Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 14

Я, пак!

33 години се закриват фабрики, стопанства, цели отрасли; опустяват региони, както е тръгнало скоро ще бъдем и енергийно зависими, но винаги разговора за настоящата политическа и социална действителност стане тежък, неприятен, критичен, тогава ни се напомня как в "комунизма" стригали дълги коси. 

А това какво е

 

По молба на Анджи

 

Беше в началото на пандемията. Грегор Замза* се превръщаше…влитературен герой, защото му беше омръзнало да бъде насекомо. Не можеше даназове книгата, от която е, но знаеше, че не е истински, че е художественаизмислица, защото той трябваше да е мъртъв.

Сънува как поглъща змия. Среща я на гладиаторска арена и тойе по-слаб от всякога, а откакто се помнеше беше слаб. И отстъпчив, но този пътне можеше да отстъпи. Нямаше в мозъка си програма, която да издаде командата итой да направи стъпката назад.

Вървеше почти усмихнат към звяра и виждаше като в огледало,че погледът му е налудничав, че се усмихва и се радва и колкото повече сеприближаваше към питона, или боата, или анакондата, или титаничния смок, илисамата змия на изкушението, толкова по-ясно си припомняше, че е насекомо изаприличваше на насекомо.

Но в мигът, в който се очакваше змията да го погълне, тойзапочна да я поглъща. Нямаше как да стане това. Змията беше огромна, а тоймалък, но я тъпчеше в устата си.

Събуди се ужасен, че змията е в него и го стяга вътрешноститему. Стомаха, гърдите, сърцето, троши гърба му. Светът чезне.

После идва отново.

Спомня си, че е Грегор Замза, но вече не е насекомо.Литературен герой е.

Не диша.

Не би трябвало да го има, но го има. Тук е.

Тъмно беше. Толкова тихо, че тишината скърцаше.

Изправи се плахо и тогава го проряза истинско скърцане. Подът.

Ако беше жив, сърцето му щеше да подскочи, но то непотрепна.

Сега си спомни, че имаше проблеми със сърцето. Преди двегодини получи инфаркт. Отведоха го в напълно безпомощно състояние в кардиохирургиятаи по време на коронарографията се разбра, че това всъщност е втори инфаркт.Първият е изкарал на крак. Без да разбере.

Но как е възможно?

За Грегор Замза или както се казваше тогава, защото имашедруго име се случваха, ако не невъзможни, то поне странни неща. Беше му в стилада си получи инфаркт, без да разбере.

И дълго да носи рана в сърцето, че навярно и да я чувствакато наслада.

Закърпиха го. Обясниха му, че стентовете му са експерементални,че са почти живи същества, че се произвеждат в близка галактика и наскоро садоставени по програмата за научен обмен. Честитиха му, че на него се е падналачеста да ги изпита и го пуснаха.

Не знаеше, че подобни експерименти могат да се провеждат безсъгласието на пациента, но не би отказал.

Не знаеше също, че човечеството е в контакт с извънземнацивилизация, но щом казват – още по-добре.

Прибра се вкъщи по живо, по здраво.

Анджи му заговори нещо: тогава трябва да е било по компютър,не по комуникатор, но паметта му изневеряваше. Сякаш и тогава говореше покомуникатор, макар комуникаторите не бяха още въведени.

Не й разказа за проблемите със сърцето.

Нямаше смисъл.

Нали се оправи, а тя му говори винаги за по-глобални неща отедин човешки живот. Всъщност…

Още тогава не беше сигурен, че е човек. От извънземнитестентове ли беше или…Може би – да, но с тях само възприемаше по-дълбокатаистина, че е друго…или живее чрез друго.

Следващите месеци се освежи, даде на живота спокойствието,което му дължеше.

Прескочи смъртта. Имало е значи някакъв смисъл.

Реши да не пише.

(Значи е писал, но какво? Пишеше нещо. Но преди това.)

