Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 27

„Ех, магесническа му работа“: електронно издание

Приятели (:

Смяхте ли се достатъчно тази година?

Представяме ви електронното издание на седемнадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“:

„Ех, магесническа му работа“ – Калоян Захариев

Автор: Калоян Захариев, 2014

Предговор: Ана Хелс, 2014

Редактори: Калин М. Ненов, Невена Стоянова, Евгения Василева, 2014

Коректори: Калин М. Ненов, Саша Александрова, Димитринка Димитрова, Христина Димитрова, 2014

Художник и оформление на корицата: Катерина Данаилова, 2014

Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2014

Издател: фондация „Човешката библиотека“, 2014

Една вълнуваща приказка за…

… повелители на тъмни сили:

Убиецът не изкрещя, не изстена, всъщност дори не издиша. Просто се срина на пода с толкова бледо лице, че в сравнение с него арктическият сняг изглеждаше черен като Кофи Анан. Колегите му за миг отстъпиха потресени. Неувереността се плъзна във вече редеещите им редици. Погледите на всички бяха впити в сгърчения им колега.

– Това… това… – заекна един от тях – това въобще законно ли е?

Лазар избърса самотна капчица пот от челото си.

– Вие некроманти ли сте?

– Ами… не.

– Е, значи е законно – отвърна Лазар делово и се хвърли в атака.

*

Запищя мобилен телефон.

– Офисът на великия некромант Лазариус. Ние се гаврим с природните закони за вас. Какво обичате? Здравейте, хаджи… какво… не, хаджи, съжалявам. Тук е, но в момента е много зает с едно ужасно черно заклинание, което изисква пълната му концентрация. Ако го прекъсна, пак ще ме хвърли в ямата с демоните, а тях не сме ги хранили от сума време. Да му предам ли нещо? Да… да… да… разбирам… да… така ли… да… да… виж ти… да… ясно. Ще му предам при първа възможност, хаджи Стойчо. Дочуване.

– Какво иска хаджията… и за каква яма с демони говориш?

– Е, никога не е излишно клиентите да смятат, че имаме. Това повишава търговския престиж.

… мотивирани слуги:

Отвори тефтерчето, отново погледна зад гърба си и прилежно си записа: „да завладееш света“. В пристъп на гузна съвест дописа: „ако ти остане време“, и прибра тефтера в джоба си. Поредният бърз поглед зад гърба му го увери, че там няма никого. Издиша дълбоко. Знаеше, че този бизнес е пълен със стрес, но очакваше неговият източник да са развилнелите се тълпи, жадни за некромантска кръв, и разбира се, вечният спътник в професионалното израстване на всеки уважаващ себе си черен магьосник – юнаците. Никой във факултета обаче не го светна, че тая част със стреса ще се дължи на твърде ентусиазирани слуги.

– Аз бих казал „мотивирани“, господарю.

– ИЗЧЕЗВАЙ!!!

*

– Ако господарят няма нищо против, бих искал да ме прогони, крещейки унижаващи достойнството ми обиди…

– Добре тогава… ъъъъ… махай се оттук, гнусен… ъъъъ… гнусен…

– Червей – подсказа червеят.

– Да, точно така. Ей туй имам предвид.

На лицето на слугата се появи щастлива усмивка. Не беше много, но си личеше, че господарят му се старае.

*

Демонът безуспешно се опитваше да плюе в пазвата си, но липсата на такава видимо затрудняваше процеса.

– Този пък кой е? – изхъхри той с глас, който подсказваше, че първата му работа, след като приключи тук, е да си запише час при кардиолога.

– Новият ми слуга – измърмори Лазар, опитвайки се да успокои сърцето си, което препускаше като инфлацията в Гърция. – Пратиха ми го от агенцията за временна заетост.

– Той беше ли тука преди малко?

– Не, не беше – изръмжа Лазар и погледна Григор. – Абе, нали ти казах да ме оставиш сам?

– Да, господарю, и поднасям хилядите си извинения за това. Бих искал да споделя триумфа ви над жалките простосмъртни, обитаващи този жалък свят, който скоро ще падне в краката ви и ще ви се кланя като свой бог и абсолютен владетел.

В залата се възцари смутена тишина. Лазар и Манон се взираха в сияещото лице на Григор.

– Ъм, Лазаре? – прошепна Манон.

– Да?

– На тоя какво му има?

*

Григор, естествено, никакъв го нямаше, затова Лазар си придърпа едно столче, измъкна от джоба си пакетче влажни кърпички и се зае да чисти старателно жезъла.

Парчето дърво вече светеше, когато Григор слезе по стълбите. Беше толкова намусен, че дори не влачеше псевдосакатия си крак.

– Добре, тази скръбна физиономия за какво е?

– Вижте ме на какво приличам – измрънка Григор.

Лазар го огледа от горе до долу. Пред него стоеше строен млад мъж в средата на двадесетте, който очевидно се хранеше и спортуваше редовно.

– Ами… добре си изглеждаш.

– В това е проблемът! Аз съм слуга на зъл магьосник! Как очаквате от мен да се разкарвам в този вид. Толкова е… толкова е срамно.

… опасна черна магия:

– Ухо от обикновена домашна муха – мърмореше под нос Лазар – разплодни… ъъъъ… неща от плодов прилеп, нокът от змия…

Съдържанието на котела вече бълбукаше и по повърхността бавно се пукаха мехури, които обикновено можеха да се видят само в подозрително разшавал се вулкан. Лазар пусна в казана последната съставка (косми от подмишницата на далечноцарски пустинен гущер, за любопитните) и произнесе онова древно заклинание, носило увереност на хиляди некроманти преди него.

– Абе щом не е избухнало досега, значи всичко му е наред.

Той взе нещо, което приличаше на гребло, и лениво заразбърква съдържанието на котела, което поради липса на по-подходящ термин ще наречем течност. Няколко мехура се пукнаха и по престилката на Лазар плиснаха мазни капки. Разнесе се съскане и във въздуха се понесоха облачета дим. Замириса на изгоряла кожа. Лазар бръкна в един от джобовете на престилката, измъкна лъжица от неръждаема стомана и я пусна в котела. Тя изчезна с мазно и лениво „бльоп“ и след няколко секунди също толкова мазно и лениво изплува на повърхността. За броени мигове се покри с ръжда и се разпадна. Петната ръжда се разтвориха и изчезнаха без следа.

Лазар кимна доволно. Беше готово. Извади от джоба на престилката си тебешир и надраска няколко пентаграми по пода. Накрая се изправи, избърса праха от коленете си, пое си дъх и произнесе магическите слова:

– Маноне, тука ли си, бе?

*

Вратата се отвори с трясък и навън изскочи Григор. Беше блед като платно.

– М-м-м-м…

– Мивката… – помогна му Лазар.

– T-т-т-т…

– Тя…

– … Е ЖИВА!!!

Във всекидневната се възцари тишина. Лазар се размърда във фотьойла си.

– Винаги съм подозирал, че искаш да го кажеш.

– Да, но не и за мивка!!!

– Какво толкова, де? – обади се Сава нацупено. – Не ме бива много в миенето на чинии…

(…)

– Но вие имате миялна машина! Просто взимате съдовете, слагате ги, натискате копчето и готово.

– Миялна машина?

– Да. Онова квадратното между мивката и хладилника, на което все още стои етикетчето с цената.

– Ама то миялна машина ли било??? Аз си мислех, че е развалена печка. Затова, значи, всеки път като се опитвам да си претопля пица, тя излизаше влажна.

Григор погледна към Лазар в търсене на мълчалива подкрепа. Некромантът въздъхна.

– Григоре, защо не се опиташ да почистиш каквото можеш? Остави кафето за по-късно. Става ли?

Григор запретна ръкавите на халата си, а в очите му светна настървение.

– Веднага се захващам, господарю. Досега не бях унищожавал толкова много нови форми на живот, но дето се казва, естественият подбор невинаги е справедлив.

Вратата на кухнята се затвори зад гърба му и двамата некроманти останаха сами.

– Внимавай с тигана – изкрещя след него Сава. – Много се дразни, ако го хванеш за дръжката!

… страховити демони:

Кокорейки големите си изумруденозелени очи, бебето разтвори устнички… и се разсмя. Вкаменяването на тримата премина в обикновено вдървяване. Момиченцето протегна ръчички към носа на демона. Задърпа го, без да спира да се смее.

– Това… – започна Лазар и млъкна.

– … беше малко… – опита се да помогне и Григор, но се изчерпа.

– … странно – успя да довърши Манон, докато бебенцето продължаваше да дърпа носа му.

– Кое е странно, мили?

– Ами човешкото бебе не се плаши от мен, а пък… – Манон млъкна.

Три чифта погледи се заковаха в дребничката демоница, която стърчеше от казана до мъжа си, скръстила лапи пред гърдите си с онази физиономия, значеща едно и също във всички измерения, галактики и форми на живот – че съпругът на притежателката на физиономията е загазил много, ама наистина много здраво.

– Здравей, гълъбче – изцвърча Манон с гласец, преливащ от мед и захар.

– Скъпи?

– Да, ненагледна моя.

– Доколкото помня, си взе няколко свободни дни.

– Да, кокошчице сладка.

– Които обеща, че ще прекараш с мен.

За миг на муцуната на Манон се появи спазъм на размисъл, породен от съмнението казвал ли е въобще нещо такова. После съмнението се стопи със скоростта на неподкупност на новоизбран депутат. Щом съпругата твърдеше, че е обещал нещо такова, беше невъзможно да не е вярно, нали?

– Да, радост моя.

– Тогава би ли ми обяснил какво правиш тук по това време на нощта, при това с тези двамата?

*

Тежкият капак се плъзна с протяжното стържене на камък и се стовари с грохот на земята. От вътрешността му се надигна изсушен от вековете воин, облечен в ръждясали доспехи. Завъртя глава към Лазар и Григор, сякаш можеше да ги види. Бавно вдигна ръка и ги посочи с пръст, като че ли им казваше, че се е завърнал от Пъклото само заради тях. Улови се за ръбовете на саркофага, надигна се, за да излезе от него и… десният му лакът се строши със сухо пращене. Зомбито се тръшна по лице на пода с оглушително дрънчене. Черепът му се изтърколи настрани.

Петте зомбита се спогледаха. Лазар и Григор – също.

– А толкова добре започна – обади се слугата.

