Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 8

Плевен-Варна-Балчик-Варна-Плевен

 

Събудих се още в 03:30, не знам защо, сигурно съм се вълнувал, но е било на толкова дълбоко ниво, че разумът ми не го е отчитал като вълнение. Може и да е било леко притеснение, че намеренията ми ще се провалят, защото чувах падащи капки, не приличаше на сериозен дъжд (както се и оказа), но не бих предприел в дъждовен ден това леко и приятно приключение. 
По пътят към гарата осъзнах, че предната ми гума е мека, а трябваше да премина над 80 км. - непознат терен. Казвам "непознат" за колоездене, защото с кола, ако човек не си го постави специално за цел, няма да обърне внимание на подробностите, които правят пътя по-тежък или по-лек за колело. Иде реч за Варна-Балчик.
Глупаво беше това с гумата и толкова се ядосах на себе си, че бях готов да продължа така. Разумните носят със себе си помпа, аз малко разчитам на добрия шанс. Ще си взема поука. 
Добре, че освен да напомпам гумата бях си забравил и очилата, а без тях съм доста беззащитен. Плюх си на педалите и спринт към квартала. Времето ми стигна не само да напомня гумата, а и докато чакам влака да напиша кратък статус във фейсбук и да направя това селфи. 
За тези, които не знаят: тарифата за пътуване на колело е 3 лева. Независимо дали пътуваш 5-10 или както беше с мен в случая: доста повече километри.
Влакът пристигна във Варна 11:55 - точно по разписание. Ободрил се бях, а стоял твърде дълго неподвижен и не се спрях за снимка. Реших, че ще е при първото спиране след излизане от морската столица, а то се оказа чак - при излизане от Кранево, на 12 километра от Балчик. 
Хубав път, не съм бързал, по-истинските колоездачи от мен (поне 1 момче и една двойка) бързо ме изправариха с шосейките си. Още на излизане от Варна. После по пътя бях единствения с колело. 


Минавал съм десетки пъти тези места с кола, но както вече казах: не ми беше познат като колоездачен. Никога не бях преминавал по него и извън сезона - оказа се много по-приятен отколкото съм очаквал. И изобщо...


Морето е различно извън сезона, а тези места са многократно по-красиви по това време. Прилича на специален ефект, фон за медитация, с ОЧИТЕ СИ ЧУВАШ разтварящ те над вълните ъмбиент. Няма е шумната суетня, самите хора са по-спокойни, част от тях избрали за почивка това време именно заради спокойствието. Напук на представите, че това са по-неплатежоспособни (възползвали се от по-ниските цени, каквито са цените по курортите извън сезона), тези които видях не изглеждаха никак бедни. Тук е момента да подчертая, че из целия път между Варна и Балчик не видях 15-20 годишна кола. Почти всички бяха луксозни, а някои много луксозни. Много бяха и спортните возила, чиято цена е непосилна за повечето простосмъртни. 
Не посетих Ботаническата и Двореца на кралица Ана, правил съм го многократно. Сега нямах достатъчно време. Поразхождах се из плажа като свой герой, яхнах Дракона и към Варна. Трябваше да стигна навреме, че да си хвана влака към Плевен. 
Не мина без приключения, откачих си веригата, раздразних се. Между Кранево и Балчик почти по целия път има велоалея. При това на места широка два метра, отделена от шосето и изобщо всичко както трябва да е, но...
Оставена на ниво "добри намерения", както е добра, става чудесна и изведнъж чезне или тутакси се появят камари чакъл; постоянно счупени бутилки, нова, а успяла да се напука на моменти настилка. При наличие на велоалея да караш по шосето (а понякога принуден), между мощни мотоциклети и спортни возила, на шофьори, които използват възможностите им е риск, но Слава Богу стигнах благополучно Варна само с един развален километраж и скорости, които си бяха и преди за поправяне, но вече е крайно време. Малко позакъснях заради аварията, но като гледам 78.80 км. запаметени като максимална скорост на километража ми - можеше да имам доста по-сериозни проблеми. Не съм обърнал внимание, нито съм гледал в километража, когато съм вдигнал тази доста безумна за модела ми скорост. 
По тъмно във Варна, ако не познаваш колоездачната й мрежа, не е нещо, което препоръчвам. Едва не пропаднах в шахта без капак. Джипиес-а ми се побърза и накрая трябваше да разчитам на интуицията си - все пак стигнах навреме. 
Следват едни от най-приятните ми в целия живот 5 пътнически часа. Сам в купето, с изключена лампа, като че ли се реех в космоса. С леко закъснение си стигнах в плевен 03:15 часа. Докато стигнах до вкъщи 24 часа без сън. Не ми се спеше, даже се чувствах тонизиран.   