Реши да диша. Разхождаше се в парка и вдъхваше синевата. Тяизпълваше белите му дробове, съзнанието.

Онези същества (вече беше уверен, че стентовете са живисъщества) го караха да се чувства закачливо, по-истински и да прилича на литературенгерой. Може би свой, може би чужд, но по-реален и по-чувствителен от онзи,който беше в действителност.

Дните приличаха на минути, месеците на дни.

Додето се опомни беше минала година. Виждаше в огледалотодруг човек. Пълен, по-възрастен. Нямаше го неспокойствието, бурните страсти,бесовете му.

Но се задъхваше, нямаше сили, лесно се уморяваше.

Сядаше и заспиваше.

Трудоустроиха го. Усмихваше се.

Чувстваше се доживял дълбоки старини, а беше едвачетиридесет и седем.

Имаше и съпруга. Не искаше да й казва, че се чувства катонейна болест.

Тя остана млада. Той избяга в старостта.

Подло беше така да се разболее. Бяха заедно едва от десетгодини.

Все по-малки ставаха разстоянията.

Анджи го уверяваше по компютъра…Компютър трябва да е бил!Компютър! Нямаше комуникатори тогава…Уверяваше го, че световния ред бодронастъпва, че животът скоро ще се промени, защото Сферата на грамотните, скороще наложи глобалните си принципи.

Не го вълнуваше, но как да й каже?

Тя беше приятел. Окриляла го беше когато пишеше, защо простода не я слуша, сега когато само диша.

Иначе Сферата на грамотните го притесняваше. Не, черазбираше принципите й, но грамотността на човечеството беше конструкция, коятонякои трябваше да поддържат, а останалите да живеят в нея, за да са мирни ичестити…

За да са мирни и честити!

Анджи беше някакъв активист.

Анджи разясняваше.

Защо пък да не я слуша.

Има си компютър. Има си свободно време. Да, друго търсисърцето (тогава все още имаше сърце), а малко му оставаше…

„Защо пък да ми остава малко!“

Защото нямаше сили. Вече и дванадесет часа без сън му идехамного. Задъхваше се извърви ли и двеста метра.

„Не, не, това не е така!“

Четеше като текст болката в чертите на съпругата си. Тя сепрощаваше с него.

Не, че си признаваше, но се прощаваше с него.

„Сферата на грамотните ще осмисли живота ти, животътна всички, но жертви се налагат. Чуй ме…“

Не я „чуваше“ буквално. Четеше я. Пишеха си. Понякогазаспиваше и пред компютъра, и се събуждаше сякаш по нейна молба. Не, не вярвашев Сферата на грамотните.

При опит да й го каже експлодираше като бутилка шампанско, атапата, в която се беше превърнала сърцето му го биеше в устната кухина.

„Трябва да направим всичко, което се изисква от нас!Да водим война срещу невежеството и подозренията и да приемем единственатаистина, а тя е Сферата!“

Не, трябваше да направи друго. Да се бори за живота си.Гаснеше, а не биваше.

Извънземните стентове му го подсказаха. С мъркане идокосване.

Имаха нужда от сърцето му. Спреше ли да бие – умираха и те,а те обичаха живота.

И тъй го отведоха във фитнеса.

Във фитнеса ли? Та сърдечно болните не бива да сенатоварват.

Стентовете мислеха друго. Не скриха от него, че има риск, ноне го ли поеме и без друго ще умре.

Започна с лежанка. Само с лоста. Двадесет килограма. Следшестото повторение вече не можеше да диша. Беше уверен, че няма да стане и седавеше в пот. Но изведнъж го изпълни сила. Направи втора серия. Трета.Четвърта. После полулег. После флайс.

Отново лежанка, но с тесен захват – за трицепс.

Толкова потен беше, че приличаше да е излязъл от басеин, вкойто е скочил без да съблече екипа си.

Как се прибра? Не помнеше. Стентовете го отведоха и госложиха в леглото.

Подскачаха като кутрета в него, ведри и щастливи.

