Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 27

Ням свят 2: Змейова орис - краят на печалта и Бъг във времето

Един микс от всички фантастични поджанрове (без космическа фантастика) антиутопия, при това не една, а три антиутопии, киберпънк и магически реализъм, пътуване във времето и мистика, парадокси и абсурди. Един пътник във времето, един вечен бунтар и неудачник. Един малко странен герой, който би предпочел всичко друго, освен да живее героично и хилядолетия наред се чуди кой му е крив, че все не успява да седне кротко на задните си части. Един влюбен в книгите поет, който не пише поезия, който за разлика от всички останали герои в приключенските четива и филми не се бори за оцеляване, а обратното - за покой, но това може да се окаже далеч по-трудно приключение. Или...

Бъг във времето
 В тази книга не съм вписал официални благодарности, а ги дължа, доста от тях на хора от блога, които ми бяха вдъхновение и прототип на главния герой. С твърдоглавието си, с което винаги заставаха на страната на неоправдания, защитаваха правото му, а с него и своето - правото на чувството за справедливост. Във всяка социална реалност, дори за тази, която се борят, те биха останали същите. Защото както гласи една култова фраза на Достоевски: "Човек започва оттам, отгъдето бунтовно заявява своята свобода", а те носят човешкото. Съгласен или не (по-често Не) с повечето от политическите им убеждения, не мога да не им се възхитя и да покажа този знак на почит. На първо място, специално с тази книга, че много от маниерите на главния герой Скитника са негови: Катана Сенсей, Камосутров, Сава. А още Александър - Фараона. Също: Вмир. Също, макар и Скитника е мъж: Ангелина. И подчертавам - не става въпрос за политически убеждения - в книгата героя е над тях, а за това, как устояваха правата на други в своята общност - в случая блога. Към тях е благодарността, но книгата е посветена на бунтовния човешки дух, който като героя е...безсмъртен, а покой може да намери само по един начин. Няма да кажа какъв, че е на финалната страница. Подобен спойлер не пускам. 

Снимката е и линк към Хеликон, откъдето може да бъде изтеглена книгата.Официална страница на книгата.  Преди няколко месеца излезе първата книга от сагата "Ням свят", представете си половината човечество да е онемяло, а тези които имат гласови възможности за да използват дарбата си да властват, подпомогнати от едни странни цветя...мембраните. Не е трудно да си го представим, нали. Тази антиутопична и приказна действителност не се различава много от нашата.
Това е основната сюжетна линия на сагата, а във втори том ще се появи един друг образ Княгиня Меда Среброкосата, която с шевиците си има магическата способност да владее Държавата. При условие, че очаква да се роди непобедимия диктатор Далебор. При условие, че е дъщеря на Печалните планини, където хората се хранят със Змейови дървета, а Змейовите дървета с хора. При условие, че там се изворите на злото от които Змейовите дървета черпят силата на злото. При условие, че е имала платонични любовни взаимоотношения с последния монарх, линчуван при идването на Републиката, а тя трябва да служи на Републиката, въпреки титлата си княгиня...Приключенията са гарантирани. 

Снимката е и линк към Хеликон, откъдето книгата може да бъде изтеглена.Официална страница на сагата. Сред хората, чиито имена съм изписал на първите страници и благодаря липсват доста, те ще излязат в следващите книги, но едно би трябвало да е във всички. Павел Серафимов - Спараток, който е кръстник на повече от героите в сагата, а и ме вдъхновява да мисля исторически дори когато описвам едно бъдеще. 

За Бъг във времето

Той не умираше. Просто времето го поглъщаше. Поглъщаше го като блато все по-дълбоко в човешкото минало, което за него бе едно безкрайно настояще.Убиваха го. Губеше личност не и памет. Неговите спомени бяха бъдещето на останалите. Не можеше с никого да ги сподели, защото да му повярват – означаваше да изгубят мечтите си. Без надежди пътуваше назад към първобитното, крепен единствено от любопитството да види онова, което знаеше какво е, но все пак с очите си да се увери, че е същото.
Цивилизацията пред него рухваше, подмладяваше се, ставаше по-дръзка, по-порочна, по-сурова и искрена, а той искаше да забравя, да може да се помири със спомените от своето минало, което за другите тепърва ще настъпи.

