Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 28

В подготовка на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“: Малкото четене

Приятели

Наближава краят на една година, изпълнена, надяваме се, с вдъхновяващо четене и устрем. А какво си пожелава човек винаги за Нова година? Промяна. На нещата, които е можело да бъдат малко по-иначе, които не са се случили съвсем както ни се е щяло. А за нашия променящ януари 2015 г. готвим ново заглавие в поредица „Човешката библиотека“.

„Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ е задружна история за гражданските протести от 2013 година, окупацията на СУ „Св. Климент Охридски“ от Ранобудните студенти и други зреещи промени. В случването, разказването и написването ѝ са участвали осемнадесет души. „Промяна“ ще ви отведе по пътя на осмислянето и на въпроса „защо“ и ще ви остави да потърсите сами собствените си отговори. Може да я четете напълно самостоятелно от сборниците „Приказки за Юнаци и злодеи: Първи“ и „Приказки за Юнаци и злодеи: Втори“. Но ако решите да се огледате и за тях, ще откриете още повече от нас… а може би и от вас самите.

В момента тече Копнеж за корица на „Промяна“ със срок до 21 декември. А до 12 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от книгата.

Променящо четене!

Българите продължават да стоят почти на дъното в световна класация за благотворителна активност…

В публикувания днес Световен индекс на дарителството (World Giving Index 2013) на България е отделено 118-о място от 135 анализирани държави.

За същия период 36% са помогнали на непознат, което поставя България на 122-ро място.

Малко по-добре е положението с даряването на пари – за последния месец преди провеждането на анкетата са го правили 15% и по този показател България е на 96-о място.

Отново назад обаче (121-во място) ни връща това, че едва 7% са отделили някога през последните пет години от времето си за активна работа по благотворителна дейност.

Благотворителността не е задължително свързана с това, че хората са заможни, казват авторите…

 

ИСКАМ.

Искам да укротявам безредици и овладявам бедствия, дори през нощта и дори да ми е студено.

Искам да спасявам, души или животи. Което е за спасяване.

Искам да подавам ръка и да вадя от огън. От вода. От мрак.

Искам да се науча да го правя все по-добре.

Но не сама, искам да е споделено. Да зная, че съм сред хора, които искат същото.

Които да са до рамото ми.

Иначе е толкова самотно…

~

Nurse mare foals, или за вътрешните ни самоубийства

Nurse mare foals. Това са бебета-кончета, направени сираци, защото майките им ги раждат, само за да могат да хранят с млякото си други кончета – ама по-скъпи. Когато мамите биват закарани да отглеждат другите бебета, тези са обречени или да отидат за месо, или за кожа, или просто да бъдат убити.

А по-скъпите кончета имат нужда от тези дойки, защото пък техните мами скоро след раждането са закарани при жребци, за да бъдат оплодени, за да има нови скъпи кончета следващата година.

Репостнах във Фейсбук снимка на такива бебета, с обяснение защо е тази схема.

Имаше малко, искрени реакции. (Слава Богу! Реагираме на това…)

И после аз започнах да се мотам около тези реакции: аха да отговоря, аха – да замълча.

Да отговоря, защото така го мисля. И да замълча, защото какъв е смисълът от ФБ дискусии, в които е толкова лесно другите изобщо да не разберат за какво става дума. Че даже се случва и да видят не самопризнание и споделяне, а само обвинение. Представяте ли си?! Обвинение.

Ще го напиша, все пак, но тук. Хем ще помоля да си сложите честно ръка на сърце и да се попитате дали смятате, че бих искала да обвинявам. Ако отговорът е „да“, много моля просто да ми кажете. Това ще е важно за мен.

Та.

Ние правим същото. Не са „те, хората“, а сме „ние, хората“. Ние всички (почти) участваме в това бебе да бъде отделено от майка си, за да може с млякото ѝ да се храни нечий по-ценен живот. Нашият живот, на нашите деца, на нашите болни и слаби.

Няма как да повярвам, че всички взимат мляко от щастливи крави, с щастливи теленца до себе си, продавано от усмихнати баби.

А промишленото мляко идва от там – от това, че едно теле е било премахнато от майка си, за да мога аз да си пия кафето с мляко.

Не, не казвам, че трябва да станем вегани. Нито пък поне вегетарианци. Въпреки че не ям месо, смятам, че има начин да се консумират – и мляко, и месо, – ако на човек така му е окей, без това да е за сметка на нормалността и човечността ни. С уважение, с респект и т.н. Чели ли сте „Падналите богове“ на Дейвид Зиндел? Там май има пример как може да стане това. Говоря не за отгледаното във вани месо. А за ловуването в племето на Данло. Няма да навлизам в тази тема сега. Прочетете книгата :РРР Има я в Читанка.

Тук важното е друго. Важното ми. И то е, че незабелязано убиваме в самите нас онова, което ценим в човека.

Честно да си призная, хич не е точно казано това, а и нямам представа дали ще мога да го обясня.

