Увехнали пламъци

Пишеше й всеки ден писма. 

Не ги изпращаше. Тя се смееше пред прозореца му, кършеше кръст на бистрото. Ухаеше зад него на опашката в хипермаркета. Разминаваха се между етажите и си кимаха. Имаше приятелка в блока в който живееше той. Очите й сиви, изразът й любопитен. Гръмогласно се смееше. Ходеше с протъркани джинси. Имаше си приятел, после друг. Той също имаше една после друга. Преди четири години пиха на една маса по чашка. Много не си казаха. Петнадесет години беше по-млада от него. Израсна пред очите му. Живееха в един квартал, през две улици. Виждаше я да лудува и крещи с приятели и приятелки. После изведнъж сякаш, за месеци от хлапе стана жена.

И неканен отиде на рожденият й ден. Дори изненадата, че го вижда беше достатъчна, а букета, подобен не беше получавала, просто й се стори сбъднат сън. Не го очакваха, и двамата. Да се имат още в същата нощ, но случи се. Вечерта беше прекрасна, приятелите й, един след друг си тръгваха. Последната й приятелка твърде дълго се задържа. После се отказа, смигна й съучастнически. Близостта на двамата се проявяваше и без да я търсят. А когато останаха сами, тя просто прошепна:

-Е, й….

И се любеха. 

На сутринта се събуди първи.

Видя букета във вазата. Беше увехнал. Цветята мъртви, ухаеха на печал.

Най-красивият аромат.