За най-популярния рачешки афоризъм и политическото малоумие

"Няма вечни приятели - има вечни интереси.". Да, бе, да!В сборника си есета "За литературата" Умберто Еко пише пространно за афоризма и за тъй наречения от него: "рачешки афоризъм" т.е. този афоризъм, който спокойно може да се обърне и да звучи, ако не по-смислено, то поне толкова смислено, колкото в оригиналния си вид. Независимо от популярността, независимо от това, колко "крилати" са, обикновено "рачешките афоризми" не са с висока стойност за истината, поне според Умберто Еко и за да покаже нагледно за какво говори, обръща доста "афоризми" на Оскар Уайлд. Правилно сложих кавичките защото и Умберто Еко забелязва, че това не са афоризми. Цитират се като афоризми, но това са реплики на герои на Оскар Уайлд, Оскар Уайлд не ги е писал като афоризми, но друг е въпроса, че заради очарователната стилистика на героите му ги цитираме като афоризми. Не са, и като афоризми, мнението на Умберто Еко (не моето) е че са слаби. Като пример за силни, такива, които не могат да бъдат преобърнати, изтъква крилати фрази на Станислав Лец, но...Интересно есе. Много ценно. Нещо, което не може да се прочете без да промени мисленето. Та сещам се днес де, за най-крилатата от най-крилатите фрази, която всъщност си е "рачешки афоризъм", за жалост превърнало се в мото на неедин живот. Няма да коментирам автора й Уинстън Чърчъл, все пак политик, пълководец с Нобелова награда, не за друго, а за литература (!) уникат си е, но "Няма вечни приятели, а вечни интереси" - нека да не я анализираме - потърсете примери в спомените си. Дали по-скоро не е обратното: "Няма вечни интереси, има вечни приятели!", защото общите ми интереси с най-дългогодишните ми приятели беше черно-бялата фотография и приключенските книги, малко по-късните: гаджетата, рокконцертите и бирата (ни гаджета ме интересуват вече, ни бира, а вместо на концерт музика си предпочитам да си слушам у дома) аз имам едни интереси, приятелите други и ако имаме общ ще е някой друг от този, който е бил някога, но приятелствата си остават и сигурен съм, че подобен пример НЕ МОЖЕ ДА НЕ СЕ НАМЕРИ във всеки живот. Разбира се, все ще се намери и пример за обратното, т.е. става много относителна. Е, добре, Чърчъл го е казал за политиката, но какви ще да са тези "вечни интереси" да се позамислим за поведението на ГЕРБ, че твърде дълго управляваха: днес едно е приоритет, утре друго, в други ден - кой го знаеш. Ако властта е вечен интерес, то не е вечни интереси, най-малко защото вечните интереси са множествено число, т.е. пак не става. Властта би трябвало да е средство към по-съществени неща, но където и както да ги търсиш, няма да ги откриеш в логиката на управление. В същото време - приятелските кръгове си остават: уж за да оправдаят вечните интереси, а всъщност оправдавайки само един: властта на всяка цена. Та, мощния като енергия на звучене афоризъм на Чърчъл е "рачешки" и много, много коварен. Това, което ни очарова в него, мисля, че е единствено цинизма. Но цинизма е чист, дори полезен само, ако се приема с усмивка и смигване. Не и като житейско мото, освен в моментите, когато имаме нужда от чувство за хумор.