Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 20

Маските (3)

3.


Дълго време баща ти криеше. Не беше трудно, кой да влезе в банята, че да го види без маска.Не, че тогава подобно нахлуване изглеждаше толкова непристойно колкото сега.Все още бяхме запазили част от старите си навици. Събирахме се вечер на една трапеза. Сядахме около масата, сваляхме маски, виждахме се без тях...
Станало е, някъде във периода между Устав 2 и Устав 3. Каза ни по-късно.
Устав 2 забрани колективното поемане на храна (заведенията за обществено хранене, работническите и служебни столове; семейната трапеза; храненето в компанията на втори човек), понеже съдържа риск за разпространението на заразата, за която казваха, че е ограничена, не и изкоренена. Приехме го лесно. Заведения за обществено хранене нямаше от години; нито аз, нито Лора някога се бяхме хранили в работнически или обществени столове, дори живеехме със заблудата, че са изчезнали преди десетилетия. Чичо ти вече беше изчезнал, а баща ти все по-често оставаше в дома на майка ти. Лора. И тя се казваше Лора, като баба ти. Случайно съвпадение, но много мило. Не е съвпадение, че ти се казваш Витус, като баща ти. Така решихме, че е най-добре.
Устав 3 разпореждаше маската да се сваля само в банята при изпълнение на хигиенни действия и при проверка на служебни лица.
Трудно ни беше да разберем какво е значението на Устав 3, докато не бяха вписани допълнителните положения към него и не бяхме задължени да ги научим наизуст. Касаеха атавизмите, възвръщането на старите (варварските) черти. Задължаваха всеки още щом види в огледалото поява на такива, незабавно да потърси помощ.По-късно, като се замислях стигах до извода, че никога не бих предал Витус на лечение. Липсваше ми онова лице, свитите устни, юношеската агресивност на изпънатите лицеви мускули. Някак недовършено, но обещаващо характер, силен характер...
Крил е от нас; с години. Не знам как е успявал да обиколи всички улични проверки, но ще научим, ще трябва! Нали?
После се появи ти, седмица след като те доведоха, той изчезна. Също като чичо ти, макар да съм сигурен, че онова, което по-късно им се е случило е различно.
Не се плаши. Това, което виждаш е лице. Твоето лице. Истинското ти лице. Което трябва да опазим.
Ще се научим как баща ти е заобикалял уличните проверки, но ще го правим по-добре и от него! Нали?

Маските (2)

