Цигулката - 2

Стори ми се нелепо, не приличаше на истинско хлапе, а нахолограма, специален ефект, съвършена кукла задвижвана дистанционно; призракили халюцинация…

Дъждът изведнъж се изля. Лятна му работа. Додето се усетя,колата ми пореше с броня мътният поток, който носеше по улицата кесийки,джапанки, пластмасови столове от кафенетата, спасителни пояси с жирафчета иухилени акули, шапки с котви и всичко останало, което бе съумял да отмъкне отсергиите на центъра.

Две кучета с усмихнати погледи плуваха по течението, сторими се, че едното ми смигна; някакъв пияница с голям търбух ту се изправяше, тупак пляскаше по очи във вълничките, не беше достатъчно близо да го чуя, нопрочетох по устните му, че изрича: „Яко!“

По различно от това на кучетата и пияния веселяк бешенастроението на покачените по пейки, маси, бетонни парапети и всякакви други архитектурниприумици типични за повечето морски курорти. Изненадани от нахалната стихия,независимо от пол и възраст, всички гледаха като мокри улични котета.

Само то си стоеше на оня своя ъгъл и плъзгаше лък поцигулката. В първият момент не разбрах момче ли е или момиче. С развятата сичервена коса в този миг, когато лъчите разкъсваха дъждовния сумрак приличаше насрамежливо надникнало между облаците слънчице.

Водата беше над коленете му и толкова бързо се движеше, чеби трябвало да го е отнесла. Детето не изглеждаше повече от 30 кг. Непомръдваше обаче. И не само създаваше чувство за усмивка, а се и усмихваше съсзатворени очи. Какво свиреше?

Твърде голяма беше врявата, че да го чуя. Нелепо реших даспра колата, но потока ме завъртя. Та това е BMW X5. Тежа. Как онова щурче не помръдва? И като е уличенмузикант къде му е…

Не! Това е жестоко. В ръцете си държи цигулката. Водата едоста високо. Калъфът му е бил в краката и вълната го е отнесла. Сигурно еимало в него много пари. И колко ли струва калъфа?

Някакъв ми свирна с клаксона. Напсувах го, но дадох газ. Къмслужбата или към вкъщи? Обърках се. Няма кой да дойде в офиса при тованаводнение, служебния ми телефон е в джоба. Как ли е Александра? Как да е?Живеем си на пети етаж, а и на склона, няма как да е стигнала вълната дотам.Сигурно е на терасата, с бинокъла.

Да й се обадя? Не, няма смисъл.

Подкарах към къщата на мама. Направих го преди да се еоформила мисълта ми, но там е цигулката. Трябва да е цяла. Какво да й има? Тя ев скрина и е твърде скъпа, едва ли мама я е затрупала с ненужна покъщнина иповредила.

Някакво топло гнездо пълно с алени насекоми се разтвори вгърдите ми, обля ме топла вълна. Ако бях по-усърден…Не, не е трябвало. Ако бяхроден музикант щях да бъда по-усърден. Понякога сънувам, че свиря. И мелодиятае красива. Докато я сънувам – изглежда незабравима, когато отворя очи не помнянищо от нея. Понякога си спомням, че имам цигулка, че съм вземал уроци, чепочти прилично…“Прилично“, ама че грозна дума, когато иде реч за музика…Чепочти прилично изпълнявах „Валс номер 2“ на Шостакович…Не, не може да съмизпитвал онези чувства, които сега си спомням съм изпитвал, докато изпълнявахпиесата. Твърде малък бях, твърде бързо се отказах да свиря.

После бяха срещите, разделите; любовта и изневерите.

И онази порочна нежност, която погъделичка ли те, отключватъй дълбоки бездни, че те прави способен да простиш, дори на своя ангел, че тее направил тъй устойчив на изкушения.

Изглежда като съм спрял да мъча цигулката съм засвирилистински този валс…Със себе си.

Стигнах къщата на мама. Не намерих ключа. Позвъних. Мама миотваря, прегръща ме, говори ми нещо, но не я чувам. Смее ми се. Казва ми, чесъм трогателен. Аз пък, че с тази забрадка прилича на лелка. Да не се излагатолкова, млада е. Пита ме, на кифла ли да прилича. Цункам я по бузката й иказвам, въодушевено „Да! На най-изкифлената кифла.“

Засмя ми се тъжно, рече ми, че пак няма да доведа до никъдетази цигулка. Само ще се разстроя. Иначе искала, много искала. Нали помня, какме поощрявала. Да, да, помня. Но сега иде реч за друго. Ще подаря тази цигулкана едно дете, което има нужда от нея. Разказах й набързо. Почти ме изгони,какво съм се моткал, а ако момчето си тръгне.

Казах й, че няма да си тръгне сега когато спря дъжда. Но всепак се разбързах.

Уви, хлапето наистина го нямаше. Водата се беше отекла.Седнах на бордюра. Чаках. Идеше ми да засвиря. Да се направя на уличенмузикант. Да стана уличен музикант. Да забравя кой съм и най-после да изпълнямелодията на изживяното.

Ужасих се, че ще го направя. Това щеше да е по-истинското вживота ми. Молих се хлапето по-бързо да се върне, че да ме избави отизкушението, но нито то се връщаше, нито аз засвирих. Беше ли истинско? Имашели изобщо такова хлапе?

