Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 4

37 години от полета на Александър Александров

 

Днес се навършват 37 години от полета на втория (засега и последен) български летец-космонавт. 
 

Обсебваща

 Тя ме обича или по-скоро обича страстно да ме консумира, да ми се отдава. Тя е демон, но към мен се отнася, както и ангел не би могъл, защото ангела навярно има някакви задръжки, тя няма.

Може да се превръща в змия и комари, в опиващи вещества. Може да обсебва и самия мен. Но обсебва момичета и жени. Отдава ми се чрез тях. Казва, че няма да ме изостави. Гонил съм я от телата. Напускала ги е, ставали са безразлични към мен. Страдал съм. Търсил съм друга. Сърдила ми се е и не ми е говорила. От както навърших петнадесет я имам и ме има. Ту руса, ту червенокоса, ту гарваново-черна. Висока - възслаба, ниска - пищна, със сини или зелени очи. С лунички или без лунички. С голяма гръдна обиколка или само набъбнали зърна върху крехкият ствол. Десетки имена е имала, десетки изражения. Не знам истинското й. Питам я има ли рисунка или снимка, на тази която някога е била. Ту ми се смее, ту ми се струва, че плаче. Не помни изглежда коя е била някога. Казва, че е любовта ми. Дали мога без нея? Отдавна ми се струва, че е затвора ми. С месеци не ми е отговаряла. Обсебвала е омъжени жени. Обсебвала е тъжни и студени. Превързвам се към всяка, за всяка после ми е тъжно. Искал съм да не я напуска. Не съм й го казвал. Искал съм, а съм се боял да не го направи. Защото тъй ще отнемем живот. Защото тъй не живее истински онази в която е, а живее тя в нея. Идело ми е да я напръскам със светена вода.-Направи го! - съскала ми е. - Насочи и разпятие срещу мен! Не съм сигурна, че ще те напусна, но ако ме убие някой, нека да си ти! Защото те обичам!-Коя си!Засмивала се е и ми е цитирала онази крилата фраза от "Фауст", шега разбира се. Вселявала се е и в кучки. Имам предвид, истински четирикраки. За да лае пред входа нощем и да го пази, когато заспя, а сутринта отново е била в топлото тяло до мен.-Избери си някоя, която и да е. Ще бъда тя, ще ти я даря.На младини не издържах на изкушението. Пожелаех ли жена, имах я. Не съм прелъстил и една. Просто тялото й ми беше достъпно. И спряха различните фигури и външности да бъдат за мен изкушението.Каква ирония?! Тела със стотици имена, пръстови отпечатъци и ЕГН, а съм имал интимни контакти само с една. При това най-вероятно такава, която отдавна не е на този свят. -Това е изнасилване! - рекох й веднъж.Хладно беше изсмиването й:-Възбужда ли те мисълта? А?-Отвращава ме.-Не съм обсебила никоя която да не би ме поискала. Не съм способна. Разбираш ли? Ако имаха достатъчно любов, нямаше да ги изпълни тази любовна страст – моето съзнание.-Но която ти посоча ти обсебваш. Нима няма жена с достатъчно любов?-Има. Има, но ти не я забелязваш.Хвърляла ме е в размисъл.-Няма ли да ме оставиш! - съскал съм й.-Желаеш ли го? - присмивала ми се е.-Понякога.-Не достатъчно, а и си те обичам. Няма да те оставя. Ще те убие сянката ми. Сестра ми. Твоята собствена самота.-Но аз искам истинска любов!-Не ти ли приличам на истинска.-Това не е истинското ти тяло.-Всяка тяло е мое и истинско, аз имам властта на него. Твое е онова над което имаш власт. Усещаш ли колко е абсурдна фразата: "Обич, моя!"...Млъквала е рязко. Разплаквала се е със сините, пъстри или кафяви очи. Следваща е намирала. Отбягвал съм я, изкушавала ме е, докато не успея да й устоя. Ту блясък в очите на колежка, ту случайна среща във влак или на кафе, ту съседка от поредният квартал и поредният град в който съм си създавал временно начин на живот.-Докато смъртта ни раздели! - казвала ми е с горчива ирония. - Ти ще бъдеш опростен, не и аз. Аз ще бродя из земята и ще имам следващият и следващите.-Никога ли няма да бъдеш опростена?-Съмнявам се, но случи ли се…тежкО на света тогава!Живяла е с дълги месеци в едно и също тяло. Все съм си мислил, че го е избрала доживотно. Без видими причини, без моето желание го е напускала и е обсебвала следващо, така и не съм разбирал защо. Ставало е рязко, неочаквано.-Няма ли да ме оставиш! - за стотен или хиляден път й казах снощи.-Желаеш ли го? - не ми направи впечатление, че този път зададе въпроса си сериозно.-Да.-Не достатъчно...-отвърна ми, както стотици или хиляди пъти и пак изрече остатъка от репликата си, но този път думите й са носили друг смисъл. - Не достатъчно, но аз си те обичам.Напуснала я е. Онази жена, в която беше вечерта, сутринта беше себе си. Как го разбрах? Просто се усещаше.И имах любовта й. Истинската любов на онази жена.Не демона, който я беше обсебил.Но ми идеше, идеше ми да прехапя юмрука си от болка, докато я прегръщах да не вижда, че от очите ми се стичат сълзи.

Колоездене в Румъния, приключения и сън сред макове

 Защо не бях на вчерашните протести, макар да подкрепям исканията им с две ръце и с цяло сърце колкото ми е останало, а както ще разберете – не ми е останало никак малко…сърце. И мнозина „здрави“, нямат толкова и е време да се замислят по проблема.

Трудно се организира подобно пътуване, защото не става въпрос за отиване до Кайлъка (понеже живея в Плевен, за това писах: Кайлъка), ако живеех в родния си град, щях да напиша: „до Асеновата крепост“, ако бях от Банско – „Байкушевата мура, ако бях в Лесковец – „до дунъвата“, все става въпрос за нещо близко, макар и ползващо се с огромна туристическа слава.

За състоянието ми – маршрутите са много сериозни. Почти всяко пътуване е свързано с дадена дума, много преди това. Разбира се – мога все пак да отменя, но в случая – реших да посветя пътуването именно на протестите. Заради дързостта му, заради духа му.

Защо са толкова важни тези пътувания?

Защото здравето ми е отдавна кауза!

Искам да докажа на цената на това, че се отказвам от много други неща, понякога дори рискувам живота си; плаша тези, които ме обичат; поемам известен дискомфорт, макар дискомфортът е само в главата, но трябва да свикнеш с него за да го превъзмогнеш.

Искам да докажа, че сърдечно болните можем да живеем нормално: ако внимаваме с умората, ако свикнем да я дозираме, разбира се: В СЛУЧАЙ, ЧЕ СЕ ЯВЯВАМЕ НА ВСИЧКИ ПРЕГЛЕДИ ПРИ КАРДИОЛОГА СИ, СЛУШАМЕ И МИСЛИМ. Сега е момента да си призная, че ме е малко е срам, че напоследък направих нещо, което не трябваше; не изпълних важна рецепта и веднага се е отразило на състоянието ми.

Познавам и другата страна, повече от две години се наслаждавах на вниманието на загрижените хора, край мен: близки, не чак толкова близки и далечни. Подобно внимание е наркотик, любим най-вече на възрастните хора, които са се предали; решили са, че няма какво толкова да очакват и го вземат за успокоение.

„Ти си болен, не бива да вдигаш това, не бива да местиш това, не бива да изкачваш този баир, не бива да изкачваш това стълбище, мисли повече за себе си…и т.н. и т.н.“, като че ли не можеш сам да се грижиш за себе си и всички се превръщат в специалисти, най-вече тези, които не са.

Приятно е да усещаш тази загриженост, но загрижен за състоянието ти може да бъдеш само ТИ и лекуващият ти лекар. А да си „загрижен“, означава да познаваш възможностите. Които са ОГРАНИЧЕНИ (трябва да го знаеш), но които МОГАТ ДА БЪДАТ ДОСТА ВИСОКИ. Ако дозираш (както вече казах), ако се познаваш и развиваш.

Като цяло физическата си активност посвещавам на медицината и спорта и си мисля, че моят опит ще е полезен за бъдещото развитие на хора като мен.

За това казах, че здравето ми е кауза.

Но има и национални каузи. Живея в общество и не мога да бъда изолиран от него.

Не мога да приема презрението, с което взимащите решения се отнесоха към избралия ги народ.

Не мога да приема, че изборът ти е да бръкнеш в чувал с кутии, да извадиш една (почти да си задължен да го направиш, че иначе формулата работи срещу теб и някой друг ще извади твоята кутия), а когато я отвориш да не знаеш награда ли ще откриеш в нея или отровна змия. В повечето случаи е второто.

