Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 41

„Тринайсетте цвята на дъгата“, е-издание – с илюстрации

Приятели (:

Навръх първа пролет излезе антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“.

Сега, с вдъхновяващото съдействие на участниците в Копнежа за корица – Атанас П. Славов, Елка Парушева и Надежда Коцева – ви представяме и илюстрираната версия. Тя, освен двете корици, съдържа пет изображения – дъгоцветно-фантастични до последното.

Може да си я поръчате по същия начин както версията без картинки – посетете линка горе.

А ние търчим и фучим, и хвърчим – вкратце, готвим следващите ни издания…

В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели:

Помните ли „Последният еднорог“?

Е – шест години по-късно, долу ви чака „Песента на ханджията“: друг роман на Питър С. Бийгъл. Вероятно най-изящният му… но това ще прецените сами.

И преди да се понесете по нея, по песента:

– Ако искате да сте По-желали – онези читатели, които вярват с ум и сърце, че тази книга заслужава да влезе в поредица „Човешката библиотека“ – пишете ни!

– Ако искате да продължим да издаваме преводни книги – помогнете ни!

Засега само ще споделим, че „Песента на ханджията“ ще излезе като електронно издание. (Като хартиено – само ако се съберат поне 100 предварителни поръчки.) И че силно ще разчитаме на вашата помощ с разгласата. Целта ни е дръзка: поне 700 платени е-книги. За да има смисъл чутовният труд на преводаческо-редакторската ни кавалкада…

Подробности – по-нататък. Лека-полека.

И тъй…

 

Пристигнаха три дами по залез в моя край:

едната бе кафява, както е кафяв кравай,

едната – черна, с крачка на моряк жена,

едната – бледа като дневната луна.

Бялата бе с пръстен от ярък изумруд,

кафявата – с лисица на сребърен хамут,

с бастун от палисандър бе черната от тях

и меч в сърцето му с очите си видях.

Те взеха стаята ми и залостиха вратата,

те пяха – всяка песен бе ми непозната.

Унищожиха овнешкото, без да се помаят,

и викнаха за вино, че и за ратая.

Един път спориха, проляха дваж сълзи –

смехът им цялата околност огласи.

Таванът се разтресе, мазилката поддаде,

всички гълъби без два лисицата изяде.

Отяздиха със изгрева на слънцето над тях,

бялата като кралица, черната като монах,

кафявата запяла, на радост глашатай,

а аз ще имам да си търся нов ратай.

 

Песента на ханджията
Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов

 

ПРОЛОГ

 

Някога край една река на юг имало селце. Хората, които живеели там, отглеждали царевица, картофи, един сорт синьо-зелено зеле и някакъв жълтеникавокафяв пълзящ плод, който бил по-приятен на вкус, отколкото на вид. През дъждовния сезон всички покриви протичали – къде повече, къде по-малко – а децата често били слабички, за разлика от кравите и прасетата, но в онова село никой не оставал гладен. Имало и хлебар, и мелничар, което си било удобство, и тъкмо толкова свободно време, че да се родят достатъчно разногласия за две отделни църкви. А корените на едно дърво, растящо само в онзи край, успокоявали треска, накиснати в чая, а пък обелени и счукани, ставали на боя като зелени сенки.

В селото живеели две деца, момче и момиче, родени с едва часове разлика, които израснали влюбени един в друг и били вречени да се оженят през пролетта на осемнадесетата си година. Ала дъждовете се проточили оная година, пролетта закъсняла, а по реката даже имало лед, нещо, което помнели само най-старите. Затова, когато топлото време най-накрая дошло, двамата влюбени излезли на мостчето под мелницата, където не били ходили почти половин година. Следобедното слънце ги карало да примигват и потръпват, и те си приказвали за тъкане, какъвто бил занаятът на момъка, и за кого нямало да поканят на сватбата си.

Девойката паднала в реката в онзи ден. Заради зимните дъждове дълга част от перилото, на което тя се облягала със смях, била изгнила и то се сгърчило под тежестта ѝ, а водата се устремила към нея. Имала време да ѝ секне дъхът, но не и да извика.

Малцина в селото можели да плуват, но момъкът бил от тях. Той скочил в бързея, още преди главата ѝ да изплува, и за момент ръката ѝ го обгръщала, лицето му за последно се притиснало без дъх в нейното. После мятащ се дънер му я отнел, и когато се вкопчил в брега, вече я нямало. Реката я погълнала също тъй лесно, както камъчетата, които двамата хвърляли от моста преди един живот.

Цялото село излязло да я дири. Мъжете взели продълбаните си дънери и върбовите си лодки и бавно ги тласкали с пръти из реката целия ден, като жалеещи водни кончета. Жените влачели рибарски мрежи по двата бряга и, освен най-малките, всички деца газели из плитчините, припявайки всеизвестните стихчета, които биха накарали тялото на удавник да изплува. Но така и не я намерили и щом паднала нощта, се прибрали по домовете си.

Момъкът замръкнал до реката, твърде скован от скръб, за да забележи студа, твърде ослепял от сълзи, за да разбере, че е прекалено тъмно за виждане. Плакал, докато от него не останало нищо освен хлипове и потръпване, и слаб, питащ звук, който не секнал дори след като най-накрая заспал в грубата прегръдка на дървесните корени. Искал да умре, и наистина, слаб и мокър като новородено под нощния повей, може би щял да постигне желанието си преди утрото. Но тогава се издигнала луната и започнало пеенето.

До ден днешен в онова село старите хора, чиито прадядовци и прабаби били на топло в люлките си през онази нощ, говорят за това пеене сякаш самите те се разбудили от песента. Нямало жив човек в селото, който да не се събудил, нямало никой, който да не иде в почуда до вратата – макар че малцина посмели да пристъпят отвъд, – но е казано, че всеки чул различна музика, идеща от различно място. Синът на обущаря се събудил първи, според всички истории, сънено убеден, че кожите на две блатни кози, окачени и остъргани от баща му на предния ден, си тананикали горчиво-прелестни приспивни песни в бараката за щавене. Той разтърсил своя старец, който скочил от леглото, кълнящ се, че е чул гласовете на мъртвата си съпруга и брат си, проклинащи го един през друг като войници под прозореца му. На един хълм над града овчар се надигнал, не заради рева на нападащ шекнат, а заради подигравателния мирис на бунт сред овцете му; хлебарят се събудил, но не от звук, а от сладък аромат в ноздрите, какъвто пръстените му фурни не знаели. Ковачът, който никога не спял, помислил, че чува ужасните Лунни ловци да идват за него върху конете си с прасешки зурли, тръбейки името му с гласовете на гладни бебета; а тъкачката, която била учителка на младия момък, сънувала непозната шарка и отишла, все още насън, при своя стан, където тъкала до изгрев с усмивка и затворени клепки. Разказва се още, че деца, твърде малки, за да говорят, седнали в люлките си и проплaкали с копнеж на незнайни езици; че доячки и гъсарки побързали да намерят любимите, които им се сторило, че ги зоват от асмите, и че притихналият пазар гъмжал от тромави прошарени язовци, които танцували ли танцували на задни крака. През оная нощ били зърнати звезди, които не се явили никога вече, както помни всеки, който не е бил там.

А момъкът? Какво станало с момъка, плачещ в студения си сън до реката? Е, него го събудил смехът на мъртвата му любима, закачлив и утешителен, толкова близо, че бузата му още парела от дъха ѝ, щом се изправил. И онова, което видял и което никой друг не бил толкова глупав да види, било черна жена на кон. Конят стоял сред реката, потънал почти до корема в устремилата се снежна вода – и видимо недоволен, но черната жена го държала на място без усилие. Момъкът бил достатъчно близо да види, че тя е облечена като свирепите мъже от югозападните хълмисти земи, с риза и гамаши от груба кожа, които да изненадат сабите с коравината си. Ала самата тя не носела никакво оръжие, освен бастуна, закачен на седлото ѝ. Лицето ѝ било широко и скулесто, с тясна брадичка, а очите ѝ – златни като лунната светлина по водата. Тя пеела, сам-сама. Толкова се казва за нея; но какво наистина пеела и как в действителност звучал гласът ѝ, дори хората от селото никога не ще посмеят да разкажат. Поне не възрастните; децата и до днес припяват в игрите си така наречения „Стих на Черната жена”, но получават плесници, ако родителите им ги чуят. Ето как звучи:

Здрач до зора, чудак до чудо,

гъсеница и пеперуда,

спящ, събуден, в гроба, сляп дори,

ела и потърси ме, ела и намери…

Сега е безсмислица, разбира се, но може би тогава не било, защото момъкът видял как водата, където стоял конят, станала гладка и спокойна като жабешки вир посред лятото, а луната плавала като голяма кротка лилия в пенещата се река. И скоро от тази втора луна се надигнала неговата любима, мъртва и удавена, застанала пред черната жена с шуртяща коса и зейнали слепи очи, пълни с тъмата на реката. Без да престава да пее, черната жена се навела от седлото, изхлузила пръстен от показалеца си и го поставила на показалеца на мъртвата му любима. А щом го сторила, очите на удавената девойка се разбудили в почуда и момъкът я познал и повикал. Тя не се обърнала, а протегнала ръце към черната жена, която я вдигнала зад себе си на коня. Момъкът зовал ли зовал – днес в оня край има кафяво-зелена птичка с неговото име и отчаян нощен зов, който звучи почти като „Лукаса! Лукаса!“ – но си спечелил един-единствен поглед от златните очи на черната жена, преди тя да обърне коня си към другия бряг. Той се опитал да ги последва, но тялото му било безсилно и се свлякъл преди дори да достигне водата. Когато отново успял да се изправи, за него бил останал едничък зелен проблясък върху пръста на любимата му и далечните гласове на две жени, пеещи заедно. Тогава пак се свлякъл и лежал така до зората.

