Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 31

Из Змейова орис - втора книга от Ням свят

Публикувай by Ням свят.

Из Змейова орис - Ням свят - втора книга

В тези най-печални години за селото, то изживяваше и най-голямото си щастие от много поколения насам.В миговете на най-голямата си слабост, то прояви най-силния си дух.То бе Змейовото дърво, което Разумния се мъчеше да отсече, но колкото и хилаво дърво да изглеждаше, оцеляваше. Един на друг си даваха кураж. Всеки го губеше, но всеки криеше доколкото е способен, че го е изгубил и показваше кураж, дори когато няма, а с тази си лъжа, караше които имат да го проявят.Първи брадвата на Разумния грабна Оловния поглед. Макар и едната му ръка бе слабо подвижна сечеше дърва близо два месеца. Той отсече и дървото с най-голям диаметър. Такова каквото ни Разумния, ни Сърцатия бяха успявали да отсекат.Минути след като Змейово дърво бъде отсечено пъна му се вкаменява и остава като паметник за вечни времена, за да виждат внуци и правнуци какви дървета някога са се отсичали. За да е ясно на наследниците кога е отсечено дървото, пъна продължава да расте на височина, става каменен стълб.По тези признаци можеше да се разбере, че дърво като това, което отсече този полусакат мъж е отсичано преди повече от петстотин години.Разумния едва не се разплака като видя какво се е случило и започна да мрънка с ръце:„Ще ми съсипете брадвата! Да не си мислите, че не мога да отсека такова!”Много му се смяха, но още на следващата седмица далеч по-малко дърво изпохапа Оловния поглед до смърт. Не успя обаче да го погълне и понеже беше почти отсечено Оловния поглед със сетни сили скочи срещу стеблото, впи се като при борба и го строши. За последен път нахрани селото.След Оловния поглед брадвата взе Рошавата птица, як мъж, пък и страх няма – почти откачен. Успя да отсече две дървета, третото го глътна. След него сина му Малката Рошава птица. Като, че ли мъстеше за баща си. Хапят го змиите, тресе се с дни, но дойде ли края на седмицата и бъде ли донесена брадвата става на крака и сече. От ухапвания единия му прасец се поду и почерня. И като не можеше да накара брат си, че брат му по-малък и от Сърцатия, нареди на майка си, да грабне брадвата и да му отсече крака от коляното надолу. Жената, прошарена, изгубила наскоро съпруга си (лудият си съпруг, с който се биеха и драскаха като зверове, но и като зверове се обичаха, съвсем съсипана от трагедията за седмици се беше състарила външно с десетилетия) гледа отчаяно сина си, потичат й сълзи, не иска да повярва, че трябва да стори това, но като разбира, че няма начин...Кима. Още сълзи потичат по лицето й. Но рязко се усмихва и изведнъж става толкова млада преди и болката да я състари. Замахва с брадвата. Малката Рошава птица, от болката ли, от отровата ли или защото се бе метнал доста на баща си, настоява крака му да бъде сварен и изяден от селото. Разубеждават го всички, той държи на своето, накрая някой от възрастните му рече, че няма да яде крак нахапан от змийска отрова и като се поразмисли Малката Рошава птица се съгласи, че довода е основателен. Направи си протеза от дърво и още следващата седмица – с брадвата.Седем месеца с един крак сече Змейови дървета. В края на седмия изгуби по същия начин както единия така и другия крак. И пак с брадвата. Съвсем смачка увереността на Разумния. Разумния с една глава по-висок от него, с два пъти по-широки рамене и тегло, не можеше да скрие боязънта си от този хлапак. Дори спря с досадните си речи. Месец след втория крак, изгуби и едната си ръка. Искаше и така да тръгне, но не беше физически толкова силен, че да завърти брадва с една ръка. И съселяните му се принудиха да го вържат, че да не беснее. Вързаха го с кожите на собствените му дървета, а брадвата пое Лошотията. Той само гледаше страшно, иначе си беше добряк. Успя да отсече четири дървета.След Лошотията, Пещерна мечка. И той толкова отговаряше на името си, колкото Лошотията. Дребно, слабовато момче. Единственото по което приличаше на Пещерна мечка бе, че спи много, но изглежда го унасяше липсата му на сили, но намери такива за да отсече още две дървета.Продължаваха да държат Малката Рошава птица вързан, че продължаваше да се бори за брадвата. Трябваше да го хранят в устата, принудени да завържат единствената му ръка, че с нея макар да не можеше да отсече змейово дърво, драскаше и удряше юмруци, мъчеше се да се развърже. Прокобния дъх сечеше вече дърветата. Малко го майтапиха, но през сълзи, че ако убие змейово дърво, то няма да е с брадва, а като му дъхне. Никой не вярваше, че ще отсече и едно дърво. Едър мъж, но толкова вързан в ръцете, че не можеше даже гащите си да върже и половината му дупе все навън посиняло от студа, но следващия, който би трябвало да грабне брадвата трябваше да е сина му. Доста жизнен и енергичен, но не достатъчно голям. Никой не обърна внимание на този факт, но Прокобния дъх изглежда нямаше намерение да даде брадвата на сина си преди да види, че момчето е достатъчно укрепнало. Какъвто беше виснал цял и едва влачеше краката си, в продължение на осем месеца поваляше дърва. В това време момчето му учудващо бързо растеше. Вече бе по-голям от баща си, желаеше да вземе брадвата то, но баща му не я отстъпваше.Цяло село недоумяваше, чудеше се и не можеше да повярва, че е приемало за смешен този човек. Сега той бе героя, а само преди месеци си правеха какви ли не шегички с него, а любимата им приказка бе, че е уморил жена си с диханията си. Сега и името му измени смисъл. Преди го наричаха Прокобния дъх с насмешка и влагаха в „прокобен” – отровен с миризмата си, гнил, но вече „прокобен” означаваше нещо като отровен със силата си, змейски, дъхът на палача на дърветата. Дали бе уморил с него жена си или не, нямаше значение. Синеоката, хубавица и отгоре, едва навършила пълнолетие и само с година по-голяма от сина му, толкова го искаше за мъж и така бе влюбена в него, че накрая я взе за жена, въпреки неудобството му, че по подхожда да му е снаха. Но нямало е как да знае, че посмъртно ще му бъде такава.Изяде го Змейово дърво, но този смешен за селото човек, удържа една от най-важните битки, защото във времето му на секач, много момчета, не само сина му успяха да пораснат.Малко след него селото се прости и с Малката Рошава птица. Една вечер намериха вързаното момче бездиханно, оставиха го задължителните по ритуал двадесет и четири часа, а точно когато майка му и братчето му отишли за подпалка Малката Рошава птица се изправил и с двете си протези, с подскоци пресрещнал Разумния, направил му физиономия и Разумния побързал да му отстъпи брадвата.В това време сина на Прокобния дъх се прощавал с младата си мащеха и я целунал не точно така както се целуват мащехи, при това в траур, но не всеки ден един младеж отива на смърт, изпращан от толкова хубаво момиче и не всяко хубаво момиче се готви за втора седмица да осиротее повторно, така, че им е простено. Младежът вече чакал с нетърпение брадвата, когато цяло село се разтресло от съскането на пробудените змии и ударите с брадвата. Цялото село хукнало да търси мястото на което става сечта. Сърцатия още съжаляваше, че в това време е бил в трънките. Гледката е била смразяваща и величествена. Сравняваха я с върховете. Само с един крайник съвсем измършавелия от продължителното застояване младеж налитал срещу дървото, а змиите изглеждали...уплашени. Нямало очи, които да не леят сълзи от ужас и възторг, а дървото вече падало, когато и единствената ръка на Малката Рошава птица била ухапана, изпуснал брадвата и тогава змиите го повили. Седмица майка му не си показала носа навън, а когато настъпил деня за новата сеч и тя излязла малко хора успели да я познаят. Изглеждала с поне двадесет години подмладена. Прошарената й коса сега била в кървав цвят, устните й също кървави, а кожата й снежна. Както предишния път сина й, сега тя пресрещнала Разумния и с едно движение на показалец му повелила да й даде брадвата. Селото вече се събирало около дървото, което всички очаквали, че ще бъде сечено, но не и че..чудо невиждано...секача ще е жена...Мнозина се питали, коя е тази, време им трябвало за да повярват на очите си, че това е онази застаряваща вдовица и осиротяла майка, съхнеща и симпатична все още, даже много симпатична, но далеч под тази хубост ослепителна, каквато се полага да има само Майката Природа.Бавно си свалила дрехите, дала ги на едно от момичетата, казала му да ги пази, докато сечта свърши, а ако змейовото дърво я изяде, да останат за него.И тъй само по една препаска между мускулестите бедра с брадва в ръцете затанцувала около дървото. Пробудили се змиите обгърнали я, а тя тичешком кръгове около стеблото, около опитващите да я уловят клони, загърнат я, погълнат я сякаш, после се разтворят и пред възпрелия дъх на удивените съселяни хубавицата продължава своя танц. Виела се като змия между змиите. Прегръщала стеблото и търкала в него голите си гърди, а устните й ту усмихнати, ту разтворени като в неистова сладостна възбуда. Клоните пак я обвивали, пак чезнела сред тях. В един момент всички видели с ужас, как косите й са се преплели със змии и жена и змейово дърво се дърпат да се отскубнат един от друг като не е ясно кой е по-уплашения. След време имаше спорове дали в нейната коса е имало скъсани змии или сред змиите е имало кичур от косите й. Най-вероятно истината пак е по средата и както е имало сред змейовите клонки скъсани кичури от косата й, така й в нейната коса е имало откъснати змии.Каквото и да е било точно, никой със сигурност не знае, най-малко пък очевидците веднага щом разплели коси змейовото дърво и жената, жената пак направила танцувайки кръг около дървото, грабнала брадвата и толкова изразително се движели устните й, че всички сякаш чули молитвата й:
Така е справедливо, мъжко отроче, сине – съпруже на Змия – жена, ако аз те отсека ще нахраня селото си, ако ти мен нахапеш, ще нахраниш своето село...Прости ми, Змейо – юначен...
И удряла дървото, докато рухнало. После, всички разказват, плакала е. Преди още змиите от короната да спрат да мърдат и дънера да се вкамени, тя пак била станала обикновената, косата й се прошарила пред погледите на всички. Смущавала се от голотата си и побързала да се облече и да скрие повяхващата си бързо кожа, а по бузите й – ручеи сълзи.Още на следващата седмица обаче жената с кървавите коси отново излязла от дома й. И отново Танцът със змея и поредното повалено дърво.Бързо се разнесе славата й. Пръстите из цели Печални планини разказваха, преразказваха и разкрасяваха. 

Княгините и змейовите щерки

Началото на «Ням свят — 2. Змейова орис» (кратък откъс)Февраль 24, 2014   диаболо и приказна фантастика, ням свят, фантастика, фентъзи   00digg0 EmailShareShare on Tumblr0
inShareКнягините и Змейовите щерки1.Ние сме тринадесет заключени желания.
Всяка на различна възраст. Всяка имала собствено име преди да навърши шест.
Всяка имала глас преди да бъде нарочена за Княгиня.
Всяка имала плътта си преди да бъде разменена за най-висшата власт, която земен човек може да има.
Ние имаме двадесет и шест невиждащи очи.
Ние имаме двадесет и шест ръце, по-скъпи от всичкото злато и живота на десетки хиляди.Ние имаме тринадесет сърца, които бият, а нямат правото да обичат. Нито да мразят.Всички сме родени със сребристи коси, което е било първия знак, че ще бъдем избрани. Всички сме изгубили до петата си година зрение, а това се е случвало във фаталната нощ, в която дълбока възраст е притискала с костелива длан дъха на друга Княгиня, тя е напущала този свят и без нея в замъка са оставали дванадесет.
Всички ние сме прибрани на нейно място. За да попълним бройката, за да бродират двадесет и шест ръце един от малкото магически знаци останали разрешени след падането на Монархията.
Магическият знак на Държавата. Гербът.
Очите ни не виждат за да не ни изкушават. Ръцете на всяка следват желанията на всички. Те помнят преди да са научили. Ръцете ни чуват това, което ушите не могат да чуят и следват ритъма му, а то пази Държавата ни от разруха.
Всяко възелче е магическо. Във всяко е оплетено семейство, племе, село, малки и големи общности. Уморят ли се ръцете на една, тя оставя иглата, защото излишен бод означава пожари и проляна кръв, повече отколкото е редно да се пролива в мирно време. Излишен бод означава преобръщане на света, а веднъж на много години и това се случва.
Така беше и с рухването на Монархията преди десетилетие. А с рухването на Монархията едва не си отидохме и ние.
Както помните, магьосниците бяха подложени на гонения. Повечето избесени от гневни столичани по стълбове и дървета. Мнозина от тях провисени вече мъртви на въжетата, че преди клупа да стегне шиите им, костите им бяха потрошени до смърт.
Което не свършиха бунтовниците продължиха милициите им, а след официалното приемане на новата власт – новата армия.
Около десета част от магьосниците, най-лукавите и най-мазните успяха да се спасят и дори да комбинират властта си с корумпираните, а и некадърни да се справят без забранената по техния закон магия.
Смъртоносно бунтовническо шествие се беше насочило и към нас, но естествените препятствия пред крепостта ни са значително по-тежки от тези пред кралския двор. Те забавиха достатъчно побеснелите орди за да утихне кръвожадната страст и вместо нея съдбата ни реши малкото останал разум.
Пощадиха ни. И продължихме да служим на Републиката тъй както служихме и на Монархията. И макар отдавна да е република, продължихме да носим като имена титлите, които имахме – Княгини.
Никой не смее и да си помисли, че сме магьосници, а сме магьосници. При това едни от най-могъщите. Стигне ли се до подобна мисъл, това значи да се признае, че магия са устоите на една държава, която преследва магията.00- See more at: http://cefules.net/book/%d0%bd%d0%b0%...

Из "Ням свят - 2. Змейова орис"

Из «Змейова орис» — «Ням свят — 2″Февраль 23, 2014   антиутопия, диаболична и приказна фантастика, любов, любовна психо - драма, магически реализъм, мистичен/магически/ реализъм, ням свят, фантастика, фентъзи   00000 EmailShareShare on Tumblr0
И всички приказни магии да се превърнат в реалност, човек не се ли промени, живота колкото и различен да изглежда все ще си остане същия! — това не са думи на мой герой, а мои лични разсъждения във връзка със следващия откъс, който определено не е еротичен като предишния, който публикувах, може би ще ви напомни за много неща от живота, а ако някой си помисли, че е познал жената на колажа, да знае, сгрешил е, това е героинята ми Вастисия. А ето и самия откъс:«А Държавата процъфтяваше.3.Истината. Наистина блестеше и бе по-организирана от когато и да е било, хората по-нахранени от когато и да е било. Градовете два пъти повече от някога. Улиците на селата по-светли и по-чисти от три четвърти от столичните улици, преди двадесет години. Никога и разбойнически набези не са били толкова малко, а момчетата с глинени лица и гробарски униформи се обръщаха към гражданите било то значими или незначими с „Господарю!”
Казваше се, че и хората – плъхове били намалели. Някои се опитваха да създават зловредни слухове, че тези нещастници са избивани периодично, други: че гладните намаляват, почти за всеки вече се намира препитание и няма нужда някой да живее из подземия и катакомби.
Дали са намалели хората – плъхове или са се увеличили в този период. Дали са били избивани (възможно е да е имало акции) или са си намерили препитание – нищо от това не може да се потвърди със сигурност.
Просто бяха по-потайни и по-стаени от всякога, а и между тях бяха намерили прибежище едни от последните магьосници.
Това, което засягаше всички, но никой не го забелязваше бе, че репресиите в този период бяха наистина несравнимо по-големи от който и да е било друг в историята на настоящето човечество.
Градските тъмници изглеждаха почти празни. В тях се затваряха най-вече особено опасни престъпници: най-именитите разбойници, чиято публична екзекуция имаше назидателна цел. Държавни измамници и магьосници, за които се създаваше впечатлението, че са могъщи магьосници. Но в някогашните зловещи тъмници на Монархията не попадаха други, освен осъдени на смърт и заемаха може би една стотна част от помещенията.
Имаха едно – единствено задължение. Да изковат меча на палача с който ще бъдат обезглавени или сами да усучат въжето с което ще бъдат обесени.
Музикантите, чийто крайници публично се ампутираха, не стигаха до Кралската тъмница. Прекарваха най-много седемдесет и два часа в следствения арест. След това процедурата беше изпълнявана, а те освобождавани.
Осъдените обаче бяха със стотици хиляди пъти в повече. Пръснати из цялата Държава. Не бяха наричани затворници, а „социално – болни”. Присъдата им – „лечение”. Лечението се провеждаше в „трудово – изправителни болници”. И звучеше значително по-добре от „лагерите на смъртта” през, които бяха преминали момчетата, които ги пазиха.Впрочем вече не всички с глинени маски и гробарски дрехи бяха преминали през такива лагери, но за това ще стане дума по-късно.„Трудово – изправителните болници” бяха институции на комунарски принцип. Лекуващите се сами трябваше да отглеждат реколтата си, добитъка си, да се грижат за прехраната, а и да изплащат своя данък и дълг към държавата: проправяха пътища през трудни терени, строяха мостове и укрепления. Освен това получаваха обучение, което ги интегрираше от обществото: изнасяни им бяха лекции за учтиво поведение, за потискане на агресията, за правата и задълженията, които имат, за всичко останало на което са длъжни към държавата и обществото.Периметрите в които работеха бяха охранявани, както вече споменахме от елитни бойци. Малцина бяха посветени на военната тайна, че в момента момчетата с глинените маски и гробарските дрехи бяха стотици пъти в повече от преди покушението над Далебор.Повечето от тях бяха млади мъже, почти момчета, а някои още момчета. Повечето от тях никога не бяха си и помисляли, че ще се озоват в елитните отряди. В някоя вечер, когато се прибираха от кръчмите, няколко конника ги обграждаха или не бяха дори и на коне, а просто мъже обикновено в тъмни пелерини. В някои случаи тихо изричаха: „последвай ни”. В други направо ги блъскаха в талига с решетки – като затворници.
Често ги вадеха посред нощ от леглата. В някои случаи утешаваха родителите им, че момчетата им не са сторили нищо лошо и не ги очаква нищо лошо.Във всички случаи това бяха младежи на прага: на прага да поемат на скитничество, без да им е наясно какви средства ще подбират за оцеляването си, друг да убият този или онзи свой съселянин, други вече се бяха превърнали в побойници или изглеждащи кротко, но вече изградили си план да се свържат с разбойническа шайка или да създадат своя такава. Имаше си и такива, които си мечтаеха да бъдат войници или бяха твърде яки, твърде смели или твърде дръзки. Твърде изпълнителни, твърде скучаещи из селото за да я карат цял живот отдадени до край на поминъка на дедите си.
Как се разбираше за тях? Истината е спорна. Колкото е вероятно: Далебор както някога да е впрягал слуха си в черни мембрани както когато създаваше първите си набори от елитни войни, така да е работил усилено шпионския му апарат. В този момент: с каквато мощ разполагаха черните мембрани същата имаха шпионските мрежи на Далебор, Арса и Брюзис, но ако Далебор имаше само две уши: шпионите имаха стотици хиляди.
Как точно се подбираха момчетата не е толкова важно, по-важно е, че системата беше ефикасна. След като ги държаха часове в неизвестност в празна стая, в нея влизаха няколко офицера и им изясняваха, че са мобилизирани. А също тъй, че могат да приемат „условно преминаване през лагера на смъртта” т.е. директно преминават на следващите етапи на войнско обучение, като са длъжни да крият, че не са преминали през изпитанията за оцеляване в „лагер на смъртта” – разкрият ли се, тогава се налага наистина да бъдат пратени в такъв.
Така се спестяваше човешки живот, средства и най-вече време. Дори и следващите етапи на обучение на тези „елитни войници” бяха съкратени, но маската на лицето действаше достатъчно възпитателно. Никой не знаеше дали войника до него не е преминал през пълното обучение и често се случваше да е преминал през пълното обучение, а преминалите през пълното обучение влияеха на тези, които бяха преминали през съкратеното. Така, че отрядите си бяха достатъчно ефикасни и вече с достатъчна численост, че освен да опазват „лекуващите се от социални – болести”.Имаше и още една мярка срещу бягствата от „трудово – изправителните болници” – гривничките на ръцете. Сплитаха ги около десницата в началото на лечението, а материала им беше от „човешки плевел”. Растение с мънички бодли, което с времето свиква с тялото на човека в което се е впило и от което не е отстранено навреме и започва да се развива в него. Докато дойде момент, в който не може да се отстрани и тръните си пробиват път във вътрешността на тялото, достигат органите, оплитат се около тях, стягат ги, а понякога умирането може да е доста дълго и мъчително.
Такъв плевел при това поставен както трябва – от хирург, може да бъде отстранен безопасно само от хирург. При това за да не се развие във времето на лечението, необходимо е всяка вечер да се изваждат с пинцета и скалпел по две – три – пет, колкото трябва тръни. Изглежда просто, но процедурата наистина може да е наистина напълно безопасна само, ако се изпълнява от добре квалифициран медицински служител. Не се ли извадят тръните както трябва, останат ли частици от тях, извадят ли се повече или по-малко, или не тези, които се развиват на опасно за човека място, то ефекта може да бъде обратен и развитието на плевела само да се ускори.
Разбира се, тази „гривна” не е пълната гаранция срещу бягство, защото на какво ли не се учи човек и дори разбойници с речник (гласов или с ръце) от по пет – шест думи, можеха да вадят трънчета, че и да свалят гривни не по-зле от хирург. Имаше и самоуки лекари, че и просто самоуки „свалячи на гривни”, тези начини бяха рисковани, при това много рисковани и все пак много от „лекуващите” биха поели риска.
Гривните бяха само допълнителна мярка и имаха по-скоро символично значение. Мнозина изтърпели лечението докрай, казваха какво облекчение настъпва когато ръката бъде освободена от „плевела”.
Нещо, като „излекуван си от плевела по тялото си и плевела в душата си, който те изпълва бавно те превръща в плевел – асоциален елемент и погубва човешкото – накрая и живота ти.”Иначе лекуващите си бяха охранявани основно от елитните войници.4.Изглежда от тези плевели пламна епидемията от……»

Кой е Далебор?

Ням свят"Далебор - синът на кладенеца" (виртуална премиера)
Той иде от бездната на неизвестното, а земята го посреща с трусове и видения, пожари и снежни виелици, лавини и пъплещи между ледниците титанични змии.
Оцеляването му е извън възможностите на всеки друг.
Той ще върне човешкото в гърдите на безсърдечен генерал и отряда му от отчаяни главорези.
Той е отрока, чиято първа дума не е "мамо", а "мирно".
Преди още да е проговорил ще носи генералски отличителен знак.
Той няма друго семейство освен армията.
Той е войника, който прелъстява Атина. Какво ще излезе от тази история? Едва ли нещо добро.
Той е воден само от справедливост, но ще се превърне в кошмар.

И нека си кажем нещо извън фантастичния сюжет: той е в гърдите на всеки истински мъж. И там е най-светия и най-чистия образ, но излезе ли и превърне ли се в реалност (а за жалост това се случва) ангела се превръща в сатана.

Той е Далебор.

Ням свят - 4. Гласът на мълчанието (уводна глава)

Първа глава
Бягащият звяр1.Сега, когато четеш тези редове, ти извършваш престъпление. Защото аз нямам право да пиша, а никой да ме чете.
Ти го правиш, а си защитник на закона.
Налага се да го нарушиш, за да го опазиш. Каква ирония, а?
Да бъдеш задължен да вършиш това, което служител забраняваш на останалите.„И раздели Голямото мълчание хората на две. На едните даде гласни струни, а на другите букви. Едните да говорят с устите си, другите с ръцете си. И рече Голямото мълчание: да бъдат наказани онези, които имат гласни струни, а говорят с ръцете си. Защото дал съм им гласни струни, за да използват ръцете си за работа не за приказки. А приказките им са отрова за Словото ми.”Отново изписвам единствения цитат от Писмените предания, който всички на този свят знаем. И питам се, след като съм го написал аз, дали и този цитат е отровен?Кощунство, а? Иска ти се да извиеш врата ми. Настигни ме.Аз съм вече някъде далеч. Или напротив: близо.Зад девет планини в десета.
В градската канализация.
Може да съм пременен като един от подчинените ти или да съм измежду персонала на Домът за гости.
Сухата камериерка с гърбавия нос.
Палавите прислужници с луничките. С игривите погледи, с чуруликащите гласчета. Птички надарени с дарбата да радват сърца и вселяват в сънищата…
Сладки са, нали?
А аз имам дарби, знаете. Мога да изменям външността си.
Може да съм някой от гостите. Да, повечето са Безгласни. Но Шумящ може да се пристори на Безгласен, Безгласен на Шумящ: не.
Може да съм тихия господин с гърбавата фигура и тесните рамене. С монокъла на лявото си око и пожълтелите неравни зъби.
Бледоликият арфист с черните дрехи и прокобния дървен куфар.
Младоженката с широкополата шапка, която оглеждат критично, понеже е Безгласна, а избраника й е Шумящ.
Десетките мълчаливци, които ще си тръгнат днес, а са дошли снощи, някои и по малките часове. Не можете да задържите всички. А и без да знам, сигурен съм, че ще се намерят сред тях и такива, каквито са не само Безгласни, а и неграмотни. И трудно ще разберете дали крият или не могат да отговорят на въпросите ви. Сигурен съм, че и преследването на наглия Шумящ не искате да бъде шумно. Напротив: колкото по-малко разберат за него, толкова по-добре.Забавлявам ли се? Честно казано: да.
Пиша, но не казвам нищо.
Пиша, защото може и да са последните ми редове.
Пиша, защото ме е страх.
Не мога да заспя, а трябва. Утре ще ми е дълъг ден. Даровит съм, но вие сте силните.
Много сте. Законът е с вас. Всички оръжия без едно – единствено, това с което разполагам аз: себе си.Да, то изглежда ефикасно. Месеци ме гоните, а аз ви се изплъзвам. Губите следите ми и откривате само тези, които ви оставям аз. Тези писма. Не можете да ме опишете, а съвестните граждани, които ви дават информацията ме описват винаги различно. И аз, и вие знаете, че понякога ви подвеждат. Но също тъй, че няма начин по който да се различи фалшивата от истинската информация.Защо ви водя след себе си ли? Миналият път ви писах по този въпрос. Кратко и ясно:„Защото искам!. Чрез вас детективите, народните шпиони, защитниците на спокойствието и доброволците се опитвам да разбера истината за самия себе си. Сам не съм в състояние да я разкрия, но това е работата ви.”Шегувах се, нали го усетихте. Истината е, че знам, че писмата ми се запазват. А също тъй, че ще бъдат съхранявани така както се съхранява реликва, като веществено доказателство до съда ми. След това ще бъдат унищожени, като отрова и проклятие. Заради тях се надявам по-дълго да ви се изплъзвам. Те ви водят след мен, те ме откъсват от вас.
Иначе страха ми…
Вижте, не ме е страх, че тъй наречените ви хирурзи ще ми ампутират ръцете.
Страх ме е, че ще го направят некадърно. И друго…
Че преди да ме осакатят, в състояние съм, не че искам да го сторя, но зная ли какво ще ми хрумне, може да осакатя някой друг от тях, аз.
Мисля си често за тази възможност, я тя от своя страна пробужда изкушения.Има нощи в които тръгвам из площадите. На поредния непознат град. Никой сред никои съм. Обикалям алеите в парковете. Ако има река вървя по брега й. Ако реката има мостове, спирам по средата на моста и съзерцавам. Мислите ми бързо текат, досущ като вълните под приведеното ми лице. Често ми се струва, че съм видял паднала вейка, отнесена от течението някъде далеч. И я сравнявам с живота си.И тогава осъзнавам колко е безсмислено цялото това бягане. Да, забавно е. Но разбирам, че от отдавна ме е домързяло. Отегчавате ме. А понеже сме участници в една и съща игра: отегчен съм от себе си.Прибирам се в поредната си бърлога. Таванът танцува над мен, независимо пил ли съм или не. Хрумва ми възможността сам да се осакатя. Ще е напълно безболезнено. Доста бързо при това, а и има предизвикателство. Такава операция не съм правил. Мога да я сторя само веднъж.
Унасям се и в просъница ми се струва, че вече съм го сторил. Стряскам се. Ръцете ми отново се движат. Търся листа, винаги имам. И започвам да пиша. И понеже вече екзекутирахте не един или двама, които са ме чели, адресирам писмата си до вас. Пеят ръцете ми докато пишат. Редящите се думички ми доказват, че още ги имам.
Знам, че по този начин губя скъпоценна енергия, която утре може да е спасителна за тях самите. Но не мога да се спра, защото без да вършат това, ръцете ми точно в тези мигове ми се струват излишни. Напълно излишни.
Да ти се похваля, а и да ти дам още една следа. Онзи ден спасиха дете. Тези двете: порочните. При това безгласно дете. Апандиситът му се беше пукнал. Нямаше време, то умираше. Дори не разбра как стана, но болката му отмина.
Сигурно няма да го свърже с Хирургът на преизподнята.
Много ме поласка това прозвище. А и легендите, които се носят за мен. Кървави са и ми харесват. Давате ми идеи.
Знаете, че освен писма, понякога ви оставям трупове за следи.И както спасявам невинен живот, така и отнемам невинен живот.Също като теб съм божество, господарю!Време е да спирам. До скоро. Не бързай с отговора:Твой: Гайдерсако четивото ви харесва, моля, подрепете страницата на сагата «Ням свят» жеста ви е от значение за бъдещето й.- See more at: http://cefules.net/book/%d0%bd%d1%8f%...

