Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 30

Малкото четене: Текстове от Копнежа за Растящо творчество

Драги ни летовници

Дойде време да ви запознаем с последните текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество от тази година: „Зетфон“ на Петър Вълчев, „Вълшебникът и розата“ и „Приказка за малкото мишле“ от Стефка Добрева, както и „Отделяй време само и единствено за себе си… имаш нужда!“  и „Мечтите и ние“ от Радослава Георгиева.

Насладете им се и не тъгувайте – догодина пак

Зетфон

Петър Вълчев, 18 г., ПМГ „Академик Боян Петканчин“, Хасково

18 ноември 2113 г.

– Видя ли новия Зетфон 13?

– Да, страхотен е! Холограмите му са толкова по-добри от тези на Зетфон 12.

От три дни насам слушам този разговор. Всичките ми съученици говорят само за това и за нищо друго. Много съм ядосан. Родителите ми отказват да ми купят най-новия модел на Зетфон. Толкова са изостанали. Понякога имам чувството, че все още живеят в двадесет и първи век. Срам ме е да се покажа в училище. Аз съм най-добрият ученик в целия клас, а не мога да получа дори и това. Сигурно ще ми го вземат чак след месец. Тогава обаче излиза още по-новият Зетфон 14 и аз пак ще съм изостанал. Ах, защо все на мен се случва?

– А на теб купиха ли ти го? – пита ме съученик.

– Да – плахо отговарям аз.

Сигурен съм, че се изчервявам. Може би дори се издавам.

– Може ли да го видя? – пита ме отново той.

Ами сега? Паникьосвам се. Усещам как започвам да се потя. Не знам какво да отговоря.

Има един звук, който винаги съм мразил. Този път обаче точно той ми носи най-голямото облекчение. Това е звънецът за влизане в час, а заедно с него в класната стая връхлита и учителката. Всички си сядат по местата и забравят за моя зетфон. Спасен съм… поне засега.

Това е последен час. Въобще не ми се стои в училище, но ще трябва да издържа още малко. Щом часът свърши, се налага веднага да си тръгна. В противен случай рискувам да ми зададат още неудобни въпроси.

Надявам се, когато се прибера вкъщи, роботът, който си поръчах от интернет, да е пристигнал, иначе ще трябва да си пиша домашните сам, а нямам време да го правя. Имам уговорка да играя футбол, което ми напомня да си поправя джойстика, защото копчето за шпагат е развалено, а това би ми развалило удоволствието от хубавия мач.

Пискливият глас на учителката отново ми напомня, че съм в час. Тя, както винаги, е облечена отвратително. Носи дрехи, които сигурно са били старомодни дори и през 2080-а. Някой трябва да ѝ каже, че вече не сме в ерата на таблетите. А сресаната ѝ коса? Ужас! Не вижда ли, че в днешно време са модерни разрошените прически.

– Ученици, днес ви нося един много ценен експонат – провиква се тя.

Не знам защо крещи, сякаш никой не я чува. Понякога имам чувството, че на учителите това им е вродено. Чак сега забелязвам, че със себе си тя носи епруветка, пълна с някаква течност.

– Това е вода.

– Сякаш не сме виждали! – чува се глас от задните чинове.

– Но не е такава, каквато вие вече познавате – продължи тя, а на лицето ѝ гренва усмивка, която сякаш ни предупреждаве да не избързваме с изводите. – Това е вода, запазена отпреди сто години. Тогава тя е била годна за пиене и не е трябвало да се произвежда в лаборатории, както сега. С годините обаче хората постепенно са я замърсявали, докато най-накрая е станала негодна за употреба.

И какво от това. Водата от лабораториите си е достатъчно хубава. Поредният час, в който ни занимават с глупости.

– Говори се също така, че природната вода е била като живо същество. Тя е имала сетива и е усещала случващото се около нея. Имала е и памет.

Водата имала памет!? Тази жена чува ли се какво говори. Това са небивалици. След малко сигурно ще ми каже и че Зетфон 12 е по-добър от Зетфон 13, което отново ме връща към старата мъка.

Звънецът за край на часа идва след цяла вечност, за да прекрати учителските крясъци и да даде почивка на измъчените ни уши. Веднага си тръгвам, за да не ми зададат още някой неудобен въпрос. Не знам докога ще мога да ги избягвам. По средата на пътя обаче осъзнавам, че съм си забравил зетфона. В първия момент ми хрумва да го оставя там, да кажа, че съм го изгубил, и да принудя родителите ми да ми купят новия модел. После обаче осъзнавам, че тези планове никога не стават така, както съм ги замислил. Сигурно ще ме обвинят, че съм безотговорен, и в близките два месеца ще бъда наказан. По-добре да се върна.

Всички са си тръгнали. С радост установявам, че изгубената вещ си е точно там, където я бях забравил – под чина. Дано никой не я е видял, защото иначе утре ще ме спукат от подигравки, че все още нямам най-новия модел.

Нещо друго обаче привлича вниманието ми. Учителкатаси е забравила епруветката. Става ми интересно. С какво ли тази вода е по-различна от лабораторната? Вземам я в ръцете си, за да я разгледам. На външен вид по нищо не се различава от тази, която използваме всекидневно. На мирис е същата. Страх ме е да я докосна, но съм почти убеден, че няма да почувствам нищо по-различно. Дали това с паметта е възможно? Не, не вярвам.

Внезапно чувам някакъв шум, който ужасно ме плаши. Изпускам епруветката. Цялата течност се разлива върху зетфона ми. Оглеждам се и осъзнавам, че течението от отворения прозорец силно е затръшнало вратата зад гърба ми. Аз обаче имам по-големи проблеми. Унищожих ценен училищен експонат, а най-вероятно и зетфонът ми е повреден от течността. Натискам копчето за включване. Нищо. Пак го натискам. Отново нищо. Развален е. Слагам ръце на очите си, готов да заплача.

Изведнъж долавям някакъв звук, подобен на жужене. Идва от зетфона. Екранът примигва. Не съм сигурен какво става. Пред очите ми се появяват някакви холограмни образи. Как е възможно? Не съм пускал никакво видео.

Холограмата представлява някакво планинско езеро. То много наподобява онези, за които са ни разказвали в училище. Красиво е. В него сякаш се преплитат всички нюанси на синьото. Изглежда така, все едно че облаците се оглеждат в кристалночистата вода. Небесното слънце чертае златист път по повърхността му. То е като някакъв блестящ диамант, обграден от зелените стръкчета планинска трева и озвучаван от звънливата песен на птиците. Тези езера обаче вече не съществуват. И аз със сигурност нямам подобен видео файл на зетфона. Нищо не разбирам. Водата ли ми показва тази картина?

В следващия момент до езерото се приближава някакво животно. Мисля, че е елен. Познах го, защото съм виждал снимки в учебниците. Жалко, че е изчезнал вид. Изглежда горд и величествен. Той сладко утолява жаждата си в бистрите води.

После до езерото идват някакви хора. Облечени са много странно. Все едно са от някой стар филм. Отпред стои един мъж и им посочва нещо. Мисля, че е екскурзовод. Изглежда така, сякаш са в музей, но на открито. Аз съм ходил единствено в Музея на софтуерните изкуства, но тук картината е много по-красива.

Един от екскурзиантите бере нещо от земята. Май са цветя. В днешно време цветя не могат да се намерят по планините, но пък могат да се поръчат от интернет. Дори може да се избере и какъв аромат да имат.

Млада жена доволно си похапва, наслаждавайки се на красивата гледка. След като свършва с яденето, в ръцете ѝ остава някаква хартийка. Оглежда се. Може би търси къде да я хвърли. Приближава се до езерото и я потапя в чистите му води.

Изведнъж хората си тръгват, но хартийката продължава да плува. Идват някакви камиони, от които слизат работници. Те започват да строят нещо. Мисля, че е фабрика. Всичко е толкова шумно. Те пренасят строителни материали. Копаят в земята, където грубо забиват основите на строежа. Зелените стръкчета трева вече ги няма. Майсторите чукат, заваряват, полагат тухла след тухла. Отпадъците си изхвърлят в езерото.

Скоро фабриката е готова. Огромна е. Като някой великан. Големият ѝ комин изпушва кълба от дим. Вътре в нея машини и хора неуморно работят в екип под наслов„За едно по-добро бъдеще“. И познайте какво произвеждат – лабораторна вода.

Междувременно на повърхността на езерото се появяват няколко малки рибки. Те обаче не плуват. По-скоро безжизнено се носят по течението, обърнали корем нагоре.

Езерото вече не е така красиво. Сега повече прилича на голяма локва от катран. Сивото небе вече не може да се огледа в тъмната бездна. Вече няма цветя и птиците не пеят. Единственият живот наоколо е този на величествената фабрика.

А, ето го и онзи елен. Той отново се приближава до езерото. Отпива от отровата, в която са се превърнали водите му. Не след дълго пада мъртъв върху разкопаната земя…

После картината се изгубва. Екранът на зетфона изгасва. Сигурно вече няма да мога да го включа.

 

~ ~ ~ 

Вълшебникът и розата

Стефка Добрева, 23 г., СУ „Св. Климент Охридски“, София

Веднъж намерих роза,

самотно стъпкана

между пътеки.

А на стръкчето ѝ голо

висеше скъсана

бележка:

„Ти си моето начало

в края“.

Малко по-далече

– някъде вляво –

беше излетяла

хартийката със име „Галя“.

Помня,

че в този ден беше студено

и локвите се пълнеха с дъжд.

А розата лежеше

тъжно победена,

поръсена със пръст.

Тогава отнякъде

дойде вълшебник,

за да събира лъчи.

В калта по пътя

той се спря

и погледна разтопено

крехките бодли.

Взе розата и се зачуди

как може красотата

на цвете

да бъде за някого

глупост.

И с тази своя лудост

той донесе светлина

и утеха.

А розата,

като по чудо,

в ръцете му оживя…

за да бъде

нова

надежда.

Приказка за малкото мишле

Имало едно време едно малко мишле…

То било толкова малко, че когато валял дъжд, само няколко капки да паднели върху него, и то ставало вир-вода. Но това мишле не било обикновено, защото колкото било мъничко, толкова голямо било и неговото сърчице.

И точно това сърчице му показвало кое е добро и кое зло в гората на сънищата. Това била гората, в която мишлето съградило своя дом. Всеки ден то се събуждало с усмивка и отивало да събира прашеца на цветята, защото мечтаело някой ден да има къщичка, която да е много шарена и отрупана с всички възможни цветове.

Един ден, както си вървяло по пътечката, малкото мишле забелязало едно тъжно цвете. Мишлето попитало:

– Защо, цвете, си тъжно, като си толкова красиво?

А цветето през сълзи отговорило:

– Защото моята дъга не се е показвала от дълго време и ще загубя своите цветове.

Мишлето тъжно казало:

– Не плачи, аз ще ти помогна.

Погледнало и другите цветя – и те били тъжни и с оклюмали цветчета.

– Тогава, цвете, кажи ми какво да направя, за да дойде дъгата?

А цветето отвърнало:

– Трябва да изгрее нова и истинска любов в сърцето на някого.

Зачудено, малкото мишле попитало:

– А какво е това любов?

Цветето през смях казало:

– Нима ти още не си познало любовта, тогава я търси, търси, и тя ще дойде, дори без да я очакваш.

Озадачено, мишлето започнало да търси някакви знаци, нещо, което да подскаже къде е тази любов. Така дни наред търсило, но не открило нищо, нито капчица любов, а неговите любими цветя били все така тъжни. Отчаяно, то решило да се разходи и да потърси самò дъгата. Вървяло ли вървяло и на пътя му връхлетял стихиен вятър, той бил толкова силен, че мишлето се блъснало в един дънер и се скрило под него. Като утихнал вятърът, то продължило и вървяло ли вървяло, докато насреща не му се изпречила гъста мъгла и то се загубило. Отчаяно, то вървяло напред, но не виждало нищо. Изведнъж се наболо на един голям трън и изпищяло, но никой не го чул в мъглата. То се чувствало толкова само и толкова безпомощно, затова решило да поспи за малко, докато се махне мъглата.

Когато мишлето се събудило, слънцето блестяло много силно, а някакъв силует срещу него се усмихвал. Това била една малка мишка, толкова красива, толкова сияйна. Тя тихо му прошепнала:

– Много дълго спа, сега вече е ден и можеш да търсиш дъгата заедно с мен.

– А ти откъде знаеш, че търся дъгата? – отвърнало мишлето с трепнещо сърчице.

– Ами цветята ми казаха, затова – да я търсим заедно!

Мишлето подскочило от радост, голямото му сърчице забило толкова силно, че щяло да изскочи, а усмивката изгряла на лицето му. Изведнъж завалял дъжд, топъл дъжд, и двете мишлета бързо изтичали да се скрият под един храст.

След малко дъждът спрял и се появила дъга, толкова голяма и красива, и двете мишлета се прегърнали от щастие, а сърчицата им… те прескачали. Тогава малкото мишле си помислило: „Нима аз намерих любовта? Това огромно щастиетова ли означава?“

Така двете мишлета щастливи продължили напред, неосъзнавайки, че са открили истинската любов, тази, която се помни цял живот и за която си струва да изминеш всички препятствия.

~ ~ ~

Отделяй време само и единствено за себе си… имаш нужда!

Радослава Георгиева, 21 г., ТУ – Варна

Когато забързаното ежедневие те подчини на своето еднообразие и сивота, когато дните завършват с непоносимо отегчение и умора, когато дойде моментът, в който кажеш: „Не мога повече!“. Ето точно в този момент помисли за себе си, за да осъзнаеш, че и ти имаш нужда от собствено време, посветено само и единствено на теб самата.

Хайде сега просто отдели един почивен ден за глезотийки, които да те ощастливят. Нека тази почивка бъде наистина разтоварваща, за да може да даде и тя своите плодове. Отдай се на любимите занимания, на точно онези, които гледаш да не практикуваш, защото все някой е около теб или нямаш време, или просто не е дошъл моментът.

