Наричат ме Носталгия - 2

Събух се боса за…да сея макове.

В нормално състояние щях да мисля за камъчетата по пътеката;за камъчетата и тръните; за раковините. Пълно е с раковини по тези планинскипътеки; хрущящи под обувките; натрошени, режещи. Щях да мисля за стъкълцата,събирали се с годините; от счупени бутилки горе в местността за пикника,довлачвани от дъждовете дотук. Щях да мисля за змиите, бодличките от борове иклонките, но сега…

Не ме болеше.

Нямах толкова сили, че да ме боли. Изтощена бях. Напълно.

Започна се преди часове. Бях разтворила книга, но не четях.Наслаждавах се на контурите, рисувани по листите от трептящата зад рамото мисвещ. Дочуваше се Шопен, някой наблизо беше пуснал „Ноктюрно“.

Тогава капна по китката ми, после по челото ми. И поклепача, десния.

Скочих и светнах лампата. Таванът ми беше прогизнал. Нещо себеше случило.

Изтичах до горния етаж. Звънях, звънях, звънях. Натискахдръжката. Блъснах с рамо.

Това беше апартамента на най-самотния човек. Исус. Тъй секазваше. Дядо Исус. Тъй му викаха. Пет думи да размениш с него, достатъчни сада разбереш, че е благ и в никой случай не би допуснал, че е необщителен. Не,не беше необщителен.

Не би трябвало да има бариера между него и останалите, ноимаше.

Усмихваше се отнесено, май не виждаше много добре и всепремигваше. Все потупваше дрехите си, май търсеше очилата си; през рамото мусак, обикновено пълен с книги от библиотеката или хранителни продукти от суперадо блока. Бавно се движеше. Успееше ли да те види – поздравяваше, но по-честопропускаше. Държеше се за парапета, за да не се препъне, докато се изкачваше идокато слизаше по стълбите. Никога не ползваше асансьора, че изглежда неулучваше копчетата.

Нямаше проклет характер като останалите самотници.

Блъсках вратата. Блъсках. Тогава излезе Ленко. Як осемнадесет-деветнадесетгодишен хлапак. Обикновено само ме изяждаше с поглед, понякога ставашепо-дързък и ми смигаше, ха да хвърли някоя реплика, но му спре на гърлото иизбие като алени петна по бузите. Идеше ми да го щипна по тях и да го попитам:иска ли да уредя да излезе с дъщеря ми. Само за да му напомня на колко е и наколко съм. Иначе – ни той забелязваше Яса, нито пък тя него.   

Само докосна с рамо вратата и тя хвръкна с все рамки.

Нахлухме заедно. Дядо Исус лежеше в кухнята.

Жив беше, но си отиваше. Двадесет и три години съммедицинска сестра. Почти бях сигурна какво е и не сгреших. Разпилените по подалекарства ми казваха достатъчно. Защо никога не е казвал, можех да му помагам.Съседи сме.

Отиваше си. Ясно.

Отивал си е няколко години.

Вече беше късно. Много късно.

Идеше ми да му се накарам. Защо е мълчал.

Не съм си и помисляла. Не изглеждаше да е толкова зле. Можехда му бъда от помощ.

Не, че щях да удължа живота му. Това нямаше как да стане, нопоне нямаше да го боли толкова колкото е било напоследък.

Казах му, че линейката идва. Кимна ли? Май, да. Кимна.

Устните му бяха тъй напукани, че през раните все едно виждахдушата му. Напоих гъба с вода и я прокарах по тях.

Опита се да се усмихне. Все още чувстваше, а като го хванахза ръката му дадох сили и произнесе…едно женско име. Не, не моето, но за негобях тя.

И тогава разбрах всичко, което е било между двамата. Кактака се случи? Не знам.

Изглежда е станало при докосването.

Изведнъж знаех повече за него. И не просто знаех, а го живеех.

Видях я през очите му.

Беше доста по-висока от мен и с черна коса. Имаше грубискули и по-тъмни от моите очи. Значително по-тъмни, но израза им същия. Кокалестажена с плоски гърди, но кожата й беше ефирна като моята.

Не й отиваше да плаче. Тъй пък беше нерешителен. Все пак сесрещнаха. Все пак се целунаха. Все пак се разделиха с надежда.

Но не повториха срещата. Тя замина да учи.

И двамата знаеха, че срещнат ли се, тя няма да го направи.

И двамата знаеха, че тя не желае да учи. Не и това, не исега.

Но той не посмя да й даде кураж, от страх да не провалибъдещето й.

Да си призная – бих постъпила като него, макар да гоупреквах. После – ни той я потърси, ни тя него. Изглеждаха безразлични един къмдруг. Но по дяволите: не бяха!