Случи се така, че с племенника ми гледах някакви епизоди на „Томиджери и Том“, както той ги наричаше. Тогава Никола беше мъничък – точно в периода „Защо!“. Със започването на филмчето се заизсипва и пороят: „Ама защо той му прави това?! Ама защо той е такъв?! А сега защо?! Ама ЗАЩО!“.

В началото се опитвах да обяснявам, но изворът на тези „ама защо!“ беше с такъв дебит, че се издавих.

Сега вече Никола най-много да се забавлява с номерата, които Джери прилага на Том. Не казвам, че е станал „лош“ – той все още е едно от най-състрадателните същества, които съм срещала.

Но така се случва с какво ли не – нещо ни разтърсва, усещаме спазъм – знаем, че е „нередно“, после подминаваме, нещото някога се повтаря… и така, по малко, в нас умира онзи център, който е предизвиквал спазмите. Предупреждавал.

В яда си удрям кучето. После ме боли, съжалявам, заканвам се никога да не се повтори. Но следващия път пак го удрям: нищо му няма, така само нещата стават по-лесни, и миналия път беше така. Третия път е по-лесно, даже е малко някак естествено. И малко по малко центърът, който ме е предупреждавал, че да удрям кучето, защото аз съм ядосана и не знам как да се справя с това, не е начинът, умира. Няма го. Аз съм с една идея по-студена. По-празна. По-загубена. По-далече от себе си, от топлината.

Виждам Сандо Фрикасето, знам историята му – по чудо избегнал съдбата на неизброимите петлета, умъртвени само защото са от порода за яйца и не си струва отглеждането им. И отивам да си купя яйца, защото обичам супата ми да е застроена с яйце на парцали. Пук! Още малко от този център го няма.

Следващата стъпка е да не искаме да знаем: „Спри, не искам да чувам това!“, и обръщаш пържолата на скарата. Пук!

След това преставаме да виждаме връзките между нещата. „Да, има много заразени кучета в квартала – и нашият беше болен, да. Какво? Трябва да продължи карантината и след като отшумят симптомите ли? Е не мога да го спра да си играе с другите, все пак! А и всъщност те, бездомните, са болни.“ Пук!

И после – да сме честни със себе си, да виждаме какво реално правим. Или поне да допускаме, че е възможно да сме от „лошите“. Изродите ядат кучета. Ние – само прасета. Гадината си сготвя какадуто. Ти ще си купиш пиле. Пук!

Повечето сме на тази фаза. Ние сме добри и състрадателни, помагаме. Обичаме и се грижим всеотдайно. Правим най-доброто, за да внесем топлинка и човечност в света си. Защото има толкова много хора, които как даже могат се наричат хора!? Пук! Как могат изобщо да живеят с това, което правят!? Пук! Пук! Пук!

И тук вратата между нас, добрите, и тях, лошите, се затваря. Пук! Пук! Пук! Пук! Пук! Пук!

Спускаме пердето пред огледалата ни. Пуууууук…

А после? После какво? Умрялото си е умряло. Какви сме после? Откъснати? Изолирани? Депресирани? Уплашени? Зависими? Треперещи, ама добри?

Какви?!

Как живеем с другите?

Ами с нас си?!!!

Това ми е важното.

Колко „Ама то си е така“, „Това е положението“ и „Няма начин“ са се родили така? С колко неща сме се примирили по тази схема? От колко свобода сме се лишили? От колко истински живот…

…

И сега какво? Ами все същото: всеки път, когато срещна нещо, от което ме свива, да потърся аз къде го причинявам. Без да бягам в буквалистки интерпретации. „Ама аз не крада“ не важи, след като с бездействието си преча на развитието някому.

Е, да. После ще се наложи и да спра да правя това, че и да започна да правя обратното. Щото то само с мислене и гледане.. що кучета са станали касапи така, ей!

(Защо използвам примери само с животни? Ами защото е по-лесно, затова. Заради по-малката съпротива. Всички човешки примери са толкова комплицирани, че ще се изгубим в тях.)

4 декември: Рожден ден на ЧоБи и премиера на „Песента на ханджията“

Здравейте, приятели!

Каним ви на рожден ден. Да, ами! На 4 декември, четвъртък, ЧоБи става на 8 (осем! ) години! Помните ли началото?

Ще отбележим събитието в Novel Book Bar (София, ул.

Като за повода ще се върнем към корена си. Поредица „Човешката библиотека“ започна с „Последният еднорог“ на Питър С. Бийгъл… а сега продължава с „Песента на ханджията“. В която е пораснал и Питър. Имате ли си вече любими откъси? Искате ли да прочетете някои от тях на глас? Ако пред публика се сковавате – пратете ни ги, ще ги прочетем ние. Или просто елате да послушате за най-дълго ражданото дете на ЧоБи (седем години преводи и редакции… лелеее…).

Пак на 4 декември се навършва и една година от появата на антологията ни „За спасяването на света“, най-голямото дете на ЧоБи.  Което също успя да порасне още… как точно ли? Нека ви изненадаме.

Изненади ще има и други. (Винаги има. Не спират да ни изненадват и нас.)

Ако искате да ни питате нещо – елате! Ако искате да се включите с помощ – давайте! (Помощ приемаме по всяко време, да знаете… ) Но най ще се радваме да ви видим – да се видим и да се усетим извън екрана и отвъд кабела/ефира.

С предпразнични усмивки,

Екипът на ЧоБи

В подготовка за „Ех, магесническа му работа“: Малкото четене

Приятели (:

Декември наближава, задават се светли празници, а при нас тази година те ще минат под знака на Магията.  Очаквайте ново, предколедно заглавие в поредицата ни!

„Ех, магесническа му работа“ е дебютният роман на Калоян Захариев, който грабна сърцата и умовете на журито ни в Конкурса за ново българско фентъзи през 2012-а. Сега, след двайсет месеца редакции, сме на финалната права.

До 20 декември подготвяме електронното издание. Дотогава вие  може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Ех,  магесническа му работа“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете  ви имена.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от романа.

Усмихващо четене!

През вековете и хилядолетията не една или две организации бяха треперили от ужасяващата отвъдна мощ на повелителите на немъртвите. Цели царства се огъваха пред неумолимия им натиск. Царе, канове, князе и боляри прекланяха глава пред ужасяващите им сили. Всичко това се дължеше на отличната подготовка, добрата организация и не на последно място – на въоръжението на некроманта. Затова и когато повелител на мъртвите се готвеше да тръгне на война, гледката беше повече от впечатляваща. Той избираше измежду цял куп смъртоносни заклинания, ужасяващи магически предмети и най-бруталните демони. Обаче подготовката на Лазар за кървавия му поход срещу Клана на убийците би накарала цяла орда негови предшественици да занемее.

– Памперси?

– Тук.

– Кашички?

– Тук.

– Плюшено мече?

– Тук.

– Залъгалка?

– Тук.

– Биберони.

– Тук.

– Бутилка с мляко?

– Тук.

– Значи сме готови.

– Да, господарю.

Лазар кимна доволно, оглеждайки триумфално струпаната на леглото екипировка, която бе достатъчна за атака срещу средно голяма забавачница. На лицето му се изписа удовлетворението на генерал, току-що инспектирал войските си и установил, че въоръжението им превъзхожда вражеското с поне две технологични поколения. Всичко бе старателно разпределено по предназначение, честота на употреба и материал.

– Ще се събере ли в чантата? – Лазар кимна към яркорозовия сак с апликации на меченца.

~

Години след това Лазар се молеше на всеки бог, който му беше познат, никой да не е станал свидетел на случилото се в лабораторията му онази нощ. В противен случай не само щяха да го изритат от Профсъюза на практикуващите некроманти, но и ректорът на Университета за най-черна черна магия лично щеше да му скъса дипломата, общината да му отнеме разрешителното за практикуване и да изгуби уважението на цялата гилдия и клиентела. В онази нощ, затворен в лабораторията с Григор и бебето, Лазар направи неща, с които не само, че не се гордееше, но и често виждаше в най-свирепите си кошмари.

– Бръм-бръм-бръм… ето го самолетчето идва… отвори устичка… – гукаше Лазар, размахвайки лъжичка. – Ето още една… виу-виу-виу… точно така… добро момченце… момиченце… абе там каквото си. Чакай да ти избърша сладичката устичка… гу-гу-гу… на чичо Лазар сладура… сладураната… вай, колко си ми сладко само… хайде сега. Още едно самолетче идва… бръм-бръм-бръм…

Щрак!

Лазар се извърна. Григор го гледаше с очи, пълни с ангелска невинност.

– Ти току-що снимка ли ми направи?

– Не.

– Сигурен ли си, защото мога да се закълна, че чух…

– Сторило ви се е.

– Не ме лъжеш, нали?

– Не, разбира се.

– Тогава ще ми покажеш ли какво криеш зад гърба си. Не, покажи ми двете си ръце едновременно!

– Господарят е ненужно подозрителен.

– Господарят ще е подозрителен колкото си иска. Дай ми фотоапарата!

– Не знам за какво говорите.

~

В стая 10 на хан „При бай ви Стою“ цареше мрак и тишина. Единствените звуци идваха от двамата мъже, които тихичко похъркваха в леглата си. Единият бе сложил на гърдите си дълъг жезъл и ту стискаше, ту отпускаше пръсти около него в съня си, мърморейки неразбираемо. На тоалетката, в поохлузено ракитено кошче, спеше бебе. Около вратата и прозореца, гледащ към задната уличка, блестеше едва доловимо зеленикаво сияние.

Една от дъските на стената леко помръдна. Отмести се безшумно. След това се отмести още една дъска и още една… накрая зейна тъмен отвор към съседната стая. Тънка сянка се плъзна през дупката, без да издаде и звук.

Пълзящата на четири крака сянка се изправи гъвкаво. В ръка стискаше почернено острие, за да не блести на лунните лъчи. Убиецът погледна към спящите мъже. Единият се размърда в леглото и измърмори:

– Не, господарю, не знам какво е това с пипалата… не съм виновен аз…

Убиецът отпусна ръка. Просто говорене на сън. Нищо повече. И без това първо трябваше да убие онзи с жезъла. Беше най-опасният. Слугата щеше да е втори, а бебето – накрая. Какво по-лесно от това?

Убиецът пристъпи напред безшумно. Мина покрай тоалетката и любопитно надникна в кошчето, стиснал кинжала. Никога досега не беше убивал бебе, но за всичко си имаше първи път, а и за толкова пари беше готов да подпали цяла детска градина.

Зелените очи го накараха да замръзне. Бебето лежеше кротко в кошчето си и гледаше тъмната сянка, надвесена над него. Убиецът се ухили.

„Ти си най-накрая, маймунче – помисли си той. – Лежи си там и чакай да ти дойде редът.“

И в следващия миг мислите замръзнаха в главата му, защото бебето отвори устичка и нададе най-гръмовния писък, който беше чувал през целия си живот. Изшумоляха отметнати завивки и подът изскърца под нечий крак.

– Какво става, бе… – разнесе се сънен глас.

– Май се е подмокрила… – отговори му друг.

Видял тъмната фигура надвесена над кошчето, Лазар се разсъни за миг. Точно в този момент убиецът се обърна и се хвърли в атака, вдигнал кинжал. В стаята отекна звън, когато Лазар замахна с жезъла си и по някакво чудо улучи късото острие.

– ГРИГОРЕ!!!

Разсъненият слуга светкавично запрати към убиеца първото, което му попадна пред очите – собствената си възглавница. Нападателят инстинктивно замахна и във въздуха се пръсна облак перушина. Разпорената възглавница падна на пода. Убиецът вдигна кинжала си, но вече бе изгубил ценни мигове за разлика от Лазар. Тежкият жезъл се стовари върху черепа му. Разнесе се остро хрущене и мъжът рухна на пода по начин, който подсказваше, че на света няма аспирин, който да се справи с главоболието му.

Големите: Станислав Лем

Документални и игрални филми

Томаш Лем

 

 

Откъс от книгата за Станислав Лем

„Пререкания на фона на всеобщото привличане“

(Издателство „Фараго“ – София, 2014)

 

Баща ми не можеше да се нарече киноман; действително на младини ходел на кино, но по-късно беше избрал да не го прави, защото приемаше киното като долнопробно развлечение, което не заслужава да му бъде отделяно време, освен това повечето филми човек можеше да гледа по телевизията, тоест без да мърда от къщи, а татко дълбоко вярваше в немърдането от къщи.

 

Към любимите му развлекателни филми принадлежаха различните версии на тема Кинг Конг, един обичан от баща ми герой. Навярно тук не без значение беше и фактът, че бе гледал първия „Кинг Конг“ като дете и той беше оставил у него незабравим спомен; с подобно топло отношение по-късно бе посрещната серията филми за Джеймс Бонд. Той прояви интерес и към „Междузвездни войни“ на Джордж Лукас – въпреки гравитацията, присъстваща в носещите се из космическия вакуум кораби, летящите напреки на екрана лазерни изстрели и лазерните мечове, които го дразнеха поради явното пренебрежение на сценаристите към основните физически закони. По същите причини той не беше възхитен и от сериала Star Trek, който обаче гледаше, най-вече в по-напреднала възраст, заедно с „Цирк дю Солей”, Чарли Чаплин и някои анимационни филми. Когато действието ставаше напрегнато, се случваше да сменя за малко канала или дори да отива в съседната стая или в кухнята – уж да каже нещо на другите, а всъщност току все хвърляше поглед към вратата, за да се убеди, че опасността е минала; ако – да, се връщаше пред телевизора, неведнъж зарязвайки събеседника си насред думата.

 

Що се касае до филмовите вкусове на баща ми, имаше, разбира се, изключения, към които той се отнасяше сериозно, на първо място – Луис Бунюел, чиито филми високо ценеше. Харесваше неговия специфичен хумор, склонността му да разчупва конвенциите и да използва похвата, който наричаше логика на съня. Най-много обичаше „Призракът на свободата“, един филм за изчезнало момиче, което изобщо не е изчезнало, както и оня за снайпериста, стрелящ по минувачите, който след изслушване на присъдата излиза на свобода, раздавайки автографи – намираше ги за направо чудесни. Този израз той пазеше за артистични изяви, заслужаващи най-висше признание.

