ÐÐ°Ñ Ð°Ð»Ð½Ð¸ÑÑ‚ трол с бялата брада

 ÐÐµ подозираше, че има профил в интернет. Не обичаше компютрите. Дори мобилен телефон нямаше, а и кой ли да му се обади? Живееше само с паяците, които плетяха мрежи по ъглите между стените и тавана му, пробягваха бързо, когато им креснеше, понеже нямаше на кого другиго да кресне, но дори за тях не беше сигурен дали не си ги измисля. Всяка вечер заспиваше с мисълта, че утре ще започне да рисува. Всяка нощ сънуваше есента да навива на ролки косата си. Рядко, много рядко, че е усмихнат и зъл, в непознат свят, всъщност във виртуалното пространство. Всяка сутрин се събуждаше с идея за нов квартал и нова улица. Тръгваше сънен, често с гурели по очите. Не се бръснеше. Някога приличаше на трапер, напоследък на Дядо Мраз. Обикаляше и звънеше по входовете. Мислеше в движение сценария си, импровизираше го, понякога гласа му звучеше напевно, друг път говореше повече с изражение. То едно такова гальовно глуповато, толкова закачливо трагично, някак мъдро, но и налудничаво. По чувствителните се просълзяваха щом го видят, а щом си спомняха по-късно за него, избиваше ги един такъв, труден за въздържане горчив и напълно необясним смях. Убеждаваше хората да прегледат тавански, понякога да ги обърнат с краката надолу, да отключат мазета, да почистят натрупани с ненужни вещи стаи. Винаги се намираше достатъчно желязо, което получаваше като безвъзмездно дарение. Е, понякога си имаше и неприятните емоции. Две деца го бяха заключили за тридесет и шест часа, при това в чуждо мазе. Една вдовица го задържа за четиридесет и осем часа, при това в своята спалня. За седемдесет и два часа, полицията навярно го беше задържала седемдесет и два пъти. Винаги беше грешка, винаги го бъркаха с различно от предишното издирвано лице. Прибирали го бяха и в лудницата, но понеже наистина имаше лека шизофрения не беше толкова абсурдно, както в случаите, когато го взимаха за “свой”, не му даваха възможност да се измъкне, караха го да подскача и ръкопляска, да коленичи или да хълца ритмично, да призовава, да пее с тях благодаствени песни и да говори за близкия край на света. Случваха му се, случваха му се и такива неща, но намираше ги за нормални. Просто рискове на професията, като във всяка друга. Обичаше си живота, макар никога не можеше да започне картината си. И спомняше ли си, горчеше му. Премрежваше му се погледа, изтръпваше ръката, която някога много отдавна беше държала четка. Чувстваше я в ръката си, онази маслената, нежното лице, най-миличкото миличко, с шарените коси, нимфа ли е или есента, която все му се присънва има чертите на съпругата му, истинска ли беше или си я беше измислил, тя ли го напусна, той ли нея, мъртва ли беше или жива и нейните черти ли бяха това или не: по-скоро беше майка му, да майка му, тя учеше ръката му да държи четката му. Тръгваха сълзите му. Защо, защо вече не може да рисува. Хапчетата ли? Ще ги хвърли, но пак ще полудее. Тъмно му ставаше и имаше гръмотевици. Тежкото чувство обаче бързо отминаваше. Обичаше живота си, а освен това се чувстваше богат и успял. Нямаше почти нищо, но кафе машината му създаваше достатъчно чувство за лукс. И тя дарена с желязото в един от по-успешните дни. Освен нея си имаше радио. Не дарено, а открито до контейнер. Приличаше на огромен дъмбел, пискаше и хабеше бързо батерии, но работеше. Става въпрос за онази социалистическа гордост наречена “Селена”, чиято година на производство беше по-близка до настоящето, отколкото телевизора му, който не пускаше, но пък понякога имаше чувството, че заработва сам и много, много го дразнеше, но не посмяваше да изхвърли, за да не нарушава хармонията в интериора. Като художник я ценеше, а трудно можеше да открие нещо толкова огромно и ненужно, колкото телевизор “София”. Особено ценното и уникалното в старата вещ беше “онова колело” с което някога са се привключвали каналите. Формата и