Ако не си „дояч на змии“, журналист или клиентелист – това не е приятно.

Не бива дотук да е избора, това не е демокрация. И когато народът иска да вземе важно решение за себе си: не може да се оборва с гавра. И да му се надсмиват тези, които в повечето случаи струват далеч по-малко от този, когото оскърбяват. Това вече е отявлена тирания и няма, няма, няма общо с демокрацията.

Дълго въведение за нещо, което трябваше да бъде небрежен, спортен пътепис, но този път бях длъжен да го направя.

Денят ми започна с хващането на влака от 07.05 ч. от гара Плевен към гара Г. Оряховица. Оттам можех да се прехвърля във влака за Русе.

Доколкото знам, билетът за колелото е 3 лева, но изглежда е намален. 2 и нещо е. Колелото може да се качва само в последен вагон, до задната врата. Такива са правилата и са добри за условията правила. Не бива да пречи на движението във влака. По-късно разбрах, че е имало проекти за вагони произвеждани в България, в които е била предвидена закачалка за колело. Но родните производители нямат лобисти, а вноса на влакове и вагони си е голяма далавера за тези, които разполагат с народни пари и вземат решения.

Поне да се погрижат да има багажни вагони.

Това щракане на колелото на задната врата е единственото преимущество на моето любимо „муленце“ (така го наричам защото е градско, но си има някакви качества на гравел от нисък клас), алуминиево, много евтино, базов модел. Не си върви и без друго много добре завалията, няма какво толкова да се повреди, а да се направи опит за кражба е неоправдан риск. Като си купя по-добро (когато и да е това) ще е неоправдан риск да го мъкна по влакове. Дори от гледна точка, че много не искам да се удря карбона. Когато карбона е наранен не се вижда, но колелото може да се счупи, а при скоростта, която можеш да развиеш с подобен модел…може да ти струва скъпо.

За пътуване по влаковете, свързани с пътешествия, най-компромисно си е муле „Drag”, “Drag: Grand Canyon” – българското остроумие в технологията си е направо философия. Велосипедите „Драг“ го доказват, а моят е най-българското чудо. Ако беше кола трябваше да е някакъв хибрид между „Трабант“ и „БМВ’’

Още щом се качих в купето, забравих че пътувам. Имах един спътник, който си гледаше по телефона, аз пък забих поглед навън и се унесох в гледката на маковете.

По десетина, по повече или по-малко. При скоростта се сливаха в някаква усмихната червена река. Влюбен съм в маковете. Лятото идва с тях, а са и редовен спътник на пътешествията ми. Когато вече не растат или преди още да са започнали да се показват са в спомените ми. В единия случай очаквания, в другия – сантиментална, но толкова красива липса.

Сега бяха повече от всеки друг път. И за пръв път ми заприличаха на публиката при шосейни спортове. По същият начин сме накацали докато следим за преминаващия велосипед, кола (при ралито), маратонско бягане, триатлон.

Все на някое събитие сте били – знаете.

Вече съм Русе. Пиша на джипиеса Букурещ. Продължават да са около мен. И тогава, около осем километра преди Дунав мост ми хрумва, че наистина може да са публика. Червенокоси вакханки от други планети, чието хоби е да наблюдават през цветята си – тотем пътуващи хора. Всяка си има любимец, ръкопляска, стиска му палци.

А ако някоя си позволи повече и се появи в истинския си вид, ако се срещне със своя спортист, своя герой. Ако е нарушила законите, но не казва; ако е жертвала всичко за него, а той не знае. Малко прилича на „Малката русалка“, но така както го усещах е по-скоро приказка за по-големи.

Така се раждат сюжетите. Още една причина да обичам толкова много пътуванията. Освободиш се от света, видоизмениш го и започваш да общуваш с невидимите му страни. Когато ти го сервират по телевизия или радио е еднотипен, а гранд медийните институции наложиха брутално контрол и върху интернет.

На Дунав мост съм. От прочетеното тук, там, там, не съм сигурен трябва ли да показвам документите. Мога да си мина зад гърба на всяка бутка митничари. Никой на никого не обръща внимание. Все пак решавам да съм по-възпитан. Уважение към колоездачната каска, джърсито и шпицовете е. Към колоездачния ми екип.

Може да съм тръгнал с „муленце“, ама съм се изтупал като рицар.

Малко дърт за Д’артанян, малко циничен за Дон Кихот, но нещо подобно.

Показвам картата на едно симпатично момиче. То ми пожелава благо: хубав ден. Приятно мигновение, заслужаваше си да покажа картата, с което и показах, че не съм минавал скоро тази граница.

На самият мост има временно задръстване.

Малко по-късно разбрах, че е заради ремонта и има ремонтен светофар. Пускат ту от едната, ту от другата страна. Но едва в този момент разбрах, че е разрешено за велосипеди. Точно зад гърба ми двама (на около моята възраст или малко по-млади), но далеч по-професионални. С шосейните колела, ако не се лъжа единия беше с Canyon (без Drag) отпред. Но всичко стана толкова бързо, че не съм сигурен.

Чух го доказва: „Ако отсреща няма движение може да се мине“, каза го на дружката си, но бяха много близко и ги чух. Веднага попитах: „Ще стане ли така?“, отвърна ми: „Ще стане, давай след нас!“ и като профучаха…Завъртях на макс педалите, разбира се още отначало изостанах, но не ми дава сърцето (същото, което ще изскочи през очните ми ями в този момент) да изостана много. Намалих дистанцията и още. Колоната тръгна. Престроихме се. Точно зад мен ТИР, започна да нервничи. Натиска клаксона, като че ли има какво да направя. И като че ли ме деморализира или ме накара да му дам да се разбере и престанах да гоня „колегите“. Но вече и без друго дишах на батерии.

Тъй, де: щом не е забранено за колело, трябва да се съобразява с още един участник по движението, какъвто е и той.

От другият край от спрялата колона негов колега – явно турчин ме гъбарка. Усмихнат благо до уши ми прави с ръце движение все едно върти педали. Махнах му.

Вече когато се спусках от моста и хвърчах колкото кола, моторист с момиче вдигна палец, отвърнах му с кимане, че и без друго вече бях с екстремална за Драг-а скорост. Догоних колегите. Достатъчно луд съм за да се спускам и с таратайката си, понякога по-бързо и от марков бегач.

Тук те се спряха и минах пред тях.

По-късно ги видях само веднъж. Изпревариха ме, но дълго не увеличиха дистанцията. По някое време чувам „Хайде, хайде…“ – разбира се, българин. Засилил се със скорост като при състезание. Естествено е, че подмина мен, но подмина много бързо с крясъци и тях. Откачалка. В най-добрия смисъл на думата, макар вече сме по шосетата, по които се движат много бързо и Тир-ове.

Маковете продължават да ме наблюдават. А ако наистина са наблюдатели, но не от планета на амазонки, а от паралелни вселени. Всеки от различен. Представител на своята. Но всяка вселена си има свои представители-наблюдатели и в останалите. Сигурно има и нашата. Би ли ми било интересно да бъда такъв? Да наблюдавам как някой като мен прилита край мен? А ако сега ме гледат безброй мои двойници от паралелни вселени. Става за разказ.

Така се раждат сюжетите. Казах ли го вече? Казвам го втори път.

Спирам се в Daia имах разказ със същото име, без да знам, че има такова градче (или село) в Румъния. Един параклис привлече погледа ми. Исках да се снимам и до него, и до накацалите около него макове. Но седнал до единия, все едно прегърнал момиче.

Само, че бях взел селфи стик, който не бях ползвал и с него само изключих телефона. Оттук ми тръгнаха „каръците“. Телефонът ми се рестартира бавно. Нямаше роумнинг. Намерих го в настройките, но ме предупреди, че ще ме таксуват допълнително. После разбрах, че това е стандартно предупреждение, но вече се бях ядосал. Преместил картата в другия телефон. Който от своя страна ме предупреди, че ще ме таксува допълнително.

При преместването на картите, разбира се си изгубих вайбъра. За няколко минути щях да го активирам, но това са още няколко безценни минути, когато целта ми е Букурещ.

Всъщност – не точно Букурещ.

Бях казал: докъдето стигна в 4: 30 P.M. да, де: 16: 30, но да се направя на постмодерен, постоталитарен младеж и да изкелифенча и българския, и английския (всъщност P.M. си е латинско, макар да го знаем от английския.

Поне аз имам повод, че обикновено пускам първата снимка от „Тур дьо Пустиняк“ (както наричам крайдунавските си пътешествия) във вайбър-групата си по английски, но сега нямах време за настройки на вайбър. Прецених, че с моето колело, при моето състояние – Букурещ си е доста далеч.