Изглежда тя имаше семейство.

Изглежда и той можеше да има, но вече свикна; твърде бързосвикна; да я открива в самотата, в книгата и в хубавата музика.

Лъжеше се, че е при него. Създаваше любов от усещането си залипсата й.

Преди малко чувах „Ноктюрно“ не знаех, че идва от неговияхол. Едва ли я пускаше за първи път, но никога толкова силно. Достигала е домен, без да разбера, че я чувам. Пускал ги е за себе си, но тази вечер: за даизвика „помощ“, като дори е забравил да отключи вратата, за онзи, който му сепритече.

Защо! Защо! Защо!

Късно беше да му се скарам. Толкова късно, колкото и да мусе отдам. Но го направих.

Плъзнах се дълбоко под кожа му. Стигнах до съзнанието му. Изтрихчаст от паметта му. Записах нов спомен.

Ето ме: аз съм тя. Пак се срещат. Втори път. И трети. Ичетвърти.

Любят се. Тя става по-мъничка, по-женствена. Тойпо-решителен и заминава с нея. Вместо Шопен слушат Би Би Кинг. Покривът на квартиратаим е продънен. Капе. Смеят се, че живеят в „Мансардата на бляновете“, оназисъщата, с художника на Ремарк и често си повтарят онази негова фраза, чеживотът бил чудо, в което не се случват чудеса.

Покрили са хладилника с водни лепенки. Имат часовник скукувичка, която не кука.

Кожата й е най-солена, около онази бенка в ляво от пъпа. Тойе като сладководен, сякаш потта му няма вкус, но щипе по устните. Тя сеизтощава по-бързо, но той по-дълбоко. Той обича да стиска в устни долната йустна, тя да стрелка език по езика му.

Купуват си стар мотор, с който веднъж падат. Той е тримесеца в гипс, тя го гледа виновно…

Обичат тангото, научиха се добре да го танцуват; макар потова време да беше много по-моден туиста, с туиста не свикнаха.

Веднъж се любиха на покрива на блока. Заради щуротията, а необичаха щуротиите. Понякога тя виждаше мен в огледалото и се чудеше коя съм.Понякога му се струваше, че тя е червенокоса и му харесваше, макар мен да не биме обикнал както нея.

В такива случаи имаше чувството, че изневерява. И наистинаизневеряваше, макар да беше с нея и само с нея.

Имаха деца. Но си останаха деца. И още се къпеха голи вморето. Нощем.

Идва линейката, изнася го. Питат ме дъщеря му ли съм, послеме разпознават, виждали са ме в болницата, гледат ме стреснато, казвам им, чесъм просто съседка.

Отивам до хола за да изключа грамофона, на масата до него е разполовенатачаша вино. Допивам я.

Защо го направих! Не биваше!

Редактирах спомените му. Отдадох му я. Беше подло!

Той я имаше, а тя него не.

Но аз не знаех, наистина не знаех, че имам тези способности.До преди да го сторя, не предполагах, че го правя наистина. Изглеждаше ми, чепросто желая да се случи, а че се случва осъзнах едва когато беше вече факт.

Каква беше тази сила? Владеех ли я изобщо?

Прибрах се вкъщи и почти припаднах от умора.

Как го направих? Не си въобразявах, наистина се бяхпревърнала във фалшиви спомени за друга жена. И само за половин час изживях стози човек цели петдесет години. И сега, когато спях и се сънувах, разбирах каксе е случило.

Разпадах се материално, превръщах се в енергия; в аленаенергия, завихрях се и навлизах в него. Добих плът секунди преди да дойдатколегите от болницата, но се бях изхабила.

По някое време на следващия ден Яса ме попита: как съм.

Уверих я, че съм добре, но просто имам нужда да подремна.Тъй си и мислех. Помолих я да наглежда брат си. Отново заспах и се събудихпреди свечеряване.

Станах от леглото, но още бях много изтощена.

После ме обзе топлина, подобна на онази, след кръводаряване,но много, много по-силна и сладостна.

Тръгнах към Бялата скала. В началото не осъзнавах защо, но послесъзнавах, че там горе е моят източник на енергия.

Събух се боса, докато докосвах земята, щях да опазя малкотозаряд, който ми беше останал.

Боляха ме ходилата, кървяха, но не…Това не беше просто кръв.Сеех макове.

Не можеш да дариш толкова красота, без да я платиш с рани!  

©Стефан Кръстев

30.06.2024

Първа глава (разказ) Две длани филхармония

Втора глава (разказ) Цигулката

Трета глава (разказ) Наричат ме Носталгия

Четвърта глава (разказ) Цигулката – 2

Пета глава (разказ) Наричат ме Носталгия – 2

Шеста глава (разказ) Две длани филхармония - 2