Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 11

Още една водка

 Ð’икнах на сервитьорката едно.

Полюбопитства момичето, глупавичко беше. Пияниците и пренебрегнатите пием водка. Тази ще изпия бавно, стоически ще чакам. Ще изглеждам глупаво, преди да си поръчам втората ще приличам на парцал. Бавно ще поглъщам обезболяващото. Ще се измъчвам, защото така желая, ще се измъчвам, защото ми харесва. За да й отнема вината, която има към мен. Подигра се с чувствата ми, не дойде. Ето, половин час се бави, а каза, че не закъснява. Лесно ще ме познае, лесно. Снимката която й пратих е актуална. Преди месец си я направих. И изглеждам на нея както си изглеждам. Снимките не ме правят нито по-красив, ни по-грозен както е с повечето. Поне преди час съм изглеждал както на снимката, а сега лицето ми е изкривено от болката. Пак незначително преживяване, поредното, все така е било, все така ще е. Утре пак ще се хиля глупаво, ще се правя, че нищо ми няма. Мога да флиртувам с други като нея. Не, не, за нищо на света. Дотук беше. Аз в началото винаги лъжа, после сам започвам да си вярвам, неусетно става. Глупостта ми се оказва не толкова глупава. Трогателното лекомислие, естествено поведение. Разбирам, че думите ми са по-истински от мислите ми. Мозъкът ми е изпран и дезинфекциран, мисля популярно за да не изглеждам налудничаво, мисля в тон с модерната музика и рекламата на перилни препарати, уличното движение и правилата за поведение на обществено място. Среден съм на ръст и интелект. Масов модел и като такъв мисля. Спра ли да мисля, а да лея думи излизам от обичайната си посредственост. Влюбвам се и превръщам в своето иначе. Нямам логика, имам свобода, чакам своите да кацнат на земята и да ме вземат. Обожавам я. Чувствам се голям и малък. Наричам я с нежни имена и преди да съм я съблякъл съм я имал милиард пъти, спомням си, че съм я срещал и в предишни животи. Превръщам се в стихия и съм ненормален. Казвам й го, плаша я. Дистанцира се от мен и връща разума ми обратно. Благодарен й съм. В рядко случаи обаче става по-различно. Тя е очарована от изрода в който се превръщам, играе си с него, играе си с мен. Опасно е, прекрасно е, накрая все аз го отнасям. Оставам сам, като сега. Чакахме срещата с нетърпение, два пъти я отложихме. Третият наближи, очаквах, че ще я отложи и за трети път и кротко ще охладнея към нея, но тя не го стори. Каза, че ще дойде. Запознахме се по интернет. Бързо я обикнах, по-бързо от всяка друга която виждах очи в очи. Чувствах аромата й и близостта й, настръхналата й кожа, долавях шепота й, смеха й чувах и знаех какво изражение има когато спи. Понякога сънувах, че попадам в нейните сънища и тя не ме гони. Знаех, че накрая пак ще се случи така. Твърде красиво беше. Това не е нормално. Опомнила се е. Направила е гримаса. Зачудила се е къде ли отива и се е отказала…Поръчах си втора водка. Сервитьорката ме пита глупаво: „само водка ли?”. Питам за бързо действаща отрова. Имали, но не сервирали на непълнолетни. Казвам жалко и наблягам на водката. В по-големи количества може и да ми свърши работа. Светът си е гаден. Защо си помислих, че може да има такава любов. И ако я има точно аз ще я изживея. Аз мога героично да се напия и ще го сторя тази вечер. Утре ще се събудя в отрезвителното или в предварителният арест за нещо което ще извърша. Защо ли? За да бъда действителен, сега не съм уверен. Може и да съм измислица, нейна измислица. Да, възможно е. Кой ще ми докаже, че съм истински щом нея я няма. Ама си ги мисля едни. Колко е часа? Трябваше да е тук преди почти час. Да е изпуснала влака? Възможно е, но нещо не се връзва, щеше да се обади. Най-малко да изпрати съобщение. Ами, ако се е случило нещо с нея? Едва ли, но…Сега трябва да съм много разстроен. Вече съм пресушил две водки. Защо не си тръгна? Още ми се преобръща сърцето при всяко отваряне на вратата. Влизат старици, влизат деца, влизат жени с кавалери, не и тя. Достатъчно я чаках. Разбирам я. Ще й го напиша. Не, нищо няма да й напиша. Ей, сега ще си тръгна, но ще пресека неправилно за да ме удари кола и да лежа месец гипсиран в болницата, за да не мога да правя в този месец други глупости. Тъжно е да бъдеш подигран. Толкова тъжно, че се съмняваш възможна ли е такава тъга? Ще я попитам като се върна в къщи. Ще й пиша и ще я попитам, възможно ли е да съм изживял толкова силна тъга колкото ми се е сторило? После, ще си помисля за бесило, ще си намеря екстрасенс или ще търся вещо лице, за да развали магията която явно имам. Ще стана философ или ще пътувам измамен от нещо си. Но преди всичко ще се напия.Подло беше от твоя страна, мила. Влюбен бях в теб. Мед капеше от устата ти и думите ти се лееха като дървесно масло. Защо трябваше да ме накараш да чакам! Това е брутално!Викнах трета водка. Тогава сервитьорката седна на стола до мен, усмихна се, хубавица, и тихо изрече:-Как да ти кажа? Трябва да говоря с един човек, но още щом ме види да се приближавам, си поръчва водка. Не, че имам против сервирането й, но моля те, обърни внимание, че заведението е на самообслужване. Дойдох тук на среща.

Още една водка

 Викнах на сервитьорката едно.