Пътят иначе не се оказа толкова опасен, колкото вещаят всички материали, които могат да се намерят в интернет. Има си доста широк банкет, не е аварийна лента. По-скоро прилича на велоалея. Не, че е. Трябва само да съобразяваш, че близо до теб минават често и Тир-ове, които въпреки, че шосето е широко не винаги пазят отстояние. Засмукват. А от другия край е бетонен, полегат (около 60-70 градуса, наклон), отдолу кал. Не, че ще се убиеш, но такова търкаляне ще ти коства много. Трябва да се държи здраво кормилото и човек да не се стряска. Иначе няма да те блъснат. Блъскал ме е веднъж странично ТИР между Плевен – Долни Дъбник. Отървах се само с ожулен лакът и счупена ръкохватка на кормилото. Даже не се уплаших много, че бях зает да псувам.



Този храм ми се струва, че се казва "Св. Илия", поне на това ми прилича заради стенописа отвън. Не съм сигурен. И там храмовете явно не работят в почивните дни. Както и повечето в България. 

Понякога е победа да осъзнаеш загубата си. Имах шансове пришпорвам ли се да стигна до Букурещ, но вече много се задъхвах; омалях. Долнището на екипа ми е за по-къси пътувания и го разбрах сега. Не е гащеризон. Сега разбрах, че се правят гащеризон не само за да пазят кръста, а и за друго. Когато е само гащи се размърдват. Не можеш да ги нагласяш по целия път, а и да разбираш, че са се размърдали. Бях се ожулил вече много здраво по целия чатал. Това усилва и дискомфорта.

Направих и още една грешка. В Узуну си купих от едно магазинче вода. Струваше само 4 леи. Беше обаче студена. Но устата ми лепеше от „енерганите“ – по принцип нося една бутилка с аминокиселини и велоконтейнерче пълно с разтворени микроелементи. Не винаги взимам вода. Хубаво е да има, но не винаги и трябва, а тежи. Пих доста бързо и ми стана кофти. Задъхан, ожулен. А и трябва да си призная…Не и здрав, ако бях здрав – целта ми щеше да е доста по-далечна, но сигурно пак щеше да се наложи някой път да се откажа.

Беше разумно. Продължих по-умерено.

На 20 км. от Букурещ спрях и тръгнах обратно.

Маковете не изглеждаха недоволни. А на едно място бяха истинско море. Спрях се и се снимах край тях. А ако наистина са зрители, но не от планета с вакханки или пък паралелни вселени? Ако са от бъдещето.

Научили са се да наблюдават миналото, без да се намесват в него.

Нещо като риалити е да следиш свои любимци как пътуват, независимо от превозното им средство. Знаеш как ще приключи фаворита ти, все пак от бъдещето си, но ти е интересно да видиш от близо живота му. Защото в него е част от теб. Негов наследник си.

Много идеи обаче взех да подарявам с маковете. А по някое време наистина започна да ми става много, много лошо. Притесних се, че е пореден инфаркт, а бях далеч, че и в чужбина. Явно беше умората, ожулването, водата.

Слизах от колелото, дори когато инерцията само ми помагаше и вървях пеша. Доста дълго. В този момент не осъзнавах, че просто ме боли от ожулването и за това не ползвам колелото. Мислех си, че защото ми е лошо не искам да съм на превозно средство.

Беше и доста гротесково. Казах, че шосето не е опасно, но…за хора, които знаят правилата. И от двете страни много често по банкета, по който се движих имаше убити животни. Най-вече кучета. Някои доста си миришеха, но повечето бяха изсъхнали напълно. И тази зловеща прокоба на фона на иначе прекрасен пейзаж от всички страни и оптимизма, който предава хубавата магистрала на природната картина.

Повече от 20 км. съм изминал пешком. Слизах, качвах се на колелото, пак слизах. Доста често губих надежда, че ще хвана влака от 23 и нещо. Минутите не бяха от значение. Далече се намирах. Не толкова, че да не се върна и за половината време, но ако бях добре. Трябваше и да преместя картата отново в първия телефон. Резервният, в който се намираше – свършваше. Спрях на първото възможно място. Седнах на един бордюр точно срещу параклиса в Daia.

И ми стана толкова зле, че си помислих, че няма да мога да продължа. С треперещи пръсти преместих картата. Гледах в параклиса и си мислех, че е знак.

Няма да кажа какво още мина през главата ми.

Моя тайна си е.

Качих се на колелото и подкарах. По някое време набрах воля. Ускорих, а вече бях близо. На 4 километра от Русе, но Русе се оказа по-голям град отколкото очаквах.

До Русе 4, но до гарата 18 километра. Ако спазвах скоростта имах време да стигна и по-бързо от времето, което ми оставаше. Точно в този участък се почувствах, че пътят води…другаде. Не точно в небесата, а на някакво следващо по-високо ниво…

Не се съмнявам, че наистина е така.

Толкова кофти да ти е, а да ти се види толкова внушителна гледката на една магистрала, че да не си в състояние да я опишеш, макар да си написал десетки хиляди страници.

Вече се смрачаваше. На Дунав мост беше тъмно и за втори път изпитах усещането, че отивам в по-високо ниво.

А като стигнах в Русе дадох максимално „газ“, пак слизах и се качвах, но имах шансове да стигна. Ако не…щеше да е доста неприятно, но да чакам до сутринта следващия влак. Накрая даже и малко обърках, навреме се сетих, обърнах се и последния километър (на едно спускане по празното вече шосе), набрах най-високата скорост за деня: 54 км.

Защо не ми пресече пътя Гетьо! Това щеше да е, ако не прекрасен, но поне…интригуващ край на деня.

До влакът ми оставаха 20 минути. Заверих билета си, купих за колелото. И…едва сега осъзнах, че ще се прибера.

Можеш да знаеш: например, както в случая: за състоянието си.

Разумът да е наясно.

Чувствата ти да са наясно.

Но когато не си го преживял на 100% нещо се губи.

В по-голямата част от последните 20-30 км. си мислех само за уюта на леглото, в което ще легна, ако се прибера.

Още нещо ценно при приключенията.

Оценяваш живота.

Между Г. Оряховица и Плевен пътувах със стар железопътен кадър от Левски. Човечецът беше много общителен, по някое време си спореше сам. Цитираше доста телевизията, но пък имаше специализирана информация.

От него разбрах и за вагоните, които е трябвало да бъдат произвеждани в България.

На няколко пъти ме попита: защо си го причинявам.
Защо се подлагам на този риск. Той си мислеше само за риска по шосетата, без да предполага, колко по-сериозен е имало за мен.

Тогава му казах онова, с което започнах: че за мен е кауза (без да обяснявам каква), но конкретно днешното приключение е посветено на протестите.

 

Премълчах нещо: обичам предизвикателствата. Не само опасните. А и красивите предизвикателства, а при някои пътувания са били далеч, далеч по-красиви.

Стигнах до мечтаното легло. Преди да заспя се унесох сред макове.

 

Жестока красота

 

Откакто тя си тръгна започнаха да растат в стаята ми.

 

Растяха по стените, между книгите, в кандилото наиконата, под бравата, върху монитора на старият ми повреден компютър, който неизхвърлях понеже беше фирмен: от бившата ми служба и пазих, да не би да гопоискат, макар и нямаше кой да го направи.

 

Растяха по тавана, увиваха стебла около полюлея, надклиматика и по климатика. Пурпурни и розови, оранж и охра, резедави и сини,напомнящи люляци и божури, макове и нарциси, повечето напълно непознати, а въвформата им нещо космическо, напомнящо на пейзаж на далечна планета отилюстрация на стар научно – фантастичен роман.

 

Растяха по мивката, растяха и в банята, по антрето.Плъзгаха се до вратата ми, спираха до нея, сякаш искаха да направят крачканавън, но нямаха достатъчно решителност. И я набираха. Издаваха боязливост;боязливост пред изкушение на което се подаваха.

 

Напомняха младо, много младо момиче, пред квартира насвой приятел. Растяха по теракотата и огледалото, спускаха се над прозорцитекато завеса. Мъкнех ги и ги хвърлях в печката, заливах ги със спирт защото бяхасочни. Благовония изпълваха стаята ми. Нови растяха, мъкнех ги. Бумтешепечката. Изгаряха, струваше ми се, че стенат. Изглежда ароматът им ме довеждашедо халюцинации.

 

Пъстрият дим се превръщаше в призраци стелещи се изстаята ми. С прозрачни роби.

Мъжки и женски призраци, с красиви лица, съвършенитела. Прегръщаха се и се разтваряха един в друг. Пълзяха като змии по стените,поглъщаха тавана, избиваха като червеи завършващи с едно премигващо любопитнооко.

