Стефан Кръстев - Цефулес's Blog, page 19

Маските (13)

На следващият ден Лот навършваше двадесет и осем, но това вече нямаше особено значение. Отбеляза си го наум, като сух факт, такъв за който се е сетил случайно и би вписал в молив в бележник за да не забрави, ако си заслужаваше усилията. При други условия би имал повод за гордост. Той управляваше мозъците: най-мощните от най-мощните в държавата; издирваните и поощрявани; вербувани и обучавани; мозъци с висок капацитет и креативност; най-добрите в областта си и дресирани; добре координирани за работа в системата, често анонимни, често несъзнаващи своята значимост за машината.Лот беше гласът им. Той стоеше зад ухото на премиера и му шептеше какво да стори, даваше му кураж когато трябва; когато трябва го подпираше за да не рухне; вдигаше духа му, когато се налага дори с инфантилен хумор, към който никога не беше имал чувство или пък с цитати на вековни мъдрости, на които никога не бе имал вяра. Оставаше по-малко от час до телевизионното обръщение. Бяха само двамата в чакалнята пред студиото. Премиера пожела да е така, а по екрана вървеше реклама на кампанията:„Твоята скъпа кутийка”-Аз си избрах кутийката от годежният пръстен - казваше жена пред камерата.-А аз от брачната халка – казваше друга. -От първият ми часовник – провикваше се, спирайки колелото си, тийнейджър на петнадесет – шестнадесет. -От писалката, с която пиша автографи – изричаше именит писател. -От кибрит, просто от кибрит – усмихваше се мъж с чаша бира и набола брада, - останала от един мой скъп приятел. -От фамилните бижута на майка ми. -Специална е, купих я за случая. „Твоята скъпа кутийка”-Няма значение от какъв материал е – момче.  -Колко е голяма – момиче. -Защото малките неща са големи – едър мъж. -Ние определяме кое е от значение – беловласа старица. Ръка с пръстен с диамант поставя продълговато хапче в кутийка. Детска ръка поставя продълговато хапче в кутийка. Пръсти с остри маникюри поставят продълговато хапче в кутийка. -Тук е утехата ни. Последното прибежище. -Дългът към човечеството.-Достойнството. -Завещанието.Лот намали звука. -Има ли смисъл? – попита Премиера. -Няма да е грешка – отвърна му Лот. -Какво ще е утре?-Няма да е по-добре от днес. -А ти?-Все още не знам. Поне до края на седмицата трябва да остана. -Намирам за малко глупава тази кампания с кутийките. -Като стана въпрос. Ето тази е твоята – рече Лот и му подаде златното трисантиметровото златно ковчеже. -Какво е това? – попита Премиера. -На дядо ти е от войната.-Коя война? -В която е участвал дядо ти. -Но той не е участвал в никаква война. -Това не са телевизионни дебати, никой няма да те попита. -Вътре ли е хапчето?-Да. Вътре е. А ако искаш да се откажеш, ще започнеш да четеш сценарий номер 2.-Не. Няма да се откажа. Искам, Лот...Искам да забравиш, че си на служба при мен. И без друго, не остава много (пое си дълбоко дъх, поколеба се как да продължи)...Лот го изгледа въпросително, тогава Премиера въздъхна:-Какво се случи? Говори ми лично. Това, което сърцето ти казва, а не службата ти повелява. -Кампанията с кутийките е удачна. -Имаш ли своята?Лот бръкна във вътрешният джоб, извади кутийката от малокалибрени патрони и я разклати до ухото на Премиера. Чуваше се тракането от хапчето.-Не отговори, Лот. Не отговори на въпроса ми: какво се случи. -Почти през цялото време сме заедно в последните месеци. -Но ти си официален! Службата ти при мен свършва. Кажи какво мислиш, но какво мислиш наистина. -Светът е отдавна болен. Ресурсите на планетата са изразходени още преди век, за много векове напред. -Човечеството е гъсеница...-Умираща гъсеница. -Ако ни чуе само някой.-Сам пожела да говоря лично. И да съм искрен. -А заразата?-Новият щам на корона вируса е само детонатор. Иначе желанието ни да освободим планетата от себе си, сигурно поне на век. Трябвало е само да го активираме: да останем по-дълго затворени, както ни наложи карантината на covid 19-20-21-21B-21C. А също така технологията е трябвало да бъде достатъчно развита, че макар и изолирани да сме заедно, дотолкова, че да можем да си въздействаме психически. -Но вирус имаше!-Имаше?-Има! -Има ли?-И един от симптомите е желанието за самоубийство. Изпиташ ли го веднъж, след месеци, ако ще да е – ще го изпиташ повторно, но в това време ще заразяваш хората около себе си...И дори повторно да превъзмогнеш желанието, то няма да те напусне, ще се възвърне пак, но ще те победи. А в това време ще разнасяш вируса!-Не е доказано. -Твърдим, че е доказано.-Твърдим.-Защото би било въпрос на време да се докаже, а време вече нямаме. Трябва да ускорим процеса. Обречените да си отидем...-Може би, наистина така трябва. На планетата да остане тъй наречения „златен милиард”.-Не, не, Лот! Да останат устойчивите на вируса. -Всички маскирани са устойчиви на вируса. -Те са наркомани – призна си за пръв път Премиера. – Наши жертви! Жертви на една налудничава наредба, която ги задължаваше да носят тази напоена с отрова кърпа.  -Оцеляват. Изглежда ги опазва и от новите мутации на корона вируса – твърдо отвърна Лот. -Знаят ли изобщо какво им се случва?-Не съвсем.-Как изобщо го допуснахме? Лот вдигна рамене. А знаеше. Маскираните живееха като скотове. Не се интересуваха от нищо, освен да поемат необходимото количество храна за да продължат мъждукащото си съществуване. Адът на наркоманите винаги е бил борбата със зависимостта; изнамирането на следващата и следващата доза, все по-голяма от предишната. При маскираните всичко това отпадаше. От една страна, обществото беше решило, че тази зависимост е полезна. Дори в началото задължи носенето на маски. Маските бяха лесни за намиране и евтини. Достъпни за всеки. От друга, материята на маските беше такава, че извличаната от корали отрова имаше депо действие. В началото седмица, две. При подобреното производство – месеци. По-късно придобитите в лабораториите химически аналози на веществото се оказаха още по-устойчиви. Постепенното му поемане спестяваше абстиненциите, но не се излизаше от наркотичното състояние. Дълго, това изглеждаше най-добрия вариант. Маскираните не се страхуваха и не се тревожеха. Не бяха работоспособни, но заради карантината и без друго, почти не се намираше работа. Но най-хубавото у тях беше, че са тихи и послушни. Летаргични. Неспособни на бунт. Ако умираха, умираха най-вече от злополуки. По-рядко от глад и съвсем рядко в следствие на възпаленията получени от нечистотиите им. Но никой от корона вирус или от самоубийствата, които бяха истинската опасна за човечеството пандемия, но в последните три месеца кризисните щабове по цял свят ги обявиха като единствения възможен лек.
Това сложи началото на кампаниите. Някои, от които много изобретателни. „Златната маска”, например. За да се избегне религиозния предразсъдък, че самоубийството е грях, фирмите производителки на маски разпространиха на случаен принцип из цял свят милиони отровни маски. Не се различаваха по нищо от останалите, дори отровата беше същата, но в по-голяма концентрация. И това, което не очакваха, че ще постигнат бе, че върнаха една от основните тръпки на истинската наркомания – рискът на живота.
На път беше да се докаже, че вирусът щамове на covidпредизвикват желанието за самоубийство, за което при нарастващите световни усложнения едва ли ще се намери лек.
Телевизиите на всички национални държави и мултинационални общности се обединиха около идеята за насърчаване на „доброволното и достойно оттегляне от живота”.   
Редно е да се отбележи, че за пръв път човечеството спря да води войни, че престъпността почти до нулата. Нямаше обяснение, но изглежда автоагресията изчерпваше отрицателната енергия и атавистичната жажда за насилие.
-Скъпи братя и сестри – започна своето обръщение Премиера, - в решителни моменти всеки от предците ми е казвал след тези думи, задължително: „Предстоят ни тежки времена!”, но за нас няма да има такива! Защото с нас човечеството завърши пътя си! Постави края на всички стремежи! Защото достигна апогея си! Защото се докосна до звездите! Но възвиси душата си над всички космически разстояния! Защото превъзмогна суетата си! Жаждата си за притежание, жажда за надмощие! Създаде милиони шедьоври и в тях съзря лицето си: копнежите си, стремежите си, причините за всички страдания! Построи дворци и кули стигащи до небесата! Геройски се сражава в името на божествата си и на децата си! Даде всичко от себе си! И имахме щастието да живеем в последните му времена. Да, страшни са! Повечето не видяхме да порастват децата ни, повечето нямахме внуци! Не познахме блаженството за скучния живот, нито пък пияни от екзалтация пренесохме живот в жертва на героична заблуда! Братя и сестри, повечето не направихме нищо друго, освен тази равносметка! Закриваме свят! Не ударени от метеор! Не в пламъците на собствените си войни или в жертва на климатичен катаклизъм...Много от нас много обичаха мляко с ориз...Но време е да изпием горчивата чаша. Достойно! Щастливи, че постигнахме вечния мир! Ето моята кутийка! И ти имаш своята, нали! Ако я отвориш, означава, че си приел, че си заразен и е време да скъсаш нишката!
„Трябваше да каже, че му е наследство от дядо му – фронтовак!”
Не го направи. Отвори шампанско. Сипа си в чашата и изпи хапчето.
Лот не си тръгна от студиото. Остана да догледа шоуто „Търсим таланти”, от три години, заради карантините се провеждаше само виртуално. Някакво момиче пееше, нещо свое, нещо сантиментално, изглежда на измислен език. Говориха само очите й. Титулярният лидер на журито; одърпан, брадат и предизвикателен с разкъсаната маска сложена като вратовръзка прекъсна изпълнението й:-Това изпълнение беше достатъчно добро – рече въодушевено и направи дълга пауза. – Не просто добро, а отлично...Виртуалната публика обля с аплодисменти ефира. -Да сложиш след него край на живота си! – изсмя се именитият естет и цялата публика прихна – Колко тъжно щеше да бъде, ако светът не свършваше и трябваше да живееш с творческите си желания.
„Колко тъжно, че още ще трябва да живея търпейки глупостта ви!” – помисли си Лот.
От този ден се отдаде на работа. Къртовска. Психически и физическа. Организационна и аскетична. Двадесет и четири часова. Неуморно. Намираше сподвижници, губеше ги. Намираше нови, спасяваха, погребваха. Разболяваха се, оцеляваха, създаваха.
Научи се да ходи с маска. Научи се да мисли въпреки наркозата. Оцеляваше. Оцеляваха и други. Повечето с маски. В Щаба беше взето решение, извън него маските да са задължителни. За да се избегне възможността за бунт.
В Щаба живееха около 300. Тъй наречените Генерали. Четиридесет от тях бяха от Старите генерали.Един сто и четири годишен. Двама на сто и две. Петима бяха между деветдесет и сто. Още шестима между осемдесет и деветдесет.Лот беше на седемдесет и девет. Най-младият от Старите генерали. 
Понякога вадеше кутийката. Онази, за малокалибрени патрони, в която беше неговото хапче. Въртеше я между пръсти. Доближаваше я до ухото си и я разклащаше. Пред очите му витаеха нейните.
Казваше се Ана. В онази вечер му беше обещала, че ще го дочака, че ще заспят двамата пред телевизора, този път завинаги.
Избързала беше. Не можеше да си иде без нея.
Сега му се струваше, че след петдесет години я е срещнал отново. Лицето й беше скрито от маската, но очите й бяха същите. Яса. Твърде малката, твърде женствена Яса. Лошо се беше набъркала. Дано лицето й не го разочарова.