размерите му допълваха експозицията, създаваха чувство за идеално геометрично съчетание с масата, петте стола и скърцащото легло. Като оставяха достатъчно празно пространство за хаоса на натрупващите се книги, които наистина можеха да се нарекат и съвсем обективно: състояние. Вече бяха над хиляда, но и след тридесетата се чувстваше богат. Получаваше ги по същия начин както желазято. Почти по същия, защото за желязото все пак се молеше, а преди всяка книга убеждаваше дарителя, че е полезна и ценна. Правеше го, защото иначе го гризеше съвестта, но не се стараеше много, защото го гореше алчност, истинска гладна алчност. Макар да му беше станал навик получаването им, все още се разтреперваше, при всеки такъв подарък. Всички, освен технически учебници и справочници беше прочел. От най-бозавата любовна еднодневка, до философските монографии. Колкото и тежък да беше деня, колкото и дълго мъчителното чувство, че не може да започне картината, дойдеше ли свободния час, в който разтваряше книгата, забравяше всичко и се превръщаше в един от най-щастливите хора на планетата. И това време оставяше такива следи, че съвсем очевидното блаженство изписано върху лицето на такъв несретник, породи слуховете у съседите, че е пушач на марихуана. Заради него един пийнал родител веднъж едва не го преби, по-възрастните го гледаха с неприязън, част от подрастващите с любопитство, но по-скоро защото в това си имаше майтап и си правеха всевъзможни майтапи с него, понеже някак възрастта и иначе смачкания вид не се връзваха много със скришното му хоби и му придаваха чувство за гротеска. От друга страна няколко пласьори си го мразеха откровено и ако все пак дълбоко в себе си не бяха оставили частица съмнение биха го смазали. Не, че им взимаше клиенти, а защото пренебрегваше услугите им, когато имаше безсрамието да живее на тяхна територия. Нагнетено беше около него, но все пак победи толерантния дух на времето и хората изтърпяха различието му, въпреки, че ако знаеха истината и това, че той си е такъв без никаква марихуана, едва ли щяха да го понесат. За щастие, подобно нещо битовата мисъл не може да допусне, а и слуха упорито се подклаждаше. Най-вече от един от двамата майтапчии, които създадоха и профила му в блог-платформата.

Двамата творци на трола се бяха събрали веднъж уж да мислят някакъв бизнес, но понеже не им вървеше в реалистичността, купиха си бира, но понеже и бирата, за разлика от когато и да е било не им вървеше, а и приказката им нещо не вървеше, просто се гледаха в очите, което ги посмути и понеже се опомниха навреме, и понеже времето беше хубаво и бяха на терасата, тя на първия етаж, а нашия човек точно тогава се прибираше, дойде им като спасение. Снимаха го с телефона, той дори не разбра. Прихнаха да се смеят. Сетиха се за блога, за онази: поетесата. После за поета. После за политиканта. Не пропуснаха да се сетят и за онази откачената нимфоманка, която все разказваше мокрите си сънища, пък не отговаряше на личните им бележки. Сетиха се още за двадесетина или тридесет блогъра, които трябваше да си получат заслуженото.И направиха профила. С неговото лице се подмазваха или ругаеха, остро критикуваха мракобесническите методи и некадърността на администрацията на сайта. Бъзикаха се с популярните писачи. Флиртуваха най-вече с по-възрастните жени на които отдавна не би трябвало да им е вече до флирт. Псуваха като каруцари или тънко, тънко иронизираха. Препечатваха статии от други сайтове или правеха миксове от творчеството на публикуващите в този. Това беше дразнещо, вдигна се голяма пара, а двамата ритаха от смях. Понякога не мигваха по цели нощи, понякога я караха щафетно. Забравяха ту да ядат, ту бирата да се вкисне, а веднъж едва не опекоха котката на домакина, която се беше свила във фурната, тъй бяха увлечени, че не я забелязаха, а пуснаха фурната за да стоплят ориза. Животинката се спаси само