Плевен-Варна-Балчик-Варна-Плевен

 

Събудих се още в 03:30, не знам защо, сигурно съм се вълнувал, но е било на толкова дълбоко ниво, че разумът ми не го е отчитал като вълнение. Може и да е било леко притеснение, че намеренията ми ще се провалят, защото чувах падащи капки, не приличаше на сериозен дъжд (както се и оказа), но не бих предприел в дъждовен ден това леко и приятно приключение. 
По пътят към гарата осъзнах, че предната ми гума е мека, а трябваше да премина над 80 км. - непознат терен. Казвам "непознат" за колоездене, защото с кола, ако човек не си го постави специално за цел, няма да обърне внимание на подробностите, които правят пътя по-тежък или по-лек за колело. Иде реч за Варна-Балчик.
Глупаво беше това с гумата и толкова се ядосах на себе си, че бях готов да продължа така. Разумните носят със себе си помпа, аз малко разчитам на добрия шанс. Ще си взема поука. 
Добре, че освен да напомпам гумата бях си забравил и очилата, а без тях съм доста беззащитен. Плюх си на педалите и спринт към квартала. Времето ми стигна не само да напомня гумата, а и докато чакам влака да напиша кратък статус във фейсбук и да направя това селфи. 
За тези, които не знаят: тарифата за пътуване на колело е 3 лева. Независимо дали пътуваш 5-10 или както беше с мен в случая: доста повече километри.
Влакът пристигна във Варна 11:55 - точно по разписание. Ободрил се бях, а стоял твърде дълго неподвижен и не се спрях за снимка. Реших, че ще е при първото спиране след излизане от морската столица, а то се оказа чак - при излизане от Кранево, на 12 километра от Балчик. 
Хубав път, не съм бързал, по-истинските колоездачи от мен (поне 1 момче и една двойка) бързо ме изправариха с шосейките си. Още на излизане от Варна. После по пътя бях единствения с колело. 


Минавал съм десетки пъти тези места с кола, но както вече казах: не ми беше познат като колоездачен. Никога не бях преминавал по него и извън сезона - оказа се много по-приятен отколкото съм очаквал. И изобщо...


Морето е различно извън сезона, а тези места са многократно по-красиви по това време. Прилича на специален ефект, фон за медитация, с ОЧИТЕ СИ ЧУВАШ разтварящ те над вълните ъмбиент. ÐÑÐ¼Ð° е шумната суетня, самите хора са по-спокойни, част от тях избрали за почивка това време именно заради спокойствието. Напук на представите, че това са по-неплатежоспособни (възползвали се от по-ниските цени, каквито са цените по курортите извън сезона), тези които видях не изглеждаха никак бедни. Тук е момента да подчертая, че из целия път между Варна и Балчик не видях 15-20 годишна кола. Почти всички бяха луксозни, а някои много луксозни. Много бяха и спортните возила, чиято цена е непосилна за повечето простосмъртни. 
Не посетих Ботаническата и Двореца на кралица Ана, правил съм го многократно. Сега нямах достатъчно време. Поразхождах се из плажа като свой герой, яхнах Дракона и към Варна. Трябваше да стигна навреме, че да си хвана влака към Плевен. 
Не мина без приключения, откачих си веригата, раздразних се. Между Кранево и Балчик почти по целия път има велоалея. При това на места широка два метра, отделена от шосето и изобщо всичко както трябва да е, но...
Оставена на ниво "добри намерения", както е добра, става чудесна и изведнъж чезне или тутакси се появят камари чакъл; постоянно счупени бутилки, нова, а успяла да се напука на моменти настилка. При наличие на велоалея да караш по шосето (а понякога принуден), между мощни мотоциклети и спортни возила, на шофьори, които използват възможностите им е риск, но Слава Богу стигнах благополучно Варна само с един развален километраж и скорости, които си бяха и преди за поправяне, но вече е крайно време. Малко позакъснях заради аварията, но като гледам 78.80 км. запаметени като максимална скорост на километража ми - можеше да имам доста по-сериозни проблеми. Не съм обърнал внимание, нито съм гледал в километража, когато съм вдигнал тази доста безумна за модела ми скорост. 
По тъмно във Варна, ако не познаваш колоездачната й мрежа, не е нещо, което препоръчвам. Едва не пропаднах в шахта без капак. Джипиес-а ми се побърза и накрая трябваше да разчитам на интуицията си - все пак стигнах навреме. 
Следват едни от най-приятните ми в целия живот 5 пътнически часа. Сам в купето, с изключена лампа, като че ли се реех в космоса. С леко закъснение си стигнах в плевен 03:15 часа. Докато стигнах до вкъщи 24 часа без сън. Не ми се спеше, даже се чувствах тонизиран.   

29 септември: На световния ден на сърцето

 17 март, 2017 година.

 Лягам си, струва ми се, че съм уморен. 
 Боли ме даже като мисля.
 Не от ляво. Не. 
 Не са и само гърдите. Всичко ме боли. Гръб. Врат. Челюст. 

 Понеделник трябваше да сме на турне. С "Цимбелин" в Театър София. 
 Понеже ми се струва, че е мускулна треска си повтарям, че трябва да се оправя, че трябва да се оправя на всяка цена.