 

Не спираха да растат, а аз да ги мъкна. Красиво беше,но аномалия. Красота, която нямаше да ми донесе нищо добро. Като нейнатакрасота...

 

...красотата на тази която си тръгна. Но онова не бешеаномалия, а просто красота и невъзможност да опазим връзка. Житейскиусловности, бит, може би известно несходство в характерите, може би отричащи сецели, трудни за координация желания.

 

Щастливо стана седмици преди раздялата ни, когато идвамата я чувствахме без да си го казваме, когато решението назряваше, а азусещах непознатия аромат в стаята и ми се присънваха растящите цветя. Колковреме мина, откакто се срещнахме! Има ли значение...

 

Дъждовна нощ беше, шлифера й дълъг. Полите му серазтваряха, разголваше се дългото й бедро. Косата й залепена по лицето, грима й- диаболични рисунъци, орнаменти напомнящи ми непознати мислещи цветя. Смехът йзвънлив. Двамата под козирката на автобусна спирка. Такситата се бавят. Дъждътсе е излял неочаквано, изненадал е мнозина пешеходци. Всички разчитат натаксита.

 

Треперим. Прогизнали сме. Още тогава имах чувството,че цветята ще поникнат от мен. Чувствам се кал, напоена, умираща от жажда безда го съзнае. Имам водка в джоба. В метална бутилка от онези плоските, които векшъните опазват сърцето от куршум, а извън екшъните от любовни стрели. Понемен ме е опазвала до онзи момент от тях, малкото приятелче, правеше самотата мидостатъчно комфортна, за да чувствам болезнена изолираността си под бронята си.

 

Дори не се замислих, че най-вероятно ще бъдевъзмутена. Просто бръкнах, извадих бутилката и я подадох. Усмихна се, отпи.После дойде таксито й, после моето. Кога си разменихме телефоните, не помня. Нея потърсих, образът на рисуваното с грим лице не напускаше съзнанието ми, но нея потърсих. Тя обаче позвъни. Не бих я познал, ако не ме заговори на срещата. Свежа,без размазания грим, цъфтеше една, а все едно десет усмивки по лицето й.Различни, добре композирани, за да са в хармония.

 

Светлина се спускаше над бездната на която минапомняше при първата ни среща. Друга беше и толкова се допълваше. Не можех дай устоя, дори да го бях поискал, а нямаше причини да не го искам. Живеех и стъмната и светлата. Красивата вещица и малко скучната фея. В едно бяхапобъркващи. Подобни чувства имаше към мен. Все непознат й се струвах, по-честой харесваше, но имаше случаи, казваше, че е уморена, че се плаши, че така неможем да продължим. Препускахме, всеки по пистите си. Нямаше развитие връзкатани. Може би беше права като рече:

 

„Проблемът ни е, че още от начало отношенията ни бяхасъвършени. Нямаме какво да добавим към тях. Приехме се такива каквито сме. Тиме хареса нацапана, аз с бутилка водка в джоба. Какво можем да направим за себеси, повече освен да развалим това което е било красиво. Не ме слушай! В цикълсъм. Мамка му!”

 

Нищо хубаво не ни донесе красотата. Радвахме се предикрая. После дойде болката. И като, че ли тя започна да цъфти, да сематериализира, защото отказвах да я чувствам. Късах я и я изгарях. И тя нямашеда ми донесе хубаво. Аномалия е, природен феномен някакъв. Как да отворяапартамента си с тези чудесии. Ами, ако е заразна, ако плъзне по света. Красивоизглежда, но е нашественик. Може би паразит. Побърквам се от тези изпарения.Какви си ги мисля. Просто не мога да покажа навън какво става в дома ми. Нещоизвън всяка логика е. Корените не пръскат стъклата, растат дори върхуаквариума. Свърши храната на рибките и взеха да измират. Скоро ще свършат иконсервите ми. Цигари нямам отдавна. Не съм си представял, че мога да издържабез цигари, но без храна със сигурност няма да издържа. Но няма, няма да отворявратата навън преди да съм се справил с това проклятие в дома си.

 

Толкова е мъчително. Губя жената която съм обичал, аоколо мен цъфти. Усмихват се цветовете, ухаят прекрасно, сякаш се смеят с гласай. Виждам я в тях, прилича на всяко едно поотделно и всички тях заедно.Изглежда докато си спомням за нея, те няма да престанат да цъфтят, а не мога даги спра.

 

Предавам се, спирам да ги мъкна. Спирам да се храня.Надявам се да бъда задушен от красотата. До запълнят стаята ми, да продължат дарастат и растат, още и още, докато пространството стане толкова тясно, че да мепремажат. Искам да съкратят болката ми. Да поникнат в плеврите ми и да мезадушат.

 

Дълго чакам, сигурно са минали дни, загубил съмпредстава, но ми е ясно вече, че достигнали определен брой не растат повече.Няма да ме убият, нито ще ми позволят да убия. Налага се да живея с тях,примирявам се, даже им се усмихвам. Трудно ми е да разбера дори с какво меплашиха.

 

Късам няколко, ще я намеря и ще й подаря букета.

 

Когато отварям вратата, цветята изчезват. Всички: и връката ми и в стаята. Ароматът й не ме напуска, нито чезне пъстротата им предочите им.

 

Красотата която остави след себе си, чувството откоето не мога да се лиша, но пък мога да споделя. С нея или по-скоро друга, коятоще хареса това което вече е в мен.

 

Отворих вратата си, време е да отворя и душата си.

 

16.04.2008

Любов под знойни пеперуди

 Толкова естествено стана все едно от години живеехме заедно и всяка вечер е била като снощната, и всяка нощ сме прекарвали заедно.