Премиера 14.09.2014 тук  

За Змейова орис - краят на печалта

  Тази приказка е написана с кръв, много преди да ги има ръцете ми, които отново да я напишат с букви. Помнят я хилядолетните канари и гори, бойните полета и хумуса от пепел на опожарени при набези села. И в нея ще се случи това, което откак има човек се е случвало и ще се случва докато има човечество. Доведени до безизходица кротки хора ще се превърнат в бойци, мнозина ще умрат за да защитят достойнството и свободата. Момиче от народа ще зазида тяло за да отдаде душа на държава. Ще обикне разбира се, макар да няма право да обича, а чувството й за дълг ще я принуди да служи и на онези, които са погубили любовта й, а после пак то, ще я превърне в масов убиец. Магиите в тази приказка са реални, живеем с тях и чрез тях - това са страсти, това са ирационалните ни помисли. Това е по-голямото съзнание от Его - то ни с което вечно сме в двубой. Това е любовта ни и стремежа за превъзмогване на всяка слабост; магията на сатира - музиката и магията на боеца Дурмудук у всекиго - волята ни. Тази приказка е вечна. Тази приказка е особено актуална сега в България. Защото всеки държи брадвата си - готов да влезе в решителна битка със своята ЗМЕЙОВА ОРИС!


Премиера на 14.09. 2014 тук

Антиутопично за антиутопията

Голямата ирония в антиутопията е, че в последните десетилетия се превърна в част от осмиваната и осъждана от нея индустрия. Дръзкият пророк с рязък глас и кошмарен образ, който с остър нокът сочеше и крещеше: "Чуйте вика на викащия в пустинята...Не, на матрицата" вече е в матрицата. При това се вписва в нея много добре.




Преди десетилетия, най-добрите образци на жанра "Прекрасният нов свят" и "451 по Фаренхайт" примерно осъждаха лекомислието в масовата култура. Прекомерният адреналин, прекомерния ефект и екшън за сметка на съдържанието, но времената се менят, нравите също. Тази част от предсказанията на Хъксли и Бредбъри е отдавна факт, а техните наследници - за добро и зло - работят за духа на развлекателния бизнес. И се справят добре. Дори ядрената война създава настроение на празничен фойерверг:




А тоталитаризма е разглеждан като изпята песен. Алегория на нещо, което се е случило в миналото, което би могло да се сбъдне само, ако бащите ни и дядовците ни бяха неразумни, ако преди нас, някой друг не бе взел по-правилното решение, ако не бяхме помъдрели вече толкова, че имаме правото да бъдем лекомислени. А и задължението, защото прекаленото мислене води до негативизъм, а негативизма създава това:




Рядко вече се описват предстоящи заплахи или заплахи, които не са описани, по нов начин. И това не е защото не си ги помисляме, не защото не витаят в кошмара ни, не защото вече няма истински автори на антиутопия, а защото нещо толкова ново не би било индустриално приемливо. Жанрът на вопъла за свобода е вече надзирател. Антиутопията е масово производство, поточна линия с точни, добре съобразени с масовия потребител стандарти. Успехът и зависи от корпоративната мощ на производителите, не от творчески озарения или философски дълбини. Тоест в големите си мащаби днес антиутопията е по-коректно да се нарече анти-антиутопия. Жанр - пазител на един карнавален тоталитаризъм. Визуално различен, но духовен не твърде много от познатите ни форми от миналото.




И понеже е строго стандартизиран продукт, собственост на корпоративни кръгове, вложили огромни средства и човешки ресурс в производството му - с осигурени пазари за това производство изглежда безсмислено и дори престъпна "гаражна" фалшификация обикновен самотник, без работно място в тази индустрия да пише антиутопия.

Изглежда безсмислено, дори престъпно, но пък е интересно. Живеейки в реална антиутопия със замъглени сетива от дима от фабриките на илюзиите - да съзреш истинските й черти.

По-голямо предизвикателство за антиутопията, всъщност до сега е нямало.

И това вдъхновява.

За фалшификацията на историята и Бъг във времето

Представи си, че това е историята: Всяка песъчинка е дума и идея, а ти я държиш в ръцете си. И можеш да я контролираш. Защото ти решаваш кое ще се пише и кое не, кое ще се знае и кое ще се забрави, кое ще бъде осъдено като лъжа и коя лъжа ще бъде приета за истина. Представи си, че стъклото се троши в ръцете ти и ги нарязва.И кръвта ти се слива с песъчинките. Ставаш част от миналото, което изтича от счупения часовник на настоящето. И трябва да събереш парчетата, а в тях пясъка. Но за да фалшифицираш историята трябва повторно да я изживееш. миг по миг: песъчинка по песъчинка: капка по капка кръв: И не се питай Ecce Homo, защото човека си ти. Наследникът на всичко изживяно и изстрадано от другите, които са били като теб, а ти ще бъдеш като тях. Не можеш да отречеш, което е било, защото ти си доказателство, за всичко което се е случило: Ако си способен да изстрадаш изстраданото, тогава можеш да фалшифицираш успешно история. Това по повод скандалния учебник за трети клас. И книгата ми "Бъг във времето", която ще излезе на 14-09-2014