защото някой все пак забеляза, че тавата е върху хладилника и не се ли пъхне във фурната няма да се стопли. Понякога ги удряше на лично откровение и блогваха както всички останали. Без да се заяждат или да пържат някого. Не траеше дълго. Ако преди останалите блогъри им бяха просто комични, вече им изглеждаха от жалки, по-жалки. Когато са в позицията на нападнат от нахалния трол с бялата брада или техен приятел е в позицията на нападнат от нахалния трол с бялата брада са добри и справедливи и бълват огън и жупел срещу вербалия насилник – нахалния трол с бялата брада. Когато е в позицията на нападнат друг, който не е приятел, от нахалния трол с бялата брада, то тогава нахалния трол с бялата брада, става симпатичен, “не си гледа насериозно, а е мъдър”, “не се мазни и не понася лицемерието” и изобщо казва между глупостите си и много вярни неща. Двамата бяха пробвали и една, и друга, и трета групичка. Все едно и също: “тях нападай, не нас”. В крайна сметка интереса на блогърите направи от жалкия образ, емблематичния Нахален Трол С Бялата Брада. Кефеха му се. Това е истината. Формулата от самото начало проста: с месеци няма да те забележат във виртуалното поле, могат да не те забележат и години и изобщо да не те забележат, но нападнеш ли най-популярния автоматично си в полезрението на интереса към него. Остава ти само да имаш дупе, защото популярния има и много приятели. Но когато дупето не е твое, а е на “дъртия наркоман живеещ в таванската отсреща”, нямаш никакви проблеми. Напротив: само бонуси, защото популярния освен много приятели има и много врагове. Веднага оголват всички зъби, като глутница след водача си. За седмици от популярния са останали само парцалите. Нищо, че интереса и към него е скочил. Никой не му гледа вече на сериозно, а и трябва ли. То сам си е виновен. След време му писва да се прави на палячо и лека, полека се оттегля, ако не е съвсем разболял се от блогване. Идва друг на негово място. После трети. Но формулата на трола и успеха му се разработва постоянно. Не само популярните са лесни за бъзик, защото вече и непопулерен да нападнеш правиш го популярен и човечеца понася всичко, което може да понесе и някоя надута “блог-звезда”. Най-приятното в цялото занимание е, че всеки си има слабото място и освен това: НЯМА МЕЧТА, КОЯТО ДА НЕ Е В СЪСТОЯНИЕ ДА НАПРАВИ ЧОВЕК ЗА ПОСМЕШИЩЕ В ОЧИТЕ НА ХОРАТА, необходим е само един, който да е в състояние да се изгаври първи с нея. После започва хора на останалите. Веднъж единият сподели на глас:-Преди все си имах някакви илюзии за човешката доброта.Приятелят му кимна, без да изрече на глас онова, което си помисли: “Вече си имаме истинска причина да ги мразим.”Скоро прекъснаха с троленето. Спряха да спират изобщо в блога и не след дълго, забравиха напълно за нахалния трол с бялата брада. Най-сетне единият си намери работа, а другия гадже. И животът за тях започна.Но с това не свърши живота на нахалния трол с бялата брада. Напротив: започна. Като, че ли самата мрежа го искаше. И профилът без човешка намеса, продължи да работи сам. Правеше пародии на публикувани стихове или говореше за дупето на модераторката. Отправяше неприлични предложения с лични бележки на подрастващи или вадеше компромати за някои философ блогващ в платформата. Правеше на фотошоп вулгарни колажи от аватара на този или онзи. Понякога получаваше наказание. Всъщност всеки от администраторите беше изтривал профила му, поне няколко пъти, но профила откриваше бъгове в системата и възкръсваше отново, докато накрая вече не можеше да бъде и изтрит. Всяко от служебните лица, мислеше, че друго от екипа стои зад мистичното явление. Накрая просто трябваше да се примирят, че самата система е нахалния трол с бялата брада. Независимо на какво се дължеше това.Истината е, че въпреки отрицателните страсти, които пробуждаше хората го обичаха. И самата система трябваше да се съобрази с потребителите си.