Но не заспал, нито пък плакал дълго, и щом слънцето се заиздигало, дарявайки ръцете и краката му с топлинка, той се надигнал да изтрие калното си лице и да помисли. Макар да бил още дете, с детската слабост към безнадеждната, непоносима мъка, имал и упоритата хитрост на дете в зъбите на безнадеждността. Скоро се изправил и много бавно закрачил към селото. Отишъл право в къщичката на лелята и чичото, с които живеел, откакто починали родителите му и по-малкият му брат преди седем години, когато вятърът довял чумата. Всички спели; той сбрал вещите си – одеяло, най-хубавата си риза, резервен чифт обувки и нож, за да реже малкото хляб и сирене, които преценил, че е редно да вземе. Бил честен момък и горд, и никога през живота си не бил вземал повече от най-необходимото. Неговото момиче го закачало за това, наричало го надут, упорит, дори безжалостен – което той никога не успял да проумее – но такъв бил създаден и, осемнадесетгодишен, такъв си бил.

От което го заболяло даже повече, като откраднал дорестата кобилка на ковача, най-хубавия кон в селото. Оставил всяка спастрена за сватбата пара в конюшнята, върху бележка, и повел тихо кобилата към пътя край реката. Погледнал назад веднъж, тъкмо навреме, за да види дима от комина, под който двамата селски попове живеели в гневна хармония. Те винаги се събуждали рано, та да имат повече време за спор, и техният огън винаги бил пален първи. Това било последното, което момъкът върху крадената кобила – името му било Тикат, впрочем – някога зърнал от родния си дом.

„Тринайсетте цвята на дъгата“, е- и х-издание; резултати от Копнежа за корица

Приятели (:

Втората ни книга за 2013-а е първото ни съвместно издание – заедно с Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“; и първата антология, която включваме в поредица „Човешката библиотека“.  Обещаваме обаче, че съвсем няма да е последната.

Тринайсетте цвята на дъгата

Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Ангелина Илиева (с псевдоним Йоан Владимир), Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов, Геновева Детелинова – автори, 2013

Калин Ненов, Атанас П. Славов – съставители, 2013

Калин Ненов, Емануел Икономов, Катерина Обретенова, Вихра Манова, Александър Карапанчев, Ангелина Илиева, Диана Павлова, Искра Христова, Светла Йосифова, Николай Светлев – редактори, 2013

Калин Ненов, Евгения Василева, Илка Чечова – коректори, 2013

Калин Ненов – предговор, 2013

Елка Парушева,  Атанас П. Славов – художници на кориците, 2013

Атанас П. Славов, Елка Парушева, Надежда Коцева – илюстрации, 2013

Александър Василев, Калин Ненов – електронно оформление, 2013

Александър Карапанчев – технически сътрудник, 2013

Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ – издатели, 2013

Благодарим сърдечно на Mandor от sfbg.us за консултациите при оформлението.

За да ви пратим книгата (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com дали искате:

А) илюстрираната версия (с размер 3 MB)

или

Б) версията без картинки (с размер 0,9 MB) – с корица 1; с корица 2; или без корица?

~

И! Сега е моментът да обявим резултатите от Копнежа за корица, който копняхме от началото на март. Затаете дъх…

… и превъртете страницата нагоре – за да видите (пак ) двете корици, които най-силно грабнаха сърцата и умовете на участниците в Човешката библиотека и Тера Фантазия. Топло приветстваме Елка Парушева и Атанас П. Славов! И ги каним да си изберат от изданията на ЧоБи – всичко, което грабне техните сърца и умове (в рамките на 60 лева – всеки от двамата).

Имаме и награда-насърчение за още един художник: Надежда Коцева. Надя, моля харесай си две от нашите електронни книги (всичко тук без преводите и Посестримите), пиши ни на пощата – и веднага ти ги пращаме.

А вие, приятели, може да разгледате деветте предложения, които получихме, в Галерията към сборника.

А сега обратно към него самия…

~

Заплащането на е-изданието е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. Всички приходи отиват при авторите и творческия екип или се влагат в подготовката на следващите книги от поредица „Човешката библиотека“. Ако се колебаете – препоръчваме 3 лева.

Разполагаме и с хартиени бройки от антологията, на цена 15 лева (заради малкия тираж ), но върху сто процента рециклирана хартия, включително корицата – която в техния случай изглежда така:

Ако желаете от тях – поръчайте си.

И авторите, и ние ще се радваме на отзивите ви… дори да са само от един ред. Пишете тук, или във форума, или на мейла горе.

Честита пролет! Вижте каква дъга се е спуснала: да ни поздрави, да ни поведе…

„Тринайсетте цвята на дъгата“, е-издание; резултати от Копнежа за корица

Приятели (:

Втората ни книга за 2013-а е първото ни съвместно издание – заедно с Дружество на българските фантасти „Тера фантазия“; и първата антология, която включваме в поредица „Човешката библиотека“.  Обещаваме обаче, че съвсем няма да е последната.

Тринайсетте цвята на дъгата

Величка Настрадинова, Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир П. Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Д. Иванов, Янчо Чолаков, Ангелина Илиева (с псевдоним Йоан Владимир), Ивайло П. Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов, Геновева Детелинова – автори, 2013

Калин Ненов, Атанас П. Славов – съставители, 2013

Калин Ненов, Емануел Икономов, Катерина Обретенова, Вихра Манова, Александър Карапанчев, Ангелина Илиева, Диана Павлова, Искра Христова, Светла Йосифова, Николай Светлев – редактори, 2013

Калин Ненов, Евгения Василева, Илка Чечова – коректори, 2013

Калин Ненов – предговор, 2013

Атанас П. Славов, Елка Парушева – художници на кориците, 2013

Александър Василев, Калин Ненов – електронно оформление, 2013

Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските художници „Тера Фантазия“ – издатели, 2013

Благодарим сърдечно на Mandor от sfbg.us за консултациите при оформлението.

За да ви пратим книгата (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com – дали я искате с корица 1, корица 2 или без корица.

~

И! Сега е моментът да обявим резултатите от Копнежа за корица, който копняхме от началото на март. Затаете дъх…

… и превъртете страницата нагоре – за да видите (пак ) двете корици, които най-силно грабнаха сърцата и умовете на участниците в Човешката библиотека и Тера Фантазия. Топло приветстваме Елка Парушева и Атанас П. Славов! И ги каним да си изберат от изданията на ЧоБи – всичко, което грабне техните сърца и умове (в рамките на 60 лева – всеки от двамата).

Имаме и награда-насърчение за още един художник: Надежда Коцева. Надя, моля харесай си две от нашите електронни книги (всичко тук без преводите и Посестримите), пиши ни на пощата – и веднага ти ги пращаме.

А вие, приятели, може да разгледат деветте предложения, които получихме, в Галерията към сборника.

А сега обратно към него самия…

~

Заплащането на е-изданието е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. Всички приходи отиват при авторите и творческия екип или се влагат в подготовката на следващите книги от поредица „Човешката библиотека“. Ако се колебаете – препоръчваме 3 лева.

Разполагаме и с хартиени бройки от антологията, на цена 15 лева (заради малкия тираж ), но върху сто процента рециклирана хартия, включително корицата – която в техния случай изглежда така:

Ако желаете от тях – поръчайте си.

И авторите, и ние ще се радваме на отзивите ви… дори да са само от един ред. Пишете тук, или във форума, или на мейла горе.

Честита пролет! Вижте каква дъга се е спуснала: да ни поздрави, да ни поведе…

„За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс седми)

Приятели, продължаваме (:

Последната книга в поредица „Човешката библиотека“ е романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да си поръчате електронното издание. Вижте повече тук.

Приятно четене.

откъс първи

откъс втори 

откъс трети

откъс четвърти

откъс пети

откъс шести

~ ~ ~

Но телефонът безмълвстваше и като че ли излъчваше недружелюбие.

– Хайде! Без мистика и отчаяние! – си заповяда Марта и реши, че ще е най-добре да въведе ред в дома си. За тази цел тя събра наличния състав и постанови: – Започвам разследване относно случая с чортелеците. Моля, потърпевшата госпожа Маца Писанска!

– Маца-Бубастис Писанска! – се обади Мария.

– Никой да не ме прекъсва! Госпожо Писанска, доколкото схванах, тъй наречените чортелеци са те оваляли в сажди и са те „напудрили“ посредством китка пера, събрани от оставките на изядена от тебе гургулица.

– Да – потвърди Маца.

– Не мислиш ли, че това е акт на отмъщение? Чортелеците са решили, че ти неправомерно си лишила от живот едно невинно създание.

– Брей!

– Дръж се прилично! Следователно, у чортелеците има някакво чувство за справедливост.

– Ами! По цяла нощ яздят пътуващите котараци, наплюват чехлите на Бояна, та да се пързалят, и гъделичкат краката на Матев, за да му се присънват страшнотии.

– Ооо! Не стига, че тормозят бедните пътуващи котаци, не стига, че искат да препънат добрата ми прислужница, ами безпокоят и любимия ми съпруг! На оръжие! Обявявам Свещена война на чортелеците. Обърнете знамената „на рат“! Напред срещу коварния враг!

– Маменце – плахо се намеси Мария – все пак, как си я представяш тази война?

– Не съвсем като война, по-скоро – като гонение. Не желая никому злото.

– Това, гонението, ще бъде трудно, госпожо – опита да я обезкуражи прислужницата. – Още миналата събота аз опитах със сърп и решето…

– А! Ти си била осведомена! Откога?