Очаквайте

Близнашки да не ме праща на фронта

Ако не ни вземаха за мезе, това щеше да е сериозен дипломатичен скандал. И дори радостния факт, че ни подмина такъв, не е причина за гордост: обратното е. Кой е този, който пък има право да обявява война? А какво е това: „България е в информационна война с Русия”. Война – на подобно ниво думичката не може да бъде метафора. И независимо колко добре познаваш езика, какво е отношението ти към него, ясно е, че използваш ли я: войната означава имено: война. И не става въпрос за война между интернет – тролите Шльоко и Пльоко, не става въпрос за война между комшиите Грую и Пую, нито за войната на фамилиите на Тиквоча и Бърканицата, а за война на две държави. Доста сериозно звучи за всеки зрял човек, незасегнат от някаква форма на инфантилизъм. Но има и нещо по-сериозно: това нагло изявление не обяви война само срещу друга държава, а и срещу своите граждани. Защото какво излиза по него? Че всеки който си има по-различно мнение от „вярното” т.е. вдигнатия юмрук срещу Русия е воюва на страната на Русия. На страната на Русия (и срещу кого), срещу България. Това вече ми иде в повечко! И нека Близнашки да се чувства в лична война с мен. Защото с никого не съм искал да воювам. А той без да ме пита ме праща на фронта. На фронта срещу България! Е, няма да стане! Нито Близнашки, нито „правилно мислещите” (според него) са България. И ще изкажа основите на „вражеското си” мислене: 1. Майдана много ми приличаше на протестите на „красивите и интелигентните”, но стигна по-далеч. Станишев ми е неприятен; много, много неприятен. Смятам, че човек като него няма изобщо място в политиката. За ДПС сега няма да говоря, но също не бих се изказал никак ласкаво. И няма как да симпатизирам на кабинета Орешарски, но АКО бе рухнал под напора на летните протести, бих застанал на страната на антипатичния ми, но ЗАКОНЕН кабинет. Защото това нямаше да е успешен бунт срещу един порочен кръг, а успял бунт срещу изборния резултат и свободното право на избор на всеки един българин. Правилна или не, такава е изборната ни система. И провалилия се кабинет бе неин резултат. А ако не е правилна и това не е бил свободния ни избор, значи изобщо сме нямали и нямаме свободен избор, което обезсмисля всички останали претенции. И не съм единствения, който смята така. Вероятно и в Украйна са били мнозина. На Майдана свободната им воля бе отнета. И естествено е много да не признават този кабинет. Та относно тези неща си задавах въпроси, въпроси, въпроси. На които няма кой да ми отговори освен съвестта ми. И дългия размисъл. А тези въпроси изведнъж ме пратиха на фронта. Да воювам срещу родината си. 2. Слушах интервю на едно бившо величие от някогашното СДС по националното ни радио. С голям патос защитаваше правото да се забрани руския език на територията на Украйна. Добре де, не беше ли то – някогашното СДС величие – от тези, които защитаваха правото да има новини на турски език по националната телевизия? И не прилича ли правото на руски език на територията на Украйна на правото на турски език на територията на България? И забраната на руски език на територията на Украйна на забраната на турски език на територията на България? Защо тогава не забраним турския език у нас? Не, не търся отговор на този въпрос. Но си задавам обратния за Украйна: Защо пък там да не е разрешен руския? И понеже това бе основен конфликт заради който сега се лее кръв, а продължавам да си го задавам и не мога да спра да си го задавам, значи съм на фронта. И воювам срещу родината си. 3. Ще си хвърля дипломата. Ще изгоря всичките си читателски дневници, ще върна книгите си на вторични суровини и ще основа комуна на идиотите, от която няма да си покажа носа навън. Заслужавам го, защото милионите прочетени страници не ми помогнаха да разбера каква е разликата между „бунтовник за свобода” и сепаратист. И продължавам да се питам: защо косовари не бяха сепаратисти, а сега в Донецк са сепаратисти? Просто си задавам въпрос. Само въпрос. И ето ме, че съм на фронта. И воювам срещу родината си. Поне срещу Близнашки. Само, че моята родина са и тези, които си задават моите въпроси. И не знам с какво право Близнашки ни гони от нея – нашата родина и ни нарежда на оная страна на фронтовата линия. Кога стана министър, кога разви тиранска психология! Изявлението е грубо посегателство над правото да мислиш. Толкова грубо колкото малко диктатори в България са си позволили, но това не всичко: стана въпрос за въоръжаване. За купуване на оръжия. Стана въпрос сега, когато български граждани бедстват и имат нужда държавата да им помогне: Мизия, примерно. Много от тези хорица няма да оживеят до пролетта. Бях, видях. Много от вас, които ме четете, също не биха оцелели при условията в които съществуват. Хора, които не са виновни. Не са концесионери на язовири. За тях няма пари. И да: много ще умрат. Мъчително ще умрат. Много повече ще носят хроничните си заболявания до края на живота. Малко ще са тези, чийто живот няма да е съсипан. И на фона на това, че държавата не може да им помогне се говори за пари за оръжия. Редно ли е? Ще ви учудя: според мен е редно. Защо? Да се отнеме оръжие на войник, а и изобщо на мъж, означава едно: пленник е. Не може иначе. Унижение е. Може би, най-голямото унижение. Да се остави една държава без оръжие – същото е, в различен мащаб. Така, че оръжие и войска България трябва да си има. И ако министър Близнашки имаше в предвид да се съживи оръжейната промишленост, да започне да се произвежда българско оръжие, много би ме ентусиазирал. Хляб за много безработни. Стабилни доходи. Много повече „красиви и интелигентни”, но преди всичко: национално достойнство. Имаме си традиция в производството на оръжия. Имаме си и закрити предприятия. Време им е да заработят. Само, че призива е съвсем различен. Да се купуват стари американски ракети, които утре пак ще нарязваме както някога руските ракети. И като стана дума за протести: сега, ей за тези изявления бих излязъл на протест!

