Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 23

Стивън Крос: За любовта

"Не се заблуждавай, приятелю. Аз съм това, което съм. Ти си това, което си. Любовта не може всичко, не знам дали изобщо има такова божество, каквото искаме да има и наричаме любов, но ако има...И то може всичко, то тогава не можем и не бива да искаме всичко, а още по-малко то да ни дава всичко, което поискаме."

За безработните, без утопия

"- Щом е толкова уредено, защо имате безработни? - Обществото ни е машина, а всяка машина има нужда от резервни части. - Колкото по-калпава е една машина, толкова повече резервни части й трябват. И никога не й стигат.
А колкото повече резервни части има на склад, толкова повече се губят или захвърлят."
Стивън Крос

Архив: 13 Липен (Изок) 2016

Сега, когато пиша ръкописно, всяка буквичка е написана специално за този текст - единствена е, уникална. Няма да се повтори.Уникална е като човек, като душа, като този миг - тя е негова следа.И ако в този текст аз говоря и размишлявам за тази уникалност, то в другите не го правя; не размишлявам и не говоря за тази уникалност, но дълбоко в себе си я чувствам и се стремя да извадя от себе си най-красивото, понеже каквото и да направя то няма да се повтори.Втори шанс няма да има.Пропилявам го в мига на изживяването, а това е очарованието на самия живот.В ръкописното писане са всичките чувства.
Стефан Кръстев, подпис (не се чете)                           13 Липен (Изок) 2016

Прокълнати ръце

Разказът е антиутопия, написан 07.04.2008. Днес образователният ни министър е казал по радиото, че сериозно обмисля възможността да се изхвърли изучаването на ръкописно писане в училищата, че било "губене на време"...

Прокълнати ръце

Калиграфията не е заразна. Заблуждавал съм се за болестта. Прочетох напоследък всичко за нея. Касае се за психическо заболяване представляващо голяма обществена опасност. От деца знаем за нея, симптомите изучаваме още в началото на учебното ни развитие. Сърбежи на пръстите, желание за рисуване на букви. Сърцебиене, топли и студени вълни. В случаи екзалтация и опиянение. Причините за болестта са все още неустановени. Има различни научни хипотези. Вероятно се отнася за рецидив от миналото. Цели епохи се е налагало да се пише на ръка, а това е оказвало своето влияние върху разделението на езиците. Будило е конфронтация и неразбирателство. Неясни букви са съсипвали животи, дори са предизвиквали войни. Дълго след стандартните електронни шрифтове е продължавало да се пише на ръка. Пръстите на калиграфите са се изкривявали, гръбначния стълб, нанасяло е поражения на очите и на психиката. 

Дълго не е било приемано като болест, а като ексцентрична проява, която дори е будила симпатии. 

Изписаните ръкописно букви разкриват голяма част от характера, заложеното в теб. Разкриват силна емоция, което някога дори се е харесвало, но бурни са били времената, задръжките не особено големи. Отявления ексхибиционизъм се е приемал като нещо нормално. Постепенно тези перверзни прояви започнали да будят насмешка, да предизвикват вражди и обяснимо е, защото да показваш така явно чувства залегнали в теб е един вид, да ги налагаш над другия. 

Доста изследвания са направени докато се докаже, че все пак калиграфията, за разлика от предишни векове когато ги е нямало стандартните електронни шрифтове, вече е напълно излишна и да се пише на ръка е болест.

Всички знаем това. Малцина сме наясно, че не е заразна. 
Само засегнатите от нея. 

В началото е шока и желанието. Срамуваш се от себе си. Криеш се, разбира се и се бориш със себе си. 

Толкова палави изглеждат буквичките. Като танцуващи момичета са, някои са с балони в ръце, други са разтворили бедра, вдигнали ръце. Стъпят леко на пръсти, разкъсват смисъла който изказват. Текстът се превръща в красота. Престава да бъде себе си. Лудост е, безумие е. Гледаш ги и не вярваш, а после бързо омръзват. Пренареждаш буквите. Гледаш друг танц върху монитора, ако си направиш труда да ги изчетеш, а в това емоционално състояние е почти невъзможно, смисъл едва ли ще откриеш. Блъскаш клавишите, пръстите ти летят, лудуват. Сякаш свириш на пияно, като древните музиканти. Симфонии изпълват гърдите ти. Знаете ли какво видях в това състояние. Ще ви опиша, беше летен ден. Знойно пладне. Видях фонтани. А в тях заиграли дъги. Трепетни, разпадащи се. Искаше ми се да ги нарисувам. С букви да ги нарисувам. Точно това желание изпитах. Дори не осъзнах веднага пристъпа на калиграфия. Едва след като започнаха сърбежите по показалеца и средния пръст. Бях ужасен. Помислих си, че е от умората. Невъзможно беше да ми се случва. Откъде да се заразя! Все още си мислех, че е заразна. Все още си мислех. Засмях се, помислих си, че е от умората. Уплашен бях, няколко дни съм бил подтиснат, а после е отминало. Припомних си едва на следващата криза. Реших да потърся медицинска помощ, но осъзнах, че това е отчаяния краен вариант. 

