Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 32
June 28, 2013
Омайна билка
Един от тъй назованите ми, от високоинтелигентни представители на средната класа: "порнографски разкази"
Неусетно пръстите му които я галеха се превърнаха в струи. В десетки струи, лъкатушеха по тялото й извиваха водовъртежи, върховете на фуниите им лудуваха дълбоко под кожата й, засмукваха дълбоко всичките й усещания. Извиваха я навътре в себе си. Поглъщаше се сама. В мрак и умопомрачителна сладост. Във витаене сред части от разпокъсаните си мисли. Все по-навътре и по-навътре, толкова дълбоко колкото не достигат дори представите, най-недопустимите. Въздухът не й достигаше, а не чувстваше липсата му. Спираше да съществува и приемаше съществуването на всички форми, на цялата жива природа. Преди да се взриви в стенания и целувки с които го обсипваше. Почти не се познаваха. Не беше й се случвало друг път, а и той нищо особено. Млад мъж, дори още момче. Просто й хареса. Просто минаваше през този град. Хрумна й да се обади на една приятелка от студентските години, но тя отдавна не живееше тук. Загуби време и изпусна последният автобус. Наложи се да остане през нощта. Стана й скучно. Излезе. Тук никой не я познаваше. Стори й се, че сама не се познава. Усещането беше приятно. Изпълнено с възбуда. Измисли си друга жена. С други преживявания, такива каквито сама не си беше позволявала. Беше само фантазия. Трепетна фантазия. Игра защото й беше скучно. Нищо повече. Увлече се, тъй приятно беше присъствието на непознатата под кожата й, тъй странни и интересни усещанията й, че неусетно тази която си измисли я изпълни и стана по-реална от реалната. На няколко пъти дори се стресна от хрумванията си.
„Защо не! Тук никой не ме познава!”-минаваше мисълта. Отмаляваше й от нея. Жилеха я слюнките й. Сърцето й прескачаше. После се заговориха на чашка с него. В един момент спря да говори тя и говореше измислената. Тя само наблюдаваше какво й се случва. Все едно гледаше еротичен филм. На няколко пъти реши да прекъсне. Но не успяваше. „Това не се случва с мен. Тук никой не ме познава!”
Прииска й се да го отведе до хотелската стая, но го последва на едно място, което той знаеше. Спотаено място сред природата. Топло беше, очертаваше се нощта да е фантастична. Стори й се малко плах. Тя беше дръзката, държеше се дори като мръсница. Приятно й беше да я мисли за такава. Не искаше да се увлече, а просто да преживее което и тя. Миг след който няма да се срещнат. Каза му измислено име, измислени неща му говореше и измислено поведение имаше, а като започна любовната им игра, разбра, че те са истинските, а истинското си беше измислила. Не, че беше голям любовник, тя сама изпусна всичко спотаено в себе си и с преживяването не можеха да се сравнят всички останали. Лудуваше и се отдаваше на ласки както никога, загуби представа за време и забрави себе си. Стори и се, че е няколко жени едновременно. Дърветата издуват вени, листата се пръскат от пулса й. Припомни си, че времето тече и почувства отчаяние. Както го целуваше, го отхапа. Притисна раменете му в земята и му изкрещя, че иска да спрат стрелките. Сърцето й силно се разтуптя. После се разплака й отпусна до него. Затвори очи, други сетива се отвориха. Говореше й някакви утехи, но тя не го чуваше. Пръстите му тогава се превърнаха в струи. Виеха спирали, проникваха дълбоко в нея, а с тях и част от съзнанието й. Не отваряше очи, чувстваше усмивката по лицето си. Чувстваше собствената си усмивка като ласка която й отдава. И продължаваше да потъва със струйките в себе си, докато върховете им докоснаха семената му в утробата й и те заподскачаха като пуканки. Опита се да отвори очи. Отвори зрение, но не очи. Зрение обхващащо цялата гора, всички корони, хълма отсреща и стъпаловидните скали, драскащите храсти и езерото, малката река със серията прагове, всичките хралупи и спотаени в шубраците зверчета, дупки на порове, къртици и мравки. Любеща се двойка на същото място, но това не бяха двамата. И беше пролет, а те се срещнаха през септември. Семената му в нея се пръснаха. Чувството беше по-силно от онова което предизвикаха ласките му и тя забрави всичките въпроси за състоянието си. Растящото в нея връхче я гъделичкаше леко, караше я да тръпне цяла, да вибрира с всички стръкове…
* * *
Младата жена не подозираше за проблемите си със сърцето. Когато той разбра, че е мъртва толкова се уплаши, че не помнеше нищо. Бягаше, клоните го биеха през лицето, част от дрехите му останаха до нея. Опомни се в апартамента си. Тресеше го от страх. Реши на другият ден да се върне за да зарови трупа, но не успя. Изля се порой. Причини наводнения и опустоши част от гората. След месеци търсеше нейни остатъци и не ги намери. Реши, че е било кошмар…
* * *
Връхчето проби кожата й любопитно надникна над нея. Усмихна се на гората и тя му се усмихна. Сутрин гледаше с росата. Когато тя се изпареше, сливаше ухания с уханията на всичко останало и с тях чувстваше и споделяше усещания. Растеше и търпеше дъждовни удари, вятър, слана и сняг. Чувстваше се само и това му беше най-тежко. Изсъхна. Стана й тъжно без него. Толкова тъжно, че за известно време изгуби памет. Имаше още много заспали семена в утробата си и терзанията й пробудиха няколко…И още няколко и още няколко…
-А тези билки са отровни.-чу веднъж да казва един устат познавач и я обиди-Не ги пипайте, деца.
-Защо не ги смачкаме.
-Защото не бива. Трябва да ги има и толкова.
-А ако някой ги изяде. Някоя животинка.
-Животинките не са толкова глупави като хората, а хората няма да тръгнат да ядат трева, ясно?
-Добре тате…
„Отровни били. Толкова са сладки. Те са дечицата ми. За твоите да кажа ли, че са убийци, че тъпчат наред и от тях може да израстат секачи на гори…”
Обиди се много, но му прости бързо. Не беше лош човек, а и прецени, че е по-добре децата й да са отровни. Така никой няма да им посегне.
Роди още. Покри мястото със стръкове. Всяка година добавяше. Съхнеха и бяха мачкани. Ароматът им изглежда не тровеше, а възбуждаше, защото на същото място идваха много повече двойки от преди. Предизвикваха спомени, изпълваха я с копнение, а тя от своя страна им се отплащаше като правеше така, че да ухае по-силно. Понякога направо си изкушаваше. Минаваха момче и момиче. Не бяха близки до преди това. Приятели или просто познати които деляха компания. Разстоянието между тях я предизвикваше. Изпълваше я с още по-остро сладостно желание. Отделяше такъв аромат, че ги опияняваше и караше да забравят за какво са тръгнали. Някои бяха неумели. Харесваха й такива. Млади, зелени като стръковете й някога, като онова старо приключение. Проникваше в дробовете им. Пълнеше ги с усещания подобни на онези които изпитваше някога. Знаеше, че след всяка любовна игра част от стръковете й ще бъдат омачкани и мъртви, а тя обичаше всички. Но повече от всичко обичаше самата любов.
Минаха много години. Веднъж един изнемощял старец седна на близо.
Не можа да го познае веднага. Не можеше да повярва, че е той.
Не си представяше, че някога ще го види стар.
Същият беше. Онзи който я доведе и изостави тук.
Преживял живота. Прегърбен, оглупял малко. Напълно забравил за нея.
Зашептя му.
С аромати.
Друг човек не би я разбрал, но той си спомни нещо…
-Тази миризма ми напомня. Напомня ми…
Тръгна си, а на другият ден отново дойде.
-Напомня ми. Не мога да се сетя.
И на другият и на другият ден идваше.
Докато една сутрин рече:
-Спомних си!
Отвори бутилка вино. Напълни си чаша. Набра малко от стръковете. Изля ги в чашата. И я изпи.