Направи всичко, което искаш, без да се съобразяваш, разбира се, желателно е денят да е наистина само за теб и да правиш неща, които обичаш, да си сама и спокойна. Сготви си нещо вкусно (ако обичаш да готвиш, разбира се), отиди на масаж, направи си красив маникюр, слушай любимите си песни на усилена уредба, танцувай както ти си знаеш, разхождай се гола у дома, гледай филми и какви ли още не неща, които не правиш всеки ден.

Отдай се само на приятни занимания, които да те разсеят от иначе еднообразното дотягащо ежедневие. Определено имаме нужда от такива моменти, в които се чувстваме наистина свободни и някак щастливи от всичко, което правим. Забравяш за задълженията и се отдаваш на всичко, което иначе не можеш да си позволиш, защото винаги изскача някаква пречка или ангажимент. Така се отпускаш от всички нерви и стреса на забързания свят и се предаваш доброволно на хубавите страни, за да те зарадват.

След един такъв ден ще се чувстваш наистина отпочинала и като нова дори, всички ядове и грижи ще са заличени и ще имаш енергия и хъс за предстоящото. Пробвай и сама ще се убедиш в прекрасния ефект!

Мечтите и ние

Всеизвестен факт е, че мечтата в повечето случаи е название за нещо, което адски много искаш, но като че ли е недостижимо… Това е, защото всички се подчиняваме на един всеобщ принцип – да се мисли, че мечтите остават недостижими и са само плод на въображението ни.

Е… нека се замислим, защо тогава ни е да мечтаем и безсмислено да се товарим с нещо такова, което няма да бъде реалност никога?!

Затова всичко е вътре в нас! Ако сами вярваме в себе си и в това, че можем да постигнем мечтите си, то те няма да са мечти, а жива реалност. Разбира се, говорим за онези мечти, които спокойно можем да наречем цели и амбиции. Тези, които сауспех, добро семейство, щастлива любов, верни приятели и дори материалните неща. Защо трябва да се ограничаваме във всеобщото разбиране, че мечтите си остават мечти завинаги?!

Хайде стига глупости! Човек сам се изгражда като характер и личност. Сами правим избори, за които след това сами трябва да поемем отговорност. Тънката граница е в това какъв ще е твоят избор: да си един от тълпата или този, който може да бъде различен и да вярва в себе си и успехите си. От нас самите зависи какво и как ще постигнем. Никой няма да дойде да ни се помоли да ни помогне да сбъднем мечтите, да достигнем успеха и т.н. Всичко е във вярата, амбициите, труда, упоритостта и най-вече силата да преодолееш дори трудните моменти, именно защото знаеш, че са моменти, а не вечност.

Вярвайки в себе си, ще повярвате в успеха, а когато повярвате в него, той ще ви се отблагодари с редица успехи. Работете върху себе си, давайте всичко, влагайте емоция в това, което искате и вършите. Позитивното отношение към целите води до тяхното осъществяване, а кой не би искал да е успешен и удовлетворен от себе си и живота си? Животът ни е онова, което ние градим, онова, което ние сме избрали, и ако се замислим, ще открием много моменти, в които сме направили избори, за които дори не сме се замисляли до какво биха могли да доведат, или такива, които сме направили просто защото така са ни посъветвали. Изборът е онова право, което никой никога не може да ти отнеме, но и онова, за което сам носиш отговорност, стига да си готов за това.

И ако вярваме, че сме в правилната посока, то тя наистина ще е такава, ако правим онова, което ни допада, то ще ни се отплати, ако сме позитивни, ще ни се случват позитивни неща… нали знаете… каквото повикало, такова се обадило!

Малкото четене: Социална фантастика

Приятели,

Представяме ви едно от осемте тематични встъпления към „За спасяването на света“ – антология, която въплъщава лицето (или поне 48 различни лица ) на поредица „Човешката библиотека“.

Ако пожелаете да споделите и ваши препоръки в този поджанр на фантастичното – добавете ги долу. Ние винаги търсим още. Може да включим предложенията ви в следващите издания на „За спасяването“.

И още: Продължаваме да събираме поръчки за хартиеното издание на антологията. Ако го искате – пишете ни.

~

Социална фантастика

Атанас П. Славов

Когато Фантастичното, внедрено в отразяване на действителността, представлява социален процес (изобретение, стихия), който променя познатата ни реалност или поражда неочаквано бъдеще, това може да се определи като социална фантастика.

Огромен е списъкът на произведенията, разглеждащи различни състояния на социума, различни интерпретации на бъдещото общество. Цяла плеяда талантливи писатели от десетилетия развиват темите и подходите за моделиране на едно вероятно антиутопично бъдеще, заложени от „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, „1984“ на Джордж Оруел и „Ние“ на Евгений Замятин. В този поток, породен от тревожното социално мислене на предупреждението, се откроиха шедьоври като „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри и „Унищоженият“ от Алфред Бестър, „Сънуват ли андроидите електроовце?“ от Филип Дик и неговата екранизация „Беглец по острието“ от Ридли Скот.

За съжаление, тази блестяща вълна от творби, създадени с много любов и болка по загубената човечност, отприщи мътен поток от подражания и „продължения“, които превърнаха антиутопията в „задължително упражнение“ по „справедливо моделиране на бъдещето“ – нещо като узаконяване на неизбежното зло в „края на историята“. Във филмите пък това упражнение наблегна на приключенската възможност „добрият боец“ от упадъчното общество да трепе безнаказано злодеи. Постепенно се стигна до израждане на направлението и принизяването му до жълта субкултура. Неолибералната пропаганда подхвана вече падащото знаме на антиутопията и го превърна в художествена прислуга на любимата си теза: „Да, светът на пазарното общество е несправедлив, защото отговаря на зверско-егоцентричната човешка природа, но поне това е едно честно моделиране на бъдещето, без заблуждаващи утопични измислици“.

С този извод не са съгласни не само източните писатели фантасти, свързани с левия модел на футурологично мислене. Множество западни автори предложиха позитивна гледна точка към бъдещето. Урсула Ле Гуин в романа си „Освободеният“ даде визията на едно хоризонтално общество (със съвременен етикет бихме го определили като „анархистично“), което не се нуждае от пазар и йерархии, за да функционира успешно. Във втория цикъл от сериала „Стар Трек“, „Следващото поколение“, има епизод, в който жители от нашето време са съживени през ХХІV век и ужасени узнават, че пари вече не съществуват и хората се оценяват по стойността на техните дела и творчество, а не по богатствата им. Още по-далеч отива Грег Беър в романите си „Еон“ и „Вечност“, където моделира град на бъдещето: там всички материални блага се синтезират с технологии, хората определят своята значимост единствено чрез идеите и оригиналността на творческите си замисли, а цялата днешна парично-финансова система е само част от историческата памет.

Тук непременно трябва да споменем руския философско-социален фантаст Иван Ефремов. Той изгради уникалната визия на „Мъглявината Андромеда“ и „Часът на Бика“: свят, в който човечеството представлява планетарен колектив от ярки индивидуалности, общество, в което никой не притежава другия чрез зависимости или власт и където творческото развитие на всеки е условие за творческото саморазвитие на всички, без това да води до антагонистични конфликти. Тези, които побързаха да сложат книгите на Ефремов в категорията „комунистически утопизъм“ и да ги приемат за исторически отпаднали от хода на историята, не са видели не само елинизма и индо-философската трактовка в модела им, но и най-важното: бъдещият свят на Иван Ефремов е възникнал не поради „победата на комунистическата партия“ – а поради „движението по спирала“ към по-висше състояние на чоВечността, поради успешното намиране на пропорциите между биологическата матрица на човешките импулси и самовъзпитанието, самоусъвършенстването. Или както казва писателят: „мярата“.

Това е истинският успех на социалната фантастика – да прилага Фантастичното по закона „Какво би било, ако…“, и да експериментира, да търси и опитва нови възможности.

Именно това правят авторите от по-ново време. Виктор Пелевин например освежи Оруеловата традиция със S.N.U.F.F.: роман-памфлет, сатира със заложен в самата реалност неочакван изход от кризата. Дейвид Зиндел в трилогията си „Реквием за Хомо сапиенс“, устремен към художественото доказване на позитивни идеи, изгради образ на „човек-утопия“, личност, в чиято мирогледна система се съдържа проект за по-висше състояние на чоВечността.

Накрая трябва да споменем и приложенията на Фантастичното към други сфери на реалността, които пораждат социална фантастика. Това може да са нови технологии, променящи структурата на очакваното бъдеще, както е в романа на Николай Теллалов „10 на -9“ – заради ситуациите, в които нанотехнологиите подлагат на „изпитание чрез възможности“ цялото човечество.

Писателят фантаст има божественото право да въвежда Фантастичното директно в етиката на човека: в „Корабчетата и водата“ и „Огнище върху кулата“ Вячеслав Рибаков представя бъдеще, в което всеобщата телепатия прави лъжата и злонамереността невъзможни.

Интересно е приложението на етическото моделиране във фентъзи романите, когато доведе до истински социални изобретения. Пример за това е романният цикъл „Мечът на истината“ (да не се бърка с едноименния сурогатен телевизионен сериал). Там авторът Тери Гудкайнд въвежда „магически инструмент“: Майката Изповедник, чиято магия не допуска лъжа и по този начин конфликтуващите страни са изправени пред „гарантирана абсолютна правдивост“. Такъв персонаж (въпреки обременяващите последствия за самата жрица) представлява истински етически регулатор на обществото, за който би си мечтал всеки социум в нашия пронизан от лъжи и манипулации свят.

Даването на пример от жанра фентъзи (макар че тук прилагането на Фантастичното не е по нормите на науката, а на мита и приказката) припомня за още нещо – полифункционалността на социалната фантастика. Тя е разпространена не само сред всички литературни направления (колко струва само сатиричната повест на Евгений Лукин „Ще се лекуваме“, в която добралият се до властта менте-психиатър гради диктатура чрез психиатрични диагнози, а репресиите имат вид на „лечение“!). Тя се съдържа и във всички видове изкуство. Нямат брой филмите, живописните произведения, дори музикалните пиеси по теми от социалната фантастика. А в литературата се изявяват не само автори от „гилдията на фантастите“ – пробват се и творци с всемирно признание: „Игра на стъклени перли“ от Херман Хесе, „Островът на естетите“ от Андре Мороа, „Фатерланд“ на Робърт Харис… Не губят интерес към темата и именити съвременници като Умберто Еко и Джон Фаулз.

 

Препоръчваме ви и:

„Патент САС“ – новела от Светослав Минков

„Пътят на Икар“ – роман от Любен Дилов

„Руфо, червенокосия“ – роман от Иван Мариновски

„Къртицата“ – роман от Любомир Николов

„Убийство в Ню Бабилон“ и „Смърт в раковината“ – повест и роман от Агоп Мелконян

„Хомо Булгарис“ – роман от Владимир Писарски

„Диви теменужки“ – повест от Елена Александрова

„Всичкият блясък на Злото“ – роман от Николай Светлев

„Отвъд пустинята“ – повест от Атанас П. Славов

„По кабела“ – разказ от Алек Попов

„Приказка за поета“ – разказ от Александър Карапанчев

„Бетонната фея“ – роман от Иво Беров

„Ортодокс“ – роман от Григор Гачев

Deja vu – разказ от Христо Карастоянов

„10 на -9“ – роман от Николай Теллалов

„Тревожно настроение“ и „Шампионите“ – разказ и повест от Георги Малинов

„Те не вярват в приказки“ – повест от Мартин Петков

„Плът от плътта“ – разказ от Светлана Алексиева

„Синдромът Ируканджи“ – разказ от Александър Лютов

„Дивна“ и „Непоискано добро“ (част I и II) – романи от Светлини сред сенките

„Завладей българите!“ – роман от Адриан Лазаровски

„Парченца смърт“ – разказ от Мария Белчева

„2066“ – роман от Александър Томов

„Кастинг за месия“ – роман от Петър Делчев

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Август дойде – не Цезар  :) – слънцето дойде и победи. И в чест на лятното тържество на светлината над дъждовете ви представяме следващите трима  отличени автора от Копнежа за растящо творчество: Лиа Лазариди с „Послание към хората на земята“ , „Чуйте ме!“ и „Моята мечта“, Снежана Ташева с „Ако книгите се пишеха самички“ и Моника Борисова  с „Малкият Ники“ .

Послание към хората на Земята

Лиа Лазариди, 11 г., ОУ „Княз Александър I“, Пловдив

 

Ний сме хора от Земята,

възрастните и децата,

и зависим от парите

е светът. Но не добрите.

Отрязват се гори, дръвчета,

замърсяват се градчета,

хората умират,

някои пък свободата избират.

Защо? Безпорядък тук цари,

светът се ръководи от пари.

Не играйте със природата игри

заради тези зли пари.

Какво ще стане, не знам,

но ще се опитам най-доброто на планетата да дам.

И ще започна със това послание,

с надеждата да извърша добро деяние.

И ще започна с това: Защо сме създадени?

Защо са ни толкова блага дадени?

Защо все търсим богатство – ново и ново,

като имаме всичко от природата наготово?

За нещо помислете,

пък ако искате ми кажете.

Всичко, но не дела добри

се заплащат със пари.

Ако можехме да върнем времето назад,

бихме организирали парад

за спасяването на планетата,

яхнали на доброто каретата.

Имаме природа,

тя дава ни изгода.

Лакомия ни зове.

Опитвам се това да кажа

във тези редове.

За какво живеем?

Ако можехме като птици

в небесната шир да се реем,

волни песни да пеем

и доброто към Земята да леем,

във върховна форма може би бихме били.

Ако можеше дъжд на надежда да вали.

Ние, всички хора сме едно цяло.

Ако можехме да въплъщаваме цвета на истината – бяло…

Светът зависи от децата.

Те го покриват с елхата

на здравето и истината.