– Откак Маца ме нарече „мръхла“.

– И ти не ми се оплака!

– Защо да ти се оплаква, след като е мръхла? Вместо да се целува с водопроводчика, можеше да изпрахосмукачи тавана!

Марта като че не чу дългия апостроф на госпожа Писанска.

– И отдавна ли знаеш, че Маца е проговорила?

– Поне от две седмици.

– И не ми съобщи?!

– За да ме сметнете за луда? Освен това, още като постъпвах на работа при вас, господин Матев, а и съседите, ме предупредиха, че този дом не е като другите, че тук гостуват доктор Беля, Александър С. и дори самата госпожа Вещица, да не броим пък разните извънземни, пратениците на паралелните цивилизации на бъдещето или миналото.

– И ти все пак постъпи?

– Да. Извънредно ми е любопитно. Трябва да ви призная, госпожо Матева, че аз имам образование, което ми позволява да получа по-добра работа. Но предпочитам да се грижа за вас, да живея между добри и интересни хора, да имам възможност да се уча, да наблюдавам странни събития… А що се отнася до водопроводчика, длъжна съм да ви изясня, че той не е това, което се подразбира под понятието „водопроводчик“. Той всъщност почиства каналите на времето и е малко виновен за случилото се тук, защото, без да иска, изтърва нещо от миналото и затова къщата се пренасели с дриади, самодиви, духове и чортелеци.

– Ай-дааа! – съкрушена се просна на дивана малката Матева. – И прислужницата – не у ред! Бояна-Магьосницата!

– Защо „магьосница“?… – скромно поде тя.

– Ами, щом си служиш със сърп и решето… в смисъл – не ги използваш по предназначение, а гониш с тях чортелеци… това са магически действия. Откъде си ги научила?

– Заедно с чортелеците изпопадаха и разни знания от миналото. Аз ги посъбрах… Прецених, че някои са целесъобразни…

– Целесъобразни?! Да гониш някого чрез сърп и решето! – постара се да се „изуми“ малката Матева.

– Според древната рецепта те трябва да бъдат захлупени с решето, това ги омаломощава, после леко се повдига решетото, под него се прокарва сърпът, който отрязва коренчетата, които ги придържат към този свят, и така те се превръщат във валма от прах и косми и могат да бъдат прибрани от прахосмукачката.

– Аз казах ли да изпрахосмукачиш тавана? – напомни Маца.

– Тогава какво ни спира да започнем действия? – рече Марта. – Нали си се снабдила с решето и сърп?

– Амиии… Константин ми препоръча да не правя това.

– Кой Константин?

– Водопроводчикът – натърти Писанска.

– Константин Евр. В славянските страни – Евров. Този, който почиства каналите на времето.

– И точно в моята къща ли намери да ги чисти?

– Ами… нали когато се извика коминочистач, той не сваля комина, а го чисти на място?

– Аха. Пак съм се уредила. Не стига, че установих истината за Великата река на времето, която образува водовъртежи над Бермудския триъгълник, и си въобразих, че съм услужила на света… а то… сега се появили кой знае какви канали, и то, разбира се, точно над фризурата ми. А да ти е известно кой е продупчил тези канали и кого ползват, както се изрази моят син?

– Струва ми се, това са комуникационни канали, а кого ползват, не зная.

– Следователно имаме две задачи. Първо: обезпрашаване на чортелеците. Второ: разузнаване – кой се размотава из тези канали. Трето… трето! Аз довечера ще пея „Стабат матер“, генералната репетиция е в два часа, след двайсет минути трябва да тръгна. Къде е Матьо да ме откара? А вие двете сте задължени да прогоните, отстраните, ако се налага и да погубите скверните чортелеци, щом не са във времето и на мястото си – заповяда Марта и додаде: – Станала съм свирепа напоследък. Не ми подхожда, но не виждам друг изход от създалото се положение. А може би… ще ми запазите едно мъничко чортелече, да му се порадвам, като се върна.

И тя отиде да се преоблече.

Малката Матева нарами котката и каза на прислужницата:

– Хайде, Бояно моме, върла магьоснице, тръгвай да трепем чортелеци. И се радвай, че мама не се сети да се разприказва за един от нейните любими образи – княз Боян Магьосника, синът на блаженопочившия цар Симеон I.

– Някои твърдят, че името му е било Батбаян или Бенеамин. Боян е народната транскрипция…

– Абе, Бояно, ти всъщност откъде си толкова подозрително образована? Какво си учила?

– Народно творчество и народопсихология в исторически план.

– Опа-ла! И колко време го учи?

– Девет семестъра плюс един – за дипломна работа.

– И си заряза специалността и се внедри в нашето семейство? С каква цел?

– Благородна. Такова семейство аз със свещ да диря – няма да открия. А работата ми е лека и приятна, и я върша ей тъй – между другото.

– Кое е другото?

– Спуканите канали на времето, откъдето изпадат чисти бисери. Можеш ли да си представиш какво записах тази сутрин, докато приготвях закуската? – и тя извади от дантелената си престилчица миниатюрна касета и я постави в нещо като видеофон.

Иззад рухнала стена се чу немощен старчески глас:

– Стани, стани, цар Иване!

– Да бе утро,

да бях станал – отпя друг.

– Стани, стани,

цар Иване,

проводи ни

султан Мурад…

– Разбираш ли какво съкровище е това? – се извърна Бояна със светнали очи. – Просяци пеят неизвестна песен за цар Иван Шишман. Най-много – петнайсети век! Жалко, че не се виждат. Какви ли са облеклата им, какви ли са лицата им?

– Че защо не си ги зафиксирала откъм другата страна? – наивно попита Мария.

– Ох, какиното, малкото! Не съобразяваш ли, че това са случайни отломки?

– Добре, че мама не е тук. Щеше да обяви твоите канали за колектори.

– Няма да се засегна. Ти не би ли влязла в колектор, ако знаеш, че на дъното му има рядка скъпоценност?

– Не.

– Аз пък бих се натопила в най-мръсната тиня, за да извадя жезъла на цар Калоян или едничка страница от Йоан Екзарх.

– Ами топи се, щом ти харесва. Но засега да изпълним бойното поръчение – да изметем чортелеците.

– Не се престаравай. Имам идея – намигна Бояна. – Само трябва да оставим тук госпожа Писанска, за да не ù навредим.

– Ха! Загрижила се! – изсумтя Маца и скочи от рамото на Мария. – И без това си имам работа – и тя се насочи към аквариума.

– Какво ще правиш там? – се заинтересува Мария.

– Ще плаша рибките.

– Хубава работа!

– Че що? Да не е лоша? – отвърна Маца и облещи очи срещу безгрижните рибки.

Бояна подръпна малката Матева:

– Остави я. Нищо няма да им направи. Тръгвай, докато не се е появила майка ти.

– И на нея ли ще ù навредим? – заяде се Мария.

– Ще дойде с нас, обзалагам се, и ще си провали репетицията.

И двете момичета заизкачваха стълбите към тавана.

– Лошо я познаваш мама. Тя никога няма да си отложи ангажиментите, дори ако тук нахлуе армия от марсианци.

Бояна отвори вратата на тавана. А там, под средния прозорец, стоеше Марта, хванала две захлупени решета, между които се блъскаше нещо и пищеше:

– Отсам решето, оттам решето. Излаз няма. Човеко, пусни ме, ще те позлатя.

Бояна сне окачения на стената сърп и се разбърза към Марта. А тя викна:

– Не! Ще го умрелиш! А то ми е едно мъничко, живичко чортелече.

– Какво ще го правите, госпожо?

– Ще му се радвам. Толкова е симпатично! Прилича на съселче – и тя издекламира:

„Съсел, съсел, хаирсъз,

я изсъскай – със, със, със!“

Двете момичета смаяни отпуснаха ръце.

– А репетицията? – напомни Мария.

– Какво ù е на репетицията? И без това тръгвам – и Марта понесе захлупените едно в друго решета.

След нея се зачу нещо като мише цвъртене:

– Човеко, човеко, къде носиш детето?

– В операта. Там се чувства вопиюща нужда от чортелеци, които да яздят пътуващите диригенти, да наплюват обувките на смотаните балерини и да гъделичкат дебелите певци, та дано поотслабнат.

– Ами ние…

– Какво вие? Последвайте детенцето. Аз пред вас, вие – по мене, по мене… та в операта. Дори ще ви извозя, ако обещаете да не бърникате из колата на Матьо.

– Обещаваме, обещаваме – отчаяно писнаха гласчетата.

– Тогава – напред!

И тя запя: „Напред, напред, за смелите няма предели“.

Матев закъсня и се наложи чортелеците да бъдат превозени до операта с такси. Мина без инциденти. Само дето шофьорът се дивеше за какво ù са на тази елегантна дама тези захлупени цигански решета, но и той намери обяснение:

„Сигурно им трябват за реквизит в някоя опера.“

А в дома на Матеви се проведе съвещание:

– Това не беше предвидено – поклати глава Бояна.

– Сега какво ще прави Константин?

– Най-много да си премести каналите – лекомислено отвърна Мария.

– Не ми мирише на добро – замисли се Бояна.

И то нямаше как да е на добро, защото в ранния следобед в кабинета на Матев нахлу един страшно разгневен, страшно червенокос и червенобрад човек с исполински ръст и гръмотевичен глас:

– Господин Матев, това не биваше да става!…

– Не ви познавам, господине – хладно отвърна Матев.

– Ще ви се представя – и гигантът втикна ръчището си в ръката на Матев. – Константин Евров. За неславянските страни – Евр. Извинете за безпокойството, но това е нечувано!

– Кое по-точно?

