Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 29
April 17, 2014
Рай или ад?
Искам да е зла и да има брадавица на носа. Устните да й са тънки и да тежи сто и дванадесет килограма, да се поти и да е досадна. Да не ме обича и да ми изневерява. С всеки срещнат. И не само да ми изневерява, а да се хвали и да ми се подиграва. Да готви отвратително. Изобщо да не готви. Да ме принуждава, аз, да готвя и никога да не харесва яденето. Да пие като каруцар и да псува като каруцар. Да е социално зло и съседите да плашат с нея децата си. По телефонът да й звънят от затвора. Да има четири деца из света. Всички метнали се на нея и да
Това е уред за изтезание. Не е жена.
Попитах я, какво ще й е, ако ме няма.
Рече кратко: „Много ще тъжа!”
Достатъчно беше. По-силно от всички възможни ридания и истерични пристъпи. Отразя ме. Небето помръкна. Покри се с облаци. Не виждах и метър от себе си.
„Ти ме мотивираш! Разбираш ли, мисия си ми! Искам да дам щастие. Цялото за което може някой да си мечтае. Не ти ли харесвам?”
Нотката на огорчението беше една единствена между милиони, но достатъчна да бъде уловена, да се забие като шило с нажежен връх, дълбоко в най-чувствителните ми центрове.
„Ако желаеш свободата си, ако я ограничавам. Виж, няма жена която да е способна да съперничи на свободата на един мъж….Иди при нея. Няма да ме загубиш. Изневерявай й понякога с мен.”
Не приличаше на истинска. Шегуваше ли се?
Не, не се шегуваше. Говореше сериозно. При това наивно. Не се опитваше с тези думи да ме манипулира. Бяха й по-сърце.
Тихо се носеше като вятър, само ухаеше, секунди преди да се събудя. Знаеше кога сънят ми е свършил и кога ще отворя очи. Миг преди да съм отворил очи, но вече буден ме целуваше. Закачливо се засмиваше. Понякога правехме любов сутрин, понякога нямахме време. Ама, че ангел, откъде се взе!
Изпълваше постоянно мислите ми, докато я нямаше. Вече осем години, а все е като първата седмица. Уморих се от чувства, уморих се от щастие.
Искам да е нормално и завиждам на всички мъже които ми завиждат.
Заключен кръг е всяка идея за щастие.
Няма бягство когато е създаден реалният му модел. Дори любовта която спасява. Ама, че съм глупав, ето я на пейката. Учениците ми от горните класове ще я изядат с поглед. В резедав костюм е и стегната коса. Прилича на делова. Толкова образи има. Винаги отгатва кой да избере за да е тази която бих желал да срещна.
Чака ме, прилича на съдбата.
Нагарча ми пред очите. Пак се чувствам влюбен. Толкова влюбен, че чак ме боли. Спира мотоциклет. Момчето с коженото яке и подмята нещо. Отвръща му. Защо не се качи на мотора и не избяга. Има винаги шансове, аз нямам….Но нека се чупи! Ще си намеря дебеланата.
„Хайде качвай се! Постъпи като лекомислена кучка! Избягай с младежа за да не съжалявам, че съм те изгубил.”
Защо не проявя кураж. Защо не избягам аз.
„Много ще тъжа!”-отекват думите й.
Няма бягство. Няма спасение.
От съседната стая чувам глъч.
Крясъци. Приличат и на аплодисменти и писъци от ужас. Подавам глава през прозореца. Виждам Караконджула на перваза. Този вече е за намалено поведение. И отдавна е. От началните класове е, но всички си го знаем. Откачено хлапе. Какво търси на перваза. Това е, мамка му, четвърти етаж.
-Влизай! – крещя му. – Ще ти скъсам….ушите….
Толкова бях вбесен, че без да искам щях да изкрещя пред децата, че ще му скъсам топките. Има обаче нещо нередно. Коленете на хлапака треперят. Цялото му тяло прилича на вдървено. Лицето му е маска на чистият ужас. Устните му свити. Не мога да видя очите му, в профил е, но знам, че погледа му е празен. Не може да мръдне. Между два прозореца е. Трябва да се пусне от един от двата за да влезе през другият. Не може да избере кой. Видял е изведнъж височината под себе си. Иначе е излязъл за да се покаже герой. Показа се за секунда една руса глава и разбрах заради кого е целият подвиг. Ако имахме дъщеря и беше одрала кожата на майка си, щях да помисля, че е нашата. Пълна умалена двойница на жената която сега ме чакаше на пейката. Караконджулът не може да мръдне. Стои парализиран и се тресе. Сигурно е напълнил гащи. Чувам пожарникарските сирени. Виждам и камиона през две улици. Вече са се обадили. Ще свалят хлапака. Русата глава пак се подава. Гледам другата русокоса на пейката. Калпазанинът стои и се опитва да вземе решение. Като, че ли се опитва да викне. Пожарникарската кола е вече почти пред училището. Не знам защо реших, да го сторя. Едва се движа понякога. Излязох на перваза. Направих крачка. Хванах Караконджула за ръката и го блъснах през един от прозорците. Трябваше да ме изпълни гордост. Сигурен съм, че русата на пейката ме видя. И не разбрах, стори ли ми се, че имам възможност да вляза през прозореца или така си помислих, сам ли се пуснах, защото нямаше да имам друга възможност да избягам или си беше нелепа злополука на каквато приличаше. Самоубийство ли беше или нещастно стечения на обстоятелствата? Не, това не успях да разбера. Последната си мисъл, помня: „Най-после.”
Пробудих се сред чудни ухания и приказно чуруликане.
Рая.
Отворих очи и видях, че главата ми лежи в скута на моя ангел. Такъв какъвто беше и преди да умра. Все още ми беше объркано. Разтърках очи. Надигнах глава и какво да видя? Четири нейни двойници стоят в кръг около нас. Гледат в мен и ми се усмихват.
Подскачам ужасен. Побягвам. Изкачвам някакъв хълм и под него виждам.
Стотици са. Една и съща. Моята мила съпруга.
Това е уред за изтезание. Не е жена.
Попитах я, какво ще й е, ако ме няма.
Рече кратко: „Много ще тъжа!”
Достатъчно беше. По-силно от всички възможни ридания и истерични пристъпи. Отразя ме. Небето помръкна. Покри се с облаци. Не виждах и метър от себе си.
„Ти ме мотивираш! Разбираш ли, мисия си ми! Искам да дам щастие. Цялото за което може някой да си мечтае. Не ти ли харесвам?”
Нотката на огорчението беше една единствена между милиони, но достатъчна да бъде уловена, да се забие като шило с нажежен връх, дълбоко в най-чувствителните ми центрове.
„Ако желаеш свободата си, ако я ограничавам. Виж, няма жена която да е способна да съперничи на свободата на един мъж….Иди при нея. Няма да ме загубиш. Изневерявай й понякога с мен.”
Не приличаше на истинска. Шегуваше ли се?
Не, не се шегуваше. Говореше сериозно. При това наивно. Не се опитваше с тези думи да ме манипулира. Бяха й по-сърце.
Тихо се носеше като вятър, само ухаеше, секунди преди да се събудя. Знаеше кога сънят ми е свършил и кога ще отворя очи. Миг преди да съм отворил очи, но вече буден ме целуваше. Закачливо се засмиваше. Понякога правехме любов сутрин, понякога нямахме време. Ама, че ангел, откъде се взе!
Изпълваше постоянно мислите ми, докато я нямаше. Вече осем години, а все е като първата седмица. Уморих се от чувства, уморих се от щастие.
Искам да е нормално и завиждам на всички мъже които ми завиждат.
Заключен кръг е всяка идея за щастие.
Няма бягство когато е създаден реалният му модел. Дори любовта която спасява. Ама, че съм глупав, ето я на пейката. Учениците ми от горните класове ще я изядат с поглед. В резедав костюм е и стегната коса. Прилича на делова. Толкова образи има. Винаги отгатва кой да избере за да е тази която бих желал да срещна.
Чака ме, прилича на съдбата.
Нагарча ми пред очите. Пак се чувствам влюбен. Толкова влюбен, че чак ме боли. Спира мотоциклет. Момчето с коженото яке и подмята нещо. Отвръща му. Защо не се качи на мотора и не избяга. Има винаги шансове, аз нямам….Но нека се чупи! Ще си намеря дебеланата.
„Хайде качвай се! Постъпи като лекомислена кучка! Избягай с младежа за да не съжалявам, че съм те изгубил.”
Защо не проявя кураж. Защо не избягам аз.
„Много ще тъжа!”-отекват думите й.
Няма бягство. Няма спасение.
От съседната стая чувам глъч.
Крясъци. Приличат и на аплодисменти и писъци от ужас. Подавам глава през прозореца. Виждам Караконджула на перваза. Този вече е за намалено поведение. И отдавна е. От началните класове е, но всички си го знаем. Откачено хлапе. Какво търси на перваза. Това е, мамка му, четвърти етаж.
-Влизай! – крещя му. – Ще ти скъсам….ушите….
Толкова бях вбесен, че без да искам щях да изкрещя пред децата, че ще му скъсам топките. Има обаче нещо нередно. Коленете на хлапака треперят. Цялото му тяло прилича на вдървено. Лицето му е маска на чистият ужас. Устните му свити. Не мога да видя очите му, в профил е, но знам, че погледа му е празен. Не може да мръдне. Между два прозореца е. Трябва да се пусне от един от двата за да влезе през другият. Не може да избере кой. Видял е изведнъж височината под себе си. Иначе е излязъл за да се покаже герой. Показа се за секунда една руса глава и разбрах заради кого е целият подвиг. Ако имахме дъщеря и беше одрала кожата на майка си, щях да помисля, че е нашата. Пълна умалена двойница на жената която сега ме чакаше на пейката. Караконджулът не може да мръдне. Стои парализиран и се тресе. Сигурно е напълнил гащи. Чувам пожарникарските сирени. Виждам и камиона през две улици. Вече са се обадили. Ще свалят хлапака. Русата глава пак се подава. Гледам другата русокоса на пейката. Калпазанинът стои и се опитва да вземе решение. Като, че ли се опитва да викне. Пожарникарската кола е вече почти пред училището. Не знам защо реших, да го сторя. Едва се движа понякога. Излязох на перваза. Направих крачка. Хванах Караконджула за ръката и го блъснах през един от прозорците. Трябваше да ме изпълни гордост. Сигурен съм, че русата на пейката ме видя. И не разбрах, стори ли ми се, че имам възможност да вляза през прозореца или така си помислих, сам ли се пуснах, защото нямаше да имам друга възможност да избягам или си беше нелепа злополука на каквато приличаше. Самоубийство ли беше или нещастно стечения на обстоятелствата? Не, това не успях да разбера. Последната си мисъл, помня: „Най-после.”
Пробудих се сред чудни ухания и приказно чуруликане.
Рая.
Отворих очи и видях, че главата ми лежи в скута на моя ангел. Такъв какъвто беше и преди да умра. Все още ми беше объркано. Разтърках очи. Надигнах глава и какво да видя? Четири нейни двойници стоят в кръг около нас. Гледат в мен и ми се усмихват.
Подскачам ужасен. Побягвам. Изкачвам някакъв хълм и под него виждам.
Стотици са. Една и съща. Моята мила съпруга.
April 16, 2014
Погрешна настройка
Погрешна настройка. Вярвах и толкова съм глупав, че все още мъничко вярвам, че в изкуството човек може да открие свобода или най-малко красота, че то е съзидание, а не производство на продукти за консумация (преминали през задължителна стандартизация), че в него можеш да откриеш онзи дух и онази реалност, която се губи в обективната, че вдъхновението, ако не прави задължително хората по-човечни или по-добри, то поне им пречи да бъдат нищожни, че жалкото поведение на тълпата стига до там, където започва творческото вдъхновение. Вярвах и толкова съм глупав, че все още мъничко вярвам, че завистта и користта, могат да дадат плодове другаде. Че достатъчно съм слушал назидателни приказки на изкуфели тоталитарни "културни дейци", чиито имена днес никой не помни, за да ми се налага да слушам подобни приказки от вчерашни пикльовци. Вярвах и толкова съм глупав, че все още малко вярвам, че с лакти, нокти и зъби можеш да се пребориш за всичко друго, но не и за това, което би трябвало да решават сърцата на хората.