 Декорите на "Цимбелин" бяха тежки и обемисти. 
 Естакадата на Театър София е тясна и висока, минава се през тесни коридори със завои, докато се излезе на сцената.
 Тогава бях сценичен работник. 

 Не съм работил нещо по-вълнуващо. 
 
 Като актьор си - играеш. Част от действието си, но си "призрак". Актьорът трябва да бъде видян, сценичният работник - не. Затова си и облечен в черно. 
 
 Като онези от филма с Томи Лий Джоунс и Уил Смит. Това изглежда е ключ към метафората. Светът, който виждаме си има "сценични работници", дълбоко законспирараните агенти, които подреждат сцената така, че да е подходяща за световната публика. 

 Най ми допадаше това, че сценичния работник е и хамалин, и човек на изкуството. Не по-зле от актьора трябва да познава пиесата; репетира, разучава ролята си наизуст, а в същото време си е работар, който непрестанно "строи" сцени.

 Винаги съм обичал изуството, винаги съм обичал и физическата работа. 
 Сценичната работа макар и тежка ми се струваше измислена за мен, за да изпитвам тази евдемония, която ме изпълваше когато бях на сцената. 

 Болките обаче ставаха все по-страшни, необясними. 
 Не заспивах, не бях и буден. 
 Плувах в пот и съм повтарял (не помня): "ако сега не умра, няма кога". 
 
 Дочакахме някак утринта. 
 Тогава въпреки протестите ми, Илиана викна такси (нямахме още кола), почти ме натовари в него и докато пътувахме към джипито й (още не беше и мое) си мислих, че съм слаб и се превземам, че трябва да се опомня. 
 Искаше ми се да запаля цигара.
 Просто мускулна треска. Просто силна настинка. 
 Ще се оправя. Трябва да се оправя! 
 Не ми трябва лекар!

 При слизането от колата, само като стъпих, пак ме разсече болката. На две. Като мълния. Някак пресякохме шосето. Голямо е, но тогава ми се стори огромно. Оживено е, но тогава все едно пресичах аутобан с двадесет ленти. Толкова беззащитен се чувствах. 

 Продължавах да настоявам, че ще се оправя. Кое съм казал, кое не съм успял. Мислих си го. 

 Свежа Ц. допря слушалка до гърдите ми. 
 Помоли ме да отида в другата стая.

 Нещо ставаше. 
 Малко след това влезе сестрата и ми направи кардиограма. 

 Нещо ставаше. 
 Малко след това влезе Илиана, едва сдържаше сълзите си. 

 Мина ми през главата, че са съмнения за рак. Ще й кажа, че са глупости. 
 
 Било инфаркт. 

 Не го асимилирах веднага. Помислих, че ми говори за прединфарктно състояние. Доколкото можех весело и обясних, че това не е сериозно и ще ми мине, ей сега...Ще изпушим навън една цигара. 

 Не ми даде, каза ми да седна. Идвала "Бърза помощ". 

 Не, не ми се вярваше. 
 Примериха ми кръвнато 60/40.
 Попитаха ме как съм със стомаха. 
 Обясних, че от години повръщам, но изследванията показват, че стомаха ми е добре. 
 Попитаха ме ще задържа ли аспирина. 
 Отвърнах, че няма как да стане. Само при мисълта "аспирин" повръщах. И така от години. 
 Разбрах, че този път трябва да го задържа и това може да бъде и решаващо. 

 После ме натовариха в линейката. Макар по протокол не бива, разрешиха на Илиана да е с мен. 

 Още не вярвах, че е инфаркт. С равен тон, пародирайки глас от телевизията и радиото цитирах: "България е на първо място по инфаркти и сърдечно съдови заболявания."

 Правил съм си смешно, за да не се уплаша. 

 После: коронарографията. С хирурга се надпреварваме на остроумия. Още не вярвах.

 Хирургът ми рече: "Ти разбра ли, че си получил инфаркт?"
 Аз: "Дочух нещо такова."
 Хирургът: "Даже е втори."
 Аз: "Ай, стига, бе!"
 
 Не се чувствах в опасност. Не обръщах внимание и на това, че процедурата не беше особено приятна. Стентовете се поставят през ръката...Малко над китката правят пробива и през него достигат до сърцето. 

Сложиха ми два. Само заради втория инфаркт. После всичко ми се размаза. Изглежда заради настъпилото облекчение, след безсънната нощ. Много бързо се унесох, като се размесиха реалност и сън. 

Пред очите ми примигващи дисплеи, мониторчета, всевъзможни светлинки. Непознати уреди отчитат нещо непознато, а аз още не мога да приема, че животът ми повече няма да бъде същият. 