– Жена ви е откраднала чортелеците.

– А те да не би да ви бяха зачислени?

– По-зле! Аз се занимавам с прочистване на каналите…

– Да не би да сте същият водопроводчик, с когото се целува Бояна?

Колосът рухна върху най-близкото кресло.

– Ако държите на дискретността, успокойте се. Деянието ви е забелязано само от нашата котка, но тъй като тя проговори…

– О, богове! – едва не проплака великанът. – Само това липсваше! Не стига, че изтървах самодивите, таласъмите и чортелеците, ами и този провал!

– Кой? – предпазливо рече Матев.

– Значи, има теч не само оттам насам, ами и отсам натам! Котката се е провряла през някоя дупка и някой от бъдещето или миналото си е направил шега – дал ù е дар слово! О, богове! Аз съм унищожен!

– Виждате ми се доста здрав и цял.

– Привидно е – изпъшка грамадният мъж и креслото под него плачевно заскърца. – Аз съм сломен.

– Има ли начин да съберем отломките ви и да ви възстановим?

– Не употребявайте тази дума „отломки“! Настръхвам от нея. Представяте ли си? Четиринайсет години да проправяш канали между времената и изведнъж вместо връзка – изсипват се разни парчетии и задръстват всичко, и се пилеят кой знае къде… Разбирате ли, нашето време е застрашено. Това е все едно в сладководен басейн да нахлуе солена морска вода. Всички обитатели ще изгинат!

– А може ли да има и други мнения по въпроса?

Червенокосият се сепна и като че се замисли:

– Какви например? Кой би могъл да има други възгледи? Аз съм специалистът. Никой друг не се занимава с времето.

– Възможно е и да се заблуждавате. Аз преди двайсет години публикувах нещо по този въпрос. Искате ли да го видите?

И без да дочака съгласие, Матев извади един том от библиотеката, отвори го на съответната страница и дори посочи с пръст:

– Ето, това.

Докато Константин Евр с недоумение четеше творението, писателят Матев се измъкна на пръсти и повика шепнешком дъщеря си и прислужницата.

– Там, в кабинета, стои свръхподозрителен тип. Бояно, ти с него ли се целуваш? Нямам възражения, общо казано – приятен наглед мъж. Но убедена ли си, че е добре с ума? Залисах го да чете младенческите ми разкази, докато намислим дали да позвъним в „Бърза помощ“ или в полицията.

– Тате, защо се занасяш? – се засмя малката Матева. – От три метра личи, че този тип ти е харесал, само че не знаеш какво да правиш с него.

– И какво да правя?

– Налей му едно питие, разберете се като мъже, а в това време мама ще си дойде и…

– … И ще разбърка нещата до възможния предел!

– Не е зле да изчакаме госпожата – се обади Бояна. – Искате ли да ви сервирам по един коктейл?

– За мене – сух джин и нищо повече! – строго и недоволно изрече Матев, поколеба се и добави: – Е, може и малко лед.

Върна се в кабинета и с безпокойство зачака да свърши четенето.

– Но това е художествено произведение! – с възмущение каза Евр.

– Надявам се – да – скромно се съгласи Матев.

– Виждането ви е интересно, но нищо не е подплатено с наука.

– Това са моите възгледи от онзи период. Но не искате ли да се запознаете и с по-новите? Някои идеи са ми подсказани от едно… хайде да го кажем „приключение“ на жена ми из времето.

– Щом настоявате… – унило произнесе червенобрадият.

Матев използва случая, натика под носа му друг том и отвори вратата пред Бояна, която предпазливо бе почукала.

Докато момичето сервираше, Константин уж се вглъби в четенето, но бузите му станаха червени почти колкото брадата му. Матев чукна чашата си в неговата, пожела му „наздраве“ и се измъкна от стаята заедно с Бояна, докато бедният Евр преглъщаше новелата на Матев с помощта на разредения алкохол. А тя беше такава:

„За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс шести)

Приятели, продължаваме (:

Последната книга в поредица „Човешката библиотека“ е романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да си поръчате електронното издание. Вижте повече тук.

Приятно четене.

откъс първи

откъс втори 

откъс трети

откъс четвърти

откъс първи

~ ~ ~

„Значи, подлежа на преработка!“

– Не бъди подозрителен. Искам да постигнеш сам себе си. Освен това не си въобразявай, че мога да превръщам хората в когото си поискам и от някой едър месар мога да направя Езоп. Трябва да се потърсят близки по костен строеж типове…

– И тогава?

– Ха-ха-ха! Ти си представяш някаква кухня, в която нещастниците се преваряват всред страшни мъки. Няма що, фантазията ти е старомодна. А нещата са далеч по-прости – няколко дни приятен сън всред моите хубави „парфюми“… Засега опитите ми са единични. Но са достатъчни само слуховете за тях, за да ме преследват. Много държави искат да ме спечелят… И мен не ме тревожат нападките на моите колеги (те вдигат глас в защита на хуманизма, защото подозират как могат да бъдат използвани моите открития от недобросъвестни хора), а именно тези – на недобросъвестните, които си въобразяват, че трябва да господарстват над планетата. Аз съм по-силна от тях, макар че действията им сериозно ме заплашват. Но, струва ми се, можем да поживеем спокойно още десетина дни в тая вила.

И тя ме въведе в градината през някаква врата, която съвсем не се забелязваше.

Отнякъде се носеше музика. Първата балада на Шопен. Спрях и се заслушах. Изпълнението беше съвършено. Такова, каквото съществуваше само в представите ми.

– Кой свири? – се сепнах, след като звуците затихнаха.

Тя се засмя:

– Мислиш ли, че би се намерил пианист, който да изпълни по тоя начин Шопен?

– Електронна уредба?

– Не, това е твоята собствена представа. Материализирана. Ти не си пианист и винаги се дразнеше от това, че пианистите свирят Шопен твърде недодялано. Ти знаеш как трябва да звучат творбите му, но не владееш пианото. Моите апарати записаха твоите представи и ето ги – достойни за възхищение.

А това, което чух отпосле, ме разплака. Това бяха моите мечти, моите сънища, заговорили с гласовете на непознати инструменти.

Когато божественото видение от звуци изчезна, тя каза:

– Ето музиката, която бе изтръгната от твоя събуден от летаргията мозък. От твоя затлачен от тежкия товар на чуждата музика мозък. От днес ти си творец! Нека отпразнуваме твоето раждане!

И тоя път се разместиха някакви стени и откриха зала, прилична на пещера, издълбана в ледена планина. Всичко блестеше – от ледените висулки по тавана, до пода, застлан с искрящ сняг. Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония. Всред залата бяха наредени, или по-скоро пръснати в безредие, ниски маси, а край тях, излегнали се на лежанки като древни римляни, пируваха двайсетина мъже и четири жени. Всички облечени в бяло. Две от жените – Лусинда и Цецилия – познавах, останалите две не бяха тъй красиви, но въпреки това мъжете им оказваха далеч по-голямо внимание. Мъжете бяха на най-различна възраст, с най-разностилни облекла. Струваше ми се, че някои от тези лица бях виждал някъде, но къде и кога, не помнех.

– Само на портрет! – усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към присъстващите: – Дами и господа, представям ви – и тя спомена името ми. – Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.

Господата ме поздравиха шумно, а дамите ми кимнаха приветливо.

После всичко беше като във вълшебен сън: красивите и умни думи, които тези хора си разменяха, ястията и питиетата – всички в бял цвят, независимо от вкуса, снежинките, които прехвърчаха, без да се топят, танците, в които и аз взех участие… Такава чудна белота навярно има само в душите на новородените. А над всичко звънеше кристална музика като капки вода над тънък лед.

Когато всички захванаха да се разотиват, госпожица Вещицата се приближи до мен:

– Е, как ти харесаха моите реставрирани гении?

Тръснах главата си, за да пропъдя зашеметяващата мисъл. През цялото време не ми беше дошло наум, че може да вечерям с Рьонтген или мадам Кюри, макар и реставрирани. Всъщност, признайте си честно – ако ви дадат истинска всепризната картина и копието ù, ще ги различите ли? Даже ако сте специалист, няма да минете без химична и кой знае още какви експертизи. Изведнъж ме завладя страх. Дали и аз не приличах вече на някой мъртъв гений?

– Ето ти огледалото – ми отговори Вещицата. – Надявам се, че все още помниш лицето си.

Лицето в огледалото беше моето, но аз вече се съмнявах във всичко из тоя дом.

„Огледалото може да не отразява истинския ми образ.“

– Огледай се в басейна или в езерото в градината.

Езерото в градината люлееше отразената луна, а някъде около него въздишаха еолови арфи. Огледах се. Бях аз, сякаш малко променен, но на лунна светлина всеки би изглеждал по-различен. Докато гледах лицето си в рамката от лунни лъчи, нещо бе станало с еоловите арфи. Те свиреха втората част от квартета на Шуберт „Смъртта и момичето“! Не знам дали имате понятие от еолови арфи – това са обтегнати струни, които потрепват и звънят от вятъра. Те не биха могли да свирят „Смъртта и момичето“ и все пак това, което чувах, бе Шуберт, втора част, анданте кон мото! Потърсих с поглед Вещицата, за да ми обясни. Тя се беше излегнала на мраморната ограда край езерото, косите ù се пилееха и водата мокреше краищата им. Изглеждаше мъртва. Изтичах към нея, докоснах ръката ù. Студена. Закрещях, сграбчих я. Тогава усетих топлината ù. Ръцете ù бавно се вдигнаха, за да ме прегърнат.