Полюбопитства момичето, глупавичко беше. Пияниците и пренебрегнатите пием водка. Тази ще изпия бавно, стоически ще чакам. Ще изглеждам глупаво, преди да си поръчам втората ще приличам на парцал. Бавно ще поглъщам обезболяващото. Ще се измъчвам, защото така желая, ще се измъчвам, защото ми харесва. За да й отнема вината, която има към мен. Подигра се с чувствата ми, не дойде. Ето, половин час се бави, а каза, че не закъснява. Лесно ще ме познае, лесно. Снимката която й пратих е актуална. Преди месец си я направих. И изглеждам на нея както си изглеждам. Снимките не ме правят нито по-красив, ни по-грозен както е с повечето. Поне преди час съм изглеждал както на снимката, а сега лицето ми е изкривено от болката. Пак незначително преживяване, поредното, все така е било, все така ще е. Утре пак ще се хиля глупаво, ще се правя, че нищо ми няма. Мога да флиртувам с други като нея. Не, не, за нищо на света. Дотук беше. Аз в началото винаги лъжа, после сам започвам да си вярвам, неусетно става. Глупостта ми се оказва не толкова глупава. Трогателното лекомислие, естествено поведение. Разбирам, че думите ми са по-истински от мислите ми. Мозъкът ми е изпран и дезинфекциран, мисля популярно за да не изглеждам налудничаво, мисля в тон с модерната музика и рекламата на перилни препарати, уличното движение и правилата за поведение на обществено място. Среден съм на ръст и интелект. Масов модел и като такъв мисля. Спра ли да мисля, а да лея думи излизам от обичайната си посредственост. Влюбвам се и превръщам в своето иначе. Нямам логика, имам свобода, чакам своите да кацнат на земята и да ме вземат. Обожавам я. Чувствам се голям и малък. Наричам я с нежни имена и преди да съм я съблякъл съм я имал милиард пъти, спомням си, че съм я срещал и в предишни животи. Превръщам се в стихия и съм ненормален. Казвам й го, плаша я. Дистанцира се от мен и връща разума ми обратно. Благодарен й съм. В рядко случаи обаче става по-различно. Тя е очарована от изрода в който се превръщам, играе си с него, играе си с мен. Опасно е, прекрасно е, накрая все аз го отнасям. Оставам сам, като сега. Чакахме срещата с нетърпение, два пъти я отложихме. Третият наближи, очаквах, че ще я отложи и за трети път и кротко ще охладнея към нея, но тя не го стори. Каза, че ще дойде. Запознахме се по интернет. Бързо я обикнах, по-бързо от всяка друга която виждах очи в очи. Чувствах аромата й и близостта й, настръхналата й кожа, долавях шепота й, смеха й чувах и знаех какво изражение има когато спи. Понякога сънувах, че попадам в нейните сънища и тя не ме гони. Знаех, че накрая пак ще се случи така. Твърде красиво беше. Това не е нормално. Опомнила се е. Направила е гримаса. Зачудила се е къде ли отива и се е отказала…Поръчах си втора водка. Сервитьорката ме пита глупаво: „само водка ли?”. Питам за бързо действаща отрова. Имали, но не сервирали на непълнолетни. Казвам жалко и наблягам на водката. В по-големи количества може и да ми свърши работа. Светът си е гаден. Защо си помислих, че може да има такава любов. И ако я има точно аз ще я изживея. Аз мога героично да се напия и ще го сторя тази вечер. Утре ще се събудя в отрезвителното или в предварителният арест за нещо което ще извърша. Защо ли? За да бъда действителен, сега не съм уверен. Може и да съм измислица, нейна измислица. Да, възможно е. Кой ще ми докаже, че съм истински щом нея я няма. Ама си ги мисля едни. Колко е часа? Трябваше да е тук преди почти час. Да е изпуснала влака? Възможно е, но нещо не се връзва, щеше да се обади. Най-малко да изпрати съобщение. Ами, ако се е случило нещо с нея? Едва ли, но…Сега трябва да съм много разстроен. Вече съм пресушил две водки. Защо не си тръгна? Още ми се преобръща сърцето при всяко отваряне на вратата. Влизат старици, влизат деца, влизат жени с кавалери, не и тя. Достатъчно я чаках. Разбирам я. Ще й го напиша. Не, нищо няма да й напиша. Ей, сега ще си тръгна, но ще пресека неправилно за да ме удари кола и да лежа месец гипсиран в болницата, за да не мога да правя в този месец други глупости. Тъжно е да бъдеш подигран. Толкова тъжно, че се съмняваш възможна ли е такава тъга? Ще я попитам като се върна в къщи. Ще й пиша и ще я попитам, възможно ли е да съм изживял толкова силна тъга колкото ми се е сторило? После, ще си помисля за бесило, ще си намеря екстрасенс или ще търся вещо лице, за да развали магията която явно имам. Ще стана философ или ще пътувам измамен от нещо си. Но преди всичко ще се напия.Подло беше от твоя страна, мила. Влюбен бях в теб. Мед капеше от устата ти и думите ти се лееха като дървесно масло. Защо трябваше да ме накараш да чакам! Това е брутално!Викнах трета водка. Тогава сервитьорката седна на стола до мен, усмихна се, хубавица, и тихо изрече:-Как да ти кажа? Трябва да говоря с един човек, но още щом ме види да се приближавам, си поръчва водка. Не, че имам против сервирането й, но моля те, обърни внимание, че заведението е на самообслужване. Дойдох тук на среща.

Гальовната арфа

 Ð“овори се, че съм му любовница. Това не е вярно. Аз съм арфата му, а той е стар, беден глупак.

