!

Това припомняне се появява за първи път в блога на Григор Гачев и е част от неговия сборник „Докосвания", който подготвяме за поредица „Човешката библиотека".

 

 

 

Съществува ли Дядо Коледа?



Преди повече от сто години, в навечерието на Коледа, главният редактор на един голям нюйоркски вестник получил следното писмо:
 ~
Господин главен редактор,
Казвам се Вирджиния и съм на осем години. Искам да ви попитам нещо.

Съществува ли наистина Дядо Коледа? Мама и татко казват, че съществува. Децата в училище обаче казват, че не съществува. И че е измислица за деца, които не са достатъчно порасли, за да разберат, че го няма.

Татко всеки ден чете вестника ви, от край до край. Сигурно сте много умен човек, за да пишете всеки ден по толкова много и толкова интересно. Кажете ми, съществува ли наистина Дядо Коледа?

 ~

На първа страница в коледния брой на вестника излязла голяма статия на главния редактор. Под заглавието „Да, Вирджиния, Дядо Коледа съществува".

Дълго време не успявах да намеря тази статия. Много пъти съм срещал цитати от нея къде ли не. Веднъж ми попадна парченце вестник, което съдържаше няколко думи от нея… Така че с времето си създадох своя представа какво ли вероятно пише вътре.

Мина време и открих статията. Оказа се твърде различна от представата ми. И на принципа „ако никой не може да познае какво си подсвирквате, значи сте композитор" се обявих за автор на варианта си.

Ето го:

 ~

Да, Вирджиния, Дядо Коледа наистина съществува.

Просто е по-необикновен от повечето хора. Защото не е конкретен човек.

Не живее на точно определена улица и номер. Няма как да бъде арестуван или убит, дори от най-злите тирани. Никога не се разболява. Никога не е сърдит или уморен. И докато на света има дори едно дете, което чака коледен подарък, никога няма да умре.

Да, той може би не е един определен човек. Но това, което често наричаме „човек", всъщност е тялото му. А ние не сме тялото си, само живеем в него. Ако един прекрасен ден ти смениш старото си, износено вече тяло с ново и по-хубаво, ще значи ли това, че тук е друг човек и ти вече не съществуваш?… По същия начин Дядо Коледа живее в нас. Всеки студент, който по празниците надява червения костюм и брадата, дава на Дядо Коледа за мъничко част от съществуването си. И всеки родител, който заделя пари за подарък на детето си, дава на Дядо Коледа част от средствата и силите си. И това дава на Дядо Коледа не едно, а безброй тела.

И нещо повече. Никой „истински" човек не би могъл за една нощ да обиколи целия свят и да раздаде подаръци на всички деца. Дядо Коледа обаче го прави с лекота. Той влиза през комини, през които не би могла да мине и котка, и във владенията на управници, които могат да спрат и армия. Без него децата нямаше да получават коледни подаръци, въпреки че пак щяха да имат грижовни мама и татко, които биха могли да им ги купят. Точно както без Доброто, което да ни вдъхновява да помагаме на другите, светът щеше да е ад. Въпреки че всички, които сега ни помагат в труден миг, пак щяха да са тук.

Така че, Вирджиния, Дядо Коледа наистина съществува. Не вярвай на тези, които твърдят другояче. Те просто не са достатъчно порасли, за да разберат, че го има.

 ~

… Години след публикуването на този запис намерих под него следните коментари:

 ~

Дядо Коледа,

аз се казвам Грета. На 10 години съм. Повечето деца смятат, че не съществуваш. Аз мисля обратното. Ти си добър, справедлив и трудолюбив. Обичаш децата и ги радваш всяка година.

Мама и татко смятат, че съществуваш, но в други страни. Това не е вярно! Ти споделяш със всички деца обичта си поравно.

С много обич Грета!
~
И вторият, пуснат двайсетина минути по-късно:
~
Скъпи Дядо Коледа,
като подарък, тази година искам дървен, хубав шах!

С обич Грета!
~
 Дали Дядо Коледа чете блога ми? Сигурно. Той е навсякъде. Но просто за всеки случай, ако съвсем случайно го познавате, ако го срещнете или се чуете с него по телефона, напомнете му за малката Грета. Тя е на 10 годинки, вярва в него и му е писала в Интернет. Вярва, че той е добър, справедлив и трудолюбив. И би се радвала, ако получи тази година като подарък хубав дървен шах.
Сигурно шахът ще я зарадва много. Не само защото е чудесна игра, която развива ума, мисленето и личността. А и защото ще й покаже, че Дядо Коледа наистина съществува, въпреки недоверието на повечето деца. И ще покаже и на нейните мама и татко, че го има и в тази страна.

И че в Дядо Коледа си струва да се вярва. Защото от Дядо Коледа имаме нужда всички – и малката Грета, и мама и татко, и вие и аз. А вярата ни е, която му дава живот. И сили всяка година да раздава на децата подаръци, а на големите – топли спомени, мъдрост и надежда.