Пладне е вече, чувството не изчезва. Това трябва да е щастието. От зазоряване си играехме на отгатване. И двамата сме твърдо убедени, че сме се срещали и дори добре се познаваме.Учудващо е, нямаме допирни точки. Тя е тук всяка година, аз по изключение.Пътувала е цял живот, аз също, от дете, но тя из света; аз от град на град в родината ни. Да сме си писали, не сме. Аз мразя хартията, тя електрониката.Все едно, от предишен живот, ще да е било. Не вярваме и двамата в прераждането.Копнея да я видя как стъпя по пясъка. Тя, как се гмуркам. Но от часове необяснимо обикаляме плажа.Тя прилича на плаж. Руса полуда е, с плискащи се вълни - ириси. Засмива се на наивните ми метафори. И смехът й е като този играещи на плажа деца.Плющи копринената й рокля, разголва знойни бедра. Имам чувството, че изрисуваните по коприната пеперуди ще се разлетят. Десетки са, разноцветни и сякаш са накацали по нея и пърхат с крилца. Целувам я поривисто. Засмива се. Ръката ми е около кръста й. Завъртаме се в измислена танцова стъпка.-Обичам, юли! - изричам.-Аз теб! - отвръща ми.Ръкопляскат ни деца или ангели. Обръщам им внимание за да разбера какво са. Гълъбите, които сме уплашили. После скочихме във фонтана и се прегърнахме. И двамата сме на четиридесет, защо се държим като на четиринадесет.Мокри са ни дрехите, а усещането, че сме голи, а светът е многомерна картина, създадена за наше развлечение. Тъй влязохме в онзи особен бутик. Една огромна дупка в глуха улица, в която се озовахме случайно. Атмосферата по-скоро на антиквариат. Надничащо време - прозорец, разтворен на другаде.Полугола статуя е продавач - консултант. Хладно съвършенство, млечно бяла кожа, ледено излъчване. Усмивка, красива като острие на сабя.-Дрехите ни днес са дребни центове. Трябва да бъдат облечени до довечера, иначе ще умрат...Оглеждам се за скрита камера.-Купете пола-палавница на приятелката си. Ще подлуди кожата й. Ще се вдигне сама когато реши и ще гали ръцете ви...Полата, разбирате ли, полата-палавница. Изхлипа. С върховни усилия въздържа сълзите си.-Вижте, ще ви я подаря. Не е търговски, но и без друго съм разорена. Тя е добро момиче. Не бива да умира. Вземете я, много нежност буди, много страст!-Не ви разбирам - повиши тон любимата ми. - Искате да кажете, че дрехите са живи?-Да, живи са. Същества са. С характер. Тези нашите дрехи…ние които продаваме, не става дума за други...Фермата е опожарена. Навярно промишлен саботаж. Жестоки хора!-Гледате ги във ферма? - попитах.-Трябва да се хранят изкуствено докато пораснат, а после си намерят естествен източник на отрицателна енергия, каквито са телата ни. Те ни освобождават от злото ни. Само от злото ни! Но злото явно не се съгласи да напусне хората и да се превърне в храна на дрехите им, която да го трансформира в приятно усещане. Купете тази черна рокля. Бих ви я подарила, но тя е твърде горда за да бъде имана без цена. Няма да тръгне, а погледнете я каква хубавица е. Това е роклята на самотата и впие ли се в кожата, сякаш люби. По-приятно е усещането й, понякога, и от истински див секс. И отива много на красивите блондинки. Знаем си ние двете, колко често сме я чувствали и без да сме я обличали, нали? Не е лесно да си толкова красива! Всеки те желае, всеки те мечтае, а колко могат да се лишат от божеството си, за каквото ни имат в суетните си представи, преди да са ни докоснали...Колко могат, питам, да се лишат от божеството си, без да са разочаровани от действителната, която е още по-сладка, но кой ли има вкуса! Ти си щастливка с твоя любим. Хармонията се вижда от страни, но роклята на самотата...Всъщност, прави сте, не е подходяща за влюбена двойка. Купи му, сестричке, игла на присмеха. Като най-обикновена игла е, но има характерен блясък, ще предава лошичък характер на усмивката му, но този харектер се котира днес и ще му донесе успех. Върви със сакото на блясъка и ризата на уважението.-Само вие ли продавате такива дрехи! - прекъсна я приятелката ми.-Десетина магазина са в цял свят.-Във всеки обяснява ли се особеността на тези дрехи? - нещо плашещо и напълно непознато имаше в гласа на любимата ми.-Прието е - отвърна продавачката - да казваме всичко, но...-Но!-Всъщност, нищо! Задължени сме.-Но?-Говори се за избягали дрехи от ферми, но това са глупости.-И все пак ви мина през ума - продължи приятелката ми.-Както ви мина през ума и това, че сами са предизвикали пожара във фермата, за да избягат.-Въобразявате си, госпожице.-Не ви ли се струва чудато, че хората на които обяснявате за дрехите ви гледат като втрещени, ако изобщо ви повярват.-Не е чудато, естествено е.-Щеше да е естествено, ако новината за тези дрехи не слизаше от първите страници на преса и съзнания, докато и последното хлапе не ги приеме за нещо съвсем естествено и тривиално, но за сега би било повече от сензация. Защо толкова малко се знае за тях! Можеше да сте най-богатите индустриалци. Защо не сте? Защо хората, които носят такива дрехи мълчат!-Журналистка ли сте?-Да.Сега и аз научих, не бях попитал.-Препоръчвам ви корсета на любопитството. Така задава въпросите си, че не може да не му се отговори искрено.-Ще се оправя и без него. Само с отрицателна енергия ли се хранят.-Да! И пак да! И да. Само с отрицателна енергия.-Защо е празно? Това е бутик в който се раздават безплатно дрехи. Цял град да е научил, цяло крайбрежие. Тук трябваше да е гъмжище и дори полицията нда не може да се справи. Защо е толкова тихо?-Не знам.-Аз знам.-Не можете да знаете!-Знам!-Не може! - продавачката беше на границата на истерична криза.-Ние се крием. Нали? Имам предвид: ние хората. Нещо в нас се чувства жертвата и обикаля от далеч гъсталака на хищника си.-Те не са хищник! По-точно...да, хищник са, който се храни със злото.-С отрицателната енергия, която е част от човешкото - поправи я приятелката ми.Продавачката се изсмя:-Страхотно маце си, не предположих като те видях. Твърде влюбена, твърде отнесена. Искам да ти подаря нощницата на нежното сладострастие. Погледни я.И я разгърна пред очите ни.-Много е секси, нали?Беше почти прозрачна, а като накацали по нея бяха везаните разноцветни пеперуди. Същите като по роклята на моята обич.Тя отстъпи крачка назад. Трепереше, подпря се в мен. Прегърнах я, но плахо отблъсна ръцете ми.-Вземи я. Тя те иска. За теб е. И за него, заслужили сте я, а тя без друго ще умре.-Какво са те? - попита момичето ми.-Какво ли? Те не крият голотата ни, а я завършват...Като всяка хубава дреха, завършват я в конкретно подчертано желание, за разлика от голотата ни, която има десетки или стотици, във всеки миг...-спря се и се засмя - Те чувстват нашите желания и най-силното, отреченото, спотаеното, което все по-силно става в затвора си и превръща лекарството си в отрова, в отрицателна енергия, те го консумират и изчистват отровата, за да освободят вълшебството. Облечеш ли тази нощница, ще бъдеш за пръв път съблечена. Защото това си ти: любов под топли пеперуди.Любимата ми неочаквано хукна навън. Втурнах се след нея. Сви зад ъгъла и я изгубих.За кратко се спрях, после тръгнах на посоки. Времето се влошаваше, скоро щеше да завали, можеше и буря да се извие. Чувствах, че ще я намеря. Нещо силно, много силно имаше между нас, то ме водеше. Все по-силно я усещах. Тръпнех цял накрая, близо трябваше да е, много близо, но не се виждаше из пустият плаж, а нямаше къде да се скрие и все пак я чувствах.Не се изненадах като видях захвърлената й копринена рокля на цветни пеперуди. Вече ми беше ясно. Всичко ми беше ясно. Чувството, че се познавахме. Познавали са се дрехите ни. Когато ги сваляхме снощи, между нас е било естественото полово влечение между двама добре изглеждащи, емоционални мъж и жена, стигнали до тук…И докато ние сме правили в леглото секс, дрехите ни до него са правили любов. Стана ми ясно и защо в началото искаше да остане с роклята. Сгъна я около кръста си като пояс, блъсна ме във фотьойла и ме възседна. Нямах време да разкопчая ризата, но ако бях опитал, не би ми позволила да я сваля...После вече достатъчно разгорещени и без дрехи, ги захвърлихме, а може да ни захвърлиха от себе си те.Ясно ми беше и защо решихме да ги облечем и на следващата сутрин, а те бяха гладки и чисти, дъхаха на свежест. Ясно ми беше и състоянието й в магазина, а от въпросите й и половинчатите отговори на продавачката разбирах, че не се знае колко такива дрехи, живи като нашите са из света и облечени от нищо неподозиращи хора.Захвърлих ризата си и панталона върху роклята й. Поне се обичат.А може би в такива сега си и ти!

Този куршум си е мой

 Маската прикриваше устните й, но чувах шепота им. По-скоро го четях. Четях го в очите й. Огнени, отчаяни, разумът й беше изкривен от страст. Плъзна се ръката й по голата ми гръд. Исках да изкрещя. Скована бях. Като в кошмар, но разума ми беше буден. Проблесна острието между пръстите й. Да можех поне да не я виждам. Дали ме чува и тя, както аз нея. Нека, ако не ми прости да го направи бързо.

Преди да направи разреза в гърдата ми, изсъска змийският й поглед:
-Хубаво се чука мъжа ми, нали!
После очите й станаха метални, изпразниха се от всяка страст.
Исках да й кажа, че съжалявам. И той не го искаше.
Ценях интелекта му, всъщност този интелект ме възбуждаше. Беше ми нещо като божество, аз пеперудката на вдъхновението му. Тази негова сериозност му предаваше ореола, но понякога исках да го сваля. Него, този ореол. Измъчваше го, стягаше буйните му коси. В него си имаше един жребец, породист, за прерията, но от малък принуден да дърпа каруцата му.
Тази негова мисъл, която го правеше блестящ учен беше и причината да бъде ценен от разни сиви групировки свързани с университета. Черна машина за изчисления и пари, това беше съществуването му, а живото му същество, беше заключено в малка сумрачна стая. Дете без чорапи, на плетено чердже върху под от хладна теракота. Вперило поглед към висок, малък прозорец от който надзъртаща луна го кара да мечтае.
Дете с големи очи, нацапано смугло лице. Такъв го виждах, казвах му го, усмихваше се, но го натъжаваше. Бях му студентка само един семестър, после прекъснах. Исках да се отдам на стиховете си. Нощно време танцувах в един клуб. То поезията е като стриптийза. На пилона правих същото с тялото си, каквото в твърде невзрачните за книги брошурки, с душата си. За това как си изкарвам прехраната, знаеше колкото и нашите. Все ми се искаше да му кажа, с надеждата, че ще го възбуди. Но си имах и аз бариерите.
Само когато заговорихме за "Лолита" ми беше лесно, но пък тогава говорихме за твърде много неща, за да остане време за нощния клуб. „Лолита“ беше любимата книга и на двама ни. А, аз, макар на двадесет и две си бях неговата Лолита. И как не: на четиридесет и осем, всъщност си беше на сто и петдесет. С онова „осем годишното под високия прозорец“ в него. Сигурно щеше да се пропие, ако не ме познаваше.