Но лошите все още таят в себе си вината.

Мечтая за един по-искрен свят.

Лъч топлина на всеки бряг

ще озарява къщния праг.

И като вълшебство пухкав сняг,

ще ни обвива в пелерина

всяка година.

Усмивка да подарим,

любов да дарим.

За милата ни планета,

идеята за спасяването на света от парите не е нелепа.

Не е нужно само да седнем под бор

във просторния двор,

a да направим нещо,

за да няма повече в света нищо зловещо.

И след като изпълня идеята на това послание,

светът ще ни заслепи с още по-голямо очарование.

ЗА МОЯТА СКЪПА ПЛАНЕТА!

 

Чуйте ме!

 

Чуйте ме!

Чуйте ме, хора добрички,

това трябва да бъде чуто от всички.

Не се цупете и не мърморете,

а реда в планетата оправете.

Живеете в нея,

пазете я, това е моята идея.

Да започнем с въпроса: „Защо една банкнота

ни ръководи живота?“.

Ах, тези подли пари!

С тях доброто навсякъде гори.

Като се замислим, изглежда,

че вече за мирен живот няма никаква надежда.

Не, не е така!

Ако подадем на някого ръка

и спасим света от парите,

всичко ще продължи като в игрите.

Някои хора се подлагат на мъчения вековни

и всичките им дни са жаловни,

а други пък се хвалят с вещите си върховни,

но самите те са бездуховни.

В Африка дечицата рано умират

и не могат те съдбата си да избират.

Да помислим и за тях,

тези наши действия са грях спрямо тях.

Но има и хора,

които даряват без умора.

Не са всички по Земята, не,

не се заблуждавай, ти, дете!

Посланието ми е за мир,

не бива да сме свидетели на този нечовешки пир.

Не се страхувам да кажа това на когото и да било,

за мен важното е да извърша добро.

Затова, нека да се съберем голяма група,

че алчността навсякъде се натрупа.

Всички се делят на бедни и богати,

кой изрече тези думи глуповати?

Кажете ми защо се обявяват войни?

Надали

нещо хубаво се случва.

Право в сърцето на честността това улучва.

Нека да се хванем всички

за ръчички.

И така всяка вечер засмени звездички

ще стъпват тихо и ще ни спохождат по терлички,

защото вече по-добър ще е светът,

и ще е уютен и приятен за живеене кът.

Благодаря ви, че ме чухте за малко,

смятам, че така за никого няма да е жалко…

 

Моята мечта

 

Едва ли на Земята има човек само с една мечта. Пък ако има, това не означава, че ние не можем да мечтаем. Смятам, че когато човек живее с мечти, той може да ги постигне с труд. Мечтите те мотивират, а може и понякога, ако тръгнеш след тях, да останеш разочарован.

Ето и част от моите мечти:

Нямам само една мечта, а ако някой ме пита, сега си пиша речта.

И така…

На сирачетата да подам ръка,

да спася света от парите,

не е както във игрите,

да измисля лек

за болестите на всеки човек,

да застрелям с усмивки

всички хора, деца и бъбривки,

да сме всички щастливи,

а децата – ученолюбиви,

да направя с 500 000 тома библиотека,

за да четат всички – нека,

да си имаме просторна къща,

и мисля, че чарът на Земята се възвръща.

Но въпросът е „Една мечта“,

какво да правя сега?

Ще ги съединя тогава,

когато седна на пъстрата морава.

За тази огромна мечта

вече си довърших речта.

А може би не толкова огромна, но пак е мечта. Това нали е само една част…

 

~ ~ ~

 

Ако книгите се пишеха самички

Снежана Ташева 27 г., СУ „Св. Климент Охридски“, София

Сандро се събуди рано сутринта – около единайсет часа. Протегна се, изръмжа и разтърси чорлавата си черна коса. Днес беше ден за писане, но вече не смяташе да драска като идиот по хартията или пък да трака по клавиатурата като побъркан. От десетина дена беше горд собственик на Миниатюрна работилница за писане, известна още като „Машината“ в творческите среди. Въпреки че името ѝ беше глупаво, машинката се беше превърнала в най-добрия приятел на писателя – сама развиваше идеята, граматиката и правописът ѝ бяха безупречни, а най-хубавата част беше, че собственикът ѝ можеше да редактира всичко, излязло от нея, според вкусовете си. Тя съчетаваше в себе си най-модерна компютърна технология с вграден изкуствен интелект, връзка с най-големите библиотеки за художествена литература в Мюнхен, Ню Йорк и Сидни и най-добрия творчески софтуер, разработен от такива светила като новата надежда на полската фантастика Анджей Лепак, родния писател Джузепе Мацини и американеца Пол Сандерс.

Сандро се надигна от леглото, направи си кафе с машината за еспресо и седна пред терминала.

– Добро утро, Мини! – поздрави той, докато хващаше косата си с ластика.

– Добро утро, шефе! – отвърна му топлият контраалт на машината. Той за пореден път се възхити на мекия ѝ глас, който създаваше илюзията, че има жена в стаята. Младият писател обичаше вдъхновението му да се лее под действието на неуловимото дамско присъствие, но мразеше ефектите, съпътстващи наличието на истинска жена – вечното мърморене, космите, задръстващи каналите в банята, и търчането до магазина в седем сутринта за дамски превръзки.

– Е, Мини, ще работим ли днес?

– И още как, шефе! Нова идея ли имаш?

– Да. Имаме четири дни да сътворим нещо гениално.

– Окей, записвам. Може да я кажеш вече.

Младежът се усмихна на последната реплика – хитрушата беше проектирана да се преструва на секретарка от плът и кръв, затова понякога се изразяваше крайно неспецифично за машина. Всъщност тя записваше целите разговори с автора, защото винаги имаше вероятност той да каже между другото някоя идея, към която да иска да се върне после.

– Добре – промърмори Сандро след кратък размисъл. – Ще пишем любовна история с фентъзи елементи. Работно заглавие „Любовната история на Джак и Джил“.

– А защо Джак и Джил, шефе? Не е ли по-добре да използваме наши си, италиански имена?

– Италианските имена не са модерни сега – тросна се Сандро и продължи поучително: – Имената трябва да са международни, за да се покаже колко е космополитен авторът, а и читателите му. За предпочитане е винаги да се избират такива имена, все едно героите живеят в Ню Йорк.

– Добре, шефе. Отбелязах си – каза делово Мини като истинска секретарка.

– Минаваме нататък – прозя се Сандро. – Основни компоненти – любовна история и фентъзи приключение. За Джак и Джил вземи стандартния тест за съвместимост на расите и подбери две различни раси оттам. За днес искам да ми опишеш двамата герои и срещата им.

– Окей, шефе.

– Сега излизам, като се върна привечер, ще ми кажеш докъде си стигнала.

Мини се залови незабавно за работа, а Сандро започна да се приготвя за излизане. Взе душ, среса си косата, облече ластичен клин и фланелка и отиде да хване аеробуса за града. Градският транспорт беше учудващо редовен за предградията на Милано, затова само за десет минути младежът успя да стигне до Пиаца Дуомо. Отиде на пазар, след това му се обадиха да го поканят на купон…

Прибра се с последния бус някъде по малките часове и едва успя да улучи вратата на къщата си. Свлече се на леглото и моментално заспа, без дори да си събуе обувките.

На следващия ден се събуди със страшен махмурлук, който заля с олимпийско количество кафе, и седна да инспектира прогреса на историята си. Поинтересува се от броя написани знаци и думи, после се опита да издуха падналите пред лицето му кичури коса, които му пречеха да размишлява.

– Искам различната расова принадлежност на двамата герои отначало да раздели влюбените, но обстоятелствата да ги съберат – каза, щом успя да изтрезнее достатъчно, за да си събере мислите. След това реши, че е гладен, и излезе на пицария с приятелите си.

Върна се по-късно вечерта, а машината беше приключила с писането. Когато обаче поиска да погледне готовите страници, откри, че достъпът му е блокиран.

– Vaffanculo! – ядоса се не на шега. – Cazzo di Budda! Porca madoska! – редеше и риташе корпуса. Най-накрая я остави и отиде да си легне.

На третия ден пристигна приятелят му Бепе – компютърджията. Двамата заедно ръчкаха машината, а по едно време Сандро обърна цялата къща, за да намери къде е записал администраторската парола. Машината обаче не я прие, така че накрая Бепе вдигна ръце и си отиде вкъщи, за да обмисли нова стратегия. Щом си замина, машината измърка:

– Шефе, няма ли да ми кажеш какво искаш за по-нататък?

– Че каква полза има, като не мога да видя какво си написала?! – развика се той.

– Исках да те изненадам – нацупи се тя. – Но щом си решил да се държиш гадно… Ще ти покажа началото, ако ми кажеш как продължава.

В нормалното си състояние Сандро едва ли би се съгласил да го изнудват по този начин, но на следващия ден вече трябваше да праща историята. Затова след като повика още малко („Che cazzata machina!“), най-накрая даде нужните указания – героите трябваше да се измъкнат от затрудненото положение посредством находчивостта си и любовта да възтържествува накрая.

Машината започна да просветва с диодчета, след което изплю на екрана началото на историята. Сандро погледна и се втрещи – беше изпълнила всяко едно от изискванията му, обаче как…

За Джил беше избрала да е скелетка, лудо влюбена в Джак, а той на свой ред беше човек-хипохондрик, ужасен до смърт от вида на кости. Откъсът свършваше дотам, където Джил и Джак се срещаха съвсем случайно край реката – Джил миеше кокалите си с речна вода, а Джак разхождаше болонката си. Джил се влюби лудо в него и хукна да го гони, а Джак заряза кученцето и с писъци търти да бяга накъдето му видят очите.

Сандро опули очи и известно време остана замръзнал на мястото си – само болното му любопитство го възпря да не дръпне шалтера веднага. Вместо това взе двойна доза успокоителни и заспа като пън.

Няколко часа по-късно Мини беше свършила работата си. Сандро уморено се довлече до нея с лошото предчувствие, че ще види идеята си разбита на парченца, а парченцата – увесени да съхнат. И не сбърка. Ето как продължаваше новелата.

Джак бягаше от Джил колкото му държат краката, но когато стигнаха извън града, и двамата бяха пленени от зъл некромант, който искаше да извърши ритуал с тях. Затвори ги край едно езеро, за да не му се пречкат, докато се подготви, а Джак доплува до островчето в средата му, за да се спаси от Джил. Тя обаче успя да научи от книгите на некроманта как се ходи по вода и тръгна към своята голяма любов.

Джак драпаше да избяга, но Джил вече го настигаше, затова той се покачи на единственото дърво на острова в опит да се спаси. Джил също се заизкачва по дървото и когато стигна достатъчно близо, го хвана за блузата. Джак започна да се съпротивлява яростно и накрая успя да я събори на земята. Опънатият клон, на който седеше, обаче го изстреля нагоре, той прелетя над езерото и падна от другата му страна. Джил се опита да повтори номера, но нямаше кого да използва за противотежест, а пък и изглежда си беше природно тъпа, защото не се сети да вземе близкия голям камък. Вместо това опита да излезе от другата страна на езерото, но там имаше плътна невидима преграда, която не я пускаше.

През това време Джак стигна до града и вдигна на крак карабинерите, които хванаха некроманта в разгара на приготовленията, а Джил взеха за свидетел. Без да губи време, Джак се цани за хамалин на товарен бус и замина на север. След няколко месеца некромантът най-накрая беше осъден на две години в пандиза за опит за извършване на тъмен ритуал, а Джил пуснаха да си ходи. Тя намери отново книгите му и направи магия за откриване на истинската любов. Магията безпогрешно я насочи към едно селце в Алпите, където Джак преживяваше от овчарство. Джил го омагьоса да я следва обратно към града им, след което го затвори в едно мазе от страх, че може да избяга пак, докато тя търси тайната рецепта на любовния еликсир.

Тъй като беше последният ден преди крайния срок, Сандро се принуди да го изпрати, заедно с писмо, в което моли за отсрочка, за да напише нещо по-добро. Каква беше изненадата му обаче, когато получи отговора на главния редактор. “Caro ragazzo, esso e fantastico!“ пишеше той и го молеше за още разкази в същия стил.

– Опропасти ми идеята! – развика се Сандро по посока на машината, веднага щом успя да осмисли писмото.

– Не е вярно! – обидено му отвърна тя.

– А редакторът хареса бозата, която си написала!

– И ти ми се сърдиш за това?

Двамата покрещяха още малко, но най-накрая Сандро се помири с машината („Scuzi, cara.“) и я потупа извинително по корпуса. Дори обеща да ѝ купи допълнително памет, ако тя продължи да му пише такива възхитителни пародии.

И всички заживяха щастливо, с изключение на Джак, който едва преживяваше на хляб и вода в мазето.

 

Малкият Ники

Моника Борисова, 21 г., Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“

 

Беше рано сутрин и малкият Ники се беше събудил. Той изтича навън, стъпвайки с боси крачета в росните поля.

Ники нямаше приятели. Той обичаше да е сам и много обичаше гората. Ходеше там всеки ден. Познаваше цялата местност на пръсти. Зелената трева и цветенцата по нея правеха всичко наоколо да изглежда безкрайно и толкова красиво.

Най-близките същества на Ники бяха дърветата. Той се облягаше на тях и им говореше. Даваше им имена и измисляше историите им. Те бяха единствените, които го изслушваха, никога не го прекъсваха, нито му нареждаха, не го критикуваха и не го пренебрегваха.

Ухаеше толкова хубаво – на росна зеленина и най-различни билки и цветя. Беше тихо. Чуваха се песните на птичките и жуженето на малките пчелички, а в далечината – бълбукащо поточе.

Ники поглеждаше нагоре към короните на дърветата и гледаше проблясващото между клоните им слънце. Щом подухнеше вятър, се чуваше шумоленето на листата, а момченцето усещаше как хладният въздух гали бузките му. Да можеше да остане завинаги там.

