Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 24

Изкривени реалности на Коста Сивов

Нима съм аз това, което мисля, което сетивата ми улавят, където се намирам? Защо съм тук? Нима това е всичко? Не можех ли да бъда друг? Откъде започва свободата ми, откъде започвам самия? На какво съм резултат...Въпроси, още хиляди въпроси за същността ни, за целостта ни, за смисъла да ни има – вечни въпроси, които всеки буден ум си задава, защото в тях е човешкото, а от отговорите им, колкото незадоволителни или заблуждаващо изчерпателни започва личността. Плашещи въпроси са. Не можем да навлезем в сърцевината им, ако не подкопаем фундамента, върху който градим живота си и всичките му ценности, ако не рискуваме да разклатим устоите на всичко онова, което е имало стойност за нас и ако нямаме кураж да започнем всичко отново. Защото знайно е, навярно още преди Соломон, който го е сторил и затрогва и разтърсва хилядолетия наред с откровенията си в Еклисиаст, че всичко е суета, колкото и грандиозно да е, колкото и величествено, но също тъй факт е, че макар да знаем, че е суета, все пак го правим и откриваме в него частичка от човешкото си щастие. Защо? Няма да намерим отговор на този въпрос, докато сме човеци, а получим ли го, може би няма да сме щастливи. Но докато се питаме, докато търсим, докато откриваме знаци, докато се тревожим, докато се вдъхновяваме, както Коста Сивов, за да напише „Изкривени реалности“, макар да не познаваме истината, ще я творим и тя ще ни води.Това е духовна практика, това е самия живот, търсенията на безброй будни умове и фазата на разумност, до която човечеството е достигнало. Рискът да поставиш под въпрос самия себе си. За да потвърдиш с този въпрос стойността на своето съществуване. Представете си всички възможни съждения по темата в действия. В човешки действия, в сюжет на кратък и забързан научно-фантастичен трилър. Това е „Изкривени реалности“. До средата книгата върви кротко – лежарно. Главният герой е постигнал всичко онова, което човек от средната класа желае да постигне. Способностите му са оценени в службата, тя е важна и отговорна. Има прекрасно семейство, прекрасни приятели. Изправен е пред сложен, но човешка етична дилема...И тогава всичко се преобръща, иде момента на преоценката, новото съграждане.
Без излишни авторови разсъждения – та нали те биха повторили всички онези милиарди страници написани от мъдреците през цялото световно съществуване. Без излишна сантименталност, а единствено чрез приключенията на героите Коста Сивов преминава през всичките тези страховити въпроси.  

Ромфея - очаквайте скоро

За фалшифицираната ни история и погребаните спомени.
За любов, страст, магия и реалност.
За смелостта и достойнството.
За омразата и прошката. 




С махайра и ромфея до тракийски щитове, направо съм като герой от "Ромфея"




 











Тук позирам като Ярей, един от най-сложните, най-зловещи, но по своему справедливи образи в романа "Ромфея"

















Тук съм до три непознати матрони, които удивително ми напомниха за героините ми Керса, Багрена и разбира се - Роксана.

Разбира се, че е в пълното си право

Държава без граница е като жена без гащи, а граничар да пусне нарушител на границата е все едно мъж да разреши да свалят посред център гащите на жена му, на майка му и дъщеря му.

Жената - китара

Смеси старите традиции с нови технологии, за известно време изгуби ум, седем месеца бленува, седем години работи за да я създаде. Дойде на себе си, когато беше завършена, съвършената негова творба. Хибридът между всички струнни инструменти. Арфа и електрическа китара, мандолина и гъдулка, цигулка и лютня, чело, контрабас, всичко което някога е потрепвало със струни под умелите пръсти за да затрогне, разплаче или опие сърце. Приличаше на жена и очите и мигаха, влажни бяха и с дълги мигли. Дълги бяха и краката й, опънат като лък гърба й, къдрави косите й, устните й плътни, изписали усмивка. Ухаеше на плът, при това възбудена. Дори и неподвижна създаваше чувство, че танцува. Приличаше на всичките му приятелки, а те бяха толкова различни и толкова много, че сам не разбираше в какво напомня на всички тях. Треперяше от вълнение когато наближаваше завършването й. Сега се чувстваше изтощен и утешен. Все едно я беше любил, а тя беше просто странен струнен музикален инструмент. 

Разплака се, прегърна я. Малко посвири на нея. Мелодията й се разнесе, а част от нея тъй като беше на ултразвуков диапазон, омагьоса и накара да подскачат сърца на много хора, които дори не я чуваха с ушите си. Разлаяха се кучетата, заподскачаха котките, птиците се пръснаха, а той постигнал целта си, почина щастлив. 