От тоя миг сякаш потънах в забрава, която трая може би една нощ, може би десет. Не помня. Помня, че проклинах светлината и чаках здрача, за да се втурна към градината и да я търся. Намирах я на най-неочаквани места – под бурените до оградата, на гърба на лебеда-лодка всред езерото, а понякога я свалях от клоните на някое от тези чудовищни дървета. Бях замаян. Но въпреки това отрезнях за секунда, когато веднъж видях, че златистото украшение-гущерче, закрепено над челото ù, оживя и се скри в тревата.

Тя се усмихна:

– Толкова ли е странно, че една вещица се кичи с гущери?

– Но това е отвратително!

– Гущерчето е част от природата, както и аз. Може и аз да му се струвам отвратителна. Ние, хората, не сме свикнали да се съобразяваме с мнението на животните и всичко друго, което ни окръжава. Аз съм частица от космоса и нищо от целия безкраен космос не ми е чуждо – нито гущерите, нито съзвездията, нито глоговете по синорите, нито най-долния изверг от човешки произход.

– Тогава защо искаш да ги промениш тези изверги?

– Винаги по-силните, по-висшите, по-добре устроените видове спомагат за еволюцията на по-низшите. Ако не го преследваха, заекът нямаше да бяга тъй бързо, ако антилопите бяха бавни и глупави, лъвът нямаше да се научи да им прави засади. Всъщност видовете взаимно се усъвършенстват. Само че едни видове са еволюирали по-бързо. Те спомагат за развитието на следващите и изчезват. Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.

– Защо тогава, повтарям, с всички сили се стремиш да направиш хората по-умни и добри?

– Спомагам за усъвършенстването на видовете.

– И аз влизам в тези „видове“! И сигурно ще възпроизведеш от мен някой мъртъв гений.

– Не ставай глупав. Нима мислиш, че бих развалила Коперник, за да направя от него Юго? Казах ти, гении правя от отпадъчни материали, а не от други гении.

– Но аз не съм уверен, че съм аз. Може да си отнела паметта ми, може да си ми насадила чужди мисли, може… всичко може. От теб всичко бих очаквал.

– За да се убедиш в моята добросъвестност, ще ти предложа нещо твърде рисковано за мен. Ще отидем в града, където най-много те познават. Там, в банката, имаш касета. Тя се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти. Отпечатъците на пръстите все още никой не е успял да промени. Ще се увериш, че си ти, ще представиш творбите си, за да получиш признание и като композитор, а аз междувременно може би ще успея да свърша малко работа.

И ние потеглихме. Тръгнахме пеша. Край някакво поточе спряхме да починем. Аз сложих глава на коленете ù… и съм заспал. Когато се събудих, главата ми все още беше на коленете ù, но се намирах в луксозна стая със спуснати завеси.

– Е, хайде! – каза тя. – Вече е единадесет, а твоят професор има часове в консерваторията до дванадесет. Не е зле да му се обадиш.

Професорът ме посрещна с прегръдки и нескрита радост:

– Къде потъна, по дяволите! Бива ексцентричност, но всичко има граници! Полицията те търси.

Засмях се. Усетих, че съм станал хитър и съобразителен, иначе не бих отговорил:

– Една очарователна дама. Най-после истинската любов. А имах нужда и от пълна почивка.

– Слава богу! – възкликна професорът. – Най-после си се отървал от тая пиявица, дето те използваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство?

– Ще припадне, като чуе, че съм жив. Да вървим в полицията.

Там се отнесоха с мен като с любимо дете, което прави пакости. Помолиха ме друг път да им се обаждам, когато реша да изчезна. Те щели да пазят в пълна тайна къде съм.

Професорът ме покани на обяд. У тях забелязах, че през цялото време съм носил някаква чанта, без да знам какво има в нея. Отворих я. Партитури на две симфонии, четири соло цигулкови сонати, един квартет и някакво голямо произведение за мъжки и детски хор, оркестър, попълнен с особени инструменти и алт.

Показах ги на професора. Той започна да вика, да ругае, нарече ме идиот и говедо, задето досега съм пазил всичко това, зазвъня по телефона и събра елита на музикалния свят. Веднага най-известните диригенти се скараха кой да вземе партитурите; цигулковите сонати бяха поделени между най-именитите ми колеги, единствен квартетът получи по-малко внимание, но най-сетне и Чайковски не всеки ден е писал шедьоври.

Междувременно бях нападнат от журналистите и вечерните вестници излязоха със сензационни заглавия. „Изчезналият виртуоз се връща като композитор“ и тям подобни.

Следобед отидох в банката. Изтеглих голяма сума, извадих от моята касетка стар индийски пръстен, баснословно скъп, и тръгнах да се прибирам. Но къде? В залисията не бях запомнил къде живея. Или това беше трик на госпожица Вещицата? Направи от мен това, което искаше, и ме пусна да се саморазвивам! Тая мисъл ме влуди. Значи няма да я видя повече!

– Добър вечер, Неверни Тома!

Едно такси спря до мен. Тя беше в него. Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката ù. Отправихме се към нашата квартира. Една къща с висока ограда на края на града. Вещицата беше в траур, забулена с дълъг воал. Като останахме сами, тя хвърли воала.

– Кого жалиш?

– Пропуснах да ти дам наставления – отвърна тя. – Аз съм твоя годеница. Жаля сестра си, чието тяло чакам да пристигне от Южна Америка, за да го погреба на родна земя. Ще се появявам винаги в траур. За мен е опасно да показвам лицето си.

– Защо не го промениш?

– Нали ще променя и мислите си.

– Една пластична операция не променя мисли.

– Месарските работи, тоест операциите, ме отвращават. И освен това, не намирам, че видът ми е лош. А ти огледа ли се в огледало, което не буди съмнения?

– Да. И да ти призная, струва ми се, че съм станал красив! Уж съм същият, а съм красив. Всички го забелязаха.

– И жените? Внимавай, красавецо, ревнива съм.

– Не се шегувай! Знаеш, че за мен ти си най-важното нещо в живота. Ти си… Ти си самият ми живот. Кажи, нали няма да изчезнеш и да ме оставиш да полудея?

– Даже ако се наложи да изчезна, помни, че си мой и че когато дойде времето, ще те повикам при мен. И не допускай и сянка от отчаяние, а чакай. Аз ще те повикам, ако ще между нас да стоят огромни разстояния, хорската ненавист, даже и смъртта.

Бях пиян от щастие. Какво разбирах аз дотогава от слава, любов и признание? Сега Фортуна ме засипваше с благосклонността си. Навсякъде срещах очаровани погледи, може би ми завиждаха, но не го забелязвах. Твърде много искаха да знаят коя жена ме е преобразила до такава степен. Узнах, че преди това съм бил стеснителен, нацупен, занесен, нервен и неприятен. Изведнъж намерих приятели – умни, сърдечни и искрени. Канеха ме непрестанно, но аз гледах час по-скоро да се измъкна, за да бъда сам с моята вещица. Тя не се показваше в обществото и това караше по-любопитните да не спят от мъка.

А аз спях ли? Струва ми се – не. Имах чувството, че ако заспя, тя ще се изтаи като съновидение.

Тя също не спеше. Може би защото знаеше какво ще се случи, и чакаше.

Питах я:

– От какво се пазиш? Ти си почти всемогъща. Кой може да те застрашава? Ще ти взема охрана.

– Излишно. Никоя полиция не би ме опазила от тези, които ламтят за световно господство чрез моите постижения.

– Кои са? Гангстери, шпиони?…

– И гангстери, и агенти на много държави. Твърде са силни и твърде са много. Трябва да заминем. Тялото, което чакам, пристигна от Южна Америка.

– Само още една седмица! В сряда ще чуя изпълнението на първата си симфония, а в четвъртък ще отпътуваме.

– Късно е – отговори тя. – Слушай!

Долу, в хола, се прокрадваха стъпки.

– Те са – каза тя. – Не се плаши. Завий се и се преструвай, че спиш. И помни, че ще те повикам. Каквото и да се случи, чакай! Не вярвай на очите си и чакай!

Целуна ме и притвори вратата.

След няколко минути откъм хола се чуха изстрели. С трепереща ръка завъртях телефона на полицията. За мое учудване отговориха. Мислех, че кабелите са прерязали. Полицаите пристигнаха веднага. Намериха я простреляна на осем места. Откриха и следи от присъствието на четирима души. Започнаха безкрайни полицейски разпити. Аз не умея да лъжа. Казах всичката истина и затова попаднах при вас, господа психиатри.

Да, моля, изследвайте психичното ми състояние! Не се обиждам. Аз самият на ваше място бих обявил за луд всеки, който твърди, че тая фантастична история е чиста истина! Но, надявам се, скоро ще се уверите в моя непокътнат разум! Даже прекалено скоро. Не чувате ли тая странна погребална музика – откъс от „Смъртта и девойката“, примесена с откъс от Прокофиевия концерт за виолончело – и всичко това във вид на траурен марш, изпълнен от духова музика! И как подигравателно звучи! Тя се надсмива над смъртта. Ето и погребението. Тя го прекарва нарочно под прозорците на клиниката ви. Гледайте, уважаеми професори и доктори, как ви се вижда изражението на мъртвата? А как ви изглежда стройната дама накрая на процесията? А пръстенът, който блести и под траурния воал? Това е тя! Госпожица Вещицата отново върви след собственото си погребение. И ако пак я убият, тя ще върви и след следващото си погребение. Тя с безсмъртна, Ескулапови жреци, защото е частица от космоса и защото е вещица, а думата „вещица“ произлиза от вещина, знание, умение да вижда по-далеч от вас, верните слуги на науката. Въобще, господа, това не е толкова необичайна история – някой да върви след погребението си. Херцог Алба удави в кръв Нидерландската революция, но тя тръгна след собственото си погребение. Сервет и Ян Хус, Бруно и Везалий също вървяха след ковчезите си. Не е възможно търсещият човешки дух да бъде напълно погребан. Не е възможно да бъдат изгорени вещиците. Но къде хукнахте, уважаеми професори? Да гоните госпожица Вещицата? Да, тя е ваш стар конкурент! Не се трепете напразно, господа. Няма да я настигнете, колкото и да тичате, тъй като никога простосмъртният няма да стигне гения, макар и той да крачи бавно. Важни са крачките, господа професори, а не бързината. А сега мога да си ида, нали?