… разрастващ се бизнес:

– Тъй че – заключи с тежка въздишка хаджи Стойчо – ми трябва коч, а пък никъде в околията няма такъв като Наполеон. Обадих се вече на всички колеги, но никой не може да помогне. Все пак иде реч за осемстотин овце. Наполеон ги… обгрижваше всичките само за пет-шест дни… – той се засмя добродушно – работливо момче беше, няма спор. Па си рекох няма ли начин да измислим някакво временно решение на проблема поне за тази седмица, а до следващия път вече няколко от юнаците на Наполеон ще са пораснали достатъчно, за да го заместят. Вече даже съм си харесал едно шиле, дето има същия блясък в очите като баща си. Щом видях как гледа свинята, веднага разбрах, че от него ще стане коч и половина.

– Но му трябва време – добави Лазар.

– Именно – кимна хаджията и петте му гуши се разлюляха застрашително. – Можем ли да измислим нещо?

– За моженето можем. Всичко зависи от цената, която сте готов да платите. Както, предполагам, се досещате – черната магия не е особено евтина. Цените на консумативите постоянно растат, демоните стават все по-капризни, икономиката е в рецесия… да не ви разправям. Затова мога да ви предположа няколко варианта. Григоре, дай тарифните планове на хаджията.

Григор измъкна от джоба си купчинка брошурки и ги подаде на хаджи Стойчо. Домакинът впери в тях очи замислено, търкайки брадички.

*

В стаята се възцари тишина. Лазар все така кротко си стоеше на фотьойла и гледаше с жив интерес чехлите си. На дивана пък се водеше разгорещен диалог само с погледи между кмета и началник-пожарната. Накрая Скръндзалиев кимна със скръбна физиономия на политик, който е принуден да харчи общински пари за избиратели, които не гласуват за него.

– Ще поръчаме партида зомбита от теб.

Началникът се втренчи в кмета. Лазар успя да разшифрова онази част от съобщението, гласяща „награден фонд“. Кметът отново кимна и колекцията му брадички заигра истинско хоро около врата и гърдите му.

– Дори… дори… – той си пое свистяща глътка въздух – ще увеличим количеството. Все пак тук става въпрос за честта на нашата славна пожарникарска служба, която през последните три години… ъъъ… си изгради име на най-добрата в Царството и ние от градската управа – още една капчица пот се плъзна по челото му – ще работим с всички усилия този безценен трофей да се завърне в нашия прекрасен град – мускулче затрепка под дясното му око. – Затова ще отделим средства за закупуването не на обичайната бройка от тридесет зомбита с тренировъчна цел – потта вече капеше по веждите му – а на четиридесет… – последва лекичко ръгване на пожарникарски лакът – … и пет броя.

– Четиридесет и пет?

Кметът кимна безсилно, попивайки потта си с бяла везана кърпичка. На лицето му беше изписана болка, която би погубила по-неопитен политик.

Лазар потърка брадичка, опитвайки се да запази каменното си изражение. Бе се надявал да продаде десет, но каквото и да казваха хората, имаше Господ и несъмнено Той беше некромант.

– За какъв период желаете да бъде осъществена доставката?

… Да ви я пращаме ли? Пишете ни (на poslednorog -в- gmail.com). Файлът е FB2, без дигитални (DRM) защити.

Ако искате да ни подкрепите парично, ползвайте някой от начините тъдява. Сумата е според както ви се хареса. Ако се триумите, мятайте 4 лева. Ние ще ги размятаме сред творческия състав – тия хухавелници под корицата. Всичките до един. И нека никой да не бъде прене…метнат.

Още любими откъси, отзиви и рецепти за завладяване на света събираме в тази тема. Очакваме вашите там, или тук, или в пощата ни.

Важното е да срещнем празниците, заредени с магия.

БУМ!

В подготовка на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“: Малкото четене

Приятели

Предлагаме ви още два откъса от нашите предстоящи „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

В момента тече Копнеж за корица на „Промяна“ със срок до утре, 21 декември. А до 12 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене!

С Габи и Ал тръгваме от страната на паметника към Ректората. Заедно с нас са младежите от самба бенда и „За да остане природа“ (носят три огромни барабана/тъпана – как не им тежат на такива крехки девойчета като Ваня, пита Габи; аз се смея и я закачам, че не е готова за активен гражданин). Лека-полека разбутваме хората пред паметника. Идеята (дошла от синеок младеж, когото не знам по име, но знам, че е наш човек, а и усещам, че предлага миротворчество, за доброто на всички – това ми е достатъчно да се присъединя) – та идеята е да се размесим с групата на хулиганите (лумпенпролетариата, викам им аз), които мятат по полицаите

– снежни топки

– пиратки – преброих 4 или 5 гърмежа за целия час и половина, през които бяхме там

– пластмасови бутилки за вода – 4–5

…някой метна и папка (?!) или книга (?!?)

– да се размесим с тях, или поне да застанем край тях, и да ги надвикаме с „Искаме гори – не искаме лъжи“ – да внесем позитивно настроение, както се изрази синеокият младеж.

В един момент групата с тъпаните спира. Седим минута-две между паметника и жандармерийската верига с щитовете пред Народното, в най-тясната част на площада. Сбутвам момчетата, те казват: „Ще се връщаме, 15 метра по-напред става страшно“. Вероятно са прави, понеже момчетата сме малцинство – с нас са основни дребни телом девойчета (духом хора като Ваня от „За Земята“ и Надя Максимова от „Да спасим Иракли“ отдавна са се доказали като гиганти). Аз обаче се ядосвам. Защо ще си тръгваме точно сега, когато става наистина нажежено – тоест наистина има нужда от нас, като миротворци? Хващам някого (мисля, Добри от протестите за Натура 2000) и му крещя (за да надвикам „Оставка! Оставка!“ около мен… но и от гнева, който ми се трупа от месеци) да стоим, да не се отказваме. Той остава, остават и другите по-големи младежи.

После – този момент не си го спомням точно, мисля, че бях с гръб и не видях как започна – хората отпред се юрват назад (зад тях са жандармеристите с щитовете). Протестиращи ме блъсват (в гърба, или успявам да се извърна и тогава ме блъсват в гърба), аз блъсвам хора пред мен, хлъзгаме се (жълтите павета са най-убийственото нещо в София през зимата), падаме, отзад ме затискат хора (драпащи да стигнат до паметника), аз успявам да се подпра някак и да не премажа Габи и още едно дребно момиче отпред. (Има файда от лицевите опори, даже когато си ги правил сериозно преди цели 4–5 години… Глупости говоря. В тоя момент у мен се надига такава бясна енергия – енергията на бесовете, – че и два пъти по-слаботелесен да бях, пак нямаше да оставя телата отзад да ме съборят върху телата отпред.) В ръцете си държа едно копие от „Бленуващите кристали“ – мислил съм да го показвам на приятели, които още не са виждали книгата. То се изцапва с кал. Междувременно някак (не помня… навярно тялото ми е поело контрола) съм се озовал отвъд решетките на паметника, Габи е край мен и плаче (май), един възрастен човек е останал да лежи точно пред решетките, жандармеристите вървят напред, полека (не виждам нито един да замахва с палката си, само избутват и плашат), спират се до решетките.

Най-грозен момент: виждам как двама/трима жандармеристи влачат по паветата някакъв човек към стълбите на Парламента. Става от другата страна, където е бил „лумпенпролетариатът“. На влачения му се вижда коремът и за миг ми пробягва „Все едно дърпат прасе“. (После, когато Габи хълца и повтаря „Един човек го влачеха“, си припомням и лицето му. Лице на прасе. Лице, което лично бих смачкал от бой, независимо на чия страна съм, в подобен момент. Сега вече не… но тогава, след онова, което тепърва има да става, щях. Навярно е бил някой от тарторите на хлапетата, които хвърляха предмети. Може и да не е… но образът му пасва идеално. …Дали и това не е стереотип? *потръп*)

Започвам да крещя на жандармеристите. Първо: „Вие ЛУДИ ли сте бе?!?!“ (Много бяс. Усещам, че ми се насълзяват очите… безсилен гняв? Сега като си го спомням, пак ми се насълзяват.) После: „Гледайте… гледайте! Тоя човек – соча падналия – може да е баща ви!!!“ Точно срещу мен има един, крещя и му соча, и пак му крещя; той казва „Назад, зад решетките“ (нещо такова), но сега като си спомням лицето му – изглежда уплашен, не смее да обърне глава към възрастния човек. Не посяга агресивно, за десетина секунди отстъпва, после пак тръгват към решетките с колегите си и стоят там. Аз му крещя, афектирано: „Луди ли сте? Ами ако беше баща ви? Тебе ще те запомня – точно тебе, да – и ще те съдя! Лично тебе!“

(Сега съжалявам за това. Спомням си лицето му… наистина беше уплашен, личеше си, че не действа по волята си. В толкова напрегнат момент може дори да не е разбирал какво му говоря… Сега съжалявам, но тогава просто крещях, за да излея стреса, шока, яда, който бях трупал – не само заради изцепките на управниците ни, заради много други изцепки, мои собствени и на близките ми… Ама нещо сме хората.)

Около възрастния човек се натрупват 5–6 души, помагат му да се изправи. Габи плаче, аз се опитвам хем да видя дали има някаква реална опасност за нея и мен, хем мога ли да помогна на падналия, хем как се движат хората наоколо. (Заншин, казва моят сенсей Христо Михайлов. Не знам дали е това, знам, че обработвам визуална информация страшно бързо, неестествено бързо.)

Най-…докосващ момент – от тия, при които сълзите ти избиват без никаква намеса на ума:

Жандармерията се е отдръпнала назад и са останали 5-10 празни метра жълти павета. Около нас, над главите ни, летят буци сняг (по-късно някой ще хвърли и бирена бутилка – единствената, която видях през цялото време). В един миг виждам отпред фигура в черно, с черна коса – Ал!

Застанал е по средата между нас и тях, с вдигнати ръце, вика „Елате!“ (мисля; паметта ми за реплики е ужасяваща, опитвам се да възпроизвеждам по смисъл). Аз не мисля особено, тръгвам към него… искам –– какво исках в онзи момент? Да съм между полицаите и гаменчетата, които хвърлят сняг? Да говоря с полицаите, за да не секва разговорът, нормалното общуване? Не мога да си припомня – може би е, защото това са рационални мисли, които идват, след като се успокоиш малко, а в оня момент аз действам повече инстинктивно. (Да не оставя приятеля сам? …Докосващ момент – докосваме се, все едно не сме на пет метра един от друг…)

~

… ръцете ми така обичат конците си,

но очите ми искат да знаят

Врагът се е спотаил на границите, възправени между нея и останалото. При всеки изблик на недоверие, тя се блъска в ограда с течащ по металното ток.

Всяка невъзможност за вик е оплитане в бодлива тел.

Понякога иска да грабне всичко, изпречило се пред погледа, и да го замеря… безкрайно.