Маските (12)

12.
Повечето не носиха маски и имаха атавистични лица.Почти всички разголени. Имаше опасани в кожени каиши, стегнати с кучешки нашийници с шипове, с високи ботуши и една надбедрена препаска. Повечето бяха красиви като животни; високи, слаби, с релефни мускули. Преобладаваха младите, но имаше от всички възрасти. Преобладаваха момчетата, но имаше от трите пола.Гримът не криеше, а изостряше чертите им. Бяха дръзки черти в унисон с дръзкото им поведение.Танцуваха, опипваха се, целуваха се.Лежаха упоени в някои от креслата. Подпираха се на бара и поглеждаха крадешком с очи на дебнещи хищници. Валио ги наблюдаваше, скрита зад огледалния прозорец. Отделяше внимание на всеки, всяка и всяко. Задържаше поглед над определена двойка, затваряше очи и се замисляше. Ръката й пишеше автоматично разпорежданията.Спираше отведнъж. Погледът й се изпълваше с омраза. Задраскваше едно име и яростно добавяше следващо.„Клубът на елита”Освен питомците тук влизаха само хора от Щаба. Централният. Управляващите света. Хора с отговорности, които имаха нужда от разтуха. Тук им беше гарантирана, тук в царството на Валио. Повечето от питомците й се справяха. Дори им харесваше.Какво ли ги и очакваше, ако не беше ги открила?Та те бяха уроди.Красиви уроди. Като нея. Като Валио.Тя се роди момче. И искаше да е момче. До един момент, в който разбра, че не може да бъде. Твърде харесваше собственото си лице. Мечтаеше за него като за любовник на когото се отдава. Кошмарно беше, че трябва да го крие. Понякога не вярваше, че е истина. В огледалото виждаше сякаш своя измислица. Не можеше да е истина момчето, което приличаше на ангел от атавистични фантазии: плътните му устни; многозначните усмивки, които изписваха; искрящите му очи; здравината, която излъчваше кожата му. Когато застанеше пред него спираше да мисли.Това лице я отнасяше в размишления подобаващи на свят, в който то би се вписало. Свят, в който чертите са разголени...Лекият гъдел се изостряше. Валио започваше да се тресе.Сладострастната тръпка засмукваше съзнанието му; вадеше го от кожата. Довеждаше го почти до припадък, а после идваше страха. Мислеше си, че е лудост. Ако имаше атавистично лице, не би го харесал. Атавистичните лица са уродливи. Принадлежат на зверове и убийци. Погубили са цял свят. Валио не беше звяр и убиец. Не беше! Не!Имаше си свои тайни и фантазии; нищо повече. И сега това в огледалото, не можеше да е друго. Измислил си беше обект на сексуално желание. Не трябваше да го възпитават за мъж! Това беше грешка! Не носеше вината за тази грешка; беше жертвата й!Някой отключваше вратата на апартамента. Подскачаше му сърцето при този звук. Мразеше го. Не можеше да понася вече...онзи човек. Какъв ти баща! Глупак! Нещастник с напукани ръце и поглед на добитък, но тук – в дома, петнадесет минути след като я влязъл вече придобива самочувствие на велик мъдрец, а пет изречения не може да върже.Мънка и търси думите; забравя какво е искал да каже и Валио вместо него трябва да формулира мисъл, която не споделя. Нещо свързано с мъжеството на мъжа; с умението да понасяш тегобите; с винаги чистата маска и хладното лице под нея; с успеха да си като другите; с позитивното отношение към реалността; с любовта и чувството, с което един мъж трябва да произнася:
„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”
Ако в огледалото виждаше мечтите, в този човек виждаше страховете си; всичко онова, което не иска от бъдещето. Имаше нещо объркано. Трябваше да потърси помощ. Иначе щеше да вижда онова несъществуващо лице в огледалото, докато се побърка, докато повярва в своята фантазия и изчезне в някоя лудница. Решението дойде от само себе си. Имаха извънредна лекция в училище: за ролята на родителя. В нея беше подчертано, че родителят е преди всичко възпитател и ако не се справя добре, то детето има правото и задължението да потърси помощ, защото не го ли стори, само ще понесе последиците от лошото възпитание.Тогава Валио писа. Смачка много листове, в които пишеше за лицето в огледалото. Започваше отново и не можеше да обясни състоянието си, без да спомене за красивия младеж, който му се привиждаше. Накрая се довери на стандартната бланка. В нея просто отметна, че не е от този пол, за който го възпитават.Като малък често боледуваше от сливици. Накрая ги извадиха.Преди година го блъснаха от транспортната платформа и си чупи ключицата. Тъкмо му свалиха гипса, сбори се в училищния двор и отново я счупи. В края на учебната година на легло го прикова пневмония. Нямаше достатъчно Е-точки. Ни Валио, ни баща му.Нямаше да стигнат за всички необходими прегледи и операцията, но ако без прегледи можеше, без операция нямаше как да се придобие статут на друг пол.И едва когато го получи Валио разбра, че все пак е бил мъж, но не съжали. Поне избави онзи неудачник от мъчението да живее. А и вече като Същество, можеше да бъде каквото си поиска. Животът му започна все едно от начало. От едно по-добро начало. По време на операцията все пак са забелязали атавистичното му лице. И това би могло да има неприятни последици, ако кандидат за осиновител не му беше едно много влиятелно Същество. То беше интимен партньор на един от Генералите в Щаба. Не позволи Валио да се лиши от красивото лице. Даде му и добро възпитание. Такова каквото трябваше да получи Същество за забавление в Щаба. Помогна му да свикне с лицето си. Да се отърси от усещането си за уродливост и да приеме различието си като преимущество, каквото беше. Научи го да се забавлява и да забавлява.На вкусовете на древните напитки. На ефекта им и на умението да го превъзмогва.Научи го да бъде Крал и Кралица. И му обясни за Генералите и Щаба.
Щаба се е оформил като управляващ орган по време на пандемията. В него са били най-отговорните и най-способните; военни и учени наедно; личности, които цели нации са уважавали като свои бащи. Генералите са организирали карантините, производството на лекарствата; после евтаназиите...
Не са искали да решават кой да живее, кой да умре. Казвали са го, постоянно са го казвали. Но се е наложило. Хората не им вярвали. Имало дори частични бунтове. Генералите окриляли работата на учените. Генералите осигурили извличането на субстанциите от океанското дъно, които се ползват за производството на маските. Щаба останал основен ръководен орган на човечеството и се предвижда такъв да бъде до обявяването на пандемията за победена.
Генералите харесваха Валио и Валио създаде „Клубът на елита”. Заслужаваха си го. Колкото по-отговорен е човек, толкова по-разюздано трябва да разпуща. Имаше истински генерали. От времето на пандемията. Те бяха на осемдесет, деветдесет, че и повече. Здравният им кредит беше неограничен, за тях се полагаха изключителни грижи и за това достигаха двойно по-голяма възраст от средната за света. Имаше и произведени генерали. За да се поддържа Щаба като институция. Произведените бяха възпитани от истинските и харесваха атавистичните лица. Трябваше да им се осигурява разнообразието. Нямаше да им разреши да се превържат към лицата за забавление, защото това би означавало рано или късно да бъде изместена. Всеки месец актуализираше личния състав. В една графа вписваше имената на тези, които трябваше да живеят, а в другата – тези, които трябваше да умрат. Това се харесваше на нейния генерал. Намираше суровата й решителност за божествена. Това го възбуждаше и го довеждаше до прилична ерекция, макар вече да беше на деветдесет и три. Този път обаче щеше да я боли. Обикнала беше Деси. Изглежда и Деси я беше обикнала или поне добре се преструваше. Когато я доведоха си беше пикла като останалите, но бързо доби стил и не спря дотук. Украси се с повече. Вадеше от себе си все повече и повече от онова очарование, което го е имало само в миналото. И нещо, което може да го е нямало и в миналото, защото беше магия някаква.Нимфа ли беше или някакъв мутант?Самка или дух! Или нещо като онова лице, което някога Валио видя в огледалото и то промени всичко.Не можеше да я държи повече! Това момиче щеше да я погуби. Но как да се лиши от нея, като побъркваше толкова генерали. Не би посмяла, но повярва в обещанията на Лот.Той щеше да й доведе заместница. Имал нещо предвид.

Маските (11)

11.
-Не можеш да излезеш от гроба, Витус – говореше му Лола. – Мъртъв си, мъртва съм, всички тук са мъртви. Поу вече го е докладвал...-А ако се срещнем? -Защо ти е?-Не, не го желая. По-точно – не знам. Ако случайно се срещнем?-Тогава го убий!Витус трепна, а Лола се засмя, наведе глава и рече:-Няма да се срещнем. Никога не се случва. Който се е изгубил от основната група или е попаднал при нас, или е мъртъв, или знам ли – възможно е и да оцелява, там някъде – сам – в дълбините и мрака. Но писал ли те е Поу мъртъв, по-добре не му се вестявай жив.-Защо?-Защото това означава, че не си е свършил работата: не е направил опит да те издири, побързал е да те погребе, което означава „престъпна небрежност допусната от бригадир”.-Сигурна ли си, че ме е писал мъртъв.-Напълно. Повече от година работихме заедно преди да се изгубя, всъщност – да избягам. Знаеш ли защо го направих? Защото го опознах. Щеше да ме пожертва, при първа възможност, за да се издигне в очите на началството. Мислех си, че има втора група от изгубените, но тогава нямаше.-И я създаде?-Стигнах навреме за да дам кураж на Жак, двамата оцеляхме. После открихме и Скорило, Саня...Опитахме се да спасим и Крей, седмица викаше: „тук съм, помощ, тук съм”. Гласът му се чуваше толкова чисто, колкото сега чуваш моя; очаквахме да го видим в края на коридора, стига да го осветим. Зад ъгъла, зад следващият. Искаше вода. Чуваха се капки. Чуваше ги и той. Това го побъркваше...Падна, крещеше, че е паднал, че арматура стърчи от крака му, хлипаше, все по-слабо и по-слабо. Седмица по-късно Чан и Рая са се разбунтували и ни откриха. Оставяме по някоя следа, а и колкото повече сме, по-лесни сме за откриване. Направихме си свое общество на отхвърлените.И в него оцеляваме.-Някой не желае ли да се върне?-Знам ли, сигурно. Никой не задържаме, но никой не си тръгва. Тук имаме храна; много храна, тонове консерви, дълбоко замразено месо и зеленчуци, хиляди подправки, вкусове вече непознати, изчезнали с миналото. Имаме си дрехи, стари дрехи; пъстри са, най-различни, живеем като в карнавал. Намираме и филми: гледаме лица, много лица...Ще видиш...Искаш ли да си сваля маската? Не се срамувай, стига да поискаш ще я сваля. Винаги, щом поискаш – гласът й беше преминал в шепот, после загорча, като че ли се сдържаше да не се разридае. – Ще ти покажа какво съм под маската, макар сигурно ще те разочарова. Като всички съм. Но хубаво лице съм си нарисувала.
Още му се струваше кощунствено. Всички в групата бяха изрисували лица върху маските си. В началото му заприличаха на някакви изчадия от подземията.
-Бавно се рисува лице върху маска, но време имаме. И е достатъчно тъмно за да се научиш да гледаш навътре в себе си.-Никога не съм умеел да рисувам. -Никой от нас не умееше, а повечето не можем да нарисуваме друго, освен лицето си – направи кратка пауза. – То е заложено в нас. Вътре е. Трябва само да го извадим. Сигурно си разбрал: животът на Къртицата не е особено дълъг. До няколко години решават, че си заразен с минало. И те лекуват. Докато изчерпиш Е – точките си. Тук, можем да живеем по-дълго, но не заради по-дългият живот, а заради лицата си заслужава. Ето...прибери тези багрила и опитвай. Веднага няма да се получи. Ще изпереш маската си. Пак ще опиташ. Пак ще я изпереш. И пак, и пак. Бавно ще е. Това, което правиш, го прави за първи и последен път човечеството. Лицето ти.    
Шокираща беше Лола, престъпна беше даже миризмата й, с която пробуждаше забранени образи и Витус все повече я харесваше. Преди седмица не би повярвал, че е възможна. Надцени се. Това едва не го уби, но му даде шанс да промени живота си. Поу държеше, че му е рано да работи повече от два часа. Това означаваше два часа с противогаз, без маска.С гладът към маската се свиква бавно, но Витус познаваше този глад. Нарочно се беше излагал на него, самоизмъчваше се, за да не си мисли за Кристин.Не засичаше времето, но беше убеден, че без маска издържа поне четири – пет часа. В действителност не издържаше повече от тридесет минути, преди да изпадне в безпаметен сън. В онзи първи ден се разсърди на Поу, че го подценява.Не включи таймера на определените му два часа, не погледна даже колко е часа, а тръгна по възложеното му стълбище. Бързо почувства глада. Срамно бързо. Искаше му се да докосне маската в лицето си. Само за миг, но да я докосне.В нея беше въздуха, в нея беше жизнеността. Обезболяващото. Болката се изостряше. Премина в безумие. Заслепи го. Обърна се назад. Поу щеше да му говори назидателно, а вътрешно да си примира от смях. „Какво пък толкова, това е една маска. Мога и без нея.”Рече си и сърдито постави сака в краката си. Реши да слезе до по-долната площадка, после да се върне и да си сложи за секунда маската. На по-долната площадка се почувства победител и реши, че може още един етаж надолу. После още един. Задушаваше се, мъчеше се да си вземе дъх. Несъзнателно свали противогаза и се свлече. Заизкачва се по стълбището. Взираше се в пода на всяка от площадките, но не виждаше сака с маската. Дали не беше подминал етажа? Или беше следващият? Връщаше се, изкачваше се. Спря да брои. Някъде беше изгубил и противогаза. Нищо. И без друго не би го сложил.Тръгна без цел из коридорите. Гледаше се сякаш в лицето и виждаше как то се покрива с мехури. Надуват се. Пукат се и под тях започват да примигват зеници на непознато съзнание. Чудовищно съзнание, което го обсебва и разкъсва. Препъна се в чантата си. Грабна я и изпусна. Държеше маската в шепата си, но не можеше да я постави. Болеше го и не можеше да открие лицето си. Краката му го водиха нанякъде. Чуваше виковете на Поу, който го търсеше. Но те идваха от друг свят.Когато се опомни седеше на студеният цимент. Гърбът му беше опрян в стената. Сложил си беше маската и бавно събираше мислите си. Коридор като коридор. Изправи се. Тръгна. Озова се в по-широко помещение с въргалящи се по земята манекени с изтръгнати крака, ръце и ококорени очи. Премина покрай тях, не намери стълбище за нагоре и тръгна надолу. После: пак надолу. И пак надолу. Няколко нови коридора с хладилни шкафове; един с премигващи светлини. Църкащи плъхове, асансьорна шахта. Локви, разпилени като змии жици. Стълбище: отново надолу. И пак дълъг, тъмен коридор.Промуши се през дупката в една рухнала стена. От другия й край намери стълби за нагоре. И после следваше дълго изтощително изкачване, а подземието изглеждаше все по-непознато. И тъй: до пълна загуба на сили. Намери някакво изкорубено кресло. Седна в него и заспа. В това положение го намери Лола и новите й приятели. Когато отвори очи и видя изрисуваните им маски си помисли, че е попаднал в гротескова пародия на отвъдното. Избухна в смях и едва след часове осъзна, че все пак е бил ужасен. А после имаше време да размисли над още много неща. Надценяването беше грешка, сериозна грешна, но тази грешка беше най-успешният ход в живота му. Така реши. Водеха го по разбити стълбища, прекрачваха парапети, прескачаха бездни; пристъпяха по тънки корнизи. Навсякъде в подземието беше така. Как в безсъзнание се беше предвижил без да попадне в някой от многобройните капани?Какво го беше водило между тях? Нещо повече от сетивата, които имаше в нормално състояние. Нещо от което маската го лишаваше.„Ще трябва да свикна без нея, за да го опозная!”

Маските (10)

