Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 2

Косите й - синеоки

 Косите й - синеоки

Бяхме глупачки на осемнадесет и на седемнадесет. Аз на седемнадесет, но бях възрастната. Малки глупачки, сладки глупачки в зимата, без цел и без пари. Тя бягаше от съпруга си, аз от любовника си. Един и същ мъж.Аз бях родила детето му. Преди дни. То започна живота си с бягство. -Трябваше да родя аз това, мишленце! – казваше го приятелката ми - Не от ревност към теб, не. Не, че не ревнувам, но не ревността ми говори…Вън навяваше сняг. Дори във влакът ме тресеше. При пуснато на горна граница парно. Унасяше ме. Думите й идваха от друг свят. Трябва да намеря антибиотици. Ако трябва ще ги открадна. Парите едва стигнаха за билети. Влакът има закъснение, а и без друго ще стигнем по тъмно. Не ми се мисли, ако не намерим онова момче. Аз не го и познавам. Само си пишехме. Изглежда добро. Сигурно ще ни приеме за ден – два. Нищо, че съм с дете, нищо че съм с приятелка. А може и да му хареса. Особено, ако разбере, че обичаме да делим двете един и същи мъж. Помня наизуст адреса му. Градът му не е толкова голям, че да не го открием. За такси пари няма да имаме, но ще питаме. Малко ще ни е студено…Ще го посплашим…Защо тогава изхвърлих телефонният му номер? Изглеждаше ми наивен, романтичен. Склонен към безумия, а май безумната се оказах аз. Ама, че глупости забъркахме. И двете. -Трябваше да го родя, аз. Чуваш ли. Не е от ревност. -Разбрах. -Не е. За да изпитам болката, че давам живот. Болката, че не съм я изпитала е по-силна. -Ти си на осемнадесет. -А ти на седемнадесет. Гледах я и ме дразнеше. Косите й синеоки. Точно така: косите й синеоки. Толкова руси, че ангелски можеха само да се нарекат, а този цвят на земята да бъде видян единствено в палитрата на стар майстор защото в природата го няма. Толкова къдрави, че не приличаха на естествени. Принцеса. Всеки друг цвят на очите й, щеше да стои като скъпо бижу в комбинация с тази коса. А нейните бяха зелени с кафяви петна и златисти нишки. Най-красивата жена която съм виждала. Аз не изглеждам като нея. Мъничка съм, суха. Смугла, по-скоро безцветна. Бъркаха ме допреди години с момче. Нося къса коса защото ми стои като клечки. Изпитах раздразнение към нея. Тя винаги ще е по-важната в живота на някого. Боготворената. Аз не. При добър шанс ще имам огризки. Както и в случая. Какво намери той в мен? Нямам представа. Може и да е влюбен в мен. Лика прилика сме си. И той смугъл, по-скоро безцветен. Мъничък и сух. С коса като на клечки. Никак не стоеше до царицата си. Но я имаше. Имаше си и мен. За утеха ли, за мъжко самочувствие ли? Или по-хубаво го правя от нея. Възможно е и да съм по-забавна. Повече да го разбирам или да се лъже, че повече ме разбира. Прекали когато започна да ме пуска и на приятелите си, но детето е негово. Носих го вече. Той не знаеше. Аз не се хабях. Нито да му казвам, нито да му мисля много. С него ми харесваше и със странните му сексуални приумици. С нея не би постъпил така. Нея боготвореше. Не й завиждах. Тя не го познаваше истинският. Когато не можех да крия повече бременността и останах сама. Тогава се замислих. И не искам да се връщам повече назад, а да нося това което съм взела от времето напред. Каквото и да означава това напред. Студено ми е, а красивата моя приятелка ме дразни. И детето плаче. Люлея го, кърмя го. Говоря глупости, слушам глупости, не знам къде отиваме, не мисля къде отиваме. На никой не му пука за мен. Нашите много не ме обичаха, а сега навярно никак. Бащата на детето ми дори не знае, че то вече е родено. Неговата съпруга е с мен, само за да се почувства майка. Прави се на приятелка, сигурно се и заблуждава, че ми е такава и продължава да ми бърбори глупости. Вън вее вече виелица. Мръква се. Къде отиваме! Големи сме глупачки. Поне детето заспа. Иска ми се да заспя и аз. И завинаги. Усмихвам се, кой ме знае защо. Пак ми говори, че искала тя да изпита болката. Защо да й разказвам колко трудно раждане беше, още повече щеше да й се иска да го е преживяла. Вря и кипя отвътре, но се усмихвам. Вря и кипя, а се треса от студ. Стигаме крайна гара. Детето спи повито под дрехите ми. Аз обаче ще припадна от студ. Мисля, че бързо се ориентираме. Тя пита за улицата, аз заспивам права. Толкова ми е студено. Умирам даже от студ. Тя ме връща към живота. Гласът й сега е като малки пламъчета от камина. Подкачат, пукат и отделят топлина. Докосват ме като с милувка. Косите й греят. Да, греят. Буквално. Нямам друга топлина освен нея. Разбирам, че от дълго време съм я нямала. Чувствам се много, много странно. Минава ми мисълта, че съм искала нея. Че съм обичала нея и съм искала да получа част от нея, чрез милувките на мъжа й. От преди това бяхме много близки. Тя винаги е била лъчезарната, позитивната страна на живота. Връщала ми е често надеждата. Прегръщам я, казвам й всичко това. Аз плача, тя се смее. Детето спи. Влизаме за кратко в денонощно заведение. Музиката е противна, но е топло. Има пияни, оглеждат ни. Барманката има по-лош поглед, но се сеща за адреса. Насочва ни. Звучи ми объркано, но приятелката ми твърди, че е разбрала. Не очаквах да е толкова далече. Градчето наистина изглежда малко и задръстено. Оказва се, че между кварталите има доста дълги пусти разстояния. Снегът трупа. Хруска стъпките ни като чипс. Как ми се яде чипс. Детето реве, наоколо – пустош. Няма къде да свием крак да го кърмя. Питам я сигурна ли е, че вървим в правилна посока. Струва ми се, че сме излезли от града и не вървим към никакъв квартал. Казва ми, че е сигурна, но проличава, че не е убедена. Вървели сме още около половин час. Когато се изви силната виелица се свихме в някаква изоставена автобусна спирка. Стигнахме точно навреме. На открито и тримата щяхме да сме мъртви, но и тук не беше сигурно, че ще оцелеем. Кълцаше ни, на малки парченца ни кълцаше виелицата. Детето спря да плаче. Не бях сигурна защото го нахраних ли или защото умира. Прегърнахме се, а то беше между нас. Въпреки това беше студено. Много студено. Десетки дупки зееха. Децата се бяха забавлявали и хвърляли камъни по изоставеният навес. Някакво строшено стъкло забиваше връх в бедрата ми. Не мърдах защото имах чувството, че ще ми стане по студено. Не помня как се оформи мисълта. Ако можеше да се нарече безумието мисъл. Обичах я, много я обичах, а сега разбирах, че не съм обичала никого другиго. Заради студа ли, припомних си пасаж от приключенска книга която някога много отдавна бях чела. За да се спаси от студа авантюриста вади вътрешностите на коня си и се свива в тялото му. Тя изглежда повтори, че е искала да изпита родилната болка, за да даде живот. Нататък приличаше на кошмар. Детето не даваше никакви признаци на живот. Помня, че ръцете ми се стоплиха от кръвта й. Използвах строшеното стъкло върху което бях седнала. Забих го в нея. Разрязах я. Извадих вътрешностите й и поставих детето в утробата й. Нямаше да преживее иначе нощта… Спомените ми се връщат след месеци. Бях твърдо убедена, че това е кошмар, че като изляза от болницата, ще намеря приятелката си жива и здрава. Но от болницата се озовах в затвора. Двадесет години не дадох никакъв признак, че мога да проявя каквото и да е било насилие. Месец преди освобождаването си се видях за пръв и последен път с дъщеря си. Не приличаше нито на мен, нито на баща си. Косите й синеоки. Точно така: косите й синеоки. Толкова руси, че ангелски можеха само да се нарекат, а този цвят на земята да бъде видян единствено в палитрата на стар майстор защото в природата го няма. Толкова къдрави, че не приличаха на естествени. Принцеса. Всеки друг цвят на очите й, щеше да стои като скъпо бижу в комбинация с тази коса. А нейните бяха зелени с кафяви петна и златисти нишки.