Работилницата и магазинчето му бяха ипотекирани. Гений беше, но не и практичен човек, а и като се прибави, че материалите за изработката й бяха от скъпи, по-скъпи, че й отдаваше твърде много време и енергия, съвсем логично е, че се разори и задлъжня. Когато разбиха вратите и навлязоха във владение, напълно в правото си новите собственици я намериха затрупана с прах. Първо предизвика паника. Тя приличаше на истинска, при това красива. И жива и мъртва едновремено. За щастие, старият несретник беше поставил етикетче, а то насочи мисълта в правилна посока. Гръмна сензацията. Жена – китара. Не, че беше точно китара или само китара, но така я нарекоха из медиите, тя нямаше нищо против, а и да имаше, не можеше да го изкаже, защото не можеше да издаде друг звук освен този който вадеха от нея музикантите. Наддаваха за да я купят, тя не се продаваше. Далновидни бяха новите й собственици и намериха начин да имат редовни печалби от нея. По екраните, в късните часове, защото твърде еротична беше гледката се състезаваха най-добрите музиканти да свирят на нея. Приличаше на галене по цялото й тяло, свиреха класически пиеси, хард рок и ритъм енд блус. Етно-мотиви от всички кътчета на планетата се лееха, нови композиции се създадоха, а тя тръпнеше в ръцете, приличаше на жива и истинска жена, отдадена на любовна наслада. 

Всеки момент сякаш щеше да се разпадне на ноти, да престане да я има като тяло, да се разнесе и да се разтвори в космоса. Цял свят сядаше вечер пред телевизорите да се наслади на красотата. Но всеки тръпнеше в очакване, някой ден да се случи неизбежното. Тя приличаше на жена, на плът и кръв, ала не беше плът и кръв, струнен инструмент беше, струните не са вечни, а на този никой не знаеше как нова да сложи, когато струната се скъса. Продуцентите обещаваха предаването да не свършва, че изненада ще има. Бяха подготвени, застраховали скъпо и прескъпо Жената – китара. 

За разлика от създателя й те бяха практични хора, но застраховката би им стигнала само да заплатят неустойката към ти – ви канала, ако предаването прекъснеше. Но имаха план, това да не се случи. Когато струната все пак се скъса, обявиха конкурс за истински момичета, които да се състезават помежду си, коя от тях да бъде избрана за новата китара. Други звуци излизаха от тях и не от цялото им тяло, а само от устните им. Новото предаване предизвика още по-голям интерес и рейтинга му беше с пъти по-висок, но това вече не беше музикално предаване. Истински момичета, истински воюваха за да се превърнат във фалшива китара. Луд е света, шарен. Стремежите често са смешни, но не може да се отрече, че дори в този по-скоро еротичен отколкото музикален фарс имаше немалко красота. 


Но изпреварваме събитията. Да се върнем малко назад, когато струната на Жената – китара се скъса. Случи се в ръцете на един виртуозен китарист. Рок-величие, човек – епоха, не просто музикант. Преди десетки години той и групата му, създадоха нещо което звучеше дръзко и скандално, отричано и мразено, обичано и обожествявано. Ту наричано изкуство, ту халтура. Нещо което печелеше сърца и обръщаше живота на хората. От впечатление се превръщаше в мироглед. И постепено от скандал в канон за модерното. Имаха хиляди последователи, още беше тачен като божество. Макар и по-бързи китаристи вече имаше, по-умели пръсти и още по-креативни идеи, но той им беше духовния баща и началото. 

Точно в ръцете на този идол на много поколения се случи. Изсвири струната и от този момент нататък, мелодията която можеше да се пресъздаде на жената – китара обедня и побързаха да я свалят от сцената преди и другите струни да се скъсали. И мъжът изпадна в тежка криза. Не говореше, криеше се от интервюиращите. Пишеше се, че е болен. Много не вярваха, ала този път и в клюкарските рубрики беше изложена истина. Стопи се и от седемдесет и седем килограма, падна на петдесет. Рядка брада скри лицето му. Горяха само очите му, но и те угаснаха, а косата му беше сплъстена и мъртва. Не говореше с никой, а всички се мъчеха да го утешават. Казваха му самата истина. И организатори и вещи лица. Нямало е вина в него, струните издържаха твърде дълго и без друго. Все някога щяха да се скъсат. Но той сякаш не чуваше. Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си. Отписаха го и лекари. Рекламните агенции прекъснаха договорите с него, малко преди това. Вече се чакаше смъртта му, но той остана жив и плахо започна да се възстановява. 


После за дълго изчезна от публичното пространство и никой не разбра, че е здрав и дори щастлив. Трябваше да се прибори със себе си за да излезе от дъното на кризата и когато почувства, че го е направил я потърси. Една жена, останала назад, назад в миналото му, преди живота и таланта му да го направят знаменитост. 


Изненада се като го видя. 