Мои приятели разбраха, че арфата му има антикварна стойност. Бяхме пияни като решихме да я откраднем. Не беше трудно. И с пирон можеше да се отвори ключалката му, а знаех и в коя дупка на тухлите крие ключа.Той друго ценно нямаше. До гуша в боклуци, две счупени китари. Нотни листове от не знам си кога. Бутилка вкиснато вино от времето, когато е спрял да пие или откакто за последен път някой му е гостувал.Свиреше божествено. И на сатир приличаше. Тъмен, с козя брада. Стар колкото мечтите за безсмъртие, но с огнен поглед.Иначе - жалък. Тъжна е бедността. На него нещо му и имаше.Говореше си сам объркано, но с никого другиго. На мен ми кимаше. И тогава усмивката му ставаше като на седемнадесет. Свенлива. На старческо лице би трябвало да стои като похот, но не ми изглеждаше така.Дали пък не е... Не, просто е странен. И освен арфата, нищо друго си няма.Опитах се да намеря мелодиите, които свиреше. Не попаднах на подобни... Може би не съм търсила където трябва.Приличаше на предкласика, но не... не съвсем. Имаше неон. И лъхаше бензин, но не знам защо ми се струваше, че и на средиземноморски вятър. Никога не съм била из онези географски ширини. Така си нарочих чувството, не мога да си обясня защо.Вече я качихме в онзи потрошен бус, когато съжалих. Даже ме задави рев. Приятелите ми се кискат, отвратителни са! Цунка ме единият по едната бузка, другият ме е гушнал през кръста. Съкровище съм била. Мразя ги! Хубаво ми е с тях и ме обичат, но човешко ли е...Казвам, че ми е лошо. Добре, че не ме попитаха дали не ме е хванало страх. Щях да се разрева, а не съм плакала. Пред момчета пък няма и да го направя. Поне да бяха мъже. Толкова малки и жалки никога не са ми изглеждали. Пълнолетни са, но си остават деца. Такава жестокост!Ами аз!Тръгвам като побъркана, не знам накъде. Искам само да се отдалеча от тях и да се нарева. После ми минава - в стаята на объркания, болен човек съм. На празното място. Там, където е стояла единствената му утеха. Чувам стъпките му по стълбите. Не знам защо го правя. Твърде млада съм, твърде възрастен е.Събличам се. Глупаво е. Не мога да заменя арфата му. Искам да се разплача. Не мога... Но чувствам, че имам сили, ако не да я заменя, то поне да го заблудя, че съм арфа. Да се престоря на арфа. Той няма да забележи. Луд е, глупав е. Ще стоя неподвижна. Винаги в този час свири. Веднъж се разболя и цялата махала не можа да мигне до сутринта. Нещо като сънчо ни е. Едва се чува, по-скоро гали слуха. Част от естествената полифония е, като че ли нейната идея, която я събира, за да не звучи като шум.Помня, че в онази нощ беше много шумно. Страшно шумно ми се струваше като го нямаше онзи музикален вопъл. Тъй нежен и красив, а преизпълнен със страдание, докосващ се до всичко действително, за да го направи да изглежда приказно, носещо неясното си послание.Полудяла съм! Какво правя! Аз съм гола до прозореца му...- Не, ти си арфа, малката! – прошепна по-голямата жена в мен. И хладнокръвието й ме завладя.Навярно наистина съм се превърнала в струнния му инструмент. Той не се изненада, нито имаше объркване, нито действията му изглеждаха по-различни от онези, които си представям, когато е заставал пред истинската арфа. Докосваше ме... и трябва да си призная, по-приятно усещане не съм изпитвала, нито ще изпитам. Докосваше ме навсякъде, плъзгаха се пръстите му. Но не! Никаква похот, никакво сладострастие, освен, може би, в апогеите на композицията, когато всичко разумно се разбиваше, като че ли в твърдта на ограничаващи го небеса.Но този еротизъм нямаше нищо общо с познатия.Лудостта му изтичаше през пръстите.Знаете ли, какво са някои музикални инструменти? И може би не само музикални инструменти, а моливчето и клавиатурата за пишещия, четката за художника. Не, за тях няма да говоря сега и не мога да съм сигурна, още по-малко да генерализирам, аз... говорех за това, което се почувствах - гръмоотвод, през който мълниите на умопомрачената мисъл отиваха в земята.Лееше се музиката от мен, чувах я. Летях с нея, частичка по частичка се отделях от себе си, за да полетя и да достигна през слуха дълбоко в нечие съзнание.От едно объркано момиче – хулиган, ме превръщаше в идея. В най-нежната, тази, която... в крайна сметка заслужих да бъда.Когато заспа, се облякох набързо. Чувствах се по-лека, по-красива от всякога. Някак по-зряла, непозната, по-женствена.Нещо в мен се беше променило, но когато застанах пред огледалото, видях познатото лице.Сутрин излизаше в малките часове. Още по тъмно. Сигурно се разхожда, какво ли друго да прави. Връща се само вечер, за единия сън. Тогава заемах мястото на арфата му. Всяка вечер си казвах, че е за последно. Но на следващата ме изпълваше диво желание, усещане за празнота.Вече не общувам със старите си приятели. Те знаят, че съм му любовница. Никой няма да повярва, че аз съм само арфата, която тогава откраднахме. С нашите не си говоря. Бих се махнала, но искам да съм по-близо до него. Те пък биха го убили, но са страхливи. Казах им, че пипнат ли го, бавно ще умират.Говорят ме навсякъде. Научих, че съм разбрала за скрито негово богатство, че съм със стария ексцентрик заради завещанието му, а той само живее бедно, защото целта на живота му е да умре богат и да остави всичките си земни наслади в ръцете на млада използвачка...Усмихвам се, само се усмихвам.Не смея, не смея да разстроя арфата. Защото ще се развали мелодията. А без нея всичко ще стане по-грозно и отколкото изглежда.

Гальовната арфа

 Говори се, че съм му любовница. Това не е вярно. Аз съм арфата му, а той е стар, беден глупак.