10.
Опомни се с игла във вената, включена към система, нещо хладно се изливаше в нея.Биха инжекция в шията й, после в корема й. Пак в шията и пак в корема.Полепиха я с жици, на екрана в ъгъла на помещението подскачаше зелена крива.Унасяше се и идваше на себе си.Местеха я от помещение в помещение.С носилка.С инвалидна количка.По тесни стълбища със сиви, напукани мазилки. По широки бели коридори с ослепителни светлини. В асансьори със зловещи решетки; подскачащи и скърцащи.Трудно разбираше кое е реалност, кое й се присънваше.Взимаха й всевъзможни проби. Приказваха нещо неразбираемо.Попита нещо, не й обърнаха внимание. Тя беше предмет, който обработваха и като такъв не можеше да общува с тях.Задаваха й въпроси, но като че ли не точно на нея, а на нещо, което тя само съхраняваше, но принадлежеше на тях. То отвръщаше механично.Когато се събуди в ареста си помисли, че пак сънува, а сетне й изглеждаше, че онова из болниците е било дълъг протяжен сън.На Съществото при което първо я отведоха на разпит, много му личеше, че доскоро е било момиче. При това хубаво момиче. С огромни сини очи. Излъчваше хлад, а това беше хладът на една полярна чистота. С поглед посочи ъгъла, на който Яса да застане и изглежда забрави, че има някой в стаята.Попълваше някакви документи; с молив, на хартия. Яса чака, дълго чака. Часовникът тиктакаше, навън се смрачаваше, накрая не издържа и се изкашля.Съществото я погледна въздъхна отегчено и рече:-Всичко си казахме, нали? Няма за какво да говориш.Вдигна рамене, продължи:-Няма да настоявам. Чакам само смяната ми да свърши…Ако си уморена седни. На пода, разбира се. Нямам други столове. Този…не го брой. Ако седнеш на него ще трябва да те разпитвам, а не го желая. Така, че…На пода! Без да допираш гръб в стената, че ще я нацапаш. Така…Ако все пак желаеш да споделиш нещо, времето ще мине по-бързо.И пак започна да попълва документите, докато не я смени следващото Същество.Не изглеждаше да е било момиче, не изглеждаше да е било и момче. Ако онова преди него беше хладно, то това беше сухо; като направено от варовик.-Защо си с тази нощница?Яса не го разбра.-Стани! – заповяда й. Тя изпълни.-Попитах! Защо си с тази нощница? Това е от болницата!Яса рече: „Не знам”. То въздъхна. Натисна бутона на интеркома.-Арестантката е с дрехи от болницата…Изчерпани са всичките й Е-точки, няма да има с какво да покрие нощницата. Донесете й друго. Каквото и да е. Шинел? Става, донесете го.Шинелът се оказа изядена от мишки дрипа, без копчета и без един ръкав.Съществото деликатно се обърна за да не гледа преобличащата се Яса. Изчака кавалерски повече време отколкото трябваше и с ужасяващо спокойствие заговори.-Разбра, нали? Изчерпани са всичките ти Е-точки. На нула си. Изчерпа и Е-точките на майка си.-Не! – проплака Яса.-О, да!-Къде е майка!-Къде може да е? Ясно го казах. Прехвърли ти всичките си Е-точки.-Защо го е сторила!-Защото трябваше. Напомних й го. Един родител носи отговорност за действията на непълнолетното си дете.-Но тя…-Да. Добра, наивна жена. Твърде добра. Съжалявам, но има правила; морални правила. И тя ги спази.-Къде е!-Няма я вече.-Не е вярно!-Вярно е.-Останала е без точки, но тя беше здрава. Защо ще влиза в камерата за анихилация!Съществото въздъхна. Отвори чекмеджето в бюрото. Порови малко и намери бележката. Подаде е на Яса. Беше с почерка на майка й.„Ако четеш тази бележка, ще си вече възстановена. Обещаха ми, че ще я четеш. Не мога да те изчакам (нечетливо, задраскано) Защото видя ли те, ще се размекна…Няма да искам да си тръгвам, а трябва (нечетливо, задраскано).”-Очаквала е да ти останат малко точки и се страхувала да не би да й ги върнеш – обясни й съществото, онова за което майка й не беше намерила думи. – Решила е, че една от двете може да живее. Предпочела е да бъдеш ти. Но лечението ти се проточи.Яса пипна лицето си. Понатисна. Не, не бяха го пипали.Съществото изглежда я разбра. Въздъхна.-Припаднала си. Най-вероятно е хистеричен пристъп, но е трябвало да ти направят всички други изследвания, за да отхвърлят всички други възможни причини: диабет, инсулт, инфаркт, хранително натравяне, алкохолна или наркотична интоксикация. Не ти говори нищо ли, по-добре, но си се държала неадекватно, враждебно и изобщо…Сега повтори: Обществото е длъжно да положи всички грижи за да спаси живота на нуждаещия се. Повтори!-Обществото е длъжно да положи всички грижи за да спаси живота на нуждаещия се.-Всеки, за когото са положени грижи е длъжен да покрие разходите със своите Е-точки.-Всеки, за когото са положени грижи е длъжен да покрие разходите със своите Е-точки – смирено повтори Яса.-Искаш ли да поговорим за грима?Не искаше. Дори не разбра какво я попита. Пред очите беше майка й. Толкова жива, а вече не беше тук. Нещо се шегуваше, нареждаха двете масата.Яса избухна в ридания.-Лечението ти не е завършило – говореше като от друг свят Съществото, – но понеже точките ти са изчерпани си тук. Не можем да направим много. В срок от 24 часа ще бъдеш конвоирана до машината за анихилация, в която, следвайки инструкциите, си длъжна да сложиш край на живота си.Отведоха я в ареста. Постоя там час.Вратата тежко се отвори.-Последвайте ме, моля – властно рече непознато Същество.Навън беше хладно и мрачно. Пръскаше дъжд. Яса трепереше. Под скъсаният шинел не носеше нищо, дори бельо.Настаниха я на задните седалки на голяма, напомняща на костенурка, стара кола.Вътре беше още по-студено, но когато тръгнаха, бързо се стопли. Унес поглъщаше Яса. В началото се бореше с него, после реши, че така е по-добре.Вече нямаше от какво да се бои.Нищо не беше й останало.Струваше й се, че колата се отлепя от платното и полита. Внезапен подскок причинен от дупка по пътя я връщаше на земята.Стресната се оглеждаше.Виждаше се само тъмния силует на шофьора, облечен в същия шинел като нея, а през потните, напръскани с дъжд прозорци, приливащи се форми на един разтварящ се в тъмата свят.Не трябваше ли отдавна да са стигнали до машина за анихилация.Такива имаше на всяка крачка.Къде се е намирала досега?Движеха се по планински път. Криволичеха. На места колата поднасяше по мократа настилка и гумите й просвирваха. Пред фаровете пробягваха дървета, блещукаха скали, откриваха се пропасти.По някое време започнаха да се спущат надолу и беше толкова стръмно, че двигателят ръмжеше като звяр, а ушите на Яса заглъхнаха от смяната на атмосферното налягане.Стана равно, завоите не бяха вече толкова, но това, което успяваше да види през прозореца изглеждаше страшно.Проядени метални великани. Разкъсани мрежи, рухнали части от бетонни зидове. Остатъци от сгради с колосални размери, каквито Яса не беше виждала.Комини. Широки, приличащи й на вулкан. Тънки като цигара, високи. По-ниски. Скършени на половина. По няколко един до друг. Самотни сред руините.Индустриална зона на призрачен град.До един от порталите на пустите заводи колата спря.Отвориха вратата на Яса.Тънък глас на Същество й рече да го последва.Настаниха я в друга кола.Движеха се още известно време по тесните улици, докато стигнаха край бетонен мост.Яса изпълни нареждането на Съществото и слезе. Почака сама известно време, преди да чуе мъжкия глас зад гърба си.-Не се обръщай! Продължавай напред. Сега наляво. По стълбите надолу. Хайде, върви. Така, сега напред. По алеята. Другата. Влез вътре. Да, дръпни този катинар. Не е заключен. Почакай малко, той ще дойде.-Кой?-Твоето спасение, момиче! Намери си място и чакай, без да си подаваш носа навън, защото сториш ли го, ще е най-голямата грешка, която си направила. Ясно! Успокой се. Стига си циврила. Всичко свърши.След тези думи непознатия се оттегли. Тръшна вратата.Стори й се, че стоя с дни в мрака, преди в мрачната стая да влезе друг мъж и да я освети с фенерчето.Намери ключа на стената й го щракна. Светна лампа и откри врата към друго помещение.Мъжът я подкани с ръка да влезе в него.Тясно беше, но и уютно. Старо легло с пружина, застлано с груби одеяла. Маса, два стола. Нощно шкафче с лампа. Чешма със стелажи, съдове, котлон.-Няколко дни ще си тук! После, ако има после, ще си на по-светло и широко.-Ако има?-Това зависи само от теб.-Какво искаш от мен!Непознатият направи крачка към нея.Ръката му хвана брадичката й.Помисли си, че ще вдигне маската й и замижа от ужас и отвращение. Тогава той се отдръпна.-Ако си умна и сговорчива, ще има после – изрече го с топло спокойствие, почти бащински. Не, че Яса, знаеше какво е „бащински”, но така го почувства.Посочи й с поглед да седне на стола, а той приклекна пред нея.-Сигурно искаш да знаеш кой съм. Отговорът е: достатъчно силен, че да те спаси. Наричай ме Лот.-Лот.Ръката му се докосна в коляното й и той я дръпна, като че ли се е попарил.-Направи голяма грешка, но тази грешка те спаси.-Гладна съм.-В шкафа има консерви и сухари, утре ще ти донеса и нещо прясно.-Защо го правиш?-Привличаш ме!Яса се ококори. Не изглеждаше да се шегува, но въпреки това, май се шегуваше.-Извратен съм. Харесвам млади беззащитни момичета.-Да, бе. В шинел на голо.Засмяха се и двамата, но кратко. После Яса избухна в ридания.Притисна главата й в гърдите си.-Всичко е наред. Наред е.-Какво сгреших?-Нарисува онова лице на чина си. Опита се да направиш справка. Успя. Но наистина не мислиш. Не се ли сети, че всяка операция, която извършваш на чина си се следи? Какво може да се очаква от момиче, което издирва информация за ликвидирано пред очите й момче на нейната възраст?-Какво?-И аз се запитах. И те открих. Това ми е работата. Проблемът е, че не получих отговор на въпроса си, а по закон – вече си мъртва.-Значи…-Ти давам възможност да постъпиш така както искаш.-Но аз…-Да, знам, че не знаеш. Трябва ти време да разбереш.-Ти май наистина си извратен.-Нали ти го казах.-В тези дрехи ли ще ме оставиш?-Не, те бяха необходими само за да те изведем от управлението. След малко си тръгвам, тогава виж какво има в куфара под леглото и си избери да са облечеш.-Не знам от кои служби си, но с това мое бягство. Каква присъда те очаква, ако ни хванат?Старецът се засмя. Кратко. Спря се, замълча, а после избухна в продължителен смях. Когато се успокои рече:-Вече тридесет и пет години в света не е издадена и една присъда!Луд ли беше.-Не, малката! Не съм луд. В свят, в който всичко е задължително, присъдите са нещо лишено от смисъл.

Маските (9)

Разпределиха го на работа в Забранената зона. Длъжността му беше Къртица. Бригадир Поу. Приказлив човек. Странен. В началото изглеждаше налудничав:-Никой не знае колко са още нивата надолу. Поне пет са, но сигурно са повече: петдесет, петстотин. Един Господ знае колко, момче. Има затрупани или прекъснати стълбища и площадки. Понякога препятствието не е голямо и бързо го преодоляваме, но също така се случва месеци да ровим за да открием единствения възможен път надолу и после да идат още толкова, докато го възстановим дотолкова, че да го използваме...Но нашата работа не е само да копаем. Трябва да спираме и да оглеждаме, да издухваме прахта, а понякога да забърсваме много внимателно и с парцал, за да видим какво сме открили. Ако е заключена кутия...Хм, хубаво ще е да я отворим, без да разбием ключалката. Много уплашено гледаш!Плесна с длан Витус по рамото.-Вече няма от какво да се боиш – разсмя се, - най-страшното ти се е случило. Накратко: седмица работиш. Тежко е. Мръсно е. Вредно е. Всички в колектива сме идиоти. Две седмици си „резервна смяна”. Спиш, ядеш, правиш секс; колежките ни са диви самки, за това са ги прогонили от света на нормалните и пратили тук – при нас. Докато си млад и ги правиш щастливи, няма да ти правят номера, напротив: ще се държат мило. Ще бъдат твой проблем, когато остарееш, ако остарееш...което е много, много малко вероятно. Докато си „резервна смяна”, нямаш право на никакво излизане горе, навън, в цивилизацията. Пред входа както забеляза има часови. Пипнат ли те, конвоират те в психиатрията, а там те задържат, докато се изчерпи Здравния ти кредит, а после знаеш. Когато изтече и „резервната смяна” имаш седмица отпуск. Постарай се...Млъкна дотук. Витус го попита, какво да се постарае. Поу не отговори. Махна с ръка и рече на Витус да го последва.-По този коридор е салона, спалното помещение, общото, по-забавно е в него, нищо, че и колегите и колежките хъркат и бълнуват, но ако това ти пречи и искаш да се усамотиш – възможностите ти са безброй. Стаи колкото щеш. Всъщност, всеки си има няколко тайни скривалища. Там си трупа боклуци, които не иска да предаде. Защо ли? Нямам точен отговор. Атавизъм някакъв. Мания за притежание. Лъжем се, че някое от тези неща, които сме скрили, които дори не знаем за какво са служили и имали ли са изобщо някаква стойност някога, ще се окажат нещо ценно, което може да ни спаси живота. Лъжем се също, но само понякога, че някой ден ще открием по-сигурно скривалище; в което ще има достатъчно запаси за да прекараме остатъка от живота си и достатъчно място за да пренесем в него и тези боклуци, с които да се забавляваме, докато горе ни чакат и търсят...Утеха, защото тук винаги можеш да пипнеш разголен кабел, по който тече ток; да стъпиш на прогнило място и да изчезнеш в бездна; да рухне върху теб стена. Вчера Лемън се взриви; както си удряше с кирката; изглежда е отделил искра; изглежда се е отделял някакъв газ. Случва се водата да е отровна. Консервите, които намираме и без които провизиите, които ни се полагат не биха ни стигнали. Случва се някой да полудее и да стане агресивен...Млъкна. Помисли си да разкаже нещо, но прецени, че ще дойде твърде много на новобранеца. -Има и такива, които се губят. Със седмици чуваме виковете им за помощ; риданията им. Някъде наблизо са, но няма намиране. Стенанията им утихват, утихват, утихват. Страшно е, знаеш ли. Мъчи се душица някъде около теб, а не можеш да й помогнеш. Разказват се и едни суеверни, за гласовете на изчезнали преди години; за призраци, които изсмукват живота. Средната продължителност на живота на Къртица е три години, но няма Къртица на повече от пет. От друга страна, имаме си развлечения, каквито в цивилизацията си нямат и заради които си заслужава да бъдеш Къртица. Аптеките, например: приличат на нашите, но като онези лекарства каквито е имало някога, не могат да се произвеждат сега...Засмя се късо.-Не можеш и да си представиш ефекта на някои. Не може и да се опише. Правило първо: не крий лекарства. Повечето и без друго не знаеш как да използваш и много вероятно е да се увредиш сериозно, но по-страшно е, ако другарите ти открият, че криеш – ще те линчуват. „Стимулиращите медикаменти” са задължителни за всекиго. По равно.  „Веселите хапчета” се полагат на всекиго. По равно. Откриеш ли аптека, получаваш допълнителна дажба от тях. Като всеки приказливец, Поу, често губеше нишка:-Не може да те пратят току така тук. Нещо си сгрешил, много си сгрешил...Аз ли? Да, сгреших и аз. Имах лице, атавистично лице. Предадох се веднага, бързо ме излекуваха, дори ме похвалиха, но се възгордях. А това си личи...Нищо, нищо, не съм любопитен. Направил си, каквото си направил. Внимавай да не се спънеш, а това, това е противогаз. Поставя се ето така на лицето, но първо ще трябва да свалиш маската си.Замлъкна. Поколеба се. Беше в сянка и Витус не видя голото му лице, но той свали маската си. Свали маската си в присъствието на друг човек!Направи го, все едно, че беше нещо нормално. И наистина се оказа нещо напълно нормално тук, в подземията. Всички го правиха. И мъже, и жени.Приличието им стигаше дотам, че да свалят маските си на тъмно или сумрачно, както в този случай стори Поу. -Ето така се поставя противогаз! – рече му и демонстрира, а когато го свали продължи: - Не може да се слага върху маската, а без противогаз, няма да ти разреша да работиш. Много преди нас са се изтровили, за това правилата за безопасност ни задължават да носим тези противогази.Спря, стисна в пръсти рамото на Витус. Помълча колебаейки се как да продължи:-В началото ще е ужасно. Организмът ти е свикнал с маската и ще чувстваш глад. Ужасяващ режещ глад. Жажда. Дори задушаване. Ще ти се струва, че са минали дни, а ще е час или дори минути. Ще мразиш. Ще проклинаш. Някои се самоубиват. Не е трудно. Надолу има много пропасти. Но ти няма да го сториш. Личи си. И ти имам доверие. Ще хапеш устни. Ще ридаеш. Ще се опиташ да се биеш с мен, не ти го препоръчвам, но ще забравиш. Ще хвърляш противогаза си. Първият път: ще те предупредя. Вторият път: ще те предупредя, но за последно. Третият път: ще те докладвам. Това ще е краят на службата ти, след което...-Ще ме заведат под конвой до някоя психиатрия, докато се изчерпат Е-точките на Здравният ми кредит. Поу кимна. -Защо развиваме тази зависимост към маските? – попита Витус, въпросът от известно време насам го тревожеше. -Значи знаеш за нея? – попита от своя страна Поу, вдигна рамене и все едно не чул въпроса продължи: - След няколко дни ще ти е по-леко да издържиш. И вече ще ти стане интересно. На всяка крачка, можеш да потънеш в артифакти до уши. Официално: длъжни сме да опишем всеки един и да го предадем. Реално: описваме една стотна от това, в което сме се препънали, напсували, сгазили, повъртели в ръце и изхвърлили или прибрали в личните си скривалища. Имаме си неписана норма. На един производствен цикъл – един артифакт. На онези горе много – много не им пука, но понякога преглеждат дневниците. Ако срещу едно име няма предадени артифакти, решават, че не си върши работата. И какво следва?-Това е краят на службата му, след което...-...го конвоират до някоя психиатрия, докато се изчерпат Е-точките на Здравния му кредит. Ако срещу едно име има твърде много предадени артифакти, това означава, че този човек е заразен от минало. Това е краят на службата му, след което...-...го конвоират до някоя психиатрия, докато се изчерпат Е-точките на Здравния му кредит. -Схващаш бързо. Изглежда си и физически здрав. Някакви въпроси?-Защо?-Какво, защо?-Хиляди сме, нали!-Тук сме сто двадесет и двама. -Имах предвид всички Къртици. Във всички забранени зони.-Десетки хиляди. -Защо, защо изобщо сме тук! Ако артифактите бяха толкова важни щяха да изискват от нас да вадим всички. Не ми казвай, че не знаят, че си гледаме работата през пръсти. -За да поддържаме легендата, Витус...-Че ги има тези ужасни места, на които свършват неудачниците. -Да, това трябва да се знае, но не това е самата истина. Легендата е, че може да изровим нещо, което да ни върне богатствата на погребания свят. Това е храна за копнежите, надеждата без която всяко общество би било ад. А също така, можем да изровим и епидемията...-За да поддържаме съзнанието на хората.-Със страх.-И никой и да не си помисля, че може да махне маската. Поу не каза нищо. Май кимна, но беше в сянка.