-Тя беше съвършена. Звучеше съвършено. Една струна скъсах и изгуби напълно хармонията си. Тогава си помислих за теб. Колко ли твои струни скъсах, нямам представа, но никога не прозвуча фалшиво! 

Кой ще плаща сметките?

Забравете дома си, само за малко, моля ви. Забравете семейството си, занаята си, как изглеждате в огледалото и с кого имате среща тези дни, какви дрехи обличате, на колко сте години, даже името си. Припомнете си, онзи който бихте могли да бъдете:
Вече сте човек от голям; много, много голям род. Толкова голям, че ми иде да сложа число с четири цифри, но се опитвам да сътруднича на фантазията ви, а за един и 9999 е малко, за друг и 1000 е много; така, че сложете си сами числото, нека само означава: МНОГО.
Сред всичките ви сестри, братя, полусестри и полубратя, братовчеди и братовчедки – първи втори и трети; племенници, чичовци и лели; зетьове, балдъзи, шуреи и онзи там с шапката ушанка, който не изглежда нещо в ред и не се сещате кой е, но сърцето ви го чувства по-близък от всички близки, които виждате, има една по-особена персона. Много държите на нея: нека ви е като щерка; въпреки, че е щерката на доведен брат на втория съпруг на майка ви. Толкова държите на нея, колкото на седмата щерка на седмата си щерка, но и да не държахте толкова на нея, това в случая няма голямо значение.
Поканени сте на сватбата й. Няма бягане. За големият ви род: уважението значи много. Изтеглили сте поспестеното, продали сте таратайката си – то и без друго само ви заемаше място, но скъп – сантиментален спомен, пък и таратайка, таратайка, ама 4Х4. Поискали сте някое евро от комшията и сте закръглили за подарък. Ето ви – на сватбата, като всички останали.
Ама и сватбата – сватба: такова пиршество ни Калигула, ни Клавдии са имали. Полиглот си, ама имената на гостбите са повече отколкото думи някога си произнасял. И всички в устата ти се топят, всички екзотични, а някои сякаш с хашиш подправени. Изискани сервитьорите, сервитьорките на нимфи приличат. Пианистът май...не, не може да бъде, ама с тези паяжини в косата, пък и блед един, а виртуоз...тези наистина си ги бива: Шопен от гроба извадили; след него Нийл Армстрог надува тромпет (Луйс, бе, Нийл е стъпил на луната), ама и ти си като на луната. Безтегловно ти едно, неземно. Започваш да се притесняваш, че толкова хубаво не може да бъде, ако няма някаква уловка. Пък и трудов човек си, не че някога си гладувал, не че не обичаш да щракаш с пръсти и понякога да профукваш малко повечко, но на такова нещо не си свикнал. Неестествено е. Тръгваш към тоалетната и решаваш да си идеш, то сега тъкмо вихрят танци менадите – истинските, от митологията: колко ли им е бил хонорара, че да си платят билета за машината на времето и да пропътуват няколко хиляди години. Хвърляш им последен поглед. Надяваш се да разкъсат някого, те менадите така правят, ама тези нещо...Хей, ама онова е самия Орфей, то тези танцьорки не му ли видяха сметката! Изглежда не, даже една го погалва по арфата. Колко ли им е платено, че да се държат така мило един с друг като не могат да се понасят.
Както и да е, не е твой проблем. Но преди да си излязъл булката изниква пред теб. Пита те къде отиваш. Вдигаш рамене, нещо смотолевяш, накрая изплюваш камъчето, макар и деликатно. Как можеш да зададеш деликатно въпрос на младоженка за разноските, ти си знаеш, но направил си го. Тя ти се хили, мокри с целувки двете ти бузи и ти казва да седнеш и да се наслаждаваш на купона.