 

Баща ми смяташе, че няма късмет с филмите – нито игрални, нито документални:

„Една режисьорка, която искаше да прави Лем-шоу за нашата телевизия, неотдавна, през април, ме принуди най-любезно да я изгоня. Най-готино, братче, беше началото. Нали помниш филма, дето Другарят Сталин в бяло Костюмче полива овощни дръвчета?* А аз трябваше в компанията на два робота да привързвам клоните на моята ябълка. Те считаха тази клоунада за нещо гениално.“ (Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, май 1976.)

__________________

* Заглавието на тоя филм е „Падането на Берлин“. – Б. авт.

 

„Току-що ни нападна Краковската телевизия, къщата е обърната с главата надолу, всички врати са извадени от рамките, праговете – изкъртени, та камерите да могат да се возят навсякъде, фасадата на дома – осветена с прожектори, Барбара ужасно стресирана, дори кучетата са включени в акцията, но след цял ден репетиции всичко някак си потръгна, и то даже – като че ли – без особени премеждия.“(Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, март 1966)

 

В началото на седемдесетте години татко няколко пъти се срещна с режисьора Пивовски:

„[...] стигнахме до пълен блокаж, тъй като нито той, нито аз знаем как да преведем на „филмов език“ разказите за Ийон Тихи.“ (Из писмо до Александер Шчибор-Рилски, юли 1972)

 

Подобни разговори бяха водени между другото с Барея, и то пак по въпроса с Тихи, както и с Петшак и Вайда. В резултат се появи забавната комедия „Миш-маш“ с прекрасната роля на Богумил Кобела – за един автомобилен състезател, който претърпява няколко поредни катастрофи и увредените му органи биват заменяни с протези, за да стане накрая най-неочаквано собственост на фирма, заместваща с протеза мозъка му. С Вайда бяха водени сериозни разговори във връзка с пренасяне на „Конгрес по футурология“ на филмовия екран, но от това намерение нищо не излезе. Обсъждани бяха и немалко други проекти; по „Приятел“ планираха да се направи сериал, а историите за Пиркс („Чук“, „Албатрос“, „Тест“), бидейки твърде кратки за пълнометражен филм, трябваше да бъдат представени като разкази на астронавти, които се срещат на „спътниково-космическа“ станция и там си разправят преживяното**.

__________________

** Да не се бърка разказът „Тест“ с филма на Петшак под същото заглавие, който всъщност е екранизация на разказа „Съдебен процес“. – Б. авт.

 

Татко не беше във възторг не само от филмите на Петшак („Разследване“, „Тест“) и различните немски продукции, но и от екранизацията на „Болница на преобразяването“ на Жеромски от 1980 и на „Соларис“ на Тарковски от 1971 година, както и от неговия по-късен холивудски римейк. Екранизацията на Андрей Тарковски не събуди у него ентусиазъм главно затова, че книгата и филмът говорят за различни неща. Фундаменталната разлика в отношението към космоса (най-общо казано, според Тарковски той е отблъскващ и чужд за хората, а пък според татко той представлява интелектуално предизвикателство) доведе до това, че нямаше начин филмът да му хареса като екранизация на романа. При разговора си с режисьора в Москва, когато напразно се опитвал да го убеди в своята визия, той му изкрещял:

– Вы дурак!

 

Десетина години по-късно татко донесе от Берлин декоративна стъклена лампа с формата на цилиндър. Във водата, подгрявана от скрита електрическа крушка, плуваха оранжеви пластмасови мехурчета. Те непрекъснато меняха формата си, слепвайки се и делейки се, политаха ефектно нагоре, а след време падаха надолу. Татко казваше, че именно ТАКА би трябвало да изглежда океанът на Соларис.

 

Резервираното отношение към „Соларис“ на Тарковски стана причина и холивудската продукция с режисьор Содърбърг да не го задоволи. Американският режисьор беше изградил своя филм въз основа на интерпретацията на Тарковски, а в едно интервю бе признал, че изобщо не е чел книгата***.

__________________

*** Бравос бе, холивудецо! – Б. ред.

 

Общото неудовлетворение на баща ми от филмовото изкуство не се ограничаваше с екранизациите на неговите собствени произведения. Татко обичаше да казва, че повечето съвременни филми носят следното послание: „Красивите момичета се оказват убийци – без милосърдие и без бикини. Но аз си мисля, че неговата неудовлетвореност от филма като такъв идваше от дълбокото, макар и несподелено на глас убеждение, че филмът, дори добрият, с голямо относително тегло, принадлежи към изкуство от значително по-малък калибър в сравнение с литературата.

 

Преведе от полски: Лина Василева

Материалът подготви: Александър Карапанчев

Трудът краси човека 5

Четящи другари, съидейници, съмишленици, сподвижници… най-вече приятели,

Тържествено и забавно приключи инициативата „Книгата, която ме вдъхновява“. Всеки гласувал е получил уведомително писмо от организаторите. Споделяме за тези, които си нямат.

Участваха наши книги и Посестрими – издадени не от нас, но зад тях заставаме идейно и се стремим знанието, че ги има, да достигне до повече хора.

Ето и прекрасните новини, от които екипът ни получава сърцетуп от гордост и радост – финалната петица включва наше издание и Посестрима (за да има баланс, иначе казано – вечен баланс ):

№ 3 – „Непоискано добро“ на клуб „Светлини сред сенките“ – издадена от Човешката библиотека през 2012 г.

и

№ 4 – „Аурелион – вечният баланс“, отново на Светлинките. (Специално тук има и още по-прекрасна новина, но айде да остане нещичко и за следващия бюлетин. )

Други книги лични (като девойки и момци) или подкрепяни с нашите умове и сърца също успяха да се промъкнат в топ 30 на класацията:

№ 6 – „За спасяването на света“

№ 7 – „Слънце недосегаемо“

№ 9 – „Да пробудиш драконче“

№ 15 – „Последният еднорог“

№ 18 – „Бленуващите кристали“

№ 25 – „Приказка за Стоедин“

№ 26 – „Падналите богове“

 

Книгите бяха избрани измежду 550 номинирани, тъй че конкуренцията никак не бе за пренебрегване. Благодарим от сърце на повярвалите и подкрепилите ни! (Хеле пък на прочелите ни…) За останалите – може би с тази класация ще ви изкушим да погледнете какви пък са тия спечелили книги, да поровите из блога на Човешката и да си намерите и още нещичко като за себе си. Знае ли човек, може да изкопаете диамантче. ;)

Чобитите взеха активно участие в предлагането на творби (не само собствените ни ), което не остана незабелязано от организаторите. Най-запалените ни активисти се сдобиха с торбички книги. (После чухме, че един особено запален си запалил торбичката, понеже се състояла от Айн Ранд, ексклузивно. Слуховете остават непотвърдени от Столична пожарна.)

Празникът се състоя в Столична библиотека и сме приятно изненадани – имаше витрина с почти всички 30 книги. Съзряхме Дракончето, Слънцето, Кристалите, Стоедин…

Оказа се, че имало и награди, но за това знаеха само най-прилежните, дето изчели всичко от правилата на… Играта. Възможно е да сте получили писмо, че заради високи заслуги организаторите и Столична библиотека ви даряват с едногодишен абонамент. Е, тогава тичайте – вляво от входа на заемната за художествена литература лесно ще откриете няколко алманаха „ФантАstika 2008“.

Гостуват ни: „Сивият път: Наследникът“ и „Забравени сказания“

„Наследникът“ (ИК „Изток-Запад“) – първата част от фентъзи трилогията „Сивият път“ на Любомир Николов – Нарви – ни повежда на приказно пътуване в света на удивителната планета Селена, населена с хора, неандерталци, джуджета и други чудновати създания. Вдъхновеният от Дж. Р. Р. Толкин роман е придружен от специално безплатно приложение: сборникът с митове от Средната земя „Забравени сказания“.

Добре дошли на Селена, или по-точно на Луната, но не такава, каквато я познаваме днес, а такава, каквато ще бъде в далечното бъдеще през погледа на Любомир Николов – Нарви. В първата част от трилогията „Сивият път“ – „Наследникът“ – Нарви въвежда читателя в наистина необикновена обстановка: на Селена, подобно на Земята, има въздух, морета, гори и дълги, наистина дълги дни и нощи. Там живеят хора, мамути, неанди, джуджета и други мистични създания. През ХХІІІ век цивилизацията е рухнала след страховито сражение срещу вселенския демон Магед и неговата несметна войска. Петнайсет века след Първия Армагедон се задава втори. Този път за човечеството няма друга надежда освен едно древно пророчество, което предвижда появата на спасител. Но ще се появи ли той?

Първата част на трилогията „Сивият път“ е придружена от специалното безплатно, илюстрирано от Петър Станимиров приложение „Забравени сказания“. В него Любомир Николов предлага на читателите нови срещи с изумителните светове на Средната земя. Действието се развива два века след Войната за пръстена. Събирайки легенди, които отдавна са потънали в забрава, младият кралски писар Алвин Султатрин разкрива смайващите отговори на редица загадки.

И „Наследникът“, и „Забравени сказания“ са написани на изключително увлекателен език, който ще привлече както почитателите на фентъзи, така и всички, които обичат хубавата книга.

Любомир Николов-Нарви е писател, преводач, журналист и редактор. Роден е на 10 януари 1950 г. в гр. Казанлък. Превеждал е автори като Артър Кларк, Робърт Шекли, Клайв Луис, Клифърд Саймък, Стивън Кинг, Джон Гришам, Ърнест Хемингуей. Най-известни са обаче неговите преводи на Дж. Р. Р. Толкин, като за „Властелинът на пръстените“ е отличен с награда от Съюза на преводачите в България. Автор е на романи, повести и разкази.