Калиграфията не може да бъде спряна по друг начин освен да се отстрани навреме болния орган. Ръцете. 
Не желаех това да се случи, макар да ми беше ясно, че така болестта може да обхване цялото ми тяло и да ме изпратят в колония. 
Там хората не живеят много. Мизерно е съществуването, лудостта предизвикана от заболяването ги прави агресивни, живеят като първобитни племена. Водят войни, избиват се с тояги и прашки. Гледал съм научно – популярни филми. 

Колониите са един умален модел на човечеството страдащо от калиграфия. Във филмите са показани ясно последиците от разширеното разпространение на болестта. Ръкописът позволява да се ваят букви които съживяват мъртвите езици. И днес имаме различни езици, нямам представа колко са, навярно стотици, такива на каквито може да се произнесе сентенция за да предаде важност на изказване или да създаде интелигентен микроклимат в разговор, но тези езици са едни летаргични, мързеливи зверове, праисторически и далеч от реалния живот. Забавни са, но като играчка. Част от звуците им нямат стандартни електронни букви, но на островните колонии ги откриват. Ръката излиза от закона. Рисува буквата, на пръв поглед, нищо особено, но тези зверове се пробуждат. Започват войната си с официалния език който в крайна сметка е съгласието и мира на човечеството. 
В по-стари източници за заболяването, прочетох, че тази опасност е силно преувеличена. Мъртвите езици просто са излезли от употреба като ненужни и няколко знака не са в състояние да ги възкресят, защото може да се намерят и заместители сред богатия набор от неизползвани електронни знаци. Реалната опасност от калиграфията е, събличането на нрава. 

Перверзното показване на себе си, самоизтъкването на своята природа. Което е агресивна проява, а агресията поражда агресия. 
Доста научни дискусии имаше още. Споменаваше се, че освен всичко е проява на мазохизъм и поведение разкриващо мания за самоунищожение. Някои го определяха като изкуство, а като всяко изкуство в основата му има хормонален дисбаланс. В съвременните изкуства, този дисбаланс строго се контролира, но е скъп бизнес. Позволяват си го само формираните отдавна големи производители на звезди, създадените от тях звезди или забогателите по друг начин. Свободното изкуство е в повечето случаи безобидна мания, към която би трябвало да спада и калиграфията, ако не нанасяше такива поражения на организма и ако не е била тъй разпространена в миналото. 
В едно всички изследователи на калиграфията бяха единодушни. Болестта причиняваше големи поражения. Единственият начин за справяне с нея беше преждевременното й спиране чрез ампутацията на поразените крайници. 