Казвал ми го е, но близо година не се докоснахме.
Изгаряше, изгарях, но не се докосвахме. Тя все беше в него. Следеше го, не му разрешаваше. Малко оставаше и го стягаше. Заблуждаваше се, че се обичат. Много пъти едва се въздържах да не му кресна, че в нея намира единствено ред, който го пази от ужаса. Този ужас, който щеше да го погълне, защото жалките му изчисления не можеха да не осъзнаят нищожеството си пред хаоса на истинския живот, който той не смееше да признае. Не беше никаква любов. Крепостни стени зад които се криеше беше. Уют: да. Топло огнище: да. Не и любов. На всичкото отгоре такъв първичен миризлив сатир надничаше от очите му, че алени мравки чувствах да пълзят по бедрата ми.
Исках не да го целуна, а да го захапя. Исках да си играя с него, а си играех със себе си, но нещата вървяха към неизбежното. На няколко пъти свалях очилата си, по онзи побъркващ за него начин.
Все се срещахме тайно. На някакво си кафе или текила, като че ли бяхме любовници. Май си бяхме. Преди да се докоснем. На няколко пъти прокарваше ръка, тогава когато свалях очилата, само за това, за да прокара ръка, този преминаващ средната възраст мъж, с неловкост на тийнейджър. Питах го закачливо, а гласа ми трепереше:
-Защо го правиш?
И той отдръпваше ръка, но последният път, сграбчих пръстите му.
И го погледнах, както знам, че го гледаше тя:
-Толкова много! - рекох му.
С какво свърза думите ми, не го попитах. Говорих му на "Ви", до последната нощ. И в леглото докато го яздех, му говорих на "Ви" и стенех на "Ви" и го исках още и още и още на "Ви", а това го довършваше.
Щяхме да си останем на "Ви", какъвто остана с живота, който водеше и който не призна, защото не можеше да изчисли до край.
Когато блъснаха вратата и стреляха, бяхме в мотела, на рецепцията ме представи като своята съпруга...След трясъка и преди изстрелите се уплаших само да не се уплаши. Получих само куршум в рамото и в сърцето.
Той на решето. Глупчото май се опита да ме прикрие с тяло. Или се получи случайно, а последните му думи бяха:
-Странно, траекториите на изстрелите не е възможно да са такива.
Изгубих съзнание, а после видях очите й. Прочетох срама й. Случката е нашумяла. Благоверният й показно екзекутиран заедно с младата си любовница, която е имала и безсрамието да се представи за нея самата.
Сигурно са я разубеждавали да не прави тя операцията. Сигурно всички са наясно, че и разрешават да убие съперницата си. Сигурно обаче, чете във все още живото ми изражение истината за себе си: тя не го обича, никога не го е обичала. Поне да беше свестен лекар със здрав морал. Сигурно сто дела за корупция се водят срещу нея. Как изобщо са й разрешили! Ама пада ми се! И на нея й се пада! Аз, аз...
Видях куршума в хирургическите клещи, а после я чух да казва...Не трябваше да го чувам. Това боли. Какви са тези упойки. Не трябваше да чувам това:
-Твърде обичах този човек, за да му позволя друга да умре с него. Този куршум си е мой! Няма никоя да ми го отнеме. Не си го заслужила. И леко одрасканото ти от цялата история сърце, ще зарасне без него! Обещавам ти, няма да остане и белег! Този куршум си е за мен!
И преди упойката да ме погълне в измамният си свят прочетох в очите й онова страдание, което не съм способна да изпитам.
Направи всичко възможно, повече отколкото дори тя е способна...но живота не може да се изчисли...
Изпусна ме! При него!

Обсебващ любим

[image error]
 

Трепереше мокра като огромна птица. По-скоро домашна птица, лекичко хлипаше. Прогизналите в хладен дъжд пипала на вятъра нахално я опипваха. Разкъсваха мислите й, а под тях трепереше голо и обидено хлапе. Автобусът не идваше, все по-студено ставаше.

Като сянка се появи непознатият. Размениха си няколко изречения, той плъзна пръсти по лицето й. Тя щеше да изписка:“Не може така”, но докосването я замая. Топло й стана отведнъж. Искаше да го попита: “ама как така”, докато я водеше прегърнал я през кръста към някоя от сградите наоколо.Никога не беше й се случвало нещо подобно. Възможно ли беше? Не приличаше изобщо на истина, а тя на себе си. Вдърви се, докато я разсъбличаше. Десетки свещи, около тях премигваха.Не беше подготвена за интимна среща с непознат. Нито си беше й помисляла за подобна. Извън ценностите й беше, извън дори предположенията й, че такива неща се случват наистина, а не са само плод на разюздани въображения.Когато целуна шията й, а ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й, краката й не я удържаха. Легна по гръб на дървения под. Ухаеше на борове. Струваше й се, че бумтят в камината, изгарят в пламъци, а камина нямаше. Само пламъчетата на свещите плющяха, играеха като разголени езичници; божествен танц, отдаден на наслада.“Но аз съм гола! Под непознат! И той ме целува! И не знам дори къде се намирам! Гола съм!”И като го осъзна, той започна да я съблича и от тяло. Събличаше я от тяло като го изгаряше. Жилите й, като фитилите на свещите горяха и разтапяха всичко друго около себе си. Болката премина в сладост. Стичаше се по себе си…Чувство за простор я изпълваше, после поглъщаше; разтвори се в пропаст и тя полетя в нея с писък. Преди да е проникнал в нея, вече я беше накарал да изпита недопустимо за представите й любовно усещане. И когато тръпката отмина обезсилена сякаш умря. Тъй дълбоко заспа.Когато се събуди него го нямаше. Беше бледа и слаба. Беше прекрасна, душа облечена само в бял прозрачен воал мисли. Проблясваха златисти нишки, при всяко движение, сякаш буря го разгръщаше. Толкова тънък беше, толкова ефирен. А тя в него, с малки гърди и големи черни зърна. Имаше синьо зелени очи, а косата й – светло кафява. Изражението й детинско, нослето й леко вирнато. Само излъчването й и леката повехнало около зърната й, показваше, че това е зряла жена.“Това е само душата ми! Къде е тялото ми!”Заозърта се и видя само розови петна от восък и черни остатъци от фитили на мястото, което се бяха любили. Разтопени до основи бяха и свещите.Сега си припомни, че тялото й изгоря.Тъжно й стана. Сега е пленница. Не може да се върне в своя живот. Да можеше да плаче, би се разплакала, но разбра, че в тази си същност не е способна. Реши да се примири.Той се прибра, сега виждаше добре, че не е хубав, дори е хищен. Без думичка обгради душата й с ровове. Сложи крепостни стени и постави капани. Дланите му се превърнаха в килията, в която влизаше влажния му дъх на който тя не можеше да устои. Но скоро забрави за нея.Изстърга остатъците й от тяло от пода и ги събра. От материала направи нови стотици свещи. Които запали, когато доведе поредната си непозната...Тя затвори очи да не ги гледа, но не удържа на любопитството и изкушението. Когато ги отвори беше на спирката. Автобусът тъкмо пристигнал, а непознатият хвърлил цигарата, която запали преди малко, се качи.Тя пак затвори очи и студа се превърна в обсебващ любовник, а мъжът явно се познаваше с шофьора. Попита го:-Твоят курс не беше ли последният?-Да, защо!-Кой автобус пък чака онази жена? Поиска ми огънче, запалката ми не запали, мокра, тогава тя ми даде огънче – засмя се мрачно. -От пет курса насам я виждам. Не чака, поне не и автобус.

Мария Магдалена в ученическа пола

 

Опитвам се да му кажа много неща, но очите му горят.

Демон има. Ще се моля за него! Хваща ме грубо заръката.

Казвам му: “не бива”, той не е лош, даже ечувствителен. Харесва ми, това е лошо.

Започвам да му говоря, изливат се думите, те не са имои. Това е Словото. Приех го в себе си, затова говори чрез мен.

Ирония изкриви лицето му. Защо трябваше да мезащитава!

Обсебват ме демоните. Заради тялото ми ли? Хубаво е,да. Дъщеря на Ева съм. И на Мария Магдалена също! Но мога да бъда и примернатаМарта! И злокобната Дина, заради която Йосиф и останалите ми братя ще погубятрода му! И лекомислената самарянка с многото деца от различни мъже или бездеца, погубила семето им, заради собственото им сладострастие, което само съмизкусила! И силиконовите му кумири мога да бъда, и да ми се кланя с останалитеидолопоклонци на плътта и мъжкото си Его!

Нареждам му го, не знам какво говоря, опитвам са да гоовладея, това не е Словото, демон си играе с него. Трябва да го спра, а серазридах.

Знам, че горят очите ми, че са по-черни от всякога.Знам каква котка съм изпълни ме тази топлина. Бясна съм, а на него май мухаресва. Не е сатана, глупав и лекомислен е. Жалко: талант, рисува прекрасно.