Мои приятели разбраха, че арфата му има антикварна стойност. Бяхме пияни като решихме да я откраднем. Не беше трудно. И с пирон можеше да се отвори ключалката му, а знаех и в коя дупка на тухлите крие ключа.Той друго ценно нямаше. До гуша в боклуци, две счупени китари. Нотни листове от не знам си кога. Бутилка вкиснато вино от времето, когато е спрял да пие или откакто за последен път някой му е гостувал.Свиреше божествено. И на сатир приличаше. Тъмен, с козя брада. Стар колкото мечтите за безсмъртие, но с огнен поглед.Иначе - жалък. Тъжна е бедността. На него нещо му и имаше.Говореше си сам объркано, но с никого другиго. На мен ми кимаше. И тогава усмивката му ставаше като на седемнадесет. Свенлива. На старческо лице би трябвало да стои като похот, но не ми изглеждаше така.Дали пък не е... Не, просто е странен. И освен арфата, нищо друго си няма.Опитах се да намеря мелодиите, които свиреше. Не попаднах на подобни... Може би не съм търсила където трябва.Приличаше на предкласика, но не... не съвсем. Имаше неон. И лъхаше бензин, но не знам защо ми се струваше, че и на средиземноморски вятър. Никога не съм била из онези географски ширини. Така си нарочих чувството, не мога да си обясня защо.Вече я качихме в онзи потрошен бус, когато съжалих. Даже ме задави рев. Приятелите ми се кискат, отвратителни са! Цунка ме единият по едната бузка, другият ме е гушнал през кръста. Съкровище съм била. Мразя ги! Хубаво ми е с тях и ме обичат, но човешко ли е...Казвам, че ми е лошо. Добре, че не ме попитаха дали не ме е хванало страх. Щях да се разрева, а не съм плакала. Пред момчета пък няма и да го направя. Поне да бяха мъже. Толкова малки и жалки никога не са ми изглеждали. Пълнолетни са, но си остават деца. Такава жестокост!Ами аз!Тръгвам като побъркана, не знам накъде. Искам само да се отдалеча от тях и да се нарева. После ми минава - в стаята на объркания, болен човек съм. На празното място. Там, където е стояла единствената му утеха. Чувам стъпките му по стълбите. Не знам защо го правя. Твърде млада съм, твърде възрастен е.Събличам се. Глупаво е. Не мога да заменя арфата му. Искам да се разплача. Не мога... Но чувствам, че имам сили, ако не да я заменя, то поне да го заблудя, че съм арфа. Да се престоря на арфа. Той няма да забележи. Луд е, глупав е. Ще стоя неподвижна. Винаги в този час свири. Веднъж се разболя и цялата махала не можа да мигне до сутринта. Нещо като сънчо ни е. Едва се чува, по-скоро гали слуха. Част от естествената полифония е, като че ли нейната идея, която я събира, за да не звучи като шум.Помня, че в онази нощ беше много шумно. Страшно шумно ми се струваше като го нямаше онзи музикален вопъл. Тъй нежен и красив, а преизпълнен със страдание, докосващ се до всичко действително, за да го направи да изглежда приказно, носещо неясното си послание.Полудяла съм! Какво правя! Аз съм гола до прозореца му...- Не, ти си арфа, малката! – прошепна по-голямата жена в мен. И хладнокръвието й ме завладя.Навярно наистина съм се превърнала в струнния му инструмент. Той не се изненада, нито имаше объркване, нито действията му изглеждаха по-различни от онези, които си представям, когато е заставал пред истинската арфа. Докосваше ме... и трябва да си призная, по-приятно усещане не съм изпитвала, нито ще изпитам. Докосваше ме навсякъде, плъзгаха се пръстите му. Но не! Никаква похот, никакво сладострастие, освен, може би, в апогеите на композицията, когато всичко разумно се разбиваше, като че ли в твърдта на ограничаващи го небеса.Но този еротизъм нямаше нищо общо с познатия.Лудостта му изтичаше през пръстите.Знаете ли, какво са някои музикални инструменти? И може би не само музикални инструменти, а моливчето и клавиатурата за пишещия, четката за художника. Не, за тях няма да говоря сега и не мога да съм сигурна, още по-малко да генерализирам, аз... говорех за това, което се почувствах - гръмоотвод, през който мълниите на умопомрачената мисъл отиваха в земята.Лееше се музиката от мен, чувах я. Летях с нея, частичка по частичка се отделях от себе си, за да полетя и да достигна през слуха дълбоко в нечие съзнание.От едно объркано момиче – хулиган, ме превръщаше в идея. В най-нежната, тази, която... в крайна сметка заслужих да бъда.Когато заспа, се облякох набързо. Чувствах се по-лека, по-красива от всякога. Някак по-зряла, непозната, по-женствена.Нещо в мен се беше променило, но когато застанах пред огледалото, видях познатото лице.Сутрин излизаше в малките часове. Още по тъмно. Сигурно се разхожда, какво ли друго да прави. Връща се само вечер, за единия сън. Тогава заемах мястото на арфата му. Всяка вечер си казвах, че е за последно. Но на следващата ме изпълваше диво желание, усещане за празнота.Вече не общувам със старите си приятели. Те знаят, че съм му любовница. Никой няма да повярва, че аз съм само арфата, която тогава откраднахме. С нашите не си говоря. Бих се махнала, но искам да съм по-близо до него. Те пък биха го убили, но са страхливи. Казах им, че пипнат ли го, бавно ще умират.Говорят ме навсякъде. Научих, че съм разбрала за скрито негово богатство, че съм със стария ексцентрик заради завещанието му, а той само живее бедно, защото целта на живота му е да умре богат и да остави всичките си земни наслади в ръцете на млада използвачка...Усмихвам се, само се усмихвам.Не смея, не смея да разстроя арфата. Защото ще се развали мелодията. А без нея всичко ще стане по-грозно и отколкото изглежда.

Малко от Бередяев за Достоевски и от мен - за живота ни

 

"Онова, което наричаха "жестокост" на Достоевски е свързано с неговото отношение към свободата. Той бе "жесток", защото не искаше да свали от човека бремето на свободата, не искаше да избави човек от страданията с цената на лишаването му от свобода, възлагаше върху човека огромна отговорност, съответстваща на достойнството на свободните хора. Биха могли да се облекчат човешките мъки, ако отнемем свободата на човека."

"Човекът започва оттам, от където заявява бунтовно за своята свобода."

"Истината прави човека свободен, но човекът трябва свободно да приеме Истината, той не може да бъде доведен до нея насилствено по принуда."

"Мирогледът на Достоевски", Николай Бередяев

"Истината прави човека свободен, но човекът трябва свободно да приеме Истината, той не може да бъде доведен до нея насилствено по принуда."

А как кореспондира това с "износа на демокрация"?

С бомбите върху Белград? С арабската пролет? С Майдана?

Или у нас: примерно с ваксините (?) с настояването да бъдат задължителни (?) или пък с изопаченията, когато яростни защитници на ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ваксиниране се кривяха на хора като мен, които бяхме против ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ваксиниране, но сами сме се били ваксинирали!

Как кореспондира с цензурата! 

С почти задължителното налагане на съответни информационни източници!

Не, не ми говорете за Путин! Путин не ми е наложил на МЕН това! Какво и на кого е наложил е съвсем друг въпрос, а отговорът му мога да чуя от вас, само ако вие не вършите онова, в което с омраза обвинявате Путин!

Гордея се, че съм възпитан и от Достоевски (освен от Джек Лондон, Братя Стругацки, Иван Ефремов, Дъглас Адамс, Платон, Блез Паскал, Ницше...), а не от радиоточката и Жълтия паваж. 

