Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 39

Представяме: Вълкодав (на Мария Семьонова)

Вълкодав

Представя: Илка Чечова

 

Защо да не тръгна на поход

и на подвизи да не се посветя,

защо да не странствам с години,

щом имам къде да се прибера?

Защо да не вдигна платната,

за да откривам далечни страни,

щом го има туй щастие земно –

бряг роден, затулен от гъсти мъгли.

Защо да не дрънкам оръжие,

за да се сражавам за нечия чест,

щом някому аз съм потребен,

щом чака от мен някой вест?

(…)

Прочетох го, когато бях на петнайсет или шестнайсет.

И оттогава ми е любим.



История за смелост, неочаквано приятелство и обичта-двигател.

Книгата разказва историята на Вълкодав – последния представител от рода на Сивите песове, който, след като успява да избяга от дългогодишна каторга в Скъпоценните планини, решава да извърши единственото, което го е крепяло през всичките тия години къртовски труд, а именно – да отмъсти на злосторника за смъртта на семейството и клана си. След като това е сторено, Вълкодав смята, че е изпълнил житейската си мисия, но неочаквана среща с изтерзано момиче (на име Ниилит) и немощен старец (който впоследствие се оказва вещ знахар) го кара да преосмисли намерението да сложи край на живота си. И двамата имат нужда от помощ. А той може да им я даде. Така Вълкодав, вече отговорен за три същества – като броим най-добрия му още от пещерите приятел – Прилепчо, осъзнава, че още има смисъл да остане.

По-натам, благодарение на уменията му в рядко бойно изкуство – канкиро – на Вълкодав е възложена важна мисия – да прекара невредима кнесиня Елена до годеника й, чак до другата, далечна област. Бракът има за цел да скрепи мира между тях. Кнесинята обаче е очарована от простотата и човечността на своя спътник, който, макар и да не умее да говори красиво, върши красиви дела. Ще послуша ли нашият герой шепота на закопнялото за ласка сърце, или ще остане верен на дълга си?

Това не ще издам.

Повествованието – динамично още от първата глава, увлекателно, вълнуващо. Очите ти парят, затварят се, аха да заспиш, ала не можеш! Държи те в напрежение и хем те трогва, хем вдъхновява. Освен заради разчувстващото приключение, „Вълкодав“ прочетох и заради свързаността ми с руския народ. От страниците, по съвсем ненатрапчив начин, читателят научава за културата, обичаите, традициите на братята славяни в езически времена. За мен книгата е олицетворение на славянската душа въобще. Става ми топло и уютно от чисто битовите картини на девойка, която сплита в косите си мънисто, или от споделената рецепта за ягодов пестил. А боровете мога да усетя как миришат на смола; виждам ги пред очите си как се полюшват – древно и приглушено.

Всяка следваща глава започва с песен, мелодична и прочувствена – да похвалим авторката, чиято поезия не отстъпва на прозата – която съдържа подсказка за това какво предстои.

Разбира се, за стиховете следва да отдадем дължимото и на преводачите – Валерия Полянова и Васил Велчев. Езикът е богат, изпъстрен с по-архаични и колоритни думи – така, както подобава, за да се пренесем във времето на Вълкодав. Думи вехти, но превити от товара на значенията си.

Дъждът, пришпорван от камшика на вятъра, оросяваше в здрача подгизналите поляни, тихо шепнеше над гробищата, пазени от брезите, и поливаше покритите с чимове покриви на малкото горско селце. В селцето живееха вяни от рода на Петнистите елени.

В една глуха предутринна доба набъбналата от влагата врата на дома за гости се отвори и оттам крадешком надникнаха двамина. Навън нямаше жива душа! Двамата излязоха в двора и предпазливо тръгнаха покрай стената. Нищо не предвещаваше лош късмет: на разсъмване доверчивите Елени не ще намерят и следа от онези, които бяха пуснали да пренощуват заради лошото време. После някой ще надникне за нещичко в склада и ще намери опразнените сандъци. Хората, видели с очите си вянските бродерии и мъниста, обещаваха за тях планини злато. Само че да ги изтъргуваш от вяните беше не по-лесно, отколкото да пазариш техните девойки за робини.

А, да, в складилището май спяха децата на гостоприемните стопани. Не е голяма пречка! Децата няма дори да гъкнат…

Но крадците не успяха да стигнат до мястото, което си бяха набелязали. Отпред, сред влажната мъгла внезапно пламнаха злокобно две ярки светлинки. После небето бе разкъсано от първата за тази нощ мълния. Пред вратата на складилището, сякаш за да закрие някого с мускулестото си тяло, стоеше куче. Грамадно, едро колкото голям вълк. С яки гърди. И смайващо страховито. Кучето не лаеше, дори не ръмжеше, но козината му бе настръхнала като четина, а от озъбената му паст стърчаха остри като ножове зъби.

Двамата врели и кипели мъжаги и общо взето големи куражлии не помнеха как са се озовали задъхани там, откъдето бяха дошли, и как с мокри, треперещи ръце бяха щракнали резето. Когато престанаха да дишат като охтичави, направиха опит да се сетят защо са брали толкова страх. Голяма работа, някакво си псе!… После се сетиха и тръпки ги полазиха. ОЧИТЕ. Те не бяха налетели на обикновено псе. Страшният сив звяр имаше ЧОВЕШКИ ОЧИ.

Беше ми тъжно, когато стигнах до последната страница. Гледах да отложа малко края, но той дойде – съвсем в хода на нещата. Защо се привързах към героите? Защото са истински. За известно време станаха част от живота ми – така, сякаш да бяха от плът и кръв – сядах на масата с тях, заспивах с тях, болеше ме с тях. И ми беше толкова пълно и пастелно. Представях си дори какво би било, ако Вълкодав, моят фаворит (има си хас!), вземе че дойде в нашия свят. Такъв, какъвто си е – див и белязан, мълчалив, но наблюдателен, силен, корав, но с добро сърце… Какво бих му казала, каква ще ме запомни той…

Не мина много и установих, че не ми остава нищо друго…

освен да подхвана и втората част. А какъв беше възторгът ми, когато научих, че има цели пет!

Ще съградя къща… За него и Ниилит. Ще се изкачим до горното течение на Светин, там, където е същинският корен на вянското племе… И точно там ще издигна къщата.

Има ли място по света, където може да се построи дом, без да се бои мъжът на излизане, че в негово отсъствие ще нахлуят врагове, за да грабят и палят? Където не замерват малките кученца с камъни, а при среща в гората красивата мома поздравява без капка страх непознат? Където цъфтят ябълкови дървета и зреят малини, шуми вековна борова гора, а по скалите се стичат с кристален звън леденоструйни ручеи…

~ ~ ~

Подходяща за: 13 +

Препоръчват ви я: Илка, Констанца, Калин

Можете да закупите от: сайта на издателство „ИнфоДАР“

В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат  поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

Предварителни поръчки – пратете парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви.

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

ЛИЗОНЖЕ

 

Е, трябваше да почнеш направо с краката. Казах ти, любов моя, никога не помня имена, само репликите си. Както инякое и друго историческо събитие, като краката на онова дете – такива сладки дълги крака, на практика се опираха о земята от двете страни на смешното сиво конче, на което доязди в живота ми. Беше един от онези моменти, за които веднага, на мига, разбираш, че ще те съпровождат вечно: изтърквам аз вчерашния грим от клетото си старо лице (о, много благодаря, тъй мило) над кацата с дъждовна вода, дето е до бараката за дърва – и изведнъж онези ми ти крака, точно на долния край на пешкира ми. Надигах пешкира – ей така, бавно, видиш ли – а онези свидни крака просто продължаваха ли, продължаваха, чак до раменете му. Само кокал и хрущял, бедното дребосъче, рошав като кончето си и ни шепа излишна плът и по двамата. Моят собствен живот, струва ми се тъй често, се свежда до безкрайно пътуване в безкраен кръг, от толкоз отдавна, от колкото се помня – което на практика ще рече от началото на света – но като огледах него, разбрах, че всичките изминати от мене мили накуп нямаше да се приравнят и на частичка от пътуването на това момче. Поназнайвам едно-две неща освен актьорството, смея да твърдя, каквото и да са ти разправяли.

Е, погледнахме се и се погледахме, и можехме да си стоим така и до днес, ако не бях проговорила. Мисля си, че те просто се бяха спрели в онзи двор, двамата, че и на него, и на коня му, не бе останала ни стъпка, мисъл и надежда повече – напълно им липсваше инерция, нали разбираш, а това е определено най-лошото, което да ти се свърши, вярвай ми. Очите му бяха живи, но си нямаха представа защо – в тях нямаше нищо освен живот, нищичко. Виждала съм животни да гледат така, но не и хора. Живот в саксия, смея да кажа.

Какво казах ли? О, нещо съвсем нелепо; ще ме хване срам да си го спомня. Нещо от сорта на „Що не вземеш да ме разпознаеш другия път, ей“ или „Откъдето ида, да зяпаш някого толкова дълго значи, че трябва да се ожените“. Нещо толкова глупаво или по-лошо – няма значение, защото не бях довършила, когато той просто се строполи от гърба на кончето си. Взе да се килва, тъй да се каже, да се килва тихичко на една страна, и продължи, докато не се озова на земята. Успях да го хвана, да го подпра до кацата с дъждовна вода и да му наплискам лицето. Е, в това нямаше нищо необичайно– колкото време не съм прекарала по един или друг път, репетирайки една или друга пиеса, е отишло да накарам един или друг мъж да се надигне и да си обърше устата. Гнусно прахосничество, ако речеш да се позамислиш.

Не че тази не беше доста хубава уста, пък и лицето. Селско лице, или поне някога е било такова – самата аз съм родена в чифлик, някъде до нос Дайлий, разправяха ми. Преместили сме се на следващия ден, та не мога да съм сигурна, естествено. Той отвори тъмни селски очи след малко, погледна право в моите и каза „Лукаса“. Съвършено спокойно, като да не беше припаднал току-що от глад и изтощение. Истинските хора понякога ми идват в повече.

Е, това име вече го знаех като своето, и доста по-добре, отколкото исках, да ти река. Достатъчно съм стара да не ме е срам да си призная, че съм прекарала толкова нощи, колкото всяка друга глупачка, в слушане как някой мънка и вика името на някоя друга до сутринта. Но изборът си е бил мой, нелеп или не, което е значително по-различно от това да се будиш всяка нощ, без изключение, почти две седмици поред, понеже онова момче Росет се върти в съседната конюшня и каканиже: „Нятенери… Лукаса, сладка Лукаса… о, Лал… о, Лал…!“ Нито обсъждането на проблема с него, нито събуждането му с ритник даваше резултати – той пак скачаше с песен на уста сутрин, докато ние останалите изглеждахме все повече сякаш сме прекарали цялата нощ правейки онова, което той сънуваше. Тръгнаха приказки за убийство. Аз бях против, но с колебания.