За Далибор и Далебор

1. Днес научих за рицаря ДалИбор. Имало е такава историческа личност, а в центъра на Прага се намира кулата Далиборка, в която е бил затворен. Легендата гласи, че докато е чакал в нея екзекуцията си се е помолил за цигулка, тъй се е научил да свири за нея, че затрогнатите граждани се събирали около кулата да го слушат. Човешкото въображение е безгранично, а моето си го бива и все пак не съм в състояние да си представя що за чудо е била тази мелодия. Желанието за живота. Бягство от мисълта, че всичко свършва, че ще угасне дори малкото светлина, която мъждука в тъмницата. Вероятно и бягство от угризенията. Заключената същност във войника - артиста, който най-после намира свобода, едва когато войника е в плен. Заключено тяло - отключен дух. Опиянение от красотата, която се излива от ръцете, които преди това само са убивали. Предположения, предположения, предположения, но едно е ясно, ако музиката не е била красива, много красива - магическа, бързо би отегчила човек в положението му. Близък ми е по душа - отчаянието твори. А легендата е вдъхновила и опера "Далибор". Не съм знаел ни за легендата, ни за операта, когато започнах да описвам приключенията на друг рицар с име ДалЕбор, роден с около тридесет и шест века по-късно, който не свири на цигулка, а преследва музикантите. Защото музиката е смъртен грях и тежко престъпления в неговия Ням свят. И все пак "Ням свят" напомня по нещо за чешка легенда, а героя ми колкото и различен да е, толкова и прилича по дух на онзи затворен в своята кула Далибор.Все едно се е преродил за да изкупи нещо от предишния си живот. И това ще е интересно предизвикателство за мен в следващите книги от "Ням свят". Интересен случай, в който един сериозен пропуск в общата култура, правят услуга на автора. Защото, ако знаех за "ДалИбор", "ДалЕбор - синът на кладенеца" сигурно щеше да е нещо различно, а най-вероятно да има и друго заглавие. Но в този вариант ми харесва, а оттук нататък остава провокацията за надграждане. 2. Понеже ДалИбор е все още доста популярно име в Сърбия, но и Македония, а героя ми се ражда в пиринските чукари от сега декларирам: Героя ми ДалЕбор НЕ Е МАКЕДОНЕЦ. (Сега вече ще си имам проблеми, защото македонските историци ще намерят доказателства и за това, което се е случило след три хиляди години). 3. Знам официалното становище за произхода на името, то е ДалЕбор или ДалИбор е славянско име, но според мен името е тракийско, по-точно - българско (защото тракийци са ни наричали чужденците). Няма да споря. Точка.