Моите почитания, господа професори, моите уважения, господа доктори! Желая ви големи успехи, повече старание и по-малко завист, господа, по-малко завист!“

Марта затвори книгата и си каза:

„Тя вече би трябвало да е усетила, че мисля за нея и я викам, а също и това, че днес мозъкът ми не е настроен да приема по телепатичен път далечни съобщения. Ако иска да ме успокои, тя ще ми се обади по телефона.“

И зачака.

„За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“: Малкото четене (откъс пети)

Приятели, продължаваме (:

Последната книга в поредица „Човешката библиотека“ е романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ на Величка Настрадинова : второ издание.

По-долу ви предлагаме началото му. А междувременно може да си поръчате електронното издание. Вижте повече тук.

Приятно четене.

откъс първи

откъс втори 

откъс трети

откъс четвърти

~ ~ ~

Когато стъпих в просторния кръгъл хол, подът се размърда под нозете ми. Сякаш ходех по тресавище. Дали беше необикновено мек килим или мозайка, направена от неизвестна материя, и досега не знам, защото винаги, когато минавах, се удивявах на новите ù форми и цветове, които се сменяха в някакво хаотично безредие. Всред хола блестеше басейн, приличащ на огромно човешко око с фосфоресцираща зеница, а водата там имаше странно поведение. Тя беше изпъкнала в средата. Можете ли да си представите нещо подобно?

Дамата в траур ми посочи нещо, което би могло да се вземе за диван, ако не приличаше досущ на гигантски октопод. Със страх се доближих. Веднага най-близкото пипало се уви около мен и аз се почувствах седнал на необичайно удобно кресло, меко, пружиниращо, заемащо очертанията на тялото ми. Когато по-късно опитах да сменя позата си, то се превърна в лежанка, в люлка, сякаш предугаждаше желанията ми. За око на „октопода“ служеше цветен телевизионен екран и по него се плъзгаха фантастични картини, но и те не бяха по-необикновени от рисунките по стените – някаква смесица от древното изкуство на ацтеките, маите и най-модерната живопис. Никъде не се виждаха лампи. Стенописите излъчваха светлина.

Първата ми мисъл, когато се посъвзех, беше: „Къде съм попаднал? Коя е тая жена в траур?“.

Тя се усмихна:

– Попаднали сте в моя дом. Аз съм вещица. Можете да ме наричате госпожица Вещицата.

„Но тя чете мислите ми! Това е ужасно!“

– Нищо ужасно. Даже е удобно. Не е нужно да се трудите да обличате мислите си с думи.

„Но аз ще се чувствам винаги разголен. Всеки човек има право и на скрити мисли.“

– Хората крият мислите си от страх пред себеподобните си, ако мислите им са грозни. От мен няма защо да се страхувате или срамувате. Аз познавам всякакви човешки мисли и, уверявам ви, самото чудо – мисленето, е в състояние да оправдае и най-срамната мисъл. Материята, раждаща мисъл, е толкова велико съвършенство, че и най-уродливият ù продукт буди възхищение.

„Има ужасяващи, отвратителни мисли…“

– И те са достойни за възхищение, защото са създадени от нещо неизмеримо по-долно от тях – материята.

„Това само вещица може да измисли!“

– Великолепно! Вече свикнахте с названието, което ви предложих. А и няма нищо обидно да си вещица. Даже е ласкателно. Думата вещица произлиза от вещина – умението да се справя с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете – на кладата! Някой се стреми да добие нови лекарства, събира билки, изпробва свойствата им… – на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити – на кладата! Някой вижда в бъдещето – в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците – на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред. Днес никому не би минало през ума да съди някого за аутопсия на мъртвородено или за химични опити в общоприетите рамки. Но щом тези опити надхвърлят общопризнатото, с теб започват да се отнасят като с вещица. И да крещят за хуманност и идеали. Какво разбират те под хуманност и идеали? И как могат да си позволят да ме съдят? Пак ми става весело, като си спомня как ги изиграх. Обработих един труп тъй, че да добие пълна прилика с мен, и го оставих в лабораторията си, като инсценирах нещастен случай при експеримент. И те ме погребаха! Ах, как тържествуваха, като ме погребваха и колко тъжни се стараеха да изглеждат! А аз, като истинска вещица, вървях след погребението си и ловях мислите им. И се давех от смях пред нищожните продукти на техните тъй старателно образовани и възпитавани мозъци. Вас взех със себе си, защото вие имате красиви мисли. Познавам ви отдавна, слушала съм ви и съм се удивявала на това как майсторски умеете да възкресявате бляновете на композитори, измрели преди столетия. Но съм уверена, че вие все още не познавате себе си. Време е да престанете да съживявате мъртви мисли, време е да извадите на бял свят тези, които дремят във вашата черепна кутия, смачкани от теснотията. Ето този апарат (тя посочи окото на октопода-диван), ако желаете, ще записва вашите мисли…

„Хм. Станах опитно зайче.“

– Че защо? Нима е под достойнството ви да бъдете опитно зайче? Колко са надменни животните от човешки род. Приемат, че в името на науката, която служи на хората, могат да бъдат изтезавани всякакви живи същества с изключение на самите хора. Защо?

„Тя е провеждала експерименти върху хора!“

– Да. И върху себе си. В името на висшата хуманност. Убедена съм, че десет души могат да бъдат пожертвани за благото на милиони. Защо на разни военачалници се разрешават експерименти, тоест учения, при които могат да се пожертват до две на сто от войниците, а на учените не се разрешават дори съвсем безопасни опити над хора? Кое е по-важно за човечеството – ученията за превземане на някаква си кота или голямата наука за нравственото издигане на цялото човечество? Няма да крия, аз се занимавам с това. Искам да подобря мисленето на хората. Искам високоорганизираната мозъчна материя да престане да произвежда мисли от ниска проба. Но вие сте уморен и трудно възприемате това, което ви говоря. А може би и обстановката ви угнетява. Ще ви отведа във вашата стая, за да си починете.

Част от стената се отмести и откри заспало езеро. Всред водни лилии и водорасли плаваха двойка огромни лебеди. Около тях топяха клони във водата плачещи върби. Вещицата тръгна по водата. Последвах я и не потънах. Водата беше просто… под. А лебедите се оказаха изключително удобни легла.

Събудих се с приятното чувство, че съм спал в лодка сред тихи води, и видях, че лебедът бе променил мястото си, значи наистина ме е люлял върху гърба си.

Една стена се отмести и аз се намерих в градината, гдето под дърветата, върху огромна гъба пачи крак, беше сервирана закуска. Плодове, мед, мляко, топчета масло… Едва бях почнал да се храня, когато към масата се приближи лъскав черен котарак, кимна любезно, поне аз така изтълкувах жеста му, приглади мустаци и се настани на съседния стол.

„Е, вещица не може без черен котарак. Липсва само летящата метла.“

– Тя е вдясно от вас – се чу гласът на госпожица Вещицата.

Подпряна на едно дърво, се мъдреше проскубана метла с дълга дръжка. Засмях се. Гласът – също.

– Реквизит. А котаракът е възпитан и би ви правил компания.

Поднесох към котарака зелевия лист, върху който бе сервирано маслото. Той взе с лапа едно топче и го заблиза, както децата – сладолед. Беше забавна гледка.

Закусих.

„А сега какво ще правя?“

Гласът се обади:

– Съжалявам, заета съм, не мога да ви развличам, но ще ви представя една дама, с която вие отдавна желаете да се запознаете. Вървете след котарака.

Той ме отведе в една стая със старинни мебели. Докато гледах картините по стените, влезе… Лусинда Бермудес. Същата. Слязла от портрета на Гойа. Аз не знаех какво да кажа на тая загадъчна и иронична Лусинда, но тя с рядък финес поведе разговор и за няколко часа научих от нея за Гойа повече, отколкото някои от изследователите му научават за цял живот. Спомних си, че някога изпитвах желание да целуна тая тайнствена Лусинда, но сега това ми изглеждаше нещо отминало и маловажно.

Обядвахме заедно. Масата бе подредена по стар испански обичай, блюдата – с подправки…

Когато Лусинда се оттегли за следобедната си почивка, поисках час по-скоро да изляза на въздух.

Около най-високото дърво в градината се виеше стълбичка, а горе, в короната му, се забелязваше къщичка-наблюдателница. Качих се. От високо домът на вещицата изглеждаше като недостроена вила. Даже при нисък полет от самолет не би могла да се види необикновената му архитектура.

Доста по-късно попитах вещицата защо ù е бил нужен подобен налудничав дом.

– Нищо налудничаво. Копирана е природата, а в природата всичко е много мъдро измислено. Природата не търпи абсолютно правите черти и ъгли и ги разрушава много по-бързо от формите, които тя самата е създала. В архитектурно отношение един кокоши крак е далеч по-съвършен от най-изящната йонийска колона, а пред простия житен клас трябва да се преклонят най-гордите кули, вдигнати от човешка ръка.