Толкова яде, че вече не ти се яде. Толкова пи, че как си още в съзнание – недоумяваш. Но как да се спреш като всички ядат и пият. Ще направиш впечатление, ще обидиш скъпата булка. И тъй до зори, когато пак се опитваш да се изнесеш, но младоженеца посърнал те спира на вратата. Моли те да останеш. Не изглежда никак добре, а двете яки момчета зад гърба му, довършват композицията на мрачния му израз. Вече знаеш за какво се отнася:„Моля те, чичо!” – нарече те чичо, макар не си сигурен точно чичо ли му се падаш – „Станала е грешка; неприятна грешка! Ние поръчахме...(еди си какво), но те не разбрали и ви сервирали (еди си какво)...то е хиляда пъти по-скъпо от...”„Абе кво му се обясняваш на тоя!” – виква едното яко момче – „Ти не яде ли, бе, лаком! Ти не пи ли, бе, пияницо! Някой трябва да плаща...”„Ще оправим всичко!” – увещава те младоженеца – „Толкова подаръци направихте, че няма страшно. Като отворят заложните къщи, залагаме ги и всичко ще е наред. Само час!”Само, че и наема се плаща. На час (при това златно); плаща се и програмата. И докато малкия се уговори със заложните къщи и се върне пак парите не достигат да се плати поръчаното.
Никой не може да си тръгне!Споменах за Шопен, менади, Орфей, но май едва сега започвам да звуча нереалистично. Как да си представиш, че могат да задържат толкова хора пряко волята им да плащат сметки на сватба, на която са поканени. Няма как!Ето, един господин...Май ти беше втори братовчед говори нещо по мобилния – идват полицаите...Това трябва да е свободата...Но полицаите спират музиката, шефа им отива до микрофона и хладно изрича:„Щом сте консумирали, трябва да го платите! Младоженците са арестувани и ще понесат отговорността си, но...Хората, които са се погрижили за яденето, пиенето и доброто ви настроение трябва да получат парите си!”
И най-интересно е когато част от роднините ви се съгласяват, че е аргументирано и логично, че няма безплатен обяд. И сте длъжни всички да си платите. Повечето са в шок. Повечето няма и къде да се върнат, че апартаментите им запечатани. Сега трябва да си плащат и съдебните разноски по делата. Влиза Спасителя: няма да Я описваме, всеки може да си я представи и казва:„Ще ви отпуснем спасителен заем, ако си изработите парите в мината...”
Част от гостите бягат, разблъскват кордона жандармеристи, който е блокирал входа. Двама са хванати, двеста са избягали. „Сега ще трябва да плащате и тяхната сметка!” – заявява ви Спасителката, но и без друго се сещахте. После започват разпределянето. В мината няма достатъчно места. 14 – 15% по-слабите и по-неблагонадеждните са оставени в заведението. Да не умрат им се сервира храна, не че я искат, но пак ще трябва да я платят, а и наема, наема...Докато има и един от щастливата ви рода, някой трябва да му плаща сметките...
Но това не е всичко. Не всички са взели децата си на сватбата. Тях пък са заключили в домовете ви, които сега са собственост на банката. И подрастващите трябва да платят наем и на дома си и на ресторанта, който родителите им няма да платят до края на живота си.
Да, абсурдна история, но така живеят цели държави. Някои казаха: „Не”!Други не смеят или така им харесва. 