 

~

Ако това "Докосване" е стигнало до вас и бихте искали да стопли и други Човеци, може да ви впишем сред По-желалите го – хората, които, помните, вярват със сърце и ум, че „Докосвания" заслужава да излезе. Искате ли?

Копнеж за стажанти на ЧоБи (зима 2012-а)

Приятели

Човешката библиотека търси стажанти за три конкретни мисии:

~

Стаж „Помагало"

Това лято осъществихме първия ни стаж, в хода на който нашите трима стажанти се потопиха в цялостния процес по сбъдването на книгите ни: от подбора на текстовете и общуването с автори, преводачи и чуждестранни литературни агенти, през редакцията, коректурата, оформлението, отпечатването на хартиени и електронни книги, разгласата и разпространението им, до спътничещите дейности на Човешката библиотека – организация на Копнежи, живи срещи, нежни революции…

Един резултат от този стаж са девет часа звукозаписи, в които Кал разказва за всяка от горните дейности.

Мисията ви ще бъде да превърнете тези звукозаписи в текстови записки – от които ние ще сглобим общодостъпно и свободно за ползване Помагало с работните процеси и практики на Човешката библиотека.

Очаквана времеемкост: 50-ина часа

~

Стаж „Превод"

Обичате ли да превеждате? А междувременно да усвоявате полезни знания и умения в общуването и творческото мислене?

Ние обичаме и двете – затова сме се заели да преведем на български език Po: Beyond Good and Evil на Едуард де Боно. Засега – за вътрешно ползване. (А ако интересът е голям, може да уговорим и права за издаване.)

Мисията ви ще бъде да участвате в превода и редакцията на книгата (която е под 200 страници). Превода правим в онлайн среда, подобна на Уикипедия – тоест могат да го работят няколко души успоредно.

Очаквана времеемкост: 100-150 часа

~

Стаж „Е-книги"

За електронните книги сме разказвали тук и тук. Харесват ли ви като идея? Виждате ли бъдеще в тях?

Мисията ви ще бъде да се научите да форматирате файлове (е-книги) във формат FB2 – и да участвате в създаването на следващите ни е-книги.

Обучението се извършва изцяло онлайн. При ваше желание може да правим и живи срещи.

Очаквана времеемкост: 30+ часа

~

Трите стажа нямат определени срокове, но предпочитаме да започнат още на 9 януари и да приключат до края на февруари. Вие сами ще определяте часовете и дните, които са ви удобни за действие. За живи срещи ще се уговаряме случай по случай.

Ако сме ви спечелили – пишете ни за кой от стажовете се кандидатирате на poslednorog – в – gmail . com. Представете се накратко и отговорете на въпроса:

Защо ме вълнува избраният стаж/стажове?

Срок: ориентировъчно 3 януари 2012.

Усмивки!

Ваша и вечно отворена ЧоБи

Знаете ли: Дали можем да издадем вашата книга

Пишещи приятели

Сегиз-тогиз получаваме в пощата си въпроса:

Виждам, че издавате книги. При какви условия бихте издали моята?

По-долу сме сглобили нещо като отговор-алгоритъм. С много любов. Даже да звучим понаострено тук-таме.

При какви условия Човешката библиотека би издала ваша книга

Първо, трябва да сме достатъчно свободни от текущи задачи – за да имаме време да обърнем подобаващо внимание на книгата. Попитайте ни.

(В момента например програмата ни за четене на нови предложения е пълна до края на февруари. Поне.)

Второ, книгата трябва да отговаря на критериите ни за подбор. Прочетете ги, сравнете, помислете.

Ако накрая още се колебаете – пратете ни я.

Трето, трябва да ни изпратите самата книга. Цялата книга, да. Ако се притеснявате, че ще ви „откраднем" идеите, ще злоупотребим с ръкописа ви по някакъв начин и прочие – вероятно няма да харесате и принципите ни на работа като цяло. По-добре да не си хабим времето взаимно, да?

Четвърто, бъдете склонни да видите книгата издадена само в електронна форма.

За да пуснем нова книга на хартия, най-общо трябва да се изпълни онова условие:

Разгледай възможностите. Питай, ако има нужда. Гласувай. И щом се събере трицифрено число желаещи за някоя от книгите – задействаме се да я издадем.

И пак не е сигурно, че ще имаме нервите и упорството да се занимаваме с нящото, наречено „българско книгоразпространение"…

Пето, трябва да проявявате разбиране и търпение. Не забравяйте: 1) Ние сме доброволци. 2) Не ви искаме пари за четенето, обмислянето и последващата обработка на текста, та чак до етапа на представянето му пред широката публика.

