Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 10

Наричат ме Носталгия - 2

Събух се боса за…да сея макове.

В нормално състояние щях да мисля за камъчетата по пътеката;за камъчетата и тръните; за раковините. Пълно е с раковини по тези планинскипътеки; хрущящи под обувките; натрошени, режещи. Щях да мисля за стъкълцата,събирали се с годините; от счупени бутилки горе в местността за пикника,довлачвани от дъждовете дотук. Щях да мисля за змиите, бодличките от борове иклонките, но сега…

Не ме болеше.

Нямах толкова сили, че да ме боли. Изтощена бях. Напълно.

Започна се преди часове. Бях разтворила книга, но не четях.Наслаждавах се на контурите, рисувани по листите от трептящата зад рамото мисвещ. Дочуваше се Шопен, някой наблизо беше пуснал „Ноктюрно“.

Тогава капна по китката ми, после по челото ми. И поклепача, десния.

Скочих и светнах лампата. Таванът ми беше прогизнал. Нещо себеше случило.

Изтичах до горния етаж. Звънях, звънях, звънях. Натискахдръжката. Блъснах с рамо.

Това беше апартамента на най-самотния човек. Исус. Тъй секазваше. Дядо Исус. Тъй му викаха. Пет думи да размениш с него, достатъчни сада разбереш, че е благ и в никой случай не би допуснал, че е необщителен. Не,не беше необщителен.

Не би трябвало да има бариера между него и останалите, ноимаше.

Усмихваше се отнесено, май не виждаше много добре и всепремигваше. Все потупваше дрехите си, май търсеше очилата си; през рамото мусак, обикновено пълен с книги от библиотеката или хранителни продукти от суперадо блока. Бавно се движеше. Успееше ли да те види – поздравяваше, но по-честопропускаше. Държеше се за парапета, за да не се препъне, докато се изкачваше идокато слизаше по стълбите. Никога не ползваше асансьора, че изглежда неулучваше копчетата.

Нямаше проклет характер като останалите самотници.

Блъсках вратата. Блъсках. Тогава излезе Ленко. Як осемнадесет-деветнадесетгодишен хлапак. Обикновено само ме изяждаше с поглед, понякога ставашепо-дързък и ми смигаше, ха да хвърли някоя реплика, но му спре на гърлото иизбие като алени петна по бузите. Идеше ми да го щипна по тях и да го попитам:иска ли да уредя да излезе с дъщеря ми. Само за да му напомня на колко е и наколко съм. Иначе – ни той забелязваше Яса, нито пък тя него.   

Само докосна с рамо вратата и тя хвръкна с все рамки.

Нахлухме заедно. Дядо Исус лежеше в кухнята.

Жив беше, но си отиваше. Двадесет и три години съммедицинска сестра. Почти бях сигурна какво е и не сгреших. Разпилените по подалекарства ми казваха достатъчно. Защо никога не е казвал, можех да му помагам.Съседи сме.

Отиваше си. Ясно.

Отивал си е няколко години.

Вече беше късно. Много късно.

Идеше ми да му се накарам. Защо е мълчал.

Не съм си и помисляла. Не изглеждаше да е толкова зле. Можехда му бъда от помощ.

Не, че щях да удължа живота му. Това нямаше как да стане, нопоне нямаше да го боли толкова колкото е било напоследък.

Казах му, че линейката идва. Кимна ли? Май, да. Кимна.

Устните му бяха тъй напукани, че през раните все едно виждахдушата му. Напоих гъба с вода и я прокарах по тях.

Опита се да се усмихне. Все още чувстваше, а като го хванахза ръката му дадох сили и произнесе…едно женско име. Не, не моето, но за негобях тя.

И тогава разбрах всичко, което е било между двамата. Кактака се случи? Не знам.

Изглежда е станало при докосването.

Изведнъж знаех повече за него. И не просто знаех, а го живеех.

Видях я през очите му.

Беше доста по-висока от мен и с черна коса. Имаше грубискули и по-тъмни от моите очи. Значително по-тъмни, но израза им същия. Кокалестажена с плоски гърди, но кожата й беше ефирна като моята.

Не й отиваше да плаче. Тъй пък беше нерешителен. Все пак сесрещнаха. Все пак се целунаха. Все пак се разделиха с надежда.

Но не повториха срещата. Тя замина да учи.

И двамата знаеха, че срещнат ли се, тя няма да го направи.

И двамата знаеха, че тя не желае да учи. Не и това, не исега.

Но той не посмя да й даде кураж, от страх да не провалибъдещето й.

Да си призная – бих постъпила като него, макар да гоупреквах. После – ни той я потърси, ни тя него. Изглеждаха безразлични един къмдруг. Но по дяволите: не бяха!

Изглежда тя имаше семейство.

Изглежда и той можеше да има, но вече свикна; твърде бързосвикна; да я открива в самотата, в книгата и в хубавата музика.

Лъжеше се, че е при него. Създаваше любов от усещането си залипсата й.

Преди малко чувах „Ноктюрно“ не знаех, че идва от неговияхол. Едва ли я пускаше за първи път, но никога толкова силно. Достигала е домен, без да разбера, че я чувам. Пускал ги е за себе си, но тази вечер: за даизвика „помощ“, като дори е забравил да отключи вратата, за онзи, който му сепритече.

Защо! Защо! Защо!

Късно беше да му се скарам. Толкова късно, колкото и да мусе отдам. Но го направих.

Плъзнах се дълбоко под кожа му. Стигнах до съзнанието му. Изтрихчаст от паметта му. Записах нов спомен.

Ето ме: аз съм тя. Пак се срещат. Втори път. И трети. Ичетвърти.

Любят се. Тя става по-мъничка, по-женствена. Тойпо-решителен и заминава с нея. Вместо Шопен слушат Би Би Кинг. Покривът на квартиратаим е продънен. Капе. Смеят се, че живеят в „Мансардата на бляновете“, оназисъщата, с художника на Ремарк и често си повтарят онази негова фраза, чеживотът бил чудо, в което не се случват чудеса.

Покрили са хладилника с водни лепенки. Имат часовник скукувичка, която не кука.

Кожата й е най-солена, около онази бенка в ляво от пъпа. Тойе като сладководен, сякаш потта му няма вкус, но щипе по устните. Тя сеизтощава по-бързо, но той по-дълбоко. Той обича да стиска в устни долната йустна, тя да стрелка език по езика му.

Купуват си стар мотор, с който веднъж падат. Той е тримесеца в гипс, тя го гледа виновно…

Обичат тангото, научиха се добре да го танцуват; макар потова време да беше много по-моден туиста, с туиста не свикнаха.

Веднъж се любиха на покрива на блока. Заради щуротията, а необичаха щуротиите. Понякога тя виждаше мен в огледалото и се чудеше коя съм.Понякога му се струваше, че тя е червенокоса и му харесваше, макар мен да не биме обикнал както нея.

В такива случаи имаше чувството, че изневерява. И наистинаизневеряваше, макар да беше с нея и само с нея.

Имаха деца. Но си останаха деца. И още се къпеха голи вморето. Нощем.

Идва линейката, изнася го. Питат ме дъщеря му ли съм, послеме разпознават, виждали са ме в болницата, гледат ме стреснато, казвам им, чесъм просто съседка.

Отивам до хола за да изключа грамофона, на масата до него е разполовенатачаша вино. Допивам я.

Защо го направих! Не биваше!

Редактирах спомените му. Отдадох му я. Беше подло!

Той я имаше, а тя него не.

Но аз не знаех, наистина не знаех, че имам тези способности.До преди да го сторя, не предполагах, че го правя наистина. Изглеждаше ми, чепросто желая да се случи, а че се случва осъзнах едва когато беше вече факт.

Каква беше тази сила? Владеех ли я изобщо?

Прибрах се вкъщи и почти припаднах от умора.

Как го направих? Не си въобразявах, наистина се бяхпревърнала във фалшиви спомени за друга жена. И само за половин час изживях стози човек цели петдесет години. И сега, когато спях и се сънувах, разбирах каксе е случило.

Разпадах се материално, превръщах се в енергия; в аленаенергия, завихрях се и навлизах в него. Добих плът секунди преди да дойдатколегите от болницата, но се бях изхабила.

По някое време на следващия ден Яса ме попита: как съм.

Уверих я, че съм добре, но просто имам нужда да подремна.Тъй си и мислех. Помолих я да наглежда брат си. Отново заспах и се събудихпреди свечеряване.

Станах от леглото, но още бях много изтощена.

После ме обзе топлина, подобна на онази, след кръводаряване,но много, много по-силна и сладостна.

Тръгнах към Бялата скала. В началото не осъзнавах защо, но послесъзнавах, че там горе е моят източник на енергия.

Събух се боса, докато докосвах земята, щях да опазя малкотозаряд, който ми беше останал.

Боляха ме ходилата, кървяха, но не…Това не беше просто кръв.Сеех макове.

Не можеш да дариш толкова красота, без да я платиш с рани!  