Увлечен в изучаването й не забелязах кога кризите й са отминали. Искаше ми се да напиша книга, доста смело и странно хрумване. За болестта, за себе си. Със стандартни букви да я напиша. За забавление да я напиша. Книга за щастието и самотността. Без да я показвам, разбира се. За това нямаше да ми ампутират ръцете, но и без друго се чувствам изолиран, по-изолиран ще съм от всякога. Желанието бързо се стопи. Буквите по екрана, приличаха на зяпнали и опулени маски. Разсейваха ме. Някакво тягостно чувство създаваха. Няколко пъти започнах и няколко пъти спирах и изтривах всичко. 
После я срещнах. Не знам дали ще ме разберете. Изглежда заради походката й, приличаше на изрисувана с ръкописни букви. Висока, стройна, малки гърди. Черепът й идеален, представих си я с коси като жените от отминалото столетие. С руси и блестящи коси си я представих, с черни къдрави, с червени и прошарени. Очите й зад тъмни очила. Исках да видя изписаното зад тях. Очаквах ръкописни букви. Прочетох ги в усмивката й, толкова загадъчна беше, толкова нестандартна. Да се усмихваш така трябва да бъде наредено сред углавните престъпления. Казах й го, весело се засмя. И смехът й на ръкописен напомняше. А нощта беше прекрасна. Скучаеше и без друго и си мислех, че сексуалната ни игра нито ще се повтори, нито означава нещо. Така си е мислила и тя, но започнахме да се срещаме. Не много често, защото ангажиментите ни пречеха. Мислех я непрестанно. Мислеше ме непрестанно. Обеща ми някой ден да си пусне коса. Мечтаеше на глас. Говореше за дълги отпуски, за почивки сред островите и тогава ще си пусне коса за да видим и двамата какъв цвят има. 
„Ще се разхождам като дивачка.”-смееше се-„Понякога мразя това време.”
На няколко пъти се съгласихме да се разделим, но не се получаваше. Двамата почти едновременно нарушавахме уговорката си. Уверихме се, че не можем един без друг. Обичахме музеите и руините. Гледахме филми за древността. За калиграфията не смеех и дума да обеля, но на няколко пъти тя спомена. Съмняваше се, че е точно болест. 
Било е просто мислене на глас. Мигновена емоция и добре, че така се оказа, иначе не знам докъде щеше да ни доведе безумието ни.
Около седмица не бяхме се виждали. Мъркаше като коте по телефона. Сладка ми беше. 
И тъй я желаех, че трезвата ми мисъл ме е напуснала. Взех един лист. Без изобщо да се боря с порива, четири часа отделих за да напиша разкривено:
„Обичам те!”
Мислех, че ще е разкошен подарък за тази романтичка. Сгрешил съм, за щастие. Шокирана беше. Крещеше. 
После плака. Падна в краката ми. Държеше без страх от зараза поразените ми от болестта ръце. Молеше ме, молеше ме да потърся медицинска помощ.
Направих го. Ампутираха ми ръцете. 
Галя я с протези. Щастливи сме. 

„Чумната епидемия”, „Кой е на кръста?”, „Свети Георги и змея”, М. С. Стоун или Мариян Петров

Добре дошли в Агенцията за държавна алтернатива. Или за по-кратко: Добре дошли в АДА! Това е един административен апарат, който би побъркал дори и Кафка, но не и агент Меф ист О Фел – оперативния супер служител на агенцията.
Той е нещо средно между Джеймс Бонд и Йион Тихи. От първия е по-интелигентен и лежарен, от втория е по-супер.
Той се справя с всякакви ситуации, той се забърква във всякакви каши, но умее, в края на краищата всичко да подреди, в най-удачния за историята вид.
Историята е интерпретация на миналото, а като цяло науката – интерпретация на действителността. Вкарването на реда на битието в ред на мисълта, всичко онова, в което живеем в годен за разбиране вариант, в схемата, която можем да проумеем, защото тъй сме устроени – човек се побърква, ако не проумява. Поне от части. 
Някога за да си обясни е измислял божества, създавал е митове. Воювал е с чуждите божества, за да защити своите – всъщност да защити своето разбиране и ред на битието, постепенно се е зараждала науката, с всичките и средства и инструменти, но не е ли науката, също една религия; цялото ни рационално знание – митологията, чрез която възприемаме действителността? Може ли нещата да не стоят такива каквито ги знаем? Лесно е да кажем – може. И всеки разумен човек ще отговори така. Защото разумът се съмнява преди в себе си. Но не е толкова лесно да се създаде проекция на действителността, която и си има логиката на цялото ни познание за нея и е обърнала всичките ни представи за нея, с краката нагоре. 
Нещо такова е поредицата на Мариян Петров- М. С. Стоун за АДА и Меф ист О Фел. Изключително ерудиран, с изключително богата обща култура автора ни прехвърля назад във времето, във възлови исторически моменти, в които загиват и се раждат култури; митове. От чумната епидемия пред ренесанса, до изчезналите индиански цивилизации. От евангелската история, до двубоя между рицар и змей. Всичко е така както го знаем и въпреки това, точно обратното на което знаем. Това са романи – парадокси с един главен общ герои и няколко общи второстепенни герои. Тънката усмивка на ерудита, едновременно иронизиращ, но и прекланящ се на културата и познанието и социалната сатира, отправена към днешния живот, към днешните събития; вплетени с приключения, с историческа фактология, с комико-трагичните образи на колоси в съзнанието ни, но притежаващи черти на обикновен човек; всичко това е невероятно приключение, много смях, много размисъл.
Едно интелигентно приключение в лабиринтите на нашето познание и миналото на света. 
Удоволствието ми при четенето на първите три книги мога да сравня с онова, което изпитах при четенето на „Тринадесетия воин” на Майкъл Крайтън, там бележките под линията, създаваха по-голямата част от усещането. Имах чувството, че съм със самия автор в кинозала, гледаме филма по книгата, а ерудитът сладкодумец с чувство за хумор ми обяснява всяка сценка. Също – миксът от усещания при четенето на „Махалото на Фуко” и „Баудолино” на Умберто Еко. И разбира се: „Звездни дневници” на Станислав Лем, при пуснат телевизор, в който по това време тече някой от филмите за Джеимс Бонд, на който не обръщам сериозно внимание, но за това пък го възприемам малко по-сериозно. 
След „Чумната епидемия”, „Кой е на кръста?” и „Свети Георги и змея”, разбира се, надявам се на още. 
До колкото знам книгите от тази поредица са вече четиринадесет.