По някое време ми се струва, че съм на извънземен космически кораб, който много ми напомня на "Ентърпрайз - 1701D", но сюжетът е по-скоро на "Досиетата X", отколкото на "Стар Трек: Следващо поколение"

Струваше ми се, че са минали дни, докато Илиана дойде на свиждане. Носеше ми за подарък таблет - 7 инчов с интернет карта. Първата книга, която си свалих беше "Хелиополис" на Хайм Оливер и научно-фантастичния сюжет на романа се смеси с научно-фантастичния сюжет на живота ми. 

При изписването си купих вейпър. Известно време смуках никотинова течност, колкото да нямам никотинова абстиненция. Първо броят часове, в които не съм пушил. После дни. После загубих бройката. Не се оказа никак трудно отказването на цигарите. 

Липсваше ми сцената. 
Само това. 
И се бях примирил с мисълта, че съм неспособен на каквито и да е било физически усилия, че съм уязвим.
 
 След месец ми сложиха и трети стент. Заради предходния инфаркт. 
 
 Не пропусках преглед. Внимавах за състоянието си.

 Бях спрял да повръщам. Надавах килограми и достигнах грандиозните за мен 69 килограма (преди това бях паднал до 50), когато вървейки си с Илиана през Кайлъка видях една успоредка, реших да се изфукам и въпреки протестите й и видимата й уплаха, направих опит да направя кофичка. 
 
 Не успях. 

 Тогава почувствах, че пак не вървя на добре. 
  
 Имах система за тренировки, останала от младините. 
 Започнах да тренирам по нея. 
 Много внимателно в началото. С малки тежести. При първите тренировки все стигах до момент, в който ми се струваше, че това е краят. 
 Ужасно се задъхвах. 
 Давих се в пот. 
 Но пък след всяка тренировка ме обгръщаше блаженство. Физическо и психическо, свързано с усещането, че съм победител. 

 В момента съм 80 кг. И ако мина пак покрай онази успоредка и опитам, ще направя около 30 кофички. Нормативът в казармата за отличен беше 12. Но всичко стана много бавно, с тежък труд, упоритост, риск. 

 Имаше един ужасен момент. По време на карантината. Когато затвориха фитнесите. Тогава бях притеснен за живота си. Добре съм само защото тренирам. По система. Много отмерено и дисциплинирано. При затваряне на фитнес залите нямаше да имам достъп до необходимите упражнения. Смяната на тренировъчната система можеше да ме убие. Тоест - започвах всичко отначало. 

 Оцелях.
 Поддържаше ме нуждата да напиша "Маските".
 

 Преди 7 години изглеждаше, че съм в последния етап на живота ми. Сега, че едва започвам. 

 По-различно. 
 По-пълноценно. 

 Едно е ясно: нямам време за глупости, нямам време за неща, които не ми допадат. Един е животът, всеки момент може да свърши. 

 Докато си обичан и обичаш си заслужава да го пазиш. 

29 септември: На световния ден на сърцето

 17 март, 2017 година.

 Ð›ÑÐ³Ð°Ð¼ си, струва ми се, че съм уморен. 
 Ð‘оли ме даже като мисля.
 ÐÐµ от ляво. Не. 
 ÐÐµ са и само гърдите. Всичко ме боли. Гръб. Врат. Челюст. 

 ÐŸÐ¾Ð½ÐµÐ´ÐµÐ»Ð½Ð¸Ðº трябваше да сме на турне. С "Цимбелин" в Театър София. 
 ÐŸÐ¾Ð½ÐµÐ¶Ðµ ми се струва, че е мускулна треска си повтарям, че трябва да се оправя, че трябва да се оправя на всяка цена.

 Ð”екорите на "Цимбелин" бяха тежки и обемисти. 
 Ð•ÑÑ‚акадата на Театър София е тясна и висока, минава се през тесни коридори със завои, докато се излезе на сцената.
 Ð¢Ð¾Ð³Ð°Ð²Ð° бях сценичен работник. 

 ÐÐµ съм работил нещо по-вълнуващо. 
 
 ÐšÐ°Ñ‚о актьор си - играеш. Част от действието си, но си "призрак". Актьорът трябва да бъде видян, сценичният работник - не. Затова си и облечен в черно. 
 
 ÐšÐ°Ñ‚о онези от филма с Томи Лий Джоунс и Уил Смит. Това изглежда е ключ към метафората. Светът, който виждаме си има "сценични работници", дълбоко законспирараните агенти, които подреждат сцената така, че да е подходяща за световната публика. 

 ÐÐ°Ð¹ ми допадаше това, че сценичния работник е и хамалин, и човек на изкуството. Не по-зле от актьора трябва да познава пиесата; репетира, разучава ролята си наизуст, а в същото време си е работар, който непрестанно "строи" сцени.

 Ð’инаги съм обичал изуството, винаги съм обичал и физическата работа. 
 Ð¡Ñ†ÐµÐ½Ð¸Ñ‡Ð½Ð°Ñ‚а работа макар и тежка ми се струваше измислена за мен, за да изпитвам тази евдемония, която ме изпълваше когато бях на сцената. 