На другият ден тренира гръб и бицепс. Един ден почивка. Наследващият крака. На следващият – рамене.

Жена му го гледаше любопитно. Подкрепяше го и му вярваше.

Преди месеци не би му разрешила да рискува, но беше усетилаили дори осъзнала, че нещо в него знае какво прави.

Постепенно фигурата му започна да се променя. Трансформирашесе. Придобиваше онзи вид, който трябва да има мъж на негова възраст.

Не! Това по-скоро беше негов разказ, не можеше да е истина.И все пак се случваше.

Връщаше се назад към живота. Възкръсваше.

Толкова беше увлечен в борбата за живота си, че дори неразбра кога Гилдията на грамотните завладя света.

Анджи тържествуваше.

По молба на Анджи и той тържествува една вечер. Повече неуспя.

След това започна пандемията.

Трябваше да ги затворят! Първо в домовете.

После, мярката се оказа недостатъчна. Имаше разпределителницентрове и за всеки стая в огромната болница, в която беше преустроен света.

Дронове се грижеха да разнесат храната.

Програма разпределяше ежедневието.

След часа на хигиената, следваше часа на истината.

Компютрите бяха иззети, за да не се стели идеологическазараза – не по-малко опасна от вируса, който унищожаваше човечеството.Вместо тях имаше комуникатори, приличаха на радиоточките, но имаше опция и заобратна връзка.

Намиращи се в Сферата на грамотните трябваше да окуражаватсвоите приятели. А Грегор Замза си имаше Анджи и беше хубаво за него да яслуша. И без друго, нямаше какво друго да прави.

Оставаха свободни часове, но беше твърде тясно да тренира,нямаше и подходящи за състоянието му уреди.

Започна да се задъхва отново. Раменете му да тежат, но идеше,идеше времето когато отново ще е на свобода, ще се движи, а стентовете му ще сезаливат в жизнерадостен смях.

Нея вечер престанаха да му говорят. Бяха мъртви.

Анджи го потърси по комуникатора. Преди да й е разказал, тязнаеше.

Тъжно ми е, но жертвата ти не е напразна! Свободата тибеше твоя затвор! И смъртта ти! Ти ги превъзмогна с това, че в името на хората,се лиши от тях!

На твое място бих постъпила като теб!

Грегор Замза се опита да си вземе въздух, но вече не можеше.

Превръщаше се в литературен герой.

Всъщност, май, преди това не се казваше Грегор Замза, аиначе…

----

*герой на Франц Кафка от "Преображението"

9 октомври от 19 часа: Кратка пиеса за любов

 Остават 5 дена.

На 9 ноември от 19 часа ще ви чакам в Драматично-куклен театър "Иван Радоев" - Плевен.Ще бъда сред публиката, най-вероятно на онова ъгълче, от което винаги гледам пиесата.На сцената ще е Сергей Константинов и ще разиграе една "Кратка пиеса за любов", а кратка пиеса за любов е целия ни живот, дори когато си мислим, че любовта отсъства.Неизбежно сме я търсили, неизбежно сме я пропилявали, неизбежно сме я откривали в непознатата, непознатия, в децата или в Бог или в самото й търсене и авантюрата. Той ще ви разсмее.Той ще ви просълзи.Той ще ви заприлича на някой ваш близък познат, който ви й ядосва, но който й разбирате.В магико-реалистичната атмосфера създадена от Ованес Торосян, една магико-реалистична история, като тези, които обикновено пиша, но от най-добрите.

Спомени: как се манипулира приятел по мрежата

 

Скица на фашистът, с днешна дата

 Фашистът е родЕн изверг. 

 Той е зъл. Подъл. Страхлив. Порочно обвързван с глутница, без която не може да съществува или най-малко да се прояви в тази своя най-искрена и най-извратена форма. 
 И като казах, че е страхлив, длъжен съм да поясня, че това, от което най-много се бои е чудовището в себе си.