©Стефан Кръстев

30.06.2024

Първа глава (разказ) Две длани филхармония

Втора глава (разказ) Цигулката

Трета глава (разказ) Наричат ме Носталгия

Четвърта глава (разказ) Цигулката – 2

Пета глава (разказ) Наричат ме Носталгия – 2

Шеста глава (разказ) Две длани филхармония - 2

Да съблека свободата си

 

 

Свободата ми прилича на много други свободи. Тя има пагони с нашивката отговаряща на тежестта й. Има и вензели: две кръстосани пера. Наклонено кепе, по устав: два пръста над едната вежда и един пръст над другата вежда. Косите й са светли и биха напомняли листопад, ако не бяха стегнати с шнола. В изряден външен вид е, а походката й е строева, дори когато не върви в строй. Тя се събужда и заспива в едни и същи часове. Тя сгъва униформата по един и същи начин и я полага на шкафчето. Тя се отдава единствено на сън и единствено на кошмара си. Той прониква грубо, понякога дори болезнено в нея и често преди тя да отвори очите си, сънува изгрева като своята кръв. Макар никога не е проливала кръв, а кръвта й не е червена. Синя е. Не аристократично – синя, а е от мастилото на прочетените книги. И асимилираните от тях истини. Те са нейното кръвообръщение, а плътта й е: част от умъртвените ми в безсмислени търсения, мозъчни клетки. Ледените струйки които са шибали лицето ми, когато съм бил бездомен и безидеен са нейната пот, при това най-сладостната. Кошмарът за който говорих е всъщност аз. Не казах: съм аз, защото за това свое аз, мога да говоря само в трето лице. То е по-скоро сянката ми. Неосъщественото ми някога.В най-красивите й сънища, тя е гола нимфа лутаща се из гора, обвита в облаци. Сънищата й са по-реални, отколкото битието й. Нейното битие е част от моя сън, нейните сънища са част от моето битие.Свободата ми е идея, колкото е идея живота, изобщо. А това е много спорно. Просто я има. Отношенията ми с нея не са нито съпружески, нито любовни. Луд съм по зърната й, но пазя нейните правила. Любовта ми е много повече от нея и в нея откривам по-голяма свобода. И като споменах за зърната на свободата, не впивам устни в тях, защото ме е предупреждавала, че това води до пристрастяване, което ще я обезсмисли и тя ще се модифицира в своята противоположност, а мен с течение на времето ще убие, като преди това остави без дух.Питал съм я понякога:-Жена ли си?Отвръщала ми е:-Сбор от правила съм.-Нима си свободата ми?Тогава са пламвали косите й, очите й са се превръщали в бездни, безумно красива и страховита се е превръщала:-Да, имаш правото да ми зададеш твоят въпрос, но не и аз правото да ти отговоря.Мислех да премълча това, но тя ме помоли да го напиша. Разказах за кошмарите й, за красивите й сънища, но пропуснах съзнателно безсънните й нощи, а те са много, много повече.Тогава тя излиза гола на плаца на казармата си. Превръща се в кучка и вие, вие, вие. Пробужда всички, докато гневните я пребият с камъни.За да я съберат от пихтията й ръцете ми и пак създадат същата.©Стефан Кръстев 05.03.2010

Цигулката - 2

Стори ми се нелепо, не приличаше на истинско хлапе, а нахолограма, специален ефект, съвършена кукла задвижвана дистанционно; призракили халюцинация…

Дъждът изведнъж се изля. Лятна му работа. Додето се усетя,колата ми пореше с броня мътният поток, който носеше по улицата кесийки,джапанки, пластмасови столове от кафенетата, спасителни пояси с жирафчета иухилени акули, шапки с котви и всичко останало, което бе съумял да отмъкне отсергиите на центъра.

Две кучета с усмихнати погледи плуваха по течението, сторими се, че едното ми смигна; някакъв пияница с голям търбух ту се изправяше, тупак пляскаше по очи във вълничките, не беше достатъчно близо да го чуя, нопрочетох по устните му, че изрича: „Яко!“

По различно от това на кучетата и пияния веселяк бешенастроението на покачените по пейки, маси, бетонни парапети и всякакви други архитектурниприумици типични за повечето морски курорти. Изненадани от нахалната стихия,независимо от пол и възраст, всички гледаха като мокри улични котета.

Само то си стоеше на оня своя ъгъл и плъзгаше лък поцигулката. В първият момент не разбрах момче ли е или момиче. С развятата сичервена коса в този миг, когато лъчите разкъсваха дъждовния сумрак приличаше насрамежливо надникнало между облаците слънчице.

Водата беше над коленете му и толкова бързо се движеше, чеби трябвало да го е отнесла. Детето не изглеждаше повече от 30 кг. Непомръдваше обаче. И не само създаваше чувство за усмивка, а се и усмихваше съсзатворени очи. Какво свиреше?

Твърде голяма беше врявата, че да го чуя. Нелепо реших даспра колата, но потока ме завъртя. Та това е BMW X5. Тежа. Как онова щурче не помръдва? И като е уличенмузикант къде му е…

Не! Това е жестоко. В ръцете си държи цигулката. Водата едоста високо. Калъфът му е бил в краката и вълната го е отнесла. Сигурно еимало в него много пари. И колко ли струва калъфа?

Някакъв ми свирна с клаксона. Напсувах го, но дадох газ. Къмслужбата или към вкъщи? Обърках се. Няма кой да дойде в офиса при тованаводнение, служебния ми телефон е в джоба. Как ли е Александра? Как да е?Живеем си на пети етаж, а и на склона, няма как да е стигнала вълната дотам.Сигурно е на терасата, с бинокъла.

Да й се обадя? Не, няма смисъл.

Подкарах към къщата на мама. Направих го преди да се еоформила мисълта ми, но там е цигулката. Трябва да е цяла. Какво да й има? Тя ев скрина и е твърде скъпа, едва ли мама я е затрупала с ненужна покъщнина иповредила.

Някакво топло гнездо пълно с алени насекоми се разтвори вгърдите ми, обля ме топла вълна. Ако бях по-усърден…Не, не е трябвало. Ако бяхроден музикант щях да бъда по-усърден. Понякога сънувам, че свиря. И мелодиятае красива. Докато я сънувам – изглежда незабравима, когато отворя очи не помнянищо от нея. Понякога си спомням, че имам цигулка, че съм вземал уроци, чепочти прилично…“Прилично“, ама че грозна дума, когато иде реч за музика…Чепочти прилично изпълнявах „Валс номер 2“ на Шостакович…Не, не може да съмизпитвал онези чувства, които сега си спомням съм изпитвал, докато изпълнявахпиесата. Твърде малък бях, твърде бързо се отказах да свиря.

После бяха срещите, разделите; любовта и изневерите.

И онази порочна нежност, която погъделичка ли те, отключватъй дълбоки бездни, че те прави способен да простиш, дори на своя ангел, че тее направил тъй устойчив на изкушения.

Изглежда като съм спрял да мъча цигулката съм засвирилистински този валс…Със себе си.

Стигнах къщата на мама. Не намерих ключа. Позвъних. Мама миотваря, прегръща ме, говори ми нещо, но не я чувам. Смее ми се. Казва ми, чесъм трогателен. Аз пък, че с тази забрадка прилича на лелка. Да не се излагатолкова, млада е. Пита ме, на кифла ли да прилича. Цункам я по бузката й иказвам, въодушевено „Да! На най-изкифлената кифла.“

Засмя ми се тъжно, рече ми, че пак няма да доведа до никъдетази цигулка. Само ще се разстроя. Иначе искала, много искала. Нали помня, какме поощрявала. Да, да, помня. Но сега иде реч за друго. Ще подаря тази цигулкана едно дете, което има нужда от нея. Разказах й набързо. Почти ме изгони,какво съм се моткал, а ако момчето си тръгне.

Казах й, че няма да си тръгне сега когато спря дъжда. Но всепак се разбързах.

Уви, хлапето наистина го нямаше. Водата се беше отекла.Седнах на бордюра. Чаках. Идеше ми да засвиря. Да се направя на уличенмузикант. Да стана уличен музикант. Да забравя кой съм и най-после да изпълнямелодията на изживяното.

Ужасих се, че ще го направя. Това щеше да е по-истинското вживота ми. Молих се хлапето по-бързо да се върне, че да ме избави отизкушението, но нито то се връщаше, нито аз засвирих. Беше ли истинско? Имашели изобщо такова хлапе?

Попитах сервитьорката. Каза ми, че го е виждала, че – да,свирило в най-големия дъжд. Не, друг път не е заставало тук. Никога.

Въздъхнах и си тръгнах към дома. Чувствах се смазан, нокакто обикновено става; когато ти е много, много смачкано в гърдите, послерязко ти става весело.

Хрумна ми да направя серенада на Александра. Щурава работа.Женени сме от осемнадесет години. Запознахме се на студентските протести,когато сменяхме системите. Тя – дриада малка колкото шепичка. Аз – кресльо,готов да се сбия с цял свят. Не, че в спорта постигнах повече, отколкото сцигулката, но по ми личеше, че съм тренирал, отколкото, че съм свирил. Идвамата искахме да променим живота. И двамата вярвахме, че го правим. Хей-тъй: крещейки.После се натресохме на някакъв купон: аз убеден, че съм в нейна компания, тяубедена, че е в моя. Много от тези, които смятах за нейни приятели, тя за моибяха пияни. Други просто се правиха. Когато най-обикновеното младежко веселиесе превърна в суингър парти, някои си тръгнаха. Ние не.