Малко от Бередяев за Достоевски и от мен - за живота ни

 

"Онова, което наричаха "жестокост" на Достоевски е свързано с неговото отношение към свободата. Той бе "жесток", защото не искаше да свали от човека бремето на свободата, не искаше да избави човек от страданията с цената на лишаването му от свобода, възлагаше върху човека огромна отговорност, съответстваща на достойнството на свободните хора. Биха могли да се облекчат човешките мъки, ако отнемем свободата на човека."

"Човекът започва оттам, от където заявява бунтовно за своята свобода."

"Истината прави човека свободен, но човекът трябва свободно да приеме Истината, той не може да бъде доведен до нея насилствено по принуда."

"Мирогледът на Достоевски", Николай Бередяев

"Истината прави човека свободен, но човекът трябва свободно да приеме Истината, той не може да бъде доведен до нея насилствено по принуда."

А как кореспондира това с "износа на демокрация"?

С бомбите върху Белград? С арабската пролет? С Майдана?

Или у нас: примерно с ваксините (?) с настояването да бъдат задължителни (?) или пък с изопаченията, когато яростни защитници на ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ваксиниране се кривяха на хора като мен, които бяхме против ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ваксиниране, но сами сме се били ваксинирали!

Как кореспондира с цензурата! 

С почти задължителното налагане на съответни информационни източници!

Не, не ми говорете за Путин! Путин не ми е наложил на МЕН това! Какво и на кого е наложил е съвсем друг въпрос, а отговорът му мога да чуя от вас, само ако вие не вършите онова, в което с омраза обвинявате Путин!

Гордея се, че съм възпитан и от Достоевски (освен от Джек Лондон, Братя Стругацки, Иван Ефремов, Дъглас Адамс, Платон, Блез Паскал, Ницше...), а не от радиоточката и Жълтия паваж. 

Секс и черно-бели снимки

 Ð¡Ñ‚ори й се магия.

Изпусна късо възклицание смесващо и страх, и смях. Образът й постепенно ставаше видим под леките вълнички, върху бялата хартия.-Невероятно! – изрече тази дума, но друга търсеше.-Внимавай да не се напръскаш и не се допирай никъде – рече й. – Според мен, трябваше да облечеш нещо.-Така искам! – като хипнотизирана гледаше избистрящата се картина – Как става?-Така, както виждаш. Това е проявител. Променя химическия състав на повърхностния пласт на фотохартията...-Ама ти така ми го обясни, че...Хубава съм, нали? Снимката е готова, така ли?-Не. Сега ще я измием от проявителя, като я преместим във ваничката с водата. Иначе реакцията ще продължава, докато снимката потъмнее...-И прекрасният образ се изгуби, защото е траело по-дълго, отколкото е трябвало. Както се случва в една връзка.Засмя се в отговор, но тъжно.-А след водата? – попита го.-В третата ваничка. Това е разтворения фиксаж, който изменя...-Химическият състав на повърхностния пласт, така, че да запази изображението – довърши мисълта му. – Виждаш ли и аз мога да се изразявам сухо. Третата ваничка, за мен е онова кътче памет, което е за запазване на приятните мигове от опошляване.-Това на мен ми идва много сложно.-Предполагам! – весело му рече и бързо го целуна. – Много древна техника. Не предполагах, че още някой го прави така. Ретро - маниак или сантиментален?-Погрешен въпрос.-Ако искаш не отговаряй.-Трябваше да облечеш нещо.-Искам така, а и на снимките нямам.-Да поговорим за тях. Кълна ти се, че са за лично ползване. Никой друг освен мен няма да ги види, а и аз често не посягам към съкровените спомени, но ти можеш да си по-спокойна, ако...Тя притисна устните му с пръст.-Хайде да не говорим за това, шери.-Не съм нито ретро – маниак, нито особено сантиментален. И най-добрият фотограф, с най-добрите химически материали, не може да доведе качеството, до качеството на дигиталната снимка, а аз правя много грешки.-Искаш да кажеш, че е заради тях.-Ще закъснея със стотна при експонирането или ще подържа със секунда повече или по-малко снимката в проявителя, няма да я измия добре или ще избързам с ваденето от фиксажа. Получава се винаги цвят или усещане което не мога да предвидя – млъкна за кратко. - Като, че ли един друг разум, използва грешките на тялото ни, за да ни открие онази красота, която нашият разум не е способен да постигне.-Страхотен си, знаеш ли, харесваш ми!-Искаш ли да се срещнем пак?-Сега искам да снимам.-Не можеш, няма светлина.-Има.-Това са аладинови фенери. Филтрирана светлина, няма въздействие върху фотографския материал.Гъкна леко.-Нещо неприятно ли казах? – попита я.-Не. Не съвсем. Просто се замислих. За онази неуловима светлина за очите, която пада над тайните ни. Слепи сме за нея, а я има. И си мислим, че я крием...-Съжаляваш ли?-Как го каза! – тросна му се. – Кеф ми било, направила съм го. И не смея втори път да ме питаш за снимките. Позирала съм ти. Имаш ме. Защо си мислим, че изобщо нещо крием!-Искаш ли да се срещнем пак?-Не е добра идея.-Омъжена ли си?-Да. И щастлива. Сигурно се питаш на какво дължиш тази нощ?-Не.-Точно за това ще ти отговоря.Не каза нищо, а тя повтори неговите думи:-Като, че ли един друг разум, използва грешките на тялото ни, за да ни открие онази красота, която нашият разум не е способен да постигне.

(26.11.2009)

Секс и черно-бели снимки

 Стори й се магия.