Съботно с Айн Ранд и деформирани мозъци в Конструкция

Влязох в кухнята да си направя кафе; там радиото работи нон-стоп. Първо наострих слух, после започнах да тъпча нетърпеливо докато машината изцеди дозата. Това бяха едни особено отвратителни 12-16 секунди. Кой беше този изкривен мозък, който по "Конструкция" (те в това предаване си ги колекционират - могат да кандидатстват за Гинес) извлече най-големите глупости, които могат да се извлекат от Айн Ранд и нейният тъй наречен "обИктивизъм". Как го каза на чист български, ама с удивителен акцент (не разбрах кой е и къде пребивава, но акцента страшно пасваше на шарлатаниите, които пробутваше. Как го каза само, че "обективизма" е неидеен (имаше предвид единствената неидейна т.е. правилно, неопорочено от греховните идеи система) и спомена, че ако двама разумни хора т.е. обиктивисти спорят за структурата на водата, примерно - то единият ще се съгласи. И това се отнася за всяко несъгласие между хипотетичните образи. Набързо подхвърли, че грешките на обективистите идели от непознаването на материята, ама това е един проблем, който не може, ама не може да се подминава толкова бързо, а си е доста сериозен дори нерешим проблем (ако изобщо е общочовешки проблем), но при всички случаи е смазващ проблем за този вид "обективизъм", по-голяма пробойна от онази, която рисуваше Айн Ранд; в кулите в началото на "Атлас изправи рамене". Сещате се нали? Защото материята винаги ще остане непозната! Защото точно рационалните умове, които боготвори и Айн Ранд и смешните й последователи, всъщност най-трудно се съгласяват. Най-люти са споровете между учените. И обикновено, кой е бил правия се решава след епохи, а до тогава царува становището на погрешно тълкуващият естествените закони. Препоръчвам на калпака с акцинта да попрочете и Умберто Еко, освен Айн Ранд, да се сети примерно за "Островът от предишния ден" и да вникне, колко здрава е била логиката за онези учени, които са намирали, че земята не се върти и е център на вселената. Че тогава е било средни векове, инквизиция и т.н. няма значение; защото те си тълкуват точно рационално обратно на други рационалисти, които са пращали на кладите, едно от естеството на вселената. И ако в случая грешката им е причинила много страдания (напук на идеята, която не е получила никакво потвърждение до днес, че разумните хора (обективните) се съгласяват и нямат общо с идеите), то Слава Богу стават и други грешки в следствия на непознаването на естеството, защото ако Колумб не беше сгрешил щеше да се отложи официалното за историята ни откриване на Америка. И да ги оставим средните векове, че днес всички икономисти работят "вярно по вярни формули" само ми е интересно 1. Защо има различни, че и противоречащи си формули (коя е вярната, не може ли и двете, трите, петте да са погрешни и как всеки от тях е убеден обективист. 2. Защо си грешат, че стават фалове и кризи? При това са системни. И хайде, да не изкарваме черни дяволи само икономистите, че много "обективни познания" с времето отпадат, а ако бяха толкова "обективни" нямаше как да се случи това. Хайде да оставим проблема по познанието на материята, че все пак трамбования мозък го спомена, но друго, друго си е истинско безсрамие. Спомена - думата "щастие" като върховна човешка цел и цел на "тяхното" обективно учение, което е "неидейно". А, какво е щастието бе, цървул! Какви са физическите му параметри, че да НЕ Е ИДЕЯ! Ти ли ще ми назначиш колко килограма щастие да си нося в сърцето или на раменете, БОКЛУК! Да, знам какво е според "обективизма", някакъв самоцелен прогрес. Към какво? Развитие - добре, ама нещо се бъркат цели със средства и днес за разлика от век по-рано, когато е писала Айн Ранд си имаме пример - Бутан. Защото пак ОБЕКТИВНИ СТАТИСТИКИ показват, че процента на щастливите е най-голям, а в Бутан ни са материално богати, ни са в крак със световния прогрес. Не можете да назначите на цял свят щастие, а в същото време що се отнася до вас да си бъдете страхотни идивидуалисти. Всъщност индивидуализма в творчеството на Айн Ранд ми харесва най-много: страданието на възвисения, който гордо се изправя срещу цял свят, без да изгуби достойнството и гордостта си. И открива в своето положение своето щастие, но като него е всеки човек: всеки сам познава онова, което ще му донесе или няма да му донесе щастие, а щастието е всичко друго само не и обективно. Нека се разберем, Айн Ранд ми хареса в много неща, в много моменти дори прочетох свои мисли, изразени много по-точно от нея, отколкото аз бих ги изразил. Това е една много чувствена, много страдаща и безкрайно талантлива душа (макар и травмирана), да се изтъква онова, което е опровергано от времето, да се използва за идиология (какъв оксиморон за единственото неидейно учение), да се превръща в Маркс на неолиберастите, уви - факт, ми иде в повече. И честно, няма да разгърна повече нейна книга. Може и да губя, но ще ми се доповръща, защото преди да чуя това ПЛИТКОУМНО ВЛЕЧУГО по "Конструкция" докато я четях си мислех колко такива като него намират упование в доказано погрешните й формулировки. Жалко: харесваше ми и като автор и като човек. Въпреки религията, въпреки шарлатанството, защото точно религия и шарлатанство се извличат от високо притендиращите й за обективизъм философски експерименти. В религия и шаплатанство на постмодерното ни общество се превърнаха в много от казусите й. Сега, друг е въпроса, че тези красиви и интелигентни нейни последователи са толкова тъпи парчета, че не знаят чии клишета много често цитират и даже не се усещат, че цитират клишета, а си мислят, че мислят. Понеже не съм душманин на Айн Ранд, последното, което бих пожелал да ги чува на оня свят. Предполагам по-добре ще е ако в ада са я омъжили за Хитлер, ама тежко му на Хитлер, де.