Откъс от „Сивият път“:

Тера

Арабската пустиня

18 февруари 1537 г. на Петата епоха

Пръстите на момчето неуморно стискаха и отпускаха двете гумени топки, докато крачеше през пустинята, без да се оглежда. Познаваше тъй добре пътя си, че можеше да го измине дори насън. Всъщност насън го изминаваше много по-често, но никога не знаеше какво го очаква накрая – радост или кошмар.

Отвъд хребета на поредната пясъчна дюна изведнъж се разкри целта му – малък оазис, сред който ослепително блестяха водите на езерце. Листата на палмовата горичка бяха провиснали морно под палещото слънце, а в самия ѝ край растеше ниска клонеста топола, по чиито вейки трепкаха завързани избелели парцалчета. Стари знаци на благодарност от изцелени хора. Ала вече отдавна никой не идваше тук. Хората смятаха мястото за прокълнато и със суеверен страх го заобикаляха отдалече.

Слизайки към оазиса, Елхаджиб забеляза, че неусетно е престанал да стиска топките и мислено се упрекна за това. Не биваше да се отпуска. Ръцете му трябваше да бъдат силни. Много силни.

Сърцето му се сви, когато най-сетне зърна пред себе си онова, което палмите досега милосърдно бяха укривали от него – рухнали почернели стени, купчинки керемиди и камъни, стърчащи овъглени греди. Останки от един малък самотен дом, където някога обитаваха щастие, мъдрост и доброта. Той стисна зъби и прекрачи в руините.

Под една опушена каменна плоча в ъгъла се криеше неговата съкровищница. Елхаджиб повдигна плочата и измъкна от малката яма под нея три неща: обковано дървено ковчеже, стоманен лък и тежък колчан със стрели. Най-напред отвори ковчежето, изсипа вътре съдържанието на кесията си и въздъхна. Златните монети едва покриваха дъното, а трябваше да стигнат догоре… и пак не се знаеше дали щяха да бъдат достатъчни, за да изпълни целта си. Но колко трудно, о, Аллах, колко трудно се печелеха тия монети, дори когато си готов на всичко за тях!

Той върна ковчежето на място, метна колчана на рамо и с лъка в ръка тръгна към пустинята. Спомни си как ковачът го сметна за луд, когато му обясни какво иска. Но Елхаджиб не беше луд – макар че понякога сам се питаше дали е така. Във всеки случай знаеше много добре, че единствено лък от стомана би пратил стрелата тъй далече, както изискваше безумната му мечта.

На около двеста крачки от оазиса той спря, сложи на китката си кожения предпазител и извади първата стрела от колчана. Беше тежка, цялата обвита в олово, за да тежи повече и да лети по-надалече – стига ръката, която я праща, да е достатъчно здрава. Елхаджиб зареди лъка, изпъна тетивата с всичка сила и пусна стрелата. После посегна за втора, без да поглежда къде е паднала първата. Засега не гонеше точност – само сила и разстояние. След година, след две щеше да дойде ред и на точността. А после…

Когато изстреля всичките двайсет стрели, той тръгна да ги събира. Беше боядисал перата им в черно, за да се виждат по-добре върху пясъка. И все пак събирането им винаги се оказваше бавна и досадна работа, защото въпреки цялото му старание оловната обшивка не беше добре разпределена и стрелите се отклоняваха в полет.

Последната стрела бе стигнала по-далече от предния път и това го зарадва. Явно ръцете му укрепваха. Той прибра стрелата в колчана, обърна се и сякаш го облъхна леден вихър, когато видя оазиса – тъй тих, тъй спокоен, като че ли зад палмите все още имаше гостоприемен дом.

Ала дом нямаше. Нямаше го от онзи прокълнат ден, когато великата лекарска дарба на Фатин ал-Хакими погуби него и цялото му семейство.

Беше преди три години…

* * *

Доктор Фатин забеляза конете едва когато спряха пред къщата. Бяха девет на брой, върху осем от тях яздеха мъже с униформи на каирската дворцова стража, но не те породиха тревогата му. Стресна го онзи, който яздеше начело – млад мъж с орлов профил и властен поглед, облечен изцяло в черно. На гърдите му блестеше златен накит с огромен изумруд, символ на втория по власт в страната – принц Ахмад, велик визир и наследник на трона.

Както се бе случвало неведнъж, докторът завъртя глава към сина си и кимна. Момчето разбра безмълвния сигнал, остави книгата и пъргаво се мушна под тезгяха. След минута вратата се отвори и принц Ахмад прекрачи в малкото дюкянче. Той плъзна недоверчив поглед наоколо, после се втренчи в стопанина.

– Знаеш ли кой съм?

Лекарят почтително сведе глава.

– Да, господарю.

Принцът се огледа отново.

– Сами ли сме?

Доктор Фатин разпери ръце.

– Виждате ли някого? Говорете спокойно, господарю. Вашият покорен слуга ще стори всичко по силите си, за да ви помогне. Какво страдание ви води насам?

– Здрав съм като камък – отсече принц Ахмад и гласът му звучеше заплашително като удар на меч върху стоманен щит. – Друго ме води при теб, докторе. Казват, че си най-добрият в арабските земи, а може би и в целия източен свят.