– Лукаса излезе с приятелите си – казах. – Може да се върнат довечера, утре, нямам представа. Седи тук, а аз ще ти донеса нещо за ядене. Не мърдай, стой където си – разбираш ли ме? – Защото не можех да съм сигурна, схващаш ли? Не можех да съм сигурна дали онези непоносимо тъмни очи въобще ме виждаха. – Стой тук – казах и после хукнах да намеря Росет.

Той не е лошо момче, всъщност, като изключим онази негова мания, която съм сигурна, че досега е надраснал, ако е жив. Веднага отиде да задигне някакви остатъци от снощната вечеря (които щяха да бъдат нашата вечеря днес – системата на Карш за хранене на гостите в конюшнята) и дори се сдоби с чаша доста изветряло пиво. Междувременно аз присвоих малко зърно за коня и една туника от раклата с гардероба ни: онази, която аз самата нося в „Двете дъщери на лейди Вига“, където съм предрешена като мъж половината представление. Вече не я играем много, освен ако някой не я поръча, та предницата беше на практика чиста, като по чудо.

Когато се върнах, Росет вече наливаше супа в нашия дългокрак бездомник с една лъжица, а няколко души от трупата се мотаеха наоколо и задаваха въпроси. Той не обръщаше внимание на никого от тях, но ме заговори веднага щом ме видя:

– Приятели. Колко?

„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс пети)

Приятели, тук сме отново! (:

Подсещаме ви, че новата книга в поредица „Човешката библиотека“ е втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

А ето и пети откъс от нея.

 

Нооо… Преди това.

Заповядайте с нас на читателско обсъждане на двете части на романа. Ще ви чакаме във вторник, 18 юни, в клуб „Иван Ефремов“: Културен дом „Средец“ – София, ул. Кракра 2А, стая 213, от 20 до 21:30. Обещаваме и разговор за „Тринайсетте цвята на дъгата“.

 

А сега… приятно четене. (:

(Откъс първи)

(Откъс втори)

(Откъс трети)

(Откъс четвърти)

 

 

~

Мая сложи ръка на вратата.

– Той… не спи добре. Нощем, не е… не ти препоръчвам, Леона. Опасно е!

– Не се тревожи! – Леона хвана ръката ù и я свали от вратата.

– Остави ни, Мая!

Тя намери таблото, докато гледаше как лицето на младата жена се състарява от страдание.

– Ще бъдем добре, остави ни!

Леона влезе, а вратата се плъзна зад нея, затваряйки я в слабо осветена стая. Етиен лежеше като на болнично легло, завит до брадичката. Лицето му беше бледо и потно. Устните му потрепваха, нашепваха нещо трескаво. Леона приближи на пръсти. Спря пред леглото. Беше се изпълнила с топлина.

– Етиен. – Тя дръпна завивката.

– Отказвам се! – изшептя той. – Остави я… Отказвам се!

– Тук съм! – Леона махна гривните, които привързваха ръцете му към леглото. Мушна пръстите си в дланите му. – Аз съм тук, Етиен!

– Не! – той изкрещя. Стисна ръцете ù така, че пръстите ù изпукаха. Лицето му беше сгърчено. Напуканите устни продължаваха да шептят тревожни думи, но очите му бяха затворени. Все още спеше.

– Етиен – Леона измъкна ръцете си от неговите. Отви го целия и махна и гривните около краката му. Загледа се в босите му стъпала. Прокара длани по тях. Обичаше ги, като всичко негово.

– Спри… ще го направя. Спри! – Етиен подскочи и седна в леглото. Лицето му беше като маска на уплашен клоун.

– Аз съм… тук. – Леона протегна ръце и се усмихна въпреки болката. Някой я разкъсваше на парчета, отвътре навън, но тя продължи да се усмихва. Докосна лицето му, осъзнавайки как я вижда той. С прозрачнобялата нощница и дискретните цветчета в косите. Искаше да бъде красива. Да е съвършена за него.

– Леона – Етиен си пое дъх, притвори очи. – Не трябваше да те пускат.

Тя го целуна по челото. Вкусът на потта му ù хареса. Зарови пръсти в къдриците му.

– Косата ти, първото нещо, което обикнах от теб. После бяха очите – Сега се усмихна без болка.

– Не трябва да…

– Аз дойдох при теб, Етиен! Бях с теб през цялото време, но сега… Сега мога да… – Тя докосна с устни неговите. Той ги пое и се вкопчиха един в друг.

„ Не ме гони, Етиен! Ще бъда тук. Винаги! Не ме гони нощем, защото знам… знам за кошмарите ти, но не ме е страх от тях. Страх ме е да не остана без теб. Отново.“

Каним ви на: Писателска работилница, 11-18.08.2013, Китен

Пишещи приятели,

След Китен 2011, Велинград 2012 и Велинград 2013, серията писателски работилници продължава. Китен ни очаква пак, с обещание за писане и плацикане. (Ама… писането ще е повече. )

Какво ще съдържа работилницата?

В нея ще си помагаме да:

си изясним какво искаме да кажем;
открием как да го изразим най-въздействащо;
развием уменията си с конкретни задачи;
обсъждаме плодотворно текстовете си с други хора;
редактираме художествени текстове, свои и чужди.

Заниманията ще продължат 6 дни, по 3 астрономически (4 учебни) часа на ден, плюс индивидуални обсъждания. Съдържанието на работилницата ще обхваща запознаване с основни литературни понятия, теории и възгледи за писането; развиване на конкретни умения и техники за създаване на текст; повишаване на езиковата култура. Примерни теми:

Кое определя жанра и как да изберем подходящата форма;
Защо някои истории се харесват на всички и как да общуваме с читателите си;
Героите ли правят света, или светът прави героите. Как да създаваме правдоподобни персонажи и светове;
Идея и форма – има ли разлика. Словото като инструмент;
Как се прави хубава история от нищото – конкретни сигурни техники;
„Авторът“, „писателят“ и техният незаменим редактор: как да направим от една гениална творба приличен текст;
Най-трудното: как да развием добро чувство за самооценка.

За кого е удачна тя?

За всеки, който обича да пише и иска да развива уменията си.

(Ако се вълнувате от другите страни на книгоиздаването, например разгласата и разпространението на готовата книга, хартиена или електронна, в България или в чужбина, препоръчваме ви да преслушате записите от Китен 2011; много от въпросите ви навярно ще открият отговорите си там. Може да питате и на място – ала не знаем дали времето ще стигне…)

Кой ще я води?

Водещите гл. ас. д-р Ангелина Илиева (Йоан Владимир) и Калин M. Ненов имат опит като автори на проза, поезия и есеистика, участници в съавторства, преводачи, редактори и коректори, членове на конкурсни журита.

Къде ще се проведе?

В базата на Министерството на здравеопазването в Китен.

Кога?

От 11 август (настаняване в базата след 13 часа + вечеря) до 18 август (закуска, обяд, отпътуване). Заниманията са от 12-и до 17-и.

Колко струва?

302 или 338 лв. – според доходите ви. Включва 266 лв. за седем нощувки и пълен пансион (закуска, обяд, вечеря); и такса за самата работилница – 36 лв. за ученици, студенти и всеки без собствен доход, 72 лв. за всички останали. Като се записвате, споменете от кои сте. (Това нямаше нужда да го казваме – нали? )

Как да участвам?

Запишете се до 15 юли – прочетете как тук. После задължително ни пишете на poslednorog -в- gmail-точка-com! Ще ви добавим към мейл лист за вести. Това е особено важно в случай, че се явят изненади.

Сетне, ако пожелаете, изпратете до 31 юли, пак на poslednorog -в- gmail-точка-com:

а) представяне в свободен текст (кратък разказ за себе си) до 3 стандартни страници (5400 знака);

б) свой художествен текст за редакция по време на работилницата – до 5 стандартни страници (9000 знака). Може да е завършен или откъс от нещо по-голямо. Ако имате конкретни въпроси по текста, включете и тях във файла.

Нещо друго?

Работилницата ще се състои само ако се запишат поне трима участници. Доведете и другарче.

Повече за условията и за другите летни курсове, предлагани от „Професионален форум за образованието“, вижте на сайта на Лятната педагогическа академия.

НБ! Ако имате по-специални нужди за менюто – вегетерианско, веганско, без определени храни… – опишете ги, когато се записвате.

Нещо друго?

Следете тази вест за промени!

Ваши работилничари:

Ани и Кал

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Привет, приятели! (:

Ето още от нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Представяме ви тук следващите три: „Завинаги и истински“ от Христина Михайлова; „Силата на любовта“ от Стефани Желязкова; „11 столетия + 7 часа разлика“ от Мария Иванова.

Приятно четене!