Изпусна късо възклицание смесващо и страх, и смях. Образът й постепенно ставаше видим под леките вълнички, върху бялата хартия.-Невероятно! – изрече тази дума, но друга търсеше.-Внимавай да не се напръскаш и не се допирай никъде – рече й. – Според мен, трябваше да облечеш нещо.-Така искам! – като хипнотизирана гледаше избистрящата се картина – Как става?-Така, както виждаш. Това е проявител. Променя химическия състав на повърхностния пласт на фотохартията...-Ама ти така ми го обясни, че...Хубава съм, нали? Снимката е готова, така ли?-Не. Сега ще я измием от проявителя, като я преместим във ваничката с водата. Иначе реакцията ще продължава, докато снимката потъмнее...-И прекрасният образ се изгуби, защото е траело по-дълго, отколкото е трябвало. Както се случва в една връзка.Засмя се в отговор, но тъжно.-А след водата? – попита го.-В третата ваничка. Това е разтворения фиксаж, който изменя...-Химическият състав на повърхностния пласт, така, че да запази изображението – довърши мисълта му. – Виждаш ли и аз мога да се изразявам сухо. Третата ваничка, за мен е онова кътче памет, което е за запазване на приятните мигове от опошляване.-Това на мен ми идва много сложно.-Предполагам! – весело му рече и бързо го целуна. – Много древна техника. Не предполагах, че още някой го прави така. Ретро - маниак или сантиментален?-Погрешен въпрос.-Ако искаш не отговаряй.-Трябваше да облечеш нещо.-Искам така, а и на снимките нямам.-Да поговорим за тях. Кълна ти се, че са за лично ползване. Никой друг освен мен няма да ги види, а и аз често не посягам към съкровените спомени, но ти можеш да си по-спокойна, ако...Тя притисна устните му с пръст.-Хайде да не говорим за това, шери.-Не съм нито ретро – маниак, нито особено сантиментален. И най-добрият фотограф, с най-добрите химически материали, не може да доведе качеството, до качеството на дигиталната снимка, а аз правя много грешки.-Искаш да кажеш, че е заради тях.-Ще закъснея със стотна при експонирането или ще подържа със секунда повече или по-малко снимката в проявителя, няма да я измия добре или ще избързам с ваденето от фиксажа. Получава се винаги цвят или усещане което не мога да предвидя – млъкна за кратко. - Като, че ли един друг разум, използва грешките на тялото ни, за да ни открие онази красота, която нашият разум не е способен да постигне.-Страхотен си, знаеш ли, харесваш ми!-Искаш ли да се срещнем пак?-Сега искам да снимам.-Не можеш, няма светлина.-Има.-Това са аладинови фенери. Филтрирана светлина, няма въздействие върху фотографския материал.Гъкна леко.-Нещо неприятно ли казах? – попита я.-Не. Не съвсем. Просто се замислих. За онази неуловима светлина за очите, която пада над тайните ни. Слепи сме за нея, а я има. И си мислим, че я крием...-Съжаляваш ли?-Как го каза! – тросна му се. – Кеф ми било, направила съм го. И не смея втори път да ме питаш за снимките. Позирала съм ти. Имаш ме. Защо си мислим, че изобщо нещо крием!-Искаш ли да се срещнем пак?-Не е добра идея.-Омъжена ли си?-Да. И щастлива. Сигурно се питаш на какво дължиш тази нощ?-Не.-Точно за това ще ти отговоря.Не каза нищо, а тя повтори неговите думи:-Като, че ли един друг разум, използва грешките на тялото ни, за да ни открие онази красота, която нашият разум не е способен да постигне.

(26.11.2009)

Съществото в мен

 Ð˜Ð·Ñ‡Ð°Ð´Ð¸ÐµÑ‚о стоеше на един клон, береше и ядеше праскови. Имаше големи за орел криле, малко за човек тяло. Разголени бяха раменете му, част от гърдите и бедрата му, шията и половината му лице. Останалото покрито с пъстра като палитра перушина.