Когато се прибра у дома, Ники научи, че семейството му се мести в града, където щяха да вземат и него и да тръгне на училище. Той не каза нищо, но отвътре го болеше.

Малкият Ники винаги е изглеждал тъжно дете, но все пак беше щастлив, въпреки че не го показваше. Сега обаче наистина му се искаше да заплаче.

Когато се премести в града, усещаше, че не издържа шума и хората, които си крещяха и се блъскаха един в друг. Най-много мразеше, че винаги трябва да бърза за някъде. Преди да отиде там, за него понякога „час“ не съществуваше.

Всичко изглеждаше странно и чуждо. Тези високи сиви сгради и димът, който излизаше от колите. Въздухът беше мръсен, а наоколо нямаше стръкче цвят. Свят от бетон и димна завеса беше това. Малкият Ники гледаше през прозореца как хората съсипват себе си и красотата около себе си, създавайки и борейки се за един грозен свят.

Когато ходеше в магазина със семейството си, виждаше, че навсякъде е пълно с още непознати неща. Едни и същи неща, но с различни имена. Кому беше нужно всичко това. Нима някой наистина можеше да си позволи повечето от тях.

В училище също не му харесваше. Децата там се обличаха еднакво и той трябваше да изглежда като тях, с някаква глупава вратовръзка, която го задушаваше. Ники наистина не разбираше каква е ползата от нея, както не разбираше ползата от всички неща наоколо, например училището.

Съучениците му го гледаха странно и му се присмиваха. Наричаха го Селянчето.

Учителката му задаваше някакви въпроси, на които той не отговаряше. Всъщност не отговаряше, дори да знае отговора. Родителите му го наказваха, защото бяха решили, че не внимава в час и затова не се справя с уроците. Целият свят беше против него. Имаше само едно място. Там принадлежеше той.

Един ден след училище, вместо да се качи на училищния автобус, той се качи на автобус, който караше в противоположната посока. Беше сигурен, че ще го отведе там, където иска. Всички в автобуса гледаха с учудване, как толкова малко момче пътува само. Ники седна до един старец, който можеше да мине за негов дядо.

След около час той слезе от автобуса и тръгна по пътечката, на която беше спрял. Не след дълго, тази пътечка го отведе до там, за където беше тръгнал. Ники отново видя гората и се затича към нея с отворени обятия. Нима не беше толкова хубаво. Пак можеше да прави венци от цветя, да се катери по дърветата, да играе с горските обитатели, да бере горски плодове, да пие чиста вода от поточето и да вдиша свежия дъх на природата.

Изведнъж той се спря. Знаеше, че това няма да продължи дълго. Когато се приберат от работа, родителите му щяха да видят, че него го няма. После щяха да го търсят, да го намерят и накажат. Пак трябваше да пътува с глупавия автобус до непоносимото училище всеки ден и да носи тази ужасна вратовръзка. Тогава щеше да загуби гората за втори път.

Ники падна на колене, скри лице в малките си шепички и заплака. Небето заплака заедно с него. Изсипа се проливен дъжд. Тогава той се превърна в голямо дърво, чийто корени бяха толкова дълбоко в земята, че никой не би могъл да го помръдне от там. Никой нямаше да може да го разпознае и щеше да остане там завинаги. Чувстваше се истински щастлив и свободен.

Ухаеше толкова хубаво, на росна зеленина и най-различни билки и цветя. Беше тихо. Чуваха се песните на птичките и жуженето на малките пчелички, а в далечината –бълбукащо поточе.

 

 

„Пентаграм“: електронно издание

Приятели (:

Представяме ви електронното издание на петнадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“, отново съвместно с Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“:

„Пентаграм“ – Атанас П. Славов

Автори: Атанас П. Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Вал Тодоров, Величка Настрадинова, Калин Николов, Светослав Николов, 2014

Редактори: Александър Карапанчев, Калин М. Ненов, Вихра Манова, 2014

Предговор: Калин М. Ненов, Светозар Златков, Георги Малинов, Иван Иванов, Мартин Петков, 2014

Преводач: Илка Чечова, 2014

Коректори: Калин М. Ненов, Вихра Манова, Янчо Чолаков, Александър Карапанчев, Саша Александрова, 2014

Художник и оформител на корицата: Атанас П. Славов, 2014

Електронно оформление: Александър Василев, Димитър Стефанов, Калин М. Ненов, 2014

Технически сътрудник: Мандор, 2014

Издатели: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“, 2014

За да ви пратим „Пентаграм“ (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 5 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

И сега… няколко лични думи:

Не знам откъде да започна. Да говоря за толкова близък – човек и дух – се оказва наистина трудно.

За толкова близките си – успокоявам се – ние правим малки неща, всеки ден. Мъчното идва, когато, някой ден, трябва да кажем големи неща. За да ги видим обхватно, трябва да отстъпим, крачка или левга, назад. А да отстъпим означава да се отдалечим. Което ние не искаме… аз определено не го искам, с толкова близък човек и дух.

Но дори да успея да се отдалеча, ще се препъна в следващата трудност: как да нарека „Пентаграм“.

Да го нарека „книга-събитие“ ще е подвеждащо. „Пентаграм“ не е единична случка. Той е резултатът от цял живот случки. Четиресет години безспирно, неуморимо търсене. За отговори на въпроси, които повечето от нас не задават дори в сънищата си. Например: Какви оръжия – ако изобщо – би използвала цивилизация, по-развита от нас? Къде е мястото на визионера, изпреварил недостижимо съвременниците си? Как се преживява смъртта в свят, където всичко е (осезаемо) свързано? Къде се крият вампирите – истинските вампири? И още, и още… Въпроси, побрали един живот. Такива сборници са изключителна рядкост.

Да кажа, че „Пентаграм“ е побрал живота на автора си, ще е изключителна глупост. „Пентаграм“ е подбрал: улавя някои по-ярки отговори на ония невъобразими въпроси. Да го нарека „концентрат“ или „дестилат“… май няма да е чак така непростимо.

Непростимо ще е да го нарека „блестящ образец за книга, каквато търсим в поредица „Човешката библиотека“. Първо, така бих пропуснал другата важна същност на „Пентаграм“: че той е част от една задаваща се поредица, която въплъщава мечтите на Атанас П. Славов – трупалите се цял живот – дори по-блестящо. Следете за тая нова поредица наесен и по-нататък. И второ, с някои от отговорите и решенията, които Наско предлага тук, аз споря непримиримо. Не съм съгласен с тая книга. Не я приемам на сто процента. Тя не е моята Библия.

Поне не повече, отколкото „Последният еднорог“ или „Бленуващите кристали“, или „Слънце недосегаемо“, или…

Но… я обичам. Истински много. Обичам гласа на автора ѝ и посоките, в които мислите му ме дърпат. Обичам напомнянето ѝ, че такъв човек съществува. И че щом съществува един, значи можем да станем и повече. Повече.

(Наскоро прочетох едно обяснение защо е важно да не приемаме една книга като нашата Библия, за да я обичаме истински много. Ако английският не ви затруднява, вижте го тук.)

Това, което загатнах по-горе, заплашва да ме захвърли в размисли, свързани с мен и Човешката библиотека – какво е то „образец“, какво, в крайна сметка, търся за, търся чрез тази поредица, и, и, и… А точно днес – на рождения ден на автора – мечтая вниманието ни да е върху него.

Ето го – в „Пентаграм“, на един ред по имейл от вас.

Честит рожден ден, Наско! Честит празник, приятели!

А като свършите с четенето, разкажете ни как е било. Да попразнуваме всички.

Малкото четене: Класическа научна фантастика

Приятели,

Представяме ви едно от осемте тематични встъпления към „За спасяването на света“ – антология, която въплъщава лицето (или поне 48 различни лица ) на поредица „Човешката библиотека“.

Ако пожелаете да споделите и ваши препоръки в този поджанр на фантастичното – добавете ги долу. Ние винаги търсим още. Може да включим предложенията ви в следващите издания на „За спасяването“. 

И още: Продължаваме да събираме поръчки за хартиеното издание на антологията. Ако го искате – пишете ни.  :)

~

Класическа научна фантастика

Атанас П. Славов

Всички произведения на изкуството отразяват действителността. Но научната фантастика прави това по свой начин – отразява не само видимата действителност, но и зреещите дълбоко в недрата ѝ изменения. И тъй като тези изменения още не са настъпили, а са възможни, вероятни, невероятни, въображаеми и предполагаеми, ние ги наричаме „фантастични“. Това, което в традицията на световната фантастика са правили Франсоа Рабле, Сирано дьо Бержерак, Волтер, Гьоте, след средата на XIX век все по-уверено започнаха да правят авторите на НФ като Жул Верн, Хърбърт Уелс и Карел Чапек – да разкриват изменчивостта на реалността, която научните открития и технологии преработват в нова действителност.

От другата страна на океана американската вълна от научни фантасти, в началото оглавявана от инженери и изобретатели без литературна подготовка, постепенно съзря до своя „Златен век“ и възпита поколение иноватори, които изведоха САЩ на първата линия на прогреса. Малцина знаят това, но над 700 служители на НАСА при постъпване на работа (през 1970-те) са посочили в анкетите си като мотиватор НФ (половината от тях – сериала „Стар Трек“), така че смело може да се каже: реалната астронавтика е създадена от любители на научната фантастика. Аналогична е картината и в руската космонавтика – всеизвестна е любовта на Корольов и други водещи конструктори към руски фантастични романи за пътешествия из космоса. А един Жул Верн например има в своя „портфейл“ 80 фантастични идеи.

Но какво представлява всъщност тази огромна област от културата, наричана с обобщаващото име „научна фантастика“? Това е всяко произведение на изкуството, което изпълнява художествените си задачи посредством въвеждане на Фантастичното (откритие, артефакт, процес, стихия, алтернативно развитие на реалността). И това Фантастично е измислено със спазване на законите и опита на съвременната за автора научна картина на света. Ако то е построено по законите на приказката, мистичните концепции за света, сюрреални фантазни модели или нещо друго, произведението се определя като фентъзи.

Например един от първите прочути НФ романи Ralph 124C 41+ е изграден върху отхвърлената от днешната наука представа за „ефира“, което не пречи неговият автор Хюго Гернсбек да даде име на най-голямата награда за научна фантастика и фентъзи – „Хюго“.

Фантастичното в НФ е като лакмусова хартия, която, пусната в безцветната течност на реалното битие, се обагря дъгоцветно и разкрива скритите му същности.

За желаещите да се запознаят с ярки литературни прояви на това направление, препоръчвам: „Да откриеш себе си“ на Владимир Савченко, „Недокоснат от човешки ръце“ на Робърт Шекли, „Силата на силните“ на Дмитрий Биленкин, романния цикъл „Фондация“ от Айзък Азимов, „Всичко живо е трева“ и „Отново и отново“ на Клифърд Саймък, „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри. Понякога из кръга на творците на НФ излизат такива поетични писатели като Генадий Гор и Михаил Анчаров.

По волята на автора Фантастичното може да бъде внедрено в различни подсистеми на реалността и да ги промени до неузнаваемост. Когато Фантастичното е изобретение, то „поразява“ подсистемата на техносферата и ни предлага различното ѝ битие. Прекрасен пример за това е романът „10 на -9“ на Николай Теллалов. Там фантастичната техносфера предизвиква и появата на принципно ново състояние на света и човечеството. Когато техносферата „порази“ екосферата, се ражда екологичната фантастика, която обикновено е антиутопична, но се случва и да предлага изненадващи идеи за опазване и развитие на природата.

Когато Фантастичното е социален процес, откритие или явление, променящи реалността, получаваме социална фантастика. На нея посвещаваме отделен раздел в книгата.

По-обширен поглед към горните тези ще откриете в статиите:

* „Новата роля на фантастиката в началото на третото хилядолетие“

* „Виртуалният Джони от 13-ия етаж на Матрицата“

Препоръчваме ви и:

„Фотонният звездолет“ – повест от Димитър Пеев

„Теао Немия“ – повест от Петър Бобев

„Фантастичен хумор“ – сборник с разкази от Антон Донев

„Съкровището на Лизимах“ – сборник с разкази и новели от Цончо Родев

„Сините пеперуди“ – сборник с разкази и новели от Павел Вежинов

„Хелиополис“ – роман от Хаим Оливер

„Галактическа балада“ – роман от Емил Манов

„Клонинги“ – роман от Весела Люцканова

„Пропуснатият шанс“ – сборник с разкази от Любен Дилов

„Дамата с рентгеновите очи“ – сборник с разкази от Светослав Минков

„Тотемът на поетите“ и „Космосът да ти е на помощ, Александър“ – сборник с разкази и роман от Иван Мариновски

„Орбитата на Сизиф“ – сборник с разкази и новели от Петър Кърджилов

„Психопрограмираният“ – роман от Атанас П. Славов

„Полетът на „Буриданово магаре“ – буриме от Атанас П. Славов и Александър Карапанчев

„Сонора“ и „Патрул за ада: 2 в 1“ – книги-игри от Ейдриън Уейн (Александър Султанов) и Робърт Блонд (Богдан Русев)

„Каджанга: синът на светлината“ и „Космически легионер“ – книги-игри от Колин Уолъмбъри (Любомир Николов)

„Десетият праведник“ – роман от Любомир Николов

„Татко“ и „Еволюцията“ – разкази от Ивайло Иванов

„Морска галерия“ – разказ от Веселин Маринов

„Номад: Самият пъкъл“ – роман от Елена Павлова

„Генератор на реалности“ – сборник с разкази и новели от Христо Пощаков

„Талисман на борда“ – новела от Николай Теллалов

„Матрицата 4: Резолюции“ – разказ от Атанас П. Славов

„Икосаедри“ – сборник с разкази и новели от Емануел Икономов

„Долу спи убиецът“ – разказ от Елена Павлова

„Сънувах човешко лице“ – новела от Ивайло П. Иванов

„10 на -9“ – роман от Николай Теллалов

„Как спасих света, или най-хубавата професия“ – разказ от Валентин Д. Иванов

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Случайно да не вземем да ви долипсваме, сърдечно ви поднасяме следващите три текста от Копнежа за растящо творчество:

„Другият“ на Петър Михайлов, „Самотници в пустошта“ на Ангел Назиков и „Моята родина и моето бъдеще“ на Никола Петков.