 

~~~

Христина Михайлова

18 години

СМГ „Паисий Хилендарски“, София

 

Завинаги и истински

На Цвети: благодаря за разбирането!

Това, скъпо мое дете, е описание на нещата, които трябваше да ти кажа преди години. Които трябва да ти кажа и сега, но нямам смелост да го направя. Любов моя, веднъж ме попита защо си толкова различна от братята и сестрите си – защото те са ти само наполовина братя и сестри, а баща ти не ти е баща. Винаги съм била вярна и предана. Не можах единствено да преборя сърцето си, въпреки че опитах. Кълна се, че опитах с всичките си сили!

Познавам истинския ти баща, откакто бях на 16. С него моментално станахме невероятно добри приятели. Той винаги е бил привлекателен и събираше момичета около себе си, точно както момчетата се тълпяха около мен. Двамата постоянно трябваше да отказваме и да се спасяваме от останалите, а това беше едно от многото общи неща помежду ни. В един момент друга близка приятелка се влюби в него. Нямаше по-щастлив човек от мен. До онзи момент винаги бяхме тримата. Когато разбрах, че приятелката ми ще има нужда от помощ, за да спечели сърцето на баща ти, се заех да помагам. С него започнахме да излизаме само двамата, да се събираме само двамата и дори веднъж заспахме само двамата, като през цялото време бях водена от благородната мисъл да говоря за приятелката си, да я хваля пред него и заедно да ù правим приятни изненади. Общите ни интереси ставаха все повече и повече. Един ден се събудих и осъзнах, че съм се влюбила в него. Нещо, което изричам за първи път, само пред теб.

Случи се така, че бяхме на събиране с едни приятели. Гледах едно бебе, а баща ти ми помагаше. Когато на бебето му дойде време за сън, го качих горе и му пях песни цял час. Накрая, когато го завих внимателно в креватчето, се обърнах да изляза и той беше там. Каза ми, че пея много красиво и ме целуна за първи път. След това се държахме сякаш нищо не се е случило, въпреки че спахме в една стая. По мое желание. За да не предам приятелката си.

След година заминах за Шотландия и през цялото време не бях спряла и за миг да мисля за баща ти, за откраднатите прегръдки, единичните и случайни моменти насаме и онази целувка. Но смятах, че времето лекува. В Шотландия срещнах бащата на останалите си деца. Да, обичам го и с него прекарах живота си. Но никога не съм била влюбена в него. Съжалявам. Когато завърших, решихме да се оженим. Нямах право да си пожелавам биологичния ти баща, който от четири години живееше при нас, защото също следваше в Шотландия. Това беше една от общите ни мечти. Аз вече бях сгодена, а той беше тръгнал с най-добрата ни приятелка. И колкото се радвах, толкова и плачех. И отвътре, и отвън.

Биологичният ти баща дойде при мен в деня преди сватбата. Годеника ми го нямаше. Не знам какво се случи, в единия момент се гледахме, а в следващия вече се бяхме вкопчили един в друг, сякаш никога нямаше да се пуснем. Това беше и единствената ни нощ заедно, нощта, в която създадохме теб, мило дете.

Когато стоях пред обредния дом, облечена в пищната си сватбена рокля, баща ти дойде при мен и поиска да поговорим, а аз го изгоних, ужасена от най-красивото дело в живота си. Пристъпих пред олтара и казах „да”, уплашена, че баща ти ще се опита да прекрати сватбата. Но той не го стори, отново се съобрази с мен. Сега си мисля, че може би се надявах баща ти да ме спре.

Не трябва да ми се сърдиш, прекрасно дете! Тогава бях млада и уплашена, смятах, че времето лекува всичко. Не исках да развалям щастието на двама души, за да съм щастлива аз. Не осъзнавах, че в крайна сметка нещастните станаха четири. Не знам до колко подозираше съпругът ми за чувствата ми, но той виждаше, че съм нещастна. Същото се отнася за приятелката ми и баща ти, на чиято сватба кумувах. Там сложих подписа си, станах официален свидетел на любовта им и я одобрих пред всички. Точно както тези всички очакваха. А през цялото време баща ти ме гледаше с тъжните си кафяви очи. Толкова светли и тъмни едновременно. Никога не бих могла да забравя тези очи.

Както виждаш, в момента със съпруга ми сме студени и отчуждени, приятелката ми и баща ти също, а онова, което свързваше трима ни и ни правеше толкова близки, отдавна се изгуби във времето. Останаха само милионите снимки и милиардите чатове, които да напомнят за едни по-щастливи времена, времена на смях, веселие и невероятно приятелство.

Направих много грешки, мило дете. И съжалявам безкрайно. Може би, ако някога имах смелостта да бъда с баща ти, щях да нараня само за малко останалите. Те щяха да си намерят други половинки и ние никога нямаше да се разделяме. Нито с баща ти, нито с другото момиче. Нямаше да съсипя живота и на четирима ни. А ти щеше да приличаш повече на братята и сестрите си.

Не си мисли, че си грешка. Единственото хубаво и прекрасно нещо в моя живот си ти. Единственото, за което не съжалявам, че направих. Виж се колко си красива, колко си мила, талантлива, умна и чаровна. И тези твои кафяви очи, където сякаш се оглеждат моите и на баща ти. А аз наистина обичам теб най-много от всичките си деца. Защото обичам мъжа, който те създаде, повече от всичко на света. Освен може би от теб.

Една майка не трябва да говори така, една жена не би трябвало да прави любов с гаджето на най-добрата си приятелка преди собствената си сватба и едно сърце не бива да бъде пренебрегвано, независимо от добрите намерения. Понякога човек трябва да е егоист и да вземе онова, което желае.

Опитах да направя нещо добро, а само навредих на онези, които обичах най-силно на този свят. Така и не казах на баща ти, че го обичам, дори когато той го направи. Не отговорих на онази първа целувка, когато трябваше. Не му дадох шанс да бъдем заедно, докато още нямаше други хора в живота ни, въпреки че той ме помоли. Не го оставих да спре сватбата ми и направих всичко възможно неговата да се осъществи. Съсипах живота на всички.

Затова сега, дете, ще ти кажа едно. Времето не лекува, когато ти е писано да бъдеш с някого. Съдбата не може да бъде преборена от човек, тя само ще си го върне тъпкано за опитите. В деня, в който усетиш дори лек трепет в себе си, бъди искрена с хората, които обичаш, и му се отдай. Не се съпротивлявай. Не изпускай шанса си, както аз изгубих моя. Толкова се радвам, че си по-съвършена от мен, че си наполовина негова и се моля това да ти попречи да извършиш моите грешки. Защото ти заслужаваш да бъдеш обичана! Завинаги и истински!

~~~

Стефани Желязкова

21 години

ПМГ „Никола Обретенов“, Разград

Силата на любовта

 

В края на града, в порутена къща, живее самотна майка, на име Найджин, с нейното дете.

Тя е честна, скромна.Мъжът ù почина преди десет години, когато детето им беше малко.

Един ден, седейки в стаичката си, Найджин говореше със сина си.

Денят беше горещ, точно по обед, и всички си стояха вкъщи на хладно.

Вратата на стаичката беше стъклена, а за да не прониква пряка слънчева светлина, Найджин я беше облепила с оризова хартия.

Изведнъж на вратата се появи сянка, силуетът беше досущ като този на мъжа ù.

Сърчицето на малкото момче прескочи в очакване…

На вратата се почука – чук,чук,чук.

Точно три пъти и сянката изчезна.

Малкото момче скочи веднага след своя баща, но отваряйки вратата, то не видя никого.

В двора имаше злобно куче, което не даваше да мине дори муха без да съобщи, в този момент спеше спокойно.

Момченцето обиколи къщата, излезе на улицата, но нямаше и следа от неговия баща.

След няколко дена Найджин се прибираше късно вечерта от работа. Изведнъж нещо я накара да замръзне на място.

Тя не можеше да помръдне, обля я студена пот. Беше сам сама в тъмната нощ на тази страшна улица.

Нещо надигна главата ù нагоре. От небето в тъмнината се спусна черна фигура, без точен образ.

Фигурата се спусна от небето към земята и изчезна, завивайки към близкото гробище.

Същата тази сила надигна погледа ù отново. Това се повтори… Потрети…

И трите фигури изчезнаха. Едва тогава тя успя да се раздвижи. Найджин потегли с бързи крачки към дома си, където детето ù беше само.

Тя отвори вратата на дома си, но усети страшен студ, въпреки лятната вечер.

Детето ù спеше. Тя седна на леглото до него и започна да се моли. Точно в този момент нещо отново я прикова и тя не можеше да помръдне.

Стоя така близо час. Беше изплашена, нямаше капчица сила в тялото си. След този час, усещайки чуждото присъствие и вперен поглед в себе си, тя се

раздвижи. Отиде до гардероба, взе тамян, запали го. Разбра, че е време да се сбогува с мъжа си.

- Върви си, Емилиян! Остави ни! Време е ние да продължим живота си без теб!

Тя освободи любимия си. Найджин осъзна, че всеки трябва да продължи живота си. Тя, тук и сега, със своето дете и да пусне духa на Емилиян по пътя, отреден му от съдбата.