Пет приключения на Витек Димен и Космическото пиле от Димитър Цолов - Доктора

Книгата е сборник от серия къси разкази с общо заглавие: "Космическото пиле" и краткия роман: "Пет приключения на Витек Димен". Като цяло мога да кажа за нея: ведра и свежа. Все едно си седнал в компанията на голям сладкодумец, далеч от град и всякаква електроника, а времето минава бързо ли, бързо защото той ти разказва. Речта е като говорна: ясна, картинна, приятна. А историите независимо дали граничат с хорър или направо преминават границата ("Симфония агония"; "Паякът и осата") не разваля ведрото чувство и усащането за усмивка, което разказвача е създал с останалите истории. И като използвах "хорър" и "усмивка" в едно изречение, хубаво е да кажа, че не иде реч за черен хумор, който макар да е висш пилотаж и не се отдава на всеки, все пак се отдава на много автори. Става въпрос за нещо уникално, изглежда свойствено в характера на автора, може би дори и в живота, но при всички случаи стоящо като подпис в творбите му. В двата споменати разказа не се е опитвал да се шегува, напротив - те са сериозни от начало до край, но вместо да отчаят, да хвърлят в мрак или най-малко да разтърсят, те забавляват, като приказка край лагерен огън забавляват, качествено забавляват, а качественото забавление не изключва, а напротив включва и размишление. И съчетани с други истории, като тази, в която умиращия баща казва на синовете си: "Няма да ви кажа къде е заровена ракията" (но също много дидактичен разказ) усмихват, широко усмихват.

"Пет приключения на Витек Димен" е още едно доказателство, че българските автори на фентъзи сме облагодетелствани, че живеем над извора. На уникално фантастичното, трябва само малко да подълбаем и истинското вдъхновения ще бликне, а после ни остава само да черпим с пълни шепи. Романът е вдъхновен от нашия фолклор, великолепна импровизация е, нещо пробуждащо го за нов живот. Отделните истории, отново по-близко по техника до история край лагерния огън отколкото като писмен разказ - самобитни, завладяващи и със същия този усмихнат дух, който нарекох по-горе - подпис на автора. Книга и за малки, и за големи. Прекрасно забавление. Пълноценно прекарано време. Ще си запомня тази Коледа, с нея.