Другият

Петър Михайлов, 17 г., „Проф. д-р Асен Златаров“, Видин

Кой е най-големият ти враг?

Този в огледалото? Дали?

Кой приятел ти е пак и пак?

Същият навярно е, нали?

Кой вини те, после кой прости?

Този в огледалото? Дали?

Кой уби те, после възкреси?

Същият навярно е, нали?

Кой отказа те от 100 мечти?

Онзи ли отново е, кажи?

Вдига, спъва те, но той си ти!

Само той, до сетните ти дни…

Остава с теб! Поне го разбери!!!

Опитай се да му простиш.

В очите му вникни, и виж -

той е вътрешно красив и жив!

~ ~ ~

Самотници в пустошта

Ангел Назиков, 18 г., гимназия „Иван Сергеевич Аксаков“, Пазарджик

Последното, което помня, е как вълната ни удари. Вълна, висока стотици метри, която сякаш изригна от нищото и за няколко секунди обгърна целия хоризонт, а едновременно с това небето притъмня. Беше просто един обикновен ден в Мелбърн, който прекарвах с приятели на плажа и разпусках, когато тази вълна ни застигна. Първоначално дори не можех да мисля, щом видях това огромно, мрачно и заплашително количество вода, което идваше право към нас, но след известно време мозъкът ми най-накрая успя да произведе очакваната реакция в такава ситуация – неконтролируема паника. Едва тогава се огледах наоколо и се изправих, като хората около мен вече се бяха разбягали, а виковете на приятелите ми се изгубваха в шума на идващата вълна, макар че това нямаше значение. Дори и да можех да чуя какво казваха, това нямаше да ни спаси и вече бях разбрал, че сме обречени, но инстинктивно се затичах напред заедно с тях и огромната тълпа хора, стараеща се да се оцелее поне още един миг. Мракът около нас се сгъсти изведнъж, а шумът на тоновете вода ни застигаше много по-бързо, отколкото някой можеше да предположи, но всъщност по вида на лицата им, успях да разбера, че никой вече не чуваше този оглушителен шум. Всеки чуваше само звука на биещото си сърце, което трептеше повече от всякога, мятайки се със страшна сила в гърдите на всяка жива душа наоколо, бореща се за живот сред настаналия хаос. Най-накрая водата се добра до голямата група ужасени хора, поглъщайки и смазвайки ги едновременно, докато други бяха изхвърлени настрани от самия сблъсък на вълната със сушата, която най-силно усети силата на морето и се разтресе.

Все още не беше стигнала мен и приятелите ми, но по писъците, отекващи зад нас усещах, че не ни остава още много живот, и затова напрягах всяка една клетка в тялото ми до крайни предели с надеждата, че ще оживея дори след бедствие от подобни размери. Изведнъж един от хората до мен, напълно изгубил контрол над себе си, ме изблъска толкова силно, че ме събори на земята, а бягащата тълпа изобщо не забеляза това и продължиха бягството си през моето тяло, което ме смаза.

Болката обаче съвсем скоро изгуби всякакво значение, защото водата погълна и мен, повдигайки тялото ми, и ударната ѝ сила беше краят ми, прекършвайки ме напълно и изпращайки ме в безсъзнание…

Тишината и мракът ме обгърнаха в този момент и това продължи за доста дълъг, може би дори безкраен период от време, когато най-накрая чух нещо. Звукът ми беше познат, но не можех да определя точно от какво идва, нито пък откъде, основната причина за което беше, че беше много слаб и някак отдалечен.

Скоро след като възвърнах слуха си, обонянието ми също се задейства, от което почти веднага надуших кръв и тогава отворих очи, а една много силна светлина ме заслепи. Когато очите ми се приспособиха към тази светлина, видях, че слънцето е високо в небето и грее по-ярко, отколкото някога бях виждал, а там летяха няколко чайки. Не знам защо, но по някакъв начин, виждайки отново лъчите на слънцето, чистото синьо небе и летящите морски птици, се почувствах много добре, много спокоен и дори мога да кажа щастлив.

Именно в този момент усетих пронизваща болка, което затвърди напълно хипотезата ми, че все още бях жив и вероятно ранен. Изправих се наполовина и тогава обърнах поглед към източника на болката, който беше дясното ми рамо, раздрано, разкъсано и кървящо частично, но не това беше най-лошото. Когато го докоснах и се опитах да помръдна дясната си ръка, усетих друга болка, която беше много по-дълбока и осъзнах, че дясното ми рамо е изкълчено.

Не успях да възпра болката, която все повече изгаряше ръката ми, и изревах към небесата, което ме накара да се изкашлям. Вероятно се бях нагълтал с пясък, докато вълната е мятала тялото ми наоколо, но вече нямаше особено голямо значение какво е станало, а какво предстоеше.

С известни усилия се изправих и, стискайки зъби, превъзмогнах болката, като се огледах наоколо, за да разбера точно с какви размери са щетите, нанесени на града от връхлетялата вълна. Когато обаче се завъртях няколко пъти и направих две-три крачки напред, веднага стигнах до извода, че изобщо не бях в Мелбърн.

Отново се намирах на плажна ивица, но тя беше доста по-дълга и тясна от тази на моя роден град и след нея следваше доста обширна гора от тропични дървета, а наоколо нямаше никаква следа от сгради или някакви останки.

Къде се намирах? Как се бях озовал тук? Колко време беше минало откакто бях в безсъзнание? Тези въпроси и още много подобни изведнъж се появиха в съзнанието ми и сякаш спореха помежду си, за да решат кой е най-важният в момента, но колкото и пъти да размишлявах, стигах до заключението, че това е първият. Единственият начин да разбера отговора му беше, като обиколя наоколо и се опитам да намеря някакви следи от живот или цивилизация.

Огледах се още веднъж, след което тръгнах напред към гората, стараейки се да притъпя по някакъв начин болката, бликаща непрестанно от рамото ми, което обаче ставаше все по-трудна задача и знаех, че няма да издържа още дълго време така. Навлязох под сянката на дърветата и тръгнах напред по една едва различима сред големите храсти наоколо пътека, надявайки се, че ще ме отведе все някъде.

Убедих се, че предположението ми е било вярно след известно време, когато бях прекосил голяма част от гората и видях нещо през тесните процепи между гъсто наредените едно до друго дървета, и се затичах напред, за да мога по-скоро да разбера къде се намирах. Отне ми още малко, но най-накрая излязох от гората, която в крайна сметка се оказа далеч по-малка, отколкото си мислех в началото, и останах на място за момент.

Бях стигнал до един град, но част от него беше напълно разрушена, а останалата беше напълно пуста и в него нямаше никаква следа от живот, а наоколо беше прекалено тихо и това напълно ме обърка. Какво се беше случило? Онази вълна не е била единствената? Възможно ли беше това бедствие да се е случило на повече от едно място? Ако беше така, как аз бях единственият оцелял наоколо? Към въпросите, които се въртяха в главата ми от по-рано се прибавиха още много нови, а едновременно с това болката в рамото ми се усили за пореден път и положението ми ставаше все по-несигурно и хаотично с всяко мое откритие.

Все пак обаче реших да продължа напред, защото трябваше да се погрижа за раната си по някакъв начин, а и вече усещах доста силен глад, отстъпващ само на неистовата ми жажда, появила се преди известно време. Тръгнах напред и още в началото на града открих множество изоставени автомобили, спрени насред пътя и, въпреки че се оглеждах наоколо постоянно, стараейки се да видя поне едно живо същество, така и не открих такова, което силно ме притесняваше.

Как можеше този град да е напълно обезлюден? Изобщо кой беше този град? Не можех да отговоря на нито един от двата въпроса за момента, но и не смятах да се вглъбявам в тях, защото най-важното за момента беше да намеря някаква храна и болница, в която да се позакърпя криво-ляво. Тишината продължаваше да се стеле около мен и сякаш ставаше все по-силна, монотонна и потискаща за моята така или иначе изтерзана душа, по-объркана и несигурна от всякога.

Впоследствие се добрах до едно заведение за бързо хранене и реших да оставя лечението си за момента и да се заема с храненето, защото се чувствах прекалено омаломощен и не бях сигурен още колко можех да продължа да вървя без храна или вода. Влязох вътре и попаднах на познатата картинка – беше напълно пусто, но щом го обиколих, открих големи запаси от различни типове храни, както и разнообразни напитки, с които бързо утолих глада и жаждата си.

Беше малко трудно да се храня и пия само с лявата ръка, след като бях десничар, но успях да се справя с известни усилия, напълно подвластен на стомаха и гърлото си, чиито страдания сякаш надминаваха болките в дясното ми рамо. Когато най-накрая приключих с първата си задача, напуснах заведението и продължих напред, вече по-бодър и малко по-спокоен, но от друга страна дясното ми рамо ме болеше все повече и пак не можех да намеря мир за душата си.

Следващата ми задача беше да се погрижа за раната си, а след това да продължа да обикалям из града, докато разбера къде се намирам, или още по-добре, да намеря някой жив човек. Изпълнението на този план обаче се оказа доста по-трудно, отколкото очаквах, защото въпреки дългото разстояние, което бях изминал и факта, че слънцето вече се потапяше все повече и повече в далечния запад, така и не бях открил болница. Вместо това попаднах на нещо друго.

По пътя видях един зоопарк и по необясними за мен причини реших да вляза вътре съвсем внезапно. Вероятно душата ми се надяваше, че там вътре ще намери някоя друга жива твар, с която да сподели поне малко от болката и страданията си, защото самотата напълно убиваше всяко едно желание у мен да продължа напред.

…

~ ~ ~

Моята родина и моето бъдеще

(есе)

Никола Петков, 14 г., 73. СОУ, София

Високи планини, дълбоки езера, студени реки, равнини, доде окото стига, дори и нататък. Това е едно място с хилядолетна история и стотици тайни, обвити в загадъчност. Тук, където ние стъпваме сега, преди десетки години са бродили смели царе и безстрашни воини, които защитавали България през вековете. И сега аз (ние) съм (сме) тук и се гордея с това. Но колкото и велико да е миналото ѝ, безспорно настоящето на Родината съвсем не е толкова цветущо. Състоянието, в което се намира, се отразява както на възрастните, така и на младите и живота им като цяло – образование, работа, семейство и др. Сред мнозина се поражда въпросът дали е по-разумно да се „избяга“ в чужбина, или пък да се остане тук. Аз, като един от новото поколение, мога да кажа, че – макар и с многото време, което има пред мен – съм разгледал и двете възможни алтернативи и съм против отиването в чужбина.

На пръв поглед другите държави предлагат мечтаната кариера и добри пари. Ами щастие? Нима всички ще зарежем бащиното огнище и ще „ходим да се скитаме“ „по тази тежка чужбина“ „немили, клети, недраги“ (Хр. Ботев – „На прощаване в 1868 г.“)? Ще забравим своите корени и дори умишлено ще прекъснем връзката ни с Родината? Не мисля!

Дванадесет процента от участвалите в скорошно проучване на Националния център за изследване на общественото мнение (НЦИОМ) заявяват, че имат намерение да останат завинаги да живеят в чужбина… Представете си какво може да се случи, когато всички обещаващи млади таланти се „потурчат“ зад границата. Представете си какво ще стане в България тогава. Представете си колко много зависи от вас.

Разбирам, че някои не намират бъдещето си тук за приемливо; условията – също. В крайна сметка тези хора трябва да разберат, че не друг, а ние самите си създаваме обстановката, в която ще живеем. Невероятно, нали? Нарича се демокрация – като голям товарен кораб, разчупващ малките ледове в океана. Нека ние, единното общество, да сме този кораб – „Съединението прави силата“ не е случайно избрано.

Обаче ако се „разбягаме“, „великият“ и „непотопим“ кораб на обществото ще потъне, подобно на Титаник през паметната 1912-а година.

Обичта към родното и неговите красоти е вдъхновила мнозина. Започва се от Иван Вазов, пламенен патриот, възхваляващ България в своите стихотворения („Българският език“), разкази („Една българка“), повести („Немили-недраги“) и романи („Под игото“). Продължава се с Алеко Константинов, който освен вдъхновение, намерил и утеха в природата, когато починали родителите и сестрите му. А да не говорим за многото художници, обрисували природните феномени на страната. Свършва се – поне засега – с днешната младеж. Смятам, че тук е мястото да вмъкна цитат от мое стихотворение, писано по повод протестите в страната:

Българийо, нима твоите деца

не се върнаха от таз война?

Нима всички те измряха,

доде към славата вървяха?

(…)

Хората ти ще те дирят

и гайди ще засвирят.

Славата ти от Балкана,

остава още тя желана…

Смятам за редно да остана тук, където са корените ми, за да продължа своето вдъхновение; за да съм член на екипажа на онзи голям товарен кораб, плаващ към идеали и национални ценности, потънали в сянката на българските емигранти…

Побързайте, елате и вие… Да не утихне попътният вятър.

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Докато ние дращим на писателската работилница, на вас оставяме още няколко текста от Копнежа за растящо творчество: „Прегръдка“ от Стефанка Граматикова, „Огънят на промяната“ от Елица Баховска и „Задачите на призрака екозащитник“ от Мария Чапарова.

Слънчево четене!

Прегръдка

Стефанка Граматикова, 16 г., Първа английска езикова гимназия, София

Нарисувах я с въображението си. Беше на около 35-40, не повече. Ниска и слабичка – навярно нямаше и метър и шейсет. Ако си обуеше високи обувки, сигурно щеше изглежда като жените от списанията – толкова фина и крехка. Обичаше зеленото, защото то нежно подчертаваше тюркоазените ѝ очи. Оставах с впечатлението, че се променяха в зависимост от настроението ѝ – когато я ядосвах, потъмняваха, ставаха мътнозелени. Зарадвах ли я с нещо обаче, се превръщаха в най-красивите очи на света – чисти, светли, сияйни. На слънчева светлина дори можеше да се забележи жълто-кафява окраска в крайчеца им. Тя им придаваше топлота и очарование. Чувствам, че всичките емоции и притеснения, които погледът ѝ издаваше, бяха свързани с мен.

Винаги, когато се чувстваше напрегната, въртеше на пръст кичур от косата си. Косата ѝ бе дълга, права и мека, а цветът ѝ разкошен – цвят на мед, злато и топли слънчеви лъчи. Скоро си пусна бретон, за да прикрие един голям белег. Той беше дело на човек от уличната банда, на когото се изпречи, защитавайки ме. Такива са правилата на улицата – и на жена биха посегнали, ако им се бърка в „работата“. Но тя, разбира се, не се поколеба да рискува живота си за мен. Не се и съмнявах, че ще го направи, та нали за нея съм всичко?!

Сутрин, когато още спеше, тайно я наблюдавах с усмивка, и ѝ бях безкрайно благодарен, че имам дом и семейство. Забелязах, че има сенки под очите. Появили ли са се скоро, най-вероятно са заради мен и множеството безсънни нощи, на които я подлагам с отсъствията си. Какво да се прави – момчешка природа, все в бели се въвличам.Честно казано, не обмислям особено действията си и не съжалявам за това, което правя. На улицата нямаш място за съжаления. Угризения изпитвам единствено когато видя тъгата в очите ѝ. Тъга, примесена с болка и обич… мразя да я гледам тъжна! Не мога да го понеса! Това е нещото, което ме изяжда отвътре, а винаги причината за тъгата ѝ съм аз! Особено виновен се чувствам като ми хвърли онзи поглед, казващ „Не го очаквах от теб“. Осъзнавам, че не мога да я гледам повече така. В такива моменти правя всичко, за да върна усмивката ѝ – ще уча, ще я слушам, ще направя каквото е по силите ми, но ще я зарадвам! Ще седя и мирно вкъщи, ако трябва! Защо да не седя, та нали толкова обичам дома си… ? За щастие, винаги успявам да върна щастието в очите ѝ – може би защото съм готов на всичко, за да не я загубя…

Прости ли ми поредната глупост, тя протяга крехките си ръце, за да ме прегърне. Когато ме гушне, усещам любовта ѝ – най-чистата и искрена любов, която някога съм познавал. Знам, че всеки човек мисли, че при него чувството е най-силно, че няма жена, която да е способна да обича повече. Масова заблуда или универсална истина? Не знам. Знам само, че прегръдката ѝ ме топли. Не искам да ме пуска…

Изведнъж се сепвам, отварям очите си. Така бленуваният портрет изчезва. Започнало е да се свечерява – скоро уличната бандата ще дойде и ако още съм тук, а нямам пари, ще ме пребие. Може би ако побързам, ще успея да избягам навреме. Но как – обувките, които бяха оставени до кофата миналата седмица, пропускат, а снегът вали на парцали – декември е. Къде да отида, сираче съм! Нямам нито дом, нито роднини! Изморен съм, но пак ще продължа да ходя, пък докъдето стигна! Не ми е студено обаче.

Прегръдката на мама ме топли.

 ~ ~ ~

Огънят на промяната

Елица Баховска, 16 г., Софийска Математическа гимназия

 

 

Вървях по плажа, бавно, за никъде не бързах. Чаках. Мразя да чакам, но често ми се налага. И го правех, защото трябва.

Чаках и се разхождах, пясъкът галеше нежно босите ми стъпала, а аз не откъсвах поглед от морето. Сините вълни, така омайни, спиращи дъха, се плискаха току до краката ми. Лесно можех да се забравя в тази синева, която се простираше пред мен, само един тон по-мрачна от притъмняващото вече небе. Бели зайчета, увенчали като корони вълните, които идваха, сякаш за да ме погълнат. Имах нужда от тяхната сила.

Без да се замисля, свалих наметалото си и нагазих във водата. Вълните ме прегърнаха, обгърнаха с топлата си ласка, сякаш бях техен отдавна забравен брат. Сякаш бяха усещали липсата ми и сега се радваха да ме видят. Потопих глава и се оставих на водата да ме залее и погълне, да влезе в мен. Да ми даде кураж – щеше да ми трябва. Слънцето вече залязваше, което беше добре, защото щеше да донесе не само топла нощ, но и края на чакането ми.

Мисля, че не се представих. Казвам се Ларнас Вала. И съм Пазител на Баланса. Нека обясня – всеки сезон, всяко време, има своя сила. И нещо, в което се събира тя. Нещо, което е уникално за себе си. Нещо вечно. Моя и на тези като мен работа е да го пазим. По принцип задачата ни не е тежка. Все пак – кой би посмял да открадне някой елемент от Баланса? Кой изобщо би си помислил, че е възможно?

Но тази година беше тежка. На някого му беше хрумнало да открадне един от тях. И го беше направил. Избивайки мнозина от нашите в процеса. И сега Баланса умираше, гърчещ се в ръцете на крадеца. Защото ние не си бяхме свършили работата.

Водата още беше топла, но усещах ледения вятър по мократа си кожа. Толкова студен въздух нямаше работа тук, не и в горещото лято. Усещах, как годишните времена се разместват, заради откраднатото. Можеше и да се заблуждавам, де. Но знаех, че не е така. Не смеех да си помисля какво ще стане с времето, ако Баланса останеше нарушен.

На близкия нос блесна фар, мигна два пъти и изгасна. Времето на срещата, която си бях определил с крадеца, бе дошло.

Долових движение – чужди стъпки – някъде далеч в морето. Лодка, по която се разхождаха нервно. Сърцето ми се сви. Познавах тези стъпки. Нарина. Бях познал почерка ѝ още като оглеждах мястото, откъдето бе изчезнал Класа. Но не бях искал да го повярвам.

Побързах да изляза от водата. Не заслужавах прегръдката ѝ. Вадички се стичаха от подгизналите ми дрехи и оставяха мокри следи по плажа, докато отивах за наметалото си. Постарах се да се забавя колкото се може повече, докато изстисквах водата от провисналите си ръкави и нахлузвах отново колана с мечовете, а на токата на наметалото отделих повече време, отколкото всеки друг път. Надявах се Нарина просто да си тръгне и да ме остави сам с огромна празнина, зееща в сърцето ми там, където беше нейното място. Да не я усетя преди да е станало твърде късно. Но аз вече веднъж я бях пропуснал. Нямаше как да стане втори път.

Когато най-сетне се обърнах, тя стоеше до малката лодка и ме гледаше. Нямаше гребци – Нарина се бе оставила на вълните да я доведат при мен.

– Здравей, Ларс – каза тя бавно, с цялото спокойствие, на което беше способна. Ослепителна, както винаги. – Надявах се, че ще си ти – само от гласа ѝ сърцето ми заби предателски като лудо.

– Едва ли някога си се съмнявала в това, Нари – отвърнах тихо.

– Да. – Тя поклати тъжно глава. – Но сгреших.

– За това ли си убила толкова много от своите по пътя? – викнах. – Гарел? Карн? Моет? Те бяха и твои приятели!

- Така е. – Тя за първи път отклони поглед от моя, но аз видях сълзите в очите ѝ. – Но те нямаше да ме разберат. Само ти можеш.

Пристъпих към нея. Треперех. Нарина го забеляза. Една сълза се търкулна по бузата ѝ.

– И аз не мога, Нари. Не мога да разбера защо го направи?

– Те ни държат като роби, Ларс – заяви тя със страст, с която преди я бях чувал да говори в защита на Класа. – Жреците на Класа, със своите идиотски ритуали и догми. Пазят това проклето житно стръкче, като че ли загубата му ще е непоправима! Ами Баланса? Той би трябвало да прави точно обратното, да се променя и обменя! Да умира и да се преражда! Светът би бил по-добро място, ако изгоря това проклето нещо! – тя измъкна изпод наметалото си смачкана тревичка – Класа, в най-лошия си период. Стоенето по джобове не му понасяше добре, но трябваше да призная, че беше клюмнал и много преди това. Смятали го бяхме за правилно…

– Дай ми го, Нарина – възможно най-незаплашително протегнах ръка аз. – Ще го върнем и всичко ще е…

– Не! – Тя се дръпна като опарена назад и отдалечи Класа от мен. – Нищо няма да е наред! Не разбираш ли – точно затова го взех. И сега ще го изгоря! – без да пуска стръкчето, тя зарови по колана си за кремък. – Ще видиш, всичко ще е наред, след като това нещо изчезне. Ще се роди нов клас, силен, здрав, променен.

– Нари, недей… – прошепнах отчаяно и избърсах потта от челото си. Изведнъж беше станало страшно горещо.

Но тя не спираше да бърбори, почти щастливо:

– Ще видиш, Ларс, исках да видиш, че съм права. Повярвай ми!

– Нари! – измъкнах единия от мечовете си и го опрях под брадичката ѝ, принуждавайки я да спре да търси кремък. Ръката ми вече не трепереше – само сърцето ми. – Ще намерим начин. Обещавам ти! Но такъв, който няма да унищожи целия свят!

Тя впери поглед в острието. Бавно отдалечи ръце от кесията, разтвори пръсти и кремъка, който беше открила, падна на земята. В погледа ѝ нямаше страх, само безмерно разочарование. Усмихна ми се и в тази усмивка се четеше тъга, толкова голяма, че целият свят, за който толкова се тревожех, нямаше да може да я компенсира.

Бях опрял меч о гърлото на любимата си. В един миг намразих и себе си, и целия свят, заради който го правех.

– Значи така – прошепна прегракнало Нарина, – избираш бавна смърт пред промяната. Пред мен.

– Избирам света – едва произнесох.

Тя отпусна ръце примирено. Освен чудовище, бях и глупак, че се хванах на това, при все, че я познавах.

Сграбчи дръжката на своя меч и с едно мълниеносно движение отби моя. Отскочи, извади и другия и застана в защитна поза. Аз също изтеглих и втория си меч от ножницата и двамата се завъртяхме в бавен кръг. Тя нападна първа, опитвайки да използва по-ниския си ръст. Аз завъртях в кръстосан кръг мечовете си и я принудих да отстъпи. Пристъпих към нея и тя направи още крачка назад. Вълните погалиха краката ми, Нарина бе до коленете във водата. Щеше да я забави. Тя го осъзнаваше, но за да излезе на брега, трябваше да мине през мен. Тя се плесна ядосано с плоското на меча по бедрото, както правеше, когато знаеше, че съм я надхитрил. Бях по-добър от нея и тя го знаеше.

За миг се почувствах сякаш бяхме у дома и просто тренирахме край езерото. Но полъхна порив на горещия вятър, който преди погрешно ми се бе сторил леден, и болезнено ми напомни, че не е така. Изобщо.

Нарина все пак се втурна покрай мен, опитвайки се да мине под мечовете. Спрях я и нейното острие се заплете в моите. Тя замахна с другото, парирах удара ѝ. Тя хлъцна и мечът излетя от ръката ѝ. Парирах удара на втория, опитвайки се да го приклещя. Но тя се извъртя като последния новак, замахна напълно ненужно с празната си вече ръка, навън. Тялото ѝ залитна и мечът ми потъна гладко в гърдите ѝ.

Виковете ни се сляха в едно.

Нарина се строполи в ръцете ми. Паднах на колене във водата, за да я поема. Изпуснал бях и двата меча, но раната ѝ си оставаше.

– Защо не ми повярва? – изхлипа тя.

– Мечтите ти щяха да погубят всички, Нари…

– Не… – изхриптя тя. Солената вода я повдигаше и я правеше лекичка в ръцете ми, сякаш вече беше призрак. – Трябваше да ми вярваш. Трябваше… – закашля се. Водата около нас вече бе обагрена в червено от кръвта ѝ.

Не знаех какво да правя.

Отслабналата ръка на Нарина се вдигна със сетни сили и сграбчи яката ми.

– Аз бих избрала теб! – прошепна тя. – Ако трябваше да избирам между света и теб, бих избрала теб. – усмихна ми се със своята тъжна усмивка. От очите ѝ се стичаха сълзи.

– Ти вече избра, любов моя – прошепнах и отметнах един кестеняв кичур от мокрото ѝ лице.

– Не съм… – главата ѝ се притисна за последно в корема ми, сякаш се опитваше да ме прегърне, но вече не можеше да движи ръцете си. – Ще видиш… – очите ѝ се затвориха, тялото ѝ се отпусна в ръцете ми.

Сякаш и моят живот изтичаше в морето. Прегърнах я, затворил очи, отказвах да я пусна.

След много време нов горещ повей ме накара да вдигна глава.

Лодката, с която бе дошла, гореше. А на дъното ѝ цвърчеше проклетото стръкче – Класа на Баланса. Гореше в огъня на нейните мечти.

Дори не бях успял да я спра. Трябваше да съм се досетил – когато Нарина си наумеше нещо, винаги успяваше.

Чак тогава вдъхнах свежия въздух – толкова свеж, колкото не помнех някога да е бил.

– Моля…

Няколко искри изскочиха от пламъците и паднаха върху кожата ѝ, попиха в нея. Раната ѝ се сви и изчезна. Нарина се преви на две и започна да кашля. Очите ѝ се отвориха, блестяха като нейния огън. Притиснах я в обятията си, щом кашлицата ѝ се успокои. Прегръщах я силно и дълго.

– Казах ти, че бях права! – прошепна тя.

~ ~ ~

 

Задачите на призрака екозащитник

Мария Чапарова, 18 г., НСОУ „София“, София

 

Да ви кажа, никак не е лесен този живот. Да, да знам, че съм призрак, но и ние се изморяваме. Знаете ли колко е препълнен графикът ми напоследък. Сякаш съм портмонето на някой политик, и се пълня все повече и повече с всеки изминал ден (да, фактически това е невъзможно, защото всичко минава през мен, и все пак… )! Сериозно се замислям над една своя идея, дали да не се направи референдум за почивките на призраците. Какво мислите, не е ли страхотна идея? Но нека преминем към по-съществената част на този текст, а именно да споделя с вас, драги ми читатели, какво прави един призрак екозащитник през месец март!

Тъй като пролетта настъпва точно през този месец, задачите са двойно повече. А и празници, колкото искаш.

Уф, живот…

 

Списък със задачи:

1. Много важно! (код ярко, наситено червено)

На 1 март да подаря мартеници на мама, жената и снахата. Че ако пак забравя, едва ли ще ми се размине само с няколко счупени ребра, тук-таме натъртвания, посинено око, избити зъби…

Представете си как се причинява такова нещо на призрак. Жените са всемогъщи.

 

2. Важно! (код червено)

На 3 март, тъй като е национален празник, ще работя извънредно. Прогнозата за времето е хубава, следователно ще се ходи на разходки из Витоша. Моят пост ще е на Копитото. Плашейки туристите, дръзнали да изхвърлят боклуците си извън кофите. Така се спасява природата от глобално замърсяване. Също така да пазя крехките напъпили растения да не бъдат стъпкани и унищожени…

 

3. Страшно! Важно! (кървавочервено)

На 8 март да подаря цветя на любимата си, за да не ме убие повторно! Да отида да помагам на цветята в близките цветарници. Много е трудно да ги успокоиш, след като са били откъснати за да зарадват жените. Не че е лошо, но и те са живи същества. На този ден се извършва масово убийство! Каква жестокост, никога не съм разбирал този празник (може би защото съм мъж).

 

4. Да не забравя!

На 10 март заминавам за Бразилия. Там ще се проведе ежегодният семинар на екозащитниците призраци. Там аз ще съм почетен гост, разбира се. Представяйки не само мен, но и нашата страна, трябва да съм на световно ниво. (Да не забравя да се изкъпя преди да тръгна! Банските и слънцезащитния крем също!)

 

5. На 15 март е краят на семинара, съответно последна възможност да купя подарък на жената, ако не съм успял преди това!

 

6. На 18 март ще почистваме поляните около седемте рилски езера. Да не забравя гумени ръкавици, чували и жената + кучето.

 

7. На 20 март е пълнолуние, най-подходящото време за почистване на замърсените плажове по нашето черноморие. Затова сутринта заминаваме за Ахтопол, към 18 часа сме там и в 21:00 започва почистването. Да не забравя кучето, жената, цветни чували за разнообразие и ръкавици.

 

8. На 21 март настъпва пролетта! Почивен ден! (урааа)

 

9. На 23 откриване на пункт за запознанство на призраците със замърсяването. Целта е да се наберат повече доброволци. Почетен гост – АЗ. Да не забравя да се облека, да взема мама, жената и за жалост тъщата.

 

10. От 24 март до 1 април отпуска. Ще ходя на пътешествие до Южна Корея, въпреки че Северна май предлагат по-добри оферти за екскурзии. Там ще се срещна с екозащитници да обменим ценен опит. Да не забравя да не взимам жената, кучето… (код зелено)

 

Виждате ли?! Задачи, грижи, притеснения, задължения, почивки, всичко е сложно. Затова поживейте си, докато сте живи, че като станете призраци, какво ви очаква…

Малкото четене: Българска митологична фантастика

Приятели,

Представяме ви едно от осемте тематични встъпления към „За спасяването на света“ – антология, която въплъщава лицето (или поне 48 различни лица  ) на поредица „Човешката библиотека“.

Ако пожелаете да споделите и ваши препоръки в този поджанр на фантастичното – добавете ги долу. Ние винаги търсим още.  Може да включим предложенията ви в следващите издания на „За спасяването“. 

И още: Продължаваме да събираме поръчки за хартиеното издание на антологията. Ако го искате – пишете ни.  :)

~

Българска митологична фантастика

Ангелина Илиева

В повечето си жанрови превъплъщения фантастиката е наднационална – тя е форма на литературата и изкуството, предназначена за универсални съдържания. Фантастичните сюжети често протичат в несъществуващи пространство и време, чиято връзка с реалните е условна, в тях са вписани персонажи, нерядко съзнателно лишавани от човешки черти, и общества, целенасочено различни от съществуващите в съвременния свят – фантастиката се определя именно от несъвпадането или противоречието с действителността.

В популярните у нас спектри на жанра обаче съществува една разновидност, която се дефинира именно от българското си звучене – специфичен субжанр, наричан описателно „българска митологична фантастика“. Онова, което го прави наистина уникален, е не само и не толкова етностилистиката на текстовете му, а фактът, че той е идеен и художествен проект на българските почитатели, т.нар. фендъм – общността на българските читатели, издатели и творци в жанровете на фантастиката.

„Таласъмия“ е общото название на почитателската среща, литературния конкурс и поредицата сборници с наградени разкази от конкурса, създадени от Клуба за екокултура и фантастично изкуство „Уибробия“ – Стара Загора, и подкрепени от много български фенове на жанра. „Таласъмия“ е среща на почитателите, посветена на фантастичното и приказното в българската митология и фолклор. Провежда се веднъж годишно от 2001 г., в дните около Еньовден, в курортното селище Старозагорски минерални бани; от 2013 г. има и януарско издание – така наречената „Зимна Таласъмия“. „Таласъмия“ е и конкурс за фантастично произведение, основано на българската митология и фолклор, в две категории – разказ и роман, и се провежда ежегодно от 2002 г. Отличените творби от конкурса се публикуват от издателство „Квазар“ в поредицата „Българска фантастика ХХІ“. Основната заявена цел е да се създаде, мотивира и развива българското в жанра, като противовес на популярното чуждо.

Гледана през оптиките на литературната теория, връзката фолклор – фантастика е сложна и многопластова. Тя е и генетична, в общото раждане на фолклора и популярната литература от „духа“ на Романтизма; и структурна, в интертекстуалната свързаност на фолклорните и фантастичните жанрове; и рецептивна, в склонността на модерния образован читател да възприема ирационалното и свръхестественото във фолклора като фантастично. Митовете и фолклорът на различни народи са усвоявани неведнъж, особено в творчеството на автори от субжанровете на т.нар. високо фентъзи и класическия хорър – Дж. Р. Р. Толкин, Урсула ле Гуин, Роджър Зелазни, Х. П. Лъвкрафт, Брам Стокър. Прокарана през конкретните практики на осъществяването си като краен продукт обаче, тази връзка се оказва и далеч не лесна (а и парадоксална понякога). Противоречието, долавяно (а и донейде създавано) от почитателите, участващи като автори, жури или критици на проекта „Таласъмия“, идва от стремежа на всички тях към възможно най-пълен синтез на извлечени от различни културни епохи жанрови форми. Структурната им близост не гарантира успешния „превод“ между техните езици, особено в случаите, когато се правят опити да се изговарят смислите и значенията на единия език през изказа на другия, т.е. когато фантастичното бъде облечено в диалектни думи, населено от хора с калпаци и потури и сгъстено с етнографски описания, старателно преписани от академични трудове. Или пък тъкмо обратното, когато фолклорното бъде сведено до „разни същества, на които някои хора дават патлаци на автоматична“1. Така шеговитото определение, че българска фантастика е „коя да е фантастика, в която главният герой през свободното си време свири на гайда, пие ракия или поне знае, че столицата на БГ не е Букурещ2“, на практика описва един от моделите на присъствие на „фолклорното“, сведено до метаезика на символите – героите са наречени с български имена, квалифицирани са с фолклорни „расови“ понятия и обитават разпознаваемо български топоними.

При цялата си проблематичност и парадоксалност обаче проектът „Таласъмия“ успява да въведе и да установи един нов, уникален и изцяло собствен на българската почитателска общност субжанр, означаван разноречиво като „българска митологична фантастика“, „фолклорно фентъзи“ или дори „фолк пънк“, но затова пък единодушно и категорично разпознаван като „много български“. В него в рамките на конкурса (а все по-често и извън тези рамки) в един или друг момент се „пробват“ почти всички работещи в жанра български писатели. За мнозина от тях, по собствените им признания, родната митология и фолклор разкриват нов и пълен с чудеса свят, който, ако не друго, поне си струва да бъде опознаван. За някои преработването на този свят на художествения език на съвременната литература се превръща в творческа и просветителска кауза.

Българската митологична фантастика е все още продължаващ опит на българските почитатели да си оградят собствено художествено пространство в полето на глобално-популярните жанрове в литературата и изкуството, да създадат и отстояват изцяло своя културна територия. Положени до големите образци на жанра, нейните плодове вероятно изглеждат скромни, така както биха изглеждали скромни селските ни черкви и параклиси, сложени редом до някоя барокова катедрала3. Едно такова съпоставяне ще послужи единствено да ни подскаже, че са несравними онези обекти, които са основани изцяло на ценности: от едната страна е неоспоримото обективно превъзходство на катедралата като върхово постижение на световното изкуство, от другата е също така неоспоримото субективно преживяване от присъствието в храма на своятадуховност. Дали предложените в следващите страници разкази ще допаднат на читателя, дали ще го възторгнат или разочароват, зависи до голяма степен от ценностните очила, през които ще ги прочете.

Препоръчваме ви и:

„Княз и чума“ – повест от Николай Райнов

„Приказка за Стоедин“ – роман от Никола Русев

„Да пробудиш драконче“, „Царска заръка“ и „Слънце недосегаемо“ – поредица романи от Николай Теллалов

„Още черна фантастика“ – сборник с разкази от Георги Христов

„Луната спи“ – разказ от Кира Валери (Ивайло П. Иванов)

„Истината за Златната ябълка“ – разказ от Николай Теллалов

„Легенди за стражите на Трите порти“ – сборник с разкази и новели от Йоан Владимир

„Ликантропия“ – разказ от Александър Лютов

„Професия Юнак“ – сборник с разкази от Кирил Добрев и Валентин Д. Иванов

„Еньовден“ – новела от Ценка Бакърджиева

„Реваншът на Тангра“ – роман от Андрея Илиев

„Как се става европейски шампион“ – разказ от Денка Янкова

„Запалѝ свещ на дявола“ и „Ксилофония“ (алтернативно заглавие: „Оцелелият“) – роман и повест от Янчо Чолаков

„Гаджето на брат ми е самодива“ и „Неподвластните“ – новела и сборник с новели и повести от Божидар Грозданов

„Земя като решето“ – разказ от Васил Попов

1 Форуми към сайта Dir.bg, фен-клуб „Фантастика“, тема „За гората и Калашника“, потребител Alvin, 18.02.2004 г.

2 Форум към клуб „Иван Ефремов“, тема „Българска и западна фантастика“, потребител robinofloksli, 18.03.2010 г.

3 Тази изключително сполучлива метафора ми е подсказана от проведената във форума към клуб „Иван Ефремов“ дискусия със заглавие „Самодейците като напаст“, от април 2009 г., противопоставяща българската на англоезичната фантастика.

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Юли е и сигурно ви се чете, драги ни блогоследители!

Затова продължаваме с поредните няколко текста от Копнежа за растящо творчество: „Гражданските събития в България година по-късно“ на Анита Николова, „Идеалната любов“ на Лъчезар Енчев и „Добро утро…“  и „Циганско лято“ на Мартина Друмева.

 

Гражданските събития в България през погледа ни година по-късно:

Как пораснахме покрай тях и за какво ни вдъхновиха?

Анита Николова, 23 г., СУ, София

 

Човешкият живот започва с плач, а още от ранна детска възраст непрекъснато биваме приучавани да запазваме мълчание, да не надигаме глава, да бъдем просто наблюдатели на случващото се около нас. И въпреки писаните и неписаните правила на поведение, все пак има хора, които с държанието си показват, че рано или късно нещо трябва да се направи, защото промяната е нужна днес и сега. Такива са онези българи, които престават да свеждат глава в знак на съгласие и се борят за постигане на целите си. Разсъждавайки над направеното от тях, се питам, дали начинанието им има смисъл? Струва ли си да не бъдеш на страната на управляващите, да си различен и да отстояваш позицията си? Ако успееш да реализираш своите идеи, то това означава, че е имало смисъл, но дори и да не го направиш, едно е сигурно – доказал си на себе си, че когато има кауза, могат да бъдат намерени десетки начини за нейното осъществяване.

Какво се промени през изминалата година? Бяхме измамени, почувствахме се уязвими и нямаше кой да ни защити. Затова поехме нещата в своите ръце и от примирени хора се превърнахме в действащи, съзнателни и реагиращи на социалните несправедливости, с които е изпълнен животът ни. Защо решихме да протестираме? Спечелихме или загубихме? За първи път от много години осъзнахме, че трябва промяна и след като никой не се е замислил за това, ние сме се заели, тъй като сме загрижени за случващото се и имаме ясна гражданска позиция по наболели проблеми от обществения живот у нас. Така доказахме на себе си и на останалите, че когато сме обединени, сме силни и можем да постигнем онова, за което се борим. Нашите цели са съвсем прости – искаме правата ни на потребители да бъдат зачитани и да си възвърнем уважението, което ни се полага.

Продължавам да се питам има ли смисъл? Да, защото показваме на всички, че трябва да се бориш за каузата си и то не само с думи, но и с дела, а у нас смелите си служат преди всичко с думи, като забравят, че са нужни и действия. И тези, които успяват да постигнат синтеза между словото и делото, доказват, че смисълът съществува, когато има ясна цел. А стремежите могат да бъдат различни – да променим несполучливото управление на страната, в която живеем, за да я запазим за децата си, да спасим природата, която е в опасност, да се борим за достоен живот. И всичко това трябва да извоюваме днес, за да докажем на себе си, че си е струвало и да покажем на околните начините, чрез които да осъществим онова, за което смело сме надигнали глава.

Към какво всъщност се стремим? Искаме да водим нормален начин на живот, а не да се борим, за да преживяваме, изказваме несъгласието си срещу несполучливия и наложен ни политически модел, стремим се да запазим природата и да се противопоставим на унищожителните намерения на инвеститорите, заявяваме своята гражданска позиция. С всичко това показваме, че сме достойни граждани на Европа, а не хора, за които случващото се, няма смисъл.

Протестите продължават, но каква равносметка можем да направим? Несъмнено няма как да се роди идеята за промяна, ако зад нея не стои желанието да докажем на всички, че когато искаме, можем да се борим до последно, дори и да не ни чуват и да не признават нашето право да изразим недоволството си. И онези, които днес са сред първите, обявили се против случващото се в страната ни, не се поколебават да рушат приетото от години за нормално поведение, водени от желанието да осигурят достоен живот за родителите и децата си. Те се борят не само за политическа промяна, но и за подкрепа от страна на останалите граждани, които не разбират смисъла на каузата им. Така силните на днешния ден трябва първо да отворят очите на успиваните в 25-годишния сън на демократичните промени и едва след това да търсят подкрепа за святата си кауза.

Несъмнено е трудно да промениш начина на мислене на привидно свободни хора, които са научени да живеят, без да бъдат наясно какво се случва около тях. Те няма как да разберат причините, подбудили останалите да заменят седенето пред телевизора със скандирането по улиците, защото са отраснали в друг строй, възпитани са в ценностната система на своите родители, според която най-важно е било търпението.

Годината беше 2013. Бе дошло време на протести, които показаха на цяла Европа, че младите у нас не спят, а имат цели, за които се борят с надеждата да водят нормален начин на живот. Всичко се постига трудно, изисква време, нужни са усилия и най-вече вяра, че онова, с което сме се заели и в което вярваме, е най-правилното. Именно това е трудното – не е толкова лесно да бъдем единни, когато сме лъгани и заблуждавани с години, а някои все още вярват на омайните думи. Ние избираме пътя, по който да вървим. Дали да се поддадем на измамните обещания, или да се борим до последно за правото си да водим достоен живот, защото един непрестанен протест няма смисъл, ако зад него не стоят ясни цели.

Гражданските събития от последната година доказват, че сме хора със самосъзнание, можем и имаме желание да се борим за онова, което ни се полага, но ни е отнето, не свеждаме глава пред поредните заплахи, с които сме атакувани, открили сме цел, която да реализираме, зад всички примамливи неща сме намерили смисъл, който да ни води напред. И в това се изразява нашата победа – надвили сме отчаянието и безразличието, за първи път сме се обединили около една обща и свята кауза. Именно себеосъзнаването е най-важната крачка по пътя към промяната.

 

 ~ ~ ~

 

Идеалната любов

Лъчезар Енчев,  19 г., СУ, София

 

 

Да я обичам хубаво и да знам, че съм привързан към нея. Да искам – да сме заедно, да съм до нея, да я прегръщам обсебващо, да обсебвам телесната ѝ обвивка с вниманието си. Да привличам вниманието ѝ към моята телесна обвивка.

Ама не съвсем така.

Докато си мия зъбите да ми хвърчи в пространството мисълта-понятие за това каква точно е идеалната любов за мен. Не я търся, не опитвам да я определя в думи. Сега го правя отчасти. Тогава – само я обхващам като в паяжина и я усещам.

А! Ето го ключът за всичко. Идва с думата спътница. Ех, приятелю, колкото пъти ми бягаше и ми е бягала тази дума, когато… хм. Но сега е тук.

Спътница. Вървим двама в с-по-делен път. Рамо до рамо вървим. Вървя до нея. А за да не е егоистично – и тя до мен. Заедно крачим. Тя има стремежи да развива, да дава, да съ-здава и да го раз-дава наоколо – на ценители. Да развива изкуството у себе си, да дава поводи за усмивка и радост, да създава нови възможности и да ги споделя. Аз – без да знам, но мислейки си, че знам, съм тих, спокоен, стремящ се да се събера, за да мога да… бъда?

Чувствам у себе си вкоренения стремеж да събирам. Може да е нужно огромно търпение и много чакане, но накрая – да събера. Да обърна разединяващото в събиращо. Нямам главна роля. Нямам „моя“ роля, защото „моя“ значи главна. Аз съм от поддръжката. И го намирам у себе си. Какво ОЩЕ или друго мога да намеря не знам сега, споделяйки.

Спътнице, аз съм като попивателна – имам си ядърце с една-единствена задачка и всичко останало е превърнато в поле за попиване на инструменти. Попивам изрази, похвати, мисли (които сякаш никога не успявам да цитирам както са били), стремежи – поведения. Това го мога именно защото не го осъзнавам. Тоест – виждам го впоследствие. Ядърцето ми се учи – има си воля, но тя не е водена от вътрешна амбиция. О, не – могат да ми се лепнат „амбиции“ като това да имам, да притежавам, да, да, да… но коренът, от който израства стремежът ми да събирам, ги бие всичките тия. И му се радвам. И не съм себеотрицателен – о, не. Но всяка „велика“ идея, идваща в къде-къде по-невеликата ми главица, е винаги смекчена и извъртяна в подходяща степен и в посоката на как да съ-бе-ра. Нещо като постоянен реактор за мир. В моменти като този той изплува, прозира през оределите лични амбиции. Вероятно с помощта на теб, приятелю, който ни учи да ни пука за цялото, а не само за нас си, или само за някой САМО точно определен САМО. „Само“ не е лошо. Нито точно определения някой. Ама са̀мо с тях не може. Нито пък цялото може само̀ без тях.

Тя ме усмихва с устрема си и с пламтящия си стремеж да е, да даде, да раздаде. Ти ме усмихваш миротворящо, спътнице. Щях да добавя и „моя“ накрая, ама чистителя на егоцентризми още е включен. Даже „неговата кожица“ не мога да му кажа в момента, за разлика от обикновено. Сега е не по-необикновено от преди това, но е по-насочено – ядърцето у мен – да се изясни и навън.

Ето, Слънчице, дори когато усещам как с тебе дърпаме в уж различни посоки, усмивката ми се разширява и заработва събирателния реактор. Как? Ами, преди всичко усмихвайки ме. След това идва и понятието за „ето, аз съм до теб, за да съучаствам с каквото мога, и го правя защото наистина го искам – вътрето у мен го иска; да ни събирам във всеки един момент – дори когато ти ще имаш нужда от повече време за лични занимания и рамо за опора; ето, аз съм идеалната средновековна (или когато там) жена – да подхранва цъфтежа на дома, докато мъжът ѝ подхранва цъфтежа на обществото“. Докато избистрям това понятие, даже ме досмешава в какъв стереотип се набутах. Но е така – поне според стремежите ни.

Дали нямам стремежи, лични, други освен топлото огнище и жизнената среда? Имам. Да ги споделя с повече, да разпространя понятието за тях сред повече (хора), да ги изградя първо край себе си – край нас – за да видя от първа ръка какво точно се променя у мен, у нас. Някак мааалко по-назад стои – и любопитно чака да му дойде реда – все още неизвестното „ах, какви неща можем да постигаме, ако сме в подходяща средааа…“. Всички тези стремежи са събрани в събирателния стремеж „почакайте, не се избивайте, не се разделяйте, не се карайте; не се избивайте след като сте се разделили, не се разделяйте, защото сте се карали, не се карайте – ето ви един прекрасен и интересен, бабунест и вълнуващ споделен път!“. И…

Прекрасно е, защото ти, спътнице мила – подготвях се дълго за момента, в който ще срещнем пътечки в един път – ти правиш същото. Как по-широко да се усмихна? С пламъка си и със стремежа си да развиваш, ти събираш. Толкова е ново това осъзнаване за мен, че в момента мисълта ми се разфокусира сякаш умишлено, за да не видя и още по-следваща връзка… сякаш ми се разводнява целия сюжет, значи… тюх. Мдам – не се разводнява нищо, ами напротив: събира ми се мисълта в едно. Явно ми е време да се връщам обратно към действителността. Или просто съм уморен.

Да съчетавам и в действия твоя животворен за мен стремеж към откриване, разширяване и създаване със стремежа ми към успокояване, проясняване, събиране. Да ни прегърна, за да вървим заедно.

Ето идеална любов. Вземи/Дай.

 

 ~ ~ ~

Мартина Друмева, 15 г., ПМГ „Добри Чинтулов“, Сливен

 

Добро утро. Това мога да кажа за гражданските събития през изминалата години.

На петнадесет години съм. Никога не съм се интересувала от ставащото в парламента. Често обаче чувам как хората около мен се оплакват, почти винаги от начина (си) на живот. Искат гласът им да бъде да чут, но ги е страх да говорят. А тези, които не ги е страх, решават да дават акъл, но пропускат момента, в който трябва да използват своя собствен.

През изминалата година много хора излязоха по улиците не веднъж и казаха каквото имат – мечтите, желанията, препоръките, присъдите. Цяла България ги чу и ги видя. Очевидно всички разбират от това как се управлява държава (в никакъв случай не защитавам пълничките чичковци в скъпи костюми). Нагледахме се и на трибагреника, поруган от общите илюзии. Надеждата успя да свали едно правителство, а глупостта го върна обратно. Лошият късмет на българите от Аспарух насам пък ни върна няколко години назад. Не че просперирахме. Въобще, тази заплетена върволица от събития ме оставя безмълвна. Народът се събуди с разпукването на пролетните пъпки и обезверя – загина с есента. Като говорим за загиване, имаше и смъртни случаи. Варненец се самозапали за общото благо, за да привлече вниманието. Досущ като Априлското въстание. Сега само чакаме някой да падне от небето и да ни спаси. А, ето къде е моментът, в който може да използваме чудото на ума и разума.

След като всички искаме държавата да тръгне към добро и всички имаме идеи как това да стане, защо, кажете, бягаме от нея? Защо само се оплакваме, а не направим нещо по въпроса? Защо младите си тръгват или поне като отиват да учат в чужбина, да се върнат и да помогнат? Не можем да искаме държавата да се оправи като на магия. Не става само с искане. Интелигентните млади хора трябва да бъдат поощрявани да останат в България, да помогнат поне с малко, да вложат нещо ново. Те са бъдещето – клише, но клишетата са клишета, защото са чиста истина.

Всички обичаме и славим Левски. Той е чудесен пример, че и ние, обикновените хора, можем да направим революция. Този път обаче робските окови не са поставени от някоя чужда страна или религия. Този път оковите са нашата собствена глупост и страха ни.

„Едно е да можеш, друго е да искаш, а трето и четвърто е да го направиш“. Остават ни трето и четвърто. Отново, добро утро.

 

 

Циганско лято

 

Дойде при мен,

когато бе ми

най-студено.

Тихият дъждец

шепнеше лъжи

на оклюмалата есен.

Появи се слънцето

и я прегърна.

Усмихна се,

стопли я,

обикна я,

направи я щастлива…

И си отиде.

Радости: Кавалкада от награди

Приятели (:

В събота SciFi.bg обяви резултатите от гласуването за български номинации за тазгодишния европейски събор на фантастиката Еврокон 2014 – заедно с български национални отличия за фантастика. Разгледайте ги. Порадвайте им се.

Ние се радваме за всички – и особено много за онези отличници , с които през годините сме мечтали и действали рамо до рамо. Това са:

в категория „Писател“: Николай Теллалов
в категория „Дебют“: „Приказка за магьосници, физици и дракон“ на Геновева Детелинова
в категория „Визуално представление“: уебсериалът „Аурелион: Вечният баланс“ (онлайн)
в категория „Сайт за 2013-а“: SciFi.bg
в категория „Списание“: алманахът „ФантАstika“
в категория „Детски фантаст за 2013-а“: Никола Райков и неговото таласъмче
в категория „Гранд-майстор“: Любомир Николов

Честито! И… продължаваме!

Накрая няколко лични размисли на Кал:

При близо 180 (валидни) гласа, които идват както от участници в активните феновски общности, така и от „необвързани“ почитатели на фантастичното, и при един месец труд за избистряне на регламента, създаване и проверки на технологичната платформа, разгласа онлайн и в медиите, проверка на всеки глас и кореспонденция с гласувалите при неясноти, тези номинации на практика са български еквивалент на наградата „Хюго“.

Но най-ценното им, мисля, е, че дават възможност на българската публика да опознае случващото се наоколо – в книгите, списанията, фензините, илюстрациите, онлайн общностите, филмите… Колко от вас знаеха, че през 2013-а в България са направени 3 – поне – фантастични филма или сериала? Дори аз, който се водя, че следя какво се случва на родната сцена, с изненада открих зашеметяващите илюстрации на Пенко Гелев, сладкия експеримент „Бай Кольо – Марсианеца“, детската прелест „Туй-онуй“, нови читателски блогове – на Мартин Белтов,  Северина Самоковлийска и Нели Господинова. (И най-сетне ще се хвана да чета книгите на Юлия Спиридонова – Юлка. Само първо да довърша номинираните в нашия Копнеж за човечни книги… )

Вие имахте ли някакви „находки“?

Само по себе си, това е масивен принос към оживяването и разцъфването на фантастиката ни. (И масивен труд – макар и разчитайки на помощ от 100-те номинирани, Петър Атанасов от SciFi.bg писа представянията им ден и половина. Помислете кого ще номинирате като популяризатор догодина. )

Другата ми силна радост е организацията. За първи път успяваме да направим система за гласуване, която:

хем да е отворена към всички и удобна за използване, хем да не поддава лесно на опорочаване;
поощрява отличаването на всички кандидати, които го заслужават (а не само на по един в категория).

Догодина ще използваме натрупания опит, за да се (ви, ни ) представим още по-добре. Отсега започваме да събираме поуки и нов, по-широк организаторски екип.

Само че… не веднага. Първо имам нужда от почивка.

Такова, де… да наваксам с другите деяния, които ме очакват.