 

~~~

Мария Иванова

18 години

СМГ „Паисий Хилендарски“, София

 

11 столетия + 7 часа разлика

 

„Брр, измръзвам!“ – потрепери розата и размърда крехките си листенца. Още в началото на зимата някой беше захлупил върху нея остаряло шише от безалкохолна напитка, уж за да предпази крехкото създание от снежните вихрушки. Избелелия, прокъсан етикет, лепнат върху пластмасата, потръпваше при всеки полъх на вятъра и това безкрайно смущаваше цветето. Розата копнееше за външния свят. Глупавото шише само я загрозяваше, а всичко отвъд него изглеждаше толкова прекрасно…

Заминах за Ню Йорк съвсем случайно, почти на шега. Когато попаднеш насред такова непознато място, тялото ти сякаш става по-чувствително от всякога. Докато сетивата ти поглъщат жадно всеки миг, умът трескаво търси загубените си опори в нещата, които му напомнят за дома. Но нима съществуват допирни точки между два свята, разделени от време и пространство?

Търсенето на прилики се оказа трудна задача. Да сравнявам икономиката беше безсмислено, а с житейския си опит от цели 18 години все ще се чувствам некомпетентна по политическите въпроси. Затова втренчих любопитния си поглед в тази тъй многоцветна палитра от лица и нрави, нарекла себе си американски народ. Хора, разбунтували се срещу стария свят и бурно скъсали връзката с него, или отчаяни търсачи на нови усещания и по-добро бъдеще, хвърлили се слепешката в бездната на непознатото. Това е образът на емигрантите в моите представи. Днес обаче нюйоркчани ми се сториха по-скоро затворени и уседнали, отколкото космополитни приключенци. Очите ми видяха едно стремглаво преследване на американската мечта, което за немалко е забулено в мизерия и завършва с вечеря в Мак Доналдс. Трагично ми се стори да общувам с хора, които едва поназнайват езика на родната си страна, а може би дори и не са напускали пределите на квартала. А такива квартали неизбежно си се обособяват. Азиатци, чернокожи, латиноамериканци – мегаполисът не смесва културите им, които безспирно се вливат в него, нито пък ги асимилира. Те сякаш остават разделени – всяка изолирана в собствения си сапунен мехур. Преуспели хора има със сигурност, но те са недостижими за погледа. За заниманията и постиженията им човек съди по гъсто посадените небостъргачи, сред чиито върхове се реят само парцалчета от синьото небе. За мен самата тези колосални сгради изразяват именно стремежът на американците да вървят нагоре, обръщайки гръб на всичко, което оставят след себе си. Иска ми се да не звуча толкова песимистично. Да, бляскавият Ню Йорк съществува и той наистина омагьосва. Голямата ябълка вероятно е много „вкусна“, просто аз не съм червей за нея.

Тук може би ще ме попитате: „Какви тогава сме ние българите?“. Не сме ли точно тези, които се питат „Как ще ги стигнем американците?“. Сега като се замисля, събратята ни отвъд океана имат доста какво да се учат от нас. Много хора вероятно ще погледнат с насмешка на тези мои патриотични думи, хора, които живеят с мисълта, че докато ние тук тънем в блатото на собствения си манталитет, навън е пълно с дисциплинирани умници. Та нали дори Алеко, който е видял широкия свят и е почувствал Америка повече от мен самата, чрез небезизвестния си герой е осмял качествата на българина, изродили се в противни недостатъци. Е, на такова мнение аз най-много бих се оплезила, защото вярвам, че стойностните хора съществуват и са навсякъде сред нас.

Вярно е, че си нямаме Метрополитън, в който невръстните малчугани да задоволят любопитството си за историята и изкуството. Вярно е, че колоритният ни характер не рядко създава неописуеми проблеми, когато трябва да вършим работа с друг себеподобен.

Но я се огледайте… та ние газим сред истински исторически съкровища – музей разлял се по цялата ни територия. Децата ни печелят битката с тромавата образователна система и смайват света с постиженията си. Тъжно е, че ги гълтат щатските университети, но те са тези, които могат да им дадат, това което заслужават. Пък нека после се фукат американците с велики открития – ние си знаем, че българският мозък има не пръст, а цяла ръка в тях. Тук не мечтаем по американски за къща, кола и огромна заплата, която дори не може да бъде похарчена заради свръхработохолизъм и липса на свободно време. В България вървим срещу насрещния вятър на обстоятелствата, умеем да се радваме на малките неща, а семействата се молят на първо място не за печалба от тотото, а тихичко нашепват: „Ех, дано се изучи!“. Не се затваряме в черупка, а се мотивираме да опознаем външния свят. Учим езици, разгръщаме книга дори в раздрусания градски транспорт и сме готови да бистрим проблемите на Папуа Нова Гвинея. Сърцати, с чувство за хумор, макар и пиперливо на моменти – ето какво представляваме ние българите. И това, че сме колоритни по своему, може да бъде само предимство. Факт – вечно ще ги има вайкащите се и мърморещи срещу всичко и всички, но те за съжаление не са плевел да ги отскубнеш. Нека американците размахват авторитетно пръст пред целия свят и се мешат настойчиво в чуждите работи. Тук ще призная, че донякъде са си заслужили правото. Но нека това не гризе самочувствието ни като жители на мъничка страна. Ние имаме откъде да черпим гордост. Нека поне за малко загърбим самоиронията и повярваме в качествата и способностите си.

Твърде много размишления. Да се върнем в града, който никога не спи…

Останала почти без дъх от скитане из улиците на Ню Йорк, с врат наболяващ от постоянното взиране във висините, стигнах до Сентръл парк. Какво учудване, какво възхищение! Гората беше като оазис сред пустинята от каменни великани. Ето я красотата, която умът ми търсеше. И в този миг обърнах поглед назад. Моята малка България, розата, доскоро сгушена под изтърканото шише, сега беше похлупена с изящен стъклен похлупак. Погледнах страната си със съзнание, изчистено от предразсъдъци за чуждото мнение, без да чета прогнилия етикет лепнат и от мнозина. И знаете ли – хареса ми!!!

В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели (:

Честит празник на всички ни! Растящи, непораснали и още слушащи гласа на онова пак дете, дето иска Луната да гушне и лети с Еднорога по меки пътеки, и се смеят с гласа на Нощта…

Ние, децата от ЧоБи (children of Men? of the Sun? ), продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

Предварителни поръчки – пратете парички по начините тук: 3 лв. за е-книга или 9 за х-нига.
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме – цялата Нощ, целия Свят, цялото, цялото…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов, Невена Стоянова

РАТАЯТ

 

Бях първият, който ги видя – може би дори първият по нашите земи. Маринеша щеше да е първа, но тя избяга в гората, докато аз още се мъчех да се извиня. Никога не се научих как да се държа с нея. Може би нямаше правилен начин. Чудя се дали някога съм щял да се науча.

Естествено, изобщо нямах работа на пътя по това време. Беше късно, подир залез, тъкмо да приготвям конете за сън. За да сме честни със стария Карш, никой не може да каже, че някога се е отнесъл с животно зле. Бих му поверил най-хубавия и най-неспокоен кон без колебания, или сляпо, безполезно, любимо куче, но не и дете. Името ми, доколкото знам, е Росет, което на нашия език означава нещо не съвсем безполезно, нещо прибавенo, за да подслади неизгодна сделка. Карш ме е кръстил така.

Виж, Маринеша… Маринеша значи „уханието на утринта“ и аз цял ден бях следвал това ухание по време на задачите ни, закачах я и я тормозех – признавам си го – докато някак получих половинчатото ѝ съгласие да се срещнем след доенето до пчелното дърво. Там вече няма пчели – рояха много отдавна – но Маринеша още го нарича така. Това ми се струваше също тъй влудяващо трогателно, колкото начина, по който косата ѝ се прибира назад от челото.

Тъй. Кълна се, че само бях погалил тая коса, дори не бях промълвил първата си неумела лъжа (честно казано, въобще не бях очаквал, че ще дойде – преди никога не си беше удържала на думата), когато тя отново изчезна, втурна се сред дърветата като нощна пеперуда, оставяйки само сълзите си по дланите ми. Първо се ядосах, после се разтревожих: нямаше начин да се вмъкна обратно в хана, преди Карш да е забелязал липсата ми, и ако дебелакът пропуска с повечето от ударите си, малкото, които уцелват, уцелват здраво. Така че още си стоях по средата на пътя, напрягайки целия си уморен ум да измисля история, на която, при повече желание, Карш би решил да повярва, когато чух трите коня.

Дойдоха откъм завоя отвъд малкия извор, от който никой не пие, три жени, яздещи близо една до друга. Една черна, една кафява като Маринеша (макар съвсем не толкова хубава) и една толкова бледа, че да я наречеш „бяла“ не значи нищо. Лилии, трупове, призраци – ако те са бели, тогава трябва да има друга дума за кожата на онази жена. Струваше ми се, както зяпах от пътя, че цветът ѝ е цвят на нещо отвътре, някакъв ярък, бушуващ живот, туптящ и изгарящ без ни най-малка мисъл за тялото ѝ, без грижа или милост. Конят ѝ се боеше от нея.

Черната яздеше малко по-напред. Тя спря коня си пред мен и поседя мълчаливо, преценявайки ме с продълговати, широки очи. Ако можеше да се прави злато от дим, би се получило нещо като цвета на онези очи. Аз самият стоях като глупак, без да мога дори да затворя уста. Сега знам колко е различно по други места, но в земите, където съм роден, жените не яздят без придружители, независимо колко са на брой. А Лал – по-късно научих пълното ѝ име, но не и как да го изговарям правилно – Лал беше първата тъмнокожа жена, която виждах. Тъмнокожи мъже – да, често, като пътуващи търговци и сегиз-тогиз някой поет, стихоплетстващ за хляб на пазара, но никога жена. Вярвах, като повечето хора, че такива няма.

(Иии?)

„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс четвърти)

Приятели, пак сме с вас (:

Напомняме ви, че новата книга в поредица „Човешката библиотека“ е втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме поредния откъс от нея.

А междувременно: тази седмица в Националния дворец на културата тече пролетен базар на книгата. Там може да откриете цялото „Непоискано добро II“ – както и някои от другите ни х-ниги.

Търсете ги на масичката на Александър Султанов (Ейдриън Уейн) – на третия етаж, до стълбището от лявата (западната) страна. Сред купища и купища книги-игри.

(Ако ви трябва определено наше заглавие – поръчайте си го поне ден предварително тук или на имейла ни. А най-добре направо пишете къде да ви го доставят Куриерите ни. Нали знаете, че разнасяме х-ниги из София и ползваме пощите?)

Приятно четене. (:

(Откъс първи)

(Откъс втори)

(Откъс трети)

 

~

 

Леона изследваше каютата си с отегчение. Сгъваемо легло, празни шкафчета, вградени в тапицерията, вградена тоалетна, в която беше трудно да се завъртиш, ако решиш да съблечеш връхната си дреха.

– Илюминатор за едно око – тя се усмихна през въздишка. Етиен я беше оставил тук, без да ù обясни нищо.

„Ще се видим по-късно, това каза. Може да означава всичко.“

Тя скри илюминатора. Чувстваше се наблюдавана, когато звездите надничаха в него.

„Той се зарадва да ме види. Хареса ме!“ – напомни си и се изплаши от себе си. Етиен имаше цел. Той беше повел хора. Много хора, защото Кийра спомена Лило.

„Отец Йоан ги е открил! – зарадва се. – Познават се! Ще бъдем заедно на Земята.“

Тя се отпусна в неудобното легло. Не можеше да си обясни защо му е на човек да става военен и да живее на кораб. Да преследва хора. Да екстрадира непокорни и ексцентрични единици до станциите. Така ги водеха там: „единици“. Да бие и убива, защото това му е работата. Ако си работник и правиш силиконови чаши, поне знаеш, че това е труд в полза на някого. Някой ще си купи от тези чаши, а ти ще вземеш пари за това.

„Не е много, но е повече от другото. Не убиваш, не те е страх, че ще се наложи да…“

– Може ли? – някой почука тихо отвън. Леона пусна светкавично пипало и хвана съзнанието му.

– Влез, Кериан! – Тя кръстоса крака пред себе си. Вратата все още беше затворена. – Не съм заключила.

– Предположих, че не си. – Той влезе, изчака вратата да се плъзне зад гърба му и се усмихна хладно. – Мисля, че имаш да ми казваш нещо или много неща – каза без емоция. Съзнанието му беше запечатано като склад с боеприпаси.

– Защо се застъпих за теб ли? – Леона отметна косата от лицето си, докато изучаваше неговото. Приличаше на мраморна скулптура, освен очите – тъмни и проницателни. – Не мога да чета мисли.

– Но можеш да разбереш какво ще направя? – Той смени тежестта си от левия на десния крак.

„Тежест?! Има тяло на балетист. А погледа му… снайперист.“

– Не – каза Леона. – Знам само как се чувстваш. Това обикновено е определящо за решенията, които вземаме.

– Отхвърляш мисленето?

– Човек има време да мисли, когато не е толкова объркан. – Леона бавно се премести към края на леглото си. – Ела, седни!

– Слушай, малката – ядоса се Константин. – Хайде да се разберем за едно. Ти няма да ровиш из мозъка ми, аз ще те оставя на спокойствие.

„Уплашен си!“

– Не искам да оставам сама. – Тя се усмихна. Знаеше, че му въздейства, както въздейства на всички мъже. – Страх ме е!

Очите му се разшириха. Складът за боеприпаси свали бронираната ограда, но остана заключен.

– Не те свалям, Кериан. Нека да бъдем приятели! Като изключа Етиен, ти си единственият човек на този кораб, на чието приятелство държа.

– Играеш двойна игра – каза той. – Само не знам за кого. За него или за себе си.

– Отидох доброволно на „Звезда 4“, за да играя за себе си? – Леона се усмихна, но в гърлото ù кипеше киселина.

– Пет години – разпери длани той.

„Не съм на дванайсет, да.“

– Бих умряла на мига, за да му дам шанс да продължи – изсъска Леона. – Нима се съмняваш?

– Не те познавам, а и е по-лесно да умреш за някой, отколкото да живееш за него – Кериан я гледаше строго. – Ти си още един идеалист, Леона. Още един Ален, още една Мая. Боя се, че точно това ще убие Етиен Мюзи – хората, които го следват сляпо.

„Очаквах го, да кажеш нещо такова. Песимист! Мразя песимисти.“

Тя се облегна на възглавницата. Хрущенето на изкуствената материя я върна у дома.

– Думите ти звучат логично, но в живота няма много логика. Седни, не хапя. Отец Йоан веднъж ми каза, че човешката логика е су… празнота, абсолютно нищо. По-висши закони движат живота ни, Кериан. По-прости… аз наистина не хапя.

– Рано е да се каже. – Той се приближи и се качи на леглото. Седна със свити колене, чак на другия край.

– Срещнах те на паркинга пред университета на Етиен, малко преди да ви хванат – сети се Леона. – Беше с момиче.

– Тя е… една малка част от причината да съм тук.

– О – Леона изкриви устни. – За това не вярваш на никого? Когато срещнах Етиен, той каза, че иска да види почтен човек.

Тя се изпълни с топлината от спомена. Гората и детството ù нахлуха в нея. Сламените рогозки на отец Йоан избодоха пръстите ù и откраднаха дъха ù.

– Няма почтени хора, Леона. Рано или късно всеки става предател, крадец или насилник – гласът на Кериан прозвуча като проклятие. – „Алианс Сикрет“ е продукт на обществото преди нас. Ресурсите на Земята се изчерпвали, а хората ставали все повече, въпреки жертвите, въпреки безумията на онова време. Хиляди жертви по магистрали, барове, училища. Всеки ден родители убивали децата си, деца предавали родителите си. За един шамар баща или майка отивали на съд. След голямата свобода дошла голямата диктатура. Какво значение има, че не помним събитията от две и дванайста?

– Не разбрах ти в какво вярваш – каза Леона.

– В индивидуалността! – Той се замисли. – Човек трябва да си даде шанс, Леона. Трябва да заложи на себе си и да стигне до предела. Затова обаче са необходими условия иии… много кредити.

– Преследвачи! – извика някой отвън. Кериан скочи от мястото си и се хвърли към вратата.

– Леона! – Етиен чукаше на вратата.

– Излез! Аз ще тръгна след теб – нареди Кериан.

– Не сме…

– Направи го! – прошепна той.

Тя скочи долу и излезе.

– Идваш с мен! – Етиен я дръпна напред.

– Какво… става?!

– Проследили са ни. Два преследвача на „Алианс Сикрет“. Трябва да ги разкараме, преди да дойдат още.

– Как ще ги разкараш? – Кериан ги настигна. Леона се стресна от гласа му.

„Какво е станало? Защо не искаше да ни види заедно?“

– Отивай горе, на оръдията! Всички ще се качите там! – отряза го Етиен.

Леона се взираше в очите му.

– Ти идваш с мен! – каза той.

– Етиен, аз ще съм ти по-полезен долу – спря го Кериан. – Тя не познава кораба.

– Горе, на оръдията! – повтори Етиен. Кийра и Мая тичаха към тях. – Вие също, ще пратя и Ален. Стреляйте по тях, докато не се откажат.

– Какви игри играеш? – Кериан сграбчи ръкава на Етиен.

– Трябва да го чуете, нямаме време! – извика Леона. – Кериан, довери ми се!

– Какво става? – изкрещя Кийра. Ален викаше нещо от пилотската кабина.

– Трябва да ми се доверите! – Етиен рязко издърпа ръката си.

– Хайде! – Кериан дръпна Мая след себе си. – Можем да свалим единия, докато се разправят.

Леона стисна ръката на Етиен.

– Искам обяснение! Не можеш да правиш каквото ти казва тя. – Кийра изглеждаше страшно. Очите ù блестяха и се въртяха в кървавите си орбити. Косата ù стърчеше като бодли на таралеж.

– Планът е мой, не на Леона. – Етиен ù обърна гръб.

Влязоха в пилотската кабина. Кийра не ги последва. Викаше след тях.

„Ще изпуши!“ – каза си Леона. Челото на Етиен блестеше от пот.

– Какво ще правим?

– Минаваме на ръчна. Ще обърна кораба – каза той.

– Таран?!

– Хвани съзнанията им! – Етиен обърна лице към нея. Беше напрегнат и уверен. Беше момчето от гората преди пет години.

– Лесно – усмихна се Леона.

– Първия капитан прати обратно, вторият ще го последва сам. Измисли нещо сигурно, не искам да убиваме.

„Чудесен си, Етиен!“

Тя хвана първия. Отгоре стреляха и не улучиха.

„Върни се! – нареди Леона. – Това е капан! На „Звезда 4“ става преврат. Всички са на „Звезда 4“, върни се!“

После хвана втория.

„Превземат станцията! – предаде тя. – Този кораб е примамка! Върни се обратно!“

Отгоре стреляха отново. Леона сграбчи съзнанието на Кериан.

„Май те е страх.“

„Не стреляйте! – каза му. – Още малко и ще се махнат.“

– Побързай, Леона! – Етиен стисна рамото ù. Щеше да го намрази, ако я беше попитал дали е добре или някоя глупост, която хората казват, за да заглушат собственото си безпокойство.

Хвана отново първия.

„В кораба има хлапета, върни се! Нужен си на „Звезда 4“.“

Опита се да си представи какво си мисли онзи мъж там. Убеден е, че полудява, но колегата му докладва същото.

– Ще стане. Не ни заплашват. Не стрелят по нас – зарадва се Етиен.

Отгоре също бяха спрели стрелбата.

„Ако не се върнеш сега, няма да има смисъл да се връщаш изобщо“ – предаде Леона към първия.

– Обръща! – Етиен беше забучил пръст в илюминатора. – Единият си тръгва.

– Този е вторият – усмихна се Леона. – Първият е по-упорит, но съзнанието му се пропуква. Ще го последва.

– Хайде, хайде – Етиен следеше илюминатора. Леона също се надигна. Приближи го и опря ръка на гърба му.

– Готово! – извика Етиен. – Много добре, Леона!

– Не очакваш и следващия път да проработи, нали? – Кериан стоеше в рамката на люка. Зад него надничаше Мая.

– Следващия път ще измислим нещо друго – каза Етиен.

– Рискът е прекалено голям – Кериан го гледаше остро. – Вече знаят, че имаме телепат. Първата среща е стряскаща, обърква, но втори път няма да се получи.

„Стига, Кериан! При мен се е получавало. Дори с капитан Лестад!“

Той я погледна стреснато. Гърбът му се изпъна.

– Какво има? – попита Мая.

– Ще оставя на автопилот, после ще обсъдим подробно, ако настояваш. – Етиен боравеше с плота рутинно.

– Отказаха се… Дали ще… доведат подкрепление? – Ален спря, за да си поеме дъх. Леона си помисли, че с Кийра зад гърба си и тя би побързала да стигне до другите.

– Никой не може да ни настигне вече. Не могат да ни проследят – започна Етиен.

– Кериан махна устройствата, но преследвачите ни настигнаха – прекъсна го Кийра.

– Тръгнали са веднага след нас. Смешно е да ни изпуснат – Етиен я погледна строго. – Достатъчно, Кийра! Отиваме на Земята.

– Предателят ще си получи сребърниците и ще върви да се обеси на някой клон – подсмихна се Кериан. – Той ще се отърве от вас, а ти, Етиен? Ще се измъкнеш ли?! Помогнеш ли веднъж на някой, без да те е молил за това… Знаеш ли, този проект „Непоискано добро“ е точно за такива като теб.

– Помогнеш ли му, без да те е молил, ще те преследва, докато те унищожи – тихо каза Леона. Очите ù срещнаха тези на Кериан.

„Вече знам“ – предаде му. Той само изкриви устни.

– Ей, какво правите вие двамата? – извика Етиен.

– Казах, че тя не ми харесва – изръмжа Кийра.

„Ще ти обясня, ако ми отделиш малко време след вечеря. – Леона се усмихна към Етиен. – Знам, че криеш нещо в каютата си, но при мен няма нищо, което да не искам да ти покажа.“

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Здравейте, мили приятели! (:

Продължаваме с нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Представяме ви тук следващите три: „Черна птица“ от Никола Пейков; „Любовни опиати“ от Есин Юсеинова; „Спомени от раклата“ от Неда Ненова.

Приятно четене!