Скрито зверче

 Скрито зверче

 

Възвърна мисъл пред волана, преди да е подкарал.Позвъни на момчето от службата, късно беше. Дано не е пило и то, каза му, че еприятелска услуга. Малкият прояви ентусиазъм. След минутка цъфна, живееше явнонаблизо. Зададе няколко глупави въпроса. Накрая:

 

-Но не искаш ли да те закарам?

 

-Не – отвърна му. – Само колата. Аз ще се поразходя.

 

Момчето се изсмя притеснено.

 

-Виж, тези улици...Два часа е, без кола.

 

-Не съм толкова пиян. Знам какво правя! – второтоизречение изрече доста властно.

 

-Добре, добре...-рече плахо момчето. – До утре!

 

-Пикльо! – промърмори когато колата се отдалечи – Тезиулици, два часа е, без кола, притеснен. Той за мен!

 

Изсмя се с презрение, после му стана мило.

 

-Трогателен е.

 

Огледа се, коя ли улица да поеме. Тъмни, приличаха нанадникнали в света му любопитни същества. Искаше да се поразходи за даотрезнее. Такъв в къщи му се стори неуместно да се прибере. Жена му ще го пита.Ще й каже. Никога не е имал проблем с алкохола. Почти не пие. Има си стил. Въввсичко. Дори в това, че сега малко попрекали. Тя ще мърка сладко. Ще е свилаколяно в скута му. Прави го по един самобитен начин. Много е естествена. Тойсъщо.

 

Ще й разкаже и останалото.

 

Много ще я учуди, като каже: “литературно четене”, тойи литературно четене!

 

Авторът му беше приятел от училището.

 

Беше му писал във фейса, но кой да му обърне внимание.Срещнаха се съвсем случайно. Има ли случайни случайности? Кой го знае? И каквотолкова го мисли. Май от алкохола по-зле му е повлияла компанията. Великиятпоет работеше в бензиностанция, за няма и шестстотин лева, а на години вече.Четиридесет и три.

 

Като тийнейджър…на бензиностанция! И на лицето муизписан тийнейджър.

 

Растял ли е през всичките тези двадесет и няколко сигодини?

 

Само се е състарявал.

 

И с торбички под очите.

 

Много близки бяха.

 

Съвсем на дете заприлича в радостта си, когатопоканата му беше приета.

 

След четенето и прозяващата публика, продължиха в“мансардата на бляновете” – истинска дупка. Май не и негова, а пак под наем.Студентска работа. Иначе компанията му – веселяци.

 

 

Тръгна и чашка, и приказка. И по-разбираема поезия чу.После и без друго всеки приказваше, а никой никого не слушаше.

 

Ще й го спести. Няма да й разказва. Нещо като нищобеше вечерта. Едно странно нищо. Засмя се. Кривна в произволна посока. И тогававидя мургавата хубавица с кученцето. Труженичка. Отдалеч личи. Къси панталонки,впита фланелка с дълбоко деколте. Дълги крака, тънка талия. Стори му се, чекърми помиарчето. Какво го е гушнала такава?

 

Още не я е попитал и тя започва с тарифите си. Той:

 

-За какво ти е това куче?

 

-Ами то прилича на теб, бате! Това е твоето куче! Купиго, само петдесетачка. Пичбул всяка мутра грозна може да има. Пари ще преброи итолкова, но това кожата ти е одрало. Любопитно едно – муши се навсякъде.

 

Засмя се, погледна го под лампата и завърши, но чисто,без акцент:

 

-Гледа като теб.

 

Стори му се, че казва истината. Кучето гледаше миловидно,опитваше се все едно да каже нещо. Както той цяла вечер, в компания в коятоникой не би го разбрал. Почти толкова подходящо беше мястото му през изтеклитечасове, колкото улично куче в обятията на мургава проститутка.

 

-Ама ти как така? – недоумяваше – Защо си го взелатози помиар.

 

-И аз не знам, бате. Той е искал да е при теб. Гледашкато него.

 

-Хайде взимай тази двадесетачка и да те няма.

 

-Но това си е мой офис.

 

-О, да. Съжалявам, хайде до скоро.

 

Кучето сви глава под мишницата му.

 

-Изобщо не гледа като мен. Така гледах, ама сега не.Когато бях приятел с този сладък неудачник.

 

Топла вълна се изля в гърдите му. Обясни си, че етоплината на кучето. После се закле да не пие повече. Разсмя се на глупаватамисъл. Седна на масата пред денонощното магазинче до дома си. Купи пърженикартофи на кучето и се учуди защо не ги яде. Реши, че хубавицата наистина го екърмила. Изпи бързо две бири.

 

-А се разхождах уж да отрезнея.

 

Преди новото количество алкохол да му е подействалореши да се прибере, че е по-глупаво да обяснява за кучето, отколкото за цялатавечер.

 

Слезе в мазето. Кучето скимтеше.

 

-Ти ще стоиш тук! Ще издържиш една нощ. Такова зверчекато теб, крих в себе си, толкова много години. Такова зверче като теб, крих всебе си, толкова много години. Такова зверче...-понечи да потрети, спря се –“То прилича на теб, бате! Любопитно едно! Навира се навсякъде!”...крих те.

 

Разстрои се от собствените си думи. Изкачи пешастълбите и съвсем му се замъгли съзнанието.

 

В къщи отвори бутилка уиски. Пи с жена си, смяха се.Напиха се и заспаха. Не помнеха дори дали са се любили. Стори им се щура нощ,защото подобно поведение им беше нетипично, а сега почти без повод, толковастранни.

 

Припомни си подробностите, едва двеседмици по-късно. Когато съсед го помоли за крик. Слезе да го потърси в мазето.И намери умрялото от глад скрито зверче.