2.
Яса не успя да заспи, но скри от майка си, колкото и трудно да й беше.Стана преди всички, искаше спокойно да иде до банята, а се втурна. Въздухът не и достигаше, дробовете й се вкамениха, не можеше да си поеме още. Прехапа юмрука, не можеше да удържи сълзите си. Напираха. Стисна зъби, впи ги дълбоко в кокалчетата си и болката я удържа да не изпадне в безсъзнание.Виждаше онова...изроденото. Виждаше го в огледалото.Това по бузките трябваше да са лунички. Да, лунички. Изучавали ги бяха в училище, онази безвредна обикновено форма на тумор, която в дивият свят преди настъпването на пандемията, примитивни хора с типичния си хищен егоизъм, са възприемали като очарование. Имаше и трапчинки, и за тях беше учила. Устните й сякаш се усмихваха и бяха твърде плътни. Имаше и друго, друго...Типичните черти на изродеността. Избило й беше лице. Преди дни навърши тринадесет и нямаше никакви признаци, че нещастието ще я сполети. Имаше чертите на мама и тате (нищо, че не го познаваше, той беше нормален мъж и изглеждаше като всички), имаше чертите на баба си и на дядо си (него също не познаваше, но и той беше нормален мъж). Имаше чертите на съучениците си, на учителките си; не беше виждала лицата им, всички като нея носеха маската си, но знаеше какво е лицето под тях. Фино, без остротата, издаваща характерни емоции; без агресивността и откровения израз на генетична принадлежност. Без цялата перверзност, която до преди по-малко от век са приемали за красота (какъв егоизъм), сексапил или класа. Знаеше за атавизмите. Имаха много часове по темата...Болестта е изличила хората. Голямата болест. Разрушителната. Пандемията. Човечеството е наближавало осем милиарда, когато се е разгоряла.Тогава е имало държави. Дори са воювали една с друга в спор за територия или ресурс. Управлявани от различни хора предприели различни мерки. Най-безотговорните дори не обърнали внимание на болестта, докато не станало твърде късно. Но и тогава имало хора, които не вярвали; въпреки справедливите тежки наказания, тези агресивни индивиди се противопоставяли и навярно щели да погубят света, ако не била открита новата маска.Жив организъм. Храна и приятел, виреещ в див вид в недостъпни преди началото на добива му, океански дълбини.С лека обработка и видоизменения: идеалният човешки симбиот. Изхранваше се с отпадъчните вещества изхвърляни със секрециите. Опазваше кожата от стареене, отделяше натурални стероиди и транквилизатори, естествени хранителни добавки, които не можеха да се придобият в лаборатории, така че да формира и поддържа съвършения лицев статус.Въпреки това някои организми го отхвърляха и се появяваха атавизмите.Индивидуалността. Онази изкривена маска, която хората са носили и са ценели повече от просперитета на човечеството.Характера. Палячовщината. Онова, което е разделяло хората и е било в началото на всяка трагедия. Издигало е и покварявало. Разрушавало и героизирало. Съблазнявало и изкушавало. Не беше си и помисляла, че може да я сполети, че беше живяло в нея. И сега разбираше колко правдиви са били уроците към които дълбоко в себе си е била недоверчива. Лицето я плашеше, отвращаваше, сковаваше в себе си, стискаше съзнанието й като в пестник, но тя нямаше сили да отклони поглед от огледалото и с ужас разбираше, че дълбоко в себе си го харесва.Колкото повече се бореше с чувството, толкова повече то се усилваше. Приятни тръпки заиграха по вътрешната страна на бедрата й, зърната й се втвърдиха. Затвори очи уж за да избяга от реалността, но я погълна свят на сладост.Кратко трая това отдаване на изкушението. Миг някакъв, едва ли траещ реално и секунда след което се опомни мислеща.Знаеше какво трябва да стори. Да се включи незабавно към мрежата и да изпълни задължителните протоколи за предаването на заболял от атавизъм. Щяха да се погрижат за нея. Лице се лекува лесно. Поне така учеха. Операцията е под пълна упойка, известно време щяха да правят изследвания, най-вече на психическото й състояние, за да изяснят причината за патологичното отклонение и да я отстранят. Може би и най-вероятно щеше да се окаже нещо дребно, повреда в маската или неподходящ разтвор, в който е била съхранявана нощем.Усмихна се вътрешно, а лицето потръпна...Да беше отклонила поглед от огледалото!Това, което видя я разколеба.То приличаше на отделно живо същество. На животинка някаква, която я молеше за живота си.Изглеждаше слаба, изглеждаше безпомощна, но искаше да живее.Яса дочу стъпки в антрето. Стресна се. Майка й се беше събудила. Постави набързо маската си. Лицето под нея притихна, сви се като кученце в колибка. Какво да прави! -Яса! – рече майка й сънено – Добре ли си...Не можа да отговори веднага. -Добре ли си, Яса!Да, добре съм. Трябваше да предаде лицето.Не можеше да го предаде. Наближаваше време да тръгне към училище. А ако я проверят? Ако я проверят ще е по-лошо отколкото да се предаде, това значи, че атавизма е по-дълбок и ще трябва да изтрият мозъка й. Сви устни под маската.Взе решението. Все още не осъзнаваше какво, но го чувстваше. 

Маските (1)

1.
Отдавна се случи, но помня. Преди да чуем за пандемията предпазните маски бяха изчезнали. А казваха, че вируса се разнася по въздуха и покосява.Всеки ден научавахме от радио и телевизия...Радио и телевизия ли? Средства за масова информация от онова време...Да, и за дезинформация...

Мисловен експеримент: Силата на слабата олигофрения

Мисловен експеримент: Силата на слабата олигофрения
Представете си кораб поставен под карантина, но това не е цялата беда на осемте оцелели и намиращи се в стабилно състояние пасажери на борда.
Предполага се, че носят вирус, произведен в унищожена военна лаборатория на екзекутиран преди десетилетия диктатор.
Всяка информация от пасажерите е в помощ на научните среди, които търсят ваксина, но също тъй информацията може да се използва от опасни терористични групировки, които в своите лаборатории могат да произведат по-опасна разновидност на съществуващия щам и с него да атакуват света.
Затова карантината включва и пълна цензура, която напълно откъсва осмината от останалия свят.
Двама от тях са професори: един политолог и един историк.
Руса хубавица проектант на мостове. Дългогодишна учителка. И още една хубавица (червенокоса), която освен това е и един изключително ерудиран пътешественик.
Възрастна семейна двойка. Мъжът е поет, жената известна преди десетилетия актриса.
Последният е Б. Той "страда" от лека форма на олигофрения. Кавичките са, защото олигофренията цял живот му е носила всичко друго, но не и страдание. Първо: наистина е много лека форма.Второ: научил се е да злоупотребява с цивилизоваността на хората, които го толерират заради заболяването му.
Последвалите месеци са тежки за всички.
Двете хубавици: русата и червенокосата се налага да свикнат със среда, в която не са обградени от обожатели. Трудно биха си разделили двама учени, които предпочитат да спорят, един възрастен човек обожаващ своята съпруга и Б., който страда от лека олигофрения.
Поведението им се променя. Вече не е кокетно, не е предизвикателно. Няма я симпатичната фриволност. Проектантът се затваря в себе си и твори. Работи по бъдещи проекти. Пътешественичката използва опита си за да окуражава останалите, без значение от пол и възраст. С духът си.
Учените не забелязват и сякаш никой не забелязва промяната им, но те започват да говорят по-човешки. С речникът се изменят и израженията им. Стават по-топли.
Възрастната двойка, която иначе е била много, много щастлива, най-после открива семейство.
Учителката престава да се държи с всички като деца. Разбира, че по-скоро може тя да учи хората около себе си.
Б. не се променя. Постоянно си намира поводи да се притисне във всяка от жените, уж случайно да ги опипа. Да занимава всички около себе си с "проблемите си", какви панталонки е обул, как си е зашил гащите, къде е прострял чорапите си, какво е правил по време на войниклъка си преди двадесет и девет години. С дребни сплетни, кой за кого какво е казал; кой кого как е погледнал и т.н. и т.н.
Поведение, което никой от останалите не БИ СИ ПОЗВОЛИЛ.
Защото е олигофрен, останалите гледат с великодушно пренебрежение на чистата му наглост.
Тоест: безумно е, но са поставени в неизбежната ситуация да толерират тази наглост.
И докато поведението на всички останали се развива, за да е по-полезно за общността му, неговото не търпи развитие.
Сякаш е съвършено, защото при съвършенството развитието е невъзможно.
Не, че има достатъчно ум да осъзнае какво прави, но той създава модел на поведение, който неволно усвояват с времето далеч по умните от него.
Професорите спират дискусиите си и започват да сплетничат; хубавиците да си правят идиотски шеги с останалите; сериозният и обичащ жена си старец да се притиска "неволно" при разминаване по коридора в жената срещу себе си. Учителката да се хили като луда, а възрастната жена наистина полудява и скоро умира.
Извод: Слабостите, които се толерират за кратко време се превръщат във всеобщ модел на поведение.
21.02. 2020

Училищата - музей на разрухата

Кадрите, които по-долу следват за някого може да са шокиращи...

Започвам с уговорката, че Мелник е град - съкровищница на България, че географията и историята на този град се обичат: слели са се в прегръдка, взреш ли се в едната, то и другата разкрива от прекрасни, по прекрасни страни...

Влезеш ли в него, попадаш сякаш в многомерна картина и всичко, което видиш е една по-малка картина, но и детайл от всеобщата - част от съвършенството й, носещо нейния характер.
Десетки епохи са оставили своя подпис върху тази творба.

Това не е просто град, а мулти музей съставен от десетки или може би: стотина по-малки музеи. Остатъци от антични времена, средновековни стени, част от крепости, църкви, параклиси, домове на възрожденци, дом на виното, винарски изби с голяма археологическа и архитектурна стойност и т.н. и т.н.

За съзерцателен човек с богат дух, може би това е най-доброто място за живеене в България и може би най-добре поддържащата културните си забележителности административна единица.

Но дори тук...

Между всички музеи има един по-особен; създаден не от разума, а от разрухата, не от човек, а от епохата.

Предишният ден с Илиана бяхме в Солун, видяхме много исторически забележителности, най ни впечатли Ротондата, но до момента, в който влязохме в Музея на разрухата, имахме усещането, че този ден е продължение на предишния.