Странен начин за започване на връзка, а се оказа устойчива.Първата истинска връзка, която съм имал. И при нея беше така. Не повторихмеонази щуротия. Не сме си намеквали дори с поглед. Знаех, че тя помни. Знаеше,че аз помня. Знаех, че е разбрала. Знаеше, че съм разбрал, че онова е билоединствено протест. След площада сме решили да го продължим по този начин. Уж,отдавайки се на сексуална разюзданост, но със същото чувство, все едноподскачаме по жълтите павета с плакат, крещейки: „Не на нормите! Да живеесвободата във всичките и видове!“, с което честно не се различавахме много отвсички, чичковци и дядовци, строени пред вестникарските будки, чакащи ред да сикупят порнографските списания, които доскоро не се издаваха и поне официалнобяха забранени.

И тези ми ти достойни мъже с интелигентен речник, някои спрошарени бради, някои рошави ерудити, намираха за политическа смелост да покажатинтереса си към порнографията, сега – когато не беше забранена. Разбира се,модата бързо мина. После, не искаха да си спомнят, повечето даже станаха големиморалисти.

Онази нощ е свързана с усещане за глупост, не и за грях. Нее като „Валс номер 2“, от него наистина потръпвам, а спомените, които неволносвързвам с тази мелодия са наистина порочни. И истински. Но те бяха преди да сесрещнем с Александра.

Нямаше я на терасата, така както си я представях – с бинокъл.Отначало не ми направиха впечатление спуснатите щори, което не ни е никактипично. „Кавасакито“ се наби в очите ми, но не му обърнах достатъчно внимание.И едва когато засвирих, а звукът излезе по-чист, отколкото очаквах осъзнах.

Още преди да е отворила прозореца, осъзнах.

Още преди да я видя с разпиляна коса. Никога не беше сразпиляна коса през деня. Осъзнах.

Беше красива. Толкова красива беше измамата. Не спрях дасвиря. Свирих още по-настървено. Изпълваше ме наслада. Не сексуална. Но по-бяснаот всяка сексуална наслада. Най-после изсвирих както трябва валса. Най-после гопочувствах. Толкова нежен и величествен. Любовник и любовница наедно. При товабожествени.

Не като онзи смешник, който излезе бързайки от входа, скочина „Кавасакито“ и отпраши нанякъде. Твърде дребен беше да го видя или да сипризная, че съм го видял. Твърде никакъв, че да се сетя кой е: онзи, неинсъученик, който срещнахме миналата седмица. Който уж само за малко тук и после –на другаде. Не, не го познах. Изобщо не го свързах със спуснатите щори иразпиляната коса на Александра.

Качих се у дома. Прегърнах я. Прегърнах ли я? Май, да.

Тя ми говореше едни…Чудеше се какво да ми каже, но аз толковаи щях да я чуя. Казах й: „Виж какво мога?“ и й засвирих валса.

Не знам колко продължи. Трябва да е било много.

По някое време тя ми говореше, съвсем откровено, че грешкатане е в мен, че не, не искала. Усмихнах й се. Целунах я с поглед и го усети.

Ревнувах ли? Сигурно. Най-вероятно.

Не можех да простя измамата? Хайде, стига. Това е клише.Няма нищо общо. Още онази вечер, когато случайно се срещнахме с нейния съученики двамата се заговориха, разбрах, че тя отдавна не е жената, с която си мислех,че живея.

Знаех, че ще се случи.

Всъщност: беше се случило.

Поне имах цигулката.

Говореше ми, очакваше да й кажа нещо, а аз не знаех какво.

И само свирих, свирих, свирих. Все по-красиво и по-красиво.

Стъмни се и се разсъмна.

Стаята ставаше все по-празна. А аз свирих.

Пак се стъмни и разсъмна, а стаята беше още по-празна.

Накрая останах сам с цигулката. Един ден се забелязах вогледалото. Бях брадат, отслабнал, с огромни червени очи.

Трябва да съм разбил цигулката.

По-добре да бях разбил сърцето си.  

Наричат ме Носталгия

 

Наричат ме Носталгия, а аз съм само изчезнала безследно жена.

Веднъж се качих преди залез на Бялата скала, онази – знаетея, дето се е изрепчила като бял перчем на въодушевен диригент, стърчи на хълма,а от нея града изглежда смирен и кротък. Стоях и се взирах в него и нежнамелодия ме унасяше.

Изглежда затворих очи, изглежда забравих да дишам, изглеждасърцето ми спря. Изглежда забравих коя съм. Изглежда ги чувах на сутринта…Не,не беше на сутринта, а след няколко сутрини. Търсиха ме.

Някой плачеше за мен, чувах го.

Не, не ми беше близък, изобщо не ме обичаше. Истеричен плач,на жена, която обича да крещи и да лее сълзи за някого. Имаше кучета. Не знамкак, но ме нямаше и на скалата, и все пак бях там.

Разбирате ли, аз едва ли съм умряла. Разтворила съм се. Ведно по-голямо око, което не само вижда, а чува и вкусва, което витае и улавякато с рибарска мрежа чувства и аромати; вкусове на кожи и на устни, на коси ина пъпове, на настръхнали кожа по гръбначни стълбове; на мисли и някои по-особеничувства.

По-особени ли? Какви? Де, да знаех.

Няма ме, но се възприемам. Ето това вече никак не може да сеобясни.

След време откриха труп. Уж моят, но не.

Друга беше, също скитница.

Също самотна пътека в гората като мен и други объркани бегълки.

Бегълка ли? Да…Трябва да си го призная.

Не стана това изчезване без мое желание.

Отдадох се на сила, на която не можех да устоя, но япредизвиках сама.

От тогава мина много време.

Няма значение колко години. Много. Не хилядолетия, разбирасе. Не даже и столетия.

Обясниха, че съм била болна. Не, не, не. Аз съм жива.Припомням си неща, които вече са ми безразлични.

Не бях в първа младост. Навърших четиридесет и пет предимесец. Само, че в младостта си не съм била толкова красива. Никоя младост неможе да бъде толкова красива, колкото бях във вечерта, преди да ме погълнемрака.

Понякога се виждам отстрани в онзи последен ми на Земятачас.

Стоя на скалата, опряла лице в коляното си. Вятърът развявакосата ми, а тя прилича на слънчеви протуберанси. Червена и ненаситна, по-живаот самата мен.

И в миговете, в които се улавям отстрани…Улавям се свсичките си, повече от двадесет сетива, разбирам какво ми се случва.

Превръщам се в мелодия.

Ярка мелодия.

Мелодия, която някой би нарекъл носталгична, но не, не, не.

Това е новото ми тяло.

Напускам онази съвършена красота, която бях постигнала отсебе си и пътувам. Пътувам по-жива от всякога, разнасям се и звуча като живот.

Какво ми се случи?

Честно. Не знам. Постигнала съм онова към което са стремилиаскетите, преминала съм в ново ниво на съществуване, но знам, че мога да севърна.

И понякога го правя.

Връщам се. Но не напълно. Само малко. За да направя някогощастлив.

Имам две деца. Момиче на осемнадесет и момче на седем.

Момичето се казва Яса. Момчето Мон. Престанаха да растат.

От вечерта, в която изчезнах не са пораснали и с ден. Щяхада си имат много неприятности. Представяте ли си две вечни червенокоси хлапета.

Изчезнаха и те.

Не като мен. Просто напуснаха дома и скитат. Не се задържатникъде, за да не забележи някой свръхестествената им черта.

Как живеят ли?

Свирят ме. Казах, че се превърнах в мелодия.

Те ме носят.

Яса свири с длани. Прокарва ги по нечие лице и ако човекътможе да ме понесе, оставам завинаги в него. Правя го щастлив. Не усещагодините, не усеща трудностите. Живея в него, живее в мен. Изпълнила съм го,давам му кураж. Чува ме и възприема живота си като клип на най-красиватамелодия.

Мон свири на цигулка. По подлезите на големите градове.Онези, които го чуват са напълно обезоръжени. Колкото и да мразят уличнитемузиканти, красотата или печалта, не могат да преминат покрай него без дахвърлят пари в калъфа на инструмента му. Но има хора, които не го чуват. Не иведнага, при тях идвам със закъснение. Тях ограбвам. Чуват ме и възприематживота си като клип на най-красива мелодия, както и онези, които правя щастливи,но има една съществена разлика.

Първите ме желаят и с тях правя любов.

Във вторите съм нахлула. Искат да ме прогонят, но не саспособни. В борбата си с мен пропиляват живота си.

Има нещо, което не знам.

Дъщеря ми и синът ми не са се виждали от десетилетия.Решиха, че е по-добре така. И са прави. Дори някой да види червенокосатакрасавица двадесет години след като я е видял за първи път и тя не се епроменила, ще реши, че си въобразява. Ще предположи, че това е дъщеря на онази,която е видял някога. Или ако види хлапето с магическата цигулка. Ще допусневсичко друго, но не и че това е същото хлапе. Ако обаче са и двамата, ще еповече от ясно, че не се е заблудил. И няма да има обяснение.

Та, колкото и да се обичаха, трябваше да се разделят. Това,което не знам е, какво ще се случи, когато двамата се срещнат и решат заденонощие или две да ме свирят заедно.

Това ще се случи.

Виждам ги.