16 Студен 2015

16 Студен 2015Господ ми е дал дарбата на разказвач и сладкодумието, но имаме негласна уговорка да я развия, да давам най-доброто от себе си, за да има от тази дарба някакъв смисъл. Не го ли сторя, знам, че някога ще понеса отговорност за ленността и малодушието си, ще отвърне лице от мен и ще ида в ада, а положа ли усилията, които се изискват от мен - надявам се греховете ми (никак не са малко) да бъдат опростени. За това и като ме боли глава пиша, и като ми се спи, и като съм гладен - не защото нямам с какво да се храня, а защото не бива да прекъсвам мисълтта си - пиша. Пиша и като мога някъде да се повеселя, пиша и когато мога да се насладя по друг, по-лесен начин на думите: да почета по-добри и от мен - не, че не го правя, трябва да се уча, а и то е част, много важна част от развитието ми - но понякога се лишавам и от това. И не говоря за писане на статуси, като този. Те са между другото, за да изчистя някоя друга емоция, пък и човек съм - социално животно, имам нужда от контакти, а и да си призная, някои от вас обичам, макар да не ви познавам. Някои, които познавам ми липсват, макар, ако е възможно да се видим, а трябва да пиша, ще отклоня срещата. Защото не искам да ида в ада. Но има нещо, което желая по-малко и от отиването в ада, то е - да бъда неблагодарен. Неблагодарността не е само забиването на нож в гърба, лоши думи към онзи на когото дължиш или нелоялност. Неблагодарност е и когато ти е дадено нещо добро, а ти не направиш от него още по-добро. Или пък не го опазиш. В този ред от мисли - неблагодарни сме към любимата или любимия, когато тя или той ни дават толкова щастие, а страдаме по някакви си други причини. Това е трудно да се избегне, случва се и при най-добрите двойки, но пък нали за това е любов, че да прощава. До един момент е способна, но прекали ли се, по-добре да не прости, че в такъв случай, вместо един страдат двама. Но за друго говорих - какво ме амбицира, какво ме мотивира, какво ме държи и крепи, за да правя това, което правя. Почти е излишно да го пиша, който ме познава - малко или много - не е необходимо дори на живо, а просто, ако достатъчно ме е чел, знае това.По-важното е друго: не съм осъзнавал една друга своя отговорност и съм се държал много, много неблагодарно.
Към родината си. Към България. Защото, ако ми е дал нещо Господ, той ми го е дал с българския език. На него съм чел, на него пиша. На него общувам, на него мисля. На него сънувам и в неговите понятия разпознавам формите. На него чувствам, на него се изливам и се освобождавам от своите демони.
В училище четях повече странична литература, всъщност - почти не четях друго освен странична литература. Не, че съжалявам - големи пътешествия из света, из космоса, из народи и земи, които нямаше как да посетя, но напоследък ми чернее от болка.
Свръхсетивен съм, чувствам я като физическа. Чувствам как една лепкава, много груба, много гнусна ръка е хванала духовния корен на живота ни и се опитва да го изтръгне.
Не съм от вчера, помня всички глупости на тъй наречената демокрация, която пак ще кажа, по-скоро е хибрид между клептокрация и охлокрация, на много посегателства над историята и класическата българска литература станах свидетел, но този път открих вина и в себе си, че имам много пропуски, че съм се пилял натам-насам, че - да - научил съм немалко неща, но не съм намерил време за да бъда малко по-вещ в българщината.В знак на протест обявих, че една година ще чета САМО български книги, но протеста е и към самия мен, към моята неблагодарност спрямо най-светлото и топлото - родината, нейните духовни чада и моите духовни родители.Ще направя всичко възможно да изкупя грешката си! Щастлив съм, защото осъзнах нещо съществено, което съм пропускал в живота си.

Ромфея - вече е факт и отпътува към десетки книжарници в страната

Любовта е вдъхновение. Творческо вдъхновение, с което твориш от възлюбената/възлюбения; твореш от себе си; твориш от света; от реалността; твориш новите фантазии, а сетивата се разтварят към нови измерения през които преосмислят, онова, в което си живял.

Опитах се да опиша това, чрез приключенията на Борил и Багрена - две деца на времето, два споделени самотника, обичащите се и губещите се. Реалистични, но живеещи в магия, която не разбират. Донякъде магията на собственото им изкуство - живописта за единия; приложното майсторство и сувенирните мечове за другия, но по-скоро магията на битието - като зла магия, която разрушава любовта им; любовта, която от своя страна в незрялата им младост ги е спасила. 

Те са потайни, те са странни. Те са очарователни и талантливи, но миналото им е пълно с тайни. Из съзнанието им се стели мрак. 

Съвместният им живот е съвременна градска идилия, но...




дали подобна хармония е възможно в този побъркан, суров, прегазващ надеждите, разрушителен за красотата свят...

С гангстерите и по-опасни от тях чужди професионалисти,
с изкусителката - нимфа, а нимфата е не само митологичен образ, той е съвсем реален, защото никой не познава истинската сила, която се крие зад изкушението...

Ако ключа на забравените им детски спомени е заровен из фалшификациите на историята ни...

Дали е възможна хармонията на тяхната любов. Да, но ще трябва да премине през тежки изпитания. И това се случва. 

Те ще преживеят всичко, което са преживели българина и българката за да оцелеят до днес. За да бъдем техни деца. Заложничество, робство, война с цял свят, двубой на живот и смърт. За свобода, власт, любов и спасение. 