Една по-голяма сграда между накацалите по стръмнините къщички привлече погледа ни, изкачихме стълбите и разбрахме, че това е училище. Или нещо, което някога е било училище. И то не какво да е училище.


Основно училище Неофит Рилски 1873 гр. Мелник. Това е плочата на портала или поне онова, което някога е било портал. Сградата не е от 19 век, по-скоро от петдесетте или шестдесетте на ХХ. Не знам, но положителност е по-нова, значително по-нова и строена на мястото на онази, в която е започнало да функционира училище Неофит Рилски. Все още самата сграда е във физическо състояние, което не отстъпва на много училища днес. Но нека огледаме какво е в нея.


Това печатно копие се въргаляше на метър в страни от плочата. Само се наведох да го снимам. Не смеех да докосна нищо, защото имах чувството, че съм на местопрестъпление и ще компрометирам улики. И нещо повече: с едно докосване ще повредя...разрушеното.
Иначе, зловещите символики започват. Картината се казва: "Майчина обич".


До картината: печатно учебно помагало и диапозитив, вижда се върхът на обувката ми.


Влизаме навътре. До стаичката на охраната. Представям си духът на охранителя, който не може да опази училището от навлизането на новото. Времето, в което то-училището, няма да е вече необходимо. И времето, ветровете на  промяната ще вандалстват и унищожават.

Всъщност картинка, твърде често срещана в България. Обръщаме глава наляво.


Воля?! Не свързвам думата със смешното политическо формирование, пръкнало се в последните години. Не знам какво е имал предвид автора на това произведение, но преминавайки през вратата, до която бе написана "Воля", видях странна проява на човешката воля.


Първо портрета на Вапцаров на стената срещу очите ми, а срещу неговите е това на следващите книги, чието качество не е кой знае какво, че ми треперяха ръцете, но по-добро качество не е необходимо.







Ако имахме повече време...Или ако си бях заповядал да се успокоя и да докосна някоя от захвърлените...ценности, щях да се зачета...Щяха да минат часове, пак щяха да са ми крайно недостатъчно и сигурно нямаше да изкача онези 300 стъпала до Светата зона и параклиса  на Дева Мария, да огледам от върха, на който се намира през две внушителни пропасти местността. Нямаше да посетя Кордупуловата къща със смесицата й от стилове и 150 метровата винарска изба. Болярската къща. Църквата Параскева-Петка...Но също бих оползотворил, не по-малко полезно и интересно времето си.

Било е отличие. Награда за нечии усилия. Повод за гордост, в най-добрия смисъл на думата.
Сега е сред ненужното. В сметта. Колко от усилията ни, когато пишем, когато въздигаме сгради...ще изглеждат така...






Отново се появява думичката "воля". 


Някои артефакти създават усещането, че всичко е станало внезапно. Паднала е атомна бомба наблизо, училището е евакуирано...Или децата са грабнати на небето...





"Народна просвета" - на пода. В прахта! Вижда се, че на машинописният текст е написан стих. Поезията - на пода. В прахта!


А това е носталгично. В четвърти или пети клас бях пратил два разказа: за пътуване във времето и космическо пътешествие в "Септемврийче". Получих писмо, в което нарекоха разказите ми "хубави съченения" и ми дадоха поръчка да напиша нещо интересно за техническите кръжоци в училище. Не го направих.


И това е носталгично.

Пак се виждат обувките ми, а най-близката снимка до "Винаги готови" е тази:




Кабинетът е друг. Но същата работа.


Липсва само скелета на отнесения ученик, в чиято глава се върти сюжет за роман, който никога няма да достигне до своите читатели.

Надписът казва достатъчно...

И този на папката говори.


А това повече и от надписи. За по-младите: това са диапозитиви. Прожектират се на платно и върху стената. Също като мултимедия, но без компютър.




"Не говори винаги това, което знаеш, но винаги знай, което говориш." - един от училищните лозунги.

В "Ромфея", описвам двойка - Борил и Багрена, които попадат в западащо село и се сблъскват с всички лица на разрухата в България, разглеждана и в реалистичен и в мистичен, и в екшън, криминален, исторически план.

Много не повярваха на тези описания, които бяха най-близко до действителността.
Открекоха категорично, че това се случва в България.

Подобно на героите ми отидохме и видяхме.
Но подобно тях не победихме.

Пак ще напиша: Мелник е образцов град. Перла. Съкровищница. В сравнение с него останалите градове са западнали.

Това е едно от хилядите опустели училища в България.

Всеки музей е отражение на времето си. Този е на постоталитарните тридесет години.

Нов брой на Тера Фантастика!

Мое интервю с Александър Карапанчев в списанието на българския фендъм.



Единственото наше списание за фантастика, което е получило две международни награди – „Гравитон” & „Еврокон”.


Още в броя:

Макрия Ненов, Станислав Лем, Ерик Симон, Светослав Славчев, Дилян Благов, Ивайло Петров Иванов, Николай Тодоров, Снежана Ташева, Надя Михайлова, Христо Пощаков, Иван Н. Хаджиев, Кирил Влахов, Надежда Лилова, Ерик Симон, Нина Хорват, Денис Куприянов, Джей Уайднър,Ромуалд Ленех, Иля Рясной, Ивайло П. Иванов, Олга Клисурова, Георги Недялков, Александър Карапанчев, Валентин Д. Иванов.

Репортажи от Платония (откъс)

"Самота и тридесет години. Тогава не знаеше, че това означава младост. Нито, че болката не е точно болка. Усещане за предизвикателство е. Стъпка към непознатото. Беше една от най-приятните летни вечери в живота му. По цветно изглеждаше всичко, карнавално. Струваше му се неестествено. Като декор създаден за веселие на очите му. И за освобождение на мисълта му от натежаващото. Имаше палав вятър, естествено. Топъл, уханен. Шумен беше полиса, ала шумен като мелодия. Познатите улици приличаха непознати. Луташе се без цел, изключи и памет. Скоро непознатите улици му приличаха на познати. В кратки мигове се питаше:“Какво правя? Къде вървя?”. И без да търси отговор, забравяше въпросите. Не можеше да се изгуби, знаеше. С достатъчно техника по себе си разполагаше. Където и да отидеше все щяха да го намерят, ако пожелаеше. И ако пожелаеше винаги да намери най-прекия път на обратно. Нямаше причини за тревога, ала я чувстваше. Някак странна тревога: тежка, но с нещо приятна. Вибрираше, приличаше на живо същество. В него, ала неподвластно на живота му. В един момент я разгада. Това, което го тревожеше не беше, че ще се изгуби, а че не беше възможно да се изгуби."


Из "Репортажи от Платония", Стивън Крос

Репортажи от Платония: Ферма за лица (откъс)

„Репортажи от Платония: Ферма за лица” е цялостен и завършен роман, също така е част от поредица, но и на едно с всичко това е много произведения, които могат да бъдат разглеждани като самостоятелни – кратки драматични истории, футуристични репортажи, най-вече притчи.
Представям ви една:


„Някога съдебните заседатели са били уважава­ни хора от всички браншове. Доказали се в попрището си, спечелили доверие и извън него. Пра­восъдието не е било единственото им призвание. Днес съдебният заседател е съдебен заседател и нищо друго. В масовите представи съдебният заседа­тел дори не е човек. И има хора, които ги полазват тръпки само при мисълта за съдебен заседател. Защо­то си го представят като странно богоподобно съще­ство: справедливо, но и жестоко. Мрачно и мълчали­во създание, което рязко изрича нещо, а каквото и да изрече, решава съдба. То знае истината, която изричат хората, но не знае какво е да бъдеш човек. И наистина почти всичко човешко му е чуждо.Съдебният заседател притежава най-рядката дар­ба в Човечеството на Платония. Иде реч за вродена дарба – много крехка дарба, която за да се опази, трябва да се открие рано. Много, много рано. Иначе или тя погубва притежателя си, или притежателят ѝ – нея. Съдебните заседатели са свръхчувствителни. Те са живи детектори на лъжата. Всеки от тях я отчита по свой уникален начин. За един лъжата звучи като фалшива, дразнеща мелодия, друг я усеща като бол­ка. Като хлад, като зной, като драскане с нокти, като мрак, като усещане за самотност. Като насилие от страна на онзи, който лъже. Познавах съдебен заседател, който не чуваше нищо друго освен истината. В по-голяма част от вре­мето си беше глух. Познавах още един, който чуваше само лъжите. И това е човекът, който познаваше най-добре истината. Макар никога да не чу с ушите си такава.”
„Репортажи от Платония: Ферма за лица”, Стивън Крос

Библиография Стефан Кръстев - Цефулес - Стивън Крос

Лиценз за престъпление, трейлър