За Матрикант, втора книга

Време беше! Учудващо е как в толкова малки книги Александър Белтов, може да съчетае толкова много. Киберпънк и екшън, размисли за миналото, настоящето, бъдещето, технически описания на авангардни технологии и една главозамайваща динамика. Още с първата книга беше така, но остана намека за обещанието, за история извън историята, за завършеност извън рамката на завършеността на първа книга "Матрикант", а с втората обещанието не само е изпълнено, а е и преизпълнено. Втората книга е в същия дух, но и много по-завладяваща. Сам авторът определя книгата си като киберпънк и е киберпънк, но има и друго, друго което не може да бъде жанрово обособено, то е характера на автора - любопитен и разсъждаващ. Излизащ извън условното време в което се развива действието. Античните наименования, в една приличаща по-скоро на съвременна София, но с изострени до край процеси на разруха, довели до логичния финал - не само рухващ свят, а рухващ морал, дехуманизация, връщаща човек към първобитния му вид и между всичко това свръхмодерните технологично матриканти - новата религия - науката предлагаща съвсем реално безсмъртие. И оттук, многото философски провокации, които автора поставя - за живота, за стремежите ни, за любовта, за оцеляването на човешкия индивид, но и човешкия род. За душевността и търсенията й - посредствеността и масата, дори за чалгата в антиутопичния контекст. Герои с характери и шеметни приключения, а тук не може да не се забележи, че екшъна е постигнат много фино. Без да се разчита на ефектите на хиперболата - напротив: съвсем реални са сблъсъците, сцените при преследванията, но постигат желаното благодарение на цялостната динамика на книгата и умелостта на езика на разказвача. И с това екстремалните моменти са далеч по-завладяващи от тези в книги и филми в които героите - супермени вършат невъзможни неща само за да впечатлят своята публика. Доста мъже биха могли да попаднат в ситуации сходни с тези на Антон и да се справят по същия начин както и той и така читателя се вживява, открива себе си в героя и в неговите приключения, а паралелно с приключенията на тялото се развиват и приключенията на духа. Високите технологични средства в ръцете на незрелия дух и морал е освен мотив в по-големия процент произведения в научната фантастика, като се започне от зората й, но в "Матрикант, втора книга" е само акцент между многото мотиви на търсенията на будната човешка душевност. Важен акцент, загатнат още от корицата, илюстрацията е на една прекрасна притча - разказ в романа, която няма да преразказвам сега, за да не ви убия удоволствието докато четете, но над която е редно постоянно да се замисляме, защото иначе и без матриканти ни очаква света нарисуван от Александър Белтов. книгата е с некомерсиални цели и може да изтеглите оттук

Порочна връзка - за страницата, книгата и други неща

Тогава имах около сто регистрации в около осемдесет сайта...И активно ги използвах. Трол не съм бил, не че не ми се отдаваше. Тогава продавах вестници на гарата в 70 хиляден град. И за да вържа двата края, развих умението отдалеч да познавам какво четиво на кого отива. И се научих да уважавам вкуса на всеки. Е, с малки изключения, но без това не може. За да продам многото и различни вестници на многото и различни хора, за да общувам с многото и различни хора в многото и различни сайтове се научих да мисля, усещам и да се вълнувам като всеки, без да престана да бъда себе си. Трудна задача, изтощителна, но успявах. Говоря за тогава, когато написах и разказите, по-късно събрани в книгата: "Порочна връзка". Тогава пишех всеки ден за да не се побъркам (понеже лудостта не ми е чужда), а не го желаех. Тъй се натрупаха над хиляда разказа: за всеки по нещо и между тези хиляда разказа трябваше да избера тези двадесет и четири. Вярвам, че в книжката има за всекиго по нещо. Или поне за повечето. Е, няма да се хареса на всички, но това е най-естественото, поне в този живот. Тъй и не я разпространих по книжарниците. Останаха ми около двеста бройки. Чакали са подходящия момент, но стига им толкова. В разказите има много живот и крайно време е да тръгнат по света да си търсят читателя. За това открих и ей тази страница във фейсбук, чрез нея можете да разберете повече за това какво предлагам, за книгата ми, за мен самия и лееееесно, лесно да ме откриете. Заповядайте, търся сродни души: