Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 30
April 8, 2014
Красотата ще спаси...
Да проследим последните му часове, макар едва ли това е възможно, но изглежда и невъзможно след дългите му издирвания трупът му да не бъде открит, ако е мъртъв, а ако е жив да не се обади, да не завърти един телефон на майка си и да извести, че за онзи ден и час в който ще настъпи смъртта му, все още никой освен Господ, не знае. Обичаше библейските алюзии и знам, че би се изразил така, познавам го много добре, почти колкото себе си. В някои отношения дори по-добре, както и той познаваше в някой отношения мен по-добре отколкото себе си. Предположението, че е жив и се крие съвсем изглежда неправдоподобно, ако добавим факта, че беше маниак на литературни сайтове, публикуваше почти ежедневно в Буквите, Бунтарите и блога си, а стила му бавно придобиваше острият му профил, леко превитият гръбнак, разрошените му коси и пъстрият му, леко удивен, малко виновно стъписан детински поглед, тоест: стилът му добиваше неговата физиономия която не бих могъл да не разпозная, ако някъде под друго име публикуваше. Изобщо, абсурдна е мисълта да е жив. Но също толкова нелепа е и мисълта, че е мъртъв. За последен път е забелязан седнал на пейката край реката, в местността „Изгорялото дърво”, опитомено кътче между града и планините. Дванадесети март е. Две хиляди и седма година. Зима тази година по тези ширини е нямало. Късната пролет премина в ранна есен още януари. Всичко наоколо е разцъфтяло. Денят прилича по-скоро на леконравна самодива, която гали и се глези, разпилява сериозните мисли, изкушава хората да излязат навън, да зарежат всякакво задължение и да се отдадат възможно най-пълно на природните ласки като проникнат колкото се може по-дълбоко, според възможностите си, в недрата на разтворилата широко пътеки, планина. Два и четиридесет и пет е. Местността е по-населена от централният площад. Стръмнините са по-нататък, по-встрани, на ляво и надясно, но тук местото е достъпно за всеки. Мнозина са свободните, възрастни и млади, мъже и жени, деца и хора в преклонна възраст. Вързали около кръстове якета, преметнали ги на рамо. Кожите на някои са настръхнали, но на никой не му и хрумва кощунството да покрие разголените места, тъй приятни са слънчевите лъчи, тъй ухаещо е, че сякаш докосва, тъй галещи са сенките от дърветата и закачливи поривите на вятъра. Ако някой го е отвлякъл това би привлякло внимание. По тези пътеки няма и къде да се паркира кола. Шосето е от другият край на рекичката до която е пейката на която е седял, но то е извито, с остри планински завои. Оживено е като пътеката и не може да бъде спряна и за минути кола без това да причини тежко пътно транспортно произшествие или поне да не бъде забелязана. Да предположим, че колкото и невероятно изглежда колата беше спряла, похитителите му трябва да слязат от нея, да прескочат перилото, да се спуснат по скалите, преминат през плитката, но буйна река, да го уловят и да го върнат по обратният път. Изключено е да не бъдат забелязани, той не би се предал без никаква съпротива, най-малко би викал, а дори да не можеше да го стори, трудно биха го изкачили по скалите да го качат в колата. Да се е качил сам при познати, също не изглежда прилична версия. Все пак колата ще спре и трябва да спре за дълго. Докато той прекоси реката и се покачи по скалите за да иде при убийците си. Направих няколко опита за да видя колко време му е коствала. Въпреки, че водата не беше толкова пълноводна колкото е била в този ден, за по-малко от половин час не успях да се справя. Пресякох реката за по-малко от минута, но изкачването по скалите ми отне далеч повече време отколкото очаквах, а съм по-ловък от него. Да е продължил по пътеката нагоре и после да е тръгнал по посока смъртта си е възможно, но пак е твърде съмнително. Ако продължи по пътеката няма до къде другаде да стигне освен до въженият мост, да го премине и да се озове почти пред портала на работното си место. Щяха да го забележат колегите му. Имали са доста работа, товарили са камиони, портиера не се е отклонил от будката. Клиентите също са го познавали и най-малко биха попитали колегите му които ги товарят, защо той се мотае, а не помага. Колегите му от своя страна биха хвърлили нещо злъчно по негов адрес и след още няколко фрази по въпроса да бъде приключено. Никой не го е забелязал. Да е хванал по стръмнините, през гората към „Дяволската вежда” или „Нестинарката” щеше да е по в стила му, но из тези места просто няма как да бъде отвлечен освен, ако не се е спущал вертолет. Не, не е тръгнал натам, нямал е и намерение. Казал е на последните хора с които се е видял, че ще се прибира след малко. Той живее на работното си место. Имаше стаичка направена там, защото преди година остана без жилище, а квартири в града му трудно се намираха, освен на цени каквито не можеше да си позволи при своите разходи със своята заплата. Седял е на минути път от временното си жилище и не се е прибрал в него. Пишел е в една тетрадка. Изглеждал е лъчезарен, но отнесен. Не е давал конкретни отговори на подхвърлените му от учтивост, прости, общочовешки въпроси, без в поведението му да има следа от враждебност. Просто е бил ангажиран с нещо друго, лицето му е много изразително, погледа също. Каквото и да е било това което го е занимавало, не е било неприятно, напротив. Било е в тон с природната картина около него. Чертите му сякаш са я изразявала. Безкрайна нега, шеговита тъга, спокойствие и пробудена чувственост е изписвала цялото му поведение. Пишел е. Никой от заговорилите не би могъл да допусне какво точно му се е случило в последните часове. Бил е от три седмици в неплатен отпуск. Трябвало е в този ден да бъде на работа. Знаех, че си е имал неприятности с колегите. От тип който на повечето от нас са познати. Интриги, злокобно отношение, по-между си което се е обединило в последните месеци срещу него откакто се хвана на тази работа. Малко сплашен от живота, приел я като единствен шанс, след дълги години безработица, домашно крушение и още много други неудачи. Поведението му е изразявало плахост която неизбежно предизвикала хищният нагон на обкръжението му който и без друго се нуждаел от своята жертва. Не свикнал с този тип живот, живеещ в други ценности и критерии, започнал да губи временно дух, да пада което засилило яростните атаки. В този ден е очаквал да бъде на работа. И се явил навреме. Но колегата му чийто ред било да излезе в неплатен вече бил там и нямал намерение да си тръгне. Какво точно е изживял моят приятел не знам. Зная само как се чувстваше през седмиците в които очакваше своят ред да тръгне на работа. Пишеше до припадък, за да не му остане свободен миг, за да не се уплаши от това което е възможно да му се случи. Безделието го плашеше. Изгаряше го, а той добре го познаваше. Беше го забравил напоследък и изглеждаше почти щастлив. Не е можел да устои себе си, при създадените условия. Можел е само да вдигне рамене, да симулира усмивка и да си тръгне, с надежда, че нещата ще се оправят и мястото отново ще бъде открито за пълният щат. Тръгнал е по посока на майка си. Тя и брат му живеят в едни бараки, в другият край на града, печално място. Брат му е инвалид, чака общинско жилище. Майка му е възрастна мила жена. Романтичка, при всичко което й се е случило, все още мечтае и е доверчива до порочност към хората. Моят приятел се е метнал на нея. Какво сварва когато отива? Токът там е изключен, въпреки, че е платен. Назована е и страховита за възможностите им сума. Майка му е много притеснена, но твърди, че ще се оправи. Не изглежда, че ще успее, всичко прилича на някаква страшна грешка, в която правият няма да успее да докаже правотата си. Притеснението й го овладява. След кратък разговор разбира, че няма с какво да й помогне, а дори присъствието му с неговият проблем я натоварва допълнително. Тръгва обратно назад, няма къде да се прибере, освен в предприятието където няма работа, а се налага да мине под носовете на тези които още работят и никак не го обичат. Замисля се, че изобщо не му е мястото там. Всъщност това, че живее там е изключителен жест на негов първи приятел, който е и собственика и ако нашият герой беше на нивото на колегите си, ако можеше да разсъждава като тях и да живее с подобни на техните мисли, много лесно би се справил с всичките си проблеми. Това минава през главата му, но в следващите три часа, това което прави е да си търси квартира. Пита и за работа каквато в малкият град няма. Все пак, макар да го знае пита, а за квартирата нещата се оказват още по-тежки. Усетили лошото му положение, че е отчаян и е на ръба, хората го тълкуват многозначно, не искат да рискуват с подобен квартирант, ако това не си струва. И надуват цените. Приближава се към мястото където е живял преди да се нанесе в предприятието, но тук му пречи неудобството, че е напуснал. Пречи му донякъде и принципа да не се връща никога назад. Иначе хазяите му не бяха лоши хора. Подминава сградата, стига до аптеката от която си купува транквилизатори със зелена рецепта на брат си, след аптеката влиза в супермаркета и си купува бутилка водка, а той не близва алкохол, защото твърди, че се пробуждал демона му. Не знам, не съм го виждал никога пиян. Влиза за час в един интернет клуб и сърфира. Този път не публикува, изглежда си е говорил с приятелки. Какво? Това мога да гадая, но предполагам, че са били общи приказки. Мисля, че след това е тръгнал по пътеката, седнал е за кратко, но не му се е ставало и ще го разберем, ако можем да си представим природата около него и климата на този ден. Реката е приличала на живо същество, странно и приказно създание от женски пол, смеещо се нахално, закачливо, багали са слънчеви зайчета по лицето му. Свирещите по шосето от другият край коли само са засилвали колорита и са допълвали декорацията. Вероятно са му напомняли на дракони обяздени от рицари. Пиян е бил от въздуха, от обзелото го настроение. Пишел е, забравил е напълно болезненото състояние в което се намира. Поемал е природата в себе си, дълбоко. Престанал е да мисли, защото всяка негова мисъл би било непоносима болезнена в тези мигове. Чезнела тревогата му, а с нея и той. Разлял се е в природата. Това е единственото ми обяснение за случката. Превърнал се е в част от нея. Той и тя са станали едно. Иначе реката е твърде плитка за да се удави в нея, бърза е по тези места, но дори и да беше завлякла трупа му, ако беше оставил такъв, то той би се спрял в плитчините в града, където коритото й се разширява и максималната й дълбочина не стига и тридесет сантиментра. Да е тръгнал по пътеките и да се загуби край собственият си град, опитен планинар като него по само себе си е невероятно, а е напълно изключено да не бъде открит. За миг изглежда се е върнал в човешкото си тяло. Приискало му се е да остане в него, но се е отказал. Оставил е чантата с водката и транквилизаторите в храстите, по-скоро я е захвърлил и това беше единствената негова вещ, намерена след изчезването му. Следовите кучета още щом я подушиха станаха неспокойни. Огромните немски овчарки се свиха като палета и заскимтяха и дълго време не успя никаква заповед да ги изправи на крака. Водачът им ми каза, че никога не са изглеждали така и макар да се опита да го скрие видях как набързо направи някакъв плах суеверен, свой собствен жест. Когато минавам край „Изгорялото дърво”, понякога изпитвам желанието подобно него да остана завинаги там, но спасението за всеки идва в този образ от който отчаяно се нуждае.
April 7, 2014
Неплатен
Неплатен отпуск. Безсрочен. До обаждане. До потърсване. Не беше съкратен. Нито уволнен. Нито унизен или наранен. Просто трябваше така. Нямаше пазар. Временно явление. Лош момент и нищо повече. Само лош момент. В този сектор нямаше работата да спре. Невъзможно. Търсене имаше. Предлагане, също, но търсене повече. Само застой. И без друго беше уморен. Дойде му добре. Няма причини за тревоги. Никакви. Дори за радост има повод. Малко ще погледне и на себе си. Ще излезе в тези часове в които не е излизал никога. Когато улиците са по-пусти, по-тихи. Когато може да си купи вестник и да го чете сам самичък в голямо кафене. Ако има други да подслуша разговор, защото ще бъдат само те, а не глъчта в която нищо не може да се чуе. Край реката ще постои. Краката ще си влачи. Може и да поспи. И книжка да прочете. Очите му все се затваряха. Четеше по двадесет тридесет страници. На нощната лампа вечер. Понякога и по-малко от двадесет – тридесет. Никога повече. Често изобщо не успяваше. Мислите му се отнасяха. Разсеяни мъгли другаде. Форми недокоснати от погледа му, само от въображението. Разговори неосъществени, дела пропуснати на идеи с изтекъл срок на годност. Нещо като мечти, нещо като сънотворно, нещо като разтуха. Излишни сладки мисли, рожба на умора или самота. Тъй тъжни бяха, тъй нежни. Тихи и за никой друг. Сега ще има време и за тях. Или по-скоро ще има време да ги прогони. Реално да си помисли и на себе си да се опомни. Може и да гостува на някой приятел. Да се обади на стара позната. Може и да срещне съученичка. Какво ще й каже, сигурно нищо съществено. Как си премина младостта не помни, без да се чувства остарял, което е необяснимо. Дойда му добре. Наистина добре. До обаждане. До потърсване. Не беше съкратен. Нито уволнен или унизен или наранен. Толкова дълго беше безработен, толкова години, толкова се радва когато си намери тази работа, че не можеше да приеме, че отново се случва. И не се случваше. Просто неплатен. В първата седмица оживя. На втората не беше ни жив ни мъртъв. На третата умря. На четвъртата се самоуби. Обеси се в понеделника. Отвори прозореца да се проветрява. Не искаше да вони стаята когато открият тялото му. Дълго си играеше докато направи примката. Имаше чувството, че се шегува, че това не е истина. Имаше чувството, че изпълнява служебна заповед, която не разбира, не му е приятна, но не му е и неприятна. Над която нямаше какво да мисли, защото като всяка друга тя означаваше облекчаване от материалните проблеми. Нещо глупаво, почти безсмислено. Някой обаче трябва да го върже. Нещо което не се връзва със стойностите му, но с което трябваше да направи компромис защото положението му го изискваше. Нещо на което би се замислил, ако беше на двадесет или тридесет. Нещо което не беше сигурен, че ще може да свърши както трябва, защото не го е правил, много не му идва от ръце, но така е било с всичко което е предприемал и пред което не се е чувствал много по-различно. Освежи стаята и с парфюм. Кой знае защо реши да се обръсне. Облече се добре. В най-новите дрехи които имаше, а те не бяха вече никак модни. Възелът на вратовръзката го стягаше и го разхлаби. После я свали за да не му пречи. Прецени, че не изглежда и без него зле. Нямаше да направи неприятно впечатление. Погледна часа. Закъсняваше, винаги започваше да върши важното в осем. Преди осем трябваше да е свършил ритуалите. Качи се на масата. Ритна я делово. Увисна. Никой не го чу, нито провери качеството на свършената му работа. До краят на понеделника никой не го потърси. Не го потърсиха и във вторника и в срядата. Не четвъртък въпреки всичките взети мерки започна да мирише. Направи впечатление на съседите, че през отвореният му прозорец в стаята му влизаха гарвани. Не бяха виждали наоколо. Позачудиха се малко, но тъй като отговора не идваше бързо, а и те си имаха проблеми, ако не като неговите, то поне сходни и близки до неговите и съвсем не им беше да размишляват за гарвани. Кацаха гарваните по него, забиваха човки и разкъсваха плътта му. Безразлично му беше, не чувстваше болка. Не чувстваше болка, но чу телефона в петък. Мъртвото му сърце подскочи. Нямаше кой друг да е. Както и предполагаше, търсиха го на работа. Приготви се на бързо и отиде. Така и никой не разбра, че това вече не е жив човек.
April 6, 2014
Руини
Викаше дълго за помощ. Кварталът населен. Някои кръчми още не бяха затворили. Работеше и интернет клуба и казиното отсреща. Много прозорци светеха. Зад други светлините току-що угаснаха. Видя кола да спира и от нея да слизат съпруг и съпруга. Да влизат във входа. Видя на една тераса жена да простира. От един прозорец излетя фас и падна на метри пред нея. Крещеше, а той я гонеше. Не беше нормален, личеше. Обърна се веднъж рязко, тръгна срещу него, мина му отляво, на сантиметри и това, че го изненада й спечели малко от изгубената преди това преднина. Уморяваше се вече, бягаше без обувки, краката й разранени. Хвърли ги още в началото. Успя да ги изхлузи бързи. Не можеше да бяга с токчета. Той пък й разкъса ръкава до рамото. Закачи я с нещо метално, изглежда пръстен. Кървеше леко кожата й. Крещеше колкото глас й държи, нямаше още и полунощ. Улиците бяха тъй осветени, че приличаше на ден. Кривна към един вход, но се уплаши там да не я застигне. Входът за разлика от улицата беше тъмен. Посегна към мобилният си телефон. Натисна два клавиша, но преди да е ударила третият почувства прогнилият му дъх. Блъсна я с цялото си тяло. Едва не я събори. Ръката му отново я улови. Малко над скъсаният ръкав с крясък се пръсна дрехата й. Дясната й гърда се откри. Видя животинското му изражение. Задави я отвращение. Искаше й се да умре. Задави се. Не можеше да диша. Стори й се, че земята се разтваря под краката й, че я поглъща и почувства мигновено облекчение, че всичко свършва, но се опомни все още жива и будна на улицата. Видя група младежи в краят на улицата. Побягна към тях зовейки за помощ. Погълна ги един вход. Сякаш не беше реална и никой ни можеше да я види, ни можеше да я чуе. Сънувала беше подобни кошмари, но това беше истина. Преследвачът й не бързаше. Тя бягаше, препъваше се. Даваше й преднина. Вървеше с широка крачка след нея, а решеше ли ускоряваше я застигаше я, замахваше с ръка и късаше част от дрехата й. Играеше си като котка с мишка с нея, без да се бои, че садистичната му игра ще бъде спряна. „Но как е възможно! Това е почти в центъра на оживен град! Почти в центъра….” Преобърна едно кошче с боклук от тротоара на улицата. Точно пред прилитаща покрай тях кола. Видя я как рязко зави. Стори й се, че чу ругатните на шофьора и нищо повече не се случи. Колата отмина. Това окончателно я срина. Искаше да спре. Да се предаде. Да се остави да прави с нея каквото иска. Да изчезне от тялото си и да му го остави. Да стане толкова безразлична към това тяло колкото са всички останали. Да напусне себе си. Да става каквото ще. Искаше й се, но по-силна от желанието й воля я извеждаше извън предела на силите й. Когато я улови тя нанесе удар. Впи нокти в лицето му. Преминаха през единият му клепач, малко още и да извади окото му. Направи го неочаквано. Болката го стъписа и я изпусна. Ритна го в слабините й, ако беше с обувка щеше да му причини далеч по-тежки поражения. -Няма ли кой да ми помогне! Няма ли…. Не можеше да повярва. Видя как възрастен човек изхвърля боклуците в контейнера на няма и сто метра. Забеляза и това, че се ослуша, дори погледна към нея. Не, не беше призрачна. Всички я виждаха и чуваха. Изглежда си мислеха, че е битов скандал между съпруг и съпруга или обичайните отношения между сводник и проститутка. Никой не искаше да се меси в чужди дела. Не, че му бяха безразлични, но не му беше в правото. Така си го изтълкува. Нямаше кой да й помогне. Осъзна го. Кръвта й се смрази, после избухна. Замай и се свят. Пулсът й се превърна в милион пеперуди пърхащи из тялото й, всички с огнени криле пръскащи искри в мрака, причиняваха й болка. Изгаряха я отвътре, кожата й се разкъсваше. Пришпорена от тях побягна като обезумяла. Вече не бягаше от насилника, а се опитваше да излезе с бяг от себе си. Сърцето й заплашваше да се пръсне от ужас и отвращение и трябваше отдавна да се е пръснало, тъй силно препускаше. Ударите му бяха далеч повече от предела допустим да издържи. То вече не биеше, а ускорените му удари се сляха, преминаха в нещо напомнящо боботене, като при далечна експлозия и мощен водопад, слели гласове. Животът от очите й изчезна. Не дишаше, но още бягаше. Насилника я настигна. Притисна я в една стена. Тя вече не беше способна да се отбранява. Дори не съзнаваше какво се случва с нея. Само усещаше различните, нечовешки процеси които преминаваха през тялото й. Биеха клетките й мощни барабани. Биеха ги ускорено. Подскачаше вените й като въжета над които подскачаха тела. Пляскаха фибрите й като камшици които укротяват зверове. Пулсът биеше вече й в косите й. Стотици хиляди удара в минута. Трябваше да е мъртва, но тя се беше превърнала в трептения. Трептения които чуваше само тя и стените на сградите около нея, защото честотата на вътрешните трептения на сградите беше еднаква с тази на нейните трептения. Получаваше се резонанс. Никой зад стените не я чуваше, но самите стени я чуваха. Войници не маршируват по мост, за да не съвпадне ритъма от маршовата стъпка с честотата на трептенията на моста и да се случи това което се случи миг по късно със сградите. Някои от живущите които имаха време да разберат, че нещо се случва си помислиха, че става земетресение, други че е терористичен акт, една възрастна жена която се бе отдала напоследък на четене на религиозни богато илюстровани листовки и която чу преди това виковете за помощ, си помисли, че настъпва апокалипсиса. Сградите се разтърсиха. С оглушаващ трясък паднаха и се разтвориха в облак прах. Насилника побягна, но една стена падна върху него и го затрупа. Изгубилата отдавна съзнание жертва вървеше като сомнамбул и не вярваше в неочакваното си спасение. Нито го разбираше. Чувстваше се изтощена. Легна, подпря главата на един камък и поспа няколко часа. На зазоряване се събуди. Не помнеше нищо. Разранените места вече не кървяха. Разкъсаните й дрехи не приличаха на дрипи, а на бален костюм с ексцентрична кройка. Стъпваше като богиня върху руините на мъртвият град.
April 1, 2014
Одисеята на едно откачено копеле - откъс
"Отворът в челото" Ако знаеше какво сънува? Като се събуди, ще го попитам помни ли. Първо си помислих, че сънувам аз. Щипнах се даже. Но не, не сънувах. За жалост не, иначе можеше да се пробудя в утрин преди година, две, три. Нямаше да ми е никак зле. Даже бих се постарал да оправя някоя друга грешка, а други бих повторил съзнателно, потретил даже, ако имах възможност. Тъжно ми е за туй онуй, смея си се сам, че е безсмислено, а сънуването на този тип е истински шедьовър. В началото изглеждаше, че лицето му излиза от рамките си. Изменя се. Размива се. Изписаното отегчение става шеговито, после мъдро, после много по-шеговито. Челото му се набръчка. Деформира се между очите. Образува се въртеж, кожата започна да изтънява. Местото да се вдлъбва все повече. Плътта се разцепи. Премигна трето око. Зеницата му представляваше равностранен триъгълник който бавно се въртеше. Напомняше малко на водомер, но издаваше чувство и разум. Опитваше се да ме хипнотизира, но не успяваше. Мислите ми тлееха. Бях в ясно съзнание. Влакът ускори ход. Прозореца изтрака. Леко се отвори и затвори. Уплаших се, че ще го събуди. Третото око се отвори по-широко. После стана правоъгълно. Превърна се в прожекционен апарат. Излъчваше съня му. До мен в дясно. Завъртях глава