~~~

Никола Пейков

13 години

104 ОУ „Захари Стоянов“, София

Черна птица

Тъмен гарван от високото долита

и сред хладен вихър озарени

пръстта из почвата разбива

със своите нокти черни.

Докуцуква да камъка напречно

и оглежда хълма с очи зачервени.

започва да грачи и продължава вечно

да възпява спомените разярени.

Не бихте го разбрали:

той говори за онез,

що вечно са се умълчали

като пойна птичка във кафез.

Но аз зная тоз език.

Ясно чувам и не ще забравя

всеки крясък, тъжен вик,

който времето удавя.

„Помня дните, когато аз

благородна птица бях

и всеки ден, всеки час

из дворците звънко пях.

Ала царят ни велик

веднъж бе в битка той посечен…

Всичко случи се за миг,

но животът бе обречен.

Когато царят си отиде,

всичко живо като че замре…

Тогаз чух как неговото либе

тихичко мене ме зове.

Песента ѝ бе искрица,

бе огънят в сърцето пак…

Ала тя зовеше моята душица,

зовеше я към мрак.

Клетката ми тя отвори

и пусна ме на свобода

Литнах, но чих я да говори

за жалката ми самота.

Не послушах нейните слова:

нали свободна бях!

Последвах моята съдба,

като в небето волно аз летях.

Ето, че дори до този ден,

когато съм на мъхестия камък,

няма никой освен мен

да си спомня за царя и неговия замък…“

Гръм удари от небето

и гарванът замлъкна.

Болеше го сърцето,

когато устремено хвръкна.

Размаха крилете си веднъж.

Веч няма помен от цар и царица,

а само жален дъжд

и сянката на черна птица…

~~~

Есин Юсеинова

17 години

ПМГ „Акад. Никола Обрешков“, гр. Разград

Любовни опиати

Музика,

внезапно дрънчене я прекъсна,

кристално „дзън“ и чашата ми мръсна

на хиляди парчета се разпръсна.

Музика, танци, пиянство, алкохол,

а над главата ми – любовен ореол.

Пиян бях, ала чашата ми бе на пода,

цяла нощ си сипвах, а пиех само сода,

пиян бях, ала не от алкохола,

не бях падал все още от стола.

Не беше водката това, което ме тресеше,

обичам уиски, но и то не беше.

Не знаех стъпки, нито ритъм,

но танцувах без да се запитам,

танцувах, винаги танцувах смело.

Любов – това беше нейно дело.

Опиянен бях и още съм,

светът върти се като сън,

любовта замайва ми главата

и като пиян, отказват ми краката.

Виждам само нея, в мъглата ясна,

сякаш всичко е тъмно, а тя прекрасна,

сред дим от цигари, очите и проблясват,

а желанието и копнежа в мен нарастват.

Като във фантастичен филм тече ми мисълта,

музиката ми е саундтрак, а момичето – солта,

тя е най-важното в тази дискотека,

даже и в живота, нека ме обича, нека.

Нека бъдем неразделни, вечно сляти,

любов и музика са моите опиати.

 