 

©Стефан Кръстев

2010

Мизерстващият е не просто беден, мизерстващият не обича себе си

 Има една особено жалка персонификация на глупостта в нашето общество и тя представлява същество (от мъжки или женски пол), което се надсмива на други хора, че били недобре платени, а в същото време то, което е добре платено и парадира със социалния си успех, не може да си обърне никакво човешко внимание.

Ако е мъж е почти толкова елегантен, колкото Манол Пейков или пък Момчил Инджов.

Ако е жена е почти толкова поддържана, колкото Наталия Киселова или примерно: Ангелина Пискова.

Не знам с какъв кураж същите тези, изразяват презрението си за обикновените хора, които им личи, че се ОБИЧАТ. А човек трябва да се обича, за да обича и околните. Дори и в Новия Завет е писано: „Да възлюбиш ближния си както обичаш себе си.“, дори и атеист ще се съгласи в мъдростта на тази Иисусова повеля. Човек, който не обича себе си, няма как да обича и другите, защото за всеки светът започва от него и идентифицира света от себе си. И макар обичта към себе си не е краят, е едно добро начало на обичта към другите.

Не говоря за визия като природно качество. Не всички мъже сме Ален Делон или Стийв Рийс. Не всички жени са Ракел Уелч или…хайде нещо по-ново: Джери Райън (и тя не е в първа младост, но е по-красива и от времето, когато изгря като звезда, прекрасен пример, какво може да прави със себе си човек), но повечето сме тези, които не можем да имаме хубостта им.

Говоря за грижа и обич, каквато заслужаваме да си даваме изписвайки най-доброто, на което сме способни върху себе си.  

На смазан от умора в мината или в строителството, човек с неособено широк кръгозор, чиято социална среда започва и завършва с кръчмата е някак простено да изглежда зле, да не е много загрижен за себе си; за прекалено отдаден в грижите си към семейството си, но самообвиняващ се мъж (заради това, че не може да осигури най-подходящите условия за живот на дъщеря си и съпругата си) е някак приемливо да не изглежда добре (той се наказва), за безработния, който живее с чувството си за вина и е смазан освен материално и психологически от живота е обяснимо защо изглежда зле; или пък на човек, който не му стига времето; не му стигат парите. Все случаи обвързани твърде много с битови грижи.

Всъщност и на пръв поглед успелите социално се терзаят точно от това, което наказва най-бедните и е изписано по външния вид на най-бедните: на тези от най-бедните, които не се грижат за вида си, защото има и такива, които не позволяват външния им вид да издаде какво преживяват.  

Горе споменах няколко имена, защото това са и имена на хора, които са се надсмивали на настояването за референдум за еврото; които с презрение са говорили за животновъди, чиито животни са избивани от държавата; за миньори, които са се тревожили, че мината им ще бъде закрита.

 

Споменах имена на същества, чиито усти би трябвало да са били затворени от времето: избитите животни или животните, които би трябвало да бъдат избити се е оказвало, че не са заразени. Зелената сделка, заради която искаха да затворят мините, миналата седмица беше поругана от Тръмп при срещата му с Урсула. Споменах имената на същества, които никога няма да се покаят за грешката си, камо ли да се извинят, защото не се чувстват сгрешили в презрението си към „по-низшите“ т.е. по-бедни, по-социално слаби.

Та имената на няколко високомерни индивида от мъжки и женски пол споменах, защото парите и позициите, с които толкова се гордеят не ги правят по-богати от онези, на които са се подиграли.

Напротив – по-мизерстващи са. Щом сами толкова се мразят, че не могат да отделят малко средства: за козметика, за тренировки; за нещо, което ще ги усмихне и усмивката ще смекчи малко чертите от Маската на омразата, която е парализирала лицевите им мускули; щом не могат да хвърлят малко от излишните си килограми с тренировка, а се наливат до попикаване и това е единствената им утеха, по която удивително приличат на последния каруцар в селска кръчма.

 

Та, презрението им е презрение към себе си.

Една „селянка“ като Ана Петрова (чиито животни не успяха да убият), въпреки тежката физическа работа може да има суперфигура, далеч по-мускулеста от гореспоменатите същества от мъжки пол и още по-далеч по-женствена от гореспоменатите същества от женски пол.

Защото през нея тече живота, защото тя по свой начин се обича, а да обичаш себе си е начало на обичта и към другите. И понеже дава на себе си е далеч по-богата, отколкото тези мизерстващи заради собствената си душевност хора, някога ще бъдат.

 

Публиката я наказа с безразличие

 

 







Не, че нещо, но тук иде реч за "популярно лице" и със самочувствие на популярно лице. Лице за чиято популярност СЕ И ПЛАЩА и познайте с чии пари се плаща.

Това не е най-важното (т.е. с чии пари се плаща тази популярност), тази популярност би трябвало да е факт след като една от основните национални медии от десетилетие е трибуна на това популярно лице. Или "популярно" по-скоро "популярно". Погледнете с що за народна обич и интерес се ползват говорителите на статуквото.   


Тук е редно да кажа, че същата тази страница съм я администрирал лично, с години. Малко преди да се разприятеля с персоната се самоизтрих като администратор на страницата й, както я наричаше тя: "професионалната ми страница", голяма част от тези последователи съм й ги поканил лично. Мои приятели са.

Сигурен съм, че огромно число от тях вече не я следи. Тоест - дори изписаното, което е жалко за подобна позиция не отговаря на истината. Последователите й са далеч по-малко. Хората нямат интерес.   


Знаем какво е "гушене" нали? "Гушенето" е едно мъничко човешко зверство. Гушат се гъските, т.е. тъпчат се с храна, която няма как да не погълнат, понякога е и обогатена с антибиотик, целта е да им се увеличи черния дроб, защото после от него се прави пастет.   


Та, българския слушател е гушен с информация. Вижда се, че няма интерес към нея. И за сравнение, ето страницата на Карбовски.  


    



В единият случай имаме държавен служител, на когото се плаща от нашите данъци, а в другия 100% частник, който не разполага с ресурса на първия. Иначе и двамата са журналисти. Не, че ги сравнявам.   


Ето и нещо по-скромно. Понеже в блог-профила, който същата тази персона ползва, макар споделено или "споделено" с едно същество, което се прави на мъж, но не пращи от мъжество се говори с голямо презрение за всичко провинциално, ето как изглежда "професионалната страница" на една "провинциална" медия. При това скромна провинциална медия.     




  


И тук виждаме значително повече последователи, т.е. проявен от публиката интерес.   


За фалшът и лицемерието не само на информацията, която се поднася, а изобщо - фалшът и лицемерието в политиката на страницата на радиоводещата ни може да се съди и по профилната снимка. Тя е от повече от 20 години и всички я знаем, но ето по-актуалното й изображение. 

Голяма разлика, нали? Но не говорих за погрозняването, което е очевидно, а за фалш и лицемерие. Защото тази жена някога призоваваше за излизане от анонимност, за прозрачност и открито лице.

Да го беше направила!  



  


Къде е това? И къде е това:  



    

В повечето случаи човек не е виновен за погрозняването си. Но на тази възраст по-голямата част от жените стават по-красиви, не отвратителни. Говоря за жени, а не за кифли. За най-обикновени жени, някои от които работят на по две, по три места.