Неусетно пръстите му които я галеха се превърнаха в струи. В десетки струи, лъкатушеха по тялото й извиваха водовъртежи, върховете на фуниите им лудуваха дълбоко под кожата й, засмукваха дълбоко всичките й усещания. Извиваха я навътре в себе си. Поглъщаше се сама. В мрак и умопомрачителна сладост. Във витаене сред части от разпокъсаните си мисли. Все по-навътре и по-навътре, толкова дълбоко колкото не достигат дори представите, най-недопустимите. Въздухът не й достигаше, а не чувстваше липсата му. Спираше да съществува и приемаше съществуването на всички форми, на цялата жива природа. Преди да се взриви в стенания и целувки с които го обсипваше. Почти не се познаваха. Не беше й се случвало друг път, а и той нищо особено. Млад мъж, дори още момче. Просто й хареса. Просто минаваше през този град. Хрумна й да се обади на една приятелка от студентските години, но тя отдавна не живееше тук. Загуби време и изпусна последният автобус. Наложи се да остане през нощта. Стана й скучно. Излезе. Тук никой не я познаваше. Стори й се, че сама не се познава. Усещането беше приятно. Изпълнено с възбуда. Измисли си друга жена. С други преживявания, такива каквито сама не си беше позволявала. Беше само фантазия. Трепетна фантазия. Игра защото й беше скучно. Нищо повече. Увлече се, тъй приятно беше присъствието на непознатата под кожата й, тъй странни и интересни усещанията й, че неусетно тази която си измисли я изпълни и стана по-реална от реалната. На няколко пъти дори се стресна от хрумванията си.
„Защо не! Тук никой не ме познава!”-минаваше мисълта. Отмаляваше й от нея. Жилеха я слюнките й. Сърцето й прескачаше. После се заговориха на чашка с него. В един момент спря да говори тя и говореше измислената. Тя само наблюдаваше какво й се случва. Все едно гледаше еротичен филм. На няколко пъти реши да прекъсне. Но не успяваше. „Това не се случва с мен. Тук никой не ме познава!”
Прииска й се да го отведе до хотелската стая, но го последва на едно място, което той знаеше. Спотаено място сред природата. Топло беше, очертаваше се нощта да е фантастична. Стори й се малко плах. Тя беше дръзката, държеше се дори като мръсница. Приятно й беше да я мисли за такава. Не искаше да се увлече, а просто да преживее което и тя. Миг след който няма да се срещнат. Каза му измислено име, измислени неща му говореше и измислено поведение имаше, а като започна любовната им игра, разбра, че те са истинските, а истинското си беше измислила. Не, че беше голям любовник, тя сама изпусна всичко спотаено в себе си и с преживяването не можеха да се сравнят всички останали. Лудуваше и се отдаваше на ласки както никога, загуби представа за време и забрави себе си. Стори и се, че е няколко жени едновременно. Дърветата издуват вени, листата се пръскат от пулса й. Припомни си, че времето тече и почувства отчаяние. Както го целуваше, го отхапа. Притисна раменете му в земята и му изкрещя, че иска да спрат стрелките. Сърцето й силно се разтуптя. После се разплака й отпусна до него. Затвори очи, други сетива се отвориха. Говореше й някакви утехи, но тя не го чуваше. Пръстите му тогава се превърнаха в струи. Виеха спирали, проникваха дълбоко в нея, а с тях и част от съзнанието й. Не отваряше очи, чувстваше усмивката по лицето си. Чувстваше собствената си усмивка като ласка която й отдава. И продължаваше да потъва със струйките в себе си, докато върховете им докоснаха семената му в утробата й и те заподскачаха като пуканки. Опита се да отвори очи. Отвори зрение, но не очи. Зрение обхващащо цялата гора, всички корони, хълма отсреща и стъпаловидните скали, драскащите храсти и езерото, малката река със серията прагове, всичките хралупи и спотаени в шубраците зверчета, дупки на порове, къртици и мравки. Любеща се двойка на същото място, но това не бяха двамата. И беше пролет, а те се срещнаха през септември. Семената му в нея се пръснаха. Чувството беше по-силно от онова което предизвикаха ласките му и тя забрави всичките въпроси за състоянието си. Растящото в нея връхче я гъделичкаше леко, караше я да тръпне цяла, да вибрира с всички стръкове…
* * *
Младата жена не подозираше за проблемите си със сърцето. Когато той разбра, че е мъртва толкова се уплаши, че не помнеше нищо. Бягаше, клоните го биеха през лицето, част от дрехите му останаха до нея. Опомни се в апартамента си. Тресеше го от страх. Реши на другият ден да се върне за да зарови трупа, но не успя. Изля се порой. Причини наводнения и опустоши част от гората. След месеци търсеше нейни остатъци и не ги намери. Реши, че е било кошмар…
* * *
Връхчето проби кожата й любопитно надникна над нея. Усмихна се на гората и тя му се усмихна. Сутрин гледаше с росата. Когато тя се изпареше, сливаше ухания с уханията на всичко останало и с тях чувстваше и споделяше усещания. Растеше и търпеше дъждовни удари, вятър, слана и сняг. Чувстваше се само и това му беше най-тежко. Изсъхна. Стана й тъжно без него. Толкова тъжно, че за известно време изгуби памет. Имаше още много заспали семена в утробата си и терзанията й пробудиха няколко…И още няколко и още няколко…
-А тези билки са отровни.-чу веднъж да казва един устат познавач и я обиди-Не ги пипайте, деца.
-Защо не ги смачкаме.
-Защото не бива. Трябва да ги има и толкова.
-А ако някой ги изяде. Някоя животинка.
-Животинките не са толкова глупави като хората, а хората няма да тръгнат да ядат трева, ясно?
-Добре тате…
„Отровни били. Толкова са сладки. Те са дечицата ми. За твоите да кажа ли, че са убийци, че тъпчат наред и от тях може да израстат секачи на гори…”
Обиди се много, но му прости бързо. Не беше лош човек, а и прецени, че е по-добре децата й да са отровни. Така никой няма да им посегне.
Роди още. Покри мястото със стръкове. Всяка година добавяше. Съхнеха и бяха мачкани. Ароматът им изглежда не тровеше, а възбуждаше, защото на същото място идваха много повече двойки от преди. Предизвикваха спомени, изпълваха я с копнение, а тя от своя страна им се отплащаше като правеше така, че да ухае по-силно. Понякога направо си изкушаваше. Минаваха момче и момиче. Не бяха близки до преди това. Приятели или просто познати които деляха компания. Разстоянието между тях я предизвикваше. Изпълваше я с още по-остро сладостно желание. Отделяше такъв аромат, че ги опияняваше и караше да забравят за какво са тръгнали. Някои бяха неумели. Харесваха й такива. Млади, зелени като стръковете й някога, като онова старо приключение. Проникваше в дробовете им. Пълнеше ги с усещания подобни на онези които изпитваше някога. Знаеше, че след всяка любовна игра част от стръковете й ще бъдат омачкани и мъртви, а тя обичаше всички. Но повече от всичко обичаше самата любов.
Минаха много години. Веднъж един изнемощял старец седна на близо.
Не можа да го познае веднага. Не можеше да повярва, че е той.
Не си представяше, че някога ще го види стар.
Същият беше. Онзи който я доведе и изостави тук.
Преживял живота. Прегърбен, оглупял малко. Напълно забравил за нея.
Зашептя му.
С аромати.
Друг човек не би я разбрал, но той си спомни нещо…
-Тази миризма ми напомня. Напомня ми…
Тръгна си, а на другият ден отново дойде.
-Напомня ми. Не мога да се сетя.
И на другият и на другият ден идваше.
Докато една сутрин рече:
-Спомних си!
Отвори бутилка вино. Напълни си чаша. Набра малко от стръковете. Изля ги в чашата. И я изпи.
Градуси
Видях, че светеше отвън. Не можеше толкова бързо да заспи. Позвъних не ми отвори. Отключих сам. У дома беше тъмно. Книгата разтворена на нощното шкафче. Завила се беше през глава както винаги през последните години. Някога косата й се пилееше, харесваше ми. Никога не съм й го казвал. Тази вечер ми се прииска, но гласните ми струни останаха заключени за желанието. Нещо ми нагарчаше. Не знам какво. Уморен ли бях или алкохола ме хвана. Пих само сто грама. За няколко часа. Прииска ми се да ми направи скандал. Закъснях. Бях с колеги. Тя трябваше да се прибере утре от майка си, но и друг път подраняваше. Все й доскучаваше. Не признаваше, че съм й липсвал, но си личеше. Сигурно е била разочарована, че не съм бил у дома. Чакала ме е. Чудила се е къде съм. Преминали са какви ли не подозрения през главата й. Погалих я. Блъсна ръката ми. Каза ми, че е настинала, грачеше. Разтревожи ме гласа й.