Далебор - синът на кладенеца(откъс) първа книга от Ням свят

Змейово дърво

Така е справедливо! – дърварят редеше молитвата си наум, а устните му несъзнателно потрепваха. – Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен… Вятърът смени посоката си. Скреж покри лицето му. Накара го да замижи, а в края на очите му заблестяха сълзи. Близо минута стоя неподвижен. Без да мисли. Не чуваше виелицата и не чувстваше студа. Остави се да го обземе онова спокойствие, в което той се сливаше с вечността. Поемаше нейната сила, а тя грабваше ръцете му заедно с брадвата, плъзваше като пламъци из жилите му. Изпълваше с топлите си дихания вените му, стискаше пръстите му и ги превръщаше в каменни, приковаваше стъпалата му към земята. Тогава замахваше с брадвата, а ударите ехтяха като гръмотевици. Клоните на дърветата се пробуждаха, започваха се движат, да се вият, разтваряха зъбати пасти и от тях плъзваха навън раздвоени езици. С размерите на нокът и на длан, на паница и на чайник, на делва за мед и на чакал. Малки, големи и още по-големи змийски глави. Дървесна корона от змии, изтръгнати от дълбоката им летаргия, за да умрат или опазят колонията си. Стеблото потрепваше, земята се напукваше от полуделите корени. Също като короната, и коренището беше спящи змии, пробудили се от сечта. Величествена си, дъще на Змея! – продължаваше дългата си молитва, докато сечеше дървото. – Толкова мъдро е устройството ти! В една душа си събрала цяло село! За да устои не снегове и ледове! За да понесе глад и да се спаси от зверове! Телата на стотици си сплела, в едно стебло да събереш крепкостта им! Главите на половината растат в земята, за да смучат живителните й сили и те крепят в гладните години, в които спиш и сънуваш… В тази част от молитвата клоните бяха вече ниско над главата му. Все още се движеха бавно, в унес, но някои се стрелкаха и впиваха зъби. Още твърде объркани, атакуваха онова, което се движеше най-близко до очите им. То се оказваше змия като тях. Съскаха и се зъбеха зад тила му, виеха се като жив зловещ ореол над главата му. Знаеше и чувстваше близостта им, но не ги виждаше. Удряше и се молеше, да сгреши удар или дума в дългата молитва означаваше да изгуби съсредоточаването си, а това от своя страна – сигурна смърт. Пробудù се, дъще на Змея, пробудù се и се бори! Поеми цялата сила на земята, всичките й пламенни страсти и жажда за живот! Ако ме изядеш и нахраниш селото си, те благославям, но благослови и ти моето, ако те победя! Така е справедливо! От пукнатините на вледенената почва навън вече излизаха змийски глави. Хапеха се една друга, някои докопваха ботушите му. Понякога успяваха да разкъсат дебелата им кожа и да докоснат с върховете си неговата. Макар едва-едва да го драскаха, местата се издуваха, болезнените оттоци с месеци на спадаха, а после оставаха сини белези. Имаше десетки такива. Всяко по-дълбоко ухапване би го убило. Близо за месец ще стигне месото на тази красавица. От кожата й ще има за облекло на малките, а и да си поскърпим големите дрехите. От мен, както винаги, месото, от Черна Тодора — илачите и магиите. От Мечия внук – меда. От Плодовитата – ракията. Старата майка ще готви на всички. Кривогледата, Еделвайса и Венценоската ще й помагат. Сухия ще… — Това вече не беше молитвата, тя свърши, а с нея трябваше да е отсечено и дървото, но то се оказа много по-здраво от очакваното. Изброяваше наум имена, лица, роли в общността, за да не се поддаде съзнанието му на ужаса от случващото се. Едно трепване щеше достатъчно. Една мисъл — да захвърли брадвата и да побегне. Нямаше вече право да се откаже и никаква възможност за отстъпление. Или щеше да победи, или да умре. За цял месец ще съм свършил работата си. Ще наглеждам Рибчо, ще помагам на Кривогледата у дома. Ще й се радвам и ще я любя по три пъти. Толкова ракия, чай и мед ще имаме, че само ще празнуваме. Е, ще ходя да сека и да цепя дърва за огрев, но аз обичам, а ми и върви. Така поддържам форма. Не въртя ли брадвата, животът и без друго не ми харесва. А хората ме мислят за много работлив и всеотдаен, за това ме наричат Сърцатия. Вдигам рамене, съгласявам се. Като толкова искат да си имат сърцат, нека съм сърцат… Една змия взираше очи, напомнящи огнени топлийки, в лицето му. Езикът й го близна по ухото, преди със съскане да се изстреля, за да впие зъби в него. Миг преди да го е направила, друга — припознавайки я за враг, отхапа главата й. Около краката му растеше храсталак от змии, ставаше все по-висок и по-гъст. Изглежда, скоро щеше да го загърне цял. Ако ме убие… — вече виждаше ясно, че това е по-вероятно да се случи, отколкото да отсече дървото, още дори не беше го разполовил, а усещаше облака от озлобена плът, спущащ се над главата му, докосваха го змийските езици. Макар виелицата да се усили и гласът й да напомняше предсмъртно ридание на цяла планина, по-остро от него беше съскането на стотиците змии. Няколко малки змии с размери на дъждовен червей паднаха на яката му и запълзяха под дрехата му. – Ако ме убие… Как ще оцелее селото без друг дървар. Винаги е имало дървар. Имало е и по трима дървари. Черна Тодора разказва за време, когато са били десет. Старата майка казва много да не й вярваме на Черна Тодора, лъжела. Черна Тодора от своя страна, че Старата майка е изкуфяла и не помни… Но мен няма кой да ме смени… Никой не е достатъчно силен… Песоглавеца само, Песоглавеца е и смел, но той е луд, а и кой ще пази границата с Храсталаците на забравата… Точно под чатала му се разтвори процеп и през него се опитваше да се провре навън глава голяма колкото юмрук. Така е справедливо! – започна молитвата си отначало. — Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен… Дървото нададе крясък и рухна. Змийските глави заподскачаха като риби на сухо и съвсем скоро утихнаха. Сърцатия си пое дълбоко дъх, краката му едва го държаха, забърса потното си чело с ледения ръкав. Огледа се объркано. Стори му се, че повторно се е родил и вижда живота за първи път. За малко! Не знаеше какво е крясък, какво е смях, но му идеше да крещи и да се смее. Направи крачка, но краката му се подкосиха. За къде бързам? Поседна на дънера, който вече беше започнал да хваща кора. Да няколко часа ще е станал каменен. Изглежда, животът на Змейовото дърво не свършва с отсичането му. Змиите умират, но останалият дънер се вкаменява и продължава да расте. Всички каменни стълбове наоколо, някои от които достигат внушителни размери — десет и повече човешки боя, са всъщност дънери от Змейови дървета. Сърцатия затвори за кратко очи и се усмихна. Представи си, че дънерът, на който е седнал, е станал висок до облаците стълб, а едно дете — внук на внуците на внуците му, е вдигнало глава нагоре, ококорило очи в почуда и възхита. Отвори очи, подсмихна се на фантазиите си, наведе се и взе брадвата. Тръгна надолу, трябваше да събере мъжете, да се върнат и да насекат змиите, за да ги пренесат в селото. Отсечената част от дънера не се вкаменява, а на студа месото няма да се развали, но рисовете и други крадливи котки могат да подушат. Или вълци, проклетите вълци… Белия вълк на Глинената маска вече виеше. Дано да го е вързала добре! Ако звярът направи нещо на детето ми, ще я… Не посмя да си го помисли, но каквото и да беше, щеше да го направи. Пътеката се спущаше покрай най-високите каменни стълбове, които бяха виждали очите му. Разказваше се, че всички Змейови дървета, от които са израснали, са на един и същи легендарен човек, когото наричаха Бащата на дърварите. Твърдеше се също, че от него идва молитвата, с която дърварите секат змейовите дървета. Това място в гората винаги изпълваше Сърцатия с възхита. Стълбовете бяха на разстояние метър, метър и половина един от друг. Петдесет на брой. Въздигаха се и стърчаха поне три пъти по-високо от най-високите мури. Навярно са отсечени преди хиляда години, казваше си, но не това беше най-възхитителното, а това, че някои от дънерите имаха диаметър поне два метра. Дънерите растяха само на ръст, не и на широчина, което означаваше, че и Змейовите дървета са били толкова дебели. Пред силата на Бащата на дърварите Сърцатия можеше само да въздиша, дори и това, което отсече сега и беше най-голямата победа в живота му, остави дънер с диаметър не по-голям от метър. Стълбовете стигаха почти до дома му и точно те го бяха вдъхновили да поеме този път. В началото с жарта на младия — да надмине Бащата на дърварите, отдавна се чувстваше щастлив от всяка победа, независимо от размера на оставения дънер и изпълнен с още по-голямо преклонение пред Бащата на дърварите.