Друг път…

Говори си с врага. През редките нощи на крехки примирия, когато противниковите войски спят, а тях двамата ги дели един тесен, разкалян окоп.

(По-точно – струва ѝ се, че си говори с някого.

Докато не се опита да види.

Обикновено не се опитва. Страшно е, когато изведнъж няма никой.)

Замерят се с въпроси в тъмното… Учат се на диалог.

– Може ли някога да има промяна, само заради силата на човешката воля?

– Кой движи промените?

– Има ли невидима воля?

– Може ли някой да спре промените, тръгнали от невидимата воля?

(В очите му се мярка още нещо: Ако реша с тая моя войска да те смачкам, кой ще ме спре, а?!)

– Може ли да правим промени, ако невидимата воля я няма?

На третия или четвъртия запратен така въпрос, врагът примигва озадачено.

Струва ѝ се, че примигва. С миглите ѝ.

(В-врагът не е съвсем враг – почти заеква и въпросително вдига вежда към собствените си думи.)

– Чие намерение прави промените?

Амбър въздъхва. Иска да си говорят още, но врагът се е запилял някъде.

Той сякаш се страхува от мило отношение. Неловко му е. Не знае къде да държи ръцете си. От обичта го боли.

Поне така изглежда.

Вече нищо не е сигурно.

Копнеж за човечни книги: резултати

Приятели (:

Тази пролет обявихме първия си Копнеж за човечни книги. Търсихме художествена проза, издадена на български през 2013 г., която удовлетворява критериите ни, когато подбираме книги за поредица „Човешката библиотека“. Истории, които разширяват разбирането ни за другите и за това какво значи да бъдеш човек. Които ни даряват с огъня на смеха в студените зимни нощи и с прохладата на размисъла в жежките летни дни. Които вълнуват, обширяват, хвърлят ни в дълбокото и във високото. Които бихме се радвали да сме издали ние – или просто се радваме, че сме прочели.

Напомняме и какъв беше смисълът на Копнежа – да помогнем на:

авторите и издателите – с най-слабите звена в пътя на книгата до читателите: разгласата и разпространението;
читателите – с пресяване на пре-огромния брой заглавия, които излизат всяка година.

Какво се случи?

Получихме общо 5 номинации. От тях 4 ни пратиха самите автори, една дойде от издателство.

Към тях журито ни – Ана Хелс, Невена Стоянова, Калин М. Ненов и Наталия Янева – след препоръки от приятели читатели прибави още 5.

Така началният ни подбор включи общо 10 заглавия. До едно – български; тази година преводни предложения нямаше.

След няколко месеца четене и обсъждане, ето и резултатите:

За 2013-а даваме отличия в две категории.

Категорията „На косъм“ включва книги, които ей тоничко не им дотигна да грабнат безрезервно умовете и сърцата ни.

Книгите в случая са книга: поредицата от свързани истории „Пет приключения на Витек Диман“ от Димитър Цолов. Поздравления!

Втората категория тържествено и свръхсериозно именувахме „Носители на всенародната любов“. Тя е за книги, които всъщност нямат нужда от наградата ни: зад тях стоят достатъчно солидни издателства или пък авторите им знаят как да стигнат до читателите и без посредници.

През 2013-а тук отличаваме:

„Жената, която търсеше любовта“ от Ивинела Самуилова;
„Голямото приключение на малкото таласъмче“ от Никола Райков

По-здравления!

През следващите седмици ще публикуваме представяния-Посестримявания на отличниците. (Без Таласъмчо. Него вече си го знаем.)

Междувременно участниците в журито може да споделят личните си впечатления, в отклик отдолу.

А догодина – нов Копнеж. 2014-а, според това, което вече сме видели, се очертава много силна.

На вдъхновение!

В подготовка за „Ех, магесническа му работа“: Малкото четене

Приятели (:

Декември дойде, задават се светли празници, а при нас тази година те ще минат под знака на Магията. Очаквайте ново, предколедно заглавие в поредицата ни!

„Ех, магесническа му работа“ е дебютният роман на Калоян Захариев, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Сега, след двайсет месеца редакции, сме на финалната права.

До 20 декември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Ех, магесническа му работа“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от романа.

Усмихващо четене!

Лазар позяпа слугата си няколко секунди и накрая тръсна глава.

– Май ще ни трябва друг план или… чакай малко!

– Какво?

– Манон.

– Демонът?

– Аха.

– Той пък как ще ни помогне?

Лазар се ухили и стана поредната жертва на една заблуда, битуваща в мъжкия ум от зората на човечеството.

– Щом е баща, значи разбира от деца.

(…)

Откъм вътрешността на казана се разнесоха звуци от припряно отмятане на завивки, тихичко проскърцване на матрак и хлузене на чехли по пода. След миг черна рогата глава щръкна от казана и се ококори срещу Лазар.

– Бебе???

– Аха.

Търсещият поглед на демона попадна на ракитеното кошче, което вече лежеше върху масичката на колелца в компанията на справочника, за да е под око на двамата мъже.

– О, боже… т.е. о, всемогъщи повелителю на Пъклото. Какво е това?

– Бебе.

– Виждам, че е бебе, тъпако! Какво прави при теб?

– При нас – отвърна Лазар и кимна към Григор.

Слугата помаха на демона със смутена усмивка. Манон примигна стреснато. Погледът му се премести върху кошчето, после обратно към Григор и накрая се спря на Лазар.

– Мога да се закълна, че не сме се виждали само от седмица, но тогава как… и при вас, хората, не трябваше ли жена, за да…

– Ами виждаш ли… чакай малко! Какво искаш да… не, не… за бога, НЕ!!!

– Шшшшшшт – обади се Григор. – Ще я събудиш!

– Не е това, което си мислиш!

– Искрено се надявам, защото, ако е каквото си мисля, тогава ще трябва да сложим край на бизнес взаимоотношенията си. Не че съм демон, който ще съди другите за вкусовете им, нито пък как прекарват свободното си време, но все пак трябва да има някакви граници, защото…

– Ще ме изслушаш ли въобще? Мога да обясня!

– Повярвай ми, целият съм в слух.

Лазар въздъхна. Тая нощ се очертаваше да е по-дълга даже от онази преди държавния изпит.

– Ами виждаш ли, днес… т.е. вчера получих една поръчка и…

Манон слушаше съсредоточено историята, която беше накъсвана само от периодичното шъткане на Григор на по-шумните моменти. Накрая демонът впери замислените си черни очи в кошчето.

– Малката наистина е извадила късмет, че сте били там. Я ми я дайте да я видя.

– Маноне, знаеш какво ще стане, ако се събуди – притесни се Лазар.

– Да не намекваш, че изглеждам зле. Ей, снощи се подстригах и обръснах и виж – даже си излъсках рогата! – той дъхна в дланта си. – Освен това дъхът ми е супер. Искаш ли да подушиш?

– Нали помниш какво стана, когато аз те видях за пръв път?

– Имаш предвид, когато пищя и плака като малко момиченце, докато се опитваше да се напъхаш в шкафа в мазето на дядо си ли? Как мога да забравя?

По лицето на Григор не трепна дори мускул. Изражението му говореше само за едно – безкраен професионализъм. На Лазар му се прииска да го цапардоса с кошчето.

– Ей, бях на четиринадесет. Когато дядо ми каза, че има изненада за мен в мазето, си помислих, че става въпрос за велосипед, а не за демон от Пъклото!

– Само се оправдаваш. Сега ще ми дадеш ли това бонбонче?

– Ама…

Григор нежно извади момиченцето от кошчето и го подаде на Манон. Лазар го изгледа, но слугата само сви рамене в отговор.

– И без това спи.

Манон внимателно пое вързопчето в лапи, създадени от боговете, дяволите или там който произвежда демоните да трошат гръбнаци на слонове, и го притисна към могъщите си гърди. На муцуната му се появи изражение, което можеше да се определи като умерено зловещо.

– О, мъничкото… колко си сладичко. Виж го колко е сладко бе, Лазаре.

– Виждам, виждам. Само внимавай да не…

– Спокойно, бе. Нали знаеш, че имам две деца. Знам как да гушкам бебе, без да го събу…

Две сияещозелени очички се отвориха и се втренчиха в черната рогата, зъбата муцуна на демона. Тримата замръзнаха.

– Айдееее, сега я втасахме – обади се Лазар някак примирено.

Знаеше какво ще последва. Плач, писъци, трудно детство, пълно с ужасяващи кошмари, хапчета и електрошокова терапия, преди да е станала на десет, ранен сексуален живот, нежелана бременност, гнусна болест, предавана по полов път и преди да разберат, малката вече ще е двадесет и кусур годишен поп идол, който си бръсне главата, носи обици на места, известни само на лекарите, и се увлича по кабалата.

Манон се усмихна успокоително, но някак си видът на два реда перленобели и безумно остри зъби, каращи шпагите на тримата мускетари да изглеждат като пластмасовите нещица, с които се боцкат маслинките в коктейлчетата, беше далеч от успокоителното.

Кокорейки големите си изумруденозелени очи, бебето разтвори устнички… и се разсмя.

~

– А това какво е, господарю?

– О, това е Столичната река.

Григор помълча, зазяпан в реката.

– И тя ли е дело на Каменяшки?

– A, не, тя си е съвсем естествен природен феномен. Защо реши, че е работа на Каменяшки?

– О, просто така.

Колосални каменни плочи, всяка тежаща десетки тонове, застилаха коритото и насочваха течението. Всичко това бе струвало на царската хазна десетки милиони жълтици, и то във времена, когато хората са мислили, че инфлацията е някаква чужбинска манджа. Като видеше това чудо на инженерната мисъл, човек нямаше как да не си помисли, че с двадесетина такива по японското крайбрежие жълтурите можеха веднъж завинаги да забравят за цунами поразиите. И в цялото това колосално съоръжение бълбукаше Столичната река, което си беше съвсем в реда на нещата, защото всяка столица по света си имаше своя река. Лондон се славеше с Темза, Париж – Сена, Москва – Москва река. Столицата си имаше Столична река. У всеки, зърнал това чудо на природата, за пръв път се зараждаше натрапчивата мисъл, че някъде в планината някой май е забравил да спре чешмата. Да се нарече „вадичка“ щеше да е истинска обида за вадите. За да се удави човек в нея, се изискваха титанични усилия. Като за начало самоубиецът трябваше да легне по очи.

~

– Искам да знам как научихте, че Радостина е този Четиринадесети пророк. Покажете ми тези ваши сказания, където го пише, и чак тогава ще повярвам!

Върховният жрец се поколеба.

– Те ни бяха донесени.

– От кого? Къде мога да го намеря този човек? Кажете ми и аз…

– Перун!

– Какво???