-Пи ли нещо?-попитах я.
-Да, малко коняк.
Пареше. Осъзнах, че до сега не е боледувала. Само понякога я болеше главата. Казах й го.
-Откъде пък знаеш. Да не мислиш, че всичко ти казвам. Защо се забави!
Започваше се. Казах й. Оправдах се, че съм я очаквал утре. Почувствах, че тялото й се отпусна. Доволна беше от обяснението ми, пролича.
-Защо не си легнеш оттатък?
-Но…-не вярвах на ушите си.
-Винаги съм искала да си при мен, нали?
-И аз…
-Искаше да искам, а аз да искам да искаш да искам. Лоша зависимост. Защо изобщо се прибра след като не трябваше да съм у дома?
-Какво ти е?
-Казах ти, настинала съм и ме потиш.
-Добре, ще се преместя.
-Да не си мръднал!
Засмях се. Казах й, че температурата я прави много сладка. Изкиска се кратко.
-Може да е заразно. Не се ли страхуваш?
-Пил съм. Алкохолът убива микробите.
-Много смешно. А ако ти кажа, че тази нощ съм за последно при теб.
-Ще ти кажа, че имаш температура.
Изсмя се късо, после рече:
-Представи си го?
-Защо ще го правиш.
-Осъзнала съм, че съм хладна до теб. Дори когато температурата ми е повишена съм хладна. И ти търсиш градуса в чашка с приятели.
-Знаеш ли, тази вечер ми се прииска да ми направиш сцена.
-Да. Защото съм хладна.
-Престани, не си.
-Защо беше готов да се преместиш.
-Поиска го.
-Добре. Не ми отговори на въпроса. Ако тази нощ съм за последно при теб?
Полазиха ме тръпки. Какво и ставаше?
-Кажи! – настоя.
Не намерих сили да я попитам, смята ли да го направи. Уплаши ме.
-Ще ми липсваш.-отвърнах й.
-Обичаш ли авантюрите?
-Познаваш ме, не.
-Откъде да съм сигурна, че те познавам.
-Не крия нищо.
-Скрий тогава. Скрий да те познавам, защото откритото само лъже. Нека да те отключа. Със свой шперцове. Проникна в теб с взлом. Тогава няма да си се подготвил да ме посрещаш. Душата ще ти е разхвърляна, ще показва нрава ти. Действията които обичаш.
-Толкова ли желаеш да имам тайни.
-Откъде да знам. Не те познавам. Не знаех тази вечер къде си?
-Прощавай.
-Решихме въпроса, нали? Няма нищо. Виновната съм аз. Не знаеше, че съм тук. Знаеш ли, скъпи, хлад има в този дом.
-Защо си мислиш така! – повиших глас.
Засмя се.
-Дразня те. Ще идеш ли да ми вземеш лекарства?
Прималя ми при мисълта, но й казах, че ще отида. Спря ме, рече ми, че така й е добре.
-Забавлявам се.-заключи. – Не подозираш, но аз обичам авантюрите. Прехваща ме нещо понякога. Импровизирам, закачвам се като драка в някоя ситуация и ми е любопитно какво ще се получи. Искам да те попитам звънял ли си някога при майка когато ти казвам, че съм при нея.
-Не. Имам ти доверие.
-Дрън-дрън. Боиш се да не би да не се окажа там и раят ти да свърши. Доволен си, че си свободен вечерта. Аз съм мила, но те отегчавам, нали?
-Имаш температура.
-А ти си на градус. Колко е оправдано сега да бъдем откровени. Кажи, никога ли не си се съмнявал.
-Добре, съмнявал съм се, но не звъня. Всичко рано или късно се научава.
-Не те ли изгаря нетърпението?
-Защо ти трябва да знаеш? Добре, съмнявал съм се. Парило ме е. Не си ми дала достатъчно поводи. Добра жена си, понякога наистина между нас има хлад. И в дома има. Права си. И търся компанията на приятели и чашката. След това като си легна сънувам гадости. Избивам ги от главата си, но съм подтиснат през целият ден. Сърбят ме пръстите, парят, точно парят. Искат да натиснат клавишите. После си казвам, защо ли. И без друго всичко се научава. Каквото има да се случи ще се случи. Вече съм направил всичко което е по силите ми. Да, усещам страх да се обадя, добре ми е така. Боя се да не изгубя малкото което ми е останало…Харесва ли ти така?
-Не. Никак. Но поне беше искрен. Помисли си, харесва ли ти на теб така. И не отговори така както исках на въпроса ми. Ако в тази нощ съм за последно при теб, бих искала да чуя, че ще ме потърсиш.
-Не съм сигурен. – изрекох ледено.
-Бъди спокоен. Няма да си сам. Лека нощ.
Въртях се дълго. Мислих си, че няма да мигна. Успя да ме разстрои. В един момент имах чувството, че ме зарази и ме тресе. Все пак заспах. Когато си събудих, нямаше я.
Помислих си, че е за лекарства.
Малко по-късно жена ми позвъни на вратата. Целуна ме на прага. Току – що се връщаше от майка си.
До обяд чух за серията от прониквания с взлом в квартала ни. Липсваха бижута, скъпа техника, пари.
Осъзнах какво се е случило.
Изненадал съм крадлата. Импровизирала е. Добра актриса.
От дома ни на пръв поглед не бяха откраднали нищо.
Само на пръв поглед.
Нямаше я топлината.
Ще я потърся ли да ми я върне? Не съм сигурен.
-Пи ли нещо?-попитах я.
-Да, малко коняк.
Пареше. Осъзнах, че до сега не е боледувала. Само понякога я болеше главата. Казах й го.
-Откъде пък знаеш. Да не мислиш, че всичко ти казвам. Защо се забави!
Започваше се. Казах й. Оправдах се, че съм я очаквал утре. Почувствах, че тялото й се отпусна. Доволна беше от обяснението ми, пролича.
-Защо не си легнеш оттатък?
-Но…-не вярвах на ушите си.
-Винаги съм искала да си при мен, нали?
-И аз…
-Искаше да искам, а аз да искам да искаш да искам. Лоша зависимост. Защо изобщо се прибра след като не трябваше да съм у дома?
-Какво ти е?
-Казах ти, настинала съм и ме потиш.
-Добре, ще се преместя.
-Да не си мръднал!
Засмях се. Казах й, че температурата я прави много сладка. Изкиска се кратко.
-Може да е заразно. Не се ли страхуваш?
-Пил съм. Алкохолът убива микробите.
-Много смешно. А ако ти кажа, че тази нощ съм за последно при теб.
-Ще ти кажа, че имаш температура.
Изсмя се късо, после рече:
-Представи си го?
-Защо ще го правиш.
-Осъзнала съм, че съм хладна до теб. Дори когато температурата ми е повишена съм хладна. И ти търсиш градуса в чашка с приятели.
-Знаеш ли, тази вечер ми се прииска да ми направиш сцена.
-Да. Защото съм хладна.
-Престани, не си.
-Защо беше готов да се преместиш.
-Поиска го.
-Добре. Не ми отговори на въпроса. Ако тази нощ съм за последно при теб?
Полазиха ме тръпки. Какво и ставаше?
-Кажи! – настоя.
Не намерих сили да я попитам, смята ли да го направи. Уплаши ме.
-Ще ми липсваш.-отвърнах й.
-Обичаш ли авантюрите?
-Познаваш ме, не.
-Откъде да съм сигурна, че те познавам.
-Не крия нищо.
-Скрий тогава. Скрий да те познавам, защото откритото само лъже. Нека да те отключа. Със свой шперцове. Проникна в теб с взлом. Тогава няма да си се подготвил да ме посрещаш. Душата ще ти е разхвърляна, ще показва нрава ти. Действията които обичаш.
-Толкова ли желаеш да имам тайни.
-Откъде да знам. Не те познавам. Не знаех тази вечер къде си?
-Прощавай.