за да го следя. Не смеех да сменя мястото си, за да не го стресна и да си помисли кой знае какво. Наблюдавах дъждовна улица. Сив ден, но сивотата беше мека, игрива, с противоречив характер. Изрисувана сякаш с мек молив. Светлосенките приличаха на ноти, а нотите заменяха липсващите цветове. По-колоритна от панаир сивота. Дъхава, прелестна, някак спокойна. Видях го да върви сам из улиците. Малко приличаше на себе си. Сякаш актьор играеше ролята му. Чертите напомняха на неговите, но в съня бяха много симпатични. Беше в ученическа униформа и с папка в ръка, крачолите му къси, обувките на босо. Устните му не се усмихваха, но всичко около него сияеше в усмивка. Не стъпваше на земята. Приближаваше крака до нея, но не я докосваше. Излезе от някакъв вход. Навярно е бил при момиче и изглежда за пръв път, така си помислих, преди улицата да се превърне в казан над който се точеше сладникав дим, а той между дима с още десетина духа, играеха на думи, а думите бяха карти, картите нестандартни, пилееха се наоколо, виждах ги, екзотични кътчета от света и не само от този свят. Оживя върху една от картите, вървеше върху бриза, а бриза приличаше на пясък, но не беше пясък, а бриз. Полепваше по краката му, беше гол до кръста и изпит като отшелник, върху дясното му рамо, гърдата и плешката имаше татуировка. Когато се приближи достатъчно разбрах, че това не е татуировка, а живо същество напомнящо октопод който живееше в симбиоза с него. И мислеше вместо него, освен това се случваше след векове, той отдавна трябваше да е умрял, но октопода заменяше голяма част от жизнените му функции. Жива беше само паметта му. Тя напусна тялото и излетя под формата на парапланер, който управляваше дългокосо момче със синя кожа. То беше той и прелетя високо над влака в който пътувахме. Направи някакъв знак и се откъсна зад облаците, а облаците си заговориха. Мърмореха като дърти клюкарки, след туй запъшкаха като сладострастници отдадени на обичаните си игри и заваляха. Дъжд нямаше, но виждах капките от съня му по прозореца, а прожекцията продължаваше. Отново вървеше по онази улица, но вече не беше сива и дъждовна. Озаряваше я слънце. Стъпваше вече по тротоара и имаше чорапи. Носеше мегаломана му с мегаломан лавров венец, но като се приближи разбрах, че това е венец от живи зелени устни. Целуващи се една с друга във всевъзможни комбинации. Побъркани от страст и младост. Вечни и черпеха енергия от мислите му и отдаваха енергия на мислите му. Венецът беше част от него. Черепът му се разтвори и го погълна. Ама, че фокусник. Стигна до ръба на битието, а от него висеше руса плитка. Спускаше се по нея, долу нещо клокочеше, приличаше на земни недра, на отвор на вулкан, асоциираше и на ад, но не изглеждаше никак страшен. Погълнаха го пламъци. След туй се превърнаха в алени негови дрехи. Слизаше навътре и навътре. Пламъците не пареха, стичаха се по него като вълни, но отдолу нагоре. Претопи се в тях, превърна се в експлозия, разтвори се в бял лъч който излезе от дъното навън. В черната нощ и я озари. В най-черното небе изгря далечна звезда. Няколко деца я видяха и си пожелаха нещо. Отворът на челото му се затвори. Малко след това се събуди. -Помниш ли сънищата си? – попитах го. -Що! – измърмори враждебно. Забърка из джобовете си. Намери цигара и запали. Даде и на мен. Провери белезниците ми. -Скоро стигаме. Аз не сънувам, но ти в следващите няколко години ще поживееш в кошмар! Помисли си, че каза нещо остроумно и тъй беше уверен, че се усмихнах и аз. Подкупих го с тази усмивка. -Не, не сънувам. Що ли ми и трябва….Не помня затворниците си….Исках да кажа….-пролича, че се е объркал- Не помня сънищата си.