 Ð‘олките обаче ставаха все по-страшни, необясними. 
 ÐÐµ заспивах, не бях и буден. 
 ÐŸÐ»ÑƒÐ²Ð°Ñ… в пот и съм повтарял (не помня): "ако сега не умра, няма кога". 
 
 Ð”очакахме някак утринта. 
 Ð¢Ð¾Ð³Ð°Ð²Ð° въпреки протестите ми, Илиана викна такси (нямахме още кола), почти ме натовари в него и докато пътувахме към джипито й (още не беше и мое) си мислих, че съм слаб и се превземам, че трябва да се опомня. 
 Ð˜ÑÐºÐ°ÑˆÐµ ми се да запаля цигара.
 ÐŸÑ€Ð¾ÑÑ‚о мускулна треска. Просто силна настинка. 
 Ð©Ðµ се оправя. Трябва да се оправя! 
 ÐÐµ ми трябва лекар!

 ÐŸÑ€Ð¸ слизането от колата, само като стъпих, пак ме разсече болката. На две. Като мълния. Някак пресякохме шосето. Голямо е, но тогава ми се стори огромно. Оживено е, но тогава все едно пресичах аутобан с двадесет ленти. Толкова беззащитен се чувствах. 

 ÐŸÑ€Ð¾Ð´ÑŠÐ»Ð¶Ð°Ð²Ð°Ñ… да настоявам, че ще се оправя. Кое съм казал, кое не съм успял. Мислих си го. 

 Ð¡Ð²ÐµÐ¶Ð° Ц. допря слушалка до гърдите ми. 
 ÐŸÐ¾Ð¼Ð¾Ð»Ð¸ ме да отида в другата стая.

 ÐÐµÑ‰Ð¾ ставаше. 
 ÐœÐ°Ð»ÐºÐ¾ след това влезе сестрата и ми направи кардиограма. 

 ÐÐµÑ‰Ð¾ ставаше. 
 ÐœÐ°Ð»ÐºÐ¾ след това влезе Илиана, едва сдържаше сълзите си. 

 ÐœÐ¸Ð½Ð° ми през главата, че са съмнения за рак. Ще й кажа, че са глупости. 
 
 Ð‘ило инфаркт. 

 ÐÐµ го асимилирах веднага. Помислих, че ми говори за прединфарктно състояние. Доколкото можех весело и обясних, че това не е сериозно и ще ми мине, ей сега...Ще изпушим навън една цигара. 

 ÐÐµ ми даде, каза ми да седна. Идвала "Бърза помощ". 

 ÐÐµ, не ми се вярваше. 
 ÐŸÑ€Ð¸Ð¼ÐµÑ€Ð¸Ñ…а ми кръвнато 60/40.
 ÐŸÐ¾Ð¿Ð¸Ñ‚аха ме как съм със стомаха. 
 ÐžÐ±ÑÑÐ½Ð¸Ñ…, че от години повръщам, но изследванията показват, че стомаха ми е добре. 
 ÐŸÐ¾Ð¿Ð¸Ñ‚аха ме ще задържа ли аспирина. 
 ÐžÑ‚върнах, че няма как да стане. Само при мисълта "аспирин" повръщах. И така от години. 
 Ð Ð°Ð·Ð±Ñ€Ð°Ñ…, че този път трябва да го задържа и това може да бъде и решаващо. 

 ÐŸÐ¾ÑÐ»Ðµ ме натовариха в линейката. Макар по протокол не бива, разрешиха на Илиана да е с мен. 

 ÐžÑ‰Ðµ не вярвах, че е инфаркт. С равен тон, пародирайки глас от телевизията и радиото цитирах: "България е на първо място по инфаркти и сърдечно съдови заболявания."

 ÐŸÑ€Ð°Ð²Ð¸Ð» съм си смешно, за да не се уплаша. 

 ÐŸÐ¾ÑÐ»Ðµ: коронарографията. С хирурга се надпреварваме на остроумия. Още не вярвах.

 Ð¥Ð¸Ñ€ÑƒÑ€Ð³ÑŠÑ‚ ми рече: "Ти разбра ли, че си получил инфаркт?"
 ÐÐ·: "Дочух нещо такова."
 Ð¥Ð¸Ñ€ÑƒÑ€Ð³ÑŠÑ‚: "Даже е втори."
 ÐÐ·: "Ай, стига, бе!"
 
 ÐÐµ се чувствах в опасност. Не обръщах внимание и на това, че процедурата не беше особено приятна. Стентовете се поставят през ръката...Малко над китката правят пробива и през него достигат до сърцето. 

Сложиха ми два. Само заради втория инфаркт. После всичко ми се размаза. Изглежда заради настъпилото облекчение, след безсънната нощ. Много бързо се унесох, като се размесиха реалност и сън. 

Пред очите ми примигващи дисплеи, мониторчета, всевъзможни светлинки. Непознати уреди отчитат нещо непознато, а аз още не мога да приема, че животът ми повече няма да бъде същият. 