~~~

Неда Ненова

15 години

СОУ „Никола Йонков Вапцаров“, с. Бенковски

Спомени от раклата

 

Хубав летен ден е. Мама решава да ме заведе в къщата, където е минало детството ù. Стените и таванът са започнали да се пропукват, комините ги няма, а още с отварянето на вратата става ясно, че отдавна тук никой не живее.

Погледът ми е привлечен от стара, но красива дървена ракла. Отварям я, а у мама заживяват спомени. Най-вълнуващото предстои. На дъното намираме грижливо сгъната носия – бяла кенарена риза, дълга синя с лилави карета аладжа (елек), червена вълнена престилка, за съжаление, проядена от молците. И към всичко това шарена кърпа. Питам мама на кого е била, а тя вдига рамене и казва, че може би е на баба.

Вземаме я с нас и в края на деня отиваме при баба. Когато вижда носията, очите ù се пълнят със сълзи, а аз не мога да повярвам, че държа в ръцете си нещо, което е било на моята прапрабаба – майката на прадядо ми. За първи път се докосвам до корените си и бързо решавам да облека тези дрехи, макар и да миришат на застояло. Опитвам се да сложа кърпата на главата. Баба спокойно ми обяснява, че мястото ù е на кръста. За мен е странно защо, но разбирам всичко, след като ми обяснява, че някога на жената ù е била нужна опора в кръста, за да издържи на тежкия физически труд.

Готова съм. Мама възкликва: „Боже, колко слаба и стройна жена е била!“. А моето въображение започва да рисува картини. Представях си я как тъче на стана, как крои с ножица в ръка, как шие край огнището. А може би, точно с ръкава на тази риза е бърсала стичащата се по челото ù пот по време на жътва.

Гледайки шарките и съчетанието на цветовете, си давах сметка, че освен всичко друго, тази жена е имала изтънчен вкус и усет за красивото, била е сръчна и трудолюбива. И всичко това е шито на ръка. Значи е била и търпелива, защото за да сътвориш такова изкуство, се иска търпение.

Не знам защо, но се чувствах и продължавам да се чувствам горда с това, което открихме. И днес в модерния свят на технологиите освен до компютъра, често се докосвам до тази семейна реликва, съхранена повече от сто години, защото вярвам, че няма бъдеще без минало. А всъщност в тези дрехи за мен е съхранено миналото на едно цяло поколение жени. Минало, което много хора са захвърлили на сметището, без да си дават сметка, че поколенията имат нужда да знаят, за да бъде по-силна любовта им към род и роден край.

Малкото четене: Текстове от Копнежа

Здравейте, скъпи приятели! (:

Започва нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за ученическо творчество. Представяме ви тук първите три: „Хамлетъ“ от Лиляна Тодорова; „С думи и струни за пътя“ от Мишел Коцева; „Крушката“ от Светлана Петкова.

Приятно четене!

~~~

Лиляна Тодорова

 18 години

ПМГ „Нанчо Попович“, гр. Хасково

Из „Хамлетъ“

ПЪРВА сцена

(влиза Фортуна)

Фортуна: В продължение да дългогодишната си кариера като странстващ шпионин съм се сблъсквала с всякакви произшествия – престъпления, канибали, педофили, върколаци, вампири, гангстери, нинджи – насилие и агресия. Веднъж дори бях свидетел на жестоко убийство – извършено с лъжица.

Но никога, никога не бях чувала за подобно безсрамно, недостойно, покъртително престъпление. Дори ме боли да го изрека…

Огромна отговорност тежи на плещите ми, което всъщност не е рядкост за човек с моята професия. Едва преди два дни постъпи анонимен сигнал за извършеното. В това село броди на свобода крадец от тежка категория. На свобода!!? Някъде наблизо обикаля крадецът, извършил нещо покъртително дръзко – откраднал е 30-годишната отлежала сливова кметска ракия! Заподозряно е цялото население – от селския поп до овчарското куче! Виновни са всички до доказване на противното!

(срещата на Офелия и Хамлет)

Офелия: Хамлет, какво правиш? Защо си чак дотук дошъл?

Хамлет: За теб, любима! Не искам да слушам друга, не искам да знам! Не ме интересува никой, ти си моя живот, ти си песента в главата ми, ти си блясъкът в очите ми! За тебе всичко бих направил, звездите ще преброя и за теб ще ги сваля! Слез при мен! Не се слушай какво ти говорят хората! Аз мога да те накарам да се почувстваш така, все едно те не са от значение. Ела при мен…

Офелия: О, Хамлет, обичам те и аз! Но баща ми забранява да излизам с теб и непреклонен е пред решението си. Колко чаках някой като теб да се появи! Да ме откъсне от помисли за злини и за забрани! Но усещам, че нашата любов е тъмен грях без бащината ми благословия. О, колко хубав би бил животът ми, ако можех с теб да бъда аз! Как искам всички това да знаят и на никому да не пречи, но уви! Не мога да прекрача семейната забрана и честта на фамилията, ценностите за едно увлечение… Но то е толкова красиво и така го искам! О, господи, полудявам ли?! Защо така разкъсваш ме?! Не мога да избера! Не искам да изпускам нищо! Не искам да живея вечно в колебание. Или да съжалявам за избора, който съм направила. Какво да избера! Ах, ще се разпадна на половини!

Хамлет: Ние двамата с теб сме дори по-зле от луди, Офелия. И лек за нашата болест трудно ще намерим. Да забравя за теб е все едно да забравя да живея. Твоята красота е дивна сила, която тегли ме към ада. И дори без бащината ти благословия, готов съм с теб аз да замина – далеч, където никой нас не знае и никой нехае за чувствата ни един към друг. Готов съм да те взема, Офелия, но първо трябва да довърша делото си в това село, което прояжда се от тъмни тайни и лъжи отровни.

(Хамлет пее любовна песен)

Офелия: Хамлет, какво правиш? Как се осмеляваш да вдигаш такъв шум, ами ако баща ми те чуе?

Хамлет: Баща ти е в кръчмата и вече отдавна не е в състояние да ме чуе, погрижил съм се за това.

Офелия: Хората ще те видят и ще му кажат, после ще си имаш проблеми.

Хамлет: Скъпа, Офелия, любима моя, баща ти вече таи голяма омраза към мен, но това не може да попречи на безпределната ми любов към теб, не може да ме спре, дори и с ад да ме заплаши.

Офелия: О, Хамлет, дори в тези селски дрипи, в моите очи ти на знатен принц приличаш и от звуците на песента ти потрепервам всеки път. Но безсилна е жената в тези времена и правото решения да взимам нямам аз сама.

Хамлет: О, слабост, твойто име е жена. Но не можеш ли сърцето си да послушаш поне веднъж и да бъдеш моята любима докато смъртта ни раздели.

Офелия: Ох, така го искам, но не зная… Върви сега, тръгвай докато не е твърде късно, за да се измъкнеш. Аз от време имам нужда, да помисля, разкъсвана между разума и сърцето.

Хамлет: Но защо да тръгвам, казах ти вече, баща ти пие в кръчмата и няма да се върне скоро.

Офелия: Баща ми –да, но брат ми Лаерт се върна от града наскоро и не искам да .. О,не, боя се, че го чух да идва даже. Тръгвай, Хамлет, тръгвай бързо!

Хамлет: Не мога да си тръгна, мила, твойта красота е като окови, които не ми позволяват да се мръдна.

Офелия: Но брат ми идва, Хамлет!

Лаерт: Какво става тук?

Офелия: А нищо, говорим си само.

Лаерт: Ти ли си психопатът Хамлет, който кръжи около сестра ми и заплашва да порони семейната чест? Колко безочливо! Нарушаваш не само волята на бащата на любимата си, но нарушаваш и попската забрана, следователно и божията. Сега като виждам колко си недостоен за Офелия, разбирам защо баща ми ме извика да се върна чак от града, за да браня крехкото създание, наречено моя сестра. Толкова млада още, не е способна да мисли още, а ти я притискаш с присъствието си!

Хамлет: Аз желая на сестра ви само най-доброто.

Лаерт: Тогава стой далеч от нея, мерзавецо!

Хамлет: Не съм убеден, че тя желае това.

Лаерт: Твърде рано е все още, за да се грижи сама за себе си, едва девойка. Баща ми вече ми разказа за твоето нахалство и в селото доста се говори също.

Хамлет: А Офелия какво каза?

Лаерт: Тя няма право на глас, мръснико! Твоята наглост ме предизвиква да извадя… меча си и да те предизвикам на двубой.

Лаерт: Офелия, прибирай се вкъщи, силата ще реши кой от нас двамата е правилен в преценката си за твоето бъдеще.

(Офелия излиза уплашена)

Хамлет: Ах, ти, злобата ти е безпочвена и неумерена! Не ме познаваш дори, а смееш да ме съдиш. Вместо да прогледнеш и да разбереш, че намеренията ми са изцяло чисти и добри, ти си заслепен от чужди думи. Но щом искаш да се бием – така да бъде. Аз също нося си отбрана (вади оръжие).

(почват да се бият)

 

 

(Офелия-монолог; Раздвоението)

Офелия: Ах, как трудно е да си жена…Никой мнението ти не зачита, никой не те пита избор готова ли си да направиш. И нося в себе си това тежко бреме –  любовта, което хем ме окрилява, хем дърпа ме към ада, надолу с тежест тей голяма. И борят се в мене две желания големи – едното да последвам сърцето и любимия си безрезервно, а другото да спазя бащината воля, да бъда примирена, сдържана и блага. Дали да почувствам свободата и да разочаровам цялото ми село, или да бъда вярна на морала? Какво да избера? Две личности сякаш борят се вътре в мен и не мога вече да понсям душата си така раздвоена! Ах, де да можех с меч сърцето си да срежа и мислите на две да разделя! Да знае всяка половина какво да прави, на кого да угоди и как да не пострада! Да беше лесно, но не е! Да можех да заспя… нали утрото по-мъдро е от вечерта, но сън не ме лови вече трета нощ поред… нерешителност и слабост… всичко, дето чувствам в този момент! Е, ясно е какво ще сторя аз сега – на две ще се разделя. Едната – непокорната, свободна, следваща съдбата си любовна, а другата   мирна, плаха и спокойна, кротка като пиленце, чевръста домакиня в бащиния дом, затворена между четири стени. Едната цялата в червено като грях, а другата – бяла, побеляла от невинност чак. А някъде измежду двете, по средата е истинската Офелия –сама. Неспособна да събере двете части от себе си в едно единствено пространство – свойто тяло.

***

(действието се премества в гората)

Хамлет: О, как не предвидих това! Защо се занимавах със селските дела, какво като знам кой какво е открадна и кой кого е убил… това няма да върне Офелия! На място, където всички работят наопаки, само трагедията е логичният завършек на събитията! Там, където светецът е най-големият грешник и главният оправник е най-побърканият човек, няма какво друго да се случи. Разкрих ви, но наказание за делата ви няма да има… Та кой да ви накаже, аз съм просто един луд, който говори пълни безсмислици… И без мен селото няма да се разпадне.

Сирак си бях преди, но сега сирак аз станах по душа! И без мен селото няма да се разпадне. Незначителна част съм от цялото, но всъщност единственият, който вижда нещата ясно. Единственият, който вижда истината там, където най-малко се очаква да се крие. И ето го резултата – погубихте единствената красота на това място, лишихте ме от единствената ми утеха и подкрепа. О, Офелия, любима моя, не успях аз теб да защитя, уви… Безвъзвратна твойта гибел е сега… Сбъркан е този свят и всичко в него е наопаки, а място аз в него вече нямам…

 

Хамлет: Аз не изпитвам и капка жал към всички вас, нито се разкайвам за греховете, които извърших. Усещам само жал и огорчение за това, че не успях да спася двамата най-важни за мен хора. Превърнах се в един от всички вас, които мразя. Да,мразя ви и се изгубих в своята омраза и желание за мъст. Отмъстих, но не получих удовлетворение, защото дори и смъртта на всички долни мерзавци няма да върне нито моята прекрасна Офелия, нито милата ми майка. Аз вече нося злото в себе си, както всички останали в това село. От сега нататък нямам сили да се боря, а и няма за какво. Вие погубихте всичко добро, любещо и благородно в мене. С вашите интриги и сплетни, прикрити зад лукавите ви усмивки. Превърнахте ме в убиец. В една празна душа. В една гниеща и прегниваща развалина. Вижте се, лековерни уроди, колко сте жалки и гнусни. Нямате капка достойнство. А ВИЕ ще ме учите на морал, ВИЕ ще ми казвате ,че съм луд, ВИЕ – фалшиви самовлюбени глупаци, ще определяте правила, по които АЗ да живея! Алчни пияници, братоубийци, жадни за власт, егоистични грешници, скрити под удобните си маски и измислените религиозни вярвания. Живеете безцелно, безропотно, но съобразно с абсурдните си самоизмислени догми. И изкарвате мен еретик! И никога няма да се промените, забулените ви очи никога няма да прогледнат и сърцата ви пропити с горчива, хладна отрова никога няма да трепнат. Вие ще се удавите в океана на собствената си злоба. Отказвам да живея сред вас, долни пъзльовци. Отказвам се, не мога. Господи, прости ми ,че в гнева и мъката си, погубих своята душа, а с нея твоето най-красиво творение и най-обичното ми същество. Прости ми, че не помогнах на майка си да види истината и така погубих и нея. Пропилях дните си в опити да преборя демоните, а накрая аз станах такъв. Прости ми и ми помогни аз сам да си простя! Офелия, любима моя, идвам при теб и този път няма да позволя на нищо да застане между нас, дори и на самия дявол!

(Хамлет се самоубива и сцената се затъмнява.)

***

Хорацио: Бог да те прости, приятелю. Ти беше този, който прозря истината.

Прости ми ,че и аз се усъмних в твоята правота. (въздъхва) Явно наистина няма ненаказано добро. Дано поне сега душата ти изпитва мир. Ще останеш мой най-добър приятел завинаги , въпреки че повече не ще прекарвам времето си с тебе! Ще останеш моят най добър приятел, защото ти показа ми какво е лудост и какво е днес реално. Аз заминавам надалече. Какво ще търся даже сам не зная – щастие ли, любов, пари или ракия. Напускам бащината къща и отивам надалече! Да се скитам, да дерзая, но да продължавам. Тоз’ живот аз нямам намерение да пускам.

Сега за мен светът е и чужд и мой. Все едно и също – без близки, без роднина… Сега съм гражданин на цялата Земя-родина. Не знам дори дали познавам себе си. Надявам се, че ще се преоткрия. Надявам се да се натъкна на мястото, където пасвам. Надявам се, че все няк’ъв смисъл ще открия. С надежда тръгвам и ще скитам, защото тук надежда вече не откривам…

 