-Решихме въпроса, нали? Няма нищо. Виновната съм аз. Не знаеше, че съм тук. Знаеш ли, скъпи, хлад има в този дом.
-Защо си мислиш така! – повиших глас.
Засмя се.
-Дразня те. Ще идеш ли да ми вземеш лекарства?
Прималя ми при мисълта, но й казах, че ще отида. Спря ме, рече ми, че така й е добре.
-Забавлявам се.-заключи. – Не подозираш, но аз обичам авантюрите. Прехваща ме нещо понякога. Импровизирам, закачвам се като драка в някоя ситуация и ми е любопитно какво ще се получи. Искам да те попитам звънял ли си някога при майка когато ти казвам, че съм при нея.
-Не. Имам ти доверие.
-Дрън-дрън. Боиш се да не би да не се окажа там и раят ти да свърши. Доволен си, че си свободен вечерта. Аз съм мила, но те отегчавам, нали?
-Имаш температура.
-А ти си на градус. Колко е оправдано сега да бъдем откровени. Кажи, никога ли не си се съмнявал.
-Добре, съмнявал съм се, но не звъня. Всичко рано или късно се научава.
-Не те ли изгаря нетърпението?
-Защо ти трябва да знаеш? Добре, съмнявал съм се. Парило ме е. Не си ми дала достатъчно поводи. Добра жена си, понякога наистина между нас има хлад. И в дома има. Права си. И търся компанията на приятели и чашката. След това като си легна сънувам гадости. Избивам ги от главата си, но съм подтиснат през целият ден. Сърбят ме пръстите, парят, точно парят. Искат да натиснат клавишите. После си казвам, защо ли. И без друго всичко се научава. Каквото има да се случи ще се случи. Вече съм направил всичко което е по силите ми. Да, усещам страх да се обадя, добре ми е така. Боя се да не изгубя малкото което ми е останало…Харесва ли ти така?
-Не. Никак. Но поне беше искрен. Помисли си, харесва ли ти на теб така. И не отговори така както исках на въпроса ми. Ако в тази нощ съм за последно при теб, бих искала да чуя, че ще ме потърсиш.
-Не съм сигурен. – изрекох ледено.
-Бъди спокоен. Няма да си сам. Лека нощ.
Въртях се дълго. Мислих си, че няма да мигна. Успя да ме разстрои. В един момент имах чувството, че ме зарази и ме тресе. Все пак заспах. Когато си събудих, нямаше я.
Помислих си, че е за лекарства.
Малко по-късно жена ми позвъни на вратата. Целуна ме на прага. Току – що се връщаше от майка си.
До обяд чух за серията от прониквания с взлом в квартала ни. Липсваха бижута, скъпа техника, пари.
Осъзнах какво се е случило.
Изненадал съм крадлата. Импровизирала е. Добра актриса.
От дома ни на пръв поглед не бяха откраднали нищо.
Само на пръв поглед.
Нямаше я топлината.
Ще я потърся ли да ми я върне? Не съм сигурен.
June 27, 2013
Ревю за Държавата в кибритена кутийка
Рекламите и отзивите в мрежата ме настроиха скептично, но бях повече от приятно изненадан и малко е да се каже впечатлен от "Държавата в кибритена кутийка". Разтърсен съм и още под въздействието на този шедьовър на съвременното кино.Филмът е с антиутопичен сюжет, който не ни отвежда напред във времето, а ни връща в началото да двадесетте години на двадесет и първи век, в последните времена на изчезналата вече, но реално съществувала страна България. Проследени са много детайлно процесите на зараждащият се бравенюуорлдизъм, като далечно незаконно отроче на италианския фашизъм и неолиберализма. Историческата действителност е проследена чрез една най-обикновена човешка съдба. Героят е мъж на средна възраст, примирил се със социалната присъда, че е обществено Влюбен в художествената литература, под наркозата на постоянно вдъхновение, дълго вярва и се опитва да изрази себе си, публикувайки творбите си в интернет, а това го среща с много различни и интересни хора, познатите ни класици във фантастиката: Бранимир Събев, Явор Цанев, Христина Мачикян и Лорда на мрачните реалности - Сибин Майналовски (и още много други, чиито произведения ни са познати най-вече от 6 Д -продукциите. Героят е личен приятел и на Павлина Йосева над чиито стихове още се ронят сълзи (малко знаем, че те са родени и творели в тази изчезнала държава, самият аз го разбрах след филма, както и това, че някои от тях не са получили заслужената оценка в своето време и не са доживели успеха си). Запознава се и с последния български възрожденец: Иван Богданов. Тези срещи го вдъхновяват, предизвикват го да твори и да не изписва само болките и отчаянието си, а надежда, която дълбоко в себе си, чувства, че е обречена, но повлиян от внушенията на Албер Камю, подобно неговия Сизиф - типична абсурдна личност - бута своя камък към върха и чувства щастие, именно от това, че въпреки, че знае, че е безсмислено, все пак намира сили да го прави. Тук е редно да спомена виртуозната работа на Кокона Маринкина, която е емпат на филма и е потънала много дълбоко в чувствата на този художествен, несъществувал реално образ. Всички я познаваме от филмите "Добро утро, страст", "Краят на вселената", сагата "Ням свят", "Осанна", "Четвъртият Обама", "Горчива вселена", но лично мое мнение е, че това е апогеят на творчеството и като филмов емпат. За час и половина, времетраенето на филма, сякаш изпитваме всички четиридесет и четири години на героя. От ранното му детство, до неизбежния му край. Интересното в случая е, че Кокона Маринкина носи българска кръв и може би родовата памет и е разказала, всичко онова, което тъй чувствено е пресъздала. Разбира се това не би станало, ако не беше режисурата на колоса Дориан Спилбърг и сценария на майстора на шизофреничния сюжет Север Елисин. Круфалиуратурата на Шон Румсин (това, че споменавам името му не значи, че съм доволен от последните му скандали и толерирам роботофилията, за това "ууууу" на него), но наистина се е справил възхитително като круфалиуратуролог. Без него не бихме вникнали в същността на системата, в историческия анализ на събитията и да разберем отчасти феномена нюбравеуърдлизъм, който започва с улични лозунги: "Ние сме красиви, интелигентни и материално осигурени представители на средна класа" и прерасва в антихуманизъм, отричане на всякакви човешки права на онзи, който не се е претопил в матрицата и не изглежда според изискванията за полезен на държавата и обществото човек. Следват лагерите, диспансерите за изтриване на мисълта, неоевгенетиката и изтриването на тази държава от списъка на човечеството, чието население масово обезличено се пръсва да се спасява по света. Нещо, което героя не доживява. Още от самото начало, той чувства, че е неспособен да живее в тази реалност. Макар да има щастливо семейство и съпруга, която обожава (великолепно пресъздадена от чаровницата Ила Стоун), работата си, която обича и незавършените си книги, а и още много неща за които да живее, при това да живее щастлив, усеща наддигащото се отвращение към масовото зомбиране от което се чувства заразен. Бори се със себе си да не сложи край на живота си до възпламеняването му една утрин на централния площад в града в който живее. Това не е знак на протест, не е бунт, верен на своята нетърпеливост, той просто изпреварва това, което ще сполети държавата му и се превръща в пепел, той дори не се самозапалва, а спонтанно пламват клетките му, тъй както би завършил някой от неговите фантастични разкази. Творческият екип е развил великолепно една от хипотезите за изчезналата малка, но мновековна държава. Във филма има много художествена измислица и не бива да се възприема като исторически документ, но горещо го препоръчвам, най-вече защото е трогателен, а и ужаса, и еротиката си ги бива.
Трансформация
Той не се отрови, както всички си мислеха. Трансформира се, превърна се в това което съм мечтал да бъде, искал съм без да знам, че е възможно.
Видоизмени се в идеал, още си беше комичен и лишен от слабости. Има ли лишен от слабости идеал? Вероятно не. Бях край него когато разбърка от моят ученически химичен комплект това което изпи. Пиян изглеждаше, плашеше ме. Често не ме биеше, но се случваше.
В лошо настроение беше и майка я нямаше. Кискаше се като побъркан.
Обърна библиотеката и изля всички чекмеджета. Вдигна килима да търси забравени пари. После си спомни, че ги е оставил преди двадесет години в друг апартамент. Скъса телефона, започна да проверява домашните ми. Забрави какво прави. Заспа с разтворена тетрадка в ръцете.