По някое време ми се струва, че съм на извънземен космически кораб, който много ми напомня на "Ентърпрайз - 1701D", но сюжетът е по-скоро на "Досиетата X", отколкото на "Стар Трек: Следващо поколение"

Струваше ми се, че са минали дни, докато Илиана дойде на свиждане. Носеше ми за подарък таблет - 7 инчов с интернет карта. Първата книга, която си свалих беше "Хелиополис" на Хайм Оливер и научно-фантастичния сюжет на романа се смеси с научно-фантастичния сюжет на живота ми. 

При изписването си купих вейпър. Известно време смуках никотинова течност, колкото да нямам никотинова Ð°Ð±ÑÑ‚иненция. Първо броят часове, в които не съм пушил. После дни. После загубих бройката. Не се оказа никак трудно отказването на цигарите. 

Липсваше ми сцената. 
Само това. 
И се бях примирил с мисълта, че съм неспособен на каквито и да е било физически усилия, че съм уязвим.
 
 Ð¡Ð»ÐµÐ´ месец ми сложиха и трети стент. Заради предходния инфаркт. 
 
 ÐÐµ пропусках преглед. Внимавах за състоянието си.

 Ð‘ях спрял да повръщам. Надавах килограми и достигнах грандиозните за мен 69 килограма (преди това бях паднал до 50), когато вървейки си с Илиана през Кайлъка видях една успоредка, реших да се изфукам и въпреки протестите й и видимата й уплаха, направих опит да направя кофичка. 
 
 ÐÐµ успях. 

 Ð¢Ð¾Ð³Ð°Ð²Ð° почувствах, че пак не вървя на добре. 
  
 Ð˜Ð¼Ð°Ñ… система за тренировки, останала от младините. 
 Ð—апочнах да тренирам по нея. 
 ÐœÐ½Ð¾Ð³Ð¾ внимателно в началото. С малки тежести. При първите тренировки все стигах до момент, в който ми се струваше, че това е краят. 
 Ð£Ð¶Ð°ÑÐ½Ð¾ се задъхвах. 
 Ð”авих се в пот. 
 ÐÐ¾ пък след всяка тренировка ме обгръщаше блаженство. Физическо и психическо, свързано с усещането, че съм победител. 

 Ð’ момента съм 80 кг. И ако мина пак покрай онази успоредка и опитам, ще направя около 30 кофички. Нормативът в казармата за отличен беше 12. Но всичко стана много бавно, с тежък труд, упоритост, риск. 

 Ð˜Ð¼Ð°ÑˆÐµ един ужасен момент. По време на карантината. Когато затвориха фитнесите. Тогава бях притеснен за живота си. Добре съм само защото тренирам. По система. Много отмерено и дисциплинирано. При затваряне на фитнес залите нямаше да имам достъп до необходимите упражнения. Смяната на тренировъчната система можеше да ме убие. Тоест - започвах всичко отначало. 

 ÐžÑ†ÐµÐ»ÑÑ….
 ÐŸÐ¾Ð´Ð´ÑŠÑ€Ð¶Ð°ÑˆÐµ ме нуждата да напиша "Маските".
 

 ÐŸÑ€ÐµÐ´Ð¸ 7 години изглеждаше, че съм в последния етап на живота ми. Сега, че едва започвам. 

 ÐŸÐ¾-различно. 
 ÐŸÐ¾-пълноценно. 

 Ð•Ð´Ð½Ð¾ е ясно: нямам време за глупости, нямам време за неща, които не ми допадат. Един е животът, всеки момент може да свърши. 

 Ð”окато си обичан и обичаш си заслужава да го пазиш. 

По евроефира

 

Ти нямаш пол,

ти нямаш раса,

ти нямаш Бог,

ти нямаш класа...

 

Трудът ти е нищо

гладът ти,

гневът ти,

 

ти нямаш чест,

родина,

любими,

 

щом ние ти кажем -

животът те смила

превръща те в каша,

в която със пръсти

 

глупак като теб

те прави на друго,

каквото ни трябва

дори да не трябва

 

да има,

 

но може

да бъде угодно,

 

защо не до утре,

 

а после отново:

 

на каша

 

до пръсти

 

и чучело ново

от старите дрипи,

 

да има,

ту за протести

или пък за фронта

 

или да целува

нозете по робски.

 

Ти нямаш ни знаме,

ни вкус,

ни ум,

ни си възпитан,

 

да мислиш,

да бъдеш,

да знаеш какво си,

 

но днеска сполучи,

че радиоточка

имаш

а ние:

в Европа,

 

най-мъдро ще кажем,

какво ще ти е нужно,

какво да обичаш,

кое ти е тъжно,

какво е лъжата,

дори да те лъжем

 

най-мъдро ще кажем,

с какво да се храниш,

какво да сънуваш,

какво да помисляш,

 

в какво да се молиш!

 

Когато убиваш: защо дасе радваш!

Когато те грабят,

те бият,

размазват,

 

защо си виновен

и трябва да славиш

от Бога, по-силно

тази Европа,

 

защото си нищо,

 

мислещо нищо!