Маските (8)

8.
Яса гледаше като хипнотизирана в огледалото, прокара пръст по отражението си: от лявото си слепоочие, по бузката, по брадичката, по шията.Това, което виждаше беше чудовищно, но и приказно. По същият начин би стояла пред дракон или същество от друга планета. Неестествено й се струваше, че тези форми и цветове са истински, че се намира в тях. Вече не се боеше и не се отвращаваше от себе си, дори се харесваше, макар по онзи учуден и неразбиращ начин, по който може да се хареса суров житейски обрат.Луничките й бяха станали повече, трапчинките по-дълбоки, кожата по-бледа, а очите й изглеждаха по-големи, по-зелени. Напомняше закачлив леопард, леко променен (с компютърна програма, някаква) така, че да заприлича на жена.Да, именно жена, а не тринадесетгодишно момиче. На тази възраст не можеше да изглежда така.Да има толкова диво сексуално излъчване.Просълзи се като го помисли, но да...Диво, сексуално излъчване!Пое си дълбоко дъх. Въздухът не й достигаше. Обля я топла вълна. Усмихна се объркано.Ще трябва някак да скрия това. Свали кутийките с грим. Премери ги с поглед. Беше почти задължително да се поставя по откритите части на лицето; около очите, по челото, по носа и слепоочието.Проверяващи имаха право да арестуват, ако забележат лицев дефект. Бръчки, сенки.Трябваше да се слага грим ежедневно, но Яса й се струваше отегчително. Все забравяше и все като се сещаше вече закъсняваше я за час; я за извънкласни занимания; я за задължителни игри с децата; я за нещо друго, което беше твърде важно, че да закъснее заради едно гримиране.  Сега реши, че ще го използва за друго.Затвори очи за да си представи как ще изглежда. Тогава избухна в плач.
„Била е гримирана! С грим е нарисувала себе си!”
Кристин винаги се е държала като едно хладно Същество. Типичният учител. Строго Същество. Сухо. Издишащо задушливо чувство. С кисел хумор, нещо садистично.Но тази сутрин...Появи се друго Същество. Държеше се така все едно, че винаги е преподавало то. Все едно нищо не беше се случило. Някой го попита къде е Кристин. Съществото вдигна рамене, направи се, че не разбира въпроса, но после обърна урока, както правеше преди него и Кристин, в морално поучителна беседа. Разказа за Кристин. При опит за покушение на полицейски патрул е била ликвидирана. Съществото говореше за Кристин като за жена. И класът я приемаше вече за такава. И тя се е приемала. Третият пол е бил за нея само още една нейна маска. Задължителна маска под която се е задушавала.
-Изрисувала е с грим атавистично женско лице върху своето – рече новото Същество и млъкна рязко, явно съзнало, че е казало нещо повече, отколкото трябва.
Точно преди да чуе за това Яса мислеше върху варианта да се обезобрази. Уж случайно да залее с вряла вода или киселина лицето си. Да го налепи с бинтове и марли. Така щеше да спечели някой друг ден, в който да минава покрай проверяващите без страх, че ще бъде разкрита. Можеше да носи марлите и след като са зараснали раните. От друга страна, точно така щеше да привлече вниманието върху себе си.А и можеше да се обезобрази, ако ще е тъй – по-добре сама да се предаде, срещу няколко Е – точки щяха да я излекуват от атавизма й. „Дали?” – припомни си простреляния Хуан. Историята на Кристин беше тъжна, страшна, но и спасителна. „Както Кристин е нарисувала онова, което е искала да бъде, аз ще нарисувам това, което трябва да бъда. Ако се получи няма повече от какво да се боя. Дано, дано да се получи.”Нанесе пласт, после втори и трети. Маскираше лицето. Загуби повече от час, но успя. Идваше по-трудният момент. Как да сложи маската, така че да не размаже грима. Може би трябваше малко разстояние. Трябваше само да разпусне долните връзки на маската. Така щяха да останат няколко милиметра между грима и маската. Усмихнеше ли щеше да оцапа маската и да размаже грима.Кихнеше ли, изкашляше ли се, свиеше ли несъзнателно устни, нацупеше ли се, дори леко...усилията щяха да останат напразни. И по-скоро да утежни положението си, понеже проверяващият можеше да забележи петната по маската и това да привлече вниманието му. От къщи до училище и обратно разстоянието се вземаше за 45 – 50 минути. „В това време лицето ми трябва да е като мъртво!”Преди първият час имаше 10 минути, достатъчно за да свали грима. След последният щеше да се наложи да остане, докато майка й не забележеше закъснението й, нямаше да има проблем. Още щом сложи маската усети неприятното лепване. „Размазах...”Погледна се в огледалото. Не беше се размазала. Маската беше издута от въздуха между лицето и нея.„Твърде издута даже! Привлича внимание...”Щеше да свие устни несъзнателно. Овладя се, след това почувства сърбеж; после, че се задушава. Преди да се е качила на платформата някакъв лицев мускул заподскача. Не й достигаше дъх и вече беше сигурна, че е дръпнала леко маската надолу. Достатъчно да размаже грима или най-малко да се види резката, която се е получила при пристягането на горния тегел. Сега осъзна цялата безумна непрактичност на решението си. Но беше твърде късно. Платформата я носеше. Виждаше вперените в нея погледи.Ясно беше вече на всички, преди дори да е проверена. Приличаше на сън, но не сънуваше. Можеше да се разплаче и без друго грима й беше размазан.Или да направи опит да се предаде?А как ще обясни грима?
И изобщо! Преди дни можеше. Тогава лицето беше на наивно момиченце; объркано момиченце, което един вид е претърпяло злополука, но сега...Такова лице не можеш да имаш случайно. „Как така! Не можеш да имаш случайно! Какво значи! Как изобщо ми хрумна!”Не можеше да си отговори. Не бяха я учили на това, но лицето й знаеше. Все повече погледи я фиксираха. Децата си шепнеха, сочеха я. Скоро платформата щеше да стигне до КПП-то и дори проверяващите да махнат да минава, децата щяха да я спрат. „Такова лице не можеш да имаш случайно, нито случайно да ти се размине...Ако го имаш!”Страхът изчезна. Изпълни я гордост.„Чакаш ли ме, Хуан!”Вече знаеше как ще постъпи. Като него. Като Кристин. Ще удари, ще побегне. Любопитните очи на съучениците пълзяха като бръмбари по нея. Изсмя се. Свали маската. Децата извърнаха засрамени погледи. Платформата спря. „Сега, сега трябва да побягна.”Но краката й не я послушаха. Омекнаха. Помисли си, че това е края. Падаше, но единият проверяващ я пое в ръце и я понесе към служебната кола.

Маските (7)

7.