За най-популярния рачешки афоризъм и политическото малоумие

"Няма вечни приятели - има вечни интереси.". Да, бе, да!В сборника си есета "За литературата" Умберто Еко пише пространно за афоризма и за тъй наречения от него: "рачешки афоризъм" т.е. този афоризъм, който спокойно може да се обърне и да звучи, ако не по-смислено, то поне толкова смислено, колкото в оригиналния си вид. Независимо от популярността, независимо от това, колко "крилати" са, обикновено "рачешките афоризми" не са с висока стойност за истината, поне според Умберто Еко и за да покаже нагледно за какво говори, обръща доста "афоризми" на Оскар Уайлд. Правилно сложих кавичките защото и Умберто Еко забелязва, че това не са афоризми. Цитират се като афоризми, но това са реплики на герои на Оскар Уайлд, Оскар Уайлд не ги е писал като афоризми, но друг е въпроса, че заради очарователната стилистика на героите му ги цитираме като афоризми. Не са, и като афоризми, мнението на Умберто Еко (не моето) е че са слаби. Като пример за силни, такива, които не могат да бъдат преобърнати, изтъква крилати фрази на Станислав Лец, но...Интересно есе. Много ценно. Нещо, което не може да се прочете без да промени мисленето. Та сещам се днес де, за най-крилатата от най-крилатите фрази, която всъщност си е "рачешки афоризъм", за жалост превърнало се в мото на неедин живот. Няма да коментирам автора й Уинстън Чърчъл, все пак политик, пълководец с Нобелова награда, не за друго, а за литература (!) уникат си е, но "Няма вечни приятели, а вечни интереси" - нека да не я анализираме - потърсете примери в спомените си. Дали по-скоро не е обратното: "Няма вечни интереси, има вечни приятели!", защото общите ми интереси с най-дългогодишните ми приятели беше черно-бялата фотография и приключенските книги, малко по-късните: гаджетата, рокконцертите и бирата (ни гаджета ме интересуват вече, ни бира, а вместо на концерт музика си предпочитам да си слушам у дома) аз имам едни интереси, приятелите други и ако имаме общ ще е някой друг от този, който е бил някога, но приятелствата си остават и сигурен съм, че подобен пример НЕ МОЖЕ ДА НЕ СЕ НАМЕРИ във всеки живот. Разбира се, все ще се намери и пример за обратното, т.е. става много относителна. Е, добре, Чърчъл го е казал за политиката, но какви ще да са тези "вечни интереси" да се позамислим за поведението на ГЕРБ, че твърде дълго управляваха: днес едно е приоритет, утре друго, в други ден - кой го знаеш. Ако властта е вечен интерес, то не е вечни интереси, най-малко защото вечните интереси са множествено число, т.е. пак не става. Властта би трябвало да е средство към по-съществени неща, но където и както да ги търсиш, няма да ги откриеш в логиката на управление. В същото време - приятелските кръгове си остават: уж за да оправдаят вечните интереси, а всъщност оправдавайки само един: властта на всяка цена. Та, мощния като енергия на звучене афоризъм на Чърчъл е "рачешки" и много, много коварен. Това, което ни очарова в него, мисля, че е единствено цинизма. Но цинизма е чист, дори полезен само, ако се приема с усмивка и смигване. Не и като житейско мото, освен в моментите, когато имаме нужда от чувство за хумор.

И още едно откровение покрай Кланица за чародеи

Хубаво ще е да се прочете предишния статус за да стане напълно ясно какво пиша в този. През годините много съм говорил за писането. И за процеса, и за вдъхновението, бил съм искрен, но нещо ми се е губило. Трябваше да се върна на образа на Хапла, тя от своя страна да отключи прекрасните и зловещи призраци от миналото ми за да разбера точно какво правя. Когато тя и нейната приятелка махнаха превръзката от очите ми аз видях непозната личност, която много приличаше на мен, но не бях аз. Видях своето заключено Алтер Его, което ми трябваха години за да освободя, да се съградя отново по негов модел и да заключа другия, който до този момент беше мой тъмничар - саморазрушителната личност, която ме унищожаваше. Видях себе си в един по-красив образ. Пишейки несъзнателно съм правил онова, което за мен онази диаболична хубавица - Хапла. Уж рисувам реални личности, но всъщност рисувал съм в различни образи Алтер Его - то на съвременния човек, най-често на жената. Това, което го има в живота ни, дори на моменти е масово, но не се вижда. И ако някой види себе си в героите ми (а и това често се е случвало през годините), и ако хареса това, което вижда може би съм постигнал своята цел. Защото съм бил съучастник на бягството на едно чародейство от неговата тъмница. И в този роман: и при героите с реални прототипи, и при напълно плод на фантазията ми все съм рисувал Алтер Его-то. Така, че Хапла, колкото и да е онази Хапла с която се познавам, толкова е и друга, по-скоро други; мисля дори, че живее във всяка жена. Защото всяка истинска жена прави тъй че любимия й да открие най-доброто в себе си. Още една лична тайна плюс тайна на героите ми.

Книгата вече е факт. Може да бъде изтеглена или поръчана тук: Кланица за чародеи

Кланица за чародеи е вече факт

Вече е факт: електронен и хартиен вариант на "Кланица за чародеи" тук

Дадох повече воля на фантазията си само за да проникна по-дълбоко в реалността. Реалността на тези страдащи и безкрайно щастливи хора, които са прототипи в този роман. Прокълнати и болни, а може би щедро дарени със сетивност, която повечето нямаме. Греховни или напротив, по-чисти отколкото сме социално адаптираните, изпълнени с мощта, а и прогизнали от мръсотията на множеството. Хора, които живеят в един по-различен свят, въпреки, че стъпват на същата, познатата от нас земя. Отхвърлени и потъпкани, но и божествени по своему.