 То прилича на садистично хлапе, което къса главите на птички; убива котки и кученца ей-тъй - защото може, без смисъл, но чувството за сила над напълно беззащитното същество му доставя някакво удовлетворение. 
 Фашистът крие това чудовище в себе си, срамува се, но това причината за страха е, че узнаят ли другите за това "злото" в него ще го изолират.
 За това несъзнателно търси хора като себе си и идеали, които биха оправдали постъпките му.

 В същото време - крайно са му необходими хора, в които да "види" онова зло садистично хлапе. По-скоро да го експонира върху тях, защото не може в действителност да види нещо там където го няма. 

 А не иска да го види в себе си, защото е жалка душица. Защото трепери от своите болестни отклонения; мрази ги, ала ги обожествява.

 Разликата между него и пълноценния човек е, че пълноценния човек не се е побоял от заложените хищни атавизми, застанал е срещу тях и ги е приборил, отстранил ги е като излишни.

 Фашистът - не е посмял. За това диво се нуждае от обект на омразата си. Обект, в който да съзира себе си. За да отрече по този начин, че е чудовище. 

 И в борбата си срещу своето чудовище (като злобее, унищожава, убива хората, на които го приписва), той задоволява потребностите му.

 Пример:

 Преди време написах: "Не желая да мра, заради Украйна!", но в изкривеното си съзнание, фашистът възприе това като "путинизъм".

 Според мен е естествено да не желая да мра заради Украйна. Ако желаех би било най-малко притъпен инстинкт за самосъхранение. 

 Ако се принеса в жертва на идеал: то този идеал би бил мой, МОЙ, А НЕ НА ФАШИСТА. Само, че с плоскодънната ладия на осакатеното си мозъче, фашистът не може да принесе мисълта, че някой има други идеали освен неговите и на измисленото от него чудовище, което нарича свой враг. 

 Или си с глутницата му или си с враговете му. 

105 сезон: Минало несвършено

 

Влезете ли на тази постановка ще попаднете в друга реалност. Скритата под тази, в която живеем сетивно. Тази, която чувстваме, която ни осмисля. Подсъзнателната, мила и лична. Носталгично, с усмивка, с две прекрасни актриси ще стане видимо онова, което в повечето случаи само чувстваме...и ни води.
  Билети онлайн от тук 


20 септември, 19 часа
Драматично-куклен театър "Иван Радоев" - Плевен

105 сезон: Кратка пиеса за любов, 2септември

"Тя се изсмя. И сякаш порасна.Допреди миг беше дете. Така ми изглеждаше. Едва преминала пълнолетие. И думите й бяха отнесени. Самата наивност в дъждовна нощ.Чела беше, много. Вярваше в книгите. Може би пишеше? Знам ли, така и не разбрах. Нищо не помня от думите й. Чувах ли ги изобщо? Красиви бяха. Но не се вписваха в реалността. Когато се изсмя обаче...Това беше смях на жена. Достатъчно зряла жена..."Из "Кратка пиеса за любов"28.09. 19 ч. Драматично-куклен театър "Иван Радоев" - ПлевенКасата отваря утре, а билети онлайн може да си купите от тук

105 сезон: Кратка пиеса за любов, 28 септември

"Тя се изсмя. И сякаш порасна.Допреди миг беше дете. Така ми изглеждаше. Едва преминала пълнолетие. И думите й бяха отнесени. Самата наивност в дъждовна нощ.Чела беше, много. Вярваше в книгите. Може би пишеше? Знам ли, така и не разбрах. Нищо не помня от думите й. Чувах ли ги изобщо? Красиви бяха. Но не се вписваха в реалността. Когато се изсмя обаче...Това беше смях на жена. Достатъчно зряла жена..."Из "Кратка пиеса за любов"28.09. 19 ч. Драматично-куклен театър "Иван Радоев" - ПлевенКасата отваря утре, а билети онлайн може да си купите от тук

Насилникът винаги създава чувство за вина

    

    Насилникът винаги създава чувство за вина. По това ще го познаете. 