Официална страница на "Ням свят"

Думи от и за Ням свят

За «Далебор — синът на кладенеца» с която неочаквано дори за себе си, ще започна сагата: «Ням свят»Представете си свят, в който по-голямата част от човечеството е изгубила гласовите си способности, а другата част се опитва да се възползва от преимуществото си (ако изобщо в подобни условия гласа може да се нарече преимущество!?).
В едно такова човечество закона и моралните норми ще са различни, но понеже все пак това са хора, по нещо и техните закони и морални норми ще приличат на нашите. И най-вероятно ще приличат на пародия на нашите, защото само в най-дълбоката им неизменна същност ще напомнят (и ще се познаваме — през усмивка и сълзи), а всичко останало ще е къде будеща смях, къде ужас гротеска. Но нима у тях не бихме предизвикали същите чувства, които те у нас.Представете си далечни потомци на една постапокалиптична реалност. Технологията е изгубена, останали са разхвърляни артефакти, които някои магьосници знаят как да използват, но магьосниците са подложени на гонения.Представете си свят, в който си нямат дори букви, но си имат стотици хиляди магически знаци. В който за магически знак минават от графитите на стените изписани от гамени и престъпници маркиращи територия до древните инкрустации по наследствени накити и оръжия; символите явили се насън и някои природни образувания, но сред всички тях има знаци, които носят истината и «говорят» на тълкувателите си, а те също са преследвани от закона. Имат причини да се крият, но крият знанията си и по свое желание — за да ги използват користно.Представете си свят в който дори музиката е забранена.
Защо ли?
Има логика, ако са струпани всички изброени по-горе условия. И в приключенията на героите ще се разбере каква е тя…
...Има логика и в това този свят да е пълен със свръхестествени явления, необясними и обясними, магически дарби и причудливи форми на живот.

Мембраните - цветя, които пренасят по листата си човешки гласове и на тях хората с гласови възможности крепят властта си. 

Нещо, като съвременните медии (не, не критикарствам - също работя в медия, гордея се с това и не съм мембрана).

Скални вълци - подобия и на хора и на кучета. 

Хищни пеперуди - тях сега няма да описвам поради обясними причини. Няма да обяснявам и що за същество е дурмудука, ни какво го отличава от дракона, колко са опасни Храсталаците на забравата, защо копринената паяжина е най-скъпата материя, но въпреки това фермерите на копринени паяци, макар печелещи добре са сред презрените и обикновено живеят като самотници.
Няма да изброявам още стотици странности на този свят, защото дори от краткото им описание би се получил един малък роман, а и така биха прозвучали като самоцелни игри на фантазията, докато в сюжета имат своя смисъл, защото са неизбежни при тази реалност. 

Това са основните фрагменти от структурата на "Ням свят". 
В началото със замисъл да е роман. Завършен, но с оставена възможност за продължения.
За мен продълженията бяха неизбежни.
Носил съм впечатленията и усещането за сюжет на следващите книги. Философията на героите и идеята на следващия и по-следващия свят, който ще населяват. По-шумен или по-ням от преди. 
С нови още по-абсурдни закони, отменящи старите. 
С нови сблъсъци, конфликти и въпроси.
Дуели с оръжия. 
Дуели с идеи. 
С повече магия или повече технология. 
Трябвала ми е тази основа за да започна да градя по-същинската част от идеята и оттук - насетне да развихря по-добре въображението си. 
Така "Ням свят" постепенно се превърна в сага- 
Всяка от книгите й - завършена за себе си. Може да бъде прочетена и без предходните, но в цялостта на останалите вече има един различен смисъл. Чакам Ви, сред приятелите на "Ням свят". Тук.

Шедьовърът

Говореше поетично, личеше искрено. Нищо не й разбирах.
Срещахме се ту тук, ту там. Без да го искаме и когато го искаме. На изложби и в запушени дупки. Във влакове или на стоп. Колко пъти качи единият другият не помня. Силно гримирана. Винаги с различен парфюм и с различен цвят на очите. Сменяше си контактните лещи като пролет настроенията, а тя менеше настроения по-често и от пролетта. Прически по-често от настроения. Сгушваше се в мен като дете или не искаше и да ме помирисва. Обаждаше ми се среднощ по телефона, не знаех откъде го намираше винаги като често менях карти и аз самият не винаги си го помнех наизуст. Веднъж в бързането си беше сложила син и кафяв ирис. Влюбих се в нея. Признах й. Нацупи се, защото помисли, че й се подигравам. Исках да ми позира без грим. Каза ми, че не може. Не си харесвала лицето, после каза, че много си го харесвала, но аз да си гледам работата. До целувки и опипване стигахме. По нататък нещо се случваше. Звънеше моят или нейният телефон. Късаше на парцали настроението. Смигахме си и обещавахме, насрочвахме си среща за която един от двамата забравяше. После случайно пак се срещахме. Тя пак с различен грим. Умишлено състарена или приличаща на призрак. Прекалено месеста се правеше или прекалено изпита. С виснала гуша или квадратна брадичка. С тънки устни или без устни, друг път порнографско плътни. Понякога беше хубавица, но кукла. Плашещ хлад лъхаше от багрите под които се маскираше. Понякога приличаше на естествена, на съвсем обикновена жена като милионите, погълнати от ежедневието си, но пак с грима беше създала чувството. Рисувах я в различните й въплъщения. Харесваше се. Подарявах й картините. Под грима личеше, че се изчервяваше. След това изчезваше за седмици. Рядко и по телефона се чувахме през тях. Странница си беше, а и преиграваше. Правеше ми сцени които не заслужавах:
-Открих ти толкова жени. В никоя не ме поиска. Подаряваш ми образи които не желаеш. Хубави са, но не ги искаш. Направих си галерия на нежеланите…
-Искам те, да ти напомня ли…Ти бързаше много, изпускаше влак, нали…
-Не ме разбираш, нали? Накарай ме да остана с един от гримовете си. Да бъда някоя от тях.
Тряскаше телефона. Пак се обаждаше.
-Ще ти пратя снимка. Такава каквато съм сега…
На няколко пъти сцената се повтори, но веднъж само ми прати снимка. Тръпки ме полазиха. Плакала е. Сълзите са размазали гримовете. Все едно беше разкъсвала лица. Части от едното под което се откриваха части на друго и следващо и следващо…
Измъчваме се с нея. По-добре да прекъснем тази странна връзка. Толкова внимание не съм отделял на нито една от любовниците си, толкова емоция също. Тя е особена, но също е желана. Можеше пред друг да открие лицето което пред мен не желаеше. Съсипваме се, докато си играем с чувствата си. Най-добре е да спрем да се виждаме. Мислих си го, но не намирах сили да й го кажа. Изникваха в паметта ми разкъсаните лица. Приличаха на разкъсани платна. На мои разкъсани платна, че нали я бях рисувал в тези й образи. Казах й го и чувствах болката, и я издавах с гласа си и тя повярва. Поиска да се видим и този път изключихме телефоните си. Пих много и грима й се размаза за очите ми. Говорих й много неща които не помня. В един момент усетих, че се бои и не разбирах защо, вечерта беше прекрасна. Помоли ме да не й говоря така, а аз продължавах да й шептя. Беше нещо нежно, нещо което трудно се изказва и още по-рядко искрено. Спрях да пия и минахме през дългата алея за да се проветря. Тръпката ми ставаше все по силна. Целувахме се дълго преди да влезем в ателието ми. Нещо премина през тялото й, някаква съпротива, някакво нежелание. Разколеба се. После ме попита дали наистина желая да свали всякакъв грим. Не очаквах да ме попита това. Харесвах я и така. До болка беше стигнала възбудата ми. Но въпреки това се възползвах от случая. Застана с гръб към мен, а когато се обърна бях шокиран.
Разтреперих се от вълнение. Помислих си, че съм побъркан, повярвах в прераждането, сърцето ми спря. После запрепуска лудешки. Коленете ми отмаляха. Пламнах.
Пред мен стоеше Мона Лиза. Сигурно далечна потомка на модела. Невероятна генетична игра при която съвпадението на лицата беше пълно.
Наддадох глух стон пред лицето на съвършенството. Самата хармония. До детайл. Не, хармонията няма детайли. Хармонията е цялост, която постигне ли се детайлите не съществуват. Пред мен стоеше цялостта. Цялата вселена в женско отражение. И идеята съществувала преди да има материя. Повторно простенах глухо, в опит да кажа нещо.
И тогава по лицето й се изписа онази усмивка. Прати ме на небесата.
Не мога да опиша какво предизвика тя у мен. Тъй прекрасно бе.
Накратко: после като мъж се изложих. 

