Рай или ад?

Искам да е зла и да има брадавица на носа. Устните да й са тънки и да тежи сто и дванадесет килограма, да се поти и да е досадна. Да не ме обича и да ми изневерява. С всеки срещнат. И не само да ми изневерява, а да се хвали и да ми се подиграва. Да готви отвратително. Изобщо да не готви. Да ме принуждава, аз, да готвя и никога да не харесва яденето. Да пие като каруцар и да псува като каруцар. Да е социално зло и съседите да плашат с нея децата си. По телефонът да й звънят от затвора. Да има четири деца из света. Всички метнали се на нея и да
Това е уред за изтезание. Не е жена.
Попитах я, какво ще й е, ако ме няма.
Рече кратко: „Много ще тъжа!”
Достатъчно беше. По-силно от всички възможни ридания и истерични пристъпи. Отразя ме. Небето помръкна. Покри се с облаци. Не виждах и метър от себе си.
„Ти ме мотивираш! Разбираш ли, мисия си ми! Искам да дам щастие. Цялото за което може някой да си мечтае. Не ти ли харесвам?”
Нотката на огорчението беше една единствена между милиони, но достатъчна да бъде уловена, да се забие като шило с нажежен връх, дълбоко в най-чувствителните ми центрове.
„Ако желаеш свободата си, ако я ограничавам. Виж, няма жена която да е способна да съперничи на свободата на един мъж….Иди при нея. Няма да ме загубиш. Изневерявай й понякога с мен.”
Не приличаше на истинска. Шегуваше ли се?
Не, не се шегуваше. Говореше сериозно. При това наивно. Не се опитваше с тези думи да ме манипулира. Бяха й по-сърце.
Тихо се носеше като вятър, само ухаеше, секунди преди да се събудя. Знаеше кога сънят ми е свършил и кога ще отворя очи. Миг преди да съм отворил очи, но вече буден ме целуваше. Закачливо се засмиваше. Понякога правехме любов сутрин, понякога нямахме време. Ама, че ангел, откъде се взе!
Изпълваше постоянно мислите ми, докато я нямаше. Вече осем години, а все е като първата седмица. Уморих се от чувства, уморих се от щастие.
Искам да е нормално и завиждам на всички мъже които ми завиждат.
Заключен кръг е всяка идея за щастие.
Няма бягство когато е създаден реалният му модел. Дори любовта която спасява. Ама, че съм глупав, ето я на пейката. Учениците ми от горните класове ще я изядат с поглед. В резедав костюм е и стегната коса. Прилича на делова. Толкова образи има. Винаги отгатва кой да избере за да е тази която бих желал да срещна.
Чака ме, прилича на съдбата.
Нагарча ми пред очите. Пак се чувствам влюбен. Толкова влюбен, че чак ме боли. Спира мотоциклет. Момчето с коженото яке и подмята нещо. Отвръща му. Защо не се качи на мотора и не избяга. Има винаги шансове, аз нямам….Но нека се чупи! Ще си намеря дебеланата.
„Хайде качвай се! Постъпи като лекомислена кучка! Избягай с младежа за да не съжалявам, че съм те изгубил.”
Защо не проявя кураж. Защо не избягам аз.
„Много ще тъжа!”-отекват думите й.
Няма бягство. Няма спасение.
От съседната стая чувам глъч.
Крясъци. Приличат и на аплодисменти и писъци от ужас. Подавам глава през прозореца. Виждам Караконджула на перваза. Този вече е за намалено поведение. И отдавна е. От началните класове е, но всички си го знаем. Откачено хлапе. Какво търси на перваза. Това е, мамка му, четвърти етаж.
-Влизай! – крещя му. – Ще ти скъсам….ушите….
Толкова бях вбесен, че без да искам щях да изкрещя пред децата, че ще му скъсам топките. Има обаче нещо нередно. Коленете на хлапака треперят. Цялото му тяло прилича на вдървено. Лицето му е маска на чистият ужас. Устните му свити. Не мога да видя очите му, в профил е, но знам, че погледа му е празен. Не може да мръдне. Между два прозореца е. Трябва да се пусне от един от двата за да влезе през другият. Не може да избере кой. Видял е изведнъж височината под себе си. Иначе е излязъл за да се покаже герой. Показа се за секунда една руса глава и разбрах заради кого е целият подвиг. Ако имахме дъщеря и беше одрала кожата на майка си, щях да помисля, че е нашата. Пълна умалена двойница на жената която сега ме чакаше на пейката. Караконджулът не може да мръдне. Стои парализиран и се тресе. Сигурно е напълнил гащи. Чувам пожарникарските сирени. Виждам и камиона през две улици. Вече са се обадили. Ще свалят хлапака. Русата глава пак се подава. Гледам другата русокоса на пейката. Калпазанинът стои и се опитва да вземе решение. Като, че ли се опитва да викне. Пожарникарската кола е вече почти пред училището. Не знам защо реших, да го сторя. Едва се движа понякога. Излязох на перваза. Направих крачка. Хванах Караконджула за ръката и го блъснах през един от прозорците. Трябваше да ме изпълни гордост. Сигурен съм, че русата на пейката ме видя. И не разбрах, стори ли ми се, че имам възможност да вляза през прозореца или така си помислих, сам ли се пуснах, защото нямаше да имам друга възможност да избягам или си беше нелепа злополука на каквато приличаше. Самоубийство ли беше или нещастно стечения на обстоятелствата? Не, това не успях да разбера. Последната си мисъл, помня: „Най-после.”
Пробудих се сред чудни ухания и приказно чуруликане.
Рая.
Отворих очи и видях, че главата ми лежи в скута на моя ангел. Такъв какъвто беше и преди да умра. Все още ми беше объркано. Разтърках очи. Надигнах глава и какво да видя? Четири нейни двойници стоят в кръг около нас. Гледат в мен и ми се усмихват.
Подскачам ужасен. Побягвам. Изкачвам някакъв хълм и под него виждам.
Стотици са. Една и съща. Моята мила съпруга.