В това време човека с бялата брада, който наистина беше малко нахален, но не и трол си живееше така, както беше живял в последните двадесет години. Нямаше си представа в центъра на какви събития е. На няколко пъти само имаше кошмари, които бързо забравяше, а веднъж забеляза, че няма сянка.Скова се от ужас. Погледна крадешком назад където трябваше да е паднала сянката му. Бързо извърна глава. Сърцето му подскачаше. Глезените му отслабнаха. Искаше пак да погледне. Но когато намери сили да завърти врата си, автоматично затвори очи. Не посмя. Сега осъзна, че от известно време насам нещо не се чувстваше като преди. Имаше и лекота, но и празнота. Чувство за ограбеност и усещане за изтрити спомени. Напрегна волята си и прогони мислите си. Опасно беше за него. Една душа му беше останала, а и си спомни, че и тя е болна. Не искаше отново в лудницата. Там е лошо. А и сега. Сега, знаеше, че там е по-лошо от когато и да е било. Срещна случайно една дружка от времето. Едва се познаха, онзи му разказа много неща. Да, той малко си приувеличаваше, защото съвсем не беше в ред, но познаваше се къде говори болното му съзнание, къде истината. Пълна мизерия е там и дори здрав човек да попадне ще се разболее. Не, не и там. Не може да е изгубил сянка.В литературата това е магически реализъм, в живота е лудост.Повече не погледна за сянка. В началото му костваше усилия, но макар това да не беше най-правилната терапия, скоро наистина забрави. Разви се нещо много радостно в живота му. Приказката сама тръгна между него и онова момиченце. От скоро беше в квартала. Живяло беше с родителите си в провинцията си. Имаше чувството, че го майтапи като повечето от децата наоколо. То си го имаше и това, но скоро взаимната им нужда от общуване се засили до там, че имаше реална опасност от нов слух за него, този път, че е педофил, което пак щеше да е по-разбираемо за толарантния свят от истината. Петнадесетгодишното сипаничаво създание много обичаше да чете. Говориха си за книги, най-вече за книги, но понякога просто фантазираха на глас, правеха си срещи из далечни планети в други измерения, където той беше малкия, а тя голямата. Понякога му изповядваше за себе си, разказваше му сънищата си, а той беше стария мъдрец, който се преструваше, че ги разбира. Разказваше му и за момчетата, които и харесват, а когато все пак си хвана приятел, първо се похвали на него. Чуруликаше му като птичка. Разменяха си заглавия. Най-после падна товара от гърдите му, че когато все пак умре ще има кой да наследи трупащото се богатство в таванския му апартамент. Гореше го преди това, че всички тези книги, цялата тази съкровищница ще иде в бунището.Толкова щастлив беше, че дори не му тежеше за картината.Учудващо, но една сутрин преди да тръгне по новия си маршрут мина през магазина за арт материали и си купи платно и най-добрите бои. Ръцете му бяха топли. Без да си каже: “утре”, знаеше, че ще е наистина “утре”. Изпълнила го беше енергията и вече не можеше да я задържи. Чувстваше се като преди тридесет години. И беше на тридесет години.Нямаше си на представа на кого беше позвънил предишния ден и че това му познъвяне е предизвикало прехапани устни, силно сърцебиене и надрано лице.Четиридесет и две годишната жена не беше мигнала цяла нощ, а от седмици не спеше добре и вече пиеше успокоителни. Пребледняла дотам, че приличаше на варовикова пещера имаше толкова тъмни сенки пред очите, че изглеждаше като бита. От известно време я тормозеше нахалния трол с бялата брада. Влязла беше в блога за да превъзмогне загубата на съпруга си. Той беше добър човек и много обичаше стиховете й. Не, че много разбираше, но имаше нужда да живее със заблудата си, че споделя любов с истинска поетеса. За разлика от него, тя нямаше илюзии. Свикна обаче да му дарява красиви думи, да ги търси и излива от себе си навън и да чувства, че това предизвиква една