Свиждане

Казаха ми, че ще й спасят зрението. Нямало никаква вероятност да го изгуби, но седмица две щеше да бъде лишена от съзерцание на облаци и на плейбоя от съседният блок който рано сутрин вдига гири и клати коремче на балкона. Сапунените сериали също щяха да й липсват, можеше разбира се да следи действието, за да не изгуби сюжетните линии, но тя беше фризьорка, при това артист който обича и се вживява в изкуството си, интересува се от тенденциите му и в гледането на сериали проявяваше освен женска глупост и професионален интерес, прическите на героите бяха от съществено значение за нея. Към много от тях се изказваше критично, ругаеше стилистите които са развалили героинята. Казваше каква прическа би и избрала тя. Гореше моето момиче в творбите си. Самата тя ходеше с много къса, войнишка прическа, защото имаше правилен череп и извивка на дясното ухо с която много се гордееше, но обичаше чуждите коси и влагаше любов и вдъхновение в тях. Обичаше ги повече от мен.
Сви ми се сърцето като отворих стаята. Едва се забелязваше в сумрака. Тананикаше си нещо. Изглежда от дълъг плач гласа й беше прегракнал. Седнах до нея. Хванах й ръката, а тя я дръпна и опипа лицето ми:
-Значи така, а! – такава си беше, какво да правя- Брадясал си! Мислиш си, че като не мога да те виждам….
Не беше в добро настроение. Изолирах връзката между слуха и съзнанието си. Умея да го правя. Тя е естет. Обича красивото. Такива хора са капризни. Това ги прави неразбираеми. Трудно поносими са. Дори и аз не съм издържал. На няколко пъти ме е изкушавала мисълта да скоча от прозореца, а на няколко пъти да я хвърля от него. Резултатът и без друго щеше да е нулев. Живеем на първият етаж. Като по-млади се биехме. Сега само си ръмжим. Тя повече…
-Какво още правиш, като знаеш, че не виждам. Сигурно пред очите ми пипаш медицинската сестра, а тя ми се хили…
Нямаше медицинска сестра в стаята, но защо да й го казвам. Тя така си говореше. 
-Слушаш ли ме, ей. Пак ли изключи ушите си. Мил си, да мил си, знаеш, че с това ме купуваш. Знаеш, че съм една сантиментална глупачка която си пада по сериали и любовни романи. Малко ти трябва и ме имаш. И не чуваш. Не чуваш ни трепетите ми, ни сърцето ми. Жесток си понякога, да знаеш. Жесток си и толкова…-разрида се-Остави ме, аз съм глупачка. Ти дойде да ме видиш, а аз с моите настроения. Как си? Ама знам те какво ще ми отговориш….
Изключих пак. Не беше лесна, наистина не беше лесна. 
-Да не си облякъл пак онова бялото джинсово яке и протърканите панталони. Само да си го направил. Чакай да пипна…Не се дърпай…Скъпи, моля те, не прави повече така. Върни се в къщи и се преоблечи. Да ти напомня ли, че отдавна вече не сме тийнейджъри. И да се обръснеш чуваш ли ме? Не обичаш ли стила ми, не се ли доверяваш на вкуса ми….Чуваш ли ме?
Съжали, че не може да ме погледне в очите за да разбере дали тази нощ съм спал или пак съм препил с приятели. Предположи го. То правилно си и беше. Напомни ми, че трябва да се обръсна и да се преоблека. Попита ме идвала ли е на гости някаква си комшийка. Сигурно подозираше червенокосата. Нямаше причини, но не разбрах и без друго за коя става въпрос. После ми се раздразни, че сумтя. Каза ми да си сменя одеколона. Преди не й правило впечатление, но сега като не виждала усещала миризмите по-добре и съм ползвал нещо отвратително. Нататък спрях да я слушам. Минаха няколко часа. Прималя ми от глад. Чудех се как да й кажа, че трябва да си тръгна, когато чух нещо неочаквано…
-И ако племенника ти не беше плиснал белината в лицето ми…
-Какъв племенник? Каква белина!
-Ами…-изненадана беше и тя.-Ти пък кой си?
Побързах да изляза от стаята. На коридора обясних на медицинската сестра и тя ме заведе в стаята на моята съпруга. Сви ми се сърцето. Едва се забелязваше в сумрака. Тананикаше си нещо. Изглежда от дълъг плач гласа й беше прегракнал. Седнах до нея. Хванах й ръката, а тя я дръпна и опипа лицето ми.
-Значи така, а! Брадясал си! Мислиш, че като не мога да те виждам….
Започваше се отново.