Сок се стичаше по брадичката му. Очите му премрежени от наслада. Виждах го като пред себе си, макар разстоянието между нас не беше малко. Самото то изглежда не подозираше, за да заеме тази уязвима форма. Не беше животно. Такова животно няма. Извънземни също не кацат на прасковите. Наблюдавах го известно време преди да се реша. Забелязах, че е хермафродит. Перата криеха, но не достатъчно. Много красив хермафродит. Окото на ловец едва ли ме лъжеше. Тежеше около тридесет килограма. Въпреки това беше многократно по-силно от едър мъж. Движенията му го издаваха, а и вече не се съмнявах кой е разкъсал воловете на попа. В селото се пусна слуха, че са рисове. Следите наистина приличаха на следи на голяма котка, което ме учуди много, защото рисове из тези ширини отдавна няма. Стъпалата му бяха прикрити в листата и не можех да видя, но само това нещо е било. Забелязах и кучешките му зъби. Доста зловещо изглеждаха зад плътните му момичешки устни. Преди да вдигна пушката сърцето ми трепна. Можех да разпозная в очите му и изобщо в изражението му – разум, може би по-висш и от човешкият. От друга страна ме изпълни и боязън. Виждаха се под сребристите му коси предателски издатини. Рога. Човешко тяло и ръце, стъпки като котешки лапи, криле като на хищна птица, малки рогца. Това не беше същество от тази природа. Вероятно демон, приел материя. Нямаше никой да ми повярва, аз не си вярвах, но не можех да си обясня иначе. Успокоих пулс, ръката ми стана желязна. Преди да натисна спусъка го прострелях с мисъл и то усети. Подскочи, обърна поглед към мен. Настръхна, заприлича на буря. Останалото направи интуицията ми. Усети, че мястото където започват крилете е слабо. Стрелях. Прелетя няколко метра и падна. Стонът му напомняше мелодия на флейта. Притиснах уши. Красиво плачеше, нарочно го правеше, почувствах слабост, разкъсаха ме угризения, сълзи избиха и по моите очи, ридание се откърти и от моите устни, изпуснах пушката. Видях го, че се изправя на ръка, оголи хищните си зъби, а моите колена омекнаха. Не от страх, а от болка заради болката която бях причинил. Тръгна към мен. Набрах сили. Преборих се със себе си и тръгнах към него. Очаквах ръкопашен сблъсък, но на няколко крачки пред мен, то загуби съзнание. В несвяст беше изгубило и всичко мъжествено. Приличаше на спящо, малко момиче. Златиста течност се точеше от простреляното му място, по гърба му, по гърдите му, попиваше в земята. Май щеше да умре. Губеше много от това, дори да не беше кръв, а нещо друго, за него изглежда изпълняваше същите функции. Грабнах го на ръце. Пулсираше цялото му тяло. Като огромно сърце. Помръдна един два пъти, изстена. Не беше зловещ, нито болезнен стон. На проговорване на сън приличаше. В къщурката която отсядам когато гостувам тук имам едно легло. Тясно е за второ. Положих го на него. Можех да отида да преспя в селото, но не знам кога ще се опомни и как ще се чувства. А и какво да обясня на хората у които ще гостувам. Прострелях дяволско изчадие. Изсмях се фалшиво. Не ми стана по-весело. То не изглеждаше добре. Туптеше цяло. Като огромно сърце. Виждаше се от разстояние. Красиво беше, а сега и напълно беззащитно. И защо реших, че е дяволско изчадие? Защото беше различно, защото беше непознато? Разкъсани волове. Но воловете можеше да са разкъсани от вълци. По-скоро бяха вълци. Следите му бяха далеч от тях. Привлякоха вниманието защото такива не бяха виждани. Лицето му беше като спящо, даже леко се усмихваше, но в дъха му я имаше болката. Чувах стоновете в себе си. Онези стонове които издаваше когато го прострелях, малко преди да изгуби съзнание. Отиваше си. Не умираше, а си отиваше. Не разбирах, но усещах, че е така. Стори ми се, че е...Любов която чака влака си. С целувка казва сбогом, с усмивка се опитва да прикрие болката си, но така я разсъблича. Нямам такова изживяване, но изпитах усещане, че пробужда спомен. После видях, че златистата кръв е станала синя. Ръцете ми, анорака в който го бях допирал бяха нацапани като с мастило. Заглъхваха стоновете му в мен, а пулсът му отслабваше. Погубил го бях. Поне за този свят го бях погубил, без да знам какво съм погубил. Не се замислих, просто натиснах спусъка. Тръгнах към вратата. Натиснах бравата. Отворих ли щях да побягна. Навън. В нощта. Накъдето ме водят краката. Далеч от къщурката, в която умираше нещо. Нещо красиво и напълно непознато. Най-лесно беше да го забравя, ако се поддам и побягна. Можех ли да го спася, едва ли. Защо да се измъчвам заедно с него? Защо! Не знаех, нямаше разумно обяснение, но останах. Болката не беше физическа, но силна. Докато стенанията му в мен отслабваха, опустявах, ставах огромен и хладен, хапеше ме нещо отвътре. За да изпълни празнотата защитна моя реакция започна да създава образите. Пъстри, мили, еротични, сърцати. Смееха се, настръхваха от възбуда и се превръщаха в гори. Пиехме коктейли върху нащърбени скали, а отдолу ни прибоя. Плувахме в езера, а риби се плъзгаха между милувките ни по телата. Свирехме на четири ръце. Разтваряхме криле и сок от праскови се стичаше по гърдите ми и по пръстите с които поднасях плода към устните им. Обирахме го с езици. Те от пръстите ми, аз от устните им. После чувахме изстрел. Пробуждах се. То умираше, образите чезнеха. Не можех да ги задържа. Нито те да ме задържат в своята реалност. И понеже кръвта му тъй напомняше за мастило при съсирване, а хартия имах много и не исках да губя красивите образи родени от болката ми. Опитах се да ги опиша. Изтръгнах едно от перата му и писах ли писах, но перото се счупи. Посегнах към второ и тогава чух глас в себе си. „С тези пера, то ще отлети когато дойде в съзнание. Без тях ще остане завинаги с теб!”Въобразявам си. На най-интересното спрях, ще го забравя после. Без едно или две пера ще отлети. Счупих и второто. Разколебах се, но отскубнах и трето. Образите продължаваха да идват и да си отиват, не можех да смогна да ги опиша. Осъзнах, че извират от заглъхващите му стонове. Счупих четвърто перо. После пето. Престанах да ги броя. На сутринта тялото му беше голо, а без пера не беше по голямо от юмрук. С всяко изтръгнато перо е губило и част от телесната си маса. Увлечен да пиша, твърде късно го забелязах. Тресеше се от студ и хленчеше. Тихичко, едва го улавяше слуха ми. Свих го в шепите си да го стопля, но продължаваше да се тресе и в тях. „Ще се стопли. Трябва му малко време.”Беше се зазорило. Четях написаното през нощта. Думите го правеха по-красиво от самото изживяване. Невероятно беше. Сам се учудвах на себе си как съм успял. Преживявах го отново, но по-силно. Топло ми ставаше в гърдите от вълнение и насладата. То в ръцете ми зъзнеше. Тресеше се.И за да го стопля...Не знам как го направих...Разтворих гръдният си кош и го прибрах в себе си.И тогава разбрах каква болка съм причинил за да опиша тази красота.Чаках смъртта, но тя не идваше.Съществото в мен гореше.И тъй, като отнех живота му, принуди ме вместо него да живея.

Съществото в мен

 Изчадието стоеше на един клон, береше и ядеше праскови. Имаше големи за орел криле, малко за човек тяло. Разголени бяха раменете му, част от гърдите и бедрата му, шията и половината му лице. Останалото покрито с пъстра като палитра перушина.