 

Ти нямаш съвест,

щом ние ти кажем,

какво те боли

от какво се тревожиш,

какво не желаеш,

желаеш,

обичаш 

и мразиш:

 

Това е!

По евроефира

 

Ти нямаш пол,

ти нямаш раса,

ти нямаш Бог,

ти нямаш класа...

 

Трудът ти е нищо

гладът ти,

гневът ти,

 

ти нямаш чест,

родина,

любими,

 

щом ние ти кажем -

животът те смила

превръща те в каша,

в която със пръсти

 

глупак като теб

те прави на друго,

каквото ни трябва

дори да не трябва

 

да има,

 

но може

да бъде угодно,

 

защо не до утре,

 

а после отново:

 

на каша

 

до пръсти

 

и чучело ново

от старите дрипи,

 

да има,

ту за протести

или пък за фронта

 

или да целува

нозете по робски.

 

Ти нямаш ни знаме,

ни вкус,

ни ум,

ни си възпитан,

 

да мислиш,

да бъдеш,

да знаеш какво си,

 

но днеска сполучи,

че радиоточка

имаш

а ние:

в Европа,

 

най-мъдро ще кажем,

какво ще ти е нужно,

какво да обичаш,

кое ти е тъжно,

какво е лъжата,

дори да те лъжем

 

най-мъдро ще кажем,

с какво да се храниш,

какво да сънуваш,

какво да помисляш,

 

в какво да се молиш!

 

Когато убиваш: защо дасе радваш!

Когато те грабят,

те бият,

размазват,

 

защо си виновен

и трябва да славиш

от Бога, по-силно

тази Европа,

 

защото си нищо,

 

мислещо нищо!

 

Ти нямаш съвест,

щом ние ти кажем,

какво те боли

от какво се тревожиш,

какво не желаеш,

желаеш,

обичаш 

и мразиш:

 

Това е!

ОПАСНА КОМЕДИЯСценичен вариант - Димитър КабаковСценогра...

 

ОПАСНА КОМЕДИЯСценичен вариант - Димитър КабаковСценография и визуална среда - Петко ТанчевКостюмограф - Ясмин МанделлиМузика - Иван ЛечевМултимедия - Димитрис Георгиев и Виктория КараколеваХореограф – Люба ВалентиноваУчастват – Аня Пенчева и Георги АнгеловТам, някъде, след последната война…Всичко е наред, животът продължава, всеки събира късчета от душата си и се опитва да живее.Две оцелели души се срещат в пространството, всяка от тях остра, чувствителна, отчаяна и решена все пак да продължи напред.Има болка и тъга, има и смях, има и абсурд, защото живота продължава.И е интересно, и е забавно-абсурдно да го живееш с двамата ни герои.Те ви чакат, на брега на морето.Време е да нахраните заедно чайките!

ОПАСНА КОМЕДИЯСценичен вариан...

 

ОПАСНА КОМЕДИЯСценичен вариант - Димитър КабаковСценография и визуална среда - Петко ТанчевКостюмограф - Ясмин МанделлиМузика - Иван ЛечевМултимедия - Димитрис Георгиев и Виктория КараколеваХореограф – Люба ВалентиноваУчастват – Аня Пенчева и Георги АнгеловТам, някъде, след последната война…Всичко е наред, животът продължава, всеки събира късчета от душата си и се опитва да живее.Две оцелели души се срещат в пространството, всяка от тях остра, чувствителна, отчаяна и решена все пак да продължи напред.Има болка и тъга, има и смях, има и абсурд, защото живота продължава.И е интересно, и е забавно-абсурдно да го живееш с двамата ни герои.Те ви чакат, на брега на морето.Време е да нахраните заедно чайките!