На 20-30 почти всяка може да изглежда като принцеса. На 30-40 половината могат да изглеждат като кралици. На 40-50 някои могат да приличат и на богини. Други, както е видно: на вещици.   


И тук не е въпрос на операции за разкрасяване, на козметика, на фитнес (не, че тези неща са излишни, напротив), става въпрос за това, че душата се отпечатва върху визията.      И ако една незле изглеждаща жена заприлича на страшилище, с което (да ми прости Господ изразните средства, не мога да намеря по-подходящи), страшилище, с което могат да се разстроят още повече дори децата в Газа, то тогава е живяла с нещо много, много гадно в себе си.   


Но страницата на един журналист не е модно списание и дори да изглежда толкова ужасяващо, колкото в конкретния случай, би трябвало да поставя актуализирани изображения, да е гордо с това, което е; т.е. да бъде с "открито лице".   

 

Особено, ако е един такъв журналист, който с години е призовавал за подобно достойнство, за изображение в блоговете и т.н. и т.н. Помним всички призивите. 

 

 

  Защо обърнах внимание на този дребен детайл? Защото публиката не прощава лицемерието. Можеш да я заблудиш, но дълго продължаваш ли - стига се до този печален резултат.    Егати, "професионалната страница" на репортер в Българско национално радио.           

 

 

Най-красивите очи

 Най-красивите очи

Тя не е уличница, танцьорка е. Ще ми се да е първото, не бих си нуждаел толкова от нея. Лесно бих я заменил с друга. Тя не се съблича, тя твори пластика. Извайва се като от глина. Събличала е джинси, събличала е и коприна, разкъсвала е официална вечерна рокля. Сплитала е плитки докато се съблича. Събличала се е от аромата, който ме е довеждал до лудост. В началото за мен беше просто една скучаеща вечер.Повяхващата хубост с червената коса и циничният език ме заговори доста нахално, но не успях да я разкарам. Притежаваше очарование. Огледах се плахо за фотоапарати. Смотолевих, че имам работа, тя се изкиска и ме хвана за ръкава.-Отпусни душа. Защо ти е цял свят, като я държиш заключена. Виж, имам момичета. Не е като другаде.Имам властен тон, когато се наложи. Опитах се да го използвам, но сводницата като че ли се развесели.-Искаш ли да видиш онова което ти е отвътре. Голо, чисто. Няма да го докоснеш, а то няма да разбере кой си. Твоето желание ще е със превързани очи и само ще танцува, защото то не се отдава. Поне за пари, не. Разбираш ли, желанието не се купува.Не я разбирах, но май и тя не се разбираше. Изглежда бъркаше думи.-Знам кой си. Никой друг няма да научи. Довери ми се. Ето това е ключа от хотелска стая. Една от многото, която може и да си ангажирал, а занапред, ако пожелаеш, ангажирай ги сам, чрез свои хора. Нека да са винаги различни, за да остане неопетнено името на което държиш и което е истинските ти дрехи...Изкикоти се. Грозно, но завладяващо умееше да се смее. И макар на години, този смях й предаваше неудържим сексапил. Спечели ме. Познавам хората на които можеше да се има доверие. Тя беше една от тях, а момичето както и предполагах, местно създание. Красива чайка. Разтваряше криле, не се събличаше. Просто летеше във фантазията. Тя не знаеше млад ли съм или възрастен, мъж ли съм или жена, сам ли съм или повече има ли ме в стаята. Тя се събличаше пред фантазията си. Нямаше професионализъм, имаше естество. Не го намираше нередно. Лицето й самата невинност. Искаше ми се да видя очите й, но точно тях не биваше. При този ограничен живот който водеше едва ли щеше да е способна да запази тайната. Пред кого се е събличала поне три пъти на седмица. Пътувах само за да я видя, разпределях деловите ангажименти така, че да я видя. Винаги в различни стаи. Имал съм за кратко любовница, съзнах, че не си заслужава риска. Този път не бях способен. Идваха и избори, когато най-силно горях и бях на прага да я прегърна, да поискам и повече, което не беше част от сделката и можеше всичко да провали. Борих се със себе си. Исках всичко да приключа. Не мигвах по цели нощи. Дали, ако я направя своя любовница няма да ми мине. Най-вероятно: да. Но тогава може и да посегна на живота си. Изсмях се на тази мисъл, но страховито ми прозвуча самият ми смях. Не съм го подозирал от себе си, ала бях способен на такива крайности.ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ, ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИС превързани очи, отдава голота на непознато. На жадната ми природа която храни лиги с формата й. На гладната ми природа. Сладострастната й хищната, способна винаги да я разкъса. Винаги на прага да го стори.Сънувал съм и неведнъж, че е махала превръзката. И това беше краят. На кариерата ми, на всичко което съм съградил...Събуждах се потен, а утринта красива.Краят на всичко, което съм съградил или начало на живота. Обърквах се. Исках да видя очите й. Колко ли са красиви. А ако не са.Нямаше част от тялото която да не разголваше, ала скритите очи в случая бяха далеч по-възбуждаща тайна, отколкото да речем скритите зърна на безкрайно надарена с природата на форми, непозната.И когато реших да й кажа да махне превръзката, а гласа ми спря в гърлото и не можах да го изрека. Тя сякаш чу мислите ми.С един замах, най-сетне истински са разголи.Не бяха големи, нито с екзотична форма. Винаги съм мислил, че ще се окажат светлозелени, но бяха тъмно кафяви. Като зърната й. Топли и нищо повече. Срязаха ме, като нож се заби погледа й. Много прочетох.Искаше й се, но не беше способна да опази тайната.Това бяха най-красивите очи.На предателството. Или по-скоро: на истината! 2009-05-20СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)Раздел: РАЗКАЗИ Цикъл: разкази - 09

Спяща любов

 Всяка нощ като заспи снимам лицето й.

Казват, нямало по-красиво от спящото лице на любимо същество.Вярвам им.

Снимките не й показвам, тя не знае за тях. Води меколекционерска страст, друга си нямам. Можех да събирам марки или кибритчета сголи хубавици.

Да пиша стихове или да си водя бележник – интимни завоевания.Тях оставих още като започнах снимките. Все търсих красота в чужди тела, всестрадах, че не мога да я опазя. Снимах голи две – три, които ми разрешиха.

После изгорих и снимки и ленти. Хубави снимки, художествени.

Пламъците сърцето ми изгаряха докато се свиваха и цвърчаханегативите, но по-красива и от снимките беше тайната която трябваше да сеопази, а сладките пеперуди: семейства имат, деца.

Проявили са слабост, позволили са ми.

Всеотдайна е жената, даже в лекомислието си - докрай седарява.

Себе си е готова да погуби, само миг – щастие, за любовникаси да сътвори.

Обичах ги също, затова не опазих красивият спомен за тях.

Още са топли пепелниците, догорели остатъците от лентите.

Пуша забързано, чудя се, къде съм попаднал, защо се чувствамразличен.

В моята фотолаборатория съм, в избата.

Чувствам се, сякаш с взлом съм проникнал в съкровеното кътчена някой друг.