Сок се стичаше по брадичката му. Очите му премрежени от наслада. Виждах го като пред себе си, макар разстоянието между нас не беше малко. Самото то изглежда не подозираше, за да заеме тази уязвима форма. Не беше животно. Такова животно няма. Извънземни също не кацат на прасковите. Наблюдавах го известно време преди да се реша. Забелязах, че е хермафродит. Перата криеха, но не достатъчно. Много красив хермафродит. Окото на ловец едва ли ме лъжеше. Тежеше около тридесет килограма. Въпреки това беше многократно по-силно от едър мъж. Движенията му го издаваха, а и вече не се съмнявах кой е разкъсал воловете на попа. В селото се пусна слуха, че са рисове. Следите наистина приличаха на следи на голяма котка, което ме учуди много, защото рисове из тези ширини отдавна няма. Стъпалата му бяха прикрити в листата и не можех да видя, но само това нещо е било. Забелязах и кучешките му зъби. Доста зловещо изглеждаха зад плътните му момичешки устни. Преди да вдигна пушката сърцето ми трепна. Можех да разпозная в очите му и изобщо в изражението му – разум, може би по-висш и от човешкият. От друга страна ме изпълни и боязън. Виждаха се под сребристите му коси предателски издатини. Рога. Човешко тяло и ръце, стъпки като котешки лапи, криле като на хищна птица, малки рогца. Това не беше същество от тази природа. Вероятно демон, приел материя. Нямаше никой да ми повярва, аз не си вярвах, но не можех да си обясня иначе. Успокоих пулс, ръката ми стана желязна. Преди да натисна спусъка го прострелях с мисъл и то усети. Подскочи, обърна поглед към мен. Настръхна, заприлича на буря. Останалото направи интуицията ми. Усети, че мястото където започват крилете е слабо. Стрелях. Прелетя няколко метра и падна. Стонът му напомняше мелодия на флейта. Притиснах уши. Красиво плачеше, нарочно го правеше, почувствах слабост, разкъсаха ме угризения, сълзи избиха и по моите очи, ридание се откърти и от моите устни, изпуснах пушката. Видях го, че се изправя на ръка, оголи хищните си зъби, а моите колена омекнаха. Не от страх, а от болка заради болката която бях причинил. Тръгна към мен. Набрах сили. Преборих се със себе си и тръгнах към него. Очаквах ръкопашен сблъсък, но на няколко крачки пред мен, то загуби съзнание. В несвяст беше изгубило и всичко мъжествено. Приличаше на спящо, малко момиче. Златиста течност се точеше от простреляното му място, по гърба му, по гърдите му, попиваше в земята. Май щеше да умре. Губеше много от това, дори да не беше кръв, а нещо друго, за него изглежда изпълняваше същите функции. Грабнах го на ръце. Пулсираше цялото му тяло. Като огромно сърце. Помръдна един два пъти, изстена. Не беше зловещ, нито болезнен стон. На проговорване на сън приличаше. В къщурката която отсядам когато гостувам тук имам едно легло. Тясно е за второ. Положих го на него. Можех да отида да преспя в селото, но не знам кога ще се опомни и как ще се чувства. А и какво да обясня на хората у които ще гостувам. Прострелях дяволско изчадие. Изсмях се фалшиво. Не ми стана по-весело. То не изглеждаше добре. Туптеше цяло. Като огромно сърце. Виждаше се от разстояние. Красиво беше, а сега и напълно беззащитно. И защо реших, че е дяволско изчадие? Защото беше различно, защото беше непознато? Разкъсани волове. Но воловете можеше да са разкъсани от вълци. По-скоро бяха вълци. Следите му бяха далеч от тях. Привлякоха вниманието защото такива не бяха виждани. Лицето му беше като спящо, даже леко се усмихваше, но в дъха му я имаше болката. Чувах стоновете в себе си. Онези стонове които издаваше когато го прострелях, малко преди да изгуби съзнание. Отиваше си. Не умираше, а си отиваше. Не разбирах, но усещах, че е така. Стори ми се, че е...Любов която чака влака си. С целувка казва сбогом, с усмивка се опитва да прикрие болката си, но така я разсъблича. Нямам такова изживяване, но изпитах усещане, че пробужда спомен. После видях, че златистата кръв е станала синя. Ръцете ми, анорака в който го бях допирал бяха нацапани като с мастило. Заглъхваха стоновете му в мен, а пулсът му отслабваше. Погубил го бях. Поне за този свят го бях погубил, без да знам какво съм погубил. Не се замислих, просто натиснах спусъка. Тръгнах към вратата. Натиснах бравата. Отворих ли щях да побягна. Навън. В нощта. Накъдето ме водят краката. Далеч от къщурката, в която умираше нещо. Нещо красиво и напълно непознато. Най-лесно беше да го забравя, ако се поддам и побягна. Можех ли да го спася, едва ли. Защо да се измъчвам заедно с него? Защо! Не знаех, нямаше разумно обяснение, но останах. Болката не беше физическа, но силна. Докато стенанията му в мен отслабваха, опустявах, ставах огромен и хладен, хапеше ме нещо отвътре. За да изпълни празнотата защитна моя реакция започна да създава образите. Пъстри, мили, еротични, сърцати. Смееха се, настръхваха от възбуда и се превръщаха в гори. Пиехме коктейли върху нащърбени скали, а отдолу ни прибоя. Плувахме в езера, а риби се плъзгаха между милувките ни по телата. Свирехме на четири ръце. Разтваряхме криле и сок от праскови се стичаше по гърдите ми и по пръстите с които поднасях плода към устните им. Обирахме го с езици. Те от пръстите ми, аз от устните им. После чувахме изстрел. Пробуждах се. То умираше, образите чезнеха. Не можех да ги задържа. Нито те да ме задържат в своята реалност. И понеже кръвта му тъй напомняше за мастило при съсирване, а хартия имах много и не исках да губя красивите образи родени от болката ми. Опитах се да ги опиша. Изтръгнах едно от перата му и писах ли писах, но перото се счупи. Посегнах към второ и тогава чух глас в себе си. „С тези пера, то ще отлети когато дойде в съзнание. Без тях ще остане завинаги с теб!”Въобразявам си. На най-интересното спрях, ще го забравя после. Без едно или две пера ще отлети. Счупих и второто. Разколебах се, но отскубнах и трето. Образите продължаваха да идват и да си отиват, не можех да смогна да ги опиша. Осъзнах, че извират от заглъхващите му стонове. Счупих четвърто перо. После пето. Престанах да ги броя. На сутринта тялото му беше голо, а без пера не беше по голямо от юмрук. С всяко изтръгнато перо е губило и част от телесната си маса. Увлечен да пиша, твърде късно го забелязах. Тресеше се от студ и хленчеше. Тихичко, едва го улавяше слуха ми. Свих го в шепите си да го стопля, но продължаваше да се тресе и в тях. „Ще се стопли. Трябва му малко време.”Беше се зазорило. Четях написаното през нощта. Думите го правеха по-красиво от самото изживяване. Невероятно беше. Сам се учудвах на себе си как съм успял. Преживявах го отново, но по-силно. Топло ми ставаше в гърдите от вълнение и насладата. То в ръцете ми зъзнеше. Тресеше се.И за да го стопля...Не знам как го направих...Разтворих гръдният си кош и го прибрах в себе си.И тогава разбрах каква болка съм причинил за да опиша тази красота.Чаках смъртта, но тя не идваше.Съществото в мен гореше.И тъй, като отнех живота му, принуди ме вместо него да живея.