За Витус, Кристин беше жена.От първата им среща. Не успя да приеме, че е Същество, че е от Третия пол.Стана случайно, никой от двамата не търсеше близост. Кристин трябваше да му е само настойник.Допряха се в асансьора, кабината беше тясна.Кристин изхълца, засмя се късо, погледна го косо.Имаше черни очи, а в тях пламък.Пламъкът надменен, но зад него въпросителна и плахо чувство.Стори му се, че вижда устните й под маската. Тънки и широки устни сега изписали изненада.Топла вълна го обля, почувства, че облива и него.Глупаво беше. Токът прекъсна за секунда. Първобитният асансьор спря, след което тръгна с подскок.Кристин ли загуби равновесие или Витус?Или и двамата?Нелеп инцидент. След десет минути бяха забравили за него.Стигнаха дома й. Настаниха се в кухнята, на масата до прозореца.Кратко, неловко мълчание. Срещащи се погледи, които не знаеха къде да се дянат. Кристин направи кафе. Попита нещо, което не я вълнуваше. Витус и отговори механично. После пак помълчаха, след което Кристин го попита:-Боиш ли се?Не я разбра. Дали говори за операцията? Да, боеше се. Нямаше си представа защо, но се боеше. Сигурно се е бояла и тя.-Знаеш ли, имаш късмет – рече му, преди да й е отвърнал: – Разгледах документите ти. Социалният ти статус не е особено висок. Да, няма срамно в това да си работник, всеки труд е достоен, но сега пред теб се откриват няколко възможности. За да станеш обикновен проверяващ се налага да учиш поне още шест месеца. За друг пост в полицията или тайните служби, поне година – две. За учител като мен – четири. За лекар – най-малко шест. Имаш ли някакви планове?Витус направи отрицателен жест.-Ама и ти си един приказливец. Но планове и аз нямах. Бях жена.„Ти си жена!” – едва не изрече Витус на глас.Жена с дълги стройни бедра и стегнато дупе. С малки гърди и широки рамене. С дълга шия и гъвкава талия, с дълбоки очи и порочна усмивка, която маската не можеше да скрие, понеже не се усмихваше само с устни, а с глас и с поглед, с потрепване на тялото.Миришеше на жена и имаше женски магнетизъм. Силен женски магнетизъм, а в плътния й глас се къдреше в игриви нотки.Седна срещу него, хвана в две ръце десницата му, погледна го в очите, рече:-Според мен си мъж и заради една формалност не биваше да се превръщаш в друго, но закона си е закон. Нали разбираш?-Да. След седмица ставах на осемнадесет, но до тогава съм непълнолетен и като такъв съм длъжен да живея при пълнолетен настойник…- Витус млъкна, разколеба се как да продължи и продължи Кристин:-А настойникът е длъжен да те възпитава, ако е мъж като мъж, ако е жена като жена, ако е от Третия пол като човек от Третия пол. Признава се възпитанието на онзи родител, при който достигнеш пълнолетие…Дядо ти е избързал малко. Трябваше да изчака още седмица преди да влезе в Камерата за анихилация, защото така те обрече да не бъдеш мъж.„Не можеше! Не можеше! Освен училище, на седмица имам четири задължителни часа по сексуална практика…Пращат ме навсякъде из града. Все някъде ще ме спрат проверяващите…”-Какво е станало с майка ти? – попита Кристин.-Инфаркт. В болницата е. Ще остане поне десет дни.-И в това време оставаш без настойник…Ама и ти си ми един късметлия! Има ли с какво да се лекува?-Моля?-Майка ти. Има ли Е – точки в Здравният кредит.-Нямаше, но й прехвърлих наследените от дядо.-Какъв син!-Имам право.-Разбира се, че имаш. Аз, не знам…Не знам дали щях да постъпя като теб. Съзнаваш, че с това си съкрати живота, нали?Витус кимна.-Операцията не е болезнена, а липсата в никакъв случай не е мъчителна. В началото може би има някаква празнота, поне на мен ми се струваше така…Играеше ли си с него. Изобщо не мислеше за операцията, преди да го заговори. Може би това беше част от възпитанието на Третия пол. И все пак тя беше жена.И то каква жена!„Красива!”Защо си го помисли. Тя беше с маска. Като него, като всички. Виждаха се очите й, челото й и ниско остриганата коса.Подстрижка първи номер. Задължителната и за трите пола. Препоръчва се да бъде неизменна част от сутрешния ритуал, но Витус понякога прескачаше, с по ден, с по два. Точно сега с три. Кристин беше стриктна, личеше.Но защо я нарече в себе си „Красива!” и какво означаваше това?-Знаеш ли, Витус, ако съжаляваш да знаеш, че няма защо…Съжаляваше, но би си мислил, че е нередно да съжалява, ако не му беше заговорила, че не бива да съжалява.-С нашия пол е най-интересно – продължи, – Мъжът има право да прави секс с жена или с такъв като нас. Жената с мъж или с такъв като нас. При нас няма ограничения. И разпределителната машина ни избира партньори и от трите пола. Ако я използваме, разбира се. Да ти напомня, че разпределителната машина е задължителна само докато навършиш осемнадесет, но ще ти препоръчам да я ползваш поне още една година. Зрялост не се добива точно на деня, а и избора на партньори е коварна работа. Какво ли не биха дали предците ни да си имаха такава машина…Витус се учуди. Кристин го забеляза.-Да. Наистина са нямали. Технологията им като цяло е била много по-развита. Но глобалната мрежа не е работила толкова добре колкото сега, а разпределителна машина за сексуални практики са нямали. Били са твърде непредвидими предците ни, това е причината.Приближи се до него.Вдъхна я цяла. Премрежи се погледа му. За миг потъна другаде.Прегърна го уж майчински.-Твърде голям си, за да те наричам: „дете мое”…Усети, че тръпката преминава и през нея.Въпреки двата ката груб плат: на неговата и нейната дреха усешаше допира в зърната й. Отблъсна го леко. Засмя се късо.-Мисля, че ще прекараме една спокойна седмица. Леглото в детската ти е оправено. Училището ми е достатъчно и поне в дома си няма да бъда педагог. Ако те интересува нещо по въпросите на Третия пол, питай ме. Ако не, бъди ми един добър гост…Чу се звук от получено съобщение. Кристин погледна пейджъра си.-Разпределителната машина е. Макар да съм на тридесет и три още я ползвам. Дано ме праща при мъж. Не знам какво направи с мен, но държа да съм с мъж. А ти? Нямаш ли днес час! Жалко ще е. Това са последните ти възможности да бъдеш мъж с момиче…или жена. Чао, чао, сега. Трябва да бързам. Този адрес е далече.Още щом затвори вратата след себе си вече му липсваше. Почувства и ревност. Не разбра добре какво е, но намрази възможния хипотетичен мъж при който отиваше Кристин и се утеши с мисълта, че разпределителната машина може да я праща при жена.   Припомни си, че още не е приключил с нещо важно.Каквото и да беше изпил дядо му, то си беше свършило добре работата. Не бе необходимо да натиска много ножа. Лицето почти само се отдели. Нямаше никаква кръв и изобщо плътта не приличаше на плът. По-точно, това не беше вече плът. Приличаше на пергамент.Не посмя да го сложи веднага. Боеше се, че няма да се получи. Това беше само част от лицето, онази част, която стоеше под маската.Отиде в банята. Застана пред огледалото. Отражението му го изненада.Като че ли беше съзрял за часове. И сега разбра много от онова, което чувстваше дълбоко в себе си. Съжали, че това лице няма да е същото след седмица, защото то изразяваше мъжа, който щеше да изгуби.Внимателно се намаза с лепило като гледаше да не премине нивото, което покриваше маската. Отгоре сложи лицето на дядо си. Притисна го.После положи маската така, че горния й ръб да стои точно върху кръпката между двете лица.Проверяващите не изискват да се маха цялата маска. Обикновено се отвързва само долния й край и се вдига.Отрепетира го няколко пъти. Гледаше отражението си все едно е проверяващ. Вдигна няколко пъти маската, не се забелязваше нищо нередно.„Колко ли държи това лепило?”Струваше му се, че лицето му е станало по-твърдо. А после осъзна, че изпитва нещо напълно непознато. Маската не влизаше в контакт с лицето му и скоро започна да чувства нещо подобно на глад, което след по-малко от час стана мъчително.Върна се в банята, отлепи лицето на дядо си и го прибра в сака. Сложи си маската, дъхът му се успокои, обля го приятна вълна. Легна и бързо заспа.Когато сутринта се събуди го чакаше бележка:„На работа съм поспаланко. Ще се върна чак в 17:00. Във фурната има полуфабрикат. И аз не знам точно какво е: ориз ли, фасул ли, нещо интересно ще да е. Виж, направи го. Да има и за двамата.”Затвори очи. Приближи хартията до носа си. Усети Кристин, но не успя да си спомни как изглеждаха очите й.Нарочно залепи лицето на дядо си върху своето. Вече беше разбрал ефекта от глада на кожата по маската. Искаше да се измъчи, че да не мисли за своята настойница. Освен това трябваше да тренира да издържа без маската.Вечерта имаше час по сексуална практика и не се видяха с Кристин.На следващата сутрин прочете:„Ти отбягваш ли ме?”А вечерта със свои пазарни точки купи бутилката вино.-Не е хубаво това – рече му тя, след като пресушиха по чаша, – аз съм учител, а ти непълнолетен. Нямаш право да употребяваш алкохол…Знаеш ли?Беше с маска. С кафявата дочена униформа на учител, което значеше: Трети пол. С вензела с три линии на дясната яка, което означаваше, че е на повече от тридесет години, а му приличаше на разголено момиче на негова възраст.Изправиха се и двамата едновременно. Прегърнаха се. Бяха един ръст, но тя крехка като тревичка. Притиснаха се. Устните им се прехапаха през маски.Тогава тя го отблъсна. Рязко.-Прекалихме, любовнико! – остро рече – Върви си в стаята. Не си го и помисляй вече.На другият ден Витус пак имаше задължителен час по сексуална практика и се помъчи да се забави колкото е възможно повече, но пак се прибра преди нея и заспа без да я види.Случи се на следващата вечер.Беше разстроена. Влезе, заключи вратата и я притисна с гръб. Постоя тъй, мълчаливо, около минута и изведнъж избухна в ридания.Прегърнаха се.-Не мога – тресеше се, – не мога да бъда все същата…Каза „същата”, говореше за себе си в женски род.-Трябваше да им преподам този урок – избухна в ридания, а когато се овладя продължи: – Убили са го. Мой ученик. Криел е, че има лице. Атавистично лице. При проверка оказал съпротива. Застреляли го. Беше на четиринадесет. Приличаше на…на…на…Май каза „на теб”, каза ли го или така му се счу.Стисна го здраво в прегръдката си. Едва не раздра с нокти маската му.С треперещи пръсти започна да го разкопчава.Паднаха на пода. Пейджъра й пищеше. Удари го в стената. Вдигна маска и голите й устни залъкатушеха по разголената му гръд надолу към слабините.Повториха и потретиха.По-спокойно и по-нежно.Вече в леглото й.Тя говореше много. Губеше нишка. Засмиваше се. Разплакваше се, че му остават още само два дни като мъж. После го уверяваше, че не е чак толкова лошо, отново му напомняше, че Третия пол имат най-богат сексуален избор. И ето: факт – тя може да бъде жена и да се чувства жена щом има мъж, като него, който да й го напомни.Да, разбира се, той няма да може да бъде сто процента мъж, дори и петдесет няма да може да бъде, но има други сексуално компенсиращи механизми…И пак избухваше в ридания.„Няма да си мъж дори на тридесет процента.”Казваше. И пак се любеха.На сутринта се плъзна като риба от леглото. Стъпваше на пръсти, опитваше се да не го събуди, но той не спеше. Поглеждаше през ресници голото й тяло.Опипа лицето си. Маската си стоеше, не бяха я смъкнали в буйната любовна игра и Кристин не беше разбрала.Чакаше я дълго да излезе от банята, но накрая заспа.Когато тя излезе беше гримирана. Нямаше атавистично лице, но беше нарисувала върху безличните си черти една много красива жена. С тъжно лице, но усмивката й го направи тържествуващо. Лице на разрушителка, лице на богиня и грешница.Тихо се приближи до Витус.Целуна го по челото, но лекичко. Да не го събуди.Стискаше маската си в ръката, когато излезе. После я захвърли.Усмихната се приближи до проверяващия. Дръпна шлема му и впи устни в неговите, след което заби пръсти в скулите му, раздра ги и побягна.Стреляха в нея. Падна по гръб. Искаше да види небеса, но видя пушеци.Заради постъпката й възпитателният процес на Витус при нея беше определен за нищожен и Витус посрещна осемнадесетия си рожден ден официално признат за пълнолетен мъж.