В един и същи морски курорт са. Знам, че не бива да гоправим, но съм емоция – изпълнила съм ги, тикам ги един към друг.

Тикам ги един към друг.

Не бива.

Тикам ги.

ÐÐ°Ñ Ð°Ð»Ð½Ð¸ÑÑ‚ трол с бялата брада

 ÐÐµ подозираше, че има профил в интернет. Не обичаше компютрите. Дори мобилен телефон нямаше, а и кой ли да му се обади? Живееше само с паяците, които плетяха мрежи по ъглите между стените и тавана му, пробягваха бързо, когато им креснеше, понеже нямаше на кого другиго да кресне, но дори за тях не беше сигурен дали не си ги измисля. Всяка вечер заспиваше с мисълта, че утре ще започне да рисува. Всяка нощ сънуваше есента да навива на ролки косата си. Рядко, много рядко, че е усмихнат и зъл, в непознат свят, всъщност във виртуалното пространство. Всяка сутрин се събуждаше с идея за нов квартал и нова улица. Тръгваше сънен, често с гурели по очите. Не се бръснеше. Някога приличаше на трапер, напоследък на Дядо Мраз. Обикаляше и звънеше по входовете. Мислеше в движение сценария си, импровизираше го, понякога гласа му звучеше напевно, друг път говореше повече с изражение. То едно такова гальовно глуповато, толкова закачливо трагично, някак мъдро, но и налудничаво. По чувствителните се просълзяваха щом го видят, а щом си спомняха по-късно за него, избиваше ги един такъв, труден за въздържане горчив и напълно необясним смях. Убеждаваше хората да прегледат тавански, понякога да ги обърнат с краката надолу, да отключат мазета, да почистят натрупани с ненужни вещи стаи. Винаги се намираше достатъчно желязо, което получаваше като безвъзмездно дарение. Е, понякога си имаше и неприятните емоции. Две деца го бяха заключили за тридесет и шест часа, при това в чуждо мазе. Една вдовица го задържа за четиридесет и осем часа, при това в своята спалня. За седемдесет и два часа, полицията навярно го беше задържала седемдесет и два пъти. Винаги беше грешка, винаги го бъркаха с различно от предишното издирвано лице. Прибирали го бяха и в лудницата, но понеже наистина имаше лека шизофрения не беше толкова абсурдно, както в случаите, когато го взимаха за “свой”, не му даваха възможност да се измъкне, караха го да подскача и ръкопляска, да коленичи или да хълца ритмично, да призовава, да пее с тях благодаствени песни и да говори за близкия край на света. Случваха му се, случваха му се и такива неща, но намираше ги за нормални. Просто рискове на професията, като във всяка друга. Обичаше си живота, макар никога не можеше да започне картината си. И спомняше ли си, горчеше му. Премрежваше му се погледа, изтръпваше ръката, която някога много отдавна беше държала четка. Чувстваше я в ръката си, онази маслената, нежното лице, най-миличкото миличко, с шарените коси, нимфа ли е или есента, която все му се присънва има чертите на съпругата му, истинска ли беше или си я беше измислил, тя ли го напусна, той ли нея, мъртва ли беше или жива и нейните черти ли бяха това или не: по-скоро беше майка му, да майка му, тя учеше ръката му да държи четката му. Тръгваха сълзите му. Защо, защо вече не може да рисува. Хапчетата ли? Ще ги хвърли, но пак ще полудее. Тъмно му ставаше и имаше гръмотевици. Тежкото чувство обаче бързо отминаваше. Обичаше живота си, а освен това се чувстваше богат и успял. Нямаше почти нищо, но кафе машината му създаваше достатъчно чувство за лукс. И тя дарена с желязото в един от по-успешните дни. Освен нея си имаше радио. Не дарено, а открито до контейнер. Приличаше на огромен дъмбел, пискаше и хабеше бързо батерии, но работеше. Става въпрос за онази социалистическа гордост наречена “Селена”, чиято година на производство беше по-близка до настоящето, отколкото телевизора му, който не пускаше, но пък понякога имаше чувството, че заработва сам и много, много го дразнеше, но не посмяваше да изхвърли, за да не нарушава хармонията в интериора. Като художник я ценеше, а трудно можеше да открие нещо толкова огромно и ненужно, колкото телевизор “София”. Особено ценното и уникалното в старата вещ беше “онова колело” с което някога са се привключвали каналите. Формата и размерите му допълваха експозицията, създаваха чувство за идеално геометрично съчетание с масата, петте стола и скърцащото легло. Като оставяха достатъчно празно пространство за хаоса на натрупващите се книги, които наистина можеха да се нарекат и съвсем обективно: състояние. Вече бяха над хиляда, но и след тридесетата се чувстваше богат. Получаваше ги по същия начин както желазято. Почти по същия, защото за желязото все пак се молеше, а преди всяка книга убеждаваше дарителя, че е полезна и ценна. Правеше го, защото иначе го гризеше съвестта, но не се стараеше много, защото го гореше алчност, истинска гладна алчност. Макар да му беше станал навик получаването им, все още се разтреперваше, при всеки такъв подарък. Всички, освен технически учебници и справочници беше прочел. От най-бозавата любовна еднодневка, до философските монографии. Колкото и тежък да беше деня, колкото и дълго мъчителното чувство, че не може да започне картината, дойдеше ли свободния час, в който разтваряше книгата, забравяше всичко и се превръщаше в един от най-щастливите хора на планетата. И това време оставяше такива следи, че съвсем очевидното блаженство изписано върху лицето на такъв несретник, породи слуховете у съседите, че е пушач на марихуана. Заради него един пийнал родител веднъж едва не го преби, по-възрастните го гледаха с неприязън, част от подрастващите с любопитство, но по-скоро защото в това си имаше майтап и си правеха всевъзможни майтапи с него, понеже някак възрастта и иначе смачкания вид не се връзваха много със скришното му хоби и му придаваха чувство за гротеска. От друга страна няколко пласьори си го мразеха откровено и ако все пак дълбоко в себе си не бяха оставили частица съмнение биха го смазали. Не, че им взимаше клиенти, а защото пренебрегваше услугите им, когато имаше безсрамието да живее на тяхна територия. Нагнетено беше около него, но все пак победи толерантния дух на времето и хората изтърпяха различието му, въпреки, че ако знаеха истината и това, че той си е такъв без никаква марихуана, едва ли щяха да го понесат. За щастие, подобно нещо битовата мисъл не може да допусне, а и слуха упорито се подклаждаше. Най-вече от един от двамата майтапчии, които създадоха и профила му в блог-платформата.