Променило ме е с нещо решението ми, малкото смелост, която мибеше нужна за да унищожа красивото, за да опазя доброто. Доволен съм от себеси!

Десет пъти си го повторих. Или бяха сто!

Май го изкрещях, като че ли ваничките и копир-апарата, можехада ме чуят.

Доволен съм! Доволен съм! Кого ли лъжа.

Не съм, чувствам се празен. Много празен, тъмно ми е предочите.

Познавам светлината, тя ми е ноти и цветове. Изглежда миограбена.

Подуших неприятности, много неприятности. И за това унищожихснимките...

В остатъка на деня бях като пиян. Изглежда от вдигнатият адреналин.

Един от моделите ми се обади.

Крещях “ало”, “ало”, “ало” все едно не я чувам.

По-късно пак ми позвъни, а аз пак крещя: “ало”, “ало”, “ало”.

Пред очите ми играят пламъците на горящите й снимки,пламъците на свещите отразяващи се в очите й, когато тя като котка свита наканапето шепти: “Искам те! Искам!”, а аз я снимам за да не полудея от болката,че този миг ще изтече.

Не помня дали ми позвъни и трети път.

Присъни ми се, беше объркано, не помня как.

Събудих се, облян от пот, чувствах се нищожество.

Твърде страхлив за да имам право да живея красиво. Изгрявашеслънце. Струваше ми се, че моят модел – моята любовница е разтворила криле отогън, за да отлети в друг свят. Онзи, който я заслужаваше и нямаше нищо общо смоят, тъй ограничения.

Отчаяно ми беше. Имах чувството, че щом е красота:престъпление е.

Престъпление са реките и горите.

Престъпление са думите и дюните.

Престъпление е и топлината на спящата ми съпруга, защото еискрена, а аз я мамих. И странно, но точно в това, че е измамена усещам ощекрасота. Защо ли?

Не мога да го обясня.

Май в нея съм намирал изобщо алегория на времето и надеждите,но не съм сигурен. Искам да я опазя, искам.

Снимам я.

Очаквам нещо да се случи, цялата истина да излезе наяве.

Все имах чувството, че “Големият брат” наднича от всякъде.

Снимам я, да я опазя. Нея, престъпната.

Измамената и измамната.

Хубостта, която ще изгубя.

Снимам я и на следващата и на следващата и на следващатасутрин.

Цял месец така, после започнах вечер.

След като заспи вечер да я снимам.

Ще направя най-голямата колекция от спящи лица на съпруга.

Сънува нещо приказно, изписали са го чертите й.

Искам да разкажа тази приказка.

Със светлина и сенки да я разкажа.

Аз нямам богат дар слово, но въображението ми ме е пренесло вонзи непознат свят, нейният. Онзи, който само сънува, за който неподозира, алицето й е сянка на онова, което изживява.

Чувствам я чужда, не разбирам какво й е.

Разбирам какво й е било, когато аз погълнат във вдъхновениесъм се държал както тя сега.

Снимах я и в болницата, веднага след като имах възможността.Едва я спасиха със спуканата язва. Бързо се състари, почти отведнъж. Лицето йтебешир, издълбан с ножче, тъй, че да прилича на лице. Тебешир изписал почерната дъска на живота един неразбираем свой стих или формула, за да го изтриебързо парцала на времето.

Текат ми сълзите, не мога да доближа визьора до окото си, чевсичко размазвам. Снимам я. Виждам я размазано на снимките излиза ясна. Тежкоми е, а искам да ми е кисело. Флиртувал съм с красотата. Със самата красота.

Ей, тъй заради спорта съм флиртувал. Да се изфукам пред себеси, че съм имал кураж да флиртувам. Без да предполагам, че тя все пак ще ми сеотдаде и ще разголи една неподозирана природа. Която не съм заслужавал, защотоне съм разбирал. Е, нищо лошо! Даже щастливо, но ми тежко, тежко.

Искам да ми е кисело.

Четиридесет години минаха от онази сутрин в която направихпървата снимка, а вчера ме пита невярваща:

-Как опазихме брака! Как! Като и двамата, едни...Луди глависи бяхме. Много грешки направихме един с друг...

Лошо ми стана, като ми зададе въпроса. Дали не е откриласнимките! Ужас! Вдигам рамене, а тя чаша:

-Аз знам. Любов - рече ми и я прегърнах.

Същата вечер я снимах за последно. И това беше най-красиватай снимка. На другата сутрин унищожих всички. До една.

Почти перфектна

 Можеше да разказваприказки, каквито в хиляда и една нощ не са описани, а еротичната им страна даразкрива безмълвно: с милувки и танци.

 

С една усмивка дори,събличаше повече жени отколкото могат да се видят в разюздан сайт в интернет.

 

Можеше да се държиприятелски, като печено момче.

Имаше най-разкошнитегърди и можеше да ме бие на карти, а понякога успяваше даже на шах.Най-естетично издържаното дупе. Сякаш двамата Велики Майстори, мъж и жена Природаи Дух десетки хиляди години го бяха ваяли, за да носи този шедьовър.

 

Стройни и мускулестибедрата й – дива кобила. Вит гръбнака й – дива кобила. И гривата й дива – многодива кобила. Но руса, пламъци се веят.

 

Пожароопасна е.

 

И клетките йпожароопасни.

 

Бутафорна жива факла.

 

Гори, но невъзпламенява около себе си, освен с фантазия. Само един дефект има.

 

Тежи ми, много ми тежи,но най-ужасното е, че го усеща.

 

Тя всичко усеща, коетое прекрасно, но това ми усещане понякога искам да скрия.

 

Някога се съмнявах, чеще ме напусне.

 

Не знам какво намира вмен, подобна жена.

 

Все си мислех, чеподобни летят на високо.

 

Нямат връзка съсземното, с живият живот или поне това, което ограниченият ни бит, възприемакато жив живот.

 

От осем години смезаедно.

 

Като в първата седмицае от една страна, но много по-хубаво.

 

Готви прекрасно и можеда бъде тиха и гальовна.

 

Люби се като блудница,а може да изписва свян на момиче.

 

Като две блудници едновременнос едно тяло се люби.

 

Дори цвета на очите й етолкова богата галерия, че на земята подобна няма, а аромата й още по-богата,но не могат и двете да се сравнят с ласките й.

 

Тя рисува по тялотолегендарни оргии, на полубожества и хора, изважда от формата, от моралнитеграници и усещанията, които мисъл, живяла и един ден в благоприличие не може даси позволи.

 

Само един дефект има.

 

Не съм виждал подобнажена, но може да си говори мъжки приказки като мъж.

 

Разберете ме правилно:има много жени които имат по-дълбоки познания по теми възприети като типичномъжки. На една част от тях, тези приказки стоят като еротичен аксесоар, катонакит, който само подчертава женствеността им, като нейна рамка. Другитезаприличват на мъже, само дето са по-мъжки момчета от истинските мъже. При неяняма никаква промяна. С тях и без тях, тя си е цялостна и завършена. Не са йтипично в характера, но характера й, не ги изключва.