В края на градината белееше покривът на мраморна беседка. Запътих се нататък. До малкия фонтан в беседката Леопардовата Цецилия държеше своя хермелин, както е на портрета. И тази дама е будила любопитството ми и аз помислих, че ако Вещицата реши да ме запознае с всички отдавна измрели красавици, от които съм се възхищавал, това ще ù струва доста труд. Помислих още, че ако и Цецилия поиска да ми говори за Леонардо да Винчи, ще заприличам на студент по история на изкуствата. Но Цецилия каза:

– Аз не го познавах много добре. Той ме рисува по поръчка и на сеансите винаги присъстваха слугите на моя любим, а пред слуги не е приятно да се говори. Обаче един от тези слуги…

И ми разказа една тъжна и безкрайно увлекателна история, в която един от слугите беше предрешен благородник от Братството на свети Вем. Членовете на това братство наказвали престъпниците, избегнали правосъдието.

Беше много интересно, но когато тя ми напомни, че вероятно вече ме чакат за вечеря, аз се сбогувах с чувството, с което човек излиза от музей. Забързах към вилата, като си казах:

„Само дано не ми натрапят за сътрапезник инквизитора на Ел Греко.“

– Не се безпокойте, не ви грози тая опасност – се обади Вещицата и се надигна от октопода-диван.

Тя беше в дрехите на мащехата на Снежанка. Гледали сте филма „Снежанка“ на Уолт Дисни? Мащехата е покрита с черно кадифе от глава до пети, светлее само лицето ù. И златната корона.

– Разходката из миналите векове не ви се понрави съвсем. А сантименталният пейзаж на стаята ви? Отегчава. Всеки човек се чувства добре само във времето си. А ние, вещиците – в бъдещето.

„Защо постоянно напомняте, че сте вещица?“

– Това бе в тон с вашите мисли. Вие живеехте с миналото. Видяхте, че то не е толкова привлекателно.

„Но откъде извадихте тези портретни дами? Или бях жертва на внушение?“

– Не. Дамите са истински. Доколкото истинска може да бъде една реставрирана икона. Аз реставрирам хора. Достатъчен ми е един добър портрет. Лицата на хората са пълно отражение на техните мисли. Ако някой греши при определянето на мислите според лицето, то за това не е виновно лицето, а неопитността на наблюдателя. Абсолютно неверен е изразът „ангелско лице, дяволско сърце“. Просто наблюдателят се е излъгал от съразмерните черти и не е прочел уродливите мисли, които могат да се таят в някое ъгълче на окото или зад презрително стиснатите устни, или в деформираните уши. И тъй, аз вземам един не особено сполучлив човешки екземпляр, насаждам му мислите, които са присъщи на… Перикъл например, и неговото лице се изменя и добива чертите на Перикъл. И ако от някой престъпник, осъден на смърт, аз възпроизведа Джовани Бокачо и този нов Бокачо подари на човечеството своя нов „Декамерон“, какво лошо има в това? На пръв поглед би трябвало и престъпникът, и човечеството да ми благодарят. Но не! Оказва се, че всеки човек, дори най-несъвършеният пропаднал тип, държи да е това, което е. И не желае да бъде подменен нито с Шекспир, нито с Айнщайн, нито даже с Хера Людовизи или Херкулес. И съм принудена да действам против волята им. Защото никоя наука не може без жертви. А моите жертви не са много и понякога, след като свърша опитите си, аз връщам обичайния им вид. Но и това не задоволява ревнивите ми съперници, които не могат да се примирят с това, че са по-неспособни от мен. И се стараят да ме обвържат с разни закони на хуманността, и то във век, в който същите тия учени глави помагаха на неуравновесени политици да преработват в сапун милиони човешки трупове. Излиза, че да превърнеш хора като Хари Бор в сапун е позволено, а да направиш от престъпника нов Якоб ван Хоф е противочовешко. Звучи парадоксално. Наистина, от промяната при експеримента моите „опитни зайчета“ може би ще живеят по-малко, но аз съм убедена, че е по-добре да живееш една година като Емил Фишер, отколкото двадесет – като затворник или разносвач на разхладителни напитки.

„Това не е много окуражително за мен. В кого ли ще пожелае да ме превърне?“

– Не се плашете. Вас нямам намерение да преработвам. Достатъчни ми са вашите собствени красиви мисли. Съгласете се, че даже една вещица има нужда от някой човек с красиви мисли, който да ù вдъхва увереност в доброто начало у хората.

Съвсем не твърдя, че предавам точно думите ù. Нима човек може да улови хода на мислите у личност, която сама твърди, че е вещица? Аз подреждам думите според собствения си начин на мислене. Не ми се удава да възпроизвеждам главозамайващите скокове на фразите ù, чиято логичност разбирах доста след произнасянето им. Беше ми нужно време, за да ги свържа и възприема.

Тази нощ за спалня ми бе отреден ъгъл край селска ограда. Трева по пода, три прецъфтели глухарчета – легло и фотьойли, и едно цъфнало – масата.

„Ще се чувствам като джуджето, което си е направило канапе от глухарче.“

– Нали като дете завиждахте на това джудже?

„Тя знае и това, което някога съм си мислил!“

– Всяка мисъл издълбава печата си върху лицето.

„А вие като заличавате белезите от мислите на своите „опитни зайчета“, не смятате ли, че изтривате и нещо, което никога не се е срещало в природата? И най-грубият и прост човек може поне веднъж да измисли нещо необикновено.“

– Аз усърдно търся за експериментите си хора, които никога не са измислили нещо оригинално, или такива, които и без това са осъдени на смърт. Тази, която превърнах в Цедилия, бе повехнала уличница, която се готвеше за самоубийство. Намирам, че постъпих хуманно, като се възползвах от нейния жив труп, вместо да го предоставя на земните червеи.

„А Лусинда?“

– Тя беше смъртно болна от рак.

„Нима смъртта може да се спре, ако на човек се насадят чужди мисли?“

– Както виждате! Истинската Лусинда не е боледувала от рак. Приемайки новия си вид, тялото на болната изхвърли неприсъщата за новата си форма болест.

„Но това са истински чудеса! Защо не ги направите достояние на хората?“

– Ха! Те толкова държат на своята „хуманност“! Лека нощ.

Мирисът на окосено сено ме приспа. Вероятно и това беше един от „парфюмите“ на вещицата, за които ще спомена по-късно.

Събудих се, защото някой гъделичкаше носа ми със сламка. А този някой беше момиче в модни дрехи, с разпуснати коси и сандали. Трябваше да потрия очи, за да се уверя, че е самата Вещица.

– Ставайте! Днес имам почивен ден. Ще ходим на разходка.

Това бе най-веселият ден в живота ми. Скитахме из някакви гори, къпахме се, обядвахме и вечеряхме в някакви селски ресторантчета.

Тя се смееше, размахваше сандалите си, вдигаше прах с босите си крака и се подиграваше на моя „начин на живот“.

– Възхитителна биография! Родителите ти те влачеха на безкрайните си турнета по света и те затваряха в хотелските стаи, за да свириш. След това започнаха твоите безкрайни турнета. Хотели, концерти, договори, кратки почивки и пак отначало. Роднините ти измряха, приятели не можа да намериш, тая особа, която се мъкне след теб в качеството си на официална приятелка, те продава от импресарио на импресарио, без ти да забележиш. И взема големи проценти, за да те склони да свириш на някой извънреден концерт. Ти минаваш за разсеян глупак, защото си изцяло погълнат от музиката. Но тя не ти е достатъчна. Другите музиканти по време на изпълнение мислят дали ще им излезе някой труден пасаж, как ще завършат фразата, а по-неподготвените – и с какъв пръст ще изсвирят даден тон. За теб музиката е средство за неизпитани преживявания. Нещо като опиум. Твоята неукротима фантазия прескача рамките на обикновеното музициране и те довежда до образно виждане. За теб гамите имат цветове, пиесите са наситени с видения. Ти се опияняваш от музиката и съзнанието ти създава нови светове, но те отлитат след свършването на творбата. А аз бих искала да останат. Да имат право на живот.

„Тринайсетте цвята на дъгата“: предговор

Приятели (:

По-долу ще откриете предговора към предстоящото електронно издание на антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“. По-важното обаче е, че може да ни помогнете в подготовката – като:

– участвате, или насърчите ваши рисуващи приятели да участват в Копнежа за корица, който тече до 15 март. Остава точно една седмица – давайте!

– ни пишете искате ли хартиени бройки от антологията и колко. Вече разполагаме с готов тираж – но ако поръчките се окажат много, ще мислим за допечатка.

– ни пишете искате ли да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Тринайсетте цвята на дъгата“ заслужава да излезе в поредица „Човешката библиотека“.

А сега…

Защо сте тук?

Мигар очаквате да откриете нещо по-хубаво, по-истинско от историите, които ви чакат една страница по-нататък? Колко пъти ви се е случвало? Честно?

Така и така сте тук:

Вие вярвате ли на нещата, дето ги пише по предговори, задни корици, рецензии, публикации в пресата? Вярвате ли – дори след като сте прочели самата книга – че рецензентите, предговарящите, представящите също са я прочели? А ако са – полезни ли са ви, техните гледни точки? Влияят ли върху читателския ви избор?

… Още сте тук?

Антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“ беше събрана заради изискванията на Европейската комисия при кандидатстване по програма „Култура“.

Глупости. Антологията беше съставена, защото отдавна имахме нужда от смислен и силен сборник, в който да няма празно.

Грешите. Антологията беше съставена, за да положи основите на следващата, по-голямата антология. Нима сте забравили?