Маските (6)

6.


-Момчето трябва да бъде възпитавано мъжки, бащата да отгледа сина си - механично говореше Съществото, то не беше мъж, не беше и жена и повтаряше за стотен или хиляден път урока, който и Яса, и съучениците й знаеха още преди да тръгнат на училище. – Момичето трябва да бъде възпитавано по женски, майката да отгледа дъщеря си.-А вас, Съществата? – обади се Лина, отнесената, която все не разбираше нещо, все разсмиваше всички с въпросите си. И сега класа се разсмя, но смеха прозвуча някак изкуствено. Всички искаха да зададат този въпрос.-Не се казва така, Лина! – опита се да прозвучи строго Съществото, но смута му пролича, опита да върне самообладание и се върна в началото: - Момчето трябва да бъде възпитавано мъжки, бащата да отгледа сина си. Момичето трябва да бъде възпитавано по женски, майката да отгледа дъщеря си. Момчето трябва да познава баща си като свой възпитател, но не е длъжно и не е желателно да познава майка си. Момичето трябва да познава майка си като своя възпитателка, но не е длъжно и не е желателно да познава баща си. Защото, ако момче познава майка си, то би могло...Какво?-Да изпита привързаност – обадиха се неколцина. -Точно така – съгласи се Съществото и продължи: - А ако момиче познава баща си, то би могло...Какво?-Да изпита привързаност. -Излишна привързаност – поясни Съществото. – Атавистична. Чувство за притежание. --Не бива жена да принадлежи на мъж, а във всеки мъж да открие обичания - продължи. - Не бива мъж да принадлежи на жена, а да обича всяка, както би обикнал една. За това и лицата са еднакви. За да е всеки заменим и никой да не обича никого повече от дълга си към...Какво? Към човечеството. Защото обикнеш ли някого повече отколкото дълга към човечеството проявяваш егоизъм, а този егоизъм...Какво? Искам да чуя отговорите ви. -Едва не ни е заличил. -Едва не е заличил човечеството. Защо повтаряше този урок, който знаеха всички. -Днес – промени интонацията си Съществото, гласът му стана хладен. Сега приличаше повече на жена; строга, но и разтревожена жена, - може би някои от вас станаха свидетели на трагедия...
„Разбира се, че станаха! Знаеш го!” – Яса прехапа устни за да не го изкрещи.
-Един от вас е развивал атавизъм. Тъй нареченото: Лице. Защо казах „тъй нареченото”? Ти отговори, Лина.-Защото всички имаме лица – отвърна момичето.-Правилно, Лина. Атавистичното лице е различно от лицето на останалите. То е болестно отклонение от нормата. Симптом най-често на тежко и опасно за обществото психично състояние, а случилото се тази сутрин, го потвърждава. Ученикът Х. е бил спрян за рутинна проверка от упълномощени за такава лица, но е оказал съпротива и при опит за бягство е бил прострелян смъртоносно...Защо е побягнал, Яса.-Уплаши се! – извика момичето.-Беше ли там?-Да. Бях. Видях. Уплаши се.-Успокой се. Съжалявам, че си била свидетел на това...-А аз не съжалявам...-изплъзна се от устата й.
„Той беше красив!”
-Моля? Защо!Яса отведнъж се опомни. Преглътна това, което импулсивно щеше да изрече и го забрави.-Защо, Яса? – по-строго повтори въпроса си Съществото – Не те разбрах. Ти каза: „Не съжалявам.”-Той си получи заслуженото – твърдо отвърна Яса. -Похвално – недоверчиво прозвуча Съществото. – Това ли почувства?-Не точно.-Знам. Какво почувства?-Не разбрах. Но знам, че си го заслужи.
„Беше толкова красив! Защо ти трябваше да бягаш! Заслужи си го. Да, заслужи си го!”
-Може би имаш нужда от психолог?
„Той беше красив. Не би трябвало да знам, че е бил красив. Красиви са формулите и уравненията, геометричните фигури, машините, сградите. Красиви са плодовете на човешкият труд. Красиви са улиците, защото са прави и чисти. Музиката. Но лице...Различно от останалите лица. Защо реших, че е красиво? 
-Помисли и кажи, Яса! Какво точно почувства...Опитай се! Иначе се налага да потърсим помощта на психолог.
„Не искам психолог! И той е Същество. Няма да ме разбере.”
Бореше се със себе си за да не избухне в ридания. Мрачно й беше, кисело, нещо я ядеше отвътре.
Образът на момчето беше в нея. Не в главата й, в съзнанието на цялото й тяло. Изплаваше от мрака, придобиваше форма и цвят. Галеше я отвътре. И чезнеше.Далечни й се струваха реалните причини за тревога: че учебният ден щеше да свърши и на път обратно към дома могат да я проверят и да открият, че е с атавистично лице, че Съществото може да я прати при психолог и той да разбере, че има и утре, и други ден, и следващ, и следващ, в който трябва да минава покрай проверяващите, които стреляха...и убиваха.
-Чакаме, Яса! Какво почувства?   -Аз пък се стреснах! Сърцето ми подскочи – засмя се Родж.-И ти ли беше свидетел? – попита Съществото. -И аз бях – най-нагло излъга Лина и си вярваше, но всички знаеха, че няма как да е била на платформата, защото живееше до училището. -И аз – обади се някой, за да се пошегува с Лина.-И аз – обади се друг, за да не остане по-назад от останалите. -Ясно – въздъхна Съществото, - всички сте били. Струва ви се забавно, но ще ви кажа, че не е. Това е смърт. От една страна – нещо съвсем естествено. Поне няколко от вас ще изчерпат Здравните си кредити в близките 5-10 години. Няма нищо печално в този факт. Защото сме частица от Човечеството и докато е живо не може да настъпи смъртта за никого от нас...Но това момче, с атавистичното лице е прекъснало своята връзка с Човечеството и преди да бъде простреляно вече се е погубило.
„Беше красиво!”
-И да се върнем на уместният, но невъзпитано зададен въпрос на Лина, в началото на занятието. Повечето от лекарите, всички полицаи, в това число и проверяващите; ние – учителите и психолозите (с малки изключения) сме от Третият пол. Лишените от добро възпитание ни наричат: Същества.
Лина наведе засрамено глава.
-Има бащи, които умират преди да са отгледали сина си. Най-често изчерпани Здравни кредити, но понякога нелепа смърт, като злополука или случката от тази сутрин. В такъв случай, момчето трябва да бъде отгледано от майка си. И възпитано като жена. Има и майки, които умират преди да са отгледали дъщеря си. Ще се повторя: най-често изчерпани Здравни кредити, но понякога нелепа смърт, като злополука или случката от тази сутрин. В такъв случай, момичето трябва да бъде отгледано от баща си и възпитано като мъж. При настъпване на пълнолетие се правят необходимите хирургични интервенции за да се получи тъй необходимият за обществото Трети пол. От Трети пол са и нашите деца. Ние не можем да раждаме или осеменяваме, но също имаме деца. Когато и баща умре преди да е отгледал сина си. Най-често заради изчерпани Здравни кредити, но понякога нелепа смърт, като злополука или случката от тази сутрин. Но е умряла и майката на това момче...-Най-често заради изчерпани Здравни кредити...-продължи класа.-Правилно деца. Това момче се осиновява от нас. И ние възпитаваме тъй, че да бъде най-полезно за обществото. Когато майка умре, преди да е възпитала момичето си...-Най-често заради изчерпани Здравни кредити...-Да, добре деца. И ако е умрял бащата на това момиче.-Най-често заради изчерпани Здравни кредити...-Тогава го осиновява някой от нас. И го възпитава...-За полицай...-Не само. Понякога от това дете излиза добър учител, психолог или лекар.
„Той беше красив! Не знам как го знам, но беше красив!”
Вече не следеше урока. Изпусна го като последна спасителна сламка, която я държеше в реалността. Погълна я сладостният мрак на непозната лудост. Пръстът й започна да рисува по сензорната повърхност на чина. Рисувателната програма й помагаше. Никога не беше рисувала, не би и опитала, ако можеше да мисли трезво, ако изобщо можеше да мисли. Но сега се беше предала, предала на порива, който я носеше, който движеше пръстите; пръстите, с които искаше да погали това непослушно лице преди да му прошепне:
„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”
Дори не виждаше какво се получава, губеше представа, че се мъчи да го рисува. Представяше си, че го докосва. И с докосванията си го създава. Различният, атавистичният, лишеният от маска.
Образът се разкривяваше, губеше го. Сякаш отново умираше. И пак пръстите й го рисуваха, по-сполучливо от предишния път. В това време урока продължаваше:
-Остана ни малко време за един последен въпрос, който ще прехвърлим набързо. Защо пазим този атавизъм: имената си? Кой ще отговори? Ти, Спас.
-За да ни напомнят миналото, колко неразумно е било. -И още?-Защото отговорността е лична. Името е отговорност.-Да, да, но не те питах това. Отговорност е, но защо е задължителна за всеки?-Защото е наследство от миналото...-плахо продължи момчето.-Да, продължавай. -Трябва да се откажем от това наследство, за да се освободим от товара му.-Как?-Като изпълним своят дълг към човечеството. -Кога се случва това?-Когато отидем в камерите за анихилация. -Това ли е всичко? – хладно попита Съществото.-Мисля, че...Да, да. -По принцип, отговорът ти е верен – неудовлетворено рече Съществото, - но е хубаво до камерата да стигнем без да сме оставили...незавършени дела.
В първият момент на Яса й се стори да чува: „незавършени деца”, стресна се. Погледна съществото. В очите. Стори й се, че ги вижда за първи път. Имаше нещо, което едва сега можеше да нарече красиво.
Вгледа се в екрана на чина си. Оттам я гледаше момчето от сутринта. Звънеца би. Това беше последният час. Яса се пусна програмата за разпознаване. И рисунката й беше разпозната. Излязоха снимки на момчето: Хуан 000342212, просто Хуан.
„Ще ме чакаш, нали?”
Изключи чина. Беше убедена, че ще я спрат проверяващи и ще постъпи като Хуан.

Маските (5)

5.