 

Стои и еднакво секси ипурпурната рокля, вечерната и коженото яке и джинсите. Секси е на нощните плажове,на които отиваме, за да сме сами. Секси е и в сако и нощница.

 

В дебело палто, асигурен съм, че и в космически скафандър пак ще е секси.

 

Само един, единствендефект има...С криле е...

 

Огромни оранжеви криле.

 

Може да лети с тях,правила го е, за да ми покаже, но за да не се боя, че ще я изгубя, не лети.

 

Гали ме с тях,прекрасно е докосването им.

 

Покрити са с ерогенниточки, когато ги целувах, някога преди години, от възбуда почти изпадаше внесвяст, но напоследък само пърха с тях докато се любим.

 

Могат да се свият подвсяка дреха и не личат.

 

Единственотоограничение ни е, че не можем да идем на плаж през деня.

 

Все си мислех, чеподобни летят на високо.

 

Нямат връзка съсземното, с живия живот или поне това което ограниченият ни бит, възприема катожив живот.

 

От осем години смезаедно. Не знам какво открива у мен.

 

Все по-красива е,повяхва като всяка жена, а на четиридесет и две е значително по-сладостна,отколкото на тридесет и четири.

 

Носи онези омагьосващиферменти, които само високата класа материя притежава.

 

Само тези криле! Самотези криле.

 

Напомнят и на дваматаразличието й.

 

Тя не е от този свят.

 

Над четири милиарда, аникой няма криле.

 

Нямат и в квартала,нито в службата, дори и по телевизията нямат, освен във фантастичните филми, ноонова е специален ефект или анимация.

 

Красиви са, не отричам.

 

Всъщност защо пък даняма криле. Нейна си работа. И нали не лети с тях. И какво пък, ако лети.Свикнал съм и без друго.

 

Вярно, падам сипонякога и по жени, които далеч превъзхожда, мисля за тях, понякога се и срещаме,но това е най-малкото. Просто нямат криле. Но другите не са това за мен, коетое тя.

 

Щях да й го кажа, щях.

 

Тя ме постави предсвършен факт.

 

Всъщност, аз, намерихонзи хирург, който се съгласи да й ги отстрани оперативно.

 

Казах й добре да гообмислим, после се смях, казах, че е глупаво. Каквато природата я е създала.

Преди малко ми позвъни.

 

Операцията миналауспешно.

 

 

©Стефан Кръстев

2008

Страст и поза

 Страст и поза

Странно момче е. Живее в свой свят.

И очите му едни такива: големи, говорят.

Говорят и цветята в снимките му. Теменужките са клюкарки,лалето шепти любовни стихове, розата с глас на секстелефонистка: изповядваинтимни свои тайни. Истина е, чувам ги. И не си въобразявам, защото и другичуват същото. Умее да снима цветя.

И облаци също. Облаците мълчат, но надничат от тях лица наистини които не могат да бъдат изречени. Стеблата му са пияни танцьорки, притова безсрамни. Странно момче е, отдавна на години мъж. По-възрастен е поне спетнадесет години от мен, но чувствам се какичка.

Снимал е веднъж косата ми, разрошена от вятъра. Изчервих се,лесно не се изчервявам. Не знаех, че косата ми, можела да бъде такавабезсрамница. Даже малко му се разсърдих. Троснах му се, стресна се. Дано не еизтрил снимките. Дано. Дебнал ли ме е от прозореца или е станало случайно.Бързала съм за работа. А вятъра ме е опипвал, чувствала съм го, но съм сеправила, че ми е все тази.

Също като маце на купон, което се прави на по-пияно ипо-заспало отколкото е наистина, за да даде възможност на някой, да севъзползва от състоянието й, само защото пред себе си, не би оправдала, че му сее отдала или просто му е позволила да я поопипа и полигави, въпреки, че надивата й нимфа й се иска.

Тъй и аз с вятъра. Вдигнал е косата ми като поличка, галил епод нея, някакво мое латентно, побъркано от възбуда същество или съществуване.Изписала съм го. Запечатал го е. Дано не е изтрил снимките. Нямам кураж да гопопитам, пази ли ги. Зле реагирах. Малко се бои оттогава от мен. Изобщо, твърдебоязлив е.

Три гаджета преброих, че смени. Все хубавици, но не е способенда поддържа дълго връзка. Сам е сега, като че ли така му е най-добре. Снима икамъчета и водни капки. Виждала съм му и сайта в интернет. Не му казвам, че съмму редовна посетителка. Преди и лично ми показваше снимките, но след оназислучка с папарашката снимка на косата ми, не мога дори да го помоля. Той пък меобикаля по улиците. Държа се като звяр. И се чувствам по-голяма, макар да мепомни от дете и пред очите да съм му отраснала.

Спря напоследък да публикува нови снимки. Честно, тревожа се.За кого ли! Май за себе си. Зависима съм от красотите му. Иска ми се да съмнякое от цветчетата му или облаците, стеблата или камъчетата. Изкушавах сеседмици за стъпката. Тресях се цяла. По-дръзка съм. Кратък е живота. Инесигурен, много несигурен. Загубих съпруга си за една секунда. Само три месецабяхме заедно, но връзката ни беше от три години.

Още ме обича, не може да се върне. Плаши го живота тук, пишеми понякога мили трогателни глупости. Отдавна го възприемам като свояизмислица, красива своя измислица. Даже не сме разведени официално.

И не го желая.

Така се чувствам по-равнопоставена с мъжете които по-често мепривличат.

Имам ги за кратко, после при съпругите си.

Правя се на сърдита, но е номер.

Ничие щастие не желая да развалям.

Мисля, че отдавна свикнах със самотата си. Харесвана съм,желана съм има и луднали по мен. Мога да променя всичко, все отлагам. Сигурножелая нещо по-различно. Търся го, не вярвам, че го има. Не вярвам, че милипсва. Чувствам го край себе си. Някакво присъствие, споделено извън представитени за споделяне. Някого си имам и ме има някого. Не съпруга ми, той е самодокумент, който е лъжовно обяснение на усещането ми. Имам си периоди, когато мистава ужасно. И напоследък, пак така. Разгонила се е до полуда котката подкожата ми, дразни ме.

Котка, ама истинска кучка.

За пет мръсници фантазии имам.

Няма какво да ми попречи да осъществя някоя, нещо не страдамот излишни скрупули. Чувствам обаче, че ще се излъжа. Не това искам, а нещопо-различно.

Липсват ми снимките му.

Говорещите цветя и събличащите страховити истини облаци,кършещите бедра стебла и косата ми, запретната като пола от вятъра. Искам да мупозирам.

Не набирам кураж да му го кажа. Все едно не съм аз. Аз винагисъм била дръзка. Момчешки съм се държала. Агресивно почти, плашила съм някоимъже даже. Не мога да се позная. Колко му е да му кажа, направо да си му кажада ме снима без дрехи.

Живее над дома ми.

Двадесет и една стълби, но ми се струват двеста ичетиридесет.

Изкачвам ги и силите ми свършват преди да потропам на врататаму. Защо няма звънец! Не, по-добре да пусна обява във вестника:

“Търся еротичен модел за любителски снимки!”

Ще привлече погледи. Ще се правя, че е заради парите. Няма дами пука, ако някой загорял нерез поиска повече от снимките. Ако не ми хареса щего ритна в макарите. Късам се от смях като си ги мисля такива, но по-скоро затова ще намеря сили. Да. Твърде държа на този. Боя се да не ме разочарова.

Много се боя.

Ами, ако той поиска нещо повече от снимките! На него няма дауспея да откажа. Няма. Но не това искам. Не това. Искам да ме люби с очите си.Както люби цветята и облаците. Това искам. Другото ще опошли. Боя се да неостана разочарована. Гоня мислите, гоня желанието. Но най-накрая все пак му гоказах:

-Искам да ме снимаш гола!

Прочетох въпроса в очите му и се изсмях, но сериозно изрекох:

 -Да! Само да меснимаш! Само да ме снимаш! Разбираш ли, не ме разочаровай, моля те! Малкокрасота е останала жива като усещане, за мен. Моля те, не я погубвай.

Нещо обърка език. Прегърнах го, съвсем приятелски. Отседнахмев едно кафе. Той само горещ шоколад, аз изпих два малки джина. Смях себезобразно, исках само да му покажа, колко освободена мога да бъда. Всичко енегов избор, аз съм природата.

Свободата е негова. Давам му я. Но пак го помолих да не меразочарова.

Предложих му да ме снима легнала в локва, как мажа гърди ибедра с калта.

Разтвориха се устните му от възбуда. Помирисах го. Ще севзриви.

Харесва ме. Признава ми, че винаги съм го привличала.

Притесни ме, какво значи това “винаги”! Та той ме познава отдете. Навреме се коригира, все едно прочел мислите ми. Откакто съм станалажена.

Късам се и искам да избягам, ала не мога. Ще ме разочарова.Контролира ме.

Аз не исках това. Исках само да накара да говори голотата ми.Ще ме разочарова.

Чувствам го. Ще ме разочарова.

Исках просто да ме снима.

Само да ме снима. Нищо повече.

Само да ме снима.

Да го вдъхновя.

Напоследък няма нови творби. Това исках. Но и той е катовсички останали мъже. Подлудил ме е. Следвам го и знам какво ще се случи.

Безволева съм и вървя като на заколение към изпълнение напотайно мое желание.

Не биваше така, друг подход трябваше да намеря. Ако ивъзможен.

Събличам се.

Като ослепяла съм.

Чувствам се огромна като космос, а в мен избухват милиардисвръхнови. Изживяват за секунди кратките си стотици милиарди години и серазтварят в черни дупки които ме просмукват в себе си.

Снима ме, снима ме.

Сякаш ме гали, побърква, целува отвътре. Ще ме разочарова.

Гледам на другият ден снимките.

Снимал е душата ми.

 Отдадена на ангела насветлината – своят дявол. Шедьовър.

Не съм виждала нищо по-красиво. Не съм аз. Не е просто голажена в еротични пози.

Материята е. Цялата материя като женско тяло.

Всички природни стихии, побеснели. Крушителни и съзидателни.Стене всяка моя клетка, стене със светлосенки. Чувам ги. Ясно е виждал, че гожелая! До полуда го желая!

И не се възползва. Само ме снима!

Виждал е, че го желая, че говоря глупости, но послуша устнитеми...

От страх да не ме разочарова...така ме разочарова!

 

©Стефан Кръстев

2008

Секс, Еротика и Любов

Най-лесно ми беше да се заговоря с Любов, най-трудно даподдържам разговора.

Тя имаше най-много обожатели и обожателки, отделяше ми времекогато можеше, не съм сигурен дали ме четеше винаги. Не беше сантиментална,държеше се доста дръзко, а понякога ставаше груба до цинизъм.

До сантименталност стигаше често Еротика, тя плачеше, тя сеподмазваше, хитра актриса, расова котка, галеше се и с думи, но разстройваше.Иначе рисуваше прекрасно, повече си падаше по пейзажи и натюрморти отколкототела.

Казвал й съм, че не й отива този никнейм, тогава чувството йза хумор ставаше тънко като паяжина, докато се усетя ме оплиташе в лепкавамрежа и висвах на някой ъгъл на стената. Мислех си я за тотално откачена. Тянямаше как да знае, но знаех айпи–то й. Отговаряше на айпи – то на любов и наайпи – то на Секс. Колкото и да се различаваха, толкова си и приличаха. Това менакара да се усъмня и да направя проверката.

Третата беше най-добрият стратег и всъщност най-невинната.

Държеше просто на чистотата и като тяло, и като стил наповедение, за дух няма да говорим. Вероятно, вероятно и на тази чистотадържеше.

Изреченията кратки и ясни, бързо приключваше разговор, безизлишни обяснения.

В началото тя се е ползвала с най-голяма популярност иестествено с този никнейм, но после, после е показала, че си е доста сложно даприемаш живота в простота. Често респектираше и мен. Единственото, което й бешечуждо и в което си личеше, че се престарава бяха вулгаризмите. Не ги използвашеумело, явно живяла далеч от улицата, учила се да общува най-вече от книгите, аможе и да беше въпрос на характер.

За да не се мисли за много хитра и аз си направих триникнейма, само, че тя нямаше как да засече, че пиша от един и същ компютър. Вначалото си имах по един за всяка. После ги размесих, защото Любов си падаше поВиртуалният приятел, а Виртуалният приятел беше виртуален приятел на Еротика,тя от своя страна си падаше по Горски меланхолик, а първоначално той бешепредвиден да общува с Любов, но й го открадна бързо Секс.

Щях да получа вече разтроение на личността, каквотопредполагах, че има моята събеседница, когато изпаднах в страшно конфузнаситуация.

Кой античен мъдрец беше казал: „И най-умният си е малкоглупав.” – чел съм го някъде из мрежата, забравил съм. Разшифровах я, детайл подетайл, като Матрьошка я разглобявах за да стигна до дъното й.

Еротика ми призна, че не е омъжена Любов, че не е тридесет итри, а двадесет и една годишна. От Секс научих как изглежда. Не е руса, дори епо-тъмна от кестенява, но изглежда руса, такова впечатление прави зарадисмуглата си кожа с жълтеникав нюанс. Приличала е на азиатка, с опънатите очи,но с доста светла за азиатка коса.

Стигнах й до снимките. Не очаквах, но първа ми прати снимкатаси Любов, после беше Секс и накрая Еротика. Разбира се, получиха ги трите миразлични никнейма. Виждах една и съща жена, а отдавна не се съмнявах, че е еднаи съща, когато допуснах, че са тризначки и наистина се оказаха тризначки. Итогава осъзнах, до къде се е стигнало. Докато си мислех, че е една се увличах виграта и неусетно се беше случило нещото. Увлякъл се бях и по трите, като поедна. Разбира се, аз можех да направя оттук нататък избор. Но страшното беше,че и те по свой начин се бяха увлекли.

Секс вече не можеше да скрие любовта си.

Любов желанието да прави секс с мен, а Еротика по нещо и отчувството на двете.