„Всяка от историите тук е за спасяването на света. Независимо дали говорим за буквалното спасяване на Земята от метеорит (както става в „Как спасих света, или най-хубавата професия“), на личния ни свят, парченцето земя, която наричаме „наше кралство“ („Извън картината“), на единичната вселена, която е човекът („Заклинание“, „Да обичаш Сам Сама“, „Драконът и портокаловият сок“), на ВСИЧКИТЕ вселени-хора, които сме се сбрали в този свят („В началото бе метрото“) или на някой друг („Животинчето“), или на самите принципи, които осмислят съществуването ни и ни позволяват да продължим да се наричаме „човеци“ („Сиянието на реката“, „Последният разказ“, „И попита войникът: – Кой ме повика?“, „Сънувах човешко лице“, „Атентатът“, „Приказка за Юнаци и злодеи“).“

Първоначалната подборка се ограничи – по необходимост – до български текстове, за които разполагаме с качествени преводи на английски език. (Плод от дейностите на Фантазийската преводаческа академия.)

Абсолютно си прав, за сефте. Не че някой ще ти повярва. Все някой – избери си от тоя списък с имена тука – ще изока, че пак е вършала шуробаджанащината. Че пак „нашите“ са се вредили за сметка на „вашите“.

Да окат. Тяхно изконно право е. Знаете, че ако ни проглушат ушите, наше право пък е да не ги включим в следващата, по-голямата антология. Омръзнало ни е, уморено ни е да се държат с нас все едно сме им длъжни…

Авторите са подредени по старшинство – от най-възрастната до най-младата.

Не е вярно. Авторите са подредени по младшинство – на духа. Виж: започваме с най-младия дух, този на Марта… така де, Величка. Следва другият най-млад дух, този на Наско. И тъй – до ненадейно, неподобаващо зрелия дух на Геновева.

Аз бих пренебрегнал подредбата и посегнал към разказите на случаен принцип. Разгръщам на произволна страница и търся отговори. На въпроса, който съм си задал, преди да разгърна.

Но тук навлизаме в други едни сфери…

Всеки автор е представен с по един текст.

И това не е вярно…

… … …

Е – беше ли ви полезен, нашият вътрешен монолог?

И подлежи ли нещо в изкуството на еднозначно тълкуване?

 

Ако имате отговори на тия въпроси – или искате да ни зададете други, ваши си – заповядайте в дома на Човешката библиотека:

http://choveshkata.net

Тя е място за общи търсения. А понякога – като в тези тринайсет истории – и открития.

Айде пак се почна с текстовете за задни корици…

Засмеяно ваш,

Калин

Величка Настрадинова – „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“, е-издание

Приятели (:

Ето я – първата книга в поредица „Човешката библиотека“ през 2013 година; и второто издание на романа на Величка Настрадинова:

За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството

Величка Настрадинова – автор, 1999, 2013

Катерина Обретенова – редактор, 1999, 2013

Илка Чечова, Калин Ненов – коректори, 2013

Веселина Василева – предговор, 2013

Милена Йоич, Васил Иванов – художници, 2013

Елка Парушева, Вяра Крушкова, Атанас П. Славов – оформление на кориците, 2013

Александър Василев, Калин Ненов – електронно оформление, 2013

Фондация „Човешката библиотека“ – издател, 2013

Благодарим сърдечно на Mandor от sfbg.us за консултациите при оформлението.

За да ви пратим книгата (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com – дали я искате с корица 1, корица 2, корица 3 или без корица.

Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. Всички приходи отиват при автора и творческия екип или се влагат в подготовката на следващите книги от поредица „Човешката библиотека“. Ако се колебаете – препоръчваме 3 лева.

Все още разполагаме с бройки от първото хартиено издание на „За змейовете…“, на цена 6 лева. Ако желаете – поръчайте си.

И авторката, и ние ще се радваме на отзивите ви… дори да са само от един ред. Пишете тук, или във форума, или на мейла горе.

И… честит празник!

Копнеж за корица на „Тринайсетте цвята на дъгата“ (до 15 март)

Приятели (:

Първо, подсетени от едно отдавнашно подсещане , поясняваме: Копнежът е нещо като конкурс, само че по-топло, по-несъстезателно, по-Човешко.

И възвестяваме

КОПНЕЖ

за корица на „Тринайсетте цвята на дъгата“

„Тринайсетте цвята на дъгата“ е поредната книга в книжната ни поредица – и първата антология, която съставяме ние. Освен това е първото ни съвместно издание (ако не броим алманаха „ФантАstika“): съставихме я и ще я разпространяваме заедно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

„Антология“, в случай че за първи път срещате думата, значи „сборник с текстове от различни автори“. Ето кои са текстовете, включени в нашата фантастична дъга:

Заклинание
Сиянието на реката
Последният разказ
В началото бе метрото
Извън картината
Животинчето
Как спасих света, или най-хубавата професия
И попита войникът: – Кой ме повика?
Атентатът
Сънувах човешко лице
Да обичаш Сам Сама
Приказка за Юнаци и злодеи (частта „Център“)
Драконът и портокаловият сок

(Връзките, които даваме, са към техни предишни издания. В „Тринайсетте цвята на дъгата“ повечето текстове са в нова редакция.)

И сега: за каква корица копнеем.

Корицата ще краси както електронното, така и следващото хартиено издание на антологията. Ако художниците са съгласни, ще публикуваме предложенията им и в галерията ни.

Формат:

Окончателните размери на хартиената корица ще бъдат:

лицева част: 13 (ширина) на 20 (височина) сантиметра;
задна част:  13 (ширина) на 20 (височина) сантиметра;
гръбче: ок. 1 (ширина) на 20 (височина) сантиметра.

Предвидете по половин допълнителен сантиметър от външната страна  (тоест отгоре и отдолу навсякъде; отдясно в лицевата част; отляво в задната част). При отпечатване на книгата той се обрязва.

От същия файл (лицевата част) ще направим и електронната корица. Тя ще е с ширина 500 пиксела и височина, пропорционална на оригиналната версия.

(Това не означава, че трябва вашите предложения да са толкова големи в оригинал, само ви дава представа как ще изглеждат накрая.)

Брой предложения:

Няма ограничение. Но крайният срок е близо – по-добре направете една прекрасна корица, отколкото две просто хубави, да?

Задължителни елементи и условия:

Лицевата част трябва да съдържа заглавието „Тринайсетте цвята на дъгата“ и подзаглавието „антология“, изписани точно така (без кавичките). Изборът как да изглеждат и да ги разположите е изцяло ваш.
Върху гръбчето да пише „Тринайсетте цвята на дъгата“ (без кавичките). Надписът да е ориентиран по такъв начин, че да се чете нормално, когато оставим готовата книга легнала с лицето нагоре. (Тоест: думата „Тринайсетте“ да е по-близо до горния ръб, „дъгата“ – до долния.) Под надписа да има „въздух“ от 2 – 3 сантиметра (там ще добавим емблемата на поредица „Човешката библиотека“).
Не включвайте никакви други текстови елементи; ние ще ги добавим накрая.
Не слагайте рамки или отчетливи контури на границите между лицевата част, гръбчето и задната част, както и по външните им ръбове. Винаги са възможни размествания или проблеми при обрязването, с често неестетически последствия.
За задната част предвидете място за анотация на книгата (текстът, който ѝ служи като „визитка“ пред читателите). Тук има усложнение: още не знаем дали  текстът ще заема половината задна страница или (почти) цялата, или нещо междинно. Най-добре предложете такава задна част (опа… ), която пасва на анотация с произволна дължина. (Така или иначе, в случая е по-важна лицевата част.)

Техника:

По ваш избор: пълноцветна живопис, абстракция, черно-бяла графика, снимков колаж… ваш избор. Наистина.

Досега не сме имали проблем да отпечатаме каквото и да е. (Освен със съответствията в цветовете на екран и цветовете на хартия, ама това е стара болежка на хартиения печат. )

Насоки (които не бива да спъват творческия ви устрем ):

~ Избягваме рамките. Стараем се да ги чупим, всъщност.

~ Избягваме правоъгълниците – и ъглите въобще.

~ Примираме за красиво рисуване. (Но знаем, че то иска повече време.)

~ Като вдъхновение може да ползвате самото заглавие на антологията. Или, разбира се, някой от текстовете. (Но ще ви стигне ли времето?)

Срок: 15 март

Внимание! Ако държите да участвате, но знаете, че няма да успеете в този срок – пишете ни до кога желаете да ви изчакаме. Не обещаваме, че ще се съобразим (мечтаем си е-книгата да е готова за 21 март – да влезем в първата пролет с една наистина чудна дъга… ) – но ще направим всичко по силите си.

Пращайте предложения на poslednorog -в- gmail.com. Използвайте jpg, gif или tiff файлове.

Внимание! Ако сканирате предложенията си, използвайте формат, който запазва яркия контраст (при някои jpg например се размазват контурите). За да се уверите, че всичко е наред, увеличете (zoom) сканираното изображение на поне 200% и вижте дали там, където има рязка граница между различни цветове (например: черно до бяло), не са се получили „размазани“ (в примера: сиви) пиксели. Ако това ви затруднява: сканирайте в tiff формат; или помолете някой по-опитен приятел да ви помогне при сканирането; или ни пишете да се уговорим как да получим направо хартиените илюстрации – ние ще ги сканираме.

Награди:

Художникът на най-харесаната корица ще получи ваучер на стойност 90 лева за хартиените издания в поредица „Човешката библиотека“. Художниците на всички харесани корици ще получат по три електронни книги от поредицата – по техен избор. (Даже и да не ни разрешите да ги публикуваме в Галерията. )

Ако имате въпроси – въпросвайте!

И – творете! Ние Копнеем за вас!

Честит празник!

Калин и целият екип на Човешката библиотека