И сега ще разкажа нещо истинско, по най-краткия начин. Мой спомен. Лично изживяване. Лятото на 1998 година. Ако не знаете какво е да си жив, а да си в ада ще го кажа. Да си на 29, а да се чувстваш скапан старец на който не остава много живот, който е пропилял всичко, може да рецитира наизуст големи пасажи от Платон, Ницше, Блез Паскал, Албер Камю, но това е след третата или четвъртата чаша алкохолен концентрат (изпит на екс), ако не е взета тази доза главата му е празна, мислите му са разкъсани, демонични. Не мисли за нищо друго освен как да събере стотинки за дозата или къде да се натресе, че да го почерпят. Ама как да стане това като дори не му сервират когато има пари. Заради доверчивостта си е изгубил и цялото си младежко творчество, а той е писал много, много. Изливал се е денонощно, но това му съкровище вече не му принадлежи: измъчван е и от страха, че никога повече няма да може да пише, че е осакатен. Напуснала го е и първата му съпруга. Съвсем естествено, но в случая не са намесени нито пороците му, нито алкохола, а неща, които сам не разбира и никога няма да разбере. Не може да се обръсне, да се среше - ръцете му не са негови. Не може да застане пред огледалото, защото е самия ужас - зомби излязло от гробищата, в което няма как да се познае. 
И ето, намира се в лудницата - Кланицата за чародеи, вързан за леглото. С два каиша, единия през дясната ръка, единия през кръста, заключени с катинар. Не, че може да мръдне, не може. Но за всеки случай. Включена му е система: истинско фармацевтично блаженство, което и го унася, и го прави да се чувства по-скапано. Понеже още има някакво въображение, представя си, че е направил ужасно престъпление и това, което тече е всъщност отровата на смъртоносна инжекция. В смъртната присъда за него, в онзи момент има малко повече достойнство отколкото в положението до което се е довел. Всъщност опитал е да направи нещо по въпроса. В гърба му е инжектиран есперал (антиколна смес - руско производство с депо действие), подписал е документа на който ясно е обяснено, че при евентуална смърт поема върху себе си цялата отговорност, че инжекцията е безвредна стига да не употреби алкохол, което може да доведе и до смърт. Последното е подчертано с дебел маркер. Седмица не е пил, но все пак обърна цяла бутилка водка. С надеждата, че...С никаква надежда. Но не умря. Понеже нищо не прави като хората. 
Та в това скапано състояние вижда едно русокосо видение на решетката на прозореца. Видимата възраст на видението е 14-15 години. По-голяма се оказва в действителност, но от друга страна: понякога се държи по-детски. Смее му се от прозореца, закача го, казва му, че го чака. Когато го отвързват и го пускат в двора момичето все пак го чака. Това е Хапла. Въпреки тежките си диагнози тя е диаболично красива, въпреки че приказките й са много объркани в тях той долавя някакъв порочно дълбок смисъл. Сега той вече ясно вижда, че тя не е непълнолетна, а тя уж флиртува с него. Увлича го и двамата бягат...От кланицата за чародеи...

Час след бягството ни се разплаках. Толкова бях затрогнат. И си припомних, че мога да чувствам. И без алкохол. Какво толкова направи Хапла. На пръв път нищо особено. Говореше ми за своя приятелка фризьорка, елитна. Разбира се, не й вярвах, мислех си, че Хапла бълнува. Заведе ме не във фризьорски салон, а частен дом. Какво съм очаквал...Оставам на вашите въображения, но приятелката й се оказа точно такава каквато я представи. Накараха ме да седна в стол в банята, завързаха ми очите, а като ги отвързаха освен, че е нямаше брадата (което не е работа на фризьорки, но си беше бонус специално за мен), косата ми имаше такава форма, че не се познах. Освен, че изглеждах с поне десет години по-млад, по-късно можех да преценя - имах одухотворен израз за който не подозирах. Човекът в огледалото беше друга личност, не познатата ми. Това беше моят потенциал. Моето Алтер Его. Онзи, който имаше право да живее и си заслужаваше да живее. Три дни още бягахме с Хапла, ту тук - ту там. Не можех да разбера кое от приказките й е лудостта й, кое е шега и детински развинтено въображине, кое си е истина - най-невероятна, но истина. Защото живота й беше по-богат и от въображението й. И по-абсурден. Накрая се върнахме. Ако не беше това бягство, не се знае дали щях да бъда жив, дали щях да намеря по-късно мотив за съществуване, а оттам и волята, която ми помогна да спра алкохола. А за Хапла, не знам. Много скоро тя избяга със следващия...чародеи. Било й е система. Не знам колко живота е спасила, не знам и жива ли е сега. 



Та разказах истински случай, няма го в романа. А романа е за Хапла, още неколцина като нея. Има го и фентъзито, и трилъра, и хоръра, защото иначе е невъзможно да се разкаже за подобни хора.  

 
Вече е факт на електронен и хартиен носител тук: "Кланица за чародеи".