-Сине, мой, сега ще им направим един труп. Такъв който прилича на онзи който познаваха. Те ще го погребат, а такъв какъвто ме виждаш ще остана достъпен единствено за твоето зрение.
-Защо го правиш?
-Ще разбереш. Не сега. Приеми, че искам да си имаш тайна. Защото ти си нямаш, а човек без тайна не е човек. Достатъчно голям си за да си имаш.
Шегуваше се с мен. Това беше баща ми.
Накара ме да донеса от градинката зад блока пръст. Мъкнех я с две кофи. Асансьорът не работеше и много се уморих, защото три курса направих. В следващите дни чувах да питат кой е разровил така градинката, а в дома ни нямаше пръст. Това доказва, че не е игра на въображението ми всичко което се случваше. Той направи своят труп от пръстта. Като истински. Над него плакаха родителите му и майка го погали. Тя също беше много тъжна, макар да го наричаше „откачен пияница” и да се биеха. Той я удряше с плесници, а тя с котлони, вази и нощни лампи. След всеки скандал се целуваха и заключваха в стаята си. Жестоко беше от негова страна, но вървеше сега след нея и я имитираше. Правеше й физиономии зад гърба и търкаше бузите си сякаш търкаше сълзи. Едва не ме разсмя отначало, а после престанах да го гледам, даже му се разсърдих. Не постъпваше честно с хора които го обичат и ме правеше свой съучастник. Съюзили се бяхме срещу всички близки. Те можеше и да не са толкова умни като нас, но са добри хора. Взе си бележка като му го казах. Измени вид, стана сериозен, обясни ми, че трябва да изживея всичко това. За да го разбера и той го е изживявал защото и той е имал своята тайна. Тайна която дори да сподели не би била разбрана, а само ще го помислят за луд. Както е сега и с мен.
Заболя ме много, но осъзнах, че е така. Попитах го защо постъпва така с мен. Отвърна ми, че така трябва и ще разбера.
В следващите дни в училището се държаха мило. Не ме изпитваха, но аз знаех. Очакваха да изостана с материала, но аз бях далеч по-напред. Задно с него учехме, а той преподаваше по-добре от учителите. Влизаше в съзнанието ми. Намираше такива примери с които да ми изясни материала, че го разбирах. Ставаше ми даже любопитно и минавах напред и напред. След месеци направи впечатление на всички. Преди бях добър ученик, но сега бях далеч пред най-амбициозните отличници. Струваше ми неприятности. Пробудих завист сред тях, а някогашните ми приятели ме наричаха „смотаняк”. Чувах клевети по свой адрес. Щях да ги приема тежко, но той ми помагаше. Казваше ми с кой силен от по-големите и как да се сприятеля. Как да го спечеля тъй, че той да ми е верен, а не аз на него. Какво да казвам насаме пред преподавателите. Кога и по какъв начин, за да ме опази. Приятели от това не си спечелих, но се бояха от мен и никой не смееше да ми навреди. Скоро си имах верни ласкатели които твърдяха и сигурно си вярваха, че са способни на всичко за мен. Неусетно се превърнах в лидер. Изпълни ме чувство за сила, а то взе да оказва влияние и на физиката ми. Още преди да започна да тренирам вече бях по-едър от останалите. Когато започнах самостоятелно да вдигам тежести за да развивам мускулите той ми написа системата. Различаваше се значително от тези в популярните книги по фитнес и културизъм написани от шампиони на които можеше да се вярва. Послушах го и даде резултати. Появиха се и първи обожателки. Казваше ми как да се държа с тях. Понякога на ухото ми шептеше това което аз на нейното. Не се сближих с нито една макар да го искаше. Той беше навсякъде с мен. Неудобно ми беше пред него. Чух злостни женски клюки заради това, но не им обърнах внимание, а скоро ги и опровергах и то много ефектно. От всички предмети най-тежък ми беше математиката. Нищо не разбирах, но резултатите които откривах лъжеха. Малко повече от таблицата за умножение знаех. Въпреки това нямах и една оценка която да не е отлична. Той ми подсказваше. Знак по знак какво да напиша. Веднъж изписах цялата дъска. Математичката се изпоти, беше бледа мома, очакваща скоро пенсия, не беше добре с нервите и със сърцето, а този път полудя. На едно място откри грешка, той обаче държеше на своето и след малко се оказа, че грешка няма, но това което пиша не би трябвало още да го знам. Изписах втора, след това трета, четвърта дъска…Цял клас мълчеше, знаците за всички бяха напълно непонятни, това което с нея си говорихме също. Изписа и тя една дъска, след нея аз следваща, след мен тя следваща. Продължихме и след часа. Когато звънеца за следващият час иззвъня тя се опомни. Седна на стола, гледаше в дъската…
-Гений, гений, гений…
Слухът бързо се разнесе. Пратиха ме на олимпиада по математика, нарочно се провалих на вторият кръг. Той не държеше много, а аз не исках да се занимавам с нещо което не ми е стихията. Славата остана да ме носи, а когато математичката се пенсионира дойде една стажантка. Имаше по-стегнато дупе и по-стройни крака от много от ученичките и като седнеше на бюрото гащичките й се гледаха. Губеше се сред учещите в междучасието. Не беше по-висока от метър и шестдесет, но каква жена. Не беше за учителка по математика, а за еротичен видео-чат. И гласът й и погледа й. За луничките й и гърдите да не говоря. В срокът който ни преподаваше едва ли влезе на някой нещо в главата. Още първият час попита кой е гения и го извади на дъската. Очакваше да е мижаво очилато чудо, не скри одобрението си от изненадата, подсвирна си даже и всички се разсмяха.
-Ха да те видим сега теб…
Не продължи толкова дълго колкото със старата. Усети, че не е в компетенцията й подобен изпит. Още учеше. Викаше ме да й помагам при по-сложни за нея неща. После си ги измисляше…Веднъж останахме до късно в дома й. Унесе се. Оплака се, че й се спи. Влезе в банята уж да се освежи с един душ. Излезе по халат. Каза ми, че е използвала нов балсам. Искаше да ми чуе мнението ухае ли приятно. Приближих се, побърка ме аромата й. Дори не намерих думи да изразя колко ми хареса. Тогава ме помоли да преценя как е кожата й на пипане. После халата се свлече. Неудобно ми беше от него, но не бях на себе си и го направих за пръв път пред очите му. При следващите ни срещи го гоних. Смееше се. Каза ми, че няма да ми е открадне. Разкошна е, но не би го направил. Гонех го…
-Ще престанеш да ме виждаш и ти.
-Защо, не можеш ли да се върнеш?
-Мога, но няма да поискам. За теб може липсата ми да трае нощ, но за мен ще е векове. Не ме обричай на самота, сине. Недей. Не знаеш какво е.
-Смущавам се вече. Тя е страстна жена. Усеща ме.
-И без друго не е за теб, кучката. Със седемнадесет години е по-възрастна. Стига, престани. Забавлява се.
-Не говори така!
-Хайде! Има я и без друго. Реши, че си я използвал ти, а не да реши, че те е използвала. Така ще бъде по-добре и за двамата. Да не мислиш, че представляваш нещо за нея.
-Махай се! Махни се от мен…
-Охо! Как щеше да ме наречеш? Сатана ли?
-Не. Недей говори така. Щях да те нарека: татко.
-Разбира се. Остави я, чуваш ли ме. А ако продължиш с нея, не ме гони. Боя се за теб.
-Остави ме.
-Ще остана дълго сам. Не ме гони.
-Остави ме.
-Тази кучка те побърка.
-Тя не е кучка. Махни се!
Сви се. Раменете му станаха тежки както тогава. Измени се, отново заприлича на човек. Уморен пиян човек и се разтопи във въздуха. Заболя ме.
Вечерта тя ме накара да забравя мрачните мисли, а седмица след това нея изгониха, мен преместиха в друго училище. Историята ни се разчу. Много не се криехме, а будехме ревност и завист. Бях все пак само на петнадесет.
Опитах се да я утеша, а тя ми се изсмя. После спря една доста шикозна кола и тя се качи в нея. На задната седалка. До един възрастен господин.