(Пари ще поискаме едва когато той започне да се продава – така че всички участници в процеса на подготовката му да получат справедлив дял. Не се стряскайте; това се уговаря много по-лесно и безболезнено, отколкото ви се струва сега. )

Дръжте се с нас като с приятели (ама истински) – и ще ви отвърнем с най-доброто, което умеем. Нахалствайте – и ще си отговорим, заедно, на въпроса „Нуждае ли се доброто от юмруци"…

(Хихихи… това си ни е стара вътрешна закачка. )

Допълнение: С предимство четем текстовете на хората, които са събрали кураж и търпение да се присъединят към самата Човешка библиотека. Има и плюсове в това да си вътре – а не само задачи, задачи, задачи…

Така че – очакваме ви и като наши съекипници, по всяко време.

С много любов,

Екипът на ЧоБи

Светлини сред сенките – „Играта", е-издание

Приятели

За да разгреем за днешната вакханалия с е-книги, представяме:

„Играта" – фентъзи клуб „Светлини сред сенките"

Стефан Василев, Маринела Тенева, Анелия Стойкова, Теньо Стойнов, Мая Стойкова, Иоана Йорданова, Боряна Бакалова, Симеон Шопов, Станислава Тонева, Калин Маганджиев, Костадин Първанов, Иво Мандов, Дмитрий Милчев, Диян Илиев, Валентина Димова – автори, 2008, 2011

Боряна Коскина – предговор, 2008, 2011

Калин Ненов, Боряна Коскина – редактори, 2008, 2011

Калин Ненов, Светлана Янева, Евгения Василева – коректори

Маринела Тенева – корица, 2008, 2011

Стефан Василев – рисунка на корицата, 2008, 2011

Александър Василев, Калин Ненов – електронно оформление, 2011

Фондация „Човешката библиотека" – издател, 2011

Сърдечно благодарим за техническата помощ на Mandor от sfbg.us.

Изданието е във формат FB2.

Искате да го четете? Пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Искате да го платите? Плащането е доброволно, според желанията и възможностите ви , и става по някой от начините тук. Приходите събираме за следващите книги на „Светлини сред сенките" – от които в момента се готвят тъкмо четири . Ако се колебаете за сумата – препоръчваме 3 лева.

Искате си го на хартия? Поръчайте от нас. Струва 7 лв. – и е на път да свърши.

И авторите, и ние се радваме на всеки ваш отзив – дори да е само един ред. Пишете тук, или във форума, или на имейла горе.

До следобед!

Каним ви на: Електронните книги – подготовка и разпространение. Представяне на е-книги от поредица „Човешката библиотека" (10.12.2011)

Приятели

Фондация „Човешката библиотека", в партньорство с Amilova и Френския културен институт, ви кани на 10 декември, събота, от 14 часа, в павилиона на Френския културен институт (НДК, полуетаж „Запад"), на

Електронните книги: подготовка и разпространение.

Представяне на е-книги от поредица „Човешката библиотека"

Електронните книги са нова форма на четене за България и затова са особено интересни на Човешката библиотека, една от чиито цели е насърчаването на качествената литература. В това представяне Калин Ненов и други участници в ЧБ ще споделя опита си с изготвянето и разпространяването на е-литература.

Първите е-книги от поредица „Човешката библиотека" също се явяват пионери. Част от тях – „Дивна", „Играта" и „Шахтата" – представляват колективни романи, писани и илюстрирани съвместно от казанлъшкия творчески клуб „Светлини сред сенките", който тази пролет се класира на 29-о място в Топ 100 за любими детски книги в Малкото голямо четене с поредицата си „Аурелион: вечният баланс". Останалите („Да пробудиш драконче", „Царска заръка", „Пълноземие" и „Слънце недосегаемо") изграждат най-мащабната фантастична поредица, написана от български автор (Николай Теллалов). Самото „Слънце недосегаемо" предлага напълно нов поглед към българската митология, а обемът му надхвърля хиляда страници… което несъмнено прави четенето му в електронна форма по-удобно.

По време на представянето гостите ще могат да разгледат е-книгите на голям компютърен екран и на електронен четец.

Успоредно ще тече работилница (уъркшоп) на Amilova за електронни комикси и електронно изкуство, от 11 до 15 часа. Работилницата е отворена към всички художници, които искат да използват компютъра като творчески инструмент.

И двете събития са със свободен вход, в рамките на течащия Панаир на книгата. Заповядайте!

4.12.2011

Приятели

Рожден…

… ден!

(Огледайте добре клуб Difference. Намира се на ул. Крум Кюлявков 25, в Дианабад, на 15 минути пеша от спирка „Г.М. Димитров" на метрото. Чудесно място е, с вместимост 100+ човека. И не иска наеми за събитията си – разчита на приходи само от продажби на напитки и дребни гризинки. В момента управителите му довършват сайта; междувременно може да се уговорите с тях за ваше събитие на ел. адрес difference -в- abv.bg или на 0898 712240: Александър Гърдев. Ние вече мислим какви други срещи да сторим при тях. )

И сега? Сега следват… изненади!

P.S. Записахте ли се в мейлинг листата за вести на Човешката библиотека? Тук най-долу – „Приятели на Човешката библиотека".