За Сибин Майналовски и книгата му Змии в стените

"Сянката" получих чрез посредник, "Усмивка в полунощ" по пощата, но "Змии в стените" си купих лично от автора. Срещнахме се в едно кафе, купих си дългоочакваната от колекцията ми книга, заговорихме се с автора. И без да съм си и помислял аз подхванах за неща, които е писал още в предговора и последния разказ, който се явява и като послеслов на книгата.
За оценки, по-скоро за присъди; квартално мъмрене най-вече от страна на такива, които не помнят кварталните събрания и ако им разкаже някой за тези събрания, но им разкаже достатъчно добре, че да го разберат ще им се стори, че това е антиутопия и ще тръгнат да критикуват стилистичните похвати. Говорихме още за култура и халтура, най-вече за халтурата в модерното, хипер-продукцията на лесно смилаема храна за душата, която опакована като "фантастика" пълни стелажите на книжарниците. За болки, за комплекси, за търсене на смисъл, а часове по-късно общуването ни продължи на едно по-високо ниво. Същите теми, но по-искрено, по-силно изречени във форма, в която при нормален разговор е невъзможна. Чрез историите му, чрез разказите му. Бях подготвен, да - бях. От предишните ми книги, от запознаването ни, но не чак толкова подготвен, колкото очаквах. Сибин Майналовски отново ме удиви. Не с всичките истории, не. Някои ще имам да ги дочитам, много пъти да ги дочитам, защото това е коварното на сборниците разкази - не всяка история те намира в необходимото душевно състояние, че да те овладее напълно, не само да я асимилираш интелектуално, а и да я съприжевееш. Когато за няколко часа подпомогнат от малкия обем преживееш двадесет и четири екстремални приключения със сходен, но все пак различен емоционален заряд, все някоя от историите ще възприемеш по-добре за сметка на друга, все някоя ще е по-близка до моментното ти състояние от друга. Но достатъчно е дори само това, че нямаше и една от всички в които да не намеря свои впечатления, свои мисли, близост с всеки от героите, нищо, че са герои които ме карат да настръхна. Най-силно ме затрогна: "Мъчно ми е без Бенджи" - първия разказ, непосредствено след предговора, в който автора предупреждава да се "чете между редовете" тоест - пише за мислещи читатели и търси събеседник, сродна душа, не потребител, който само ще консумира текст. И още с този разказ го оправдава, защото не-мислещ човек изобщо не е чел разказа, защото всеки трябва да си направи своето тълкуване на иначе доста откровеното послание. За любовта, за трансформацията и в звяр. Все познати неща, но когато се изрекат по толкова оригинален начин, вече въздействат различно и стимулират преосмисляне на проблема, а подобно преосмисляне никога не е излишно.
Най-философски "Часовникът" - прочетете го, колкото по-внимателно толкова по-добре и помислете дали героя му не е всеки човек. Страховита равносметка на битието, но като си я направим по-коректно ще оценим и силата, която имаме за да сме живи.
"Говорещият с котки" - шедьовър, типичен хорър и нека да си казва автора, че в неговите творби доброто не побеждава. Побеждава. Но ако самия автор намира, че леенето на кръв дори в името на справедливостта не е добро, аз не мога да го упрекна.
И нека да се върнем отново до критиките, до подмятанията на недостатъчно начетени и задълбочени читатели за комплексите на автора. Писах го и при "Усмивка в полунощ" пак ще го пиша, с други думи. Сибин Майналовски е куражлия. И огромният му кураж, по-коректно даже е да го наречем: творческа доблест допринася творбите му да са истински творби, а не имитации на имитациите на имитациите. Куражът му е в това, че е дал право на комплексите му да пишат, а като казвам "комплексите му"...хайде, стига...Те не са само негови, те са във всеки или най-малко масови са. Но ако другите ги крият, спотаяват, изкривяват измисляйки им благородни маски, Сибин ги е отприщил, откровено, показва ги. Та, кой е комплексар, според мен онези, които толкова се срамуват от себе си, че се преобразяват в неща в които не са, без да променят онова от което се срамуват. Но куража не е достатъчен за да се получи творчество. Необходим е контрола, умението да превръщаш демоните си в изкуство. Талантът, а той е на лице. И ако някога описва гадни неща...То е само защото са си гадни. Има си ги и в реалността и в подсъзнателното ни и си заслужава да се изследват. Защото така се и обезсилват.
В кой разказ най-натурално е описал гадост. В "Младоженците", а това е разказ с много силно морално послание. Защото никакво морално послание не е, когато в дадено филмче или книжка по най-красив и съблазнителен начин показват прегрешение, а после за да има "морално послание" махат като стара леличка с пръст и ти казват: "хедонизма и превръщането на човек в инструмент за наслада е лошо нещо". Такова "морално послание" по-скоро ще те накара да опиташ греха отколкото да се замислиш: "заслужава ли си мимолетната ми наслада, ако цената за нея е една погубена душа". И склонен съм да го кажа аз - автора на "Фриволните разкази" с целия секс, еротика, изневери и какво ли не, че в тези фриволни времена твърде рядко си задаваме както трябва тези въпроси. И е безценен този автор, който намери подходящата форма за да ни подтикне да си ги зададем.