И добродушен глупчо.

Бяхме нещо като гаджета, преди да разбера много и дапроменя себе си. Вчера едва не се сби с цял клас. Слабичък е, но катонастръхнало животно мяташе искри.

Едни глупачки, прости им Господи, те не знаят, каквовършат, обиколиха ме, закрещяха ми: „сектантка, сектантка“, а една ме хвана закосата. Опитах се да се отскубна, но изглежда им се стори, че се бия…И след секунда:едни ръкопляскат, други се включват.

Той се опита да ни раздели. Да, ама и те си иматприятели. Заприлича на рухващ Вавилон. Според него: зоопарк. Каза ми го после,в двора, запали цигара, откога ли пуши! Не е редно.

Забелязах, че ръката му трепери. Много се бешеразстроил. Исках да я хвана, да я притисна в себе си, но как ли ще говъзприеме!

“Зоопарк! Чист зоопарк! А във Вавилон, рухващият, бихискал да живея!”

“Града на порока, а?”-засмях му се, доста свободно.

“На твърде голяма шарения, за да е човек, малко потолерантен...Ама и аз си ги говоря глупости!”

Не бяха глупости! По-скоро е обсебен. Как му хрумна!Впечатли ме, даже ме уплаши вчера, а днес, крайно ме разочарова. И той е катотях! Рицарски подвизи извършва заради едното му тяло. Хубава съм била. Защо гоповтаря.

-Да. Грижа се за себе си, а ти е рано да пушиш. Щеимам едно много хубаво тяло, защото то е храм на духа ми, но нищо повече.

-Не е ли грях като изкуството ми? – опитва се да меиронизира или предизвиква, май за него е едно и също.

-Кой пък ти каза, че е грях? Грях е, ако гокумиризираш, ако се кланяш на образите, които си изваял. Май си на път да госториш, но не го правиш, нали?

Изглежда го засегнах. На никакви образи не се кланял,доста сърдито го рече.

-Побъркан си от форми. Нищо не търсиш в тях!

Каза ми, че съм перко. Аз пък, че ще се моля за него.Изгледа ме точно като теле. Направи реверанс, дръпна ми ръката и я целуна.Идиот. Харесвам го, не бива.

Вечерта ми позвъни. Откъде е намерил телефона ми. Каниме на кафе. След сбирката ни. Казвам му, че не става, имам уроци по пиано. Незнаел, че свиря. И аз не знам дали свиря. Просто не искам да мисля. Бах мипомага да освободя душата от тялото си и тя да витае из стаята, докато тоохладнее от греховните си помисли, прибори го съня и мога спокойно да я приберав него.

Не съм искала да го правя. Казах го, ей така.Изключих, че говоря с някого. Казах го, по-скоро на себе си. Мислила съм го, ноне бях събирала мисълта си, случи се неочаквано и за мен.

А гласът ми! Несъобразен. Такава въздишка чух отдругата страна.

Как можах да го кажа на седемнадесетгодишен мъж, койтоси няма друга, а много си пада по мен. Дявола ли ме обсеби. Треснах слушалката.

Подавам се на изкушението. Това е истината. За това немога да съобразя какво правя. Моля се, моля се за себе си, за душата на товамомче.

Следващите дни съм болна. После спирам да ходя научилище. Интрига е, нямам вина. Онези брошури са от някакъв гибелен култ. Няматобщо с истинското Слово и това което проповядваме. Не бих ги докоснала, бих гиизгорила. В ада ще горят авторите им, ако не се покаят и не приемат правилнияпът! Крещях го в учителската стая.

Не, че не ми повярваха, повярваха ми, но не правихаразлика между мен и онези диплянки. И едното и другото не бяха за училище. Е,не са ме хвърлили на лъвовете.

Отиваме в едно хубаво село. Ще изгубя годината, нотъкмо ще наблегна на други уроци.

Хубава къщичка. Свеж въздух. Имаме си на двора и дветедървета. Е, не са онези, но аз като такива си ги представям. Лятото ще вържатплодове, а сега мога да си представям колко са сочни. Да им се усмихвам всякасутрин и да свиря на пианото.

Мислех за него. Какво ли прави? Сънувах понякогаустните му...По себе си. Плачех и свирех. Защо не дойде с мен на сбирките.Можеше да бъде спасен и да изчакаме. Да бъдем семейство! Свирех, свирех за дане плача! Какво ли прави. Да набера ли телефона му! Не, кошмар беше последнияни разговор.

Докато една сутрин, реших никога повече да не го видя!Ще го прогоня и от мислите си! Толкова жесток човек! Да ми се беше нахвърлил состаналите, вместо да ме защитава! Да ме беше разкъсал! По-добре!

Видях шедьовъра му. Най-красивата му творба. С многолюбов, с много страст, болезнена, истинска, изкупителна.

Иисус, а в краката му Мария Магдалена. Тя, а всъщностаз. Моето тяло, но и нещо повече от тяло. Онова което си мислех, че не вижда умен и което се заблуждавах, че няма форма. Някак го беше направил. Не разбирамкак.

Плачеше в краката му, като жива. И всичко в нея бешеЧистата Обич.

Творба: веднъж!

Само, защо трябваше да е дърворезба, много дълбокадърворезба в едно от двете ми живи дръвчета!

Съдрал му кожата и дълбал навътре, за да даде живот наваянието си, беше умъртвил дръвчето.

 

 

Маската на изкушението

 

Симпатичен й стана много бързо. Наивен, импулсивен, особен.

Опитваше се да скрие усмивката си. Предложението му трябваше да й прозвучи неприлично, много неприлично, но я гъделичкаше. Приятно я гъделичкаше. Почти се изчерви. Забрави как щеше да му откаже, а той продължаваше да настоява. Глупчо.

-Само красота е. Просто изкуство. Природни форми.

-Моля те....-наведе глава, такова неудобство не беше чувствала и на шестдесет, когато за първи път и то точно онова момче за което мечтаеше й предложи да излязат.

-Маската...- млъкна за миг, очите му я пареха - Не съм те виждал, не знаех, че те има, но съм я правил за теб. От пръв поглед го разбрах.

-Не мога, не мога да застана пред толкова хора гола.

-Аз съм художник, признат майстор, а не сводник или продуцент на порно филми. Тези хора пред, които ще откриеш тялото си, не са любители на сексуална търговия, а на красивото.

-Все едно, аз съм майка и съпруга, аз...

-Никой няма да разбере коя е под маската, никой няма да те познае. Може би само съпруга ти, но той нали не е тук?

-Да, всъщност...има ли значение, не мога, не мога да го направя.

-Маската ще го направи, не ти.

-Сатана! - опита се да прозвучи като упрек, но прозвуча като закачка. Наистина си беше. Представи си как ще изглежда. Маската беше божествена. Олицетворяваше майката природа; със загатнатите реки и скали; с иглолистните и широколистни дървета; с напъпилите голи клонки; неподвижни, а потрепващи сякаш от възбуда на вятъра. Всичко беше изписано на маската, а очите му бяха толкова прозрачни, толкова чисти, че не можеше да е лъжа, като й каза, че тази маска е творил за нея.

Почувства се богинята. 

Възбуда премина през тялото й. 

Не беше лекомислена жена, напротив: тя изживяваше ценностите си и беше щастлива, чувстваше се свободна в тях и чрез тях. Не би му се отдала, колкото и да я привличаше от самото начало. Не беше се отдавала и на много по-въздействащи мъже, но тук ставаше въпрос за друго.

-Ти просто ще завършиш с фигура една картина. Голотата ти дори няма да е твоя, а голота на маската.

"Колко ли жени ще ми завидят!"

Почувства се приказна. Покварена, но пречистена. Пред самият грях, отдавна опростена. Невинна, макар и в сърцевината на порочни помисли.

През курорта мина случайно. В последният момент реши. По работа беше в този край, лятото жарко. Прецени, че може да открадне няколко часа от себе си. За една разходка до китното градче, за един плаж. Имаше и красиви юношески спомени, от преди двадесет и две години, а сега ново изкушение.

Почувства, че може да го пребори, но когато тръпката отмина и прецени с трезвен ум, разбра, че наистина няма смисъл, да отказва предложението.

Това беше просто един обичащ красотата творец. Защо да не бъде част от нея?

-Сигурен ли си, че никой, никой няма да разбере коя е под маската?

Той се засмя:

-Поне от мен, няма да разбере никой. 

Хареса й отговора му, наистина беше искрен, много искрен, а когато сложи маската се почувства неудобно в дрехите и срама й изчезна едва когато ги свали.