Всяка от тях беше ужасно ревнива към сестрите си. Това ми сеструваше най-забавната част, докато не допусках, че наистина са три. Всякаискаше среща с мен. Опитах се да разкарам Любов, но колкото по-грубо сеотнасях, толкова повече се задълбочаваше желанието й. В началото тя простоискаше приключение, преживяване за нощ от което можеше и да се лиши, но когатой показах, че не го желая, тя изглежда осъзна, че ще направи всичко възможно иневъзможно да не се лиши от това преживяване.

От Секс не можех да се откажа, защото изглежда нея обичах. Тяси беше и най-чистосърдечната, онази която несъзнателно съм търсил из живота иинтернет, докато съм си мислел, че се забавлявам. В същото време Еротикаизживяваше тежка душевна травма, нуждаеше се от приятел, а друг не намираше.Мислеше, че съм искрен, а аз бях възможно най-неискрения от всички от чиятоискреност за седмица се беше разочаровала.

С нея положението беше най-деликатно, готвеше и изложба,рисуваше ежедневно и казваше, че ако не е било вдъхновението, никой не еспособен да издържи на това което прави. Малко камъче да й се изпречило,преобръщала се каруцата. Кикотеше се, както допреди малко плачеше. Чувах всеедно гласа й, чувах все едно…сълзите й, как се стичат и кап, кап, кап…понабъбналата гърда, а пишеше за съвсем други неща. Всяка от тях искаше среща,държаха ме по двадесет часа пред компютъра.

И накрая в умопомрачение си признах. Да можех да стана трима,бих го направил. Сещам се за една серия от „Приказки от криптата”, когато двеблизначки си разделиха с бензиновата резачка кавалера си донжуан, предложих имда ме направят на три. Едната плачеше, другата си смееше, третата направо сипредложи да направим оргия – това беше зъл сарказъм, но само началото на товакоето последва. Направи ме на парцали и си облепи стаята с мен.

 

-Ще те чакам! Не разбивай и последното което си направил иоще можеш да запазиш. Решихме аз да се срещна с теб.

 

Не ме чакаше, чаках аз. Едно ми стана ясно. Никога няма даразбера с кои от трите никнейма имам среща.

 

Дали някой изобщо е наясно?

Всички любовни желания

 Всички любовни желания

Бедрата й се удължаваха и ставаха по тънки, коремът хлътваше,гърдите растяха или се смаляваха. Косите й сменяха дължина, обем и цвят.

Отдаваше му се с три, осем, а понякога повече жени на нощ.

Всички, които е имал преди нея му отдаваше, всички които енямал, а е пожелавал: съзнателно и несъзнателно. Дори тези които бяха табу,сега можеше да люби, без това да представлява извращение.

Всички, които срещаше по улицата или в офиса.

Всички, които виждаше по екраните или милионите производнисъбирателни техни образи.

Възхитителните високи богини, които крачеха по земята вдетските му години и разгаряха мечти и чувство на недостъпност.

Магазинерката и касиерките в супермаркета. Ватманката съссините очи и поп-певиците. Разтапящите в златокожи фантазии, стотици форми наприродата и желанието, налягали по плажовете, запечатани в съзнанието му оттридесет лета насам. Можеше да е черна и жълта.

Приказна героиня с поведение на пеперуда, звяр и птичка.

Малко тъжна или екзалтирана, пияна и без да е пила, с всичкивъзможни гласове да изрича през стенания на всички възможни езицинай-възбуждащи думи.

Кожата й създаваше различно чувство при допир.

Менеше темперамент и поглед, способности.

 

Случваше се да бъде и девствена.

 

Смееше се често, понякога и плачеше.

Стихия с котешки нокти които драскаха, мързелив цепелинклатушкащ се под ясно синьо небе, унесен във вълшебствата на ласките. Пумпал отпламъци в женско тяло. Почти момиче докосването до което е престъпление илиувяхваща сладост на дълго лишена от интимност застаряваща влюбена.

 

Преди да е пожелал жена, отдаваше му я. Четеше желанията мупреди да ги е усетил. Сама не помнеше трансформациите си, не знаеше за тях.Веднъж я попита, но тя не го разбра, помисли си, че не говори буквално. Речему:

 

 

-Тази която те обича и обичаш, може да бъде всяка, наистина.В нея да откриеш всички останали. И аз искам да бъда всички жени затеб....-усмихна му се сладко, целуна го, каза му, че го обича. Напомни му, че едобра актриса, въпреки, че сцена не познава. Добра актриса в живота и може дасе всели в тази която пожелае. Засмя се. Не говореше сериозно. Не, неподозираше за способностите.

 

Иначе беше дребничка и симпатична, малко невротична,светлозелени очите й. Извън леглото приличаше единствено на себе си. Буйнадоста, момчешко поведение, псуваше често, но умееше със същата лекота да пишекрасиви стихове. Имаше моменти, в които я ревнуваше, но от четири години бяхазаедно.

 

Осъзна, че флиртовете й са за да създадат приятно чувство.

 

Нямаше намерение да му изневерява и може би сериозно говорешекато му казваше, че от своя страна открива всички останали мъже в него. Далитака буквално както той откриваше всички жени в нея, можеше само да се гадае,но си чувстваше, че е зависима от тялото му. Закъснееше ли и с половин час,звънеше му. Гласът й беше напрегнат, после му казваше:

 

„Колко съм глупава, колко съм глупава...”

 

Възможно е, сама да искаше да се освобождава от себе си. Отформите и самоличността си. И тъй като това тя умееше единствено правейкилюбов, толкова да го желае. Всеки иска понякога да избяга от себе си. Да сиотпочине от това което е. Но тя го умееше и беше привикнала.

 

Извънземна ли беше или някаква нова човешка раса, оръжие залюбов произведено във военните лаборатории или феята й беше сбъдналанай-съкровеното женско желание, отказал се беше да отгатне.

 

Можеше само да фантазира, а тя превръщаше в реалност всичкитему фантазии.

 

Покриваше се със светлозелени люспи като извънземна или сепревръщаше в ефир и трепети носещи екстракта от най-приятните усещания наплътта без да бъдат плът, каквато вероятно си представяха и двамата новатачовешка раса. Довеждаше го до припадък, пробуждаше всички желания, вадеше го откожата и напълно лишаваше от воля както може едно оръжие за любов илизаприличваше на малка пепеляшка. Даваше му дори невъзможните и достъпни правешеоще много възможни форми, които за нрава, поведението му и моралните му нормибиха били невъзможни. Можеше да се превръща и в две. Не помнеше. Винаги можешеда предизвика желание, винаги да го накара да забрави умората. Винаги доволнаот него.

 

Необяснимо беше, че той все пак си хвана любовница. Женакоято също често откриваше в нея. Първата нощ си помисли, че просто е грешка.Обясни си го с това, че настройката му е такава. Имал я е и преди да се еслучило и не е отдал значение на това което се случва. Но срещнаха се отново.Потретиха. И вече не можеше да скъса, чувстваше го, макар да не може да си гообясни.

 

Когато изгуби всички жени с жената която му ги отдаваше,която разбра за връзката му и го напусна и той остана с тази която имаше и муотдаваше себе си единствено, странно, но се почувства щастлив.

 

 

©Стефан Кръстев

2008