Прати ми въздушни целувки, но това си беше подигравка.
Преди да се качи ми прошепна:
-Виновен се чувства малкият, но не. Аз пуснах първа клюката, знаех, че ще се разпространи. Исках любовника ми да се загрижи за мен.
Вървях като пиян. В новото училище будех симпатии, но се чувствах по-сам от всякога. Исках да споделя тайната си, но щяха да ме помислят за луд.
Месец беше минал без него и разбрах какво имаше предвид като казваше: „за теб липсата може да е една нощ, а за мен ще е векове…не знаеш какво е самотата”.
Бавно вървеше времето.
Спомних си съединението което разбърка. Това трябваше да е отровно, но аз видях. Той беше с мен толкова години.
Спрях пред устните си колбата. После я изпих на екс.
Видях как тялото ми падна в краката.
Него го нямаше.
Нямаше никой тук където се намирах.
Превърнах се в негово подобие. Но за разлика от него си нямах друг с когото да общувам.
Видоизмени се в идеал, още си беше комичен и лишен от слабости. Има ли лишен от слабости идеал? Вероятно не. Бях край него когато разбърка от моят ученически химичен комплект това което изпи. Пиян изглеждаше, плашеше ме. Често не ме биеше, но се случваше.
В лошо настроение беше и майка я нямаше. Кискаше се като побъркан.
Обърна библиотеката и изля всички чекмеджета. Вдигна килима да търси забравени пари. После си спомни, че ги е оставил преди двадесет години в друг апартамент. Скъса телефона, започна да проверява домашните ми. Забрави какво прави. Заспа с разтворена тетрадка в ръцете.
-Сине, мой, сега ще им направим един труп. Такъв който прилича на онзи който познаваха. Те ще го погребат, а такъв какъвто ме виждаш ще остана достъпен единствено за твоето зрение.
-Защо го правиш?
-Ще разбереш. Не сега. Приеми, че искам да си имаш тайна. Защото ти си нямаш, а човек без тайна не е човек. Достатъчно голям си за да си имаш.
Шегуваше се с мен. Това беше баща ми.
Накара ме да донеса от градинката зад блока пръст. Мъкнех я с две кофи. Асансьорът не работеше и много се уморих, защото три курса направих. В следващите дни чувах да питат кой е разровил така градинката, а в дома ни нямаше пръст. Това доказва, че не е игра на въображението ми всичко което се случваше. Той направи своят труп от пръстта. Като истински. Над него плакаха родителите му и майка го погали. Тя също беше много тъжна, макар да го наричаше „откачен пияница” и да се биеха. Той я удряше с плесници, а тя с котлони, вази и нощни лампи. След всеки скандал се целуваха и заключваха в стаята си. Жестоко беше от негова страна, но вървеше сега след нея и я имитираше. Правеше й физиономии зад гърба и търкаше бузите си сякаш търкаше сълзи. Едва не ме разсмя отначало, а после престанах да го гледам, даже му се разсърдих. Не постъпваше честно с хора които го обичат и ме правеше свой съучастник. Съюзили се бяхме срещу всички близки. Те можеше и да не са толкова умни като нас, но са добри хора. Взе си бележка като му го казах. Измени вид, стана сериозен, обясни ми, че трябва да изживея всичко това. За да го разбера и той го е изживявал защото и той е имал своята тайна. Тайна която дори да сподели не би била разбрана, а само ще го помислят за луд. Както е сега и с мен.
Заболя ме много, но осъзнах, че е така. Попитах го защо постъпва така с мен. Отвърна ми, че така трябва и ще разбера.
В следващите дни в училището се държаха мило. Не ме изпитваха, но аз знаех. Очакваха да изостана с материала, но аз бях далеч по-напред. Задно с него учехме, а той преподаваше по-добре от учителите. Влизаше в съзнанието ми. Намираше такива примери с които да ми изясни материала, че го разбирах. Ставаше ми даже любопитно и минавах напред и напред. След месеци направи впечатление на всички. Преди бях добър ученик, но сега бях далеч пред най-амбициозните отличници. Струваше ми неприятности. Пробудих завист сред тях, а някогашните ми приятели ме наричаха „смотаняк”. Чувах клевети по свой адрес. Щях да ги приема тежко, но той ми помагаше. Казваше ми с кой силен от по-големите и как да се сприятеля. Как да го спечеля тъй, че той да ми е верен, а не аз на него. Какво да казвам насаме пред преподавателите. Кога и по какъв начин, за да ме опази. Приятели от това не си спечелих, но се бояха от мен и никой не смееше да ми навреди. Скоро си имах верни ласкатели които твърдяха и сигурно си вярваха, че са способни на всичко за мен. Неусетно се превърнах в лидер. Изпълни ме чувство за сила, а то взе да оказва влияние и на физиката ми. Още преди да започна да тренирам вече бях по-едър от останалите. Когато започнах самостоятелно да вдигам тежести за да развивам мускулите той ми написа системата. Различаваше се значително от тези в популярните книги по фитнес и културизъм написани от шампиони на които можеше да се вярва. Послушах го и даде резултати. Появиха се и първи обожателки. Казваше ми как да се държа с тях. Понякога на ухото ми шептеше това което аз на нейното. Не се сближих с нито една макар да го искаше. Той беше навсякъде с мен. Неудобно ми беше пред него. Чух злостни женски клюки заради това, но не им обърнах внимание, а скоро ги и опровергах и то много ефектно. От всички предмети най-тежък ми беше математиката. Нищо не разбирах, но резултатите които откривах лъжеха. Малко повече от таблицата за умножение знаех. Въпреки това нямах и една оценка която да не е отлична. Той ми подсказваше. Знак по знак какво да напиша. Веднъж изписах цялата дъска. Математичката се изпоти, беше бледа мома, очакваща скоро пенсия, не беше добре с нервите и със сърцето, а този път полудя. На едно място откри грешка, той обаче държеше на своето и след малко се оказа, че грешка няма, но това което пиша не би трябвало още да го знам. Изписах втора, след това трета, четвърта дъска…Цял клас мълчеше, знаците за всички бяха напълно непонятни, това което с нея си говорихме също. Изписа и тя една дъска, след нея аз следваща, след мен тя следваща. Продължихме и след часа. Когато звънеца за следващият час иззвъня тя се опомни. Седна на стола, гледаше в дъската…
-Гений, гений, гений…
Слухът бързо се разнесе. Пратиха ме на олимпиада по математика, нарочно се провалих на вторият кръг. Той не държеше много, а аз не исках да се занимавам с нещо което не ми е стихията. Славата остана да ме носи, а когато математичката се пенсионира дойде една стажантка. Имаше по-стегнато дупе и по-стройни крака от много от ученичките и като седнеше на бюрото гащичките й се гледаха. Губеше се сред учещите в междучасието. Не беше по-висока от метър и шестдесет, но каква жена. Не беше за учителка по математика, а за еротичен видео-чат. И гласът й и погледа й. За луничките й и гърдите да не говоря. В срокът който ни преподаваше едва ли влезе на някой нещо в главата. Още първият час попита кой е гения и го извади на дъската. Очакваше да е мижаво очилато чудо, не скри одобрението си от изненадата, подсвирна си даже и всички се разсмяха.
-Ха да те видим сега теб…
Не продължи толкова дълго колкото със старата. Усети, че не е в компетенцията й подобен изпит. Още учеше. Викаше ме да й помагам при по-сложни за нея неща. После си ги измисляше…Веднъж останахме до късно в дома й. Унесе се. Оплака се, че й се спи. Влезе в банята уж да се освежи с един душ. Излезе по халат. Каза ми, че е използвала нов балсам. Искаше да ми чуе мнението ухае ли приятно. Приближих се, побърка ме аромата й. Дори не намерих думи да изразя колко ми хареса. Тогава ме помоли да преценя как е кожата й на пипане. После халата се свлече. Неудобно ми беше от него, но не бях на себе си и го направих за пръв път пред очите му. При следващите ни срещи го гоних. Смееше се. Каза ми, че няма да ми е открадне. Разкошна е, но не би го направил. Гонех го…
-Ще престанеш да ме виждаш и ти.
-Защо, не можеш ли да се върнеш?
