Жестока красота
Откакто тя си тръгна започнаха да растат в стаята ми.
Растяха по стените, между книгите, в кандилото наиконата, под бравата, върху монитора на старият ми повреден компютър, който неизхвърлях понеже беше фирмен: от бившата ми служба и пазих, да не би да гопоискат, макар и нямаше кой да го направи.
Растяха по тавана, увиваха стебла около полюлея, надклиматика и по климатика. Пурпурни и розови, оранж и охра, резедави и сини,напомнящи люляци и божури, макове и нарциси, повечето напълно непознати, а въвформата им нещо космическо, напомнящо на пейзаж на далечна планета отилюстрация на стар научно – фантастичен роман.
Растяха по мивката, растяха и в банята, по антрето.Плъзгаха се до вратата ми, спираха до нея, сякаш искаха да направят крачканавън, но нямаха достатъчно решителност. И я набираха. Издаваха боязливост;боязливост пред изкушение на което се подаваха.
Напомняха младо, много младо момиче, пред квартира насвой приятел. Растяха по теракотата и огледалото, спускаха се над прозорцитекато завеса. Мъкнех ги и ги хвърлях в печката, заливах ги със спирт защото бяхасочни. Благовония изпълваха стаята ми. Нови растяха, мъкнех ги. Бумтешепечката. Изгаряха, струваше ми се, че стенат. Изглежда ароматът им ме довеждашедо халюцинации.
Пъстрият дим се превръщаше в призраци стелещи се изстаята ми. С прозрачни роби.
Мъжки и женски призраци, с красиви лица, съвършенитела. Прегръщаха се и се разтваряха един в друг. Пълзяха като змии по стените,поглъщаха тавана, избиваха като червеи завършващи с едно премигващо любопитнооко.
Не спираха да растат, а аз да ги мъкна. Красиво беше,но аномалия. Красота, която нямаше да ми донесе нищо добро. Като нейнатакрасота...
...красотата на тази която си тръгна. Но онова не бешеаномалия, а просто красота и невъзможност да опазим връзка. Житейскиусловности, бит, може би известно несходство в характерите, може би отричащи сецели, трудни за координация желания.
Щастливо стана седмици преди раздялата ни, когато идвамата я чувствахме без да си го казваме, когато решението назряваше, а азусещах непознатия аромат в стаята и ми се присънваха растящите цветя. Колковреме мина, откакто се срещнахме! Има ли значение...
Дъждовна нощ беше, шлифера й дълъг. Полите му серазтваряха, разголваше се дългото й бедро. Косата й залепена по лицето, грима й- диаболични рисунъци, орнаменти напомнящи ми непознати мислещи цветя. Смехът йзвънлив. Двамата под козирката на автобусна спирка. Такситата се бавят. Дъждътсе е излял неочаквано, изненадал е мнозина пешеходци. Всички разчитат натаксита.
Треперим. Прогизнали сме. Още тогава имах чувството,че цветята ще поникнат от мен. Чувствам се кал, напоена, умираща от жажда безда го съзнае. Имам водка в джоба. В метална бутилка от онези плоските, които векшъните опазват сърцето от куршум, а извън екшъните от любовни стрели. Понемен ме е опазвала до онзи момент от тях, малкото приятелче, правеше самотата мидостатъчно комфортна, за да чувствам болезнена изолираността си под бронята си.
Дори не се замислих, че най-вероятно ще бъдевъзмутена. Просто бръкнах, извадих бутилката и я подадох. Усмихна се, отпи.После дойде таксито й, после моето. Кога си разменихме телефоните, не помня. Нея потърсих, образът на рисуваното с грим лице не напускаше съзнанието ми, но нея потърсих. Тя обаче позвъни. Не бих я познал, ако не ме заговори на срещата. Свежа,без размазания грим, цъфтеше една, а все едно десет усмивки по лицето й.Различни, добре композирани, за да са в хармония.
Светлина се спускаше над бездната на която минапомняше при първата ни среща. Друга беше и толкова се допълваше. Не можех дай устоя, дори да го бях поискал, а нямаше причини да не го искам. Живеех и стъмната и светлата. Красивата вещица и малко скучната фея. В едно бяхапобъркващи. Подобни чувства имаше към мен. Все непознат й се струвах, по-честой харесваше, но имаше случаи, казваше, че е уморена, че се плаши, че така неможем да продължим. Препускахме, всеки по пистите си. Нямаше развитие връзкатани. Може би беше права като рече:
„Проблемът ни е, че още от начало отношенията ни бяхасъвършени. Нямаме какво да добавим към тях. Приехме се такива каквито сме. Тиме хареса нацапана, аз с бутилка водка в джоба. Какво можем да направим за себеси, повече освен да развалим това което е било красиво. Не ме слушай! В цикълсъм. Мамка му!”
Нищо хубаво не ни донесе красотата. Радвахме се предикрая. После дойде болката. И като, че ли тя започна да цъфти, да сематериализира, защото отказвах да я чувствам. Късах я и я изгарях. И тя нямашеда ми донесе хубаво. Аномалия е, природен феномен някакъв. Как да отворяапартамента си с тези чудесии. Ами, ако е заразна, ако плъзне по света. Красивоизглежда, но е нашественик. Може би паразит. Побърквам се от тези изпарения.Какви си ги мисля. Просто не мога да покажа навън какво става в дома ми. Нещоизвън всяка логика е. Корените не пръскат стъклата, растат дори върхуаквариума. Свърши храната на рибките и взеха да измират. Скоро ще свършат иконсервите ми. Цигари нямам отдавна. Не съм си представял, че мога да издържабез цигари, но без храна със сигурност няма да издържа. Но няма, няма да отворявратата навън преди да съм се справил с това проклятие в дома си.
Толкова е мъчително. Губя жената която съм обичал, аоколо мен цъфти. Усмихват се цветовете, ухаят прекрасно, сякаш се смеят с гласай. Виждам я в тях, прилича на всяко едно поотделно и всички тях заедно.Изглежда докато си спомням за нея, те няма да престанат да цъфтят, а не мога даги спра.
Предавам се, спирам да ги мъкна. Спирам да се храня.Надявам се да бъда задушен от красотата. До запълнят стаята ми, да продължат дарастат и растат, още и още, докато пространството стане толкова тясно, че да мепремажат. Искам да съкратят болката ми. Да поникнат в плеврите ми и да мезадушат.
Дълго чакам, сигурно са минали дни, загубил съмпредстава, но ми е ясно вече, че достигнали определен брой не растат повече.Няма да ме убият, нито ще ми позволят да убия. Налага се да живея с тях,примирявам се, даже им се усмихвам. Трудно ми е да разбера дори с какво меплашиха.
Късам няколко, ще я намеря и ще й подаря букета.
Когато отварям вратата, цветята изчезват. Всички: и връката ми и в стаята. Ароматът й не ме напуска, нито чезне пъстротата им предочите им.
Красотата която остави след себе си, чувството откоето не мога да се лиша, но пък мога да споделя. С нея или по-скоро друга, коятоще хареса това което вече е в мен.
Отворих вратата си, време е да отворя и душата си.
16.04.2008