Мълчах, мълчах, исках да го прочета, да го чуя.
Защото е азбучна истина, защото трябваше да се започне от него и да се добавя всеки следващ ред, ако изобщо се търсеше решение.
Всичко започва от точка А:
Чувството за вина. Насилникът (в това число перманентния битов насилник), създава и поддържа чувство за вина. Жертвата може да не е докосната, тя трябва да се чувства виновна, за това, което й се случва, за това, което тя го кара да прави с нея.
Това е общото при всички насилници и е особено подчертано в битовите.
Желанието и развитото умение да създават чувство за вина.
Не ТАТУИРАНИЯ ПАТРИОТИЗЪМ.
Тристишието (да го наречем "тристишие") за татуирания патриотизъм е всъщност пример за създаване на чувство за вина.
Сигурно са с десетки пъти повече момчетата с патриотични татуировки, особено в провинцията, които се трепят от работа за да гледат болни родители със забавени пенсии; по 8 часа наливащи бетон и по още 4 мъкнещи каси с хляб за да свържат двата края, да изпълнян и синовен, а и семеен дълг, защото и те си имат деца.
За тях няма времеубежища; животът е истина, с която се борят, има само настояще.
И тези момчета, трябва да се чувстват виновни, че имат някакъв идеал, а този идеал е афиширан като насилие от "загриженото общество".
Почувствах се и аз виновен, заради фланелката, на която съм на профилната си снимка (имам и две Русия, много ги обичам).
Много пъти прочетох тезата, че всички осмиващи 60-те дни "интимна връзка" са за насилието на жените; всички, които са срещу Истанбулската конвенция са за насилието над жените.
Дори невинни шеги из социалните мрежи и блоговете се превръщаха в повод на злобен хейт от страна на "защитници".
За всички тези "защитници" мога да кажа, че прибягват до основната манипулация на битовия насилник: СЪЗДАВАНЕТО НА ЧУВСТВО ЗА ВИНА.
Изпита ли веднъж вината жертвата, особено в случаите когато няма вина, тогава насилникът може да прави всичко каквото си иска с нея.
Това е точка "А".
Заглавието на новия ми сборник разкази ще е нестандартно.
Разказите са стари, писани през годините; част от тях ще засягат темата за битовото насилие, други за социалните несправедливости, за бунтът на личността; общото всички е, че ще са в
ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОД
Една героиня ще говори от свое име. "Аз" ще е жена.
Разказите са мои. Мъж съм. При това хетеросексуален, но през всичките тези години, за да напише тези разкази съм си позволявал да пиша "Аз" от женско име.
54 разказа, на колкото години ще бъда, когато вече е излязла книгата, а това е много, показва времето, в което съм си позволил да ЗАБРАВЯ СЕБЕ СИ и да позволя на ЕМПАТИЯТА В МЕН да пише.
Напук на патриотичната фланелка и субкултурния стереотип, че патриотите сме насилници: писал съм толкова, толкова много в първо лице, женски род. Без кампании, без Истанбулски конвенции, без някой да ме учи какво изживява жената и че има нужда от моята съпричастност.

Колебая се между три заглавия:
ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОДВ ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОДили БЪЛГАРИЯ - В ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОДЗащото България е една алегорична жена у която НАСИЛНИЦИТЕ искат да създадат чувство за вина, заради българщината й.ХаресванеКоментарСподеляне

Пак ще го напиша

 Пак ще го напиша и може би ще го пиша всеки ден, защото е прекалено: защото точно в този ден, в този час, някой някъде е твърде възможно да умира защото няма 15-20 лева (или повече) за лекарства.

Твърде е възможно да умира от глад, защото чака инвалидната си пенсия от месеци, защото "реформите" или бяха ПРОМЕНИТЕ затрудниха още повече и без друго трудните ТЕЛК процедури и пенсиите се бавят.Големите врагове на българския просперитет се оказаха ХРОНИЧНО БОЛНИТЕ.