Търсете книгата тук

Home, Sweet Home...и Явор Цанев

В „Страноприемницата” е най-младежкия, но и най-приказен автор, там е най-често затрогващ до сълзи.
Във „Вино за мъртвите” е вече по-сложно. Книгата започва и завършва със сходен мотив, като че ли една история се отваря, в неин контекст са всички останали до затварянето им с последната страница. Освен това, колкото и жанрово, и стилово различни да са усещат се почти недоловимите нишки между разказите, които ги задържат в общо тяло и общ дух. Има повече настроения, отколкото в
„Слънчогледите” е първата, която излиза с цветна корица, не би имало смисъл да говоря за опаковката, ако тя не беше и част от съдържанието. Същият мрачен, изненадващ, понякога страховит, мъдруващ и говорещ с притчи и алегории дух, но вече оцветен с доминиращия хумор. Стане ти мрачно, стане ти черно и неочаквано избухнеш в смях на нещо уж дребно, но на мястото си. Като смигване е и светлина на светофар – знак, който ти казва да мислиш по-спокойно. Има за какво да мислиш, много при това, но не е необходимо да си блъскаш главата и да се разстройваш. Животът е достатъчно отвратителен, че да бъде смешен, а прекрасното го има въпреки всичко.
И ето следващия сборник „Home, swwet home” уж все разкази, уж все писани по различни поводи: конкурси, просто така, защото им е дошло времето или за някое друго предизвикателство от живота и мрежата, но все сборниците различни. Извадени от тях разказите си имат смисъла, но събрани наедно вече имат друг смисъл. Майсторското съчетание прави от добрите разкази прекрасна книга, а това съчетание е едно от многобройните умения на изтънчения естет Явор Цанев. 
„Home, swwet home” е по-фантастична, по-космическа от останалите. В началото, в знак на признателност Явор Цанев пише посвещението си до Бредбъри и Шекли, а нататък обичащия фантастика читател е приятно изненадан, защото разказите са като едно общо въплъщение на Бредбъри и Шекли. От една страна е парадоксалния, забавляващия се с преобръщане на проекции и реалности динамичен Шекли, но езика и по-силните, по-поетични чувства са си на Бредбъри. И така върви до „Оцеляващия” където лично аз се зачудих, дали това не е предистория на цял Тери Пратчет. Бредбъри ли доминира или Шекли? Може би Шекли, той преобръща не само реалността, а и безсмъртни образи от изкуството и културата, но стигне ли се до Тери Пратчет – за да се шегуваш с Тери Пратчет, който преди всички се шегува в себе си трябва да се превърнеш в Тери Пратчет и дори Шекли да се беше опитал пак щеше да се превърне в Тери Пратчет, в Тери Пратчет се е превърнал за кратко и Явор Цанев. 
Както и в другите книги, освен динамичния сюжет е и посланието. Явор Цанев остава верен на правилото си във всеки разказ да има послание. Няма да видите назидателно махане с пръст, нито пък авторови разсъждения, директно отправяне на това послание, дори и по най-мекия начин. Всичко е в алегоричността на сюжетите, емоционалното изживяване на героите в срещата им с истината – страховита или усмихната.

Марудските катакомби на Донко Найденов

При всички ужасяващи последици при Лъвкрафт, човек рядко има друг грях освен любопитството. То го кара да се разиграе с опасни сили, да надникне в непознати тайни, да изгуби разум в едно колосално знание, в което всичко човешко е нищожно. Ужасът идва не от злото, а че тази трансформация е проследена през човешките ни мерки за добро и зло и именно проследявайки я, осъзнаваме ясно колко крехки са тези мерки, че са само за нас и с нищо не могат да ни защитят от познание, за което не сме подготвени. Не случайно започнах с Лъвкрафт. Марадунските катакомби звучи като един съвременен, по-ясен, по четим и човечен Лъвкрафт. И езикът, донякъде и стилистичните особености, но без толкова да натежи напомнят на Лъвкрафт. И маниерите при развитието на фабулата, но най-вече усещането за въведение в загадъчното и страховитото; усещане, което не може да се усвои, да се научи, а или го имаш или го нямаш и дори световни автори не могат да го постигнат си е точно на Лъвкрафт. Но дотук свършват приликите и това е добре, защото вместо бледо подобие на големия майстор имаме един истински негов потомък. Развил наследеното, съобразил го с друг свят, изразяващ с него своята душевност. „Марудските катакомби“ е по-скоро приключенска научна-фантастика, отколкото хорър. Има го и ужасяващото, но то не парализира разума на читателя, нито лишава от воля и надежда героите.
Написана е увлекателно, чете се на един дъх, впечатленията са ярки – отнася те зад тайните на една древна цивилизация, в едно различно мироздание, за да погледнеш с други очи онова, в което винаги си живял. Много приятно четиво!