Двамата творци на трола се бяха събрали веднъж уж да мислят някакъв бизнес, но понеже не им вървеше в реалистичността, купиха си бира, но понеже и бирата, за разлика от когато и да е било не им вървеше, а и приказката им нещо не вървеше, просто се гледаха в очите, което ги посмути и понеже се опомниха навреме, и понеже времето беше хубаво и бяха на терасата, тя на първия етаж, а нашия човек точно тогава се прибираше, дойде им като спасение. Снимаха го с телефона, той дори не разбра. Прихнаха да се смеят. Сетиха се за блога, за онази: поетесата. После за поета. После за политиканта. Не пропуснаха да се сетят и за онази откачената нимфоманка, която все разказваше мокрите си сънища, пък не отговаряше на личните им бележки. Сетиха се още за двадесетина или тридесет блогъра, които трябваше да си получат заслуженото.И направиха профила. С неговото лице се подмазваха или ругаеха, остро критикуваха мракобесническите методи и некадърността на администрацията на сайта. Бъзикаха се с популярните писачи. Флиртуваха най-вече с по-възрастните жени на които отдавна не би трябвало да им е вече до флирт. Псуваха като каруцари или тънко, тънко иронизираха. Препечатваха статии от други сайтове или правеха миксове от творчеството на публикуващите в този. Това беше дразнещо, вдигна се голяма пара, а двамата ритаха от смях. Понякога не мигваха по цели нощи, понякога я караха щафетно. Забравяха ту да ядат, ту бирата да се вкисне, а веднъж едва не опекоха котката на домакина, която се беше свила във фурната, тъй бяха увлечени, че не я забелязаха, а пуснаха фурната за да стоплят ориза. Животинката се спаси само защото някой все пак забеляза, че тавата е върху хладилника и не се ли пъхне във фурната няма да се стопли. Понякога ги удряше на лично откровение и блогваха както всички останали. Без да се заяждат или да пържат някого. Не траеше дълго. Ако преди останалите блогъри им бяха просто комични, вече им изглеждаха от жалки, по-жалки. Когато са в позицията на нападнат от нахалния трол с бялата брада или техен приятел е в позицията на нападнат от нахалния трол с бялата брада са добри и справедливи и бълват огън и жупел срещу вербалия насилник – нахалния трол с бялата брада. Когато е в позицията на нападнат друг, който не е приятел, от нахалния трол с бялата брада, то тогава нахалния трол с бялата брада, става симпатичен, “не си гледа насериозно, а е мъдър”, “не се мазни и не понася лицемерието” и изобщо казва между глупостите си и много вярни неща. Двамата бяха пробвали и една, и друга, и трета групичка. Все едно и също: “тях нападай, не нас”. В крайна сметка интереса на блогърите направи от жалкия образ, емблематичния Нахален Трол С Бялата Брада. Кефеха му се. Това е истината. Формулата от самото начало проста: с месеци няма да те забележат във виртуалното поле, могат да не те забележат и години и изобщо да не те забележат, но нападнеш ли най-популярния автоматично си в полезрението на интереса към него. Остава ти само да имаш дупе, защото популярния има и много приятели. Но когато дупето не е твое, а е на “дъртия наркоман живеещ в таванската отсреща”, нямаш никакви проблеми. Напротив: само бонуси, защото популярния освен много приятели има и много врагове. Веднага оголват всички зъби, като глутница след водача си. За седмици от популярния са останали само парцалите. Нищо, че интереса и към него е скочил. Никой не му гледа вече на сериозно, а и трябва ли. То сам си е виновен. След време му писва да се прави на палячо и лека, полека се оттегля, ако не е съвсем разболял се от блогване. Идва друг на негово място. После трети. Но формулата на трола и успеха му се разработва постоянно. Не само популярните са лесни за бъзик, защото вече и непопулерен да нападнеш правиш го популярен и човечеца понася всичко, което може да понесе и някоя надута “блог-звезда”. Най-приятното в цялото занимание е, че всеки си има слабото място и освен това: НЯМА МЕЧТА, КОЯТО ДА НЕ Е В СЪСТОЯНИЕ ДА НАПРАВИ ЧОВЕК ЗА ПОСМЕШИЩЕ В ОЧИТЕ НА ХОРАТА, необходим е само един, който да е в състояние да се изгаври първи с нея. После започва хора на останалите. Веднъж единият сподели на глас:-Преди все си имах някакви илюзии за човешката доброта.Приятелят му кимна, без да изрече на глас онова, което си помисли: “Вече си имаме истинска причина да ги мразим.”Скоро прекъснаха с троленето. Спряха да спират изобщо в блога и не след дълго, забравиха напълно за нахалния трол с бялата брада. Най-сетне единият си намери работа, а другия гадже. И животът за тях започна.Но с това не свърши живота на нахалния трол с бялата брада. Напротив: започна. Като, че ли самата мрежа го искаше. И профилът без човешка намеса, продължи да работи сам. Правеше пародии на публикувани стихове или говореше за дупето на модераторката. Отправяше неприлични предложения с лични бележки на подрастващи или вадеше компромати за някои философ блогващ в платформата. Правеше на фотошоп вулгарни колажи от аватара на този или онзи. Понякога получаваше наказание. Всъщност всеки от администраторите беше изтривал профила му, поне няколко пъти, но профила откриваше бъгове в системата и възкръсваше отново, докато накрая вече не можеше да бъде и изтрит. Всяко от служебните лица, мислеше, че друго от екипа стои зад мистичното явление. Накрая просто трябваше да се примирят, че самата система е нахалния трол с бялата брада. Независимо на какво се дължеше това.Истината е, че въпреки отрицателните страсти, които пробуждаше хората го обичаха. И самата система трябваше да се съобрази с потребителите си.В това време човека с бялата брада, който наистина беше малко нахален, но не и трол си живееше така, както беше живял в последните двадесет години. Нямаше си представа в центъра на какви събития е. На няколко пъти само имаше кошмари, които бързо забравяше, а веднъж забеляза, че няма сянка.Скова се от ужас. Погледна крадешком назад където трябваше да е паднала сянката му. Бързо извърна глава. Сърцето му подскачаше. Глезените му отслабнаха. Искаше пак да погледне. Но когато намери сили да завърти врата си, автоматично затвори очи. Не посмя. Сега осъзна, че от известно време насам нещо не се чувстваше като преди. Имаше и лекота, но и празнота. Чувство за ограбеност и усещане за изтрити спомени. Напрегна волята си и прогони мислите си. Опасно беше за него. Една душа му беше останала, а и си спомни, че и тя е болна. Не искаше отново в лудницата. Там е лошо. А и сега. Сега, знаеше, че там е по-лошо от когато и да е било. Срещна случайно една дружка от времето. Едва се познаха, онзи му разказа много неща. Да, той малко си приувеличаваше, защото съвсем не беше в ред, но познаваше се къде говори болното му съзнание, къде истината. Пълна мизерия е там и дори здрав човек да попадне ще се разболее. Не, не и там. Не може да е изгубил сянка.В литературата това е магически реализъм, в живота е лудост.Повече не погледна за сянка. В началото му костваше усилия, но макар това да не беше най-правилната терапия, скоро наистина забрави. Разви се нещо много радостно в живота му. Приказката сама тръгна между него и онова момиченце. От скоро беше в квартала. Живяло беше с родителите си в провинцията си. Имаше чувството, че го майтапи като повечето от децата наоколо. То си го имаше и това, но скоро взаимната им нужда от общуване се засили до там, че имаше реална опасност от нов слух за него, този път, че е педофил, което пак щеше да е по-разбираемо за толарантния свят от истината. Петнадесетгодишното сипаничаво създание много обичаше да чете. Говориха си за книги, най-вече за книги, но понякога просто фантазираха на глас, правеха си срещи из далечни планети в други измерения, където той беше малкия, а тя голямата. Понякога му изповядваше за себе си, разказваше му сънищата си, а той беше стария мъдрец, който се преструваше, че ги разбира. Разказваше му и за момчетата, които и харесват, а когато все пак си хвана приятел, първо се похвали на него. Чуруликаше му като птичка. Разменяха си заглавия. Най-после падна товара от гърдите му, че когато все пак умре ще има кой да наследи трупащото се богатство в таванския му апартамент. Гореше го преди това, че всички тези книги, цялата тази съкровищница ще иде в бунището.Толкова щастлив беше, че дори не му тежеше за картината.Учудващо, но една сутрин преди да тръгне по новия си маршрут мина през магазина за арт материали и си купи платно и най-добрите бои. Ръцете му бяха топли. Без да си каже: “утре”, знаеше, че ще е наистина “утре”. Изпълнила го беше енергията и вече не можеше да я задържи. Чувстваше се като преди тридесет години. И беше на тридесет години.Нямаше си на представа на кого беше позвънил предишния ден и че това му познъвяне е предизвикало прехапани устни, силно сърцебиене и надрано лице.Четиридесет и две годишната жена не беше мигнала цяла нощ, а от седмици не спеше добре и вече пиеше успокоителни. Пребледняла дотам, че приличаше на варовикова пещера имаше толкова тъмни сенки пред очите, че изглеждаше като бита. От известно време я тормозеше нахалния трол с бялата брада. Влязла беше в блога за да превъзмогне загубата на съпруга си. Той беше добър човек и много обичаше стиховете й. Не, че много разбираше, но имаше нужда да живее със заблудата си, че споделя любов с истинска поетеса. За разлика от него, тя нямаше илюзии. Свикна обаче да му дарява красиви думи, да ги търси и излива от себе си навън и да чувства, че това предизвиква една по-истинска и от тяхната красота, а то е любов. От както си замина я притиснаха и сметките. Все по-тежки ставаха и битовите проблеми, и живота изцяло посивя. Чувстваше хлад дори когато беше горещо. Трябва да кажем, че някои от стиховете й, ако не гениални, то поне бяха много добри. Но всички я свързваха с щастие, което вече беше изгубено, а то беше човешко. Потърси го в единствената достъпна за нея среда. Направи си блог и скоро си припомни щастието за което стана дума, по-горе. Имаше нужда от споделяне, а в мрежата хора, които наистина харесваха стиховете й. Празнината в нея започна да се изпълва. Макар и нищо да не беше в състояние да я накара да се чувства както преди. Трескаво стоеше пред компютъра, завърза приятелства, радваше се на живота. Докато се появи нахалният трол с бялата брада, а след него забълваха огън и жупел, познати и непознати блогващи. Обърнаха се срещу нея дори приятели и скоро беше обвинена във всички земни и неземни грехове. В последните седмици беше станало непоносимо. И както не беше спала цяла нощ и както онлайн беше тормозена от нахалния трол с бялата брада, звънеца й позвъня, а когато погледна през шпионката видя...нахалния трол с бялата брада. Както беше в другия край на линията, така се намираше и пред вратата й.Човекът с бялата брада, който не беше чак толкова нахален и изобщо не беше трол, почака малко пред вратата и си тръгна. На следващ адрес повече му провървя. В интерес на истината трябва да кажем, че дълбоко в себе си се надяваше да не му провърви. Неговата малка птичка, ах тези лунички, неговата дъщеря, духовна, неговата майка, на надеждите, ах тези лунички. Обеща му да му даде да прочете “Христос отново разпнат”. Повече четящите, по-често застават пред неудобния, изглеждащ труден за обяснение факт, че са прескочили с години значимо произведение. В това отношение, той беше рекордьор. “Престъпление и наказание” прочете след тридесет и втория си рожден ден, “Ана Каренина” на четиридесет и една, “Параграф 22” на петдесет и пет, а “1984”, буквално преди седмици. Заиграеха ли на повърхността на съзнанието му, емблематични заглавия на книги, които иначе цял свят беше прочел, чак му прилошаваше. И го изпълваше тъга, подобна на онази, която изпитваше, когато я нямаше малката и на кого да завещае съкровището си. И в двата случая го изпълваше една и съща тъга. Колко е кратко щастието, наречено “живот”. И ако за първия случай намери лек, за втория нямаше как: трябваше да се примири, че не всичко важно ще прочете. Когато посегнеше към една от тези книги, мислеше си за останалите и му ставаше тежко, че избира едната пред другата. За това се и оставяше на потока, каквото попаднеше него четеше и така превръщаше в събитие, в живота си, срещата си с всяко велико произведение. Ето, че “Христос отново разпнат” дочака мига си. Чувстваше се като юноша, който за пръв път има среща с жена, макар да чувстваше, че тази книга няма да завърши добре.Настоящата вечер обаче с малката не се видяха. Кашляше от дни, пила сироп и той я проснал в леглото.Не съжаляваше, отлагаше срещата си с великата книга. А липсата по малката пробуди истинско желание да рисува. Очите й, липсваха очите й в образа който искаше да нарисува, липсвали са през всичките тези години преди да я срещне. И вечерта в която не ги видя, след като вече толкова беше свикнал с тях ги нанесоха върху фантазията му. А копнежът му по нея го изпълни с топлина, която пробуди отдавна забравеното вдъхновение.Цял ден работата му спореше. Искаше му се да прекъсне, но не му даваше сърце да пропилее такъв шанс. Все пак беше човек с единия крак на улицата. Не се различаваше много от клошарите и да не се превърне в един от най-печалните, трябваше да се бори, особено когато му върви. Толкова желязо предаде, че служителите на пункта недоумяваха откъде този толкова слаб човечец намира силите.И все пак, той беше просто едно голя

Равносметка преди избори

 

Понеже изборите вече са съвсем близо, да си го кажа на глас,че да чуя онова, което мисля, което помня, което съм преживял, което съмизстрадал и е част от житейския ми опит, на когото дължа всичките си верниизбори и всичките си по-късни щастливи мигове.

Да си припомним, всички, които работим в културата, вадимхляба си и изкупваме с малко вината си пред семействата, при които не сме винаги.

На кого дължим 0,4 % за Култура.

Няма да изброя всички в сферата, но тук са актьорите (еднаот най-тежките и необходими човешки професии), тук са сценичните работници(които са почти актьори, играят с тях, само дето не бива да се виждат това,че са виртуози във всякакви инженерни дейности и трудът им е достаекстремален), тук сме и всички останали в театрите, без които забавлениетонямаше да го има, нямаше да бъде осъществено.

Тук са библиотекарите: скромни, образовани, високо културни,от които всяка цивилизована държава има нужда.

Тук са ръководителите на детски школи, които създават отдеца – личностите, с които утре България ще се гордее.

Тук са музейните работници и служители: изключително високообразовани и такива, които нямат право да прекъсват развитието си и каквитовсяка държава с история трябва високо да цени.

Можете да попълвате до утре списъка, толкова е дълъг и безнего не „европейска“, ако щете наречете я „Слънчево-системна“, „Млечно-пътска“,пак ще си е жалка.

Ако един човек, нормално печелещ човек отделя 0,4 % отбюджета си, независимо, в коя държава по света живее за културата си,  Ñ‚ози човек е простак.

Но ако такива се разпореждат с бюджета на цяла държава евече много, много сериозно.

Та да си спомним кои бяха ТЕ.

 

 

Много хора с различни степени, дори и най-тежки на инвалидност,останаха с месеци без ТЕЛК решения и бяха лишени от всякакви доходи.

Много от тях живеят и из селата. Бюрокрацията в това времеги смазваше. Без доходи, болни, трябваше да намират път за следващ и следващподпис, ако искат да дочакат някой ден пенсия. Това се случи зарадиПродължаващи Промени.

Пострадаха, а колко от тях не оцеляха: няма да разберем.Статистики за беззащитните не се правят. Не и ако не се отпуснат някаквисубсидии за „усвояване“, но подобни истини са неприятни за отпускащитесубсидии.

Можем да се сетим, че когато болен и беззащитен човек, койтоняма да го вземат на работа заради инвалидност, но по документ още не еофициално инвалид, след като е останал цяла година без решение, ако няма друг околосебе си, няма да оцелее.

Та, кой постави под изпитание семействата на всичкиинвалиди, на които им изтече срока на ТЕЛК решението, но пък състоянието им несе подобри?

 

 ÐœÐ¸Ð½ÑŒÐ¾Ñ€Ð¸Ñ‚е от ТЕЦ „Марица-Изток“бяха ужасени, а целия регион, в който живеят скоро ще опустее, защото „Марица-Изток“ще е затворен и ще трябва да си търсят щастието другаде, може би – из света.

 ÐšÐ¾Ð¹ не само ги осъдина това, а ги осмя. Че се боят за семействата си, че се боят за болни родители,за деца, а не се гордеят, че са граждани на ЕС, които със саможертвата сидопринасят за екологията.

 ÐšÐ¾Ð¹ ги наречемързеливци! „Мързеливи миньори“, понеже не се били учили за програмисти.

 ÐšÐ¾Ð¹ наречеенергетиците: „необразовани“? „Необразовани енергетици“, понеже щом някой себои за призванието си е непременно „необразован или мързелив“.

 

 â€žÐ—ърнарите“ каралиМайбахи, били мафиоти, които само усвоявали евросубсидии. Това бяха обвинениятана същите, които се присмяха и изгавриха с всички други нагоре. А, че „усвояващитеевросубсидии“ спазваха тежки евроРЕСТРИКЦИИ, което вдигаше цената на производствотоим? Че не можеха да използват всякакъв посев, че не можеха да използватвсякакви препарати…Естествено, че много от тях ще си гледат интереса, но бешесправедлив гнева им, когато се внесе дъмпингово зърно от Украйна? Защо едъмпингово? Ами защото украинци не спазват същите тези евроРЕСТРИКЦИИ, че не сав ЕС.

 

Гледащите добитък в двора били негодници, които не спазвалиевроРЕСТРИКЦИИ и създавали зарази. Като че ли преди ЕС цял свят е останал безживотни заради животински пандемии! Били копейкаджии, че гледали овце, прасетаи не давали на изпратените цигани да избият препитанието им.

Чие беше това становище и кой изпрати циганите да избият здравиживотни?

 

Кой подари реакторите ни от АЕЦ „Белене“ на украинци?

И кой плати тези реактори? Не бяха ли нашите родители, ние идецата ни, а ще плащат и внуците ни неустойките, които ще ни се стоварят, понеженарушихме сума договори?

 

Кой се изгаври с народната воля и макар, че народът пожелареферендум, референдум няма да има? Както и да се погледне, при ясна НАРОДНАВОЛЯ, НЕЗАЧИТАНЕТО Й Е ДИКТАТ.

 

Все ще се намери някой, който да нареди клишета зацелесъобразност след всеки от въпросите.

Но не става ли малко повечко?

 

 

Най-красивите очи

 Ð¢Ñ не е уличница, танцьорка е. Ще ми се да е първото, не бих си нуждаел толкова от нея. Лесно бих я заменил с друга. Тя не се съблича, тя твори пластика. Извайва се като от глина. Събличала е джинси, събличала е и коприна, разкъсвала е официална вечерна рокля. Сплитала е плитки докато се съблича. Събличала се е от аромата, който ме е довеждал до лудост. В началото за мен беше просто една скучаеща вечер.

Повяхващата хубост с червената коса и циничният език ме заговори доста нахално, но не успях да я разкарам. Притежаваше очарование. Огледах се плахо за фотоапарати. Смотолевих, че имам работа, тя се изкиска и ме хвана за ръкава.-Отпусни душа. Защо ти е цял свят, като я държиш заключена. Виж, имам момичета. Не е като другаде.Имам властен тон, когато се наложи. Опитах се да го използвам, но сводницата като че ли се развесели. -Искаш ли да видиш онова което ти е отвътре. Голо, чисто. Няма да го докоснеш, а то няма да разбере кой си. Твоето желание ще е със превързани очи и само ще танцува, защото то не се отдава. Поне за пари, не. Разбираш ли, желанието не се купува.Не я разбирах, но май и тя не се разбираше. Изглежда бъркаше думи.-Знам кой си. Никой друг няма да научи. Довери ми се. Ето това е ключа от хотелска стая. Една от многото, която може и да си ангажирал, а занапред, ако пожелаеш, ангажирай ги сам, чрез свои хора. Нека да са винаги различни, за да остане неопетнено името, на което държиш и което е истинските ти дрехи...Изкикоти се. Грозно, но завладяващо умееше да се смее. И макар на години, този смях й предаваше неудържим сексапил. Спечели ме. Познавам хората на които можеше да се има доверие. Тя беше една от тях, а момичето както и предполагах, местно създание. Красива чайка. Разтваряше криле, не се събличаше. Просто летеше във фантазията. Тя не знаеше млад ли съм или възрастен, мъж ли съм или жена, сам ли съм или повече, има ли ме в стаята. Тя се събличаше пред фантазията си. Нямаше професионализъм, имаше естество. Не го намираше нередно. Лицето й самата невинност. Искаше ми се да видя очите й, но точно тях не биваше. При този ограничен живот който водеше едва ли щеше да е способна да запази тайната. Пред кого се е събличала поне три пъти на седмица. Пътувах само за да я видя, разпределях деловите ангажименти така, че да я видя. Винаги в различни стаи. Имал съм за кратко любовница, съзнах, че не си заслужава риска. Този път не бях способен. Идваха и избори, когато най-силно горях и бях на прага да я прегърна, да поискам и повече, което не беше част от сделката и можеше всичко да провали. Борих се със себе си. Исках всичко да приключа. Не мигвах по цели нощи. Дали, ако я направя своя любовница няма да ми мине. Най-вероятно: да. Но тогава може и да посегна на живота си. Изсмях се на тази мисъл, но страховито ми прозвуча самият ми смях. Не съм го подозирал от себе си, ала бях способен на такива крайности.ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ, ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ!С превързани очи, отдава голота на непознато. На жадната ми природа която храни лиги с формата й. На гладната ми природа. Сладострастната и хищната, способна винаги да я разкъса. Винаги на прага да го стори.Сънувал съм и неведнъж, че е махала превръзката. И това беше краят. На кариерата ми, на всичко което съм съградил...Събуждах се потен, а утринта красива.Краят на всичко, което съм съградил или начало на живота. Обърквах се. Исках да видя очите й. Колко ли са красиви? А ако не са...Нямаше част от тялото която да не разголваше, ала скритите очи в случая бяха далеч по-възбуждаща тайна, отколкото да речем скритите зърна на безкрайно надарена с природата на форми, непозната.И когато реших да й кажа да махне превръзката, а гласа ми спря в гърлото и не можах да го изрека. Тя сякаш чу мислите ми.С един замах, най-сетне истински са разголи. Не бяха големи, нито с екзотична форма. Винаги съм мислил, че ще се окажат светлозелени, но бяха тъмно кафяви. Като зърната й. Топли и нищо повече. Срязаха ме, като нож се заби погледа й. Много прочетох.Искаше й се, но не беше способна да опази тайната.Това бяха най-красивите очи.На предателството. Или по-скоро: на истината!

Най-красивите очи

 Тя не е уличница, танцьорка е. Ще ми се да е първото, не бих си нуждаел толкова от нея. Лесно бих я заменил с друга. Тя не се съблича, тя твори пластика. Извайва се като от глина. Събличала е джинси, събличала е и коприна, разкъсвала е официална вечерна рокля. Сплитала е плитки докато се съблича. Събличала се е от аромата, който ме е довеждал до лудост. В началото за мен беше просто една скучаеща вечер.

Повяхващата хубост с червената коса и циничният език ме заговори доста нахално, но не успях да я разкарам. Притежаваше очарование. Огледах се плахо за фотоапарати. Смотолевих, че имам работа, тя се изкиска и ме хвана за ръкава.-Отпусни душа. Защо ти е цял свят, като я държиш заключена. Виж, имам момичета. Не е като другаде.Имам властен тон, когато се наложи. Опитах се да го използвам, но сводницата като че ли се развесели. -Искаш ли да видиш онова което ти е отвътре. Голо, чисто. Няма да го докоснеш, а то няма да разбере кой си. Твоето желание ще е със превързани очи и само ще танцува, защото то не се отдава. Поне за пари, не. Разбираш ли, желанието не се купува.Не я разбирах, но май и тя не се разбираше. Изглежда бъркаше думи.-Знам кой си. Никой друг няма да научи. Довери ми се. Ето това е ключа от хотелска стая. Една от многото, която може и да си ангажирал, а занапред, ако пожелаеш, ангажирай ги сам, чрез свои хора. Нека да са винаги различни, за да остане неопетнено името, на което държиш и което е истинските ти дрехи...Изкикоти се. Грозно, но завладяващо умееше да се смее. И макар на години, този смях й предаваше неудържим сексапил. Спечели ме. Познавам хората на които можеше да се има доверие. Тя беше една от тях, а момичето както и предполагах, местно създание. Красива чайка. Разтваряше криле, не се събличаше. Просто летеше във фантазията. Тя не знаеше млад ли съм или възрастен, мъж ли съм или жена, сам ли съм или повече, има ли ме в стаята. Тя се събличаше пред фантазията си. Нямаше професионализъм, имаше естество. Не го намираше нередно. Лицето й самата невинност. Искаше ми се да видя очите й, но точно тях не биваше. При този ограничен живот който водеше едва ли щеше да е способна да запази тайната. Пред кого се е събличала поне три пъти на седмица. Пътувах само за да я видя, разпределях деловите ангажименти така, че да я видя. Винаги в различни стаи. Имал съм за кратко любовница, съзнах, че не си заслужава риска. Този път не бях способен. Идваха и избори, когато най-силно горях и бях на прага да я прегърна, да поискам и повече, което не беше част от сделката и можеше всичко да провали. Борих се със себе си. Исках всичко да приключа. Не мигвах по цели нощи. Дали, ако я направя своя любовница няма да ми мине. Най-вероятно: да. Но тогава може и да посегна на живота си. Изсмях се на тази мисъл, но страховито ми прозвуча самият ми смях. Не съм го подозирал от себе си, ала бях способен на такива крайности.ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ, ТОВА Е НАИСТИНА ДУШАТА МИ!С превързани очи, отдава голота на непознато. На жадната ми природа която храни лиги с формата й. На гладната ми природа. Сладострастната и хищната, способна винаги да я разкъса. Винаги на прага да го стори.Сънувал съм и неведнъж, че е махала превръзката. И това беше краят. На кариерата ми, на всичко което съм съградил...Събуждах се потен, а утринта красива.Краят на всичко, което съм съградил или начало на живота. Обърквах се. Исках да видя очите й. Колко ли са красиви? А ако не са...Нямаше част от тялото която да не разголваше, ала скритите очи в случая бяха далеч по-възбуждаща тайна, отколкото да речем скритите зърна на безкрайно надарена с природата на форми, непозната.И когато реших да й кажа да махне превръзката, а гласа ми спря в гърлото и не можах да го изрека. Тя сякаш чу мислите ми.С един замах, най-сетне истински са разголи. Не бяха големи, нито с екзотична форма. Винаги съм мислил, че ще се окажат светлозелени, но бяха тъмно кафяви. Като зърната й. Топли и нищо повече. Срязаха ме, като нож се заби погледа й. Много прочетох.Искаше й се, но не беше способна да опази тайната.Това бяха най-красивите очи.На предателството. Или по-скоро: на истината!

Толкова красива

Ял е бой. Имал телескоп. Комшията от долните етажи се качил да оправя антената си и го видял как наблюдава. Правил го е от месеци. В таванската си живееше под наем. Кой знае от къде беше. Скапан образ някакъв. Типично извратено копеле. Тихо и потайно. Вървяло като призрак. Слабо и прегърбено. Често с набола брада. С какво се е занимавал, с какво се е издържал, един Господ, знаеше. Плащал си е редовно наема. Нямал гости. Ни мъже, ни жени. Хазяйката за това го търпяла. Иначе не й харесвал погледа. Както твърди. Змийски един. Имала чувството, че се опитва да надникне в скришното. Явно хоби. Сигурно е лъскал бастуна докато е гледал през телескопа. Бързо се разнесе историята му. Цял квартал научи. Едни вдигаха рамене, какво пък толкова бил сторил. На своя територия е, която не иска да я гледат да си пусне завесите. Други се хилеха направо, хубаво правило момчето. И те щели да си купят. Повечето му бяха бесни. Мислеше се за оплакване по законовият ред, но мъжа й, братовчед му и още един комшия, просто са си го издебнали и му теглили як пердах. Хвалиха се вечерта, рядко им прислужваше с толкова голямо удоволствие. Общо взето не й допадаха грубостите им, свикнала им беше, с леко пренебрежение се отнасяше, понякога ги взимаше на мезе, докато им носеше мезето. Гледаха й като на един от компанията и мъжа й често държеше да играе той ролята на домакиня, но тази вечер си беше нейна. Кавалерите й я бяха защитили. Поглеждаше от време на време през прозореца в капандурата. Тръпки я побиваха. Момчетата се забавляваха. Заспориха за коли. И от коли не разбираха, но бяха сладки. Твърде увлечени са, едва ли са забелязали изчервяванията й. Пак погледна към капандурата. Дори не беше го виждала, а и да го е виждала не знаеше, че е той. Човек който не прави впечатление или ако направи поне не пробужда дълбоко любопитство. Изглеждал е противно, това вече разбра, но кой беше? Няма значение. Повече я вълнуваше какво е видял. Някои дни като останеше сама...Просто й ставаше скучно, а скуката приличаше на възбуда и преминаваше във възбуда. Имаше много фантазии и креслото тъй я желаеше... Коленете й отмаляваха, ръката сама посягаше. Рядко се е случвало, възможно е да не е гледал. За това не знаеше и мъжа й. Знаеше, че ще му хареса, разкаже ли му, но не смееше. Защо не смееше, сама не знаеше. Знаеше, че ще го възбуди, ще я усети иначе, още повече ще я пожелае. Имаше въображение и той, думите лудуваха по езика й, но не му каза. Не му каза. Ако непознатият е наблюдавал тези сцени знаеше за нея повече отколкото собственият й съпруг. При заспиване непознатият й се присъни свещеник на който се изповядваше, преди събуждане – изнасилвач. Посегнал й беше. Не се чувстваше омърсена, а открадната. Усещаше, че води друг живот, независим от този който съзнава, живот в сетивата на непознатите, нейна форма над която няма воля, тяхна играчка. Толкова дълбоко беше бръкнал. Колкото и да го бяха били малко му беше. Имаше ли представа как се чувства сега! Припомняше си, че обичаше да танцува. Това често правеше. Хавлията й падаше от раменете. Или хвърляше дреха след дреха имитираща стриптийз. Разплака се едва когато си представи, че я е гледал и как застава пред огледалото и се реше. От дете не даваше никой да я види. Дори родителите си. После разрешаваше на интимните си приятели и не винаги. Копелето, разбира се, напусна квартала. Хубав урок му дадоха момчетата. Понякога не можеше да ги понася, но сега съзна, че приятелите са си приятели, че без тях не може, че в един реален, лишен от сантименталност образ, това е любовта. Сложи си плътни завеси, мъжът й беше готов и ролетни щори да поставят, но не й беше до ремонти, до посрещане на майстори. Имаше чувството, че е усещала погледа, че се е изтощила достатъчно от чуждото присъствие и най-сетне е време да остане за малко сама и единствено с най-близкият. На моменти дори й той и идваше много. Като, че ли момчетата го усещаха и се събираха в техните домове, а тя боледуваше малко повече от две седмици и всичко се върна в релси и тръгна както някога. Съвсем забравиха за воайора. Сети се случайно, месеци по-късно. Хазяйката му беше застанала след нея на опашката. Оплакваше се на своя съседка, че няма наематели. Все не случвала. Онова извратеното копеле било последния. Защо й го припомни? Защо! Беше го забравила. Съвсем го беше забравила. Пак погледна към капандурата. Твърде далече изглеждаше. И ъгъла един. Дали изобщо я е наблюдавал. Реши от любопитство да си направи експеримент. Дори без телескоп можеше да се прецени. Помоли възрастната жена да й отключи, да я остави за малко сама. Застана на капандурата. Стотици прозорци. Стотици. Виждаше се нейният. Едва не се разплака, после осъзна, че я разстрои мисълта, че прозореца и не е с нищо по-значим от всеки един от стотиците. Дълго гледа навън и на тръгване видя картината. Беше покрита с картони. Само края й се виждаше. Можеше даже да не я забележи. Тръгваше си когато привлече вниманието й. Внимателно махна картоните от платното. Малко платно, не беше по-голямо от кутия пица. Маслена боя. Дъхът й спря. Не беше честно! Впи несъзнателно нокти в коляното. Толкова й горчеше отвътре, че чак лютеше. Не беше честно! Сви устни, не нямаше да заплаче. Нямаше! Това беше нейното лице. Нейното. Скулите и трапчинките, устните й усмивката. Тъмно русата коса и вирнатото носле. Детинският израз. Нейното лице, но очите. Не бяха нейните очи, а очи на фея от приказка. Неестествено големи, лъчезарни. Същият цвят, но по-големи и макар със същата форма, разтворени различно. Като разлистени пъпки в ранна пролет. Усмихваха се. В друга реалност надничаха.„Никой не ме е виждал толкова красива. Никой. Дори аз самата.”Огледа се. Далеч по-празна и се стори таванската. Потискащо празна. Като гърди.„И няма да ме види повече!”Унищожи картината.