Някъде това може да е възможно.
И не, не вярвам в прераждането, но съм склонен да повярвам, че ще съм първия прероден само за да заживея в друг свят и в други времена, иначе не би бил толкова доверчив демона ми за да се върже на подобни измами и да посвети живота ми на подобна илюзия.
Някъде това може да е възможно.
И не, не вярвам в прераждането, но съм склонен да повярвам, че ще съм първия прероден само за да заживея в друг свят и в други времена, иначе не би бил толкова доверчив демона ми за да се върже на подобни измами и да посвети живота ми на подобна илюзия.
За новата книга на Иван Богданов
За Три ДНИ Три пъти прочетох книгата. С част от текста бях предварително запознат, което ми помогна за по-лекия прочит, а и с тази книга Иван Богданов показва на практика как се пише така, че да не се натоварва читателя, той да чете без излишни усилия и да приеме по възможно най-лесния начин от ценния по-ценен текст. . Въпреки тази привидна лекота обаче с прочита й трябва да се внимава, много да се внимава, защото наученото читателят ЩЕ използва В Живота Си И може Да реши съдбата МУ Трябва ВРЕМЕ, за да се възприеме цялата й същност, да се осмисли - емоционално, но и хладнокръвно, най-вече хладнокръвно. Необходимо е читателят, който в живота си е и автор, да си направи равносметка, а от прочетеното ще разбере каква. Част от пасажите заучих наизуст. Но достатъчно ли ми е това? Не.Защото пътят на книгата е и мой път. Към тази книга ще се връщам цял живот, докато поне духът ми ходи изправен, докато ръцете ми пишат, докато съпреживявам литературно живота си и докато търся на литературата си място в този живот, в тази реалност. "Пътят на книгата" определено е наръчник за пишещи и за писатели, но не е само това. Наръчници - много, българинът, а и не само българинът, се ражда познавач, чул нещо тук-там, видял нещо наблизо и надалеч и решава, че познава живота, вселената и всичко останало и спецификата на всяка материя. Зубри дочутото, без основа размишлява над него, импровизира и ето го - автор на наръчник. Малцина са тези, които са написали практично четиво, след като са преживели всичко, след като са заложили душа и живот, платили са с десетилетия добиването на тези знания.Дори практичното четиво може да има душа, да бъде увлекателно като роман и откровено като библия, да е един вид биография. Тогава този наръчник е ценен.Тогава можеш да бъдеш сигурен, че съветите, които ще получиш, ще са добри. Защото най-лесно се дават съвети днес, и то най-вече от хора, които не разбират и които просто искат да поучават, с това да се издигнат в очите си, а не ги интересува до какво ще доведе - не дай си Боже, ако се намери достатъчно наивен човек, че да се вслуша в техните думи. "Пътят на книгата" е един ускорен курс, какъвто би трябвало да се преподава дори във висши училища, в нея са засегнати най-важните бази, през които задължително трябва да премине пътят на една книга, поне у нас, в България. Защото България е един крайно специфичен пазар на книгата, в който световните практики могат да се приложат само донякъде. Трудно смилаемият Закон за авторското право е предаден ясно, с примерите, с последователността на стъпките, които трябва да направим, за да опазим труда и интелектуалната си собственост. Съкращава месеци ровене и четене на текстове, които изискват и дълго тълкуване и винаги риск от неразбиране, а подобно неразбиране може да коства много. Особено у нас, където авторските права се нарушават драстично, а понякога се стига дори до налудничави куриози в наглостта на посегателствата. Описана е и категоризирана психологията на пишещите в основни линии, които са решителни за творческия път и за успеха на един автор. Не е пропуснато оформлението на книгата, отделено е достатъчно внимание на особеностите на пазара, на реализацията и много детайлно са отбелязани най-честите грешки и клопки по пътя на автора към читателите. Книгата е интересна не само за авторите у нас. Всъщност за авторите е жизнено важна. Интересна е за всеки читател. Добър читател. Защото "Пътят на книгата" е огледало на съзряването на една култура. Както се нарича - култура на прехода. Какво е мястото на книгата в живота на българина? Докъде е вярно, че българинът не чете, или обратното - че е твърде интелигентен читател?Каква е истината или поне тази истина, която разкрива практиката на един дългогодишен издател, а и създател на първия литературен сайт за публикуване, превърнал се отдавна в Класическия сайт на българския автор. С натрупаните от Богданов практически знания не могат да се сравнят знанията в областта на книгоиздаването на никой друг у нас, не изключвам и грандиозните за ширините ни издателства, генерирали огромни печалби в годините на прехода, наложили български имена и популяризирали не едно световно величие у нас. Чрез сайта "Буквите" Иван Богданов откри стотици, може би хиляди автори, свидетел бе на творческите им пътища и развитието им, независимо дали през тези години работиха съвместно с него или се развиваха другаде.Свидетел бе и на творческия провал на не един талант, на смяната на настроенията - в глобален план за цялата ни родина и в личен - за умопомрачителен брой пишещи.Възелът между всички тези съдби, и в най-новата ни история, е пътят на книгите, успехите и неуспехите им."Пътят на книгата" е равносметката за грешките и правилните ходове, извлечените златни песъчинки практика, които дават резултатите. За да успее една книга или един автор, трябва да спази рецептата, описана много подробно в тази иначе малка по размери книга.Пропусне ли се нещо, рискът една книга да се провали, колкото и да е талантлива, колкото и харизматичен да е авторът, е много, много голям. Това не е книга, която е достатъчно да бъде прочетена. Тя трябва да е в библиотеката на всеки пишещ у нас, към нея често трябва да се посяга -. Преди всеки един ход или творческо решение ! Най-после полезно четиво за практиката на творчеството и у нас (по-малко)
Жената - кактус
Да имаше травма от детството – нямаше. Нито подрастваща беше понесла обида от мъж. Просто й се харесваше тази роля. Защо? Забавляваше я. Чувстваше нощем, че и никнат бодли, галеше ги. Възбуждаше я, но леко, по-скоро повърхността на мисълта й настръхваше, отколкото кожата. Дъхът й се овлажняваше, но не тялото. Като пред буря, чуваше вълнолом, някъде близо, някъде вътре в себе си. Наоколо беше суша и зной, тя имаше живителната глътка, заключена, съхранена, за някого и никого. Толкова приятна, толкова наркотична. Унасяше се, опиваше се от своето ухание. Избликваше смях от дълбините й. Смееше се и се къпеше в смеха си.И й беше неземно, ненормално и приятно. Божествено, екзалтирано. Самотно, но самотата не приличаше на самота, а подялба на тяло с всемирното.
Един от обожателите й, поет, навремето я нарече: жената – кактус.
„Ами направи си от мен, ракия, скъпи!”-изкиска му се. Обичаше да увлича, да изкушава, да предразполага тяло за любовни игри и след туй да се обвива с бодлите на иронията-„Дам. Направи си ракия от мен. Ти не знаеш, но аз забелязвам, всяка забелязва, но не е толкова откровена да ти го каже. Алкохолът е твоята страст, тя те вдъхновява, скъпи. Това се крие в метафората ти. Не е екзотиката на кактуса, а това, че от него може да се прави силна ракия, но ти не си достатъчно откровен със себе си, затова си и некадърен да измайсториш от материала който ти предлага живота, това което желаеш от него. Купи си, купи си от кръчмата ракия. Може да не е кактусова, но става за пиене. Купи си от улицата любов, може да не е истинска, но става за консумация. Забрави кактусите, те не са за теб. Те са за истинските пустинници, а не за жалки имитатори като теб. От мен една далечна целувка. Чао, чао….”
Друг от обожателите й, независимо от този я нарисува като кактус сред пясъци.
„Миличък, сложи тук един шезлонг и чадърче. Тук в ъгълчето. И разбира се на чадърчето да има реклама, а един гущер седнал на шезлонга да пие нещо със сламка. Е, кич ще е разбира се, но така е некадърен кич.”
Който и друг да му го беше казал, нямаше да го впечатли, дори и най-големият познавач, но тя имаше усет кога и как да „убоде”. В случая искаше да я впечатли и се остави да изглежда впечатлена. Гледаше зяпнала преди да произнесе тези неочаквани думи които дойдоха толкова ненадейно, че му трябваха пет минути за да анализира. При това тези дни се беше държала много мило. Боцкаше по малко, колкото да възбужда, както жените се възбуждат понякога от наболите бради на мъжете които целуват. Иначе не я познаваше, нямаше представа, че й е нещо като спорт да довежда такива като него до положението в което го доведе. На всичкото отгоре беше достатъчно суетен и влюбен в изкуството си, за да позволи тези думички да му останат травма за цял живот. Цяла сутрин му даваше повод да си мисли, че в този след обяд ще правят любов. Усмихваше се, на най-нелепата глупост която изричаше, притискаше се към него, целуваше го. Шептеше му неща които, ако бобените зърна можеха да разберат щяха да покълнат, талпи наредени за огрев, ако можеха да я разберат, щяха да пуснат клонки, а те да разцъфтят, полярните шапки щяха да се разтопят, ако можеха да разберат какво му шептеше, а той, той я разбираше. Галеше я по бедрото, галеше го по бедрото. Последва го в ателието му, застана пред картината му и с няколко небрежни фрази го уби.
„Трябва да си тръгвам.”-завърши-„Ако правиш любов така както и рисуваш, нека да не е с мен.”
Горкият не предполагаше, че ако не е картината, ще е нещо друго, като този случай например:
„Стига престани. Стига си ме плюнчил! Добре, добре….Имам обаче едно условие, само едно. Нищо и никакво е. Искам жена ти да ни снима. Мислиш си, че не знам, че имаш жена ли. Ами знам, сигурно и тя ще научи за мен. Нека е по-скоро и приеме нещата естествено. Добро семейство сте, нали? Защо трябва да имате тайни. Споделете ме. После ти ще ни снимаш двете. Ако искаш, разбира се. Стига лицемерие!”
Заслужава си да се спомене и този:
„Хубав си, но не може ли след петнадесет години. Не за теб мислех, а за татко ти….”
Предишният ден го беше отнесъл и таткото:
„Печен мъж си, но вече….Ако беше преди петнадесет години, сигурно щеше да пробудиш нещо в мен. Иначе сина ти е симпатяга.”
Намираше винаги най-подходящият момент, винаги най-подходящата интонация и емоционално състояние на този отсреща си, че да нанесе удара без да може да и бъде отвърнато.
Освен всичко друго, очарованието й беше омагьосващо, неотразимо. Вилнееше в сънища, подушеше ли я някой после всички приятни аромати го караха да си я спомня. Краката й бяха дълги, стройни. Дупето вирнато. Нослето също, създаваше чувство, че се усмихва игриво дори когато не се усмихва. Гласът й беше плътен, косите руси, очите многоцветни, кръстът тънък, дрехите й впити. Изящни бяха движенията й и думите й. Обичаше да заговаря нещо дълго, по някое време да забавя, все едно забравя за какво говори, в гласа й да се явява несвойствена нотка, в погледа й известен смут, усмивката й да заприличва на виновна. Обичаше да чурулика като птиче. Да кани на срещи посред нощ. Да държи дистанция когато знае, че това усилва желанието, да я скъсява когато усети, че то отминава. Имаше бенка под брадичката, устните й плътни. Зъбите наредени като по конец. Имаше и нещо друго, отвъд визуалното, отвъд изобщо сетивното и подлежащото на разумна оценка което нахлуваше като бяс в гърдите на събеседниците й, превръщаше ги в своя квартира която обзавеждаше по свой вкус и желание преди да разруши. Обичаше тъмните тонове в облеклото си и крещящото поведение. Пълна беше с контрасти. Не можеше да не бъде забелязана.
Подигравките й, не винаги приличаха и на подигравки. Обичаше да обещава любов, а в крайна сметка да дава съвет:
„Скъпи, помисли си за здравето си и изобщо за себе си. Събери живота си, намери му насока и впрегни тази пуста енергия. Аз не съм спасението, не съм кораб, а ти не си сам на своя сал сред океана. Ти си един объркан мъж в този объркан живот. Приеми, че той няма да стане нормален, но ти можеш. Ти искаш, разбери го, няма да откриеш равновесието си в мен. Тяло можеш да откриеш, дори душата ми да имаш, можеш да имаш мислите ми и чувствата ми, да галиш скулите и гърдите ми, и раменете ми и шията ми да галиш, а гръбнака ми да се вие от възбуда, и по него можеш да прокарваш пръсти, но това което ти трябва в мен го няма. На теб ти трябва сигурност за която трябва да се погрижиш сам. Помисли си. Бъди реалист. Остави тези страсти, те разкъсват, обричат те. Намери своя истина, да, своя истина. Аз не съм твоята истина, нечия друга съм, да предположим – своя.”
Или:
„Смени този имидж, скучен си с него. Всичко си подредил в таблица, задушаваш се в нея, чувстваш се неудовлетворен и искаш да изпълниш празнотата с любовница. Аз, разбираш ли, аз мога да ти се отдам, желая го даже, но понеже много те обичам….какво говоря….просто си ми мил, но понеже много си ми мил, искам да те погаля тъй, че ласката да чувстваш цял живот. Не с тяло, а с истина искам да те погаля. Разбий тази схема. Пусни си дълга коса, о, не може, ти оплешивяваш, махни този възел, носи кожено яке, купи си мотоциклет, ако трябва се убий с него, но не се задушавай в себе си. Не ме желай, това ти отнема още от въздуха. Скучно е желанието да имаш една хубавица в леглото. По-добре я имай в сънищата си, бъди юношата който си убил с това, че твърде бързо живота те е грабнал.”
Или:
„Продай този дом и си купи нов. Защо живееш сред лилипути. Така заприличваш на тях, а си толкова по-висок. Аз няма да ти върна чувството за ръст. Ти трябва да го намериш сам. Е, избора си е твой, живота ти също….”
Или:
„Ти си много чувствен, но твърде зает мъж. Не можеш да се отдадеш на насладата която желаеш. Тя остава неудовлетворена. И кучките го използват. Разбираш ли, ти си мъдър, силен, имаш власт, но си юноша. Кучките около теб го използват за да извлекат изгоди. Лъжат те, в очите те лъжат, но аз съм искрена. Просто така пожелах. Уволни ме, ако желаеш. Уволни ме, защото ти казвам истината. Уволни ме, защото те ценя истински. Не заслужаваш лъжата, не. Не я заслужаваш. Не. Искам командировката, ставам на тридесет. Искам да празнувам рожденият си ден където никой не ме познава. Това е. Не искам теб, а командировката. Виждаш ли колко съм искрена. Можех и да я имам по другият начин, нали? Само, че не разголих цици, а душа. Сам оцени коя ти е дала най-много!”
Този мъж повече от това не можеше и да иска. От години беше сексуално немощен, но му беше приятно да си мислят, че спи с жените от персонала си. И без друго искаше да я прати в командировка, а това, че каза, че е готова да спи с него си беше достатъчно, защото опитаха ли, нищо нямаше да се получи, а така все едно беше получил всичко. Сгреши. Още щом тя се качи на автобуса си, той получи забравената от години ерекция. Поведението й и невъзможността му да се провали, освободиха задръжките му, най-неочаквано за самият него, но предвидено от нея. Сигурна беше, че това ще се случи и той ще има да съжалява, че сега не е при него и е изпуснал единствената възможност от толкова време насам да задоволи нагона си. Това беше и причината да му поиска командировката. Иначе й беше все едно къде ще кара рожденият си ден. Нищо особено. Тридесет. Тридесет, и толкова. Факт. Никой не би й повярвал, ако каже, че е девствена. Сама не можеше да си повярва.
Хубаво се посмя като си представи физиономията на шефа си. Иска я, а я няма. С друга няма да успее.
После се замисли за себе си. Пак си представи физиономията му и чувството й за самотност я напусна.
Вечерта запали свещите в хотелската. Напълни си вино. Пусна си тиха музика и вдигна тост, за желанието и силата. За еротиката в чувството, че си недокосната висина. За секса със собствената божественост. За чудатото свойство на мислите да тлеят като чуждо тяло в собственото си. За трепета който пази за онзи на когото не е способна да се подиграе, който не е срещала, който не я е поискал и може би не ще я поиска, и може би дори го няма, но е тъй забавно, че си го измислила. Допи виното си. Разкопча ризата си. Прокара длан по гърдите си. Очи затвори и видя как се разтапя в милувката си и потече като восък възбудата. Плъзна ръка по корема си. И тогава на вратата се потропа.
Набързо се закопча, отвори. Жената от персонала и поднесе малка кутия опакована като подарък. В цветен станиол, с панделка и картичка с амурчета и сърца.
„Но кой знае, че съм тук, кой.”
Не позна почерка на картичката. „Честит, рожден ден…” Нищо повече.
Разкъса панделката с треперещи пръсти.
„Никой не знае. В службата мислят, че съм на двадесет километра оттук.”
Отвори кутията. Малък кактус.
Усмихна се. Стана й нежно, но я заболя.
„Кой ли се е сетил?”
Помисли си кой може да е. Стотици спомени изплуваха. Досрамя я от някои, на други се засмя. Заболя я глава. Пи още. Унесе се и сънува, че някой е гали. Леко електричество трепти по върховете на пръстите му, нежно я боцка. Подскачат искри от шампанско, мравки пълзят, а краката им са топли. Песъчинки валят върху нея. Заливат я, покриват я. Проправя си път между тях. Никне над тях. Около нея е жега. Разсъблича се, толкова е топло. Все по-знойно е, съблича се кожата. Разтваря се, а по-знойно става. И няма кожа, а чувства, убождания по кожата. Десетки, стотици приятни убождания. Възбуждащи убождания. Умопомрачителни убождания. Убождания целувки, целувки с езици, с устни, леки ухапвания със зъби. Стряска се, а заспива по-дълбоко. Иска да се събуди. Бори се със сънят. Иска да има някого. Някого сега, тази нощ. Той ще е онзи който няма да намери. Той ще прилича на сън, макар няма да е сън. Той ще замести всички които не са я имали. От него ще изстиска всичките им желания. Песъчинките бяха живи. Падаха по раменете й, попиваха в тях и експлодираха. Пръскаха се в солени капки, а всяка имаше свой характер и по различен начин целуваше. Тежко дихание откърти напираща буря, смрачи се и позна, собственото си дихание. Събуди се. Стаята дишаше. Прозорецът беше зрение което я поглъщаше и през него тя се видя. Покрита с бодли, но разцъфтяла. Разцъфтяла в най-силната възбуда. Тази която не можеше вече да подтисне. Тъй рядко цъфти кактуса, тъй рядко, че е несравним трепета му.
Бодеше кожата й. Цъфтеше. Облече се набързо. Зазоряваше. Тръгна по улицата. Цъфтеше от страст. Ухаеше на страст, цветовете около нея се изменяха. Трептеше греховен ореол около тялото й.
Минаваха покрай нея мъже, без да я забележат дори, спираха. Забравяха накъде са тръгнали, променяха посока, връщаха се към дома си при жените си, тръгваха към любовници, спомняха си за стара приятелка с която случайно са се срещнали през деня, насочваха се към магазина с видеокасети за възрастни, момчетата преодоляваха смущение и хващаха за ръка момичето до себе си, момичето забравяше принципи и се притискаше в момчето си, пенсионери на пейките изпускаха бастун, ставаха, прохождаха и тръгваха към дома си, сервитьорки сядаха на маса при клиента си, две коли се целунаха, излязоха гневни мъж и жена шофьори, но после взеха да се смеят и сладко да си приказват докато чакат полицията.
Въздействаше на всички. Нея самата никой не забеляза.
Осъзна, че толкова рядко явяващ се цвят, никой не е подготвен да види.
Един от обожателите й, поет, навремето я нарече: жената – кактус.
„Ами направи си от мен, ракия, скъпи!”-изкиска му се. Обичаше да увлича, да изкушава, да предразполага тяло за любовни игри и след туй да се обвива с бодлите на иронията-„Дам. Направи си ракия от мен. Ти не знаеш, но аз забелязвам, всяка забелязва, но не е толкова откровена да ти го каже. Алкохолът е твоята страст, тя те вдъхновява, скъпи. Това се крие в метафората ти. Не е екзотиката на кактуса, а това, че от него може да се прави силна ракия, но ти не си достатъчно откровен със себе си, затова си и некадърен да измайсториш от материала който ти предлага живота, това което желаеш от него. Купи си, купи си от кръчмата ракия. Може да не е кактусова, но става за пиене. Купи си от улицата любов, може да не е истинска, но става за консумация. Забрави кактусите, те не са за теб. Те са за истинските пустинници, а не за жалки имитатори като теб. От мен една далечна целувка. Чао, чао….”
Друг от обожателите й, независимо от този я нарисува като кактус сред пясъци.
„Миличък, сложи тук един шезлонг и чадърче. Тук в ъгълчето. И разбира се на чадърчето да има реклама, а един гущер седнал на шезлонга да пие нещо със сламка. Е, кич ще е разбира се, но така е некадърен кич.”
Който и друг да му го беше казал, нямаше да го впечатли, дори и най-големият познавач, но тя имаше усет кога и как да „убоде”. В случая искаше да я впечатли и се остави да изглежда впечатлена. Гледаше зяпнала преди да произнесе тези неочаквани думи които дойдоха толкова ненадейно, че му трябваха пет минути за да анализира. При това тези дни се беше държала много мило. Боцкаше по малко, колкото да възбужда, както жените се възбуждат понякога от наболите бради на мъжете които целуват. Иначе не я познаваше, нямаше представа, че й е нещо като спорт да довежда такива като него до положението в което го доведе. На всичкото отгоре беше достатъчно суетен и влюбен в изкуството си, за да позволи тези думички да му останат травма за цял живот. Цяла сутрин му даваше повод да си мисли, че в този след обяд ще правят любов. Усмихваше се, на най-нелепата глупост която изричаше, притискаше се към него, целуваше го. Шептеше му неща които, ако бобените зърна можеха да разберат щяха да покълнат, талпи наредени за огрев, ако можеха да я разберат, щяха да пуснат клонки, а те да разцъфтят, полярните шапки щяха да се разтопят, ако можеха да разберат какво му шептеше, а той, той я разбираше. Галеше я по бедрото, галеше го по бедрото. Последва го в ателието му, застана пред картината му и с няколко небрежни фрази го уби.
„Трябва да си тръгвам.”-завърши-„Ако правиш любов така както и рисуваш, нека да не е с мен.”
Горкият не предполагаше, че ако не е картината, ще е нещо друго, като този случай например:
„Стига престани. Стига си ме плюнчил! Добре, добре….Имам обаче едно условие, само едно. Нищо и никакво е. Искам жена ти да ни снима. Мислиш си, че не знам, че имаш жена ли. Ами знам, сигурно и тя ще научи за мен. Нека е по-скоро и приеме нещата естествено. Добро семейство сте, нали? Защо трябва да имате тайни. Споделете ме. После ти ще ни снимаш двете. Ако искаш, разбира се. Стига лицемерие!”
Заслужава си да се спомене и този:
„Хубав си, но не може ли след петнадесет години. Не за теб мислех, а за татко ти….”
Предишният ден го беше отнесъл и таткото:
„Печен мъж си, но вече….Ако беше преди петнадесет години, сигурно щеше да пробудиш нещо в мен. Иначе сина ти е симпатяга.”
Намираше винаги най-подходящият момент, винаги най-подходящата интонация и емоционално състояние на този отсреща си, че да нанесе удара без да може да и бъде отвърнато.
Освен всичко друго, очарованието й беше омагьосващо, неотразимо. Вилнееше в сънища, подушеше ли я някой после всички приятни аромати го караха да си я спомня. Краката й бяха дълги, стройни. Дупето вирнато. Нослето също, създаваше чувство, че се усмихва игриво дори когато не се усмихва. Гласът й беше плътен, косите руси, очите многоцветни, кръстът тънък, дрехите й впити. Изящни бяха движенията й и думите й. Обичаше да заговаря нещо дълго, по някое време да забавя, все едно забравя за какво говори, в гласа й да се явява несвойствена нотка, в погледа й известен смут, усмивката й да заприличва на виновна. Обичаше да чурулика като птиче. Да кани на срещи посред нощ. Да държи дистанция когато знае, че това усилва желанието, да я скъсява когато усети, че то отминава. Имаше бенка под брадичката, устните й плътни. Зъбите наредени като по конец. Имаше и нещо друго, отвъд визуалното, отвъд изобщо сетивното и подлежащото на разумна оценка което нахлуваше като бяс в гърдите на събеседниците й, превръщаше ги в своя квартира която обзавеждаше по свой вкус и желание преди да разруши. Обичаше тъмните тонове в облеклото си и крещящото поведение. Пълна беше с контрасти. Не можеше да не бъде забелязана.
Подигравките й, не винаги приличаха и на подигравки. Обичаше да обещава любов, а в крайна сметка да дава съвет:
„Скъпи, помисли си за здравето си и изобщо за себе си. Събери живота си, намери му насока и впрегни тази пуста енергия. Аз не съм спасението, не съм кораб, а ти не си сам на своя сал сред океана. Ти си един объркан мъж в този объркан живот. Приеми, че той няма да стане нормален, но ти можеш. Ти искаш, разбери го, няма да откриеш равновесието си в мен. Тяло можеш да откриеш, дори душата ми да имаш, можеш да имаш мислите ми и чувствата ми, да галиш скулите и гърдите ми, и раменете ми и шията ми да галиш, а гръбнака ми да се вие от възбуда, и по него можеш да прокарваш пръсти, но това което ти трябва в мен го няма. На теб ти трябва сигурност за която трябва да се погрижиш сам. Помисли си. Бъди реалист. Остави тези страсти, те разкъсват, обричат те. Намери своя истина, да, своя истина. Аз не съм твоята истина, нечия друга съм, да предположим – своя.”
Или:
„Смени този имидж, скучен си с него. Всичко си подредил в таблица, задушаваш се в нея, чувстваш се неудовлетворен и искаш да изпълниш празнотата с любовница. Аз, разбираш ли, аз мога да ти се отдам, желая го даже, но понеже много те обичам….какво говоря….просто си ми мил, но понеже много си ми мил, искам да те погаля тъй, че ласката да чувстваш цял живот. Не с тяло, а с истина искам да те погаля. Разбий тази схема. Пусни си дълга коса, о, не може, ти оплешивяваш, махни този възел, носи кожено яке, купи си мотоциклет, ако трябва се убий с него, но не се задушавай в себе си. Не ме желай, това ти отнема още от въздуха. Скучно е желанието да имаш една хубавица в леглото. По-добре я имай в сънищата си, бъди юношата който си убил с това, че твърде бързо живота те е грабнал.”
Или:
„Продай този дом и си купи нов. Защо живееш сред лилипути. Така заприличваш на тях, а си толкова по-висок. Аз няма да ти върна чувството за ръст. Ти трябва да го намериш сам. Е, избора си е твой, живота ти също….”
Или:
„Ти си много чувствен, но твърде зает мъж. Не можеш да се отдадеш на насладата която желаеш. Тя остава неудовлетворена. И кучките го използват. Разбираш ли, ти си мъдър, силен, имаш власт, но си юноша. Кучките около теб го използват за да извлекат изгоди. Лъжат те, в очите те лъжат, но аз съм искрена. Просто така пожелах. Уволни ме, ако желаеш. Уволни ме, защото ти казвам истината. Уволни ме, защото те ценя истински. Не заслужаваш лъжата, не. Не я заслужаваш. Не. Искам командировката, ставам на тридесет. Искам да празнувам рожденият си ден където никой не ме познава. Това е. Не искам теб, а командировката. Виждаш ли колко съм искрена. Можех и да я имам по другият начин, нали? Само, че не разголих цици, а душа. Сам оцени коя ти е дала най-много!”
Този мъж повече от това не можеше и да иска. От години беше сексуално немощен, но му беше приятно да си мислят, че спи с жените от персонала си. И без друго искаше да я прати в командировка, а това, че каза, че е готова да спи с него си беше достатъчно, защото опитаха ли, нищо нямаше да се получи, а така все едно беше получил всичко. Сгреши. Още щом тя се качи на автобуса си, той получи забравената от години ерекция. Поведението й и невъзможността му да се провали, освободиха задръжките му, най-неочаквано за самият него, но предвидено от нея. Сигурна беше, че това ще се случи и той ще има да съжалява, че сега не е при него и е изпуснал единствената възможност от толкова време насам да задоволи нагона си. Това беше и причината да му поиска командировката. Иначе й беше все едно къде ще кара рожденият си ден. Нищо особено. Тридесет. Тридесет, и толкова. Факт. Никой не би й повярвал, ако каже, че е девствена. Сама не можеше да си повярва.
Хубаво се посмя като си представи физиономията на шефа си. Иска я, а я няма. С друга няма да успее.
После се замисли за себе си. Пак си представи физиономията му и чувството й за самотност я напусна.
Вечерта запали свещите в хотелската. Напълни си вино. Пусна си тиха музика и вдигна тост, за желанието и силата. За еротиката в чувството, че си недокосната висина. За секса със собствената божественост. За чудатото свойство на мислите да тлеят като чуждо тяло в собственото си. За трепета който пази за онзи на когото не е способна да се подиграе, който не е срещала, който не я е поискал и може би не ще я поиска, и може би дори го няма, но е тъй забавно, че си го измислила. Допи виното си. Разкопча ризата си. Прокара длан по гърдите си. Очи затвори и видя как се разтапя в милувката си и потече като восък възбудата. Плъзна ръка по корема си. И тогава на вратата се потропа.
Набързо се закопча, отвори. Жената от персонала и поднесе малка кутия опакована като подарък. В цветен станиол, с панделка и картичка с амурчета и сърца.
„Но кой знае, че съм тук, кой.”
Не позна почерка на картичката. „Честит, рожден ден…” Нищо повече.
Разкъса панделката с треперещи пръсти.
„Никой не знае. В службата мислят, че съм на двадесет километра оттук.”
Отвори кутията. Малък кактус.
Усмихна се. Стана й нежно, но я заболя.
„Кой ли се е сетил?”
Помисли си кой може да е. Стотици спомени изплуваха. Досрамя я от някои, на други се засмя. Заболя я глава. Пи още. Унесе се и сънува, че някой е гали. Леко електричество трепти по върховете на пръстите му, нежно я боцка. Подскачат искри от шампанско, мравки пълзят, а краката им са топли. Песъчинки валят върху нея. Заливат я, покриват я. Проправя си път между тях. Никне над тях. Около нея е жега. Разсъблича се, толкова е топло. Все по-знойно е, съблича се кожата. Разтваря се, а по-знойно става. И няма кожа, а чувства, убождания по кожата. Десетки, стотици приятни убождания. Възбуждащи убождания. Умопомрачителни убождания. Убождания целувки, целувки с езици, с устни, леки ухапвания със зъби. Стряска се, а заспива по-дълбоко. Иска да се събуди. Бори се със сънят. Иска да има някого. Някого сега, тази нощ. Той ще е онзи който няма да намери. Той ще прилича на сън, макар няма да е сън. Той ще замести всички които не са я имали. От него ще изстиска всичките им желания. Песъчинките бяха живи. Падаха по раменете й, попиваха в тях и експлодираха. Пръскаха се в солени капки, а всяка имаше свой характер и по различен начин целуваше. Тежко дихание откърти напираща буря, смрачи се и позна, собственото си дихание. Събуди се. Стаята дишаше. Прозорецът беше зрение което я поглъщаше и през него тя се видя. Покрита с бодли, но разцъфтяла. Разцъфтяла в най-силната възбуда. Тази която не можеше вече да подтисне. Тъй рядко цъфти кактуса, тъй рядко, че е несравним трепета му.
Бодеше кожата й. Цъфтеше. Облече се набързо. Зазоряваше. Тръгна по улицата. Цъфтеше от страст. Ухаеше на страст, цветовете около нея се изменяха. Трептеше греховен ореол около тялото й.
Минаваха покрай нея мъже, без да я забележат дори, спираха. Забравяха накъде са тръгнали, променяха посока, връщаха се към дома си при жените си, тръгваха към любовници, спомняха си за стара приятелка с която случайно са се срещнали през деня, насочваха се към магазина с видеокасети за възрастни, момчетата преодоляваха смущение и хващаха за ръка момичето до себе си, момичето забравяше принципи и се притискаше в момчето си, пенсионери на пейките изпускаха бастун, ставаха, прохождаха и тръгваха към дома си, сервитьорки сядаха на маса при клиента си, две коли се целунаха, излязоха гневни мъж и жена шофьори, но после взеха да се смеят и сладко да си приказват докато чакат полицията.
Въздействаше на всички. Нея самата никой не забеляза.
Осъзна, че толкова рядко явяващ се цвят, никой не е подготвен да види.
April 15, 2014
Дърт циганин
Умрял е през нощта. В ареста. Сърдечен пристъп, не можело е да бъде предвиден. Разстрои ме. Оставаше ми месец до пенсията. Прокоба ми се стори, старият циганин изглеждаше жизнен. Дори се шегуваше, мъдруваше на глас. Симпатичен човек. И той с половин ухо като мен. Питам го как се е случило. Казва, че е младежка история. Буйни години, ножове. Детска му работа. Глупаво било. Заради жена, разбира се. Малко го било срам, малко се гордеел с този белег. Който не се срамувал от нещо в младостта си, няма защо да се гордее, че е остарял. Усмихна ме, мъдро беше. Разказах му историята и за моето ухо. Кимна няколко пъти с глава. Каза ми, че и моята не е лесна. Престъпник, но симпатичен човек. Помислих си, че няма цигари. Поднесох под носа му пакета. Напрани отрицателен жест. Отказал ги бил, съжалих, че аз не мога да ги откажа, той ми рече:
Съдебната експертиза беше категорична. Починал е от естествена смърт, без никакви следи от насилие по тялото си. Пази ме нещо отгоре. Старецът е можело да се удари с някое от железата си или както бягаше да се нарани. Тогава щях да си имам много неприятности и то месец преди пенсията.
Ужас ме овладя при мисълта. В две престрелки съм влизал през тези двадесет години. Единият случай дрогиран млад човек. В другият пиян възрастен човек. Хиляди семейни скандали. Десетки смехотворни опити за кражби с взлом повечето в нетрезво състояние. Дясното ми ухо е клъцнато. Жената която ни извика по спешност, че мъжа и ще я убие, при схватката която последва между мен и него, забрави на чия страна е, припомни си изглежда колко го обича и ме издебна в гръб. Бутилката се е строшила в главата ми. Месец лежах в болницата със сериозно мозъчно сътресение, а ухото на половина. От тогава главоболията ми зачестиха. И са ужасни, а минаха петнадесет години от случката. Не казвам, че съм живял в непрестанен екшън, но имало е какво да ме сплаши повече от това което ме ужаси сега: че старият циганин е можело да се нарани, а да бъда заподозрян, че имам нещо общо с настъпилата му смърт. Седмица след случката бях напрегнат и тревожен. В психическото състояние в което се намирах не бих успял да изкарам и година на тази служба. Утешаваше ме единствено мисълта, че скоро и без друго няма да я имам. Поотмина ми, но мисълта ми още дълго витаеше около старият циганин. Свитото му тяло, лукавият му поглед, ведрото му поведение. Струваше ми се, че е искал да ми каже нещо, но не е намирал начин. Какво ли е, било? Странен тип. Как ми се изплъзна само! Реши го и напусна ареста духа му. Какви ми минават само през главата. Не са за мен, напрегна ли се много да мисля, боли ме главата. Затъпял съм ужасно, от удара с бутилката ще да е, не от професията ми. Ама, за тези капаци от шахтите си заслужаваше присъдата от която се отърва.
Мисля си за него, пак съм на дежурство, остава ми седмица до пенсията и какво да видя….
Странното возило.
Движи се като квачка, пуфти, ръмжи, пъшка и пуши като ТЕЦ.
Пускам сирената. Давам знак да спре. Не се подчинява и на същият наклон спира.
Изненадата е шокираща. Оказва се той….
Мисълта, че му е брат близнак, веднага ме напуска. С отрязано ухо е.
-Ти нали….-не казвам нищо повече. Надниквам в каросерията – желязо. –Сега прекали! Ще ми кажеш ли откъде го сви!
В случая не е най-важният въпрос, но другият е толкова абсурден, че не успявам да го задам.
-Кажи и ще те пусна!
Мълчи. Посягам към белезниците. Тогава си признава:
-От ада го откраднах. От ада откраднах казана в който врях.
Съдебната експертиза беше категорична. Починал е от естествена смърт, без никакви следи от насилие по тялото си. Пази ме нещо отгоре. Старецът е можело да се удари с някое от железата си или както бягаше да се нарани. Тогава щях да си имам много неприятности и то месец преди пенсията.
Ужас ме овладя при мисълта. В две престрелки съм влизал през тези двадесет години. Единият случай дрогиран млад човек. В другият пиян възрастен човек. Хиляди семейни скандали. Десетки смехотворни опити за кражби с взлом повечето в нетрезво състояние. Дясното ми ухо е клъцнато. Жената която ни извика по спешност, че мъжа и ще я убие, при схватката която последва между мен и него, забрави на чия страна е, припомни си изглежда колко го обича и ме издебна в гръб. Бутилката се е строшила в главата ми. Месец лежах в болницата със сериозно мозъчно сътресение, а ухото на половина. От тогава главоболията ми зачестиха. И са ужасни, а минаха петнадесет години от случката. Не казвам, че съм живял в непрестанен екшън, но имало е какво да ме сплаши повече от това което ме ужаси сега: че старият циганин е можело да се нарани, а да бъда заподозрян, че имам нещо общо с настъпилата му смърт. Седмица след случката бях напрегнат и тревожен. В психическото състояние в което се намирах не бих успял да изкарам и година на тази служба. Утешаваше ме единствено мисълта, че скоро и без друго няма да я имам. Поотмина ми, но мисълта ми още дълго витаеше около старият циганин. Свитото му тяло, лукавият му поглед, ведрото му поведение. Струваше ми се, че е искал да ми каже нещо, но не е намирал начин. Какво ли е, било? Странен тип. Как ми се изплъзна само! Реши го и напусна ареста духа му. Какви ми минават само през главата. Не са за мен, напрегна ли се много да мисля, боли ме главата. Затъпял съм ужасно, от удара с бутилката ще да е, не от професията ми. Ама, за тези капаци от шахтите си заслужаваше присъдата от която се отърва.
Мисля си за него, пак съм на дежурство, остава ми седмица до пенсията и какво да видя….
Странното возило.
Движи се като квачка, пуфти, ръмжи, пъшка и пуши като ТЕЦ.
Пускам сирената. Давам знак да спре. Не се подчинява и на същият наклон спира.
Изненадата е шокираща. Оказва се той….
Мисълта, че му е брат близнак, веднага ме напуска. С отрязано ухо е.
-Ти нали….-не казвам нищо повече. Надниквам в каросерията – желязо. –Сега прекали! Ще ми кажеш ли откъде го сви!
В случая не е най-важният въпрос, но другият е толкова абсурден, че не успявам да го задам.
-Кажи и ще те пусна!
Мълчи. Посягам към белезниците. Тогава си признава:
-От ада го откраднах. От ада откраднах казана в който врях.
April 14, 2014
Как я караш?
Е, тази среща не трябваше да става.
Откъде пък кокошката му с кокошка се взе тук!
Забърбори както някога. Няма пауза, хиляди излишни думи, хвалби, жестикулации, веждите й, по – мъкнати от преди, очите й по-хитри, миглите й съвсем на нищо не приличат, качила е тридесет килограма, но се чувства още по-хубава. Сияе, говори за филми, за деца, за приказки от хиляда и една нощ, крем карамел, пушена сьомга, някакви колежи из Европа, стойки от кама – сутра, как било обзаведено жилището й в провинцията, оборота от фирмата й за булчини рокли, разни тъпотии за обобщение. Припомня си колко ме обичала. Какви приятелки сме били двенките, как такова, тя не искала, ама тогава, защото той, не знам си какво още, колко изпили, какво не
-Ето това е! – казвам й- Запознайте се. Ако щеш вярвай, но е моя съученичка. Видя ли, че не отидоха напразно парите за козметиката, скъпи. Погледни ме мишленце, прецени само. Хайде, влизай, разполагай се, чувствай се като у дома. Ох, колко съм разсеяна, мили…-целувам го няколко пъти, пускам език, пускам ръка между бедрата му. Отхапвам го леко. Стъписан е, но вече не само стъписан. Смигам му многозначно и безгласно с устни му казвам: „после, прави се сега”.
Отвръща на намигването ми. Даже се усмихва съзаклятнически, а и малко повече. Не може да си затвори устните от възбуда. Красива съм си, но още по-красива ставам заиграя ли.
-Много, много съм разсеяна. Забравих къде сложи уискито, онова отлежалото. Нали се сещаш….
-Искаш да кажеш рома. Кубинският? Контрабандният.
-А, да. Точно за него идеше реч.
-Твоята приятелка ще го хареса. Подложена на ембарго стока е, защото пусне ли се на пазара, комунистите ще завладеят света. Има някакво наркотично вещество в него, може и да е някаква магия.
Гледа го зяпнала, а той и се усмихва.
Ама наистина го обичам. Колко е находчив, как добре се справя. Целувам го по бузката, правя го от сърце. Прегръща ме през кръста и впиваме устни.
Глътнала си е езика.
-Ще й обясниш ли и за картината. – показвам я с поглед.
-О, да. Не е Дали, фалшификат е, но струва почти колкото оригинала. В крайна сметка Дали е най-фалшифицираният художник и много от платната които минават за оригинали са по-ниско качество от този доказан фалшификат.
Пали свещи. Пуска музика, тя изглежда не е слушала друго освен поп-фолк в последните месеци. След малко объркана го и признава. Той е пуснал Брамс. После ни иска цигара. Въздъхва, казва, че не е пушила от месец, но сега не може просто да издържи. Тогава той се сеща и за кубинските пури, които също като рома са под ембарго, за да не завладеят комунистите света. Как си набавя тези стоки, ли? Поглежда ме, усмихва се, смига ме и ме пита да й каже ли. „Ако смяташ, че е удачно, скъпи!”-изчуруликвам. Въздъхва, обяснява й, че успява когато поиска да прави разни дреболии.
Загасила е пурата си. Главата й се маяла. Казвам уж на него, но така, че да разбере, че трябва да чуе тя. Напомням му колко е часа. Мъркам му да затопли ваната, да влезе в нея и да ме чака готов. Кожата мека, а останалото твърдо. Както съм се облегнала на него, а ръката ми е на бедрото му, чувствам, че автоматично изпълнява желанието ми. Облягам се на рамото му, затварям очи и продължавам да му се галя и глезя.
-Ще те изпратя, скъпа, но няма много да се бавя, защото погледни го….Нетърпелив е.
Стана и тръгна към банята.
-Направо влез. Във ваната съм.-рече ми.
Вървеше мълчалива. Подхвърли нещо пиперливо по адрес на богатите. Попита ме, сигурна ли съм, че е само мой или има и друга или друг. Такива изтънчени типове….
Махнах на едно такси. Качи се без да ми каже и „чао”.
Тръгнах обратно. Той ме чакаше във ваната.
Но да си чака.
Ще има да чака!
Не ми е до него.
Развалих й настроението, но пак не успях да оправя своето.
Откъде пък кокошката му с кокошка се взе тук!
Забърбори както някога. Няма пауза, хиляди излишни думи, хвалби, жестикулации, веждите й, по – мъкнати от преди, очите й по-хитри, миглите й съвсем на нищо не приличат, качила е тридесет килограма, но се чувства още по-хубава. Сияе, говори за филми, за деца, за приказки от хиляда и една нощ, крем карамел, пушена сьомга, някакви колежи из Европа, стойки от кама – сутра, как било обзаведено жилището й в провинцията, оборота от фирмата й за булчини рокли, разни тъпотии за обобщение. Припомня си колко ме обичала. Какви приятелки сме били двенките, как такова, тя не искала, ама тогава, защото той, не знам си какво още, колко изпили, какво не
-Ето това е! – казвам й- Запознайте се. Ако щеш вярвай, но е моя съученичка. Видя ли, че не отидоха напразно парите за козметиката, скъпи. Погледни ме мишленце, прецени само. Хайде, влизай, разполагай се, чувствай се като у дома. Ох, колко съм разсеяна, мили…-целувам го няколко пъти, пускам език, пускам ръка между бедрата му. Отхапвам го леко. Стъписан е, но вече не само стъписан. Смигам му многозначно и безгласно с устни му казвам: „после, прави се сега”.
Отвръща на намигването ми. Даже се усмихва съзаклятнически, а и малко повече. Не може да си затвори устните от възбуда. Красива съм си, но още по-красива ставам заиграя ли.
-Много, много съм разсеяна. Забравих къде сложи уискито, онова отлежалото. Нали се сещаш….
-Искаш да кажеш рома. Кубинският? Контрабандният.
-А, да. Точно за него идеше реч.
-Твоята приятелка ще го хареса. Подложена на ембарго стока е, защото пусне ли се на пазара, комунистите ще завладеят света. Има някакво наркотично вещество в него, може и да е някаква магия.
Гледа го зяпнала, а той и се усмихва.
Ама наистина го обичам. Колко е находчив, как добре се справя. Целувам го по бузката, правя го от сърце. Прегръща ме през кръста и впиваме устни.
Глътнала си е езика.
-Ще й обясниш ли и за картината. – показвам я с поглед.
-О, да. Не е Дали, фалшификат е, но струва почти колкото оригинала. В крайна сметка Дали е най-фалшифицираният художник и много от платната които минават за оригинали са по-ниско качество от този доказан фалшификат.
Пали свещи. Пуска музика, тя изглежда не е слушала друго освен поп-фолк в последните месеци. След малко объркана го и признава. Той е пуснал Брамс. После ни иска цигара. Въздъхва, казва, че не е пушила от месец, но сега не може просто да издържи. Тогава той се сеща и за кубинските пури, които също като рома са под ембарго, за да не завладеят комунистите света. Как си набавя тези стоки, ли? Поглежда ме, усмихва се, смига ме и ме пита да й каже ли. „Ако смяташ, че е удачно, скъпи!”-изчуруликвам. Въздъхва, обяснява й, че успява когато поиска да прави разни дреболии.
Загасила е пурата си. Главата й се маяла. Казвам уж на него, но така, че да разбере, че трябва да чуе тя. Напомням му колко е часа. Мъркам му да затопли ваната, да влезе в нея и да ме чака готов. Кожата мека, а останалото твърдо. Както съм се облегнала на него, а ръката ми е на бедрото му, чувствам, че автоматично изпълнява желанието ми. Облягам се на рамото му, затварям очи и продължавам да му се галя и глезя.
-Ще те изпратя, скъпа, но няма много да се бавя, защото погледни го….Нетърпелив е.
Стана и тръгна към банята.
-Направо влез. Във ваната съм.-рече ми.
Вървеше мълчалива. Подхвърли нещо пиперливо по адрес на богатите. Попита ме, сигурна ли съм, че е само мой или има и друга или друг. Такива изтънчени типове….
Махнах на едно такси. Качи се без да ми каже и „чао”.
Тръгнах обратно. Той ме чакаше във ваната.
Но да си чака.
Ще има да чака!
Не ми е до него.
Развалих й настроението, но пак не успях да оправя своето.
April 13, 2014
Утрин с отражението
Стоя си пред огледалото и чак не мога да се гледам, толкова щастлив изглеждам. Ненормално е. Чак противно, ама си е хубаво. Толкова съм щастлив, че ми иде да заплача от тъга, че не мога да задържа това състояние, че то ще е кратко, че ще прилича на сън. Дали да не се самоубия, за да не си спомням след време колко щастлив съм бил някога. Не, ще изтичам както съм гол на улицата. Ще пляскам в локвите, даже ще се въргалям и ще крещя, че съм щастлив, много, много щастлив. Докато ме приберат в лудницата. И бъде издаден официален документ, че съм изживял това щастие. Документ с изписана върху него диагноза. Някаква лудост. А само аз ще знам, че лудостта е от щастие. Така изглеждам, че чак не е човешко. Иде ми да се снимам. Да си открадна отражението, но защо да го правя, такова си е и моето изражение. Кривя се като маймуна. Приличам на седем годишен. Седем годишен с черти на двадесет годишен. Сияя. Сигурно отделям радиоактивност. Мога и да експлодирам, а се усмихвам ли, усмихвам. Плувам във въздуха. Рея се
Стоя си пред огледалото и виждам едно различно същество с моите черти. Иде ми се да му забия един юмрук, за да видя от ръката ми или от носа му ще текне кръв. Смешно ми е какви откачени минават през главата ми, но само се усмихвам. Ведро, неистински. Не приличам на себе си, наистина. По-зрял изглеждам, изрязан от моя мечта или от филм, от роман или от моделите си за съществуване към които само се стремя, но до идеала който представляват и не подозирам, че ще достигна. По-възрастен, а с детски израз. Спокоен, уверен, а кипящ от чувства. Иде ми да я прибера в джобовете си. Да я глътна, да я покрия със своята кожа и докосвайки себе си, да докосвам нея и докосвайки нея да докосвам себе си. Чувствам, че сме се слели в едно. Беше фантастична нощ, надмина всичките ми очаквания. Всички са ми казвали, че първият път не е нещо особено. Вярвал съм им, а сигурно не са обичали толкова и толкова не са били обичани. За това. Аз съм щастлив. Любих се с тази която обичах, обичах тази която ме обича. Стана и ненадейно. Не бях дотам подготвен, че да го приема като неизбежност или да стана безразличен към него. Беше ми като награда отгоре. Изглежда й за нея. Каза ми, че съм й третият, ако беше казала, че съм вторият бих се усъмнил. Но тя отдаваше не само тяло, а и душа и мисли. Не разкриваше само прелестни форми, но и всичките си тайни. Хлипаше и се кискаше, не мислеше какво говори или преминаваха мислите й на глас. Нарече ме петнадесет пъти „неповторим”, с петнадесет различни гласа го изрече. И пак говореше това което обикновено се премълчава.
-Не се заблуждавай. – призна си – Недей. Не съм обречена на теб. Но казвам ти, дълго ще ми държи влага за да си помисля за друг….Какво говоря! Не ме слушай! Престани да ме слушаш, разбра ли ме, толкова е истинско, че….разбра ли го….Ти си ми истинският, дълго няма да помисля за друг….Продължаваш да ме слушаш! Престани, моля те….
Изкикоти се и падна изтощена. Зашептя, помислих си, че полудя, не разбирах думите й, говореше на несъществуващ език, после фразите й придобиха смисъл:
-Никога не е било така и няма да бъде така. Това не означава обаче, всичко. По-скоро все още не означава нищо. Но….Ще те побъркам, момче….Ще се побъркам! Не го очаквах от теб. Ти си ми приятел. Постъпи подло и прекрасно. А имаш честни очи. Много си подъл. Харесва ми. Подъл, бъди. Но не прекалявай. Искай ме, имай ме. Дълго няма да си помисля за друг. Може и изобщо да не си помисля. Зазида ме ти. Искам да ме нарисуваш. Видях, че имаш празно платно. Нарисувай ме. Не сега, сега ме дръж в прегръдките си, да не ме глътне ада. Потъвам някъде, чувствам го. Не ме пущай. Искам да ме нарисуваш, но нека е утре. Сега дръпни, завесата. Искам вятъра. Не, не я дърпай. Ще ме изпуснеш. Нарисувай ме утре. Не, недей, друго искам сега. Нека ти бъда палитрата. Разтваряй по тялото ми боите и то ще се разтваря в тях. Нанасяй го след туй в палитрата. Може ли да говори така нормална жена? Не, така може да говори само влюбена глупачка. Аз съм влюбена глупачка, а ти си още дете. Мътните да ме вземат. Какво ми става. Друго си е да си влюбена и друг не ти трябва. Престани да ме слушаш! Не трябва да говоря така. За пръв път ми се случва да съм такава. Престани, моля те….
Престанах. Слушах мелодията, а думите й бяха образи които се шляеха из дълбините на съзнанието ми, усмихваха се и се държаха странно, приличаха на животинки и растения, а бяха разуми, разуми които знаеха как да се докоснат и как да се отдадат един на друг. Това беше любовта! И тя го знае. Единствената.
Потънах дълбоко в нейният свят, не само в плътта й. Прекрасна природа, чиста, хапеща роса и слънце, буйни водопади и езера с жива вода. Хълмове с бродещи феи и гори шепнещи с човешки гласове. Земя в която още живеят езически божества и приказни същества бродят. Дъхава на прелест, пияна от радост, земя в която въздуха е наркотичен, а еротиката е свещен ритуал. Титаничен беше света в това малко тяло. Тя ме погълна, разкри ме за нов живот. В нея бях единствен. Почувствах се единствен и силен в света в който се пробудих. Една нощ ме промени. Защото бях с обичаната.
Стоя си пред огледалото и си заговарям.
-Тя е вълшебница, да знаеш….
Усмихвам се, отражението ми изглежда недоверчиво.
-Скулптор е тя. С милувки вая тялото, за нов живот….
Отражението ми се усмихва.
-Истинска магьосница на любовта е. Така тръпнат бедрата й, така стяга с тях. Пари вкусът на гърдите й. Целува все едно с десет устни. Гали все едно с хиляда пръсти. Има четири гръбнака и имаш чувството, че не си с една, а с три едновременно. Отдава се с цялото си сърце и душа, а стенанията й имат няколко гласа. Ако щеш вярвай, тя не е една. Няколко в една са. Любиш една, получаваш повече. Фантастична е….Искаш ли я? Само я поискай и твоя е. Странно ти звучи, нали? Странно е, възползвай се. Друг път може и да не ти се отдаде такава възможност.
Отражението ме гледа зяпнало. Прочетох възбудата в погледа му. Почувствах как ме изпълва. Исках отново да я любя.
-Ако не вярваш иди и опитай.-усмихвам се на отражението си и то ми отвръща с усмивка.-Както спи ще си помисли, че съм аз и ще видиш що за чудо е в леглото.
В очите на отражението ми лумват похотливи пламъци.
Искам я. Искам я, че чак се побърквам.
Тръгвам към леглото. Нещо ми изглежда по-заспала от заспала.
Вмъквам се при нея. Бясна тръпка преминава през тялото й.
Целувам я по корема. Вие се като змия. Не съм на себе си. Тя също. Прекрасно е. В един момент срещаме погледи. Прочитам в нейният изненада.
-О, пак ли си ти?
Стъписах се, но и тя е стъписана. Че кой друг да е.
-Чух, те че….-изрече й млъкна.
-Какво? – попитах –Какво чу?
Спомних си какви ги говорих на огледалото.
-Какво чу?
-А нищо, нищо….Нещо хубаво сънувах.
Стоя си пред огледалото и виждам едно различно същество с моите черти. Иде ми се да му забия един юмрук, за да видя от ръката ми или от носа му ще текне кръв. Смешно ми е какви откачени минават през главата ми, но само се усмихвам. Ведро, неистински. Не приличам на себе си, наистина. По-зрял изглеждам, изрязан от моя мечта или от филм, от роман или от моделите си за съществуване към които само се стремя, но до идеала който представляват и не подозирам, че ще достигна. По-възрастен, а с детски израз. Спокоен, уверен, а кипящ от чувства. Иде ми да я прибера в джобовете си. Да я глътна, да я покрия със своята кожа и докосвайки себе си, да докосвам нея и докосвайки нея да докосвам себе си. Чувствам, че сме се слели в едно. Беше фантастична нощ, надмина всичките ми очаквания. Всички са ми казвали, че първият път не е нещо особено. Вярвал съм им, а сигурно не са обичали толкова и толкова не са били обичани. За това. Аз съм щастлив. Любих се с тази която обичах, обичах тази която ме обича. Стана и ненадейно. Не бях дотам подготвен, че да го приема като неизбежност или да стана безразличен към него. Беше ми като награда отгоре. Изглежда й за нея. Каза ми, че съм й третият, ако беше казала, че съм вторият бих се усъмнил. Но тя отдаваше не само тяло, а и душа и мисли. Не разкриваше само прелестни форми, но и всичките си тайни. Хлипаше и се кискаше, не мислеше какво говори или преминаваха мислите й на глас. Нарече ме петнадесет пъти „неповторим”, с петнадесет различни гласа го изрече. И пак говореше това което обикновено се премълчава.
-Не се заблуждавай. – призна си – Недей. Не съм обречена на теб. Но казвам ти, дълго ще ми държи влага за да си помисля за друг….Какво говоря! Не ме слушай! Престани да ме слушаш, разбра ли ме, толкова е истинско, че….разбра ли го….Ти си ми истинският, дълго няма да помисля за друг….Продължаваш да ме слушаш! Престани, моля те….
Изкикоти се и падна изтощена. Зашептя, помислих си, че полудя, не разбирах думите й, говореше на несъществуващ език, после фразите й придобиха смисъл:
-Никога не е било така и няма да бъде така. Това не означава обаче, всичко. По-скоро все още не означава нищо. Но….Ще те побъркам, момче….Ще се побъркам! Не го очаквах от теб. Ти си ми приятел. Постъпи подло и прекрасно. А имаш честни очи. Много си подъл. Харесва ми. Подъл, бъди. Но не прекалявай. Искай ме, имай ме. Дълго няма да си помисля за друг. Може и изобщо да не си помисля. Зазида ме ти. Искам да ме нарисуваш. Видях, че имаш празно платно. Нарисувай ме. Не сега, сега ме дръж в прегръдките си, да не ме глътне ада. Потъвам някъде, чувствам го. Не ме пущай. Искам да ме нарисуваш, но нека е утре. Сега дръпни, завесата. Искам вятъра. Не, не я дърпай. Ще ме изпуснеш. Нарисувай ме утре. Не, недей, друго искам сега. Нека ти бъда палитрата. Разтваряй по тялото ми боите и то ще се разтваря в тях. Нанасяй го след туй в палитрата. Може ли да говори така нормална жена? Не, така може да говори само влюбена глупачка. Аз съм влюбена глупачка, а ти си още дете. Мътните да ме вземат. Какво ми става. Друго си е да си влюбена и друг не ти трябва. Престани да ме слушаш! Не трябва да говоря така. За пръв път ми се случва да съм такава. Престани, моля те….
Престанах. Слушах мелодията, а думите й бяха образи които се шляеха из дълбините на съзнанието ми, усмихваха се и се държаха странно, приличаха на животинки и растения, а бяха разуми, разуми които знаеха как да се докоснат и как да се отдадат един на друг. Това беше любовта! И тя го знае. Единствената.
Потънах дълбоко в нейният свят, не само в плътта й. Прекрасна природа, чиста, хапеща роса и слънце, буйни водопади и езера с жива вода. Хълмове с бродещи феи и гори шепнещи с човешки гласове. Земя в която още живеят езически божества и приказни същества бродят. Дъхава на прелест, пияна от радост, земя в която въздуха е наркотичен, а еротиката е свещен ритуал. Титаничен беше света в това малко тяло. Тя ме погълна, разкри ме за нов живот. В нея бях единствен. Почувствах се единствен и силен в света в който се пробудих. Една нощ ме промени. Защото бях с обичаната.
Стоя си пред огледалото и си заговарям.
-Тя е вълшебница, да знаеш….
Усмихвам се, отражението ми изглежда недоверчиво.
-Скулптор е тя. С милувки вая тялото, за нов живот….
Отражението ми се усмихва.
-Истинска магьосница на любовта е. Така тръпнат бедрата й, така стяга с тях. Пари вкусът на гърдите й. Целува все едно с десет устни. Гали все едно с хиляда пръсти. Има четири гръбнака и имаш чувството, че не си с една, а с три едновременно. Отдава се с цялото си сърце и душа, а стенанията й имат няколко гласа. Ако щеш вярвай, тя не е една. Няколко в една са. Любиш една, получаваш повече. Фантастична е….Искаш ли я? Само я поискай и твоя е. Странно ти звучи, нали? Странно е, възползвай се. Друг път може и да не ти се отдаде такава възможност.
Отражението ме гледа зяпнало. Прочетох възбудата в погледа му. Почувствах как ме изпълва. Исках отново да я любя.
-Ако не вярваш иди и опитай.-усмихвам се на отражението си и то ми отвръща с усмивка.-Както спи ще си помисли, че съм аз и ще видиш що за чудо е в леглото.
В очите на отражението ми лумват похотливи пламъци.
Искам я. Искам я, че чак се побърквам.
Тръгвам към леглото. Нещо ми изглежда по-заспала от заспала.
Вмъквам се при нея. Бясна тръпка преминава през тялото й.
Целувам я по корема. Вие се като змия. Не съм на себе си. Тя също. Прекрасно е. В един момент срещаме погледи. Прочитам в нейният изненада.
-О, пак ли си ти?
Стъписах се, но и тя е стъписана. Че кой друг да е.
-Чух, те че….-изрече й млъкна.
-Какво? – попитах –Какво чу?
Спомних си какви ги говорих на огледалото.
-Какво чу?
-А нищо, нищо….Нещо хубаво сънувах.
April 12, 2014
Клоунът
През целият път се кикотеше. Знаеше, защо се качва в тази кола къде го водим, но се кикотеше. Колегата, изръмжа му, а той леко като, че ли се постресна и пак продължи да се кикоти. Да беше истерия, не беше. Кикотенето му си беше кикотене, преминаваше от весело в закачливо, в иронично, в надменно, за кратко наистина в ненормален пристъп, но се овладяваше и придобиваше характер, различни характери. Приглуши ми ушите. Пуснах музика. Напомних му, че е сгазил лука, че е прекалил, че това е краят му. Не го правя. Аз съм убиец, не съм изверг. Исках само да престане да се кикоти. Казах му, че е осъден на смърт, за да е по-потискащо, а той като, че ли стана още по-весел. Клоун си беше, истински професионалист. Добър, грабваше душата на хората, а когато от сцената вече не е можел да получава необходимата му изява, опитал се да превърне живота си в сцена. Печелил с играта си опасни приятели, шегувал се с тях, а това са хора които не обичат да се шегуват с тях. Общо взето имат чувство за хумор, но хумора им има
Каква съпротива, да окажем, бе братче, та ние не можехме да се държим на краката от смях, а като осъзнах какъв фал сме направили още по-смешно ми стана. Появиха се още ченгета, а ние се кискаме ли, кискаме. И продължихме още дълго да се кискаме.
Какво се случи? Накратко: в колата откриха достатъчно улики да ни арестуват.
Каква съпротива, да окажем, бе братче, та ние не можехме да се държим на краката от смях, а като осъзнах какъв фал сме направили още по-смешно ми стана. Появиха се още ченгета, а ние се кискаме ли, кискаме. И продължихме още дълго да се кискаме.
Какво се случи? Накратко: в колата откриха достатъчно улики да ни арестуват.
April 11, 2014
Факирът и жената - змия
Момиче като момиче. Стройно, красиво, божествено и пренебрегнато. С големи помръкнали очи и пепеляви къдрици. Тъжно се носи в най-сенчестата част от площада, до сградите които подлежат на реставрация и край тях да се върви е риск който сам минувача е поел, защото има предупреждения. С огромни букви и удивителни, ленти, мрежи и паравани, но тя не е забелязала нищо, защото е пренебрегната и тъжна.
Свит на ъгъла на пряката, мъничка и никаква, с няколко витрини с оскъдна стока, разбити бордюри, петно от кръв на тротоара, а то е от коляното на един велосипедист, не пострадал сериозно, но допринесъл за декора, между един пълен контейнер и едно обърнато кошче, стои един факир и свири на змиите си.
Това да не му е Индия. Възмутително. Скоро ще го изгонят и ще му пишат акт полицаите, но часа е шест и седемнадесет минути, не са отворили още и кафенетата, защото града е спящ и мързелив. Свири си факира и няма кой да го чуе, разбере или прибере. Приближаваме обектива и забелязваме, че той не е индиец. По-скоро е циганин. Но как разбрахме като произхода им е един и същ? Е, разбрахме го има разлика.
Момичето стига до ъгъла. Вижда го, спира се. Гледката е нелепа. Не е виждала жив факир, какво търси в затънтеното градче. Откъде се е взел. Потърква очи. Той не чезне. Тръгва на пръсти към него. Той продължава да свири. Едното й око попада в пълният варел. От него стърчи нещо. Забито е в боклуците и блести. Трябва да обясня, че това е последният любовник на живеещата на петият етаж в блока до контейнера госпожа Х. Купила си го е преди месец от секс магазина. Омръзнал й, че е ограничен и не разбира нищо от класическа музика, футбол и бягане с препятствия. Дори и в секса много го нямало, като се изключат размерите му. Освен това макар да го наричала нежно с името на първото си гадже, той си оставал просто един вибратор. Поне се държал като такъв. Метнала го ядосана в боклука и до тази сутрин той остана да стои пред прозореца й, все едно желае да й прави серенада, но неспособен и на това.
Момичето го взема, не за да го използва по предназначение. В този момент тя мисли за нещо съвсем друго. Приближава се до факира и го стоварва с все сила върху главата му. Години по-късно когато факира разказва на свои приятели историята, споменава, че е ударен с метален предмет, но не изяснява какъв. Пада в несвяст. Момичето грабва кошницата със змиите и бяга към дома си. Изкачва набързо седемте етажа. Стига до таванската. Пуска си „Хотел „Калифорния”, сваля дрехите си, а бельото й е еротично. Тази нощ е очаквала да преживее нещо различно, не приятелят й да пие почти до сутринта на купона, а на сутринта без да разбира какви ги върши да изчезне с една нищо и никаква по-възрастна жена която кой знае откъде се взе.
„Ще съжалява! Много ще съжалява той! Ще ме оцени.”
Така си мисли момичето, ляга на матрака, единствената мебел на таванската. Отпуща ръка в кошницата и се чувства като Клеопатра и очаква всеки миг да свърши като Клеопатра. И една от змиите все пак я клъвна.
В това време факирът се е събудил. Змиите ги няма. Разтревожен е. Надува свирката.
Както знаете, змиите са глухи. Обикновено факирите са мошеници, но с този работата е по-сериозна. Свирката изпраща телепатични импулси. Змиите му отвръщат със същите. Като разбира какво се случва, през глава се втурва, а те го насочват къде се намира то. На два пъти се спъва и дори бута баничката на едно момче, а то го нарича с обидно название на ром. Хвърчи по стълбите. Стига и нахлува в таванската. Момичето е мъртво.
-Как смееш!-кара се на змията която е ухапала момичето, а тя змията е привела срамежливо глава като пакостник и се срамува.-Сега какво ще правим с теб! Трябва да си понесеш наказанието….
Змията е уплашена.
-И какво ще правим с момичето? То е толкова младо….Сега ще застанеш на мястото на гръбнака й и ще върнеш живота в тялото й. Ясно ли е? Който убива трябва да изживее живота който е отнел. – заключава неясно и източно.
Змията какво да прави, намърдва се на мястото на гръбнака на момичето. То се събужда. Но, какво да говорим. Не прилича на себе си….
Стократно по-красиво е. Очите му хищни и лакоми. Гръбнакът му играе и без музика. Тръпки предизвиква из цялото тяло. Не се сдържа момичето и започва да танцува. Вие тяло. Няма мъж който да не припадне при гледката. Такава пластика и гъвкавост, такова чувство за мелодия.
Като застана пред огледалото не се позна, пощуря, краят на гръбнака й, опашката сладостно започна да вибрира. Люспи имаше на клепачите си, не грим. Устните й се разтвориха, двадесет и седем сантиметров език – раздвоен, заигра навън. Лизна се по рамото и по гърдите. В трико от змийска кожа беше облечена, формите й – самото изкушение, екстракта от сладката отрова на вековете. По-стройна, по-тънка от преди, но изпълнила щедри овали на тези места където това означава женственост.
„Ще го побъркам, тоя, моя хубавец!” – реши.
Излезе. Едва не причини няколко катастрофи, един стар поет я съзря от прозореца, получи инфаркт и умря. След седмица сина му видя най-глупавото изражение на баща си, а беше виждал много.
Но да се върнем на улицата по която вървеше, тя.
Няколко лентяи попариха с кафета, езици.
Един мъж както поливаше цветя на балкона си бутна една саксия, тя падна пред една детска количка. Майката побесня и се втурна да убие мерзавеца който едва не уби детето й, но когато той отвори вратата имаше тъй отнесено, изписала мила похотливост изражение, че нещастната жена се влюби в него и вместо да го убие още на следващият ден изневери на таткото на това безотговорно хлапе, което си играе под падащи саксии.
Но това е друг филм, да се върнем отново на улицата, дузина или повече мъже вече целуваха плочките на тротоара, отзад и отпред, където стъпваше жената – змия.
Един мургав факир, не нашият герой, а друг, но пак голям факир, се възползва от суматохата и обра оборота на зарзаватчийският магазин.
Една дебелана наби плешивият си съпруг, а друга съпруга остави своя да си гледа и си уговори под носа му среща с любовника си, явно мъж с трезва преценка, който не би изпуснал питомното за да гони дивото.
Приятелят на виновницата за масовата психоза, също бе в глутницата обожатели, но тя не го забеляза. Около нея бяха най-дръзките, най-видните и с най-голямо самочувствие мъже, а някои от тях имаха и покритие.
И тъй като чувството което предизвикваше у останалите рефлектираше в нея, колкото я желаеха всички заедно, тя толкова желаеше някого и щеше да си го избере, а ако нямаше избор пак би си избрала единственият мъж на света, толкова силно желаеше някого. Но да си признаем: този романтик, атлет, изтънчен хубавец, кавалер, актьор с чувство за хумор, стихоплетец, изключителен танцьор, с ангелски глас и шепот на дявол, с плътни устни и сладострастна усмивка и сладострастен мирис и стил, бохем и мръсен ум под наивен поглед, си заслужаваше, вниманието й.
Още щом я видя, остави приятелката си, някаква си мис, не знам си що, на сред площада и хукна. Изоставената го гледа зяпнала минута – две. После каза: майната ти и си намери друг като него, но главната ни героиня, то прецени, хубаво го премери, реши, че е единствен и се влюби в него и това още по-високо въздигна желанието й….
Целуваха се из целят площад, в таксито, по стълбищата. Побърка го с раздвоеният език, а той я побърка с това, че се побърка.
Паднаха в леглото.
Тя благославяше вълшебният факир, но когато любовника й се опита да смъкне трикото й, не успя.
Опита се и тя, но не се получаваше. Преливаща от страст се опита да го раздере, но само си счупи ноктите.
Това не бе никакво трико, а нейна собствена змийска кожа.
Припомни си, че змиите си хвърлят кожите, но това се случваше в най-знойните летни месеци, а сега настъпваше ранна есен.
Свит на ъгъла на пряката, мъничка и никаква, с няколко витрини с оскъдна стока, разбити бордюри, петно от кръв на тротоара, а то е от коляното на един велосипедист, не пострадал сериозно, но допринесъл за декора, между един пълен контейнер и едно обърнато кошче, стои един факир и свири на змиите си.
Това да не му е Индия. Възмутително. Скоро ще го изгонят и ще му пишат акт полицаите, но часа е шест и седемнадесет минути, не са отворили още и кафенетата, защото града е спящ и мързелив. Свири си факира и няма кой да го чуе, разбере или прибере. Приближаваме обектива и забелязваме, че той не е индиец. По-скоро е циганин. Но как разбрахме като произхода им е един и същ? Е, разбрахме го има разлика.
Момичето стига до ъгъла. Вижда го, спира се. Гледката е нелепа. Не е виждала жив факир, какво търси в затънтеното градче. Откъде се е взел. Потърква очи. Той не чезне. Тръгва на пръсти към него. Той продължава да свири. Едното й око попада в пълният варел. От него стърчи нещо. Забито е в боклуците и блести. Трябва да обясня, че това е последният любовник на живеещата на петият етаж в блока до контейнера госпожа Х. Купила си го е преди месец от секс магазина. Омръзнал й, че е ограничен и не разбира нищо от класическа музика, футбол и бягане с препятствия. Дори и в секса много го нямало, като се изключат размерите му. Освен това макар да го наричала нежно с името на първото си гадже, той си оставал просто един вибратор. Поне се държал като такъв. Метнала го ядосана в боклука и до тази сутрин той остана да стои пред прозореца й, все едно желае да й прави серенада, но неспособен и на това.
Момичето го взема, не за да го използва по предназначение. В този момент тя мисли за нещо съвсем друго. Приближава се до факира и го стоварва с все сила върху главата му. Години по-късно когато факира разказва на свои приятели историята, споменава, че е ударен с метален предмет, но не изяснява какъв. Пада в несвяст. Момичето грабва кошницата със змиите и бяга към дома си. Изкачва набързо седемте етажа. Стига до таванската. Пуска си „Хотел „Калифорния”, сваля дрехите си, а бельото й е еротично. Тази нощ е очаквала да преживее нещо различно, не приятелят й да пие почти до сутринта на купона, а на сутринта без да разбира какви ги върши да изчезне с една нищо и никаква по-възрастна жена която кой знае откъде се взе.
„Ще съжалява! Много ще съжалява той! Ще ме оцени.”
Така си мисли момичето, ляга на матрака, единствената мебел на таванската. Отпуща ръка в кошницата и се чувства като Клеопатра и очаква всеки миг да свърши като Клеопатра. И една от змиите все пак я клъвна.
В това време факирът се е събудил. Змиите ги няма. Разтревожен е. Надува свирката.
Както знаете, змиите са глухи. Обикновено факирите са мошеници, но с този работата е по-сериозна. Свирката изпраща телепатични импулси. Змиите му отвръщат със същите. Като разбира какво се случва, през глава се втурва, а те го насочват къде се намира то. На два пъти се спъва и дори бута баничката на едно момче, а то го нарича с обидно название на ром. Хвърчи по стълбите. Стига и нахлува в таванската. Момичето е мъртво.
-Как смееш!-кара се на змията която е ухапала момичето, а тя змията е привела срамежливо глава като пакостник и се срамува.-Сега какво ще правим с теб! Трябва да си понесеш наказанието….
Змията е уплашена.
-И какво ще правим с момичето? То е толкова младо….Сега ще застанеш на мястото на гръбнака й и ще върнеш живота в тялото й. Ясно ли е? Който убива трябва да изживее живота който е отнел. – заключава неясно и източно.
Змията какво да прави, намърдва се на мястото на гръбнака на момичето. То се събужда. Но, какво да говорим. Не прилича на себе си….
Стократно по-красиво е. Очите му хищни и лакоми. Гръбнакът му играе и без музика. Тръпки предизвиква из цялото тяло. Не се сдържа момичето и започва да танцува. Вие тяло. Няма мъж който да не припадне при гледката. Такава пластика и гъвкавост, такова чувство за мелодия.
Като застана пред огледалото не се позна, пощуря, краят на гръбнака й, опашката сладостно започна да вибрира. Люспи имаше на клепачите си, не грим. Устните й се разтвориха, двадесет и седем сантиметров език – раздвоен, заигра навън. Лизна се по рамото и по гърдите. В трико от змийска кожа беше облечена, формите й – самото изкушение, екстракта от сладката отрова на вековете. По-стройна, по-тънка от преди, но изпълнила щедри овали на тези места където това означава женственост.
„Ще го побъркам, тоя, моя хубавец!” – реши.
Излезе. Едва не причини няколко катастрофи, един стар поет я съзря от прозореца, получи инфаркт и умря. След седмица сина му видя най-глупавото изражение на баща си, а беше виждал много.
Но да се върнем на улицата по която вървеше, тя.
Няколко лентяи попариха с кафета, езици.
Един мъж както поливаше цветя на балкона си бутна една саксия, тя падна пред една детска количка. Майката побесня и се втурна да убие мерзавеца който едва не уби детето й, но когато той отвори вратата имаше тъй отнесено, изписала мила похотливост изражение, че нещастната жена се влюби в него и вместо да го убие още на следващият ден изневери на таткото на това безотговорно хлапе, което си играе под падащи саксии.
Но това е друг филм, да се върнем отново на улицата, дузина или повече мъже вече целуваха плочките на тротоара, отзад и отпред, където стъпваше жената – змия.
Един мургав факир, не нашият герой, а друг, но пак голям факир, се възползва от суматохата и обра оборота на зарзаватчийският магазин.
Една дебелана наби плешивият си съпруг, а друга съпруга остави своя да си гледа и си уговори под носа му среща с любовника си, явно мъж с трезва преценка, който не би изпуснал питомното за да гони дивото.
Приятелят на виновницата за масовата психоза, също бе в глутницата обожатели, но тя не го забеляза. Около нея бяха най-дръзките, най-видните и с най-голямо самочувствие мъже, а някои от тях имаха и покритие.
И тъй като чувството което предизвикваше у останалите рефлектираше в нея, колкото я желаеха всички заедно, тя толкова желаеше някого и щеше да си го избере, а ако нямаше избор пак би си избрала единственият мъж на света, толкова силно желаеше някого. Но да си признаем: този романтик, атлет, изтънчен хубавец, кавалер, актьор с чувство за хумор, стихоплетец, изключителен танцьор, с ангелски глас и шепот на дявол, с плътни устни и сладострастна усмивка и сладострастен мирис и стил, бохем и мръсен ум под наивен поглед, си заслужаваше, вниманието й.
Още щом я видя, остави приятелката си, някаква си мис, не знам си що, на сред площада и хукна. Изоставената го гледа зяпнала минута – две. После каза: майната ти и си намери друг като него, но главната ни героиня, то прецени, хубаво го премери, реши, че е единствен и се влюби в него и това още по-високо въздигна желанието й….
Целуваха се из целят площад, в таксито, по стълбищата. Побърка го с раздвоеният език, а той я побърка с това, че се побърка.
Паднаха в леглото.
Тя благославяше вълшебният факир, но когато любовника й се опита да смъкне трикото й, не успя.
Опита се и тя, но не се получаваше. Преливаща от страст се опита да го раздере, но само си счупи ноктите.
Това не бе никакво трико, а нейна собствена змийска кожа.
Припомни си, че змиите си хвърлят кожите, но това се случваше в най-знойните летни месеци, а сега настъпваше ранна есен.
April 9, 2014
Вятър и мъгла
-Хората не са лоши? -Не съм си го и помислял. -Тогава защо търсиш доброто? -Не го търся. -Търсиш го. -Откъде ти хрумна? -Имаш печален вид. -Така ли? -Направо скапан. -Не съм се обръснал днес. -И това, но не само това. Раменете. -Не са ми свити. -Така ти се струва. Но остави. Не искам да критикувам. Просто не критикувай и ти. -Не критикувам никого. -Личи си, че не можеш да се справяш. -Зависи в какво. -В най-общото и основното, в живота. Луташ се, несигурен си, неспокоен. Липсва ти увереност. Запечатал си се, не показваш себе си. Необщителен си и пасивен. -Възможно е. -Точно така е. Пропилял си много възможности, но твоя работа си е. Всеки трябва да си върши своята. Аз просто си търся приказка. Не го вземай на вътре. Така си мисля, може и да не съм прав. -Може? -Искаш ли ти да шофираш? -Не. -Защо? Такава кола не си карал и едва ли някога ще караш. -Не искам. -Не мога да повярвам. Да шофираш подобно бижу, за повечето мъже е удоволствие, равно на любов със забранена. -Сигурно. -Не обичаш ли да шофираш? -Боли ме главата. -Препил ли си? -Какво те интересува! -Добре, добре. Извинявай. Нищо не попитах. Виж там в жабката трябва да има аулин. До теб има минерална вода, ето там до седалката. Видя ли я. -Да. -Ще ти мине за минути. -Още много ли имаме? -Какво път ли? -Да. -Закъде бързаш. Доколкото разбрах нямаш работа. -Доколкото разбирам, май, да. -Лоша работа. -Наистина. -Сам си го правиш, да знаеш. -Виж ти. -Остави тази ирония. Казвам ти го съвсем добронамерено. Критичен си към действителността и оттам идва всичко. Бутваш се в себе си. Свиваш рамене. Това не прави хубаво впечатление. Буди недоверие. И дрехите не ти стоят добре, но и маската. Маската е много важна. Всеки си има роля, нали? Извинявай, за клишето, но така е. Щом имаш роля, трябва да я играеш добре, иначе ще те изхвърлят от сцената. Или най-малко ще преминеш във второстепенен или третостепенен герой в своят живот. Хонорарът разбира се ще е по-малък. И аплодисментите. И главната героиня в твоят собствен живот няма да е в твоите прегръдки, а в прегръдките на този който може и да е имал по-малко право от теб да бъде главен герой, но е имал смелостта да се прибори за тази роля. Какви средства е използвал е друг въпрос. Не, бързай да го критикуваш, погледни резултата. За средствата не можеш да си сигурен, но резултата е очебиен. -Пак ще ме заболи глава. -Твърде горд си. В това е и падението ти. Не можеш из своите снежни върхове да намериш споделим език. Природата е безразлична към трепетите. Тя е на милиони години, а ти имаш кратките си човешки дни. Различни нива сте, различни категории. Не ти остава нищо друго освен самотата, стигнеш ли твърде високо. Самотата ти отнема възможността да изградиш стабилни житейски позиции и да бъдеш полезен, което те води към още по-голяма самота. Омагьосан кръг. Поглъща те, потъваш в тинята. Дори не го усещаш, защото тя отделя едни пари. Сладникави, трепетни, предизвикващи халюцинации. Умираш и чак ти е приятно. Приятно ти е, но идва един момент в който се събуждаш. Сам, безполезен, никому ненужен. Самотата която си боготворял не може и да те нахрани и да те облече. Възвисените ти мисли, не струват и колкото билет за трамвая. Струва ти се, че всичко около теб те мрази. Заблуждаваш се. И започваш да го мразиш, а е излишно. И жалко. Хората не са лоши. -Знам. -Добре, знаеш, знаеш. Виж в жабката, подай ми цигарите. Не те попитах, искаш ли? -Отказах ги. -Хубаво си направил. Наистина, вредни са. И аз трябва да ги откажа. Мина ли ти главата? -Като, че ли малко. -Сигурно те боли от атмосферното налягане. Тази планина е малка, но наклоните й стръмни. От рязката промяна на надморската височина, е. Нищо скоро ще стигнем. Но ти сега изглеждаш по-жизнен. Така по – те харесвам. -Благодаря. -Хората не са лоши. Всеки си гледа работата. За да е полезен. Нещата да вървят. Кой знае на къде, но да вървят. Не ни е съдено да знаем. И защо ли и да се питаме. Достатъчно ни е да знаем задълженията си и как да ги изпълняваме. Останалото е както казва народа, вятър и мъгла. -Вятър и мъгла. -Да, всичките онези лични емоции, които ти пречат да намериш своето обществено назначение и да бъдеш професионалист, са вятър и мъгла. -Ще си помисля. -Няма кой знае какво за мислене. Хората са го измислили. Ти просто, приеми го. Ето, стигнахме. Дотук сме, до онова дърво. Изгледа не е лош и няма да те карам да копаеш дупка. Вече е изкопана. Няма да те заболи. Толкова бързо ще стане. Аз съм добър професионалист.