по-истинска и от тяхната красота, а то е любов. От както си замина я притиснаха и сметките. Все по-тежки ставаха и битовите проблеми, и живота изцяло посивя. Чувстваше хлад дори когато беше горещо. Трябва да кажем, че някои от стиховете й, ако не гениални, то поне бяха много добри. Но всички я свързваха с щастие, което вече беше изгубено, а то беше човешко. Потърси го в единствената достъпна за нея среда. Направи си блог и скоро си припомни щастието за което стана дума, по-горе. Имаше нужда от споделяне, а в мрежата хора, които наистина харесваха стиховете й. Празнината в нея започна да се изпълва. Макар и нищо да не беше в състояние да я накара да се чувства както преди. Трескаво стоеше пред компютъра, завърза приятелства, радваше се на живота. Докато се появи нахалният трол с бялата брада, а след него забълваха огън и жупел, познати и непознати блогващи. Обърнаха се срещу нея дори приятели и скоро беше обвинена във всички земни и неземни грехове. В последните седмици беше станало непоносимо. И както не беше спала цяла нощ и както онлайн беше тормозена от нахалния трол с бялата брада, звънеца й позвъня, а когато погледна през шпионката видя...нахалния трол с бялата брада. Както беше в другия край на линията, така се намираше и пред вратата й.Човекът с бялата брада, който не беше чак толкова нахален и изобщо не беше трол, почака малко пред вратата и си тръгна. На следващ адрес повече му провървя. В интерес на истината трябва да кажем, че дълбоко в себе си се надяваше да не му провърви. Неговата малка птичка, ах тези лунички, неговата дъщеря, духовна, неговата майка, на надеждите, ах тези лунички. Обеща му да му даде да прочете “Христос отново разпнат”. Повече четящите, по-често застават пред неудобния, изглеждащ труден за обяснение факт, че са прескочили с години значимо произведение. В това отношение, той беше рекордьор. “Престъпление и наказание” прочете след тридесет и втория си рожден ден, “Ана Каренина” на четиридесет и една, “Параграф 22” на петдесет и пет, а “1984”, буквално преди седмици. Заиграеха ли на повърхността на съзнанието му, емблематични заглавия на книги, които иначе цял свят беше прочел, чак му прилошаваше. И го изпълваше тъга, подобна на онази, която изпитваше, когато я нямаше малката и на кого да завещае съкровището си. И в двата случая го изпълваше една и съща тъга. Колко е кратко щастието, наречено “живот”. И ако за първия случай намери лек, за втория нямаше как: трябваше да се примири, че не всичко важно ще прочете. Когато посегнеше към една от тези книги, мислеше си за останалите и му ставаше тежко, че избира едната пред другата. За това се и оставяше на потока, каквото попаднеше него четеше и така превръщаше в събитие, в живота си, срещата си с всяко велико произведение. Ето, че “Христос отново разпнат” дочака мига си. Чувстваше се като юноша, който за пръв път има среща с жена, макар да чувстваше, че тази книга няма да завърши добре.Настоящата вечер обаче с малката не се видяха. Кашляше от дни, пила сироп и той я проснал в леглото.Не съжаляваше, отлагаше срещата си с великата книга. А липсата по малката пробуди истинско желание да рисува. Очите й, липсваха очите й в образа който искаше да нарисува, липсвали са през всичките тези години преди да я срещне. И вечерта в която не ги видя, след като вече толкова беше свикнал с тях ги нанесоха върху фантазията му. А копнежът му по нея го изпълни с топлина, която пробуди отдавна забравеното вдъхновение.Цял ден работата му спореше. Искаше му се да прекъсне, но не му даваше сърце да пропилее такъв шанс. Все пак беше човек с единия крак на улицата. Не се различаваше много от клошарите и да не се превърне в един от най-печалните, трябваше да се бори, особено когато му върви. Толкова желязо предаде, че служителите на пункта недоумяваха откъде този толкова слаб човечец намира силите.И все пак, той беше просто едно голя