Да се влюбиш

1.Не си спомняше от кога, дъжд не валеше, но тя излизаше винаги с чадър. Веднъж го забрави и от ясното небе върху нея се изля порой: топъл и жаден. Стичаше се по лицето й, брадичката, по шията й. Плъзгаше струйки под пазвата й, между гърдите й и превръщаше гънките на тялото й в русло на трепетна река. По която й се стори, че плуват книжните лодки от всички неизпратени любовни писма с най-сладострастни и нежни обяснения. Омекваха телата им, за да се разпаднат в топлата и мокра истина, която не се нуждаеше дори от думи, а ги поглъщаше в недрата си.Тя обърна лице нагоре за да отпие онова от което се криеше. Имаше наблизо кафе, вход на жилищна кооперация, козирка на спирка, а дори не ги забеляза и продължи под дъжда.Спря да взима чадър, но повторно дъжд така не я изненада.Само веднъж видя подобен от прозореца на колата на свой приятел, който ненадейно спря, миг преди да завали и й предложи да я отведе до вкъщи. Не можа да му отговори защо плаче.После се любеха, но това не беше любов.Да се влюбиш е като да те изненада дъжд.2.Той не излизаше никога с чадър. Често го мокреше и това не му правеше впечатление.Дъждът не можеше да го изненада.Но го изненада онзи летен вирус. Не помнеше да е боледувал. Твърде устойчив, твърде закален организъм.Три дни се мята във видения. Между сън и реалност. Никога не беше се излежавал толкова.Плъзгаше се по рохкав, влажен бряг. Впиваше пръсти да се задържи. Пара излизаше от лакомата паст под него и имаше нещо сладостно в дъха й. И част от него желаеше да се пусне. Изкусена беше да бъде погълнат. Но разум над неговия го държеше и силата над неговата го задържа.Когато се опомни изпитваше слабост, каквато не помнеше да е изпитвал преди. И колкото по-слаб беше, толкова по-нежни и гальовни чувстваше слънчевите лъчи, които го докосваха.Не разбра името на вируса, както и името на онази жена, която видя веднъж от далеч и го накара да си припомни онова прекрасно усещане след отминаващата треска.Да се влюбиш е като да те тресне вирус.3.Той си мислеше: “Да се влюбиш е като да гледаш на кафе, не е важна истината, а фантазията.” Мислеше си още за стотици други неща, докато снимаше полугола нимфа се спуща със сърф по гребена на свирепа вълна.Тя пък си мислеше: “Да се влюбиш е като да се спущаш със сърф по гребена на свирепа вълна.”. Мислеше си още стотици други неща, преди да види как той пада.Беше много способен фотограф, истински художник. От висока класа. Но не умееше да плува.Тя го спаси. Не очаквайте любовна история. Стотици беше спасявала. Всъщност това й беше работата.Не се срещнаха повече и той не разбра, че се е удавила. Не в морето, а в плитчините на едва пъплещата река, край родното й село. Никой не разбра причините.Да се влюбиш е като да се удавиш. Няма значение, колко си опитен.©Стефан Кръстев17.04.2010

Да се влюбиш

1.Не си спомняше от кога, дъжд не валеше, но тя излизаше винаги с чадър. Веднъж го забрави и от ясното небе върху нея се изля порой: топъл и жаден. Стичаше се по лицето й, брадичката, по шията й. Плъзгаше струйки под пазвата й, между гърдите й и превръщаше гънките на тялото й в русло на трепетна река. По която й се стори, че плуват книжните лодки от всички неизпратени любовни писма с най-сладострастни и нежни обяснения. Омекваха телата им, за да се разпаднат в топлата и мокра истина, която не се нуждаеше дори от думи, а ги поглъщаше в недрата си.Тя обърна лице нагоре за да отпие онова от което се криеше. Имаше наблизо кафе, вход на жилищна кооперация, козирка на спирка, а дори не ги забеляза и продължи под дъжда.Спря да взима чадър, но повторно дъжд така не я изненада.Само веднъж видя подобен от прозореца на колата на свой приятел, който ненадейно спря, миг преди да завали и й предложи да я отведе до вкъщи. Не можа да му отговори защо плаче.После се любеха, но това не беше любов.Да се влюбиш е като да те изненада дъжд.2.Той не излизаше никога с чадър. Често го мокреше и това не му правеше впечатление.Дъждът не можеше да го изненада.Но го изненада онзи летен вирус. Не помнеше да е боледувал. Твърде устойчив, твърде закален организъм.Три дни се мята във видения. Между сън и реалност. Никога не беше се излежавал толкова.Плъзгаше се по рохкав, влажен бряг. Впиваше пръсти да се задържи. Пара излизаше от лакомата паст под него и имаше нещо сладостно в дъха й. И част от него желаеше да се пусне. Изкусена беше да бъде погълнат. Но разум над неговия го държеше и силата над неговата го задържа.Когато се опомни изпитваше слабост, каквато не помнеше да е изпитвал преди. И колкото по-слаб беше, толкова по-нежни и гальовни чувстваше слънчевите лъчи, които го докосваха.Не разбра името на вируса, както и името на онази жена, която видя веднъж от далеч и го накара да си припомни онова прекрасно усещане след отминаващата треска.Да се влюбиш е като да те тресне вирус.3.Той си мислеше: “Да се влюбиш е като да гледаш на кафе, не е важна истината, а фантазията.” Мислеше си още за стотици други неща, докато снимаше полугола нимфа се спуща със сърф по гребена на свирепа вълна.Тя пък си мислеше: “Да се влюбиш е като да се спущаш със сърф по гребена на свирепа вълна.”. Мислеше си още стотици други неща, преди да види как той пада.Беше много способен фотограф, истински художник. От висока класа. Но не умееше да плува.Тя го спаси. Не очаквайте любовна история. Стотици беше спасявала. Всъщност това й беше работата.Не се срещнаха повече и той не разбра, че се е удавила. Не в морето, а в плитчините на едва пъплещата река, край родното й село. Никой не разбра причините.Да се влюбиш е като да се удавиш. Няма значение, колко си опитен.©Стефан Кръстев17.04.2010