-Мога, но няма да поискам. За теб може липсата ми да трае нощ, но за мен ще е векове. Не ме обричай на самота, сине. Недей. Не знаеш какво е.
-Смущавам се вече. Тя е страстна жена. Усеща ме.
-И без друго не е за теб, кучката. Със седемнадесет години е по-възрастна. Стига, престани. Забавлява се.
-Не говори така!
-Хайде! Има я и без друго. Реши, че си я използвал ти, а не да реши, че те е използвала. Така ще бъде по-добре и за двамата. Да не мислиш, че представляваш нещо за нея.
-Махай се! Махни се от мен…
-Охо! Как щеше да ме наречеш? Сатана ли?
-Не. Недей говори така. Щях да те нарека: татко.
-Разбира се. Остави я, чуваш ли ме. А ако продължиш с нея, не ме гони. Боя се за теб.
-Остави ме.
-Ще остана дълго сам. Не ме гони.
-Остави ме.
-Тази кучка те побърка.
-Тя не е кучка. Махни се!
Сви се. Раменете му станаха тежки както тогава. Измени се, отново заприлича на човек. Уморен пиян човек и се разтопи във въздуха. Заболя ме.
Вечерта тя ме накара да забравя мрачните мисли, а седмица след това нея изгониха, мен преместиха в друго училище. Историята ни се разчу. Много не се криехме, а будехме ревност и завист. Бях все пак само на петнадесет.
Опитах се да я утеша, а тя ми се изсмя. После спря една доста шикозна кола и тя се качи в нея. На задната седалка. До един възрастен господин.
Прати ми въздушни целувки, но това си беше подигравка.
Преди да се качи ми прошепна:
-Виновен се чувства малкият, но не. Аз пуснах първа клюката, знаех, че ще се разпространи. Исках любовника ми да се загрижи за мен.
Вървях като пиян. В новото училище будех симпатии, но се чувствах по-сам от всякога. Исках да споделя тайната си, но щяха да ме помислят за луд.
Месец беше минал без него и разбрах какво имаше предвид като казваше: „за теб липсата може да е една нощ, а за мен ще е векове…не знаеш какво е самотата”.
Бавно вървеше времето.
Спомних си съединението което разбърка. Това трябваше да е отровно, но аз видях. Той беше с мен толкова години.
Спрях пред устните си колбата. После я изпих на екс.
Видях как тялото ми падна в краката.
Него го нямаше.
Нямаше никой тук където се намирах.
Превърнах се в негово подобие. Но за разлика от него си нямах друг с когото да общувам.
Ябълката и момичето
Заспивах на волана. Много ми бяха километрите. Много безсънието…Радиото повече ме унасяше. Да отбия и да подремна, време нямах. Още толкова път почти ми оставяше, а живота все бърза. И жена ми ме чака. Знам, че кръшка, а е ревнива. Мислих много пъти да я убия, да я изоставя, не става. Щеше да отрови живота ми. Не става от мен убиец. Това не. Разбрах го. Веднъж като се опитах да го осмисля сериозно ми се повдигна. Повръщах. Цял следобед повръщах. Бях блед като платно, а тя изглеждаше загрижена за мен. Още по-зле ми стана от поведението й. Искаше й се
Отминах стопаджийката. После спрях. Кратка минута в която се колебаех. Мравки се разпиляха високо по бедрата ми, по корема ми, завъртяха се в кръг. Смрачаваше се, едва се виждаше, но имаше стройна фигура и в каква чупка беше извила кръста си. Погледнах в огледалото. Тъмно беше, храстите я закриваха. Виждаше се само неподвижната й ръка. Сигурно е на годините на дъщеря ми. Какво търси в това мъртвило, луда ли е. Дали не същото което и аз. Нещо малко по-различно от това което я очаква. От това което не може да избегне. Кратко бягство. Автономен спомен сам за себе си, без връзка с останалото което ще изживее. Ще я взема. Най-малко ще си говорим и няма да заспя. Ако е шофьор и сме в една посока може и да й гласувам доверие и да кара известно време, тя.
Приятна отмала ме изпълни. Стори ми се, че я помирисвам, че върховете на косите й ме докосват. Ще направя някаква глупост. По-добре да избия тези мисли или да не я взимам изобщо. Такава фигура, такава свежест. Може да се срещне само в планината…Ще си говорим, само ще си говорим. Ще ми върне желанието и толкова. Ще ме държи бодър. Ще я искам, но няма да я докосна.
Дадох на заден. Когато стигнах до нея видях, че съм се заблудил. Тъмнината и умората. Беше дръвче което ми е заприличало на момиче. Слязох. Ябълка. Подала се извън оградата на нечие лозе. Ниска ябълка. Беше обрана и доста ровех в клоните докато открих един плод. Скъсах го и го хвърлих през прозореца. Търколи се измежду седалките. Изсмях се на себе си. Разочарован бях.
Поне ми помогна да разбера какво съм искал. Просто стопаджийка и случайна среща. За предпочитане порочно млада. Представих си разюздани сцени. Не пропуснах място на което да не я целуна, на което да не я заведа. Излизаше гола по балкони и се кискаше. Заливаше ни дъжд и падахме в калта и се цапахме. Разпадаше се между пръстите ми и потичаше по кожата ми, на десетки струйки които се превръщаха в змии и пълзяха надолу нагоре, нагоре надолу. Изкушавахме нейна по-скромна приятелка. Заливахме се с вино. Кискаше се и изчезваше. Цъфтяха около нас цветове и ни обливаха с аромати. Превръщахме се във фонтани които се разтваряха един в друг, а после тя слизаше от колата и отиваше при приятеля си. Слюнката ми разкъсваше устната кухина. Карах рисковано бързо за местността. Вече беше и съвсем тъмно. Кога съм увеличил скоростта не разбрах. Фаровете ми осветиха следваща ябълка която приличаше на момиче. Подминах я и спрях. Колебаех се не по-дълго от първият път. Знаех, че ще бъда отново разочарован, но дадох на заден.
Ябълката затича към колата. Беше момиче. Не можех да повярвам. Заговорих я, отвръщаше ми, после стана приказлива. Не я слушах изобщо. Дръвчето беше виновно. Разбуди фантазията ми. Не можех да я накарам да утихне. Изнемощял бях. Не разбирах какви ги говори. Попита ме защо мълча.
Повтори въпроса си, почти изписка.
После млъкна и потъна в себе си. Сви се, стана като пашкул. Когато отбих колата дишаше тежко.
Не отговори на милувките ми, но не оказа съпротива. Отдаде ми се. Късо изстена когато я обладах. Оказа се девствена.
До края на пътя не промълви.
Преди да слезе на мястото което желаеше пъхнах в чантата й пари. Сигурно нямаше. Не за друго.
Малко съжалявах. Не показа с нищо, че не го желае. Нямаше защо да имам угризения, но не се оказа това което си представях.
Докато изкачвах стълбището отрицателното чувство ме напусна. Случката само беше разпалила апетита ми. И когато се прибрах любех жена си както никога до тази сутрин. Призна си го…
* * *
Седмица по-късно си спомних за малката. Усетих някаква миризма в колата. Зарових под седалката и открих ябълката. Беше изгнила, полазена от мравки, смачкана от нечии крак. Разплеска се по ръцете ми.
Хвърлих я с погнуса в контейнера.
Отминах стопаджийката. После спрях. Кратка минута в която се колебаех. Мравки се разпиляха високо по бедрата ми, по корема ми, завъртяха се в кръг. Смрачаваше се, едва се виждаше, но имаше стройна фигура и в каква чупка беше извила кръста си. Погледнах в огледалото. Тъмно беше, храстите я закриваха. Виждаше се само неподвижната й ръка. Сигурно е на годините на дъщеря ми. Какво търси в това мъртвило, луда ли е. Дали не същото което и аз. Нещо малко по-различно от това което я очаква. От това което не може да избегне. Кратко бягство. Автономен спомен сам за себе си, без връзка с останалото което ще изживее. Ще я взема. Най-малко ще си говорим и няма да заспя. Ако е шофьор и сме в една посока може и да й гласувам доверие и да кара известно време, тя.
