Наричат ме Носталгия

 

Наричат ме Носталгия, а аз съм само изчезнала безследно жена.

Веднъж се качих преди залез на Бялата скала, онази – знаетея, дето се е изрепчила като бял перчем на въодушевен диригент, стърчи на хълма,а от нея града изглежда смирен и кротък. Стоях и се взирах в него и нежнамелодия ме унасяше.

Изглежда затворих очи, изглежда забравих да дишам, изглеждасърцето ми спря. Изглежда забравих коя съм. Изглежда ги чувах на сутринта…Не,не беше на сутринта, а след няколко сутрини. Търсиха ме.

Някой плачеше за мен, чувах го.

Не, не ми беше близък, изобщо не ме обичаше. Истеричен плач,на жена, която обича да крещи и да лее сълзи за някого. Имаше кучета. Не знамкак, но ме нямаше и на скалата, и все пак бях там.

Разбирате ли, аз едва ли съм умряла. Разтворила съм се. Ведно по-голямо око, което не само вижда, а чува и вкусва, което витае и улавякато с рибарска мрежа чувства и аромати; вкусове на кожи и на устни, на коси ина пъпове, на настръхнали кожа по гръбначни стълбове; на мисли и някои по-особеничувства.

По-особени ли? Какви? Де, да знаех.

Няма ме, но се възприемам. Ето това вече никак не може да сеобясни.

След време откриха труп. Уж моят, но не.

Друга беше, също скитница.

Също самотна пътека в гората като мен и други объркани бегълки.

Бегълка ли? Да…Трябва да си го призная.

Не стана това изчезване без мое желание.

Отдадох се на сила, на която не можех да устоя, но япредизвиках сама.

От тогава мина много време.

Няма значение колко години. Много. Не хилядолетия, разбирасе. Не даже и столетия.

Обясниха, че съм била болна. Не, не, не. Аз съм жива.Припомням си неща, които вече са ми безразлични.

Не бях в първа младост. Навърших четиридесет и пет предимесец. Само, че в младостта си не съм била толкова красива. Никоя младост неможе да бъде толкова красива, колкото бях във вечерта, преди да ме погълнемрака.

Понякога се виждам отстрани в онзи последен ми на Земятачас.

Стоя на скалата, опряла лице в коляното си. Вятърът развявакосата ми, а тя прилича на слънчеви протуберанси. Червена и ненаситна, по-живаот самата мен.

И в миговете, в които се улавям отстрани…Улавям се свсичките си, повече от двадесет сетива, разбирам какво ми се случва.

Превръщам се в мелодия.

Ярка мелодия.

Мелодия, която някой би нарекъл носталгична, но не, не, не.

Това е новото ми тяло.

Напускам онази съвършена красота, която бях постигнала отсебе си и пътувам. Пътувам по-жива от всякога, разнасям се и звуча като живот.

Какво ми се случи?

Честно. Не знам. Постигнала съм онова към което са стремилиаскетите, преминала съм в ново ниво на съществуване, но знам, че мога да севърна.

И понякога го правя.

Връщам се. Но не напълно. Само малко. За да направя някогощастлив.

Имам две деца. Момиче на осемнадесет и момче на седем.

Момичето се казва Яса. Момчето Мон. Престанаха да растат.

От вечерта, в която изчезнах не са пораснали и с ден. Щяхада си имат много неприятности. Представяте ли си две вечни червенокоси хлапета.

Изчезнаха и те.

Не като мен. Просто напуснаха дома и скитат. Не се задържатникъде, за да не забележи някой свръхестествената им черта.

Как живеят ли?

Свирят ме. Казах, че се превърнах в мелодия.

Те ме носят.

Яса свири с длани. Прокарва ги по нечие лице и ако човекътможе да ме понесе, оставам завинаги в него. Правя го щастлив. Не усещагодините, не усеща трудностите. Живея в него, живее в мен. Изпълнила съм го,давам му кураж. Чува ме и възприема живота си като клип на най-красиватамелодия.

Мон свири на цигулка. По подлезите на големите градове.Онези, които го чуват са напълно обезоръжени. Колкото и да мразят уличнитемузиканти, красотата или печалта, не могат да преминат покрай него без дахвърлят пари в калъфа на инструмента му. Но има хора, които не го чуват. Не иведнага, при тях идвам със закъснение. Тях ограбвам. Чуват ме и възприематживота си като клип на най-красива мелодия, както и онези, които правя щастливи,но има една съществена разлика.

Първите ме желаят и с тях правя любов.

Във вторите съм нахлула. Искат да ме прогонят, но не саспособни. В борбата си с мен пропиляват живота си.

Има нещо, което не знам.

Дъщеря ми и синът ми не са се виждали от десетилетия.Решиха, че е по-добре така. И са прави. Дори някой да види червенокосатакрасавица двадесет години след като я е видял за първи път и тя не се епроменила, ще реши, че си въобразява. Ще предположи, че това е дъщеря на онази,която е видял някога. Или ако види хлапето с магическата цигулка. Ще допусневсичко друго, но не и че това е същото хлапе. Ако обаче са и двамата, ще еповече от ясно, че не се е заблудил. И няма да има обяснение.

Та, колкото и да се обичаха, трябваше да се разделят. Това,което не знам е, какво ще се случи, когато двамата се срещнат и решат заденонощие или две да ме свирят заедно.

Това ще се случи.

Виждам ги.

В един и същи морски курорт са. Знам, че не бива да гоправим, но съм емоция – изпълнила съм ги, тикам ги един към друг.

Тикам ги един към друг.

Не бива.

Тикам ги.