Слушай ме внимателно сега.Трябва да следиш мисълта ми.Не се прави, че знаеш това, знаеш онова. Сигурно много от нещата, които ще ти кажа, ще ти се сторят познати, но много е важно да ги чуеш в този ред, в който ме накараха да взема решението.Да започнем от Здравния кредит.Всеки има Здравен кредит. Получава го при раждането си. Стойността му е 1000 Е-точки. Ако човек не боледува много, от лихва може да натрупа някоя друга точка.Заболи ли те гърлото, лекуват го. Струва четвърт точка, ако потърсиш помощ навреме. Закъснееш ли (зависи колко) лечението ти може да достигне 10 точки. Порежеш ли се в кухнята (зависи как) може да ти отнемат една хилядна от точката, но може и да те глобят с до 100 точки. Ако си загубил кръв, примерно. Така си прахосал ценен за човечеството ресурс. Бъбречна криза от 30 до 50 точки. Пневмония от 50 до 250, но ако закъснееш, могат да ти отнемат и всички. Счупена ключица – 70. Зъбобол от 20 до 80.Не се кокори. Разбира се, че това са приблизителни цени. Важно е това: за всяка болежка си има лечение, но трябва да се плаща. Защо? Защото здравето е ценен за човечеството ресурс и всеки трябва да е отговорен към него, защото отговорен ли си към себе си, то си отговорен към цяло човечество.Не случайно девиза на всяка любовна игра е: „Не те познавам, но ще те пазя. Пази ме и ти! Пази се да ме опазиш!“Не бива да си небрежен към здравето си или пък болнав, защото така подлагаш на риск здравето на околните.Изчерпа ли се Здравният кредит, можеш да продадеш кръв, някой орган, иначе изпадаш от системата и никой няма правото да те лекува.Ако се гърчиш от болка, единственото, което могат да ти предложат е тази камера. Погледни я добре! Оттук се отваря.Ето…Правим настройките от ей-този панел. Ето, така.Процесът е безболезнен за човека в камерата. Първо е упоен; следва анихилацията, която превръща материята му в енергия, а енергията му от своя страна захранва Глобалната мрежа.Да настроим за…нека да е за след 35 минути. Толкова имаме да си поговорим и да се сбогуваме.98 % от хората по света свършват в камера като тази. Почти всички, когато изчерпат Здравния си кредит. Някои остават без точки за лечение на 13-14 години. Родителите им прехвърлят своите за да ги лекуват и сами отиват в камерата. Някои свършват точките на 30-35. Най-често точките са изчерпани между шейсетата и шейсет и петата година. Затова и не е често срещан атавизма: Старческо лице.Старческото лице също се лекува лесно, но за колко!Човек или е стар, или не. Лицевото подмладяване е кратко забавяне на неизбежното. След месеци или година отново избиват бръчки. Ново лечение, ако имаш спестени Е – точки в Здравния си кредит, ако нямаш – камерата, но скоро с каквито и спестявания да разполагаш, те свършват и идваш тук.Здравният ми кредит е почти неизползван, но съм на години. Скоро бръчките ми ще стават по-дълбоки. Ще стават повече. И не само бръчките. Възрастта изменя стандартното изражение. За последните четири дни, пет пъти са ме спирали проверяващи и са ме карали да сваля маската. Изглежда вече и походката ме издава. Взирали са се в мен, дълго са ме преценявали, готов съм да се обзаложа, че са ползвали и някаква програма за разпознаване на атавизми.Стигне ли се да те доведат служебни лица, защото няма с какво да поддържаш повече живота си е като смъртна присъда. Поне на мен ми изглежда така.А и Глобалната мрежа, изглежда одобрява всеки сам да вземе избора си, преди да бъде този избор принудителен.Приема се за достойно да бъдеш изпратен до камерата от син или внук; да му покажеш, че не се боиш, че няма страшно, че е достойно и естествено, а ако са ти останали Е-точки да му ги завещаеш.За това е и във всеки обществен гараж има помещение с камери за анихилация.Трябва, Витус, трябва. Спомни си колко се разстрои като видя лицето си. Учили са те, че това е извращение. Още го чувстваш като такова. Още ти е трудно да повярваш, че и баща ти, някога. И всички преди епидемията имахме лица…Трябва да побързаме и да те скрием.Сега ще ти обясня какво ще направим. Ще изпия тези капки. Да, твърде червени са, а не обичам червения цвят, но да не придиряме. Били лютиви, както и да е, смъртта ще настъпи бързо. До три минути ще бъда мумифициран. Лицето ще ми е като обработена кожа…Не знаеш какво е обработена кожа ли? Е, като това, в което ще се превърне лицето ми. Ще го одереш от черепа ми с ей този нож.Няма да ме боли.И ще го сложиш в ей този сак.А трупа ми, в камерата за анихилация. Ще изчезна без остатък.Сигурно вече се досещаш за останалото. Преди излизане ще поставяш над твоето лице и под маската си, моето лице.   При проверка ще откриваш него.Не няма да падне. Ще го залепяш. С ей това лепило. Прибери тази тубичка, а иначе може да се намери във всяка аптека.Сега трябва да бъдем силни, Витус. Просто е.Стигнахме дотук, а сетне ще е по-лесно.Не си го помисляй. Мъж, а плаче!Не е плач ли? Добре.Когато някога ни задължиха да носим маските и изгубих лицето си, чувствах, че под него крия, нещо…истински различно, което трябва да опазя.Било е твоето лице.

Маските (4)

4.


Опитваше се да изключи съзнание. Да остави привикналото на ежедневните си функции тяло да изпълнява само каквото се очаква от него.Точно преди шестдесет часа в 24:00 на тринадесетият си рожден ден, както всички момичета навършващи тринадесет, получи първият си цикъл.Този белег на зрелост при Яса не закъсня с нито секунда. Иначе се случваше при някои момичета да се забави с минута-две. Повече, дори. Подобно закъснение не беше точно атавизъм, но би могло да бъде симптом за развиващ се атавизъм. Това налагаше да бъде незабавно докладвано и изследвано до откриване на причините му. Преди настъпването на часа, скришно от себе си Яса се вълнуваше, а когато цикъла започна почувства дори леко съжаление, че всичко е точно така, както трябва да бъде. Точно след 365 дни и осем часа щеше да е първият й учебно-производствен час по сексуална практика.Всички момичета от първата сутрин след навършването на 14 години са длъжни веднъж седмично да изпълняват поставената задача в този учебно-производствен час. При навършване на 15, часовете стават три.При навършване на 16 – четири. И така: до осемнадесет години. После задължителността отпада, но е желателно да се практикува всеки ден.Глобалната мрежа определя партньорите и задачата им. Насрочва срещата и следи за правилното изпълнение. Минути след като цикълът на Яса дойде, тя се замисли за следващият си рожден ден. Толкова време имаше, а тя се замисли.И почувства отвращението.То сви стомаха й и се вдигна нагоре; обля като с киселина дробовете й. За секунда я напусна, но я остави в недоумение. Защо!Сексуалната практика е задължителна за доброто здравословно състояние, а който не пази своето здраве, поставя под риск и здравето на околните.Това е безотговорно, а превърне ли се в начин на живот, вече е престъпление. „Нима аз...”Прогони мисълта, после й се приспа и легна. Малко преди сънят да я погълне се почувства вече на 14, стояща пред непознатият си партньор, погалваща лицето му, изричаща задължителната фраза:
„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”
Стресна се. Сърцето й подскачаше. Тръпки я побиваха. Помисли си, че ще остане будна до утринта, но след по-малко от минута вече спеше дълбоко.
Сутринта видя лице в огледалото. Тя беше с атавизъм. Двамата мъже в черна униформа със сребристи кантове и вензели действаха бързо. Проверяващите. Често се случваше. Поне три пъти в седмицата.Проверяващите бяха единствените, които можеха да настояват маската да бъде свалена и лицето под нея показано, никой нямаше право на неизпълнение заповедта. Имаше деца, които се разплакваха при първите проверки. В това разголване имаше нещо унизително, макар не би трябвало по нищо да се различава от медицински преглед. „Не знам как го понасят, как се хранят после, как заспиват нощем; след като цял ден са гледали голи ноздри и устни, това е отвратително.” – често си мислеше Яса, опита се и сега да мисли за това, само и само за да не издаде паниката си. Никога не беше прескачало така сърцето й. Никога не беше се чувствала като в кошмар. Никога не бе потискала тъй плача си. Искаше да раздере и маската си и онова ново лице под нея. Беше в края на колоната, надяваше се да не й дойде ред. Не всеки ден времето стигаше. Проверяващите спираха ученическите транспортни платформи, децата слизаха, нареждаха се в индийска нишка и тъй, един след друг преминаваха през проверяващия. Но когато трафикът беше натоварен проверяваха двама-трима и пускаха останалите. Яса стисна устни. Бяха проверили вече половината и продължаваха...Неизбежно щяха да стигнат до нея. Експедитивни бяха и спокойни.Дали да побегне!Ще стрелят ли? Имаха оръжия. Може би. Не знаеше. Не бе виждала да се стреля освен по филмите и електронните игри. Но до тази сутрин не беше допускала, че е възможно да види лице. Краката й се подкосиха. Проверяващите бяха проверили повече от три четвърти и продължаваха да подканят децата да вдигат маските си. „Ще побягна!”„Не! Не трябва да се издаваш! Това е единственият ти шанс!”Помисли си за лицето си. Дали можеше да му въздейства с воля! Да му върне старият вид! Навярно. Съсредоточи се!„Аз имам най-скучните черти! Чертите ми са като на всички други!”„Ще побягна!”Пред нея имаше само трима. Тогава стана нещо!Яса сподави дъх. Едва възпря крясъка си.Момчето, което проверяваха рязко се приведе, заби глава в слабините на проверяващият и докато той се свиваше от болка, то побягна. Тогава другият проверяващ стреля. Момчето се свлече. Някой крещеше. Не. Струваше й се. Крещеше тя, но наум. Момчето беше паднало по гръб, вятърът размяташе падналата маска над рамото му. То имаше нежни черти и се усмихваше, кръв се стичаше от устните по бузата му. -Хайде, хайде. Продължавайте! – заповяда проверяващият. Яса още не знаеше истина ли е това, което й се случва или си въобразява. По чудо се беше спасила, поне за днес.„Защо побягна! Защо! Щяха само да те излекуват! Щяха...”Но си припомни, че миг преди момчето да побегне се беше готвила да го направи тя. Платформата не тръгваше. Децата изглеждаха възбудени, мълчаха объркано, поглеждаха се; готвеха се да заговорят, отказваха се. После щяха да говорят, много да говорят, всяко да разказва на класа си, че тази сутрин са открили един с атавизъм, той е ударил проверяващият и са го убили. Историята сигурно щеше да бъде много разкрасена и щеше да звучи още по-невероятно отколкото и без друго беше. „Защо побягна! Защо...Щяха, щяха да те излекуват.”Повтаряше си, а вече не го вярваше, не си вярваше. Видя как постъпиха с един с атавизъм, а беше толкова, толкова хубав. Миг по-късно се шокира от собствената си мисъл. Как можа, как можа да и мине през ума това. Маските създават съвършените лица, атавизмът ги изкривява.Човечеството е наказано заради характера си. Заради престъпният индивидуализъм на съставляващите го.Така я учеха. Тя беше добра ученичка, но сега си помисли:„И все пак...Беше толкова хубав.”Сълзи замъглиха очите й. Прокара пръсти по маската си. Спомни си лицето в огледалото и си рече:
„Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”