Приятна отмала ме изпълни. Стори ми се, че я помирисвам, че върховете на косите й ме докосват. Ще направя някаква глупост. По-добре да избия тези мисли или да не я взимам изобщо. Такава фигура, такава свежест. Може да се срещне само в планината…Ще си говорим, само ще си говорим. Ще ми върне желанието и толкова. Ще ме държи бодър. Ще я искам, но няма да я докосна.
Дадох на заден. Когато стигнах до нея видях, че съм се заблудил. Тъмнината и умората. Беше дръвче което ми е заприличало на момиче. Слязох. Ябълка. Подала се извън оградата на нечие лозе. Ниска ябълка. Беше обрана и доста ровех в клоните докато открих един плод. Скъсах го и го хвърлих през прозореца. Търколи се измежду седалките. Изсмях се на себе си. Разочарован бях.
Поне ми помогна да разбера какво съм искал. Просто стопаджийка и случайна среща. За предпочитане порочно млада. Представих си разюздани сцени. Не пропуснах място на което да не я целуна, на което да не я заведа. Излизаше гола по балкони и се кискаше. Заливаше ни дъжд и падахме в калта и се цапахме. Разпадаше се между пръстите ми и потичаше по кожата ми, на десетки струйки които се превръщаха в змии и пълзяха надолу нагоре, нагоре надолу. Изкушавахме нейна по-скромна приятелка. Заливахме се с вино. Кискаше се и изчезваше. Цъфтяха около нас цветове и ни обливаха с аромати. Превръщахме се във фонтани които се разтваряха един в друг, а после тя слизаше от колата и отиваше при приятеля си. Слюнката ми разкъсваше устната кухина. Карах рисковано бързо за местността. Вече беше и съвсем тъмно. Кога съм увеличил скоростта не разбрах. Фаровете ми осветиха следваща ябълка която приличаше на момиче. Подминах я и спрях. Колебаех се не по-дълго от първият път. Знаех, че ще бъда отново разочарован, но дадох на заден.
Ябълката затича към колата. Беше момиче. Не можех да повярвам. Заговорих я, отвръщаше ми, после стана приказлива. Не я слушах изобщо. Дръвчето беше виновно. Разбуди фантазията ми. Не можех да я накарам да утихне. Изнемощял бях. Не разбирах какви ги говори. Попита ме защо мълча.
Повтори въпроса си, почти изписка.
После млъкна и потъна в себе си. Сви се, стана като пашкул. Когато отбих колата дишаше тежко.
Не отговори на милувките ми, но не оказа съпротива. Отдаде ми се. Късо изстена когато я обладах. Оказа се девствена.
До края на пътя не промълви.
Преди да слезе на мястото което желаеше пъхнах в чантата й пари. Сигурно нямаше. Не за друго.
Малко съжалявах. Не показа с нищо, че не го желае. Нямаше защо да имам угризения, но не се оказа това което си представях.
Докато изкачвах стълбището отрицателното чувство ме напусна. Случката само беше разпалила апетита ми. И когато се прибрах любех жена си както никога до тази сутрин. Призна си го…
* * *
Седмица по-късно си спомних за малката. Усетих някаква миризма в колата. Зарових под седалката и открих ябълката. Беше изгнила, полазена от мравки, смачкана от нечии крак. Разплеска се по ръцете ми.
Хвърлих я с погнуса в контейнера.
Никак не разбирам тази интелигентност
Като са толкова интелигентните и красивите в България, защо по ти-ви рекламите ни показват за модел с който да се идентифицираме идиоти. Трима ми се кривят като маймуни и ми внушават, че това е оптимизма. Маймуната е симпатично животно, но едва ли знае какво е оптимизъм, но човек да взема подобието си с нея за оптимистично е меко казано ретроградно, дори за тези, които не са привърженици на Дарвин.
Друг вместо унисон казва анасон и това трябва да мине, ако не за поезия, то за върховно остроумие, което така трябва да очарова мадамата, която впечатлява, че направо да и пръсне силиконите. Тук се чудя, като има толкова красавици и толкова интелигентни мъже, че да оценяват и естествената им красота, защо с "красотата" на силиконите трябва да се впечатлява многомилионната публика, че чак заради тези храмове да мине от бира на мастика.
Една по-истинска хубавица обяснява как се пие мляко със сламка. Няма да крия, тази реклама ме размеква, а ми действа и някак, как да го кажа Фройдистки. На години, когато мама ме е учила да пия мляко със сламка, като съдя по черно - белите снимки е била много секси парче, почти като моделката. Но от три до четиридесет и четири години да не науча как се пие мляко със сламка, цели четиридесет и три години, трябва да съм абсолютен идиот. Може би нямам чувство за хумор, но да ти е смешно това, че те вземат за идиот и това толкова да ти харесва, че чак да те печелят като клиент по този начин не ми се вижда смешно, а ми се струва, че наистина масово вкуса ни е идиотски. Вярно е, аз съм от "тъпите" - февруарските. Не ги разбирам тези неща и не съм в анасон с лятото. За това и спирам дотук. Че да не вземе някой да си помисли, че е критика към авторите на рекламите. Не. Не е. Те си вършат работата много добре. Предлагат това, което се харесва на масата. Учудващо, след като тя е толкова интелигентна. Като са толкова интелигентните, защо за четвърт век са затворени около 4 000 библиотеки (приблизително), а е отворила врати една - единствена. Като са толкова интелигентните, защо 29% от българите не докосват книга по официална статистика. Стигаме до турските сериали и чалгата. Не съм им враг и не мога да бъда враг на нещо, което радва нечия душа, но понеже една представителка от "красивите и интелигентните", като разбра, че не съм от тях, тоест не съм в митинга ме прати да си гледам турски сериали и да си слушам чалга, а това не са сред любимите ми хобита (меко казано), но по думите й разбирам, че става въпрос за нещо пошло, да попитам: като са толкова много интелигентните и красивите, защо този жанр е толкова вървежен в България. Пак комунистите ли са виновни? Че тези неща имат успех на чисто пазарен принцип. Може и да съм тъп, много тъп, но от такава "интелигенция" не ща да бъда част.
Друг вместо унисон казва анасон и това трябва да мине, ако не за поезия, то за върховно остроумие, което така трябва да очарова мадамата, която впечатлява, че направо да и пръсне силиконите. Тук се чудя, като има толкова красавици и толкова интелигентни мъже, че да оценяват и естествената им красота, защо с "красотата" на силиконите трябва да се впечатлява многомилионната публика, че чак заради тези храмове да мине от бира на мастика.
Една по-истинска хубавица обяснява как се пие мляко със сламка. Няма да крия, тази реклама ме размеква, а ми действа и някак, как да го кажа Фройдистки. На години, когато мама ме е учила да пия мляко със сламка, като съдя по черно - белите снимки е била много секси парче, почти като моделката. Но от три до четиридесет и четири години да не науча как се пие мляко със сламка, цели четиридесет и три години, трябва да съм абсолютен идиот. Може би нямам чувство за хумор, но да ти е смешно това, че те вземат за идиот и това толкова да ти харесва, че чак да те печелят като клиент по този начин не ми се вижда смешно, а ми се струва, че наистина масово вкуса ни е идиотски. Вярно е, аз съм от "тъпите" - февруарските. Не ги разбирам тези неща и не съм в анасон с лятото. За това и спирам дотук. Че да не вземе някой да си помисли, че е критика към авторите на рекламите. Не. Не е. Те си вършат работата много добре. Предлагат това, което се харесва на масата. Учудващо, след като тя е толкова интелигентна. Като са толкова интелигентните, защо за четвърт век са затворени около 4 000 библиотеки (приблизително), а е отворила врати една - единствена. Като са толкова интелигентните, защо 29% от българите не докосват книга по официална статистика. Стигаме до турските сериали и чалгата. Не съм им враг и не мога да бъда враг на нещо, което радва нечия душа, но понеже една представителка от "красивите и интелигентните", като разбра, че не съм от тях, тоест не съм в митинга ме прати да си гледам турски сериали и да си слушам чалга, а това не са сред любимите ми хобита (меко казано), но по думите й разбирам, че става въпрос за нещо пошло, да попитам: като са толкова много интелигентните и красивите, защо този жанр е толкова вървежен в България. Пак комунистите ли са виновни? Че тези неща имат успех на чисто пазарен принцип. Може и да съм тъп, много тъп, но от такава "интелигенция" не ща да бъда част.