Попитах сервитьорката. Каза ми, че го е виждала, че – да,свирило в най-големия дъжд. Не, друг път не е заставало тук. Никога.

Въздъхнах и си тръгнах към дома. Чувствах се смазан, нокакто обикновено става; когато ти е много, много смачкано в гърдите, послерязко ти става весело.

Хрумна ми да направя серенада на Александра. Щурава работа.Женени сме от осемнадесет години. Запознахме се на студентските протести,когато сменяхме системите. Тя – дриада малка колкото шепичка. Аз – кресльо,готов да се сбия с цял свят. Не, че в спорта постигнах повече, отколкото сцигулката, но по ми личеше, че съм тренирал, отколкото, че съм свирил. Идвамата искахме да променим живота. И двамата вярвахме, че го правим. Хей-тъй: крещейки.После се натресохме на някакъв купон: аз убеден, че съм в нейна компания, тяубедена, че е в моя. Много от тези, които смятах за нейни приятели, тя за моибяха пияни. Други просто се правиха. Когато най-обикновеното младежко веселиесе превърна в суингър парти, някои си тръгнаха. Ние не.

Странен начин за започване на връзка, а се оказа устойчива.Първата истинска връзка, която съм имал. И при нея беше така. Не повторихмеонази щуротия. Не сме си намеквали дори с поглед. Знаех, че тя помни. Знаеше,че аз помня. Знаех, че е разбрала. Знаеше, че съм разбрал, че онова е билоединствено протест. След площада сме решили да го продължим по този начин. Уж,отдавайки се на сексуална разюзданост, но със същото чувство, все едноподскачаме по жълтите павета с плакат, крещейки: „Не на нормите! Да живеесвободата във всичките и видове!“, с което честно не се различавахме много отвсички, чичковци и дядовци, строени пред вестникарските будки, чакащи ред да сикупят порнографските списания, които доскоро не се издаваха и поне официалнобяха забранени.

И тези ми ти достойни мъже с интелигентен речник, някои спрошарени бради, някои рошави ерудити, намираха за политическа смелост да покажатинтереса си към порнографията, сега – когато не беше забранена. Разбира се,модата бързо мина. После, не искаха да си спомнят, повечето даже станаха големиморалисти.

Онази нощ е свързана с усещане за глупост, не и за грях. Нее като „Валс номер 2“, от него наистина потръпвам, а спомените, които неволносвързвам с тази мелодия са наистина порочни. И истински. Но те бяха преди да сесрещнем с Александра.

Нямаше я на терасата, така както си я представях – с бинокъл.Отначало не ми направиха впечатление спуснатите щори, което не ни е никактипично. „Кавасакито“ се наби в очите ми, но не му обърнах достатъчно внимание.И едва когато засвирих, а звукът излезе по-чист, отколкото очаквах осъзнах.

Още преди да е отворила прозореца, осъзнах.

Още преди да я видя с разпиляна коса. Никога не беше сразпиляна коса през деня. Осъзнах.

Беше красива. Толкова красива беше измамата. Не спрях дасвиря. Свирих още по-настървено. Изпълваше ме наслада. Не сексуална. Но по-бяснаот всяка сексуална наслада. Най-после изсвирих както трябва валса. Най-после гопочувствах. Толкова нежен и величествен. Любовник и любовница наедно. При товабожествени.

Не като онзи смешник, който излезе бързайки от входа, скочина „Кавасакито“ и отпраши нанякъде. Твърде дребен беше да го видя или да сипризная, че съм го видял. Твърде никакъв, че да се сетя кой е: онзи, неинсъученик, който срещнахме миналата седмица. Който уж само за малко тук и после –на другаде. Не, не го познах. Изобщо не го свързах със спуснатите щори иразпиляната коса на Александра.

Качих се у дома. Прегърнах я. Прегърнах ли я? Май, да.

Тя ми говореше едни…Чудеше се какво да ми каже, но аз толковаи щях да я чуя. Казах й: „Виж какво мога?“ и й засвирих валса.

Не знам колко продължи. Трябва да е било много.

По някое време тя ми говореше, съвсем откровено, че грешкатане е в мен, че не, не искала. Усмихнах й се. Целунах я с поглед и го усети.

Ревнувах ли? Сигурно. Най-вероятно.

Не можех да простя измамата? Хайде, стига. Това е клише.Няма нищо общо. Още онази вечер, когато случайно се срещнахме с нейния съученики двамата се заговориха, разбрах, че тя отдавна не е жената, с която си мислех,че живея.

Знаех, че ще се случи.

Всъщност: беше се случило.

Поне имах цигулката.

Говореше ми, очакваше да й кажа нещо, а аз не знаех какво.

И само свирих, свирих, свирих. Все по-красиво и по-красиво.

Стъмни се и се разсъмна.

Стаята ставаше все по-празна. А аз свирих.

Пак се стъмни и разсъмна, а стаята беше още по-празна.

Накрая останах сам с цигулката. Един ден се забелязах вогледалото. Бях брадат, отслабнал, с огромни червени очи.

Трябва да съм разбил цигулката.

По-добре да бях разбил сърцето си.