Застана между другите картини и произведения на приложното майсторство, но когато изложбата беше открита, кожата й настръхна. Почувства се вън от себе си. Уплаши се, очите я докосваха, изяждаха, похотливи усмивки, ирония, смигвания, инфантилен хумор, удивени погледи, имаше и недоволни, по-скоро беше от завист към твореца, усети я. Но всичко това, отключи онези реални нейни представи, преди да изпадне в плен на очарованието му. 

Опомни се...гола и измамена. Безсрамница, която нямаше къде да бяга. Гола като в кошмарите, в които неочаквано се опомняше насред оживен център и нямаше къде да се скрие.

И разбра, че е излъгана. 

Голотата не беше на маската, както и рече, а маската беше на голотата: за да скрие безсрамницата, която просто искаше да се съблече без никой да я познае.

Отминаха тези мисли, успокои се, обзе я приятна топлина и отново онази лъстива възбуда, че е просто красота без никаква похот.

"Никога не съм се събличала истински! Характера който показвам, винаги е бил на лицето ми, за да прикрие онази лудата, наивната, която чувства бясно и се отдава на желанията си."

Щеше да се разплаче, после да се разсмее.

После стана спокойна, по-спокойна откогато и да е било.  Довери се изцяло на маската. Това наистина беше характера й, но оформен до край, завършен, покрил я изцяло, както до сега не успяваше. Осъзна се, по-облечена от всякога. И по-защитена!

Сеансът отмина. Облече се в дрехите си, но без маска щеше да се чувства гола.

От срам изгаряше, дори при мисълта.

И повече не стъпи в това градче.

Запечатана страст

 Снимал съм любовни игри, на елени и врабчета; на буболечки и любовни игри на облак с облака, на облак със светлината.

Отдаващият се като жена облак, на обладаващата го като мъж светлина, обагрящата го със себе си, изпълващата го, обсебващата го. Снимал съм любовни игри на капки, стичащи се по прозореца, подчинени на гравитацията и неравностите по стъклото, срещнали се, без да са се търсили, слели две тела в едно, две пътеки в обща. Преди да се размият в стотиците. Снимал съм и любовни игри на хора. Веднъж непознати, сами пожелаха, видяха ме с камера, как забелязаха. Случайно попаднах на тях на плажа. Чух стенания, които не можеха да се сбъркат, исках да се отдалеча, но зле прецених посоката от която идваше звука и едва не се препънах в телата им. Много неловко се получи, но жената настоя, а мъжа беше в настроение. Другият случай беше когато снимах мен и любимата ми тогава, а сега съпруга. От вече двадесет и две години. Знаех, че филма някога ще ми дотрябва. Пазих лентите като очите си, после технологията ми откри възможност, да прехвърля скъпоценните кадри на по-сигурен носител VHS-касетата, а след години още по-сигурен: диска. Имах си вълшебство, знаех, че ще ми дотрябва. Не сме го гледали, тя се прави даже, че е забравила, а колко трудно я убедих да направим снимките. -То ни гледа-сочеше към камерата. – Има същество, не ми се смей. Това не е твоят поглед, махни го, моля те, срам ме е. Много сладка беше, хванах и тези кадри. -Защо ти е! – попита ме. -Защото е красиво. – отвърнах й и й напомних, че съм снимал елени и врабчета, облаци и капки, обичаме природата, обичаме красотата и двамата. Повярва ми, но имаше нещо което криех от нея. Аз знаех, че ще настъпи този ден. С всички настъпва. Погледите, които са се изгаряли, си заговарят на вие. Думите стават приятелски, не отхапват взаимно от страст, върхове на езици. Домът е служба, съжителството, институция. Коректността измества желанието. Кръшкането е най-доброто, което може да се случи. Животът обезличава всички, освен тези, които от самото начало са си били безлични. Мама и тате, също. Те се разделиха рано. Хубаво сториха, а ги упреквах, но защото бях малък, много малък. Изглеждаха идеални, а като тях идеални и най-добрият ми приятел с първата ми несподелена любов. Имаше искри между мен и нея, премигваха като свещи на торта в очите й. Близостта ни си шептеше, казваха си телата ни, това което не смееха устните ни, но тя изглеждаше толкова идеална до него, че не исках да бъда негодникът, който да развали красотата между тях. И не съжалявам, не. Не и за избора си. Но красотата помежду им сами развалиха. За това ми е вече болно. В първите години след дипломирането си работих с много жени, виждах ги единият ден щастливи до небесата, колкото само любовта може да направи щастлива една жена. По-красиви изглеждаха в тези дни, по-изкусителни, а после се лишаваха от магия, обвиваха се в скучни думи и интриги. За да забравят колко са нещастни, каква ли не глупост измисляха. Лястовици на единият ден, на другия кокошки. Не прощаваше на никого. За това направих филма, за да снимам вълшебството и усетя ли, че го няма, с нашите образи да го съживя. Разюздана хубост беше онова между нас. Още щом срещнахме погледи: чувството беше, че е разбъркала с клечка рояк жилещи насекоми в мен, пазещи медната пита на желанието ми: събиращи я цял живот от цветето на всяко красиво видение, независимо дали е било връх, голо тяло или непозната усмивка. Имах чувството, че ще се пръсна, че три нимфи разкъсват с нокти дрехите ми, а с дрехите ми и част от кожата, но не боли, а е възбудено до крайност, извън сетните лимити на нормалното. Същото почувства и тя, и почувствах, че го е почувствала. Забрави и за компанията си и за това, че почти не ме познава. Отдавна беше изгряло слънцето, а продължихме да се любим. Всяка нощ се срещахме, иначе ни заплашваше криза, подобна на наркотичната. У нас, у тях, на хотели, из горите, в парка. Не сваляхме дрехи, а разтваряхме криле. Дрехите ни нямаха общо със същността която споделяхме един с друг, те бяха от един друг свят, този свят който по-късно трябваше да приемем като съпрузи. На четвъртата година, когато започна да изневерява се изкушавах да я помоля да изгледаме филма. Би приела, знаех, че това ще е краят на извънбрачната й връзка, но осъзнах, че между нас не е настъпило онова за което пазих филма: безразличието, рутината, навика. Стисках зъби, но не показах филма, а отново си я спечелих, колкото трудно и болезнено да беше. Четири години по-късно вече забравил за филма, случайно попаднах на него и ми мина през ума да го унищожа. Защо да сме заложници на миналото. Сигурен съм в силата на лекарството. Ние не се любехме, а вършехме тайнство. Тайнство, в което небесното и земното в нас самите се докосваха и сплитаха, както ние сплитахме тела. Кадрите играеха пред очите ми. При това пред очите ми бяха цветни и се губеше част от очарованието. Ефектът на черно – бялата лента ще е тотален. Ще пробуди онова което е било, това е ясно. Ще го върне, това е ясно. За пет, седем дни, за седем, за десет години, ще го върне. Но не се е наложило, още не се е наложило. И ако се наложи няма ли да е естествено? Мислех си, мислех си, нещо не реших, но на филма не посегнах. Десетки пъти, по-късно, пестях за друг и за друг случай, възможността. Все си мислех, че може да има и по-тежък момент. И май отдавна съм закъснял. Правя си едни равносметки. Нямаме общо с тези които бяхме. Съдружници на построена къща сме, съавтори на две деца и половина, че вече от едното си имаме и внуче. Друга не съм имал откакто сме заедно, тя освен онзи тогава на четвъртата година, едва ли е имала друг. Беше много грижовна, когато се разболях. Стана при смяна на правителство и управление в телевизията, покрай сухото изгоря доста сурово, включително и аз. В началото ми се стори голямо веселие и без друго ми беше писнало от мутри и агенти, но дори не помня как съм замлъкнал, спрял съм да се храня, опитвал съм се да кажа нещо, но не съм имал сили и това да сторя. Нито буден, нито заспал. Доста дълго е продължило. Сравнително бързо се възстанових и като я виждах всеки ден с пълната чанта с подаръци – лакомства в болницата, си мислех, че това е любовта. Отдавна вече не съм убеден, че е точно това. Не, не съм убеден. Не помня и от колко месеци не сме се и опитвали да правим секс. За любов и дума не може да стане. Казвам й за филма, кима, съгласна е. Дразни ме безразличието й, но скоро ще се промени. Това ще ни излекува. Смятам да го патентовам като универсално средство за възкресяване на чувствата след дългогодишна агония. Не е необходимо да се снима от професионалист като мен. Домашно порно за запазване на брака. Страх ме е да отворя файла, трепери ми ръката. Имам опасения, че на филма няма да сме ние, че ще видим хора които нямат нищо общо с нас и ние няма да намерим нищо общо с тях. Набирам сили, филма тръгва. Трудно повярвах. Това което гледахме не беше кой знае какво. Но аз имах други спомени. Други. Нищо особено не бяхме. Нямаше друг ефект. Разбих си и последната илюзия.