– Тъй казват хората, повелителю, но те често преувеличават. Правя каквото мога за страдащите, а другото е в ръцете на Всемогъщия. Лекарят е само малкият пръст на неговата десница…

– Стига приказки! – нетърпеливо го прекъсна принцът. – Кажи ми… – Той се поколеба за момент. – Кажи ми… като лекар ти сигурно познаваш не само каквото носи живот, но и каквото носи смърт, нали?

Доктор Фатин изтръпна. Не за пръв път водеше такъв разговор и досега винаги бе прогонвал онези, които подхващаха тази тема. Ала не и днес. Прекалено могъщ властник стоеше пред него.

– Отровите ли имате предвид, господарю? – смирено попита той.

– Както щеш ги наричай! Понякога могат да бъдат и сетно лекарство срещу страданията, ще го отречеш ли, докторе?

– Мъдростта ви е велика, повелителю – отново се поклони Фатин ал-Хакими. – Да, понякога в моя занаят се е налагало да давам подобно сетно лекарство, макар и с болка на душа. Тежко решение е това и оставя незаздравяващи рани в сърцето…

Принцът раздразнено махна с ръка.

– Остави това. Имам въпрос към теб. Вярно ли е, че няма отрова, която да не може да бъде открита подир смъртта?

– Вярно е, господарю. Отровите са безброй, ала всяка от тях оставя следа и един опитен лекар непременно ще я открие. Ето например най-често употребяваната отрова – арсеникът. Типичните прояви са остри стомашни болки, разстройство, повръщане, много тъмна урина и дъх на чесън. Бадемовият екстракт действа мълниеносно, но също има характерен мирис. Отравянето с опиати е милосърдно, ала се разпознава по свитите зеници…

– Спести си приказките, докторе. Значи ако ти дадат да прегледаш един покойник, ще можеш да разбереш дали е бил отровен или не.

– Съвършено вярно – кимна доктор Фатин. – Излишно е било да биете толкова път дотук, когато всеки опитен лекар можеше да ви го каже.

Гласът на принца изведнъж стана тих и заплашителен.

– Има причина да дойда точно при теб. И сега ще я разбереш. Не се ли славиш именно ти, Фатин ал-Хакими, като единствен в света познавач на Шажира Елноуд – Дървото на смъртта?

– Господарю! – възкликна лекарят с изтънял глас. – Кой ви изпрати при мен?

– Няма значение – усмихна се мрачно принцът. – Просто отговори на въпроса: би ли могъл да познаеш, ако някой е отровен със сок от това дърво?

– Това е безумие, повелителю – бързо заговори доктор Фатин. – Безумие е, кълна се! Вие не знаете за какво говорите. Да, смърт­та ще дойде бързо, за по-малко от едно денонощие. Да, на пръв поглед ще изглежда като тежък вътрешен кръвоизлив, най-вероятно от спукана язва. Единственият признак ще се види едва дълго подир смъртта – тялото не изгнива, понеже тази отрова убива всичко живо, дори и невидимите буболечки, пораждащи разложението. Ала аз бих забелязал и други издайнически подробности. Първо – онзи, който е дал отровата, ще се разболее. Тя трябва да се държи в оловна съдина и най-малкият допир до нея непременно ще предизвика изгаряне и мехури по ръцете на непредпазливия. Същото се отнася до приборите за хранене, които са имали допир с отровата.

– Много добре, докторе – пак се усмихна Ахмад. – А ако изчезне онзи, който е дал отровата? Ако изчезнат приборите, а тялото бъде погребано? Ще разбере ли някой?

Фатин ал-Хакими мълчеше и по челото му се стичаше пот, но не от жегата, защото в дюкянчето беше прохладно.

– Отговаряй! – настоя принцът. – Ще разбере ли някой?

– Не – прошепна дрезгаво лекарят. Той замълча отново, после изведнъж си възвърна гласа. – Но кой ще ви донесе сок от Прокълнатото дърво, господарю? Това е сигурна гибел – човекът няма да доживее, за да стигне до вас. Може би ще издъхне още под самото дърво.

Свито под тезгяха, изтръпналото момче чу как отговорът прокънтя като гръмотевица, макар че всъщност принцът не бе повишил глас.

– Ти, докторе. Ти си единственият, който е взимал сок от дървото и още е жив.

– Не! – възрази твърдо доктор Фатин. – Моите почитания, повелителю, но няма да го сторя. И не ще ме принудите нито със заплахи, нито с мъчения.

– О, ще го сториш – изрече почти ласкаво принц Ахмад. – Ще го сториш и то на драго сърце. Кажи ми, драги, колко деца имаш?

– Две – отговори бързо лекарят. – Момче и момиче.

Принцът се разсмя.

– Не лъжи, докторе! Имаш четири деца – три момичета и едно момче. Чуй ме сега. След десