Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 28

За Порочна връзка - книгата и страницата, а и за ред други неща - 1

От векове няма уникална книга, нищо че точно в тези векове най-много гении са проявили своята гениалност. Всеки от тях е просто един сред себеподобните си - докоснати от сила Висша, имали волята да развият своя дар и да го разгърнат като цвят в огромната Градина на интелекта между още милиони цветя, сред които сме се родили, съществуваме, живеем и умираме.
Няма уникална книга, уникален цвят в тази градина, но душите ни - работните пчелички в нея - танцуващите, медоносните, живите знаят колко е важно да има повече цветове. Защото макар да няма уникален цвят и книга, всяко време си има своя уникален нектар. Или, ако щете наречете го дух.
Нищо уникално няма и в "Порочна връзка". Ако търсите истината, Голямата истина, няма да я откриете в книгата, но ако обичате да гледате танца на илюзиите, чийто хореограф са истини, много малки и човешки, все различни истини; и откривате в това красота (като мен) или най-малко ви забавлява (както мен) не, няма да бъдете разочаровани.


картина: Егон Шиле (австрийски еспресионист (1890 - 1918; интересна личност)
Публикувам от години в интернет. Някои обичат да ме четат, други - не. И едните, и другите си имат своите основания, своите ценности, търсене в Световната библиотека. Да прочетеш, който и да е автор, означава да се лишиш от друг. Земният живот е твърде кратък в сравнение с натрупаното в литературата. Пешком оттук до пръстените на Сатурн и обратно би ни отнело по-малко време отколкото необходимото да прочетем и то само онова, което знаем, че си заслужава. И понеже го осъзнавам не искам да се натрапвам, най-вече на тези, които не обичат да ме четат. Знам, че има и други - такива, които имат вече впечатление от мен. И такива, които нямат, а си приличаме. Вълнуват ни едни и същи въпроси. Изпитваме тръпка от сходни приключения. Приключение на духа, душата и тялото. Привлича ни едно и също четиво. И най-вече имаме един и същ вкус към забавлението. И това представяне е именно за тях.

Потърсете ме в профила ми във фейсбук, на страницата на книгата: Порочна връзка.

Към всички кандидатирали се (отнася се и към моите избраници, в които вярвам) без изключения

От значително по-малкия процент българи съм, който съзнава ясно важността на предстоящите избори, който дори подсъзнателно не ги бърка с парламентарни или някакви други, а е запознат с поне малка част от функцията, която има един наш евродепутат. И макар да съм в траур и макар личните ми проблеми да са толкова, толкова сериозни, че най-малко ми е до каквато и да е била обществена дейност, защото в момента се чувствам изолиран от цялата реалност и си нямам представа оттук насетне как да живея, ще е живот ли изобщо и ще има ли изобщо живот за мен, все пак, все пак, все пак ЩЕ ГЛАСУВАМ, както ЩЕ ГЛАСУВАМ И ЗА ПАРЛАМЕНТАРНИТЕ ИЗБОРИ, ако все още съм всичкия си, когато дойде времето и за тях. Знам, че съм един от многото. Нямам си представа колко, а за това не е възможно да се направи статистика. Един, който без големи претенции, че е красив и интелигентен, смята, че е показал много от потенциала си. И може приноса да му е скромен, много скромен, какъвто е и естествено да има един обикновен човек, но за това общество съм дал само добро, вдъхнал съм малко красота в бита, на много хора по свой начин съм създал надежди и в тежките им моменти съм ги подтикнал към красиви копнения. Не съм откраднал, освен веднъж на 20 години: с взлом две бири - за което си бях и осъден. Никога, никога, никога, никога не съм взел пари на заем. Може би защото е нямало с какво да го връщам, но и защото не обичам да бъда длъжник в този несигурен живот (имам предвид своя). Учил съм и съм повярвал на наученото толкова дълбоко, че се е превърнало във фундамент на останалите ми социални, морални и всякакви други хуманитарни знания, че робовладелчеството е отменено преди стотици години, след войната между Севера и Юга, че феодалчеството също е отменено. Но реално нещата у нас стоят така, че дори полузаконно форми на робовладелчество и феодалчество не са отпаднали. У нас е възможно един човек да сключи сделка с отпускащи кредити фирми и буквално да продаде със своята сделка друг (без да се замисли дори какво върши) и другия да се чуди как да се оправя с дългове, които ни е правил, ни е в състояние да плати. Да, съществуват уж законови начини да избегне положението. Но си съществуват и "дъщерни фирми" и други ми ти структури, които действат на ръба на закона - всъщност нека си го кажем - направо са си престъпни. И човек дори да има някакви законови права, никой не е в състояние да ги защити. Поне не и у нас. Как е възможно в държава, в която правото на избор е: СВЯТО И НЕПРИКОСНОВЕНО или поне, че е такова е тъпкано, тъпкано, тъпкано в главите ни от десетилетия насам, човек да бъде нечии длъжник и без да е направил с това подобен избор! ВЪЗМОЖНО е! И ВСИЧКИ СТЕ ДОСТАТЪЧНО ПЕЧЕНИ, че да знаете вариантите за това.

Ще гласувам за вас и призовавам към гласуване. И се обръщам към вас с МОЛБА, защото вече каквото и да се говорим, ясно ми е, че други права освен да се МОЛЯ, аз нямам.

Не се моля даже за себе си. Безсмислено е.
Аз ще се оправя, ако не издържа ще се гръмна, ако не сторя това ще си търся правата и в Страсбург, ако и това не ме огрее, ще се запаля пред някоя банка, но дотогава ще е минало достатъчно време, че сигурно да направя и много други неща. Не съм сигурен, че всички ще са законови, защото явно законността е лицемерие. Още по-малко сигурен съм, че мога да постъпя и незаконно, освен в някоя решаващо мигновение да убия някоя мутра. Твърде натоварен съм с ненужни за този живот добродетели, осакатен като природа, че да сторя нещо повече.

Молбата ми засяга вас! Не бъдете управляващи робовладелска държава. Не бъдете управляващи феодална държава. Времето на тези обществени форми е отминало, човечеството ги е осъдило - независимо колко искрено все пак ги е осъдило. И няма да сте тъй невинни и в очите на Господа, и историята, и внуците и правнуците си, ако ставате съучастници на това ЗЛО, колкото невинни са тези, които официално са властвали преди векове в такива цивилизации.
И вас пази това, което наричаме всички демокрация, чиято основна идея винаги е била, че човек има права, има и отговорности, а приеме ли отговорността на други лица - това вече не е това, което ви пази.

И ще подчертая: идеята да напиша това е не да правя мелодрами и да хленча за себе си, написах всичко с твърдото убеждение след дълъг анализ, че като мен има много, много хора. И ако това не се възпре, всичко постигнато ще рухне.

Все едно е на България, че ще рухне някакъв несретник като мен и вече толкова съм душевно опустошен, че мога и да се усмихна на това, но рухне ли цяла България, това ще е лошо.

Игра с времето

Юли е, здрачава се. На беседката в двора съм. Хладът пълзи като милувки по тялото. Нощниците и на трите са прозрачни. Зърната им прозират. Едната чурулика. Другата говори глупости, третата мълчи, тя все мълчи. Аз също. Колегата развива теорията си за антигравитацията. Опитват се да го слушат. Не го разбират, но са заблудени, че го разбират. Той също не се разбира. Някъде в сянката наблизо някой моли за цигара, ридае. Ридание се слуша и зад решетките на остро, мъжко отделение. От женско пак долитат песни. Вечер е така. Много се пее. Мълчаливата нимфа е много хубава. За пръв път е пусната навън. Не съм я виждал, а от седмица съм на свободен режим. Иска ми се да я заговоря. Струва ми се, че трепери. Мога да я прегърна. Сигурно ще
-Искаш ли да направя да ти е хубаво?-попита ме, гласа й беше толкова наивен, че ме трогна до сълзи.
-Опитай.-кратко й отвърнах.
-Ще опитам.-рече ми, а миг след това, ръката и стана топла, потече като восък по моята. Щях да извикам, но устните не ме слушаха. Гласът ми се върна обратно в дробовете, разтвори се бездна в тях и ме погълна. Попаднах другаде. 
Бях на седемнадесет. Пръстите ми биеха клавишите на пишещата машина. Лист след лист дърпах от валяка и хвърлях върху купчината на земята. Септември, хладен септември беше, а прозореца ми отворен, аз по потник. Топло ми беше. Пепелника ми преобърнат. Навсякъде пръснати запалени, неизпушени и до половина цигари. Чувствах се по-голям. Нещо ме беше обзело. Казваше ми повече. То познаваше света по-добре и имаше по-богат житейски опит и от този на родителите ми. То преценяваше добре нещата, изглежда и думите, освен битовото и всичко което е вън от него. Романът вървеше сам. Искаше пръстите ми, а очите ми го искаха. Все едно правех любов. За месец пораснах с година, а когато го свърших, чувствах се толкова голям, че не ми беше проблем да споделя чувствата си които таях дълбоко към една своя съученичка от години, и тъй да го направя, че тя да го сподели с мен. Тогава имах чувството, че се пренесох в романа си. Толкова лесно ми се стори, толкова прекрасно, колкото не ставаше в реалността. Сега когато го изживявах повторно, чувството беше десетократно по-силно, защото тогава имаше тревога, сега го разбирам. Имало е тревога, че прекрасният сън ще свърши, а сега когато знаех какъв ще е печалният му финал се отдадох напълно на самото изживяване. И имах за няколко часа годината, най-прекрасната година от живота си. 
Опомних се под акациите. С лудата още се държахме за ръце. Сега нейната ми се стори суха. Много суха.
-Вълшебница ли си? – попитах я.
-Да.-отвърна ми – Нали за това съм тук. Опасна съм навън, нарушавам икономическият механизъм. 
-Какво?-избухнах в смях.
-Ми да. Не е смешно, пък. Хайде да се прибираме, че е чудесно, пък тук не дават антибиотици.
Тръгнахме. Забелязах, че е прегърбена. Нищо чудно. След като се върнах двадесет и четири години насам, не ми изглеждаше толкова млада. Сестрата й се накара, че е закъсняла, а на мен ми каза, че съм освен шизофреник и пълен задник. Трябвало да ми го пишат в диагнозата. „Пълен задник”. Разсмя ме, падаше си по мен. 
На другата вечер се срещнах отново с вълшебницата. Изглеждаше по-възрастна от вчера. Малко горчиво ми се усмихваше, като че ли четеше мислите ми и знаеше каква я виждам сега. Знаела е, че такава ще я виждам, върне ли ме в младостта и все пак го е направила. Вечерта беше още по-топла, вятър нямаше. Като в миналата излязохме хванати за ръце и пак излъгах портиера, че имам пари и ще му купя лекарства. Легнахме на същото място. Този път не ме обзе ужас когато започна да се разтапя и потича. 
Със синът ми играехме шах. По-скоро той си мислеше, че играем докато го учех да подрежда фигурите. Беше с каубойска шапка, наблизо ромолеше малка планинска река. Зад мурите пробягваше жена ми като нимфа. Криеше се ту зад една, ту зад друга. Искаше да ни издебне така, че да не очакваме и да ни снима без да позираме. Толкова се стараеше обаче, че прекаляваше и я усещахме. Все замръзвахме в момента когато натискаше бутона. Накрая ни се разсърди и ни нарече: „конспиратори” приличаше на дете. Разсмя ни. А със смеха си разсмяхме нея. Вечерта в хижата нямаше места и се осъществи желанието на малкият да опънем палатката. Студено беше, а той весел. Малко го тресеше в следващите дни и очите му зачервени, но усмивката му лъчезарна. Често съм си спомнял онези дни. Какво ли не бих дал да ги изживея повторно, а повторното изживяване беше десетократно по-силно от първото, защото бях подготвен да изживея това щастие. Преди да се приберем в града се опомних под акациите. Вълшебницата тракаше със зъби. 
-Да вървим! – рече ми. Стори ми се, че е сърдита. Свила се беше от студ, приличаше на шушулка.
Този път не закъсняхме и никой не ме нарече задник. 
На следващата вечер беше по-красива от всякога. Строг вид имаше, стори ми се, че е намалила косата й. Погледът й режещ, би трябвало да ме уплаши.
-Е?-попита. – Обикна ли повече живота?
-Винаги съм го обичал.
Усмихна се хладно.
Приближих се до нея. Отначало блъсна ръцете ми, изгледа ме като дива котка. 
-Какво ти е? – запитах я.
-Желаеш от мен спомените си, нали….
Замълчах. Изсмя се, а после я обля благината.
-Не знаеш какво искаш от мен?-рече ми тъжно.
Мисля, че обърка. Искаше да каже: „Не знаеш какво да искаш от мен.”
Легнахме отново под акацията. Държах друга за ръка. Имаше черна дълга коса и разкошен бюст, вървяхме по плажната ивица. Също ми връщаше вярата в живота. Не знаех, че ще е толкова млада, че ще е толкова хубава тази с която ще се сближа на самият праг на самоубийството. С жена си се бях разделил от година. Карах я самотно. Имах известни литературни успехи. Често сънувах, че сутрин съм огромна книжна мишка. Чувствах се като такава. Животът наистина ме плашеше и сега разбирах, че е имало за какво. Пишех в едно бунгало. Почти не излизах на слънце. Тя пък не слагаше горнище. Седмица мина, сближихме се пийнали. Стана от само себе си. Сутринта изрече:
-Колко сладичко бие сърцето ти.
Беше сложила глава на гърдите ми. И заради тези думи, разбрах, че си заслужава да бие. Тъй и не разбрах повече за нея.
Когато се озовах под акацията вълшебницата я нямаше. Ръката ми лепеше, тревата където лежеше беше влажна и ухаеше на нея, лек дим се издигаше. Хрумна ми, че не се е материализирала. Кажа ли го някъде ще ми увеличат лекарствата.
Сигурно се е прибрала. Това е единственото ми обяснение.
На другият ден разпитвах. Приятелките й не се сетиха. Но те бяха замаяни от медикаменти. Сетих се за сестрата която ме нарече „задник”, попитах я за момичето. Не си спомни веднага, че момиче от отделението й е закъснявала заради мен. Попита ме, сигурен ли съм, че ми се е случвало нещо подобно. 
Не исках да настоявам, но тогава щракна с пръсти.
-Аха, да. Сетих се. Транспортираха я, тя не е за тази болница. 
Повече подробности не ми даде. Не знаела, дори не била сигурна за коя точно става въпрос. 
Отидох сам на нашето място.
Тревата още ухаеше на нея. Не е възможно толкова дълго да се задържи аромат. 
„Ти не знаеш какво искаш от мен.”
Превръщала се е в нещо друго за да ми върне спомените. 
С всеки път силата й е отслабвала. Накрая се е изчерпала за да изживея прекрасните си спомени, а сега как ще си върна най-прекрасният от всички тях. 
Спомена за нея. 

Книжен плъшок

Точно в пет и тридесет, сутринта, си имам лапички. Малки, сиви, бият клавишите по-добре от пръсти. Космати са и знаят какво правят, забавляват се. Създават ме. Творят човешкият ми образ. Не се ли справят, ще си остана завинаги в недоизказаното. Под водопада на думите и над лавата им, обгърнат в пушека и парата им. Умопомрачено, беззащитно същество, нямащо разума на човек и инстинкта на животното.
Някъде към осем, обикновено още без десет, но понякога и без една, без две минути, вече съм себе си. 
Веднъж в блока стана пожар. Трябваше да излязат всички по аварийното стълбище. Пожарникарите нахълтваха през прозорците за да помогнат на тези които не са успели да се евакуират. Едва не го откриха тогава. Добре, че беше увит в дим, а часа осем без три минути, точно когато ставах отново човек.
Веднъж в дома ми нахлуха крадци. Блъсна ги в тъмнината уплашеното ми животинче. Помислиха, че е куче и изчезнаха. Ако се беше стигнало до сблъсък, сигурно щеше да ги разкъса и тогава щях да си имам огромни неприятности. Къде щях да крия труповете? Не, аз не съм престъпник. Щяха да ме разкрият, а после тайната ми сама щеше да излезе наяве. Навярно щях да завърша живота си, подложен на изследвания.
Често ми идеше сам да се предам. Напоследък още по-често. С успехите ми се увеличиха и жените с които контактувах. Близостта им, ме караше да чувствам болезнено чувството за изолация. Все по-унил ставаше човека ми, а плъшока сутрин по-буен. Проклятие.
Не мога да си спомня откога започна. Бях затворено дете, обичах да чета. В книгите живеех, живеех като в истински свят. Другите деца ме подиграваха. Викаха ми книжен плъшок. Обиждаше ме, болеше ме и изглежда за да се съглася с тях и да престана да ги мразя, за това, че несправедливо ме обиждат, съм решил да стане истина това в което ме винят. Може и това да е, но спомням си и друго. Баща ми често ме заключваше в мазето. Боях се, за да не се страхувам от мрака, възможно е да съм пожелал да бъда като мишките които в него съществуват.
Баща ми ме затваряше в мазето защото позволявах да ме обиждат в училище, позволявах да ме обиждат в училище, защото баща ми ме затваряше в мазето. Омагьосан кръг.
Или така съм се родил. Възможно е да съм опитна мишка, избягала от военна лаборатория. Ни мишка, ни човек. Не знам, много е талантлива. Аз не съм. Използвам й способностите. Печеля внимание и симпатии и чувствам по-дълбока самотата си.
Днес не издържах, знаете ли, тя е прекрасна. Имало е хубави жени около мен. Много хубави жени. Повечето са ме желаели. Някои и диво. Мразили са ме, че ги отблъсквам. Горд и надменен са ме наричали. Дори е имало и такива които ми мъстят. Трудно ми е било, много трудно даже. Целували са се притискали са се в мен. Два пъти си позволих да правя бърз секс, но не в дома. Веднъж във входа на една кооперация, а веднъж на бюрото в канцеларията в която някога работих. По-трудно е ставало след това да ги отбягвам. Няколко минути наслада ми струваха месеци угризения. По-добре без нищо, отколкото да свърши тъй бързо и печално. И двете жени с които съм имал близост са желаели да остана с тях и през нощта. Как да им призная, че ставам огромна сива мишка. Не можех. Тази новата обаче беше вълшебница. Тъй ме гледаше, че разсъбличаше. Тъй ме гледаше, че сякаш галеше. С пръсти ме изписваше, до костите ми стигаше, мислите ми като коси разресваше. Побъркваше ме. Искаше ме. Страстно беше, налудничаво. Козината ми настръхнала. Мислех, че настъпва трансформацията, макар до нея имаше още часове. Разумът си губих. Устните й бяха разтворени, езичето играеше по тях. Нещо ми говореше, но не я и чувах. Гледах само устните й и езика. Чувствах ги по себе си. Целунахме се. После, после й разказах. Прегърна ме.
-Слушай! – рече ми- Проклятието ще свърши….
-Нима ми вярваш?
-Да предположим.
-Не ме ли смяташ за луд?
-И какво от туй, ако те смятам, искам те.
-Но аз не съм луд.
-Още по-добре.
-Не се ли отвращаваш от мен.
-Не. Не се отвращавам. Искам те.
Не вярвах. Няма по-страшно от мишките за жените. Не вярвах, но тя дойде с мен. И правехме любов. Правихме любов почти до сутринта. Почти до часовете в които започна да настъпва трансформацията.
Мислех си, че ще избяга, а още по-възбудено ме гледаше. Още по-възбудено и по-възбудено. Докато се превърнах в огромният книжен плъшок, а с нея също започна да настъпва трансформация.
Нямаше време да осъзная. Толкоз бързо се измени. Стрелнах се към вратата. Заключена. Ключа на вратата, но с тези лапички само клавиши можех да бият.
Тя стоеше зад мен извила гръбнак. Гледаше ме страстно, очите й с възбуда изпълнени.
Опашката й настръхнала, а зъбите й остри. Огромна оранжева котка.
-Ти призна за проклятието си, но аз премълчах за своето.
Скочи върху мен.

Очите ми - руси, ноктите - кървави

Събуждам се. Клъц. Няма го съня. И него го няма. Присъни ми се. Струва ми се, че сега сънувам. Заедно сме от шестнадесетгодишни. Сърцето ще му изтръгна! Седем часа е, без десет минути. Вече е светло. Ама, че започва пролетта. Дъщерите ще ме утешават. Мамка им! Те обичаха повече него от мен, но с мен сега ще са солидарни. Сърцето му ще изтръгна! Няма да се върне, ясно е. До сутринта не се е бавил никога. Закъсняваше. От месеци закъсняваше. Последните седмици ми призна. Защо ли изобщо го казваше. Беше пропит цял с парфюма й.
Очите му се взират в мен, виждат нея. Една детинска обърканост чета, смут малко, сексуална лакомия. Той дори не я обича. Чета го в погледа му. Има някакво обожание, но и съмнение. Много съмнение. Гледа като обърнат джоб. Изпразнен от себе си. Открил груби вътрешности. Напълно изповядан. Изглежда нищо. Има една мъничка дупчица. През която са се излели всички ценности. Всички натрупани през двадесет и една години семеен живот. Беден е, будещ съжаление. Умоляващ, искащ обич. Всичката която я е имал се е изсипало като пясък през дупчицата. Страх ме е като ме гледа така. Ужасява ме като ме гледа така. Това не е и поглед адресиран за мен. И е по предателски и от парфюма й, и следите червило. Когато в началото се досетих си помислих да го ударя с него. Глътнах гнева. Не исках да свеждам ръст. Просто не исках. Лошо ми беше. Мислех си, че е приключение. Опитах да се досетя коя е. Не успях. Подозренията ми само ме направиха враждебна. Сърцето му ще изтръгна! После ми мина. Но нещата се задълбочиха. Изпусках го. Не присъстваше в себе си. Хранеше се на масата ни остатъка му, това което не беше успяла да изсмуче. Дори от умората си не се оплакваше, а изглеждаше скапан. Накрая призна, а после – нищо. Промяна нямаше. Аз и без друго знаех. Всичко си продължи както е било. Трябваше да направя скандал. Трябваше да се разплача, да се разкрещя. Не успях. Косите са ми руси. Не им отива да се държи собственичката им като пренебрегната домакиня. Кланят им се. Непознати и приятели, мои приятели, че и негови приятели добри. Изкусени мисли играят под тях. Просто играят, нищо сериозно. Дори когато съм се опитвала да го допусна, не се получава. Умея да се държа и фриволно. Изкуство е, да го правиш, без това да е загуба на стил. Умея да изглеждам достъпна, така падат границите в общуването. Но това е маниер. Забежката ми е останала чужда. Не съм се нуждаела никога от нея. Вдъхновяваща е мисълта, че е възможна. Дава чувство за свобода, но желание съм нямала. Кой знае всъщност, може и да съм го потискала. Едно е ясно – косите ми са руси. Не ми позволиха да му падна на колене. А и не съм сигурна дали това щеше да го задържи. Може би? А, заслужаваше ли си на тази цена? Дори и да си е заслужавало, твърде много въпроси си задавам, за да бъда удовлетворена след това. Щях да го намразя, а сега….имам правото да мразя себе си. Защото всяка друга омраза, може и ще бъде използвана срещу мен в съда пред който всички заставаме. Спомних си какво сънувах. Забивах нокти в гърдите му. Забивах ги дълбоко. Гледаше ме въпросително. Ни болка, ни ужас се изписваше по лицето му. Просто ме питаше „защо” и понасяше. Изтръгнах сърцето му. Не приличаше на сърце, а птиче гнездо което се разпадна между пръстите ми. Изтече жълтък, не кръв, но ноктите ми се боядисаха кърваво. Тогава той се натъжи. Седна на креслото, загледа се в поставено на масата перпетум мобиле и се превърна в стар наш познат. После се събудих. Цялото легло беше вмирисано от парфюма й. Призля ми. Пропила се в кожата му се беше настанила и в леглото ми и в дома ми, навярно и в мен. Миришех на нея. Сърцето му ще изтръгна! Ама какво сърце, тя вече го е изтръгнала. Чувствам косата си по раменете като приятелска ръка. Руса е, силна е. Дава ми кураж. Не й отива да плача. Бъркам в тоалетката. Откривам онзи лак за нокти, кървавият. Лакът на кучката. Така си го наричам. Не си го слагам. С тази коса и този лак, обществено опасно е. Знам ефекта. Тъй се запознах и с него. Косите ми – руси, ноктите – кървави. Такава ме видя и всичките други забрави, а аз забравих кървавия лак. Купувам си такъв, минава срок на годност, изхвърлям, следващ си купувам, пазя го за случай, без да мисля, че такъв ще се открие, ала ето. Ще се позабавлявам днес. Още е седем часа и десет минути. Бодра съм вече. Лакирам се, даже е възбуждащо. Защо не избяга по-рано, а? Сърцето ти ще изтръгна! Отмятам назад глава. Чакам лакът да изсъхне. Затворила съм очи и го гоня от мислите си. Имам си свой живот, нали? Както той! Имам си руси коси и кървави нокти! Лакът е изсъхнал отдавна. Седем и половина. Седем и половина е вече. Гледам часовника и пред очите ми спира секундарника. Като, че ли го омагьосах. Не, не е навит. Няма и да го навия. Не бързам. Лакът е изсъхнал. Чувствам го обаче още влажен, но и топъл. Ноктите ми пулсират. Навярно се обличам около час. Нямам представа колко, тъй ми се струва. Много време имам. Много време имам, за да избера и за да променя. Тръгнах решително. Стигнах до ъгъла и се върнах. Боях се от себе си. Ноктите ми щяха да се забият в нечие лице. На първият или първата който ме заговореше, независимо дали ме пита за него, защо съм сама, как да намери автогарата или какво е мнението ми за белите мечки. Кръвожадни бяха ноктите ми, полудели. Желаеха да раздират гърбове, да драскат по стени и изтръгват сърца. Прибирах се. Изчиствам лака от ноктите си. Спала съм достатъчно, но от яд към света, лягам и заспивам отново. Присънва ми се, че забивам ноктите си в нечии гърди. Късно вечерта ме пробужда телефона. Съобщават ми за него. Починал е. Получил е внезапен сърдечен разрив. Станало е точно в седем и половина, сутринта. Поглеждам ръцете си. Бях изчистила лака, но ноктите ми отново кървави.

Ореол

Мъжът ми си купи ореол. Ореолът е допълнителна памет в която са заложени милиарди усещания на благи и добродушни хора, морални и светли личности, живеещи сега или поминали са в близките сто и петдесет години. Аксесоарът напоследък стана модерен, днес се държи на добрите нрави. Преди около четиридесет години технологичното нововъведение, все още експериментално, се е прилагало като особено тежко наказание, за изключително тежки и общественоопасни престъпления, срещу които адвокатите са водили люти войни, а самите престъпници са предпочитали доживотен затвор вместо това чудо около главата си. Има останала една крилата фраза от онези времена:

Наказаните с ореол непосредствено след поставянето му са пуснати на свобода. Хората в началото са се бояли от тях. Ореолът винаги може да се свали. Носителят му някога не го е поставял сам, но сам е имал волята да го свали. Но веднъж поставен ореол до толкова обогатява съзнанието на човек, че то не пожелава да прибегне до тази дребна хитрост. Откакто съпругът ми си го сложи не усещам онези тъмни талази ревност и тревога, колкото и да закъснее. Това не е сако или вратовръзка които хипотетичната му любовница да смъкне от него, а после той да нагласи пред огледалото. Докато е около главата му, милиарди добри съвести се грижат той да не съгреши. След престъпниците на принудителни ореоли били подложени народните избраници. Било хрумване на един от тях, евтина популистична стъпка която много се харесала на избирателя, но експеримента се оказал неуспешен. Защо? Близката история премълчава истината, но още се водят спорове между политолози, в интернет форуми и кръчми. Защитниците на задължителните ореоли сред народните избраници, казват, че мярката не се харесвала единствено на мошениците, а противниците се придържат до правото на свободния избор, но голяма част от тях също твърди, че политиката е мръсна игра и не е за овците. Доста нелепо изказване, защото в ореола е вкарана сложна морална система която няма общо с овчедушието, каквото замисли ли се човек, в по-голяма степен притежават авторите на това изказване, съгласни да бъдат стригани всеки ден, а и оправдавайки нечистия морал сами се поставят в положението на евентуални негови жертви. Но не ми се философства върху политиката, който има време за разсъждения да си поизкълчи малко мозъка. Никой не успя да забрани на работодателите в големите корпорации да поставят ореоли на служителите си. Разбира се, официалната версия беше, че всеки носи аксесоара доброволно. Постепенно мярката навлезе и в по-малките предприятия и дойде времето когато за голяма част от длъжностите не можеше да се кандидатства без ореол. Масовата употреба допринесе за падане на цената му, стана достъпен, но все още не е достъпен до там, че всеки да може да си го позволи. Все още е въпрос на имидж да носиш, освен това за разлика от всички останали скъпи неща ореол не може да се открадне или подари. Кой ще открадне за да си сложи нещо което отрича кражбата? Случвал се е само веднъж такъв абсурд и разбира се крадеца веднага е върнал на ореола на законният собственик. Да се продаде откраднат ореол също не се получава, защото ореол се купува само от оторизираните магазини, поради простата причина, че никой не продава своя ореол, ореола не позволява подобна продажба и ореол втора ръка не може да се купи. Невъзможно е и да се подари, не защото притежателя му не желае, напротив, всеки изпитва такова желание, но никой от получилите подаръка не е способен да го задържи. Връща го обратно, веднага. Още като го сложи разбира, че не бива да го има, тъй като не го и заслужил. Обикновено носещите ореоли правят всичко възможно да накарат и друг да си сложи като тях. Рекламират стоката, често помагат и с пари. Дори не настояват да бъдат върнати, но няма и смисъл, постигнат ли целта си този на комуто са услужили няма как да им остане длъжник, ореола не му позволява. Лесно обяснимо е, а желязната логика в случая не подвежда. Лесно обяснимо е, че и разпространението на ореоли се разширява. Дори скептиците които промърморваха цинично: „поевтенява морала”, също заблестяват някой ден, а аз не съм си и помисляла, че моя палавник ще си сложи. Той притежаваше свое чувство за морал и дълбоко в себе си съм се надявала, че нещо в него ще се пречупи, ще се случи нещо което ще го разтърси до основи и ще промени възгледите си. Не съм го изказвала на глас и бях учудена. Да си призная, щастлива. После ме хванаха дяволитите мисли. Мина ми през ума как ли ще му стоят рога между ореола. Посмях се малко, после се засрамих, но не истински. Чувството беше, че просто не мога да го сторя. Не съм способна да си го обясня. Самата аз която си падам по новости в бита, улеснения и играчки, осъзнах, че голямо доверие в този продукт съм нямала и го добивах едва след като влезе в дома ми. Човекът беше същият, ласките му – каквито бяха, погледа все така порочно изкусителен, речника му малко по-различен, но ми харесваше. Съществената промяна беше, че създаваше чувство за спокойствие около себе си, а тъй и усещането за домашен уют се усилваше, докато накрая ми беше съвсем ясно, че то би било невъзможно без ореол. Не след дълго обаче дойде кризата. Не разбирах, не разбирах и себе си. Не, че преди съм му изневерявала, но сега не бях способна. Все едно ореол бях сложила аз, чувствах се лишена от нещо. Странно, тежеше ми, че се чувствах неспособна да направя нещо което не бих направила. Трябваше ми време да се помиря със себе си, да добия равновесие и да се уверя, че напразно се измъчвам. Погледнах от другата страна. Той беше особен, лекокрил един такъв, вятърничав, аз пък ревнивата и недоверчивата. Имахме скандали, сега нямахме. В по-спокойни тонове е живота, в по-светли. Това трябва да е щастието. Това. 
Не са прави тези които казват, че не можело да се купи. Инерция от миналото е, когато човек е трябвало да губи време за да съгражда като кула ценностната си система, при това като кула от пясък, ронлива, при най-малкия каприз на природата и околната среда рухваща.
Трябва да си призная, че ореолът освен всичко друго го разкрасява. Блести в различни цветове, нощно време прилича на дишащи и лудуващи свещички. По-мил е и по-добре ме разбира. Липсваха му и някои дребни навици, все панталона му омачкан, все сакото му на едното рамо свлачено, не винаги гладко избръснат. Не съм си и помисляла, че тези неща са въпрос на морал, но промяната е видима. 
По-добре се държи с приятелките ми. Понякога ме изненадва с букет на работното място. Все едно, че ми е гадже, сладък е. Спира правилно и не псува по улиците, усмивката му върши по-добра работа и усещам, че напредва в кариерата. Освен всичко друго не може да бъде потаен и знам, че скоро ще обяви щастливата новина и това, че няма да е изненада е още по-добре, защото няма да ме свари неподготвена, както винаги е било по-рано. Харесва ми. Повече от всякога ми харесва.
Едно не разбирам.
Вече не ме възбужда толкова.

Търговски център

Загубих се между етажите на търговският център. Дъщеря ми искаше да си купи сребърен поднос, зет ми арбалет, по някоя друга дрешка желаеха и двамата да си изберат, за някаква техника оглеждаха също. 
Внукът ми търсеше подходящи обици, внучката футболна топка за да си играе с момичетата от махалата. Моята старица нещо което щяло да ме замести. Не запомних как го нарече. Тя гледа телевизия из късните часове, аз си предпочитам ракийка – две и да заспя. Говореше и за някакъв
Щяха да изберат и за мен, някакви неща които са ми трябвали, ама уплаших се от имената им. Не ми звучаха добре, щях все да ги забравям, а после все да ги питам, ту как се казват, ту как се ползват, ту защо са ми притрябвали. За смях щях да стана, навремето минавах за образован човек. Преподавал съм из селата, във вестници съм писал, в кметството известно време съм работил, после много ми дотегнаха интригите, свих се в къщурката, градината прекопавах, окапали сливи събирах, ракия варях и стихове пишех. Когато ме пенсионираха даже в книжки ги издадох, за две материал имах. Момичето което ги редактираше, едва не ми се обясни в любов, съжали, че съм толкова стар. На глас, без да иска съжали и се изчерви след това. По челото я целунах и останахме приятели. Рядко се чуваме напоследък, преди всяка вечер говорихме по телефона. Липсва ми. Все самотен, недоволен, чувствам се. Сигурно и аз съм влюбен в нея. Само козята брада ми липсва, бръсна я. Иначе чертите ми издават похотливото. Крия го, изглежда се срамувам. Крия го, дори от себе си. Доколко съм способен, вече е въпрос съвсем различен. Толкова ми липсва, напоследък. Имам си жена, деца и внуци. Те ми дават своето внимание. Аз не съм способен със същото да им отговоря. Тъжно е, но сам съм си виновен. Ето, взеха ме в града. Заведоха ме в замъка – търговски център. Свят ми се зави, толкова неща, не бих успял да си представя. Толкова различни цветове, форми, функции. Сякаш детската мечта се сбъдваше. И с машината на времето попаднах в бъдеще, съвсем реално, тъй напомнящо научно – фантастичните романи. Трябваше да съм щастлив, но страх изпитвах. Много шумове, на лудница приличаше. Изражения напрегнати и писъци, и непознати думи. После ме уплашиха цените. После взеха да ме дърпат, ту жената, ту децата или внуците. Всеки ми подсказваше какво да купя, щяло по-щастлив да ме направи, аз дори не зная, колко много съм го искал. Тогава видях къде е тоалетната. Оплаках се с простатата, а дъщеря ми каза, че имало и щяла да ми купи оттук лекарства. Някакви магически, но на научен принцип. Страх ме хвана. Домашните, изобщо не приличаха на себе си. Пуснаха ме все пак по малка нужда. Скрих се в тълпата и тръгнах без посока. Исках да изляза навън. Да ги чакам, ако трябва с часове. Само да напусна това бъдеще немислимо. Само да не ми купуват нещата които не знам как се казват, за какво се ползват и защо са ми притрябвали. Стъпих на ескалатора, слизах надолу няколко етажа. Учудих се. Три преди това изкачихме, седем преброих да слизам. Подземие? Не, виждаше се през прозорците. Денят беше слънчев. Странно. Сигурно не броя правилно. Продължавах да се спускам надолу. Етажите станаха дванадесет. Ужас ме обзе. Слязох от ескалатора. По коридорите пред мене, щандове, щандове, щандове и много хора. Същите като и на дванадесет етажа по-нагоре. Същите и не съвсем. Нещо необяснимо имаше. Замислих се, отгатнах го. Щандовете същите, но хората, не бяха толкова шумни. Говореха, но гласовете им не преливаха един в друг. Разделяха се, дори дочух, разбираха се отделни фрази, дори цели изречения. После забелязах, че продавачките на щанда бяха идентични. Тъмно руси. Високи около метър и шестдесет, с идеални пропорции. Лицата им симпатични, не й красиви. Всички с лунички. Със синьо зелени очи. Само очни линии, никакъв друг грим. Движенията им плавни, сякаш танцуваха. Обясняваха с усмивка за какво служи стоката и как се ползва. Приближих се до една от десетките. Погледнах, приличаше изложеното на електроника.

-Не. – отрече, прочела мислите ми – Грешиш. В тази форма се явява, само за теб. Това което продаваме тук е Логика. Желязна логика.

-Как се ползва.

-Просто се купува и я имате.

Погледнах цената. Беше по джоба ми, но щеше да го изпразни. Опитах се да преценя, да подредя „за” и „против”, обърках се. Логика ми липсваше, затуй не я и купих. Напълно нелогично.

Застанах пред следващият щанд. Приличаше на щанд за сувенири.

-Не, това е любов. – каза ми продавачката със същият глас както предходната.

-Как така любов! – подскочих отвратен – Нима се продава….

Момичето придоби циничен вид. Заприлича на червената кучка от апокалипсиса.

-Е, й? Какво пък. Нямай я, като не желаеш да си я купиш. Всичко се купува, селяндур такъв. Всичко….

Сърцето ми заби. Едва не побягнах, но само се отдалечих през няколко щанда спрях на един. Виждах пощенски марки.

-Не, това са параметри на съществуване. Купи си и ще се озовеш, там където ти позволява цената на марката. Царски дворец или малка вила в приказни възвишения, тих квартал с улица ухаеща на люляци, шумен блок, но много весел….Погледни, марки има за всеки джоб, нима не желаеш да промениш съществуването си. Толкова е лесно.

Една ми хареса. Обляха ме хладни и топли вълни. Стори ми се невероятно евтино. Ще живея на фар. Крайбрежен фар, сам самичък и с много книги до себе си. С телефон на който ще бъде записан само номера на моята редакторка. С достатъчно провизии и приходи. Само да купя тази марка, после всичко е лесно. Тя бързо ще се покрие.

Като призрак отминах щанда. Защо не я купих? Защото преди това не купих логиката.

Но бях ли купил логиката и без друго нямаше да ми останат пари за да купя марката.

На следващият щанд видях кибритена кутийка. Смачкана и нищо друго не беше изложено.

-Това е свободата. – обясни ми продавачката.

-Нима и свободата се купува? – попитах, а тя ми се усмихна тъжно.

-Не е никак скъпа.

-Какво?

-Обезценена е. Почти подарък.

-Колко струва.

Стотинка.

-Толкова евтина! – подскочих.

-Обезценена!

-Ще я купя!

Подадох банкнота.

-Не мога да ви върна. – бутна обратно банкнотата.

-Приберете рестото.

-Не може. Правилата са строги. Не искам да бъда уволнена. Нямам оборот. Не мога да ви върна. Развалете парите, моля ви.

Опитвах дълго. Не успях. На всичките други щандове, нещата бяха толкова скъпи, че на никой не се намери дребната монета с която да си купя свободата.

Не убивай!

Нашият град, всъщност е един отделен свят.
Свободен си да отидеш в Големия, но не и приспособен да живееш в него, а и кой би напуснал земния рай за да отиде в ада на илюзиите.
Илюзиите са нашите крепостни стени. Създадени от милиардното множество, живущо извън териториите ни, те му пречат да ни види, но ние го виждаме през тях. Близо милион жители сме. Почти колкото света стара е историята ни. Имаме същата анатомия като останалите. Расата ни не е четвърта, но сме различни. Имаме си своите странности. Външен не би ги разбрал, не би ги забелязал. Илюзиите му, правят тъй, че да му изглеждаме призрачни. Почти въображаеми.

Общуваме често с външните, имаме контакти с тях. Те си мислят, че разбират събеседника си. Не забелязват нещо нередно, че той е от различен свят. Трудно е да се обясни. Навярно чувстват необяснимо влияние и присъствие на нещо неразбираемо, понякога са го споделяли, задавали са въпроси, нищо не са научавали, ние не сме способни да им го обясним, толкова голяма е разликата, толкова огромна бездната която ни дели.
Хора като тях сме, те са хора като нас. Но световете ни са разделени не в пространство, а в категории. Макар и на една планета сме по-далечни отколкото, ако ни деляха милиони светлинни години.

Не биха разбрали, защо не убиваме. Без да сме по-морални от тях или по-благи. Но аз го направих.
Извърших революция.
Никой не ме последва. Никой не ме изолира.
Всичко си остана същото.
Постъпката ми беше забравена.
Помислих си дори, че се е случвала и преди и продължава да се случва. Разпитвах, не разбрах дали в подозренията ми има основание. Остана хипотезата, но с течение на времето ми се струва все по-немотивирана, а и маловажна. Дали е убивал друг не можех да разбера, но то вече не ме и касаеше.
Самотата ме затваряше в себе си, ставаше хладна и болезнена, а трябваше да се радвам на живота.
Трябваше, нали това исках. След първоначалното опиянение на гордостта, че съм превъзмогнал себе си и възможностите на себеподобните, че съм извършил повече от позволеното, обаче, настъпи дълбока печал.

Тук никой не убива. Знаем го от деца. Лишиш ли някого от живот, ти заживяваш неговият. Приемаш името му и външността му, част от паметта му, част от спецификата на усещанията му. Социалното му статукво, уменията му. Наследяваш здравословното му състояние, семейството му, дори несподелените пориви и мечти. Уверих се, че и най-тайните. Трудно ми е да обясня техническото изпълнение на трансформацията. Аз който бях и този който съм – този когото убих, не сме особено вещи в насоката, но и най-вещите които разпитвах после, не се оказаха достатъчно компетентни да ми дадат разбираеми отговори. Съмнявам се, че някой изобщо знае как това се случва. Не бях се замислял преди как е възможно. Изглежда никой не се и замисля. Ние просто не убиваме. Знаем какво ще се случи с убиеца. Но не това ни плаши, изхвърлили сме убийството от природата си. Агресия проявяваме. На спортните състезания нарушаваме правила. Често се нахвърляме с юмруци. Разбиваме си носове, насиняваме очи, има счупени ръце и спукани далаци. Заканата: „ще те убия”, не е изхвърлена от употреба, но тя е повече от нелепа. Никой не може сериозно до го допусне. От край време не е извършвано, а и мисълта, че ще се случи, че ще заживееш живота на този когото мразиш е достатъчна.

Поглеждам към Големият свят. Те не са способни да ме погледнат, заради илюзията. Забелязвам колко често се случва и там. Колко често жертвата заживява в тялото на хищника. Отнелият живот вече няма свой. Материя не се губи, но изглежда и личност трудно се губи. Остава в природата, измяна формата си. Цели народи, погубени от други, пренасят нрава си в тези които живеят вместо тях. Сега го забелязвам.

Тук винаги това ни е плашило.

Ужасна е мисълта, че ще станеш този когото ненавиждаш. Отраснали сме с нея. Отраснали са с нея и родителите ни, и дедите ни. Превърнала се е в част от природата ни. Потиска акта ни. Недопустим е.

Как го извърших, нямам представа. Откъде намерих силата, изглежда завистта ми я даде. Защото беше завист. В най-чистият и отвратителен вид. Той ме превъзхождаше във всяко отношение. Имаше всичко което нямах. Не всичко, сега го разбирам, че е нямал всичко, но тогава си мислех, че е всичко. Задушаваше ме мисълта. Изникваше пред мен силен, красив и усмихнат. Думите му бяха чевръсти и едновременно с това изящни. Изящни и китките му, приятелите му много. Хубавици чуруликаха около него. Ангажиран беше от внимание. Будеше доверие. Благо се отнасяше с мен. Ненавиждах го заради тази благост. Защо не ми кажеше, че ме презира. Несподелени копнения имах и към приятелката му. Това беше последната капка в чашата на разумът ми. Исках да я прегърна, но исках да е с ръцете му. Защото тя ги харесва повече, защото и аз на нейно място бих ги харесал повече. Исках да ми се отдаде както се отдава на него. Исках да я целуна с устните му. Защото неговите са плътни, моите тънки, а и вече напоени със злъчта на омразата. Убих го, по-скоро за да го открадна.

Наказанието което ме очакваше вече ме мотивираше.

Мразех себе си. Презирах се така както той би трябвало да ме презира. Исках да върна благодушното чувство към себе си, каквото той изпитва към мен. Да гледам с усмивка, надмогнал отношенията към всички земни качества и притежания като него, а на него му беше лесно, защото ги притежаваше.

Боим се до убием от презрение към жертвата. Не бихме си и помислили, че ще се превърнем в това нищожество и ще трябва да живеем като него. А аз го обожавах, мразех го, но го обожавах. Убих го от обожание. В природата на човек е да убива божествата си. Това ме освободи от останалите задръжки. Не се боях, а исках да се превърна в него, без да имам ясна представа какво означава това.

После дойде гордостта. Гледаха ме със страхопочитание. Никой не беше го извършвал. Обаятелен и преди това, сега притежаваше и мен към себе си. Гледах от високо. Не мога да кажа, че беше прекрасно, въпреки панорамата. По-скоро беше плашещо. Но и това чувство отмина. Потънах в бита му. Безгрижен в сравнение с онзи който имах. Тя ме прегръщаше, имах ласките й, имах тялото й, душата и любовта й, също. Но те чрез мен бяха за него. Луксът в дома му ме обгръщаше, но го чувствах чужд, тук не ми беше мястото, а и не ми харесваше чак толкова колкото си мислех от страни, че ще ми харесва. Той се наслаждаваше чрез сетивата ми.

Убих една мечта като се въплътих в нея, всъщност убих реалният себе си.

В шумните компании които той обичаше се чувствах самотен. Хубавецът който виждах в огледалото вече ме дразнеше повече от преди, защото знаех, че под благият му вид се крие нищожеството. Сравнявах ги, а това съвсем ме принизяваше. Но вече не можех и да страдам като преди, защото той беше лекомислен, радостен. Неспособен да изпита дълбоки усещания, всичко изваждаше навън, споделим, бистър. Разтворен до дъното на душата си. Лишен от сумрака на тайните си в който аз обичах да отсядам и унесен в сянката им, да размишлявам.

Вършех всичко което вършеше той, а не можех да отделя време за онези странни самотни дейности които някога обичах. Просто да остана със себе си. Да фантазирам, да гледам към Големият свят и да се опитвам да го разбера.

Имаше всичко, а сега има и живота ми. И гледа на него също тъй несериозно като на останалите си качества, той се е загубил между тях, има стойност равна с тяхната. Не е отречен, не се и отличава.

Болката я няма, болката с която се чувствах истински.

Помислих да го убия повторно, но той не пожела да убие мен, а разполагаше вече с действията ми.

Не ми остана нищо друго, освен напълно да изчезна и загубя последното си парче памет в неговата.

Вече те видях

Малко след последният официален квартал на града, недалеч от индустриалната зона, бяха бараките. Последното прибежище на изгубили домове, работа или семейство, или някоя от комбинацията между тези три неща или трите заедно, или заедно с тях и здравето си. Случайно загазили или просто неудачници. Хора родени за да бъдат мачкани или хора – умствено изостанали. Хора твърде свети или твърде зли, което си е все едно. От малцинствата или не. Твърде възрастни и съвсем млади. Тук се говореше само вавилонски, когато в единият край на гетото се скараха, разбираха за какво става въпрос на другият. Веселба и упадък. Вонеше на вкиснати бабини панделки и всякакви други радости. Гърмеше най-отвратителна музика, прекарах там възрастта от десетата си до петнадесетата година. Най-щастливият период от живота ми.


Имах си две дружки. Едната криеше, че е циганка. Другата лъжеше, че е. Палави бяхме и трите. Тук тайни не можеше да има. Всички знаеха, що за чудесии ги вършим навсякъде където идем, но за разлика от всякъде другаде, ни упреци, ни клюки чухме. Какво ли не бяха изживели хората. Нищо кой знае колко особено, не беше леконравието ни. Весело си я карахме, почти опасно без да го съзнаваме. Детство изгубили, по-възрастни изглеждахме. Тогава това ни харесваше, сега се чудя съжалявам ли. Тях двете отдавна не съм срещала. Няма и да срещна, онова е отдавна отминало. Друг живот е било. Свършила съм с него, мъртва съм за него. Навярно и те са мъртви, преродени с други роли някъде другаде. Не, за тях обаче ми е думата, а за онзи тип – слепият. Той беше малко под двадесет, всъщност не знам, може да е бил и малко над тридесет, а кой го знае – възможно е и на наша възраст да е бил. Преждевременно остарял от болести или попречили му да се развие, за да изглежда зрял. Полумомче – полумъж, полудете – полустарец. Мило изражение, малко лукаво, очите му блестят като на пръча, който се въртеше с петте кози наоколо, похотлив блясък имат и не виждат. Нещо му имаше и с главата. Говореше едно такова, несвързано. Сега това което си спомням ми звучи поетично, дори по-поетично от думи на хора които претендират, че са поети. Може и да съм украсила спомена. Толкова години минаха от тогава. Толкова неща се случиха. Флиртувахме с него и трите. Дори не можеше да разбере коя го целува или го гали по-така. Мислеше ни за по-големи. Като по-големи се държахме. Никоя от трите не знаеше в коя точно е влюбен, той също не знаеше. Не съм сигурна дали не мислеше, че е една и съща. Така се стремяхме да изглежда за него. Умирахме си от смях когато се подменяхме. Правехме го, за да става весело. Гласовете ни звучаха почти еднакво, а зашепнехме ли, ставаха съвсем еднакви. Фигурите ни си приличаха, поведението също. Дразнехме го само, разбира се. Пазехме една граница играта да не загрубее. Нито го харесвахме толкова, нито искахме смотаният да загази, защото беше мил, но ние – непълнолетни. А нямаше никаква вина, защото не го знаеше. На няколко пъти ни предлагаше брак. Казваше на всяка от трите, че толкова близка жена не е имал. Другите две слушаха. Едва сдържаха смеха си. Ако беше продължило така, все една щеше да подаде. Да стане онази единствената, за която мисли и трите, да се откъсне от нас и да го вземе. Щяхме да я намразим. И него да намразим. Да й го отнемаме, а с него да се подиграваме. Да я разкъсаме и после него да разкъсаме. Държахме се една друга, да не премине някоя от нас границата. Той беше на трите и на никоя. Нямаше право никоя от нас да бъде повече, да става негова, а той искаше. Сляпо се нуждаеше да има единствената и пълната. Ако бяхме една бихме го имали. Не приличаше на човек, но тук кой ли приличаше. Той поне обичаше. Не беше смазан. Луд беше, но обичаше. Лош шанс имаше да стане играчка на три еринии. След години, много мъже са виждали в мен една жена, а са нямали онова зрение с което да забележат, че вътре в себе си имам повече и са разкъсвани между тях. И той така, но буквално беше разкъсван от чувството за съсобственост на трите. Кучето не си яде кокала, но не го дава и на другото. Той беше имот в която всяка от трите ни си имаше своя идеална част, но пречеше на останалите да построят своите къщи. Видимо сплотени се ревнувахме до смърт. Всъщност ревността ни правеше така, че да бъдем сплотени. Разбира се, не го съзнавахме. Жени си бяхме, но и деца. Понякога го съжалявах. Кроях планове как да избягам с него. Тук и без друго беше кочина. Но какво ще правя из света с един болен и сляп мъж, а какви имаше само около мен. По-големи и по-малки. На възраст колкото баща ми и мои връстници които изглеждаха далеч по-мъжествени от дъртите ми ухажори. Прицел бях на много планове и желания. Още не водех полов живот, но игрите ми по кокетство надминаваха тези на много жени на средна възраст. Знаех си, че и другите две си мислят подобни неща за него и от ярост, че ме мамят и си мислят такива неща, често не мигвах до сутринта. Веднъж им предложих да го убием и да се примирим най-сетне една с друга. Млъкнаха, изгледаха ме, като че ли съм луда, но прочетох в лицата им колебание. После се смяхме. Наричахме го с обидни думи. Той си беше играчка. Каква бариера можеше да е между едно приятелство. Дните минаваха, не се отказваше от своите предложения и трите без да му отказвахме отлагахме решението си за брак за по-късно, а той чакаше ли, чакаше.

Получи мечтаният отговор една пролетна сутрин, когато реката беше придошла, заляла мостчето между махалата ни и шосето което водеше към града. Започваше ми ваканцията. Имахме екскурзия. В бунгала. Нашите направиха всичко възможно да спестят и да отида, защото иначе щях да им изям душите, а и изобщо, стараеха се поне сред съучениците ми, да изглежда, че живея като човек. Имах си и приятел, много близък. Намислила бях да ми стане още по-близък. Крайно време ми беше, чувствах, че и на него му е крайно време. Мой съученик, също щеше да дойде на екскурзията. Вече му бях обещала онова което щеше да се случи между нас. И сигурна съм, че повече от двамата го желаех. Той повече се смущаваше. Изглеждаше и се държеше сред останалите като по-голям, но между двамата, аз се чувствах по-голямата. Това ме възбуждаше и наистина ставах по-голяма когато останехме сами. Исках връзка с него, дълбока и дълготрайна. Време беше да стана една, стига сме били три. Време е някоя от нас да се откъсне. После двете по-лесно ще скъсат и всяка ще поеме своят път. Само горкият сляп глупчо ще остане сам, защото той е любимият на трите заедно. И няма път, защото не може и да го види. Такива неща си мислех в безсънната нощ, докато чаках сутринта в която да тръгна на дългоочакваната екскурзия, а видях, че моста го няма. В праг на водопад се беше превърнал. Водата с трясък падаше от него. Разбиваше се като надеждите ми. Гърдите ми се късаха. Всичко губех. Загубила бях се родила. Като родителите си – неудачници. Генетично ми е. Нещо тежко изкупувам от предишният си живот. Повече чета и повече знам от съученичките си. Връзвам езика си обаче и все когато не трябва. За тъпа минавам, отвържа ли го грубо звуча. Лека ме смятат и като такава се държа, а толкова дълго малко са чакали да имат някого, след като непрестанно са били пожелавани. Исках да бъде хубаво, нещо хубаво да сторя със себе си. Защо природата ме мрази! Какво съм й направила. Приличаше на кошмар. Вместо мост, намирам водопад. Ще се обадя за вертолет. Това ще направя. Иначе ще скоча в реката. Нека ме отнесе. Аз и без друго за нищо не ставам. Да ме разбие. И без друго в гърдите и стомаха ми е разбито. Стана ми лошо. Тъмно. Вървяла съм дълго, докато стигна до бетонното съоръжение, минаващо от единият до другият бряг. Как не се сетих! То беше на по-високо от моста. За какво служеше, така и не разбрах. Лятно време децата хвърлят въдици от него. Минава се. Не е по-широко от четиридесет сантиметра, все ме е страх да го премина, но минава се. Много даже го използват вместо моста. Покачих се до него. Закъснявам. Мамка му, трябва да мина. Мечка страх, мен не страх! Трябва, по дяволите да мина! Направих първата крачка и бетонът тръгна да плува. Залитнах. Зрителна измама. Водата е твърде бърза под мен. Струва ми се, че се движи бетона, а се движи тя. Трябва да се концентрирам. Игра на въображението е опасността. Това под краката ми е достатъчно широко за да го премина. Татко го е преминавал пиян като кирка. То пияните, ангели имат, но и влюбените имат. Хайде, малката, това чудо си е на мястото. Водата под него се движи. Правиш крачка ето така, едното краче напред….Другото. Щях да падна. Прилоша ми, свят ми се замай, подскочих с писък назад. Сърцето ми още подскачаше. Десет метра ме делят от цивилизацията, от мечтата ми. От моят приятел, който ще ме обикне. С който е възможен и нормален живот. Малки сме, не можем да вземаме още решения, но пък имаме време. А и го обичам. И искам да правя любов с него. И ще е прекрасно на екскурзията. Имам още четиридесет и пет минути. Достатъчно време да стигна до училището където вече ни чака автобуса. Ще дишам бавно, ще забавя пулса си, ще напрегна волята си и ще подтисна това проклето въображение, което ми пречи да премина моста. Да можех да не виждам водата, а само моста. Добре щеше да е. Засмях се горчиво. Няма да стане. Трябва просто да овладея походката си. Защо нямах други крака. И като мина тази мисъл през главата ми, той се появи в полезрението ми. Миг по-късно, ако го бях видяла или миг по-рано, нямаше да се случи всичко това което последва. Нямаше да ми хрумне, тази налудничава идея. Помислих си за другите крака и точно в този момент го видях. Разхождаше се край бараката. Той бастун не ползваше. Походката му беше сигурна. Сляп се беше родил, свикнал, усещаше пътя около себе си. По думите на друг до себе си, се ориентираше чудесно. Не бях го видяла да се препъне, а ако това изобщо се случваше, случваше се когато няма човек да му каже за препятствието пред краката. Викнах го. Чу ме, усмихна се, тръгна и едва не се уби в някаква арматура пред себе си. Креснах му да внимава.

-Наляво, да. Внимавай тук има ров. Сега можеш да вървиш спокойно, прескочи това лайно, така. Сега към мен, хайде де, по звук не можеш ли да се ориентираш. Браво, скъпи. Страхотен си.

-Защо не дойдеш.

-Защо! Защо! Защото си къртица и не виждаш колко е красиво тук, където се намирам. И искам да сме заедно, за да ти кажа нещо което отдавна заслужаваш! Тук сред цялата тази красота. Внимавай сега, неравно е, малко се снижава под краката ти. Така, много добре се справяш, тук стигаш до бетон. Ето ме, горе съм, само трябва да се хванеш с ръце и да се набереш, нали си мъж. Така….

Озова се при мен. Прегърнах го. Почувствах дива възбуда. Прииска ми се с него да бъда. Овладях се. За друг мислех, осъзнах го.

-Виж, ще се омъжа за теб.

Лицето му се измени. Нещо се затвори. Друго разцъфтя. Стори ми се даже, че ме вижда и в погледа му се чете недоверие. Не към мен, а към сбъднатата приказка. Все едно очите му казваха: „твърде хубаво е за да е истина, твърде хубава си….а е страшно….”. И беше прав. Да, прав. Слепите му очи, не грешаха, че гледаха недоверчиво. Но нали заради малкият процент вероятност, трябваше да опита, за да заслужи щастието си. Трябваше да предприеме нещо, за него, а възможност друга не беше му се открила. Сляпо се хвърляме във всяка която ни се открива, когато възможностите са рядкост. Хиляди неща осъзнах в този момент и в това изражение.

-Истина ли е? – попита ме.

-Самата. – засмях се.

-Какво трябва да сторя?

-Защо ми задаваш този въпрос?

-Усещам.

-Не грешиш.

-Какво има?

-Дразня се когато съм в плен. Задушавам се направо. Разбираш ли? Реката както чуваш е придошла. Затворени сме. Да съм извършила престъпление, не съм, че да ми бъде отнемана свободата…Побеснявам, ей…

-Говори!

-Откъснати сме.

-Разбрах.

-А често ще ни се случва в бъдещият ни съвместен живот.

-Каква лудория пак си замислила?

-Виж, аз мога да мина мостчето, тъй де, това дето е като мост. Представи си обаче живота ни утре. Какво семейство ще сме, каква двойка, ако само единият от нас може да се освободи от нещо си.

-Какво искаш?

-Не се ли сещаш? Най-силното преживяване.

-Не разбирам!

-Ще бъдем едно в смъртта, ако не съумеем да бъдем едно в живота.

Думите шокираха самата мен. Можеше да се окажат верни. В смъртта с него, преди да съм почувствала живота. В смъртта с мен, без да е живял истински изобщо. Няма да ми откаже обаче. Ще го блъсна оттук, ако посмее. Предлагам му най-силното и най-безумното. Иде ми да го захапя за устните. Пламвам и плавам в пламъци. Жестоко е, свят ми се май. Почти е хубав.

-Ще седна на раменете ти и ще ти казвам къде да стъпиш.

-Шегуваш се, нали? – засмя се.

-Искаш ли да е шега? Харесва ли ти, все да се шегувам с теб. Може и така. Нали? Било ти е добре. Така е безопасно. Харесва ти да си голямото дете. Слепият глупчо, майчински да се отнасят и малките момичета с него. Искаш ли да е шега?

-Трябва да си пия лекарствата. По схема са. Иначе пак ще ме заболят гърдите. Не е шега, пневмония е.

-Добре, де. Ние ще се върнем.

Времето напредваше. Изпуснех ли автобуса всичко губеше смисъл.

-Защо ни е тогава, щом ще се връщаме.

-Ами защо? Като се уверя, че мога да бъда свободна, няма да се чувствам пленница. Ето, защо.

Разколебах се. Помислих над въпроса да се върне, да си пие хапчетата и след това. Само загубих време. Ами, ако се уплаши. Ако не се върне. Нещо проблесне в тъмният му ум. Хайде стига, а и губим време. Няма да умре без хапчета. То кой го знае, ама….

Капна ме по рамото. Само това липсваше, да завали пак. Няма да го понеса. Остана да отида мокра и жалка или пък като него да ме пипне пневмония. Много време губим.

-Хайде.

Обърна лице към мен. Искаше му се да ме види. Ами хубава съм, ако ще да вярва. Хубава съм. Няма как да се увери, не вижда и толкова. Животът му няма да се промени, колкото и да не му харесва.

-Качи ме на раменете си.

И мен разколебава. Страх ме е повече от него. Той не вижда какъв ужас е под краката ни. Хайде, страхливец. И мен плашиш. Но аз искам. Имам живот. И си го искам. Не искам да гния в тези бараки. Имам си истински мечти.

Приведе се, сключи ръце пред тялото си като стъпало. Стъпих на тях, а после със смях се озовах на раменете му. Стиснах врата му между бедрата си. Пламна над тях. То не било никак неприятно. Закисках се.

После като удар в корема навлезе страха. Късно беше обаче за връщане и колебание. Нямаше време, а и облаци покриваха небето.

-Върви. Да, крачка напред. Правилна е посоката ти.

Бездната изведнъж се разтвори. Стана по-голяма, по-ужасяваща. Какъв мъж! Не мъж, а сляпо божество. На раменете му е живота ми. Рея се извън времето и пространството. Страшно е и прекрасно, а опасността е истинска, не атракция. И съм луда. И водата е луда. И той е глупав и влюбен! И го отнемам от приятелките си. И се късам от тях и съм единствена. Колко съм луда, колко е страшно….

Помръкна съзнанието ми. Мостът хвърчеше като катер. Загубих чувство за реалност. Изписках и щях да го объркам. Съжалявах вече, но бяхме на три метра. Връщането щеше да бъде по-опасно от стигането до край. Ето това е да си заедно с някого! Това. Взаимно зависими. С който и да бъда тази нощ, с него съм стигнала до по-далеч.

-Така. Не продължавай курса наляво. Малко надясно.

Вятърът се усили. Блъсна ни като с крило. Залитнахме. Погълнах крясъка си, за да не го стресна. В главата ми се гонеха птици, луди сола на електрически китари, кряскаха над косите ми триони. Вече не бях сигурна дали му казвам правилният път или обърквам повече. Вече не бях сигурна искам ли да стигнем докрай или да паднем. Вече не бях сигурна дали не сме стигнали докрай, но още паметта ми се рее над бързата вода и винаги ще е над нея. Вече не бях сигурна дали когато стигнем ще искам да отида при другият. В нищо не бях сигурна, дори че е имало друго, освен минаването ми по моста. Над бързата вода, от мизерията към нормалният живот. На раменете на един сляп, влюбен и загубен колос. Прилоша ми. Заиграха като накъсани кадри сцени от живота ми. Изглежда падахме и водата ни подмяташе. Чувствах разбитите си вътрешности надолу по течението. Разлагаше ми се тялото ми и отдавна беше спряло издирването му. Още метър, два, милиони. Мамка му, загубена съм, за една екскурзия ли трябваше. Толкова е мила мама в своето нещастие. И татко спря да пие. А другите му деца са ми повече от родно братче и сестриче. Имам си и радио, кой ще го пусне тази вечер. То винаги ще мълчи, защото само аз знам как се настройват станциите му. Старо е, такива вече не се произвеждат. Обичам си го, защото искам да съм другаде. Където мама е живяла когато е имала подобно радио. Ще замлъкне.

Залитна. Не ми се стори, наистина. Видях, че връзката му е развързана. Беше с кубинки. Безумие, ако се оплете връзката от едната му обувка около куките на другата свършено е с нас. Ще го пребия този мърльо стигнем ли до другият бряг. Ще го пребия и ще го изчукам още като стигнем. Ако ще цял свят да ни види.

-Хайде, давай.

Не му казах за връзката. Няма как да я оправи сега.

-Така ли…

Едва чувах гласа му, тъй силно крещеше реката.

-Да, правилно.

С брадичка сочеше накъде да направи крачката, когато се колебаеше, но чудно добре се ориентираше.

-Да.

-Закъснявам с лекарствата.

-Абе стига с тези лекарства. Ще си ги пиеш. Давай.

Усетих как връзките му се оплитат, това беше краят. Всичко свърши. Залитнахме. Да беше ме пуснал, можеше някъде да се улови инстинктивно. Но не го направи. Стисна краката ми още по здраво. Вече чувствах как падаме, но направи онази рязка крачка в дясно с която запазихме равновесието, а от силното дърпане връзката се скъса.

-Мамка му. – изкрещя.

-Мамка ти! – изкрещях, обичах го.-Продължавай.

Още пет метра, четири, три….

Стъпи на брега. Вече валеше ситен дъжд. Паднахме на спасителният бряг. Посипах го с целувки.

После адреналина падна. Отрезнях. Трябваше да бързам за да хвана автобуса.

-Е, ще се връщаме ли?

Сепнах се. Какво направих?

Вече валеше. Той не си взе лекарствата. Огледах се. Само една козирка на автобусна спирка. Той нямаше къде да иде. Да го взема с мен….Ама къде?

Дъждът се усилваше. Но той е инвалид, като стигна ще кажа да се обадят в полицията или социалните. Все ще го настанят някъде.

-Ще се връщаме ли.

-Влез под козирката, ето ще те заведа.

Хванах ръката му.

Кълна се, видях, че в очите му проблесна живот, дори неволно ги сви от нахлулата светлина. После страховита усмивка изкриви лицето му:

-Вечe те видях! – рече ми той.

Дръпна ръката си, улових я пак и я стиснах силно. Заведох го до козирката. Тръгнах, гореше ми отвътре. Не смеех да се обърна, но когато стигнах достатъчно далече погледнах назад и се смразих от ужас.

Вървеше по моста. Обратно. Без да вижда. Махаше с ръце да се ориентира. Стъпките му бяха несигурни, а в един момент залитна. След това изправи тяло и гордо и безумно, тръгна с решителна крачка, безразличен към това какво ще стане с него.

Премина моста.

Тежест падна от гърдите ми, но се разплаках.

Беше обърнал лице в посоката ми, а в главата ми звъняха думите му:

-Вечe те видях!

Увехнали пламъци

Пишеше й всеки ден писма. 

Не ги изпращаше. Тя се смееше пред прозореца му, кършеше кръст на бистрото. Ухаеше зад него на опашката в хипермаркета. Разминаваха се между етажите и си кимаха. Имаше приятелка в блока в който живееше той. Очите й сиви, изразът й любопитен. Гръмогласно се смееше. Ходеше с протъркани джинси. Имаше си приятел, после друг. Той също имаше една после друга. Преди четири години пиха на една маса по чашка. Много не си казаха. Петнадесет години беше по-млада от него. Израсна пред очите му. Живееха в един квартал, през две улици. Виждаше я да лудува и крещи с приятели и приятелки. После изведнъж сякаш, за месеци от хлапе стана жена.

И неканен отиде на рожденият й ден. Дори изненадата, че го вижда беше достатъчна, а букета, подобен не беше получавала, просто й се стори сбъднат сън. Не го очакваха, и двамата. Да се имат още в същата нощ, но случи се. Вечерта беше прекрасна, приятелите й, един след друг си тръгваха. Последната й приятелка твърде дълго се задържа. После се отказа, смигна й съучастнически. Близостта на двамата се проявяваше и без да я търсят. А когато останаха сами, тя просто прошепна:

-Е, й….

И се любеха. 

На сутринта се събуди първи.

Видя букета във вазата. Беше увехнал. Цветята мъртви, ухаеха на печал.

Най-красивият аромат.