~~~

Мишел Коцева

16 години

21. СОУ „Христо Ботев“, гр. София

С думи и струни за пътя

Няма човек, прочел „По пътя“ на Джак Керуак, който да не е повлиян поне мъничко. Тази книга ме грабна още с първите страници, даже още със заглавието. Тя ми даде тласък и отвори сърцето ми за новото, неопитаното, за дългия път без време. И така започна всичко. Ще разкажа за любовта към пътя простичко и с примери…

Ранните утрини, в които ставаш с птиците и подемаш собствената си песен с усмивка, събирайки багажа. Раницата пълна с мечти,тетрадки,книги с поезия и най-нужното. Cърцето гладно, погледът блестящ.

Целуваш близките за едно кратко довиждане и тръгваш. Първите ласки на вятъра по кожата и ти преливаш от щастие. Вдигам тост за момента след часовете на шеметно сменящи се пейзажи, съпроводени от музиката в ушите и сърцето, когато слизаш от колата и ароматът на сол и горещо лято те удря в носа. Пълниш дробовете си с мирисa на предстоящите дни, а може би и седмици на синьо безгрижие. Тичаш към плажа и ето ги първите песъчинки по босите ти крака, първите вълни и първите морски пръски по лицето ти. Смееш се заедно с чайките и лягаш уморен на плажа. Но щастливо уморен. Пътят е изтощителен, но прекрасен, а ангажиментите, които най-сетне си приключил, трудът, който си полагал месеци наред за своето бъдеще – най-накрая получаваш почивката и знаеш, че ще остави горещ спомен в съзнанието ти. Струните на китарата описват всичко това, което аз не мога с думи. И идва онзи момент от деня, здрачът, малко преди слънцето да обагри всичко в кървавочервено и да предупреди, че нощта пристига. Онзи момент, в който цветовете наоколо се сливат в една красива феерия и ти знаеш, просто знаеш, че всичко това е специално за теб. Нощта донася своята еуфория, всичко се раздвижва, кръвта закипява и ти си неуморен. Ще затвориш очи чак призори, когато видиш изгрева. Ще спиш спокойно, мислейки за дома и колко любов и спомени ще донесеш там. Лято, лято, лято. Или може би август, когато…

Палатката е на гърба ти, краката ти крачат неуморно все нагоре, нагоре, нагоре към върха на планината и всичко около теб е толкова зелено, толкова живо, толкова свежо. Вървиш, войник на Щастието в ритъма на марша на Свободата, и скоро ще стигнеш. В момента, в който стъпиш най-високо, последната крачка, която правиш… Това аз наричам Свобода. Когато си горе, сред природата в най-чистата и най-недокосната от човека точка, където си откъснат от железобетонния затвор и освирепелите машини. Когато фотографираш всичко наоколо с очите си.

И отново идва залезът. Но тук в планината е много различно. Огънят пращи и пламъците облизват въздуха. Гората е дива, тъмна и първична. Лягаш безкрайно уморен до китарата си и поспрелите и за почивка струни, но усмивката все така не слиза от лицето ти, докато нощният живот запява своята песен, с която да те приспи.

Но както абсолютно всичко, и това си има край. Идва моментът да се върнеш у дома, но знаеш, че си оставил част от себе си и сърцето си там, където си бил най-свободен. Неизброими са пътищата, по които можеш да тръгнеш, местата, които да посетиш. Най-ценно е онова, което си научил в движение. Но аз не мога да разкажа, не мога да опиша. Мога само да пожелая „лек път‘‘.