– Сказанията ни бяха донесени от Перун. Той ни извести, че Четиринадесетият пророк е вече роден и трябва да го издирим и спрем на всяка цена. Той е съзрял знаците, оставени от Съдбата при появата на предишните Тринадесет.

Лазар за миг изгуби дар слово. Перун? Върховният бог? Повелителят на мълниите? Творецът на всичко живо? Нима той стоеше зад всичко това? Той ли бе силата, наредила отнемането на невинен детски живот?

– Знаци… – Лазар се изкашля, за да разчупи буцата в гърлото си. – Какви знаци?

– Слънцето се е обагрило в алено, родило се е двуглаво агне, бушуващи пожарища, които ще погълнат Долната земя, земетресения, сриващи градове и села, дъжд от жаби ще се изсипе над вярващите, скакалци ще погълнат посевите и ще донесат невиждан глад, морето ще стане кърваво, ще се роди червено теле, могъщ закрилник ще разпери криле над пророка… казано е, че сбъднат ли се всички сказания, значи денят, в който Четиринадесетият пророк е стъпил на тази земя, е дошъл. А те се сбъднаха до едно.

Лазар изведнъж избухна в смях. Върховният жрец стреснато отстъпи назад. За момент си помисли, че така се смее лудият, когато извънземните му наредят да убие някого.

– Червено слънце… двуглаво… двуглаво агне… – Лазар не можеше да си поеме дъх – че и… че и валящи жаби… о, богове, дайте ми сили! Това ли… това ли са вашите сказания?

Върховният жрец се намръщи.

– Да, това са! И какво толкова смешно има?

– Какво… какво смешно имало… – отвърна Лазар задъхано, бършейки сълзите, стичащи се по лицето му. – Ама вие сериозно ли, Ваше преосвещенство… сериозно ли ме питате какво смешно има в това?

– Четиринадесетият пророк броди по този свят и с всеки миг Краят на дните наближава! Пъклото ще се изсипе в Долната земя и светът, какъвто го знаем, ще спре да съществува! На това ли се смееш?

– Не, не, не на това – Лазар се изправи, масажирайки корема си. – Смея се на тия ваши знаци. Наистина ли смятате, че всичко това сочи появата на новия пророк на Чернобог в Долната земя?

– Досега не са грешили.

– Е, тогава нека ви кажа някои неща за тия знаци, Ваше преосвещенство. Червеното слънце е елементарен природен феномен, който си има съвсем простичко обяснение. Ветровете носят пясък от пустините на юг, издигат го високо в атмосферата и от това то поаленява. Впрочем се случва поне три пъти годишно при правилните въздушни течения. Колкото до пожарите, тях не ги наричат „сезонни пожари“ просто защото журналистите не могат да им измислят по-интересно име. Лято е и половината Царство гори буквално на смени. Двуглавото агне? Нека позная – фермата се е намирала от подветрената страна на завода за химически торове, нали? Това наистина е новина, защото обикновено се раждат с по три, че и четири глави, и то не само агнета. А гледахте ли репортажа за онзи осмокрак петел? Аз много се смях. Скакалците? Случва се всяка година през последното десетилетие. Дъжд от жаби? Мога да ви кажа цял архипелаг в Църно море, където толкова често вали дъжд от жаби, че последния път, когато се изсипал обикновен дъжд, хората си помислили, че идва краят на света. Червено теле? Питайте Мендел за оная част с унаследяването и генните мутации. Колкото до земетресенията, мой братовчед работи в Сеизмологичния институт. Ще ви дам номера му, явно има на какво да ви научи. Впрочем името му е Димитър. Голям симпатяга е. Кърваво море? Също любопитен феномен, свързан с температурата на водата и цъфтежа на едно много интересно водорасло. А пък за тая работа с могъщия закрилник, който… как беше… разперил криле над пророка, мога да ви кажа, че съм обикновен магистър по некромантия. Вярно, бива ме, но чак могъщ. Ако Съдбата е определила баш мен за тая работа със закрилата, значи много я е закъсала откъм могъщи закрилници… ама много! Колкото до самите пророчества – та те са цели тринадесет и всяко от тях предвещава края на света. Всяко… едно… от… тях! Я се огледайте – светът е още тук и въпреки усилията на политиците ни е в доста прилично състояние. Направо мога да си представя каква паника е била при първото пророчество. После при третото е станало още по-страшно, защото тези като вас си казали нещо от сорта на „числото три е свещено и краят на света ще настъпи със сигурност“. После дошло седмото и тогава някой идиот се разкряскал, че този път вече няма грешки и на света му остават броени мигове, защото седмицата била още по-свещена, тъй като отразявала броя на не знам какво си. А пък деветото… леле, тогава сигурно е било баш купонът. Три пъти по три, какъв ужас, човешката раса ще загине, ще ни изядат освирепели от глад демони и така нататък. Трябва да са били много неприятно изненадани, когато взели че оцелели. А тринадесетото… на бас, че тогава е била най-голямата дандания от всички. Фаталното число… е, сега светът наистина няма да го бъде и този път вече пророкът ще познае това с края на света, просто няма начин. Кой знае колко са се червили от срам, когато и тогава – за тринадесети пореден път – светът оцелял. Сега обаче идва Четиринадесетото пророчество и този път със сигурност, ама с наистина сигурна сигурност светът ще опъне петалата. Просто няма начин да грешим, нали?

– Но Перун…

– Боговете грешат. Човек би трябвало да си го помисли, като види адвокат на улицата… или данъчен… или политик. Не сте ли сте се замисляли върху тази простичка мисъл, нали?

– Перун е непогрешим!

– Хайде да погледаме малко парламентарен контрол и после пак ми кажете тая работа.

– Перун… не… греши!!!

– Естествено, че не греши… поне според вас. Все пак неговата непогрешимост е в основата на цялата вяра към него, нали? А какъв върховен жрец щяхте да сте, ако смятахте, че вашият бог е просто поредният всесилен глупак, който е готов да убива невинни просто защото не е внимавал в часовете по природознание. Така че напълно ви разбирам, Ваше преосвещенство. Трябва да се гордеете със себе си. Вие сте истински духовник. За какво ни е тази свободна воля, щом можем да се подчиняваме сляпо като стадо овце и да си измиваме ръцете с това, че Той, Всесилния, Всемогъщия, бил казал еди-си какво. Сигурно това прави съня ви много по-спокоен от моя, Ваше преосвещенство?

– Не.

– Какво?

– Не го прави спокоен, но нямам избор.

Лазар му обърна гръб и закрачи към вратата. Ръката му легна на дръжката на вратата, но се спря за миг.

– Напротив, Ваше преосвещенство. Всеки човек има избор. А аз направих своя. Ще защитя Радостина, каквото и да ми струва.

– Дори да застанете пряко волята на Перун.

– Дори това. Затова кажете на господаря си да не ми се мярка пред очите, защото, ако го направи, и двамата ще разберем кое е по-здраво – жезълът ми или неговата празна божествена кратуна.

Каним ви на: Писателска работилница, 31.01. – 03.02.2015, Велинград

Пишещи приятели,

Виждали ли сте нашата онлайн редакторска работилница?

А искате ли да участвате в редакторски обсъждания на живо?

Ако да – заповядайте на следващата ни писателска работилница през февруари. Тя е част от Зимната педагогическа академия, организирана от сдружение „Професионален форум за образованието“, и духовен наследник на Китен 2011, Велинград 2012, Велинград 2013, Китен 2013, Велинград 2014 и Слънчев бряг 2014. Но ако не сте били там – няма страшно. Ще се съобразим с нивото и желанията на всеки участник поотделно.

Какво ще съдържа работилницата?

10 астрономически часа интензивни редакции на ваши лични текстове – проза, поезия, публицистика, драма, творения отвъд тия тесни типове и жанрове… В общо 5 блока – сутрешен и следобеден. (Първия ден блокът ще е вечерен.)

А упражненията ни ще включват стилови редакции по превода на „Скалпелът на Окам“ (Occam’s Scalpel), един от най-ярките разкази на Теодор Стърджън. Който впоследствие ще влезе в антологията „Зелени разкази (ама наистина)“.

За кого е удачна тя?

За всеки, който обича да пише и иска да развива уменията си. Тъй като тази работилница ще наблегне върху редакциите, тя ще ви е особено полезна, ако в момента работите по конкретен текст.

Ако се вълнувате от другите страни на книгосъздаването и -издаването: от първоначалната идея до разгласата и разпространението на готовата книга, хартиена или електронна, в България или в чужбина, ще говорим и за тях. Преслушайте записите от Китен 2011; много от въпросите ви навярно ще открият отговорите си там.

Кой ще я води?

Калин М. Ненов, който до момента е редактирал над 5000 страници художествен текст и близо 50 български автори и преводачи.

Къде ще се проведе?

В хотел „Камена“ във Велинград. Разгледайте снимките, не лъжат. И ако писането не ви сгорещи достатъчно – има топъл басейн.

Кога?

От 31 януари (настаняване в хотела след 14 часа + вечеря) до 3 февруари (закуска, отпътуване до 12 часа).

Колко струва?

208 лева на човек. Това включва пълен пансион (закуска, обяд, вечеря), туристически данък, застраховка и такса за работилницата (40 лева).

Как да участвам?

Изпратете на poslednorog -в- gmail-точка-com до 21 януари не повече от 10 страници (18000 знака, вкл. интервалите) ваш текст, който искате да редактираме на работилницата. Може да е завършен или откъс от нещо по-голямо. Ако имате конкретни въпроси по текста, включете и тях.

Ако вече сте възжелали да се запишете – до 21 януари се свържете с основните организатори от „Професионален форум за образованието“ по някой от начините, описани тук.

После задължително ни пишете на poslednorog -в- gmail-точка-com! Ще ви сложим на мейлинг лист за вести. Това е особено важно в случай, че се явят изненади.

Нещо друго?

Работилницата ще се състои само ако се запишат поне трима участници. Доведете и другарче.

А ако се запишат над седем участници – аз ще си доведа другарче. Обещавам изненадата да е хубава.

ВНИМАНИЕ! Ако имате по-специални нужди за менюто – вегетарианско, веганско, без определени храни… – опишете ги!

Нещо друго?

Наглеждайте тази вест за промени.

Ваш работилничар:

Калин

В подготовка за „Ех, магесническа му работа“: Малкото четене

Приятели (:

Декември дойде, задават се светли празници, а при нас тази година те ще минат под знака на Магията. Очаквайте ново, предколедно заглавие в поредицата ни!

„Ех, магесническа му работа“ е дебютният роман на Калоян Захариев, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Сега, след двайсет месеца редакции, сме на финалната права.

До 20 декември подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Ех, магесническа му работа“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от романа.