Толкова красива

Ял е бой. Имал телескоп. Комшията от долните етажи се качил да оправя антената си и го видял как наблюдава. Правил го е от месеци. В таванската си живееше под наем. Кой знае от къде беше. Скапан образ някакъв. Типично извратено копеле. Тихо и потайно. Вървяло като призрак. Слабо и прегърбено. Често с набола брада. С какво се е занимавал, с какво се е издържал, един Господ, знаеше. Плащал си е редовно наема. Нямал гости. Ни мъже, ни жени. Хазяйката за това го търпяла. Иначе не й харесвал погледа. Както твърди. Змийски един. Имала чувството, че се опитва да надникне в скришното. Явно хоби. Сигурно е лъскал бастуна докато е гледал през телескопа. Бързо се разнесе историята му. Цял квартал научи. Едни вдигаха рамене, какво пък толкова бил сторил. На своя територия е, която не иска да я гледат да си пусне завесите. Други се хилеха направо, хубаво правило момчето. И те щели да си купят. Повечето му бяха бесни. Мислеше се за оплакване по законовият ред, но мъжа й, братовчед му и още един комшия, просто са си го издебнали и му теглили як пердах. Хвалиха се вечерта, рядко им прислужваше с толкова голямо удоволствие. Общо взето не й допадаха грубостите им, свикнала им беше, с леко пренебрежение се отнасяше, понякога ги взимаше на мезе, докато им носеше мезето. Гледаха й като на един от компанията и мъжа й често държеше да играе той ролята на домакиня, но тази вечер си беше нейна. Кавалерите й я бяха защитили. Поглеждаше от време на време през прозореца в капандурата. Тръпки я побиваха. Момчетата се забавляваха. Заспориха за коли. И от коли не разбираха, но бяха сладки. Твърде увлечени са, едва ли са забелязали изчервяванията й. Пак погледна към капандурата. Дори не беше го виждала, а и да го е виждала не знаеше, че е той. Човек който не прави впечатление или ако направи поне не пробужда дълбоко любопитство. Изглеждал е противно, това вече разбра, но кой беше? Няма значение. Повече я вълнуваше какво е видял. Някои дни като останеше сама...Просто й ставаше скучно, а скуката приличаше на възбуда и преминаваше във възбуда. Имаше много фантазии и креслото тъй я желаеше... Коленете й отмаляваха, ръката сама посягаше. Рядко се е случвало, възможно е да не е гледал. За това не знаеше и мъжа й. Знаеше, че ще му хареса, разкаже ли му, но не смееше. Защо не смееше, сама не знаеше. Знаеше, че ще го възбуди, ще я усети иначе, още повече ще я пожелае. Имаше въображение и той, думите лудуваха по езика й, но не му каза. Не му каза. Ако непознатият е наблюдавал тези сцени знаеше за нея повече отколкото собственият й съпруг. При заспиване непознатият й се присъни свещеник на който се изповядваше, преди събуждане – изнасилвач. Посегнал й беше. Не се чувстваше омърсена, а открадната. Усещаше, че води друг живот, независим от този който съзнава, живот в сетивата на непознатите, нейна форма над която няма воля, тяхна играчка. Толкова дълбоко беше бръкнал. Колкото и да го бяха били малко му беше. Имаше ли представа как се чувства сега! Припомняше си, че обичаше да танцува. Това често правеше. Хавлията й падаше от раменете. Или хвърляше дреха след дреха имитираща стриптийз. Разплака се едва когато си представи, че я е гледал и как застава пред огледалото и се реше. От дете не даваше никой да я види. Дори родителите си. После разрешаваше на интимните си приятели и не винаги. Копелето, разбира се, напусна квартала. Хубав урок му дадоха момчетата. Понякога не можеше да ги понася, но сега съзна, че приятелите са си приятели, че без тях не може, че в един реален, лишен от сантименталност образ, това е любовта. Сложи си плътни завеси, мъжът й беше готов и ролетни щори да поставят, но не й беше до ремонти, до посрещане на майстори. Имаше чувството, че е усещала погледа, че се е изтощила достатъчно от чуждото присъствие и най-сетне е време да остане за малко сама и единствено с най-близкият. На моменти дори й той и идваше много. Като, че ли момчетата го усещаха и се събираха в техните домове, а тя боледуваше малко повече от две седмици и всичко се върна в релси и тръгна както някога. Съвсем забравиха за воайора. Сети се случайно, месеци по-късно. Хазяйката му беше застанала след нея на опашката. Оплакваше се на своя съседка, че няма наематели. Все не случвала. Онова извратеното копеле било последния. Защо й го припомни? Защо! Беше го забравила. Съвсем го беше забравила. Пак погледна към капандурата. Твърде далече изглеждаше. И ъгъла един. Дали изобщо я е наблюдавал. Реши от любопитство да си направи експеримент. Дори без телескоп можеше да се прецени. Помоли възрастната жена да й отключи, да я остави за малко сама. Застана на капандурата. Стотици прозорци. Стотици. Виждаше се нейният. Едва не се разплака, после осъзна, че я разстрои мисълта, че прозореца и не е с нищо по-значим от всеки един от стотиците. Дълго гледа навън и на тръгване видя картината. Беше покрита с картони. Само края й се виждаше. Можеше даже да не я забележи. Тръгваше си когато привлече вниманието й. Внимателно махна картоните от платното. Малко платно, не беше по-голямо от кутия пица. Маслена боя. Дъхът й спря. Не беше честно! Впи несъзнателно нокти в коляното. Толкова й горчеше отвътре, че чак лютеше. Не беше честно! Сви устни, не нямаше да заплаче. Нямаше! Това беше нейното лице. Нейното. Скулите и трапчинките, устните й усмивката. Тъмно русата коса и вирнатото носле. Детинският израз. Нейното лице, но очите. Не бяха нейните очи, а очи на фея от приказка. Неестествено големи, лъчезарни. Същият цвят, но по-големи и макар със същата форма, разтворени различно. Като разлистени пъпки в ранна пролет. Усмихваха се. В друга реалност надничаха.„Никой не ме е виждал толкова красива. Никой. Дори аз самата.”Огледа се. Далеч по-празна и се стори таванската. Потискащо празна. Като гърди.„И няма да ме види повече!”Унищожи картината.