 

~~~

Светлана Петкова

18 години

ПМГ „Акад. Никола Обрешков“, гр. Разград

Крушката!

Чуваш любимата песен и хващаш поя, закачен на палката за барабани, подарък от един барабанист. Започваш да въртиш и на яката част избухваш и засилваш поя, а той като магнит се привлича към крушката позната. „Полилеят“ – някогашна красота с много висулки, превърнат в основа- останка с крушка в нея.

Върховният момент! Осветлението започва да примигва, чувстваш се като на участие под прожекторите с озвучение… Горката крушка виси на тънко кабелче, разбити стъкла по земята, търкалят се…

Чувство на нещо познато, което ти се е случвало вече. Тръпка на героизъм полазва те. Увереност, че ще се справиш бързо с проблема те обзема. Поглеждаш в скривалището за крушки, няма нито една… Ужас!!

Вечер е, не ти се ходи до магазина, а родителите ти пак ще ти мрънкат за поредната невинна крушка, станала жертва на любимата песен. Няма как, трябва да се действа бързо! Навън е страшна зима, лед блести като на ледена пързалка. Нищо, ще се справиш. Отиваш до коша, за да унищожиш уликите от местопрестъплението. Бързо в магазина влизаш, купуваш една крушка и със самолетна скорост прелиташ към дома. Уеааах… Момиче, което няма страх да сменя крушки и напротив, усъвършенства се! Ах, да можеше баща ти да го оцени…

След дълбоките мисли се озоваваш пред блока, когато най-малко очакваш се случва обрата на съдбата. Ледът показва своята зловеща сила, излъгвате и ти си върху него. Поглеждаш синята кутийка, а в нея начупени стъкла. „Ооо, Боже, пак ли ????“

Ядосана се връщаш в магазина, а продавачката иронично те поглежда и ти казва:

– Пак ли крушка ще купуваш?

Засрамена стоиш пред нея и тихо отговаряш ти.

Тръгваш с крушката проклета отново към дома. Няма време!! Всички скоро ще се приберат, а ти крушка имаш да завиваш!

Стълбите нагоре качваш, а съседът ти от втория етаж те стряска и крушката във въздуха полита… Отчаяние и гняв пораждат се, а ти се молиш тя да остане здрава.

Отключваш входната врата, светваш навсякъде и с фенерче в уста върху стола над престъплението правиш майсторски неща. На вратата се звъни, майка ти ти крещи, а ти още завиваш крушката проклета. Ирония ли е това???

Като в приказките за деца, 100-ватовата крушка светна. Прибираш последните улики в раницата и посрещаш с усмивка на лице родителите си. Баща ти те пита на шега, но пак уцели в целта: „Пак ли счупи крушката?“, а ти уверено отговаряш: „Ти за каква ме вземаш? Аз тестове решавах досега.“

Копнеж за ученическо творчество 2013: отличия

Приятели (:

На 27 април, в последния ден от осмия Фестивал на българското образование, се събрахме да наградим отличените автори в Копнежа за ученическо творчество. Ето как:

Тук трябваше да има звукозапис от награждаването – но и двата, които направихме, не стават за слушане. Ще се притече ли някой на помощ?
А тук – може би – ще има разказ от присъствалите. Ако на някого му се доразказва…
Поглед от Петър Атанасов в SciFi.bg (очаквайте!)

И ето кого:

Отличия от Фентъзи ЛАРП Център

Мая Стойчева и Михаела Белчева – за „Странните пациенти на доктор Комар Комаров“
Раян Иванов – за „Духчето Ото и неговите малки тайни“
Мишел Коцева – за „С думи и струни за пътя“
Дени Костов – за „Разговор с риба“
Петя Богданова – за „Героите“ и „Подредбата на Вселената“
Веселка Цветанова – за „Душата на извора“
Мария Иванова – за „11 столетия + 7 часа разлика“
Ралица Радева – за „Дневникът на моята мечта“
Борислава Миткова – за „Да гаснеш бавно“
Венета Драгнева – за „Детска молба“ и „Любов“
Мария Стефанова – за „Призрачен свят“
Рая Йовчева – за „Писмо в бутилка“
Мартина Стоянова – за „Вълшебният остров“
Ивана Колева – за „Доброто и болката“
Ралица Петракиева – за „Спомени“
Вяра Дончева – за „Геометрични вълнения“

Отличия от електронно списание SciFi.bg

Веселка Цветанова – за „Душата на извора“
Ивана Колева – за „Доброто и болката“

Отличия от фондация „Човешката библиотека“и клуб „Светлини сред сенките“

Алексия Огнянова – за „Аз, морето“
Алис Сандалова – за „Тайнствената книга“
Синем Смаилова – за „Глътка вода“
Габриела Динева – за „Звезден миг“
Мая Стойчева и Михаела Белчева – за „Странните пациенти на доктор Комар Комаров“
Мария Белчева – за „Щом любов нямам, нищо не съм“
Милена Милтенова – за „(Ти си моето тик-такащо безвремие)“
Мария Чонова – за „Ученичка“
Емилия Тосева – за „За какво мечтае гората“, „В гората“, „Ти си“, „Приказките на гората“ и „Аз обичам България“
Ивайла Тодорова – за „Чуждото е без пари“, „Някакво червило“, „Седем+“ и „Песен пята“
Роди Атанасов – за „Любовта към хората“
Християн Трифонов – за „Моят град – моето бъдеще“
Глория Тодорова – за „Аз ще бъда“
Мария Янева – за „Васил Левски“

Христина Михайлова – за „Завинаги и истински“
Катерина Чобанова – за „Живот без дрога“ и „Хайку“
Раян Иванов – за „Духчето Ото и неговите малки тайни“
Мишел Коцева – за „С думи и струни за пътя“
Радина Петрова – за „Подмамените таралежчета“
Иван Догазанов – за „Една мечта“
Дени Костов – за „Разговор с риба“
Мартина Неделчева – за „Можеш ли да си представиш“ и „Листи“
Петя Богданова – за „Героите“
Цветина Пенева – за „Отново за детството“
Милен Стоев – за „(Беше прохладна нощ…)“
Йорданка Делева – за „Парадът на душите“
Йоанна Стоилова – за „(Някога един велик човек ми беше казал…)“
Мария Иванова – за „Коледари“ и „Морски спомен“
Денис Пеев – за „Машина на времето“

Станислава Александрова – за „Златна есен“
Милена Борисова – за „Ти ни трябваш и днес, Апостоле!“
Елван Накиб – за „Бейовото дърво“
Веселка Цветанова – за „Душата на извора“
Николай Иванов – за „Животът на една капчица“ и „Малката рекичка“
Мария Георгиева – за „Мръсната река“
Стефания Ангелова – за „Молбата на кавказкото попче“
Кристиян Овалов – за „Цар Нептун“
Габриела Николаева – за „Съветът на делфина“
Стойчо Младенов – за „Моят Бог“
Мария Иванова – за „11 столетия + 7 часа разлика“
Ралица Радева – за „Дневникът на моята мечта“
Елена Таракова – за „Краят на една слънчева хрумка“
Стефани Желязкова – за „Силата на любовта“
Светлана Петкова – за „Крушката“

Любомир Лозанов – за „(Свободата е едно от неизменните права…)“
Атанас Атанасов – за „Котката и мишките“
Катя Иванова – за „Те“
Петя Петрова – за „Липса“
Божидар Русев – за „Междупланетно приятелство“
Йоана Богоева – за „Още един ден“
Яна Миладинова – за „Вярвам в теб!“
Ангелина Костадинова – за „Васил Левски“
София Стоянова – за „Коледа“
Мария Стоянова – за „Коледа“
Цветелина Петкова – за „Васил Левски“
Стефан Флоров – за „Снежен човек“
Ваня Миланова – за „(Аз обичам да мечтая…)“
Никол Йоткова – за „Апостолът на свободата“
Илияна Александрова – за „Художник“
Преслава Македонска – за „Сълзи на ангел“

Габриела Кючукова – за „Свободата и робството в нашето съвремие“
Недка Боюклиева – за „Тишина“
Бюрол Хайдар – за „(Кажете ѝ, че съм добре…)“
Бюлент Хайдар – за „Чуй ме!“
Яни Стоева – за „Какво премълчава историята“
Борислава Миткова – за „Да гаснеш бавно“
Есин Юсеинова – за „Любовни опити“
Неда Ненова – за „Спомени от раклата“
Антония Тодорова – за „Мечтата на охлюва“
Виктория Идакиева – за „Каша от мисли и идеи“
Мария Чапарова – за „Обърнато наопаки“
Елка Петрова – за „364 дни до любовта… към…“
Ния Василева – за „Магията в нас“
Петър Пашев – за „Проект за чисто бъдеще“, „Бастун и цървул“ и „Приятели верни“
Венета Драгнева – за „С вкус на лято“, „Детска молба“, „Пролетна песен“, „Мартенска гора“, „Земята е нашата къща зелена“ и „Изненада“
Милена Нечовска – за „Любовта“

Мария Стефанова – за „Водата – извор на живот“, „Призрачен свят“ и „Най-голямото богатство“
Едже Солак – за „Мои детски мечти“, „Аз обичам Черно море“ и „Обичта, разбирателството и вярата!“
Мерал Тюлекова – за „Обичам“
Кирил Димов – за „Бог иска любов“ и „Мечта“
Гергана Богданова – за „Мое море“ и „Моите детски мечти“
Светослав Стоянов – за „Обичам морето“
Рая Йовчева – за „Писмо в бутилка“
Петър Вълчев – за „Литература – защо? И какво от това?“
Иванина Христова – за „Рапунцел и Снежанка“
Мина Кадиева – за „Честният момък“
Ева Диева – за „История за шоколадовия град с шоколадови хора“
Христо Пулев – за „Междузвездните братя“
Тодор Тодоров – за „Бързата работа – срам за майстора“
Стоян Николов – за „Междузвездни войни“
Илия Илиев – за „Приключението на хамстерчето Бен“
Илона Христова – за „Невероятното приключение на Ребека“
Жанина Чередник – за „Вълк и лисица“
Надежда Стойчева – за „Добрата постъпка“

Мартина Стоянова – за „Вълшебният остров“
Драгомира Паскова – за „Измамата на малкото зайче“
Теодора Драгова – за „Рожденият ден на Лъвчо“
Леда Михова – за „Червейчето Рони“
Валентин Василев – за „Изгубеният град“
Цветомила Попова – за „Подаръкът“
Ивана Колева – за „Доброто и болката“
Ралица Петракиева – за „Спомени“
Ивелина Василева – за „Леденият дракон“
Никола Пейков – за „Черна птица“
Цветан Ганев – за „Асансьор към небето“
Венета Чавдарова – за „За границите,хаоса и справедливостта“
Елена Лютова – за „(Гори и не престава да гори…)“
Александрина Иванова – за „(Това съм аз…)“
Деница Марчевска – за „За любовта накратко“
Вяра Дончева – за „Геометрични вълнения“
Лиляна Тодорова – за „Хамлетъ“
Нелина Карабова – за „Благодаря“
Гергана Тодорова – за „Репликите“
Вяра Богоева – за „Моето училище“
Виолета Богданова – за „(Нито веднъж…)“

Отличията са изброени в реда, в който получихме текстовете. Копнежът не съревновава авторите едни с други (за това си има конкурси ) – той отличава всички, чието вълнение и старание са ни впечатлили.

Лека-полека ще публикуваме тук ония отличени текстове, които авторите пожелаха да споделят и с вас.

Благодарим на всички участници за усмивките, писъмцата (особено за милите… макар че и от другите имаше какво да научим ) и за ударната доза вдъхновение, че следващата вълна идва. Хайде пак!

Благодарим и на съмишлениците ни от „Професионален форум за образованието“, които за пета година ни сътворяват възможност да участваме в образованието: свързващо, равностойно, градящо умения… образование, каквото си мечтаем ние.

А аз благодаря лично на Лъч, Еви, Или, Вик, Наско, Снежи, Хриси и Ицо, които подготвяха, пренасяха, пазителстваха, представяха и ми припомняха, че ЧоБи значи „заедно“.

И на онези от вас, които чуха молбата ми и ми разказаха как виждат-усещат грижата за природата и за държавата – за всичко, което е наш общ дом.

~

Ето и тазгодишното участие в Копнежа – за любителите на цифри:

(Всички числа са с точност +/- 3.)

Брой участници: 132

Брой творби: 267

По родни места

Казанлък: 19

София: 19

Бургас: 18

Костинброд: 12

Разград: 7

Царево: 6

Момчилград: 4

Пазарджик: 4

Русе: 4

Варна: 4

Полски Тръмбеш: 3

Видин: 3

Хасково: 3

с. Бенковски: 2

Стражица: 2

Карлово: 2

Перник: 2

с. Николаевка: 1

Попово: 1

Силистра: 1

Харманли: 1

Асеновград: 1

Троян: 1

Петрич: 1

Търговище: 1

Севлиево: 1

Сливен: 1

Враца: 1

Шумен: 1

Добрич: 1

Стара Загора: 1

Пловдив: 1

По възраст

7-10: 38

11-14: 31

15+: 63

Училища с най-много участници

СОУ „Никола Вапцаров“, Царево

1 ОУ „Васил Левски“, Костинброд

ПГ ТХВП „Св. св. Кирил и Методий“, Момчилград

клуб „Светлини сред сенките“ към ОДК „Св. Иван Рилски“, Казанлък

ОУ „Георги Кирков“, Казанлък

ПМГ „Акад. Никола Обрешков“, Разград

СОУЕЕ „Св. Константин-Кирил Философ“, Русе

ОУ „Св. Климент Охридски“, Бургас

42 ОУ „Хаджи Димитър“, София

19 СОУ „Елин Пелин“, София

~

А накрая…

(… помните ли го, края?)

Приказката разказва, че някога странстваща задруга от народа на Чобитите попаднала на тайнствени свитъци с древна мъдрост. Уви, вековете не били пожалили пергамента – половината от записаното било изличено, недостъпно за смъртни очи. Поумувала задругата, поусмихнала се задружно, пък занесла половинчатите свитъци на Събора на омъдряването, где се сбирало голямо и мало (особено мало) от близо и от далеч. И им предложили, на сбраното голямо и мало (особено мало), да довършат древната мъдрост, като черпят без страх и свян от своята си.

И ето какво произтекло…

Разказва приказката, че задругата Чобити още умуват и се усмихват. Особено се усмихват…

 

Снимки: Илка Чечова, Ралица Петракиева