Усмихващо четене!

Таласъмий махна с ръка.

– За нищо – той се поколеба. – Мога ли да те питам една работа?

– Давай.

– Вие двамата откога сте заедно… имам предвид със слугата ти?

– О, от три месеца.

Таласъмий кимна.

– А това, че работите заедно, не пречи ли на връзката ви?

– Връзка… каква… – Лазар млъкна. Сведе поглед към гърдите си, където Радостина спеше кротко в кошчето си. Въздъхна. – Умеем да разделяме двете. Е, понякога има търкания, но не е нещо, с което да не можем да се справим.

Таласъмий закима.

– Разбирам, разбирам. Е, все пак имате нещо по-важно, за което да мислите – той впери ектоплазмените си очи в спящото бебе. – Трудно е да съвместяваш любовта и работата… – Призракът се сепна. – Питам, щото, виждаш ли… има една много сладка призрачка в отдел „Нечовешки ресурси“ и аз си мислех… знаеш… а тя все казва, че сме колеги… вярно, само доброволци, ама все пак колеги и… такова… може да се създаде напрежение на работното място. Пък никой от нас не ще да причинява излишни неприятности на Лигата и… – той въздъхна. – Сложно е…

– Господарю – провикна се Григор от тунела. – Все още съм жив.

– Идвам – извика в отговор Лазар и потупа съчувствено посърналия Таласъмий по рамото… или поне се опита, де. – Ще ти дам съвет. Искаш ли да го чуеш?

Призракът се оживи (доколкото бе възможно).

– Давай.

– Твърде много му мислиш. Понякога има случаи, в които просто трябва да се оставиш на течението. Разбра ли? Ще видиш, че отговорът сам ще дойде.

Таласъмий кимна.

– Е, не е проблем да почакам още един-два века, та да видим какво ще стане. Марчето си е сладурана и си струва…

– Ето, виждаш ли…

– Господарю? Там ли сте още?

– Идвам, де! – Лазар погледна Таласъмий. – Аз ще тръгвам. Успех с момичето.

– Благодаря – той вдигна палец и се ухили. – Успех с момчето.

– Бла… благодаря.

~

Хаджията се изправи от втория опит с помощта на двамата ратаи, които до този момент кротко дремеха край масата с онова търпение, присъщо само на каменните колони. С групово пъшкане хаджията успя да заеме сравнително вертикално положение. Вкопчени в могъщото му гравитационно поле, Лазар и Григор го последваха. Естествено, Стойне и Ганчо също се включиха в групичката – те вървяха от двете страни на хаджията, който явно се заблуждаваше, че ако тръгне да пада, те ще са в състояние да го задържат. Кратко засядане между пилоните на вратник, през който спокойно можеше да мине ядрена подводница, при това странично, наведе Лазар и Григор на мисълта, че тръгне ли хаджията да бори гравитацията, дори и Атлас след шокова доза анаболи не може да го удържи.

Шарената групичка пресече двора, който беше плътно ограден от свинарници, кошари, краварници и пилчарници; кризата май скоро нямаше да се вясва в дома на хаджията. Във въздуха отекваше какофония от крясъците на разновидови хайванчета, естествено, в компанията на разновидова миризма.

– Ей това е Убиец – обади се хаджията, кимайки към близкия краварник.

Там, в заградено място, тъпчеше стадо крави, а над тях се извисяваше масивният гръб на нещо, което лесно би могло да се сбърка със слон, ако не бяха рогите. Ако беше човек, абаносовочерният Убиец вероятно щеше да си изкарва прехраната, трошейки колене с бейзболна бухалка. Природата обаче се бе смилила над потенциалните му жертви и го бе превърнала в бик, който би накарал онези добичета, дето си развяват байрака всяка година в Памплона, да изглеждат като лауреати на състезание „най-сладко морско свинче“. Не беше просто едър, беше ОГРОМЕН. В големите му кафяви очи не се четеше кравешка доброта, а некрологът ти.

– Леле – прокоментира Лазар.

~

Сава изчезна. В кръга остана да се стеле само зеленикавата мъгла. Лазар въздъхна тежко. Григор го потупа по рамото.

– Добре сторихте, господарю.

– Знам.

– Къде го пратихте?

– Достатъчно далеч, за да е в безопасност, докато приключим тук.

Григор се усмихна.

– Вие наистина сте добър приятел.

– Само не казвай на другите. Все пак съм зъл магьосник, който иска да завладее света и да пороби човечеството. Не искаме да ми излезе добро име, нали?

– Господарю?

– Кажи, Григоре.

– Вие сте толкова зъл магьосник, който иска да завладее света и да пороби човечеството, колкото аз съм космонавт.

– Това ще си остане между нас, нали?

– В договора ми е изрично записано, че трябва да пазя лошото име на господаря си, така че не се бойте. Каквото се е случило тук, си остава само между нас… освен частта, в която вие натръшкахте Клана. Опасявам се, че договорът ми ме задължава да разгласявам всички зловещи факти за вас.

– Ще го преживея някак си – Лазар погледна жезъла си. В долния му край се тъмнееха няколко петна. – Е, хубавото е, че е останало нещичко. Няма да стигне да те изпратя извън Столицата, но до съседния квартал ще мога.

– Не ви разбирам, господарю.

– Влизаш в кръга и аз те телепортирам. Какво има да не му разбираш?

– И защо, ако мога да попитам?

– Ами, сещам се… около две дузини причини. Едната е Виталиан, а другите 23 работят за Клана и хич няма да са доволни, като разберат какво съм направил с другарчетата им горе. Затова скачай в кръга, че…

– Няма!

– Какво???

– Казах: няма!

– Григоре, осъзнаваш ситуацията, нали?

– Да, осъзнавам я. Искате да се качите горе, да излезете срещу онзи психопат и да спасите малката, като вероятно ще загинете в процеса по доста гнусен и болезнен начин. Излишно е да ви казвам, че не можете да го направите… поне не сам. Идвам с вас!

– Григоре…

– Хич не ме григоросвай, Лазаре! Не само ти обичаш Радостина и проклет да съм, ако оставя да тръгнеш да я спасяваш съвсем сам! Не ме интересува какво ще кажеш или ще направиш! И хич не се опитвай да ме заплашваш! Тия не ми минават!

– Ама, Григоре…

– Без „ама, Григоре“! – отряза го слугата му. – Ти се заемаш с Виталиан, аз поемам Клана и който приключи последен, черпи!

Лазар кимна бавно, без да откъсва очи от слугата си. Григор стоеше пред него, скръстил ръце пред гърдите си с онова решително изражение, което караше поредната пипалеста твар, изпълзяла от Пъклото с намерение да завладее ако не света, то поне една-две общини, сериозно да се замисли. Лазар познаваше тази физиономия. Със същия успех би могъл да накара Великата китайска стена да се отмести встрани.

– Значи няма смисъл да те…

– Не, няма.

– А ако ти кажа да се обърнеш, за да мога да те цапардосам по главата и да те навра в пентаграмата…

– Никакъв шанс.

– Я, това там не е ли Майкъл Джексън?

– Лазаре!!!

– Добре де, добре… и какво страна с „господарю“?

– Тъй като ме водиш на изпълнена със смисъл, но за сметка на това напълно сигурна смърт, можеш да си завреш това „господарю“ сещаш се къде.

– Ей, това, че се каним да се самоубием, не значи, че трябва да сме груби!

– Извинявай.

– Е, ако се откажеш да ми искаш увеличение на заплатата, може и да ти простя…

– Лазаре?

– Кажи, Григоре.

– Можеш да си завреш прошката там, където е и „господарю“!

– Не знам дали ще има място, Григоре.

– Не се притеснявай, аз ще ти помогна. За какво са слугите все пак?

В подготовка на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“: Малкото четене

Приятели

Предлагаме ви още два откъса от нашите предстоящи „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

В момента тече Копнеж за корица на „Промяна“ със срок до 21 декември. А до 12 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене!

Издишам.

– Следисторията е какви въпроси си задавам понякога.

През тая седмица, в която Сипи агонизираше, аз си бях изхвърлил от графика всевъзможни неща, които ме разсейват. За да мога да реагирам на мига, независимо какво се случва. И въпреки това помня една от вечерите – тая, в която разбрахме, че трепери – как лежа на леглото и съм толкова физически уморен от нещата, които съм правил през деня – то не е физическо даже, то си е умствено, – че само ми се въртят мисли в главата: какви дрехи да му намерим да го завием, така че да не ни е жал за дрехите. С какво да го завием или какво да измислим, как да го вземем при нас, между нас, така че, ако изцапаме леглото, да не… И те само ми се въртят, тия мисли – нищо не правя по тях. Аз нямам сили в тоя момент да се надигна обратно, да стана и да ги задействам към изпълнение. Просто ми се въртят. Успявам да измрънкам две или три от тях към Рея – и само толкоз.

Естествено, въпросът „доколко нашата лекуваща лекарка ни пощади“. Това е една от причините, поради които много държах Рея да не слуша това, което ще ви разказвам сега. Тя си е достатъчно… саморазкъсваща се. Доколко лекуващата лекарка ни пощади, когато каза, че това с лекарството не е било определящо? Доколко бяха истина думите ѝ: че това състояние със сърцето е основната причина да се случат нещата? А не че ние сме забравили живото…захранващото от трите лекарства – а пък сме давали нещата, които убиват. Защото антибиотиците убиват, каквото и да си говорим. На тях това им е задачата.

Тия неща си ги мислех още в момента, в който го занесохме последната сутрин. И знаех, че мога да се съборя под тях, ако не се спра. В смисъл, мога просто да седна на стола си и тоя ден да не мръдна, ако не спра само да ги мисля, да се въртя около тях, и не видя какво следва след тях. И, естествено, ако нямам фактора, че аз нещо трябва да направя в следващия момент. Защото нещата продължават да се случват: ние току-що сме го занесли и имаме готовност каквото кажат, да правим.

В тоя момент, за да не се спра на стола си, си сглобих списък с две-три работи, които другия път няма да ги направя по същия начин. Примерно това, че, когато сте двама човека или повече и се грижите за едно същество, трябва и двамата да следите какво се случва. Това, че аз не съм видял списъка с лекарствата, които трябва да се дават, си е моя отговорност, в крайна сметка.

Помълчавам.

– И може би най-гадният въпрос от всичките е: „какво съм готов да жертвам, за да може едно живо същество, за което отговорността и грижата е моя, да съществува“. Това звучи много общо; конкретната ми мисъл беше за тоя момент, в който котето се мъчи и кърви, обаче ние не искаме то да изцапа навсякъде.

Помълчаваме.

– Сега, естествено, ние не знаем до каква степен влошаваме състоянието му, като примерно нощем го отделяме от нас. Или пък не му даваме да се качва на тия легла, които са му суперлюбими за лежане и той обича да си изкарва целите следобеди там. Но аз съм си ги мислил тия неща… В смисъл, ако сме знаели докъде може да доведе това, сигурно другояче сме щели да го направим. Но дори в момента, в който ние не знаем до каква степен се отразява – аз и сега не знам, напълно, но подозирам – дори в тоя момент, в който не сме знаели, аз съм си мислел. Какво ще откъснеш от себе си, за да съществува някой друг? Какво няма да откъснеш? Можеш ли да изхвърлиш всичките завивки, килими и тъй нататък, за да имаш котката, която искаш?

Ако не е котка, ако е нещо друго?

Ако е някой друг?

~

Врагът не се вижда отвън. Врагът напада отвътре.

Идва нощем, когато повечето от теб си е отишло. Идва в ония моменти, в които клепачите ти тежат до черно, а думите ти не могат да се наберат по урвата на гърлото, не могат да се съберат достатъчно, за да подложат рамене една на друга и да стигнат до върха, до светлото.

Тогава врагът е по-силен от тебе. Понеже ти си сама, а те са много. Понеже той е един – единен, а ние сме разпилени.

Врагът те гледа от ъгълчета, които винаги си мислила, че са твоите. От същите ония места, които инак са част от дома.

(Понякога – мисля си в скоби, докато двама души пред мен си крещят все по-силно – врагът идва изневиделица. Като два лешояда, които се блъскат и грачат един срещу друг, и се мъчат да разделят някаква мърша. Ти нямаш посока и цел, и гракът и блъскането те разпиляват съвсем. Спираш се, спъваш се насред крачката си… и оставаш, някъде там, да гледаш невярващо: как е възможно? Две вселени, два сбора от неограничени възможности, да се свият дотолкова?

Какво им има на очите ми, че ги виждам така?

Какво им няма?)

Врагът напада отвътре. През ония ъгълчета, които си напоила, населила с най-топлата си магия. Те са местата, през които се стига до тебе. Врагът би бил много глупав да се засили и да се хласне в крепостни зидове от по девет стъпки. Не – той ще удари там точно, през мекото, топлото, податливото.

Врагът няма нужда да удря. Ти си тази, която ще го удари. Ще удряш и удряш, докато пръстите ти се разкървавят. Докато отвсякъде текне кръв. От пръстите ти. От устните ти – особено тая, долната. Вътре в очите ти.

Врагът обожава ударите ти. Той съществува, за да те гледа как кървиш. Той съществува, когато кървиш.

Врагът е там, когато нощем се свиваш на кравайче, търсейки още от себе си… но няма никой. Под тия бинтове, в тия изсветлели очи… няма никой.

Протягаш ръцете си. Протягаш нишките си, през всичките седем пространства, до самия Предел на Силите… И няма никой.

Как така, мислиш си, няма никой? А пък врагът е там?

За последно видях врага снощи. Шептеше си – по-скоро субвокализираше, мълвеше думи на границата на гърлото; думите нямаха сили да се изсипят отвъд нея, – че болката в тоя свят не му стига. Повече! ПОВЕЧЕ! – мълчеше врагът. – Не е достатъчно. Искам още! За да мога да грабна тоя наш свят – това камъче, тая песъчинка, хартиено корабче. Да го вдигна на вълната на болката. Да почна да го въртя. Да центрофугирам. Докато не изпаднат всички дребни душички и не останем само ние. Леки, чисти и голи.

Оттеглих се тихо, на пръсти. Не исках да му досаждам. Достатъчно му досаждат, тия дребни душички.

(Куче – огромен звяр – провира муцуна на една стъпка от мен и лавва зверски. Оградата го удържа.)

А и… какво да му кажа? Оная история с Буда и трите стъпки към щастието почва да се изтърква…

Не я знаеш?

Питали Буда: как да достигнем щастието?

Почнете от „аз искам щастие“.

Първо махнете „аз“.

После махнете „искам“.

Готово.

Врагът е страшен, понеже той знае много. Знае всичките ти истории. Достатъчно, за да не се впечатли, като му ги разказваш. Но недостатъчно (започвам да подозирам), за да извлече полза от тях. Врагът е някъде върху онзи път: най-дългия на света. Не точно в ума, но още не е стигнал сърцето.

Врагът е неуловим. Нито в ума, нито в сърцето. И понеже е легион (а ти си сама), може да напада и ума, и сърцето.

Врагът е подмолен. Подсича те, подрива и подкопава със самодоволство. Оная мъничка радост, потрепването, когато думите най-сетне успеят да се сберат и направят салто, трапец, пирамида. Нещо зрелищно, бляскаво, акробатично. Ти седиш отстрани, гледаш ги, грееш. А врагът е доволен. Седи отстрани, гледа теб, грее се.

Защото ти не вървиш нататък, разбираш ли? В тоя момент ти седиш.

Врагът е досаден. Той настоява, че винаги трябва да вървиш нататък. Че си губиш времето, като седиш на едно място. Досаден е, понеже ползва думата „трябва“ напълно сериозно. Толкова сериозно, че даже няма смисъл – и сили – да му възразяваш. Да мислиш как да го избудалкаш.

Врагът е самотен. Нощем се свива в леглото си на кравайче, търси още от себе си. Но на такъв малък свят – камъче, песъчинка, хартиено корабче – просто няма място за друг. И той опъва врат към луната, и вие. Препуска, развял копита и гриви, и цвили. Превързва с треперещи пръсти пръстите си, които кървят.

Врагът има нужда да го обичат. Но защо… защо вече не помни как става? Какъв беше преди? В очите ни? В очите на хората, които знаят къде се отварят меките и топлите проходи? Защо сме го изоставили?

Обичаме те.

Отвори очи, разкърши снага, завърти се. Огледай ширналия се свят – оттук до безкрая, до самия Предел на Силите, и отвъд.

Обичаме те.

Не посягай да скриеш лице в шепи. Да оголиш зъби, да изръмжиш. Да отпрепускаш. Да се свиеш обратно.

Или, добре, посегни. Обичаме те. Ще те обичаме и така.

Да, глупави сме. Да, губи ни се – чувствителност, думи, спомени – за това какъв си бил и какъв още може да бъдеш. Да, и ние не сме точно каквито бяхме тогава, в ония първи години. В ония първи мигове споделеност, горене, разходки из стратосферата. Да, имаш правото да ни мразиш. Че понякога ни няма до тебе. Че понякога „понякога“ звучи като „постоянно“… така се усеща.

Но всичко това е отгоре. Върху кората на оня свят, който искаш да завъртиш, да разхвърляш, продухаш, пречистиш.

Отдолу – тука до тебе, в ъгълчето на усмивката, която прибра току-що, в опарването на сълзата, която преглътна – сме ние. И те обичаме.

Ние сме. Усещаш ли колко ние?

Представяме ви: „Сивият път: Наследникът“

Представя: Григор Гачев

Наскоро си го препрочетох наново. И просто не мога да се сдържа да не пусна някои цитати. Стихове, весели или важни моменти, все ключови точки на вълшебството, което пропива истински добрата книга…

Надявам се Любомир Николов да ми прости. Просто такова нещо не може и не бива да стои само на книга, въпреки всички обещания и задължения към издатели – трябва поне частичка от него да я има и в Нета! Любо, виновен съм, ама не мога иначе!

~

Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,

по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.

На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.

От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.

И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон

и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон.

Бездната го обгърна.

Тя се простираше във всички посоки – безкрайна, надхвърляща способностите на разума, хладна, величествена и безучастна. Отляво грееше ослепителната огнена топка на слънцето, която въпреки убийствения си блясък не разсейваше вселенския мрак на междузвездните простори. Отдясно висеше Тера, обвита в мекото синкаво сияние на животворния въздух; малко по-нататък бе нейната сестра Селена – също тъй синкава и прошарена с бели облаци, между които прозираха зелено-кафявите очертания на континенти и тъмносините петна на морета. Отвъд тях като второ слънце блестеше Дневната звезда.

И сред всичко това висеше една нищожна прашинка – малка двумачтова шхуна, чието място не бе тук, просто не можеше да бъде тук, това противоречеше на всички природни и човешки закони.

… Тази вечер, докато плавахме край Фамагуста, отец Амвросиас заговори за ίσιο δρόμο. Казах му, че това е само легенда, но той се закле, че е истина и обеща да ми покаже доказателства. Финеган го подкрепи. И двамата твърдо вярват в Правия път…

От първата тера

до седмата тера

не тръгвай, човече, навън,

че цял ще се схванеш

и там ще останеш

студен и вдървен като пън.

От гърдите на канцлера се отрони въздишка на облекчение. Бяха прекрачили в сферата на пазарлъка и той се почувства в свои води. Усмихна се леко и отговори:

– Ще обсъдим това насаме. Но гарантирам, че става дума за нещо, което няма да те затрудни. – Той помълча и добави: – Впрочем, как би желал да те наричам? В старите документи не се споменава името ти.

– Все едно – отвърна безразлично Неживия. – Авитус не е зле. А ако толкова държиш на точността, някога ме наричаха Файтроб Осемнайсети.

– Файтроб… – повтори Берилиус с леко недоумение. – Това династия ли е?

– Как изобщо ще хвърчи три дни от Тера до Селена? Между тях няма въздух, чух го от дядо Зарк! Какво ще диша?

– Чакай сега! Става дума за три терански дни, значи само три тери.

– Абе, опитай ти да не дишаш три тери, пък да те видя после.

– А какво нахалство само! Уж се прави на много скромен: туй било за хората голям скок, пък за него само някаква си малка крачка.

– Измислица, чиста измислица от начало до край! Дори за името лъжат. Какво означава това Нийл Силната ръка? Човеците си имат фамилия, а не второ име като неандите.

– Ами ако е бил неанд?

– Пръстенът сочи, че си развълнуван и вдъхновен – поясни магистърът. – Но това, драги ми принце, е наистина нищожна дреболия в сравнение с вълшебното могъщество на Древните. Разказват, че те са умеели да летят тъй бързо, че за по-малко от ден – терански ден, тук го наричате тера – да обиколят целия свят. Създавали кораби, способни да прекосяват мъртвите пространства между световете. Можели да разговарят помежду си на невъобразими разстояния. Чрез магия, наречена „гемо“, се научили да променят същината на растенията и животните. Научили машините да мислят и да помагат на хората. Ала цялото това могъщество не им донесло нищо друго, освен гибел. Всичко завършило с Армагедон…

– И тъй, чада мои – говореше отец Алмазар, – миналия път стигнахме до силите, властващи над вселената. Много имена имат те: черно и бяло, Ин и Ян, Бог и Сатана… Ала най-често ги наричаме Великия изравнител и Вечния градинар.

– Да се възславят имената им – вметна ратник Гозамбо.

– Скудоумните люде ги смятат за врагове – продължи Алмазар след кратка почтителна пауза. – Въобразяват си, че навсякъде тече вечна битка между тях. А не е тъй. Нима може да има сянка без светлина или светлина без сянка? Или… представете си как ковачът бие с чука по нажеженото острие, а сетне го потапя в кацата със студена вода. Кипва облак пара и изглежда, че студът и горещината са се вкопчили в люта битка. Ала те всъщност са се съюзили, за да закалят стоманата…

Харо Мечастъпка пълзеше бавно и предпазливо по гредите на покрива. Съдбата най-сетне му бе предложила шанс и трябваше да го използва на всяка цена.

От две години чакаше за зелено перо. Ако беше човек, отдавна щеше да го е получил. Спазваше най-усърдно местните обичаи, взимаше участие в племенните ритуали, работеше усърдно и скромно. Но черокийците – свестни момчета по принцип – проявяваха странна подозрителност към неандите. Чиста глупост, разбира се. Неандите бяха далеч по-близки с местните племена, отколкото европейските пришълци. Дори личните си имена избираха по подобен начин, а и неведнъж бяха доказвали, че с лекота се приспособяват към черокийския начин на живот. Харо дори знаеше сред кое племе би искал да се засели – древните анасази, които го възхищаваха със своето миролюбие, удивителната си пустинна архитектура и твърдата вярност към прастарите традиции.

Името му беше Абдул ал Хакими, но никой не знаеше това. В мизерните бордеи на древното гробище го наричаха Нусафер Елхаджиб – Половин вежда, защото над лявото му око имаше дълбок белег от изгаряне. Най-често му викаха просто Хаджиб. Беше дребен за своите четиринайсет години, но жилав и с удивително силни ръце, на чиято тренировка посвещаваше всяка свободна минута. Просяците, крадците и дори убийците се бояха от него, както човек инстинктивно се бои от скорпион или кобра. Наоколо му се носеше мрачният ореол на безнадеждна свирепост, готова всеки момент да го тласне към самоубийствено и хладнокръвно насилие.

Ермелинда тичешком влезе в стаята си, заключи вратата и спря задъхана. Озърна се, сякаш очакваше някой да дебне всяко нейно движение. Но разбира се, в стаята нямаше никого. Беше съвсем сама.

Тя измъкна от корсажа си стария бележник с кожена подвързия, разгърна пожълтелите страници, спря мимоходом поглед върху рисунката на прокълнатото дърво и стигна до последните редове, изписани уж със същия, но и съвсем различен почерк – забързан и разкривен, като че оставен от трепереща ръка.

Ego Magister Aramian confirmo in veritate Regem Zygwartem non a mollitione cordis sed venenum mortuus esse. Hoc in casu interficionis meae notum sit.

Бе проверила три пъти превода на всяка дума и страшният смисъл на надписа оставаше запечатан с ледени букви в сърцето ѝ:

Аз, доктор Арамян, потвърждавам, че крал Зигварт е умрял не от сърдечен удар, а от отрова. Записвам това за в случай, че умра.

– Ама, мамо, то беше само едно малко мамутче! – жално надигна глас Айдо. – Викаме му Душко, щото много обича да души…

Ланс усети гафа и взе да отстъпва към стълбището, но закъсня. Здравата ръка на Пипа го сграбчи за яката.

– И ти ли си замесен, непрокопсанико? Марш веднага да донесеш другата табуретка! Ще ми хрантутите вие мамутите! В гроба ще ида от вас двамата, тъй да знаете!

– Откъде е това?

– От една древна пиеса – отговори възпитателят. – Казват, че била най-великата драма на всички времена, ала оригиналният текст не е надживял Армагедон и времената на хаос след него. Ентусиасти са го възстановили по памет и при това е загубено много. Не се знае дори нито името на автора, нито какво е било оригиналното название на драмата. Някои изследователи твърдят, че е било „Селцето“ – подигравателен намек за замъка, където се развива действието. Повечето обаче смятат, че пиесата се нарича „Шекспир, принц английски“.

(Не мога да се удържа да не поясня – на английски селце е hamlet. – Григор)

– Откъде се е появил?

– А ти как мислиш, глупаво момиче? – изхлипа възмутено госпожица Леверие. – Да не си въобразяваш, че с моята мижава гувернантска заплата мога да си позволя да купувам терански пурети? Ектор ми ги праща, естествено. Ектор Буска от Хавана. Той е сложил пръстена вътре, няма кой друг.

Ермелинда изобщо не се обиди. Такава си беше Ивон – често даваше воля на езика, но никога със зла умисъл.

– Онзи Ектор Буска ли? Дето си ми разправяла за него? И сега ти праща пръстен с диамант? – Тя пак се загледа в камъка. – Ама… не е ли неприлично голям?

Госпожица Леверие подсмръкна, избърса очи и явно се поободри.

– Глупости, млада госпожице! От мен запомни: нито един диамант не е прекалено голям. Както казваме ние в Лютеция, диамантите са най-добрите приятели на жената. Пък и Ектор си е такъв. Обича всичко да прави с размах.

Нощта падаше над града, мракът прииждаше и улиците притихваха. Ала през огромната арка на портала, надвиснала над залива, нахлуваха снопове ослепителна дневна светлина, чиито лъчи обливаха със злато водите на пристанището, швартованите край кея кораби и дългите редици пристанищни складове. Точно в момента под арката минаваше фрегата с издути платна от топлия терански вятър и графът изпита старата тръпка на страхопочитание пред могъществото на Древните. Само за миг този кораб бе изминал разстояние, за което биха му трябвали поне две години плаване – разбира се, ако изобщо имаше воден път между двата свята.

Днес действащите портали се брояха на пръсти, но Алекс знаеше, че някога са били стотици. Повечето бяха престанали да работят и стърчаха насред равнините или по морските брегове като безполезни паметници на някогашното величие. Други може би все още действаха, укрити под водите на моретата.

– А кой е Немият брат? – запита момчето с жив интерес.

Ратник Гозамбо помълча, търсейки най-простичките думи.

– Виждаш ли, Ланс, във всеки от нас има две същества, а не едно. Първото – това е нашето „аз“, онова, за което се смятаме и което виждат околните. Но има и друго „аз“, скрито дълбоко в нас като сръчен и мълчалив слуга, готов винаги да свърши работата наместо нас. Не ти ли се е случвало многократно да вършиш по две неща наведнъж? Например да ядеш и да разговаряш? Или да работиш нещо, а да си мислиш за съвсем друго?

Ланс бързо кимна.

– Точно това е Немият брат – продължи Гозамбо. – Онзи, който поднася лъжицата към устата ти, докато си се увлякъл в разговора. Или който работи, докато ти се унасяш в мисли. Скромен и работлив, той е винаги нащрек, винаги се грижи нещата да бъдат наред, докато ние се разсейваме. Но и той си има чепат характер. Не си ли забелязвал как понякога вършиш съвсем необясними неща – особено на сегашната си възраст? Как нещо те тласка към пакости, дори когато знаеш, че ще си изпатиш?

Както повеляваше церемониалът, принц Ламборгин пръв получи своя подарък. Макар че се стараеше да сдържа нетърпението, той бързо разкъса опаковката, отвори кутията от позлатено дърво и измъкна отвътре кристална топка върху кръгла поставка от странен материал – нито дърво, нито кост, нито камък. Топката изглеждаше съвършено черна, но щом се разтръскаше, из нея започваха да танцуват стотици златни искрици, между които вихрено летеше блестящо метално вретено с тесни, издължени назад криле. Върху поставката бе изписано с архаични ъгловати букви: КОСМИЧЕСКА ЯХТА ЛАМБОРГИНИ.

Очите на младия принц грейнаха от възторг. Не знаеше какво точно означава „космическа яхта“, но се досещаше, че става дума за онези вълшебни машини, с които Древните са летели между световете. И че е получил в дар една безценна реликва отпреди петнайсет века, носеща като по чудо неговото име.

Отпред, право по курса, бързо нарастваше силуетът на грамаден черен галеон. Нито една човешка фигура не се мяркаше по пустите палуби, платната бяха скатани, ала откъм зловещия кораб лъхаше тъй гибелна и скверна заплаха, че ако можеше, монахът тутакси би насочил шхуната по обратния курс. Ала нямаше нито време, нито възможности за това. Нямаше как да поддържа курс байдевинд – не и сам, не и в този тесен коридор от сияеща вода. Оставаше му само да стиска руля и да отправя към Бога несвързани, страстни молби за помощ.

И Всевишния навярно го чу, защото се случи истинско чудо. Платната изведнъж промениха цвета си от сребрист на черен, черен стана и плащът върху плещите на самотния мореплавател. Финеган нахлупи качулката почти до носа си и разтреперан зачака кога ще отмине черният кораб.

~

Дано ви е запалило да прочетете книгата, както споделените от Любо при писането откъсчета запалиха мен.

И както прочитането на цялата книга ме запали да ръчкам при всяка възможност автора да бърза с продължението!

Още любими откъси – във форума ни.

Книгата е подходяща за читатели на: 10+ години

Препоръчват ви я и: Калин Ненов, Елена Павлова

Освен в добрите книжарници „Сивият път: Наследникът“, заедно със сборника „Забравени сказания“, може да закупите и от сайта на издателство „Изток-Запад“. Ако я искате директно от офиса на издателството, минете в делничен ден преди 17:30.

А на 16 декември от 18:30 в клуб „Максим“ към театър „Българска армия“ (ул. „Раковски“ 98) Любомир Николов – Нарви и издателство „Изток-Запад“ ви канят на живо представяне на двете книги. Там ще ви чакат и изложбата Parma Eldalieva I на Цветелина Крумова – Elmenel… и ние. Ще се видим ли?

В подготовка за „Ех, магесническа му работа“: Малкото четене

Приятели (:

Декември дойде, задават се светли празници, а при нас тази година те ще минат под знака на Магията.  Очаквайте ново, предколедно заглавие в поредицата ни!

„Ех, магесническа му работа“ е дебютният роман на Калоян Захариев, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Сега, след двайсет месеца редакции, сме на финалната права.

До 20 декември подготвяме електронното издание. Дотогава вие  може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Ех,  магесническа му работа“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете  ви имена.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от романа.

Усмихващо четене!

– Брей – обади се Лазар. – Царска се е променила.

Григор плъзна поглед по тъмната воняща уличка, по която вървяха. От двете ѝ страни се издигаха някакви мутирали постройки, които биха разплакали дори Колю Каменяшки. Най-солидното в конструкцията им и вероятно единствената причина да се държат в що-годе вертикално положение бе варта по стените им. Някъде към втория и третия етаж те така се извиваха, че къщите от двете страни на улицата почти притискаха покриви едни в други, създавайки усещането, че пешеходците вървят в пещера. Високо над главите им надничаше ивичка синьо небе, но дори тя го правеше плахо и предпазливо. Самата улица приличаше на траншея от Първата световна веднага след артилерийска бомбардировка. Дори в дупките имаше дупки. В дъната им се бе насъбрала тъмна течност, в която май живееше нещо, притежаващо потенциала да изтреби всички живо в Долната земя. Разбира се, имаше го и боклука. Всъщност Григор бе виждал далеч по-спретнати сметища. Едно непредпазливо дълбоко вдишване докара сълзи на очите му и го накара да добави „и по-добре миришещи“.

– Нима преди е била по-зле от това? – попита той.

– Да. Преди години да ни бяха нападнали още преди минута.

– Но преди минута ние влязохме…

– Точно затова. Брей, я виж колко е интересно…

– Простете, господарю, но аз никога не съм намирал разбойниците за интересни.

– Не бе, имах предвид онази купчина боклук ей там, дето мърда. Ако знаеш от колко години се мъча да отгледам нещо такова в лабо… – Лазар млъкна. – Разбойници?

– Да.

Лазар откъсна очи от шаващата купчина боклук, която май бе на път да еволюира в полуразумна форма на живот, и плъзна поглед наоколо. Тъмната уличка пред тях бе блокирана от трима опърпани брадати типове, които май не знаеха как да използват сапун, обаче страшно ги биваше да си поддържат оръжията. Бърз поглед назад увери Григор и Лазар, че пътят им за отстъпление е блокиран от четирима разбойници. Тия явно имаха опит и знаеха, че само малоумник би решил да бяга навътре в Царска, затова предпочитаха да отрежат пътя назад.

– Здравейте, момчета – ухили се един от тримата бандити отпред: висок и як тип, чието тяло там, където не бе покрито с парцали или оръжия, бе обсипано със зловещи татуировки. – Какво ви води по тези места?

– Няма ли да има „парите или живота“? – поинтересува се Лазар, стискайки здраво жезъла.

– О, ще има, обаче предлагаме комплексно обслужване – разговор с клиентите, изслушване на препоръки и предложения… такива неща. Стараем се да сме в крак с времето.

– И… хъм… клиентите доволни ли са?

– Естествено. Всички умряха с усмивка.

– Освен онзи, когото цапардоса с боздугана, шефе – подхвърли един от разбойниците и бандата се разхили.

Главатарят сви рамене.

– Е, ако имаше глава, съм сигурен, че и той щеше да се усмихва. Нали, момчета?

Отвърна му групово подхилване и ръчкане с лакти. Явно споменът будеше положителни емоции.

 

~

 

– Това мухъл ли е? – попита Григор, зяпайки черната мазнотия, покрила стените.

– Съмнявам се. Досега не съм виждал мухъл да мърда, но знае ли човек. Чувал съм да казват, че на Царска могат да се намерят неща, които ги няма никъде другаде.

Григор позяпа плесента, която се стичаше бавно нагоре по стените, явно незапозната с основните гравитационни принципи.

– Е, което си е вярно, си е вярно.

– ПАРИТЕ ИЛИ…

ПРАС!!!

Двамата невъзмутимо прекрачиха неподвижния бандит, който тъкмо прибавяше към разнообразния набор екзотични израстъци по тялото си и една прилична цицина.

– Хубав замах – обади се Григор.

– Като следвах, бях в бейзболния отбор на факултета.

– Брей.

– В интерес на истината…

– ПАРИТЕ…

ПРАС!!!

– … бях единственият член на отбора. Некромантите по принцип не са особено спортно настроени, но даваха допълнителни кредити за участие и затова се записах.

– ПАРИ…

ПРАС!!!

– Между другото, казах ли ти, че съм бил във всеки спортен отбор на факултета?

– Пропуснали сте да го споменете, господарю.

– О, така ли?

– ПА…

ПРАС!!!

– Факултетът имаше всякакви отбори – волейболен, баскетболен, хандбал, джудо, водна топка… каквото се сетиш, но от двадесет години никой от тях не бе имал дори и един член. Затова се записвах във всички…

– …

ПРАС!!!

– … и още втори курс бях натрупал толкова кредити, че можех да се дипломирам. Беше много забавно… е, освен водната топка. Така и не посмях да вляза в басейна. Не можах да разбера какво е онова в него, но знам, че имаше доста пипала.

– Извинете, бихте ли ми казали…

ПРАС!!!

Тишина.

– Ъм, Григоре?

– Да, войнствени?

– Този май не трябваше да го удрям, а?

– Не се винете. Понякога хората, които искат да ги упътим за посоката, са наистина досадни.

– Съжалявам, друже.

„За спасяването на света“: ново електронно издание

Приятели (:

Днес се навършват осем години от началото на поредица „Човешката библиотека“.

Навършва се и една година от първото издание на антологията „За спасяването на света“, тринадесетата книга в поредицата ни – и най-голямата, в повече от един смисъл.

Междувременно „За спасяването на света“ успя да порасне още. През ноември тя зае шесто място в „Книгата, която ме вдъхновява“. А от февруари до октомври тече Копнеж за нейни илюстрации, насочен към растящите художници.

Сега, за празника, представяме новото ѝ електронно издание. Освен познатите ни илюстрации между разделите то включва и онези, истинските илюстрации към текстовете, които По-желахме от Копнежа:

За спасяването на света

Автори: Агоп Мелконян, Александър Карапанчев, Ангелина Илиева (с псевдоним Йоан Владимир), Антон Фотев, Атанас П. Славов, Божидар Грозданов, Валентин Д. Иванов, Валентина Димова, Величка Настрадинова, Велко Милоев, Владимир Полеганов, Геновева Детелинова, Георги Арнаудов, Георги Малинов, Георги Христов, Григор Гачев, Димитър Пеев, Димитър Риков, Елена Павлова, Емануел Икономов, Ивайло Иванов, Ивайло П. Иванов, Калин М. Ненов, Калоян Захариев, Кирил Добрев, Красимир Георгиев, Красимира Стоева, Любен Дилов, Любомир П. Николов, Мартин Петков, Мирослав Ангелов, Никола Кесаровски, Николай Теллалов, Петър Кърджилов, Радостина А. Ангелова, Саша Александрова, Светослав Николов, Светослав Славчев, Стефан Кръстев, Ценка Бакърджиева, Янчо Чолаков, 2013

Редактори: Александър Карапанчев, Ангелина Илиева, Весела Люцканова, Вихра Манова, Георги Караманев, Георги Куюмджиев, Диана Павлова, Добромир Тонев, Елена Коларова, Елка Димитрова, Емануел Икономов, Илиана Цировска, Иван Крумов, Искра Христова, Йовка Николова, Калин М. Ненов, Катерина Обретенова, Кънчо Кожухаров, Лора Бранева, Любомир Николов, Николай Светлев, Огнян Костурков, Павлина Йосева – Пинче, Светла Йосифова, Христиана Василева, Христо Карастоянов, 2013

Съставители: Калин М. Ненов, Атанас П. Славов, Валентина Димова, Вяра Крушкова, Дилян Благов, Димитър Стефанов, Евгения Василева, Александър Карапанчев, Валентин Д. Иванов, Григор Гачев, Янчо Чолаков, 2013

Встъпления: Атанас П. Славов, Ана Хелс, Ангелина Илиева, Валентин Д. Иванов, Григор Гачев, Калин М. Ненов, 2013

Коректори: Калин М. Ненов, Невена Стоянова, Илка Чечова, 2013

Художници на кориците: Еми Димитрова, Катерина Данаилова, 2013

Оформление на кориците: Елка Парушева, 2013

Илюстрации: Атанас П. Славов, Весела Кучева, Влад Герасимов (www.vladstudio.com), Еми Димитрова, Николай Теллалов, Станислава Димова, Стоян Пешев, Християн Трифонов, 2013, 2014

Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, Димитър Стефанов, 2013

Технически сътрудник: Александър Карапанчев, 2013

Издатели: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера Фантастика“ , 2013, 2014

Съставителството на „За спасяването…“ продължи над девет месеца – истинско раждане, да. Мъъъъъъничка част от най-важните му мигове уловихме в предговора. А сега, след 400 хиляди думи, четени, мислени, чувствани, гладени по няколко пъти… какво още да кажем? „Тази антология е нашата благодарност към всички, които са ни вдъхновявали и подкрепяли през годините“? „Антологията е за всички, които не познават българската фантастика, а новото им е любопитно“? „Тя е за всички, които са се сблъсквали с българска фантастика – и още бърчат нос при спомена“? „За всички, които бърчат нос при споменаването на „българска литература“ въобще?“ …? …? …?

Стига… стига толкова приказване. Нека просто почетем. (И… спасяваме? Оставяме ли си време за спасяване? :) )

За да ви пратим „За спасяването на света“ (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com дали я искате:

А) с корица 1 или с корица 2

Б) със или без илюстрации (единият файл е с ок. 1,5 MB по-голям от другия)

Файловете, както останалите ни електронни издания, са без дигитални (DRM) защити.

Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 7 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, съставители, коректори, художници и оформители.

… Сетих се какво имаме да казваме.

Другата седмица е Коледният панаир на книгата. Ние продължаваме да не одобряваме начина, по който са организирани Панаирите. Ако две страници математически обяснения ви идват в повече, обобщаваме с едно изречение: Купувайки книги от Панаира на книгата, най-напред изплащате огромните такси за наем на Националния дворец на културата (и асоциация „Българска книга“) –  и само ако остане нещо свръх тях, то отива при издателите и творците. (Уви, 6 години по-късно нещата си остават практически същите. )

Ако искате директно да подкрепите творците, тези електронни издания са един от начините: при тях всички събрани средства стигат направо при творческите участници. Без посредници… без невъзможни наеми.

И още: декември е месец на празници и подаръци – подарявали ли сте някога електронна книга? С лично посвещение, в определен от вас ден? С тази антология – и всички е-издания на Човешката библиотека – може да го направите чрез нас: ето как. И ето още една идея как да зарадвате и четящи, и пишещи.

Има и друг, също толкова живителен начин да ни подкрепяте – като ни пращате отзиви. Отзивите ви – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Пишете ни (ние тръпнем!) тук, или във форума, или на мейла горе.

Но най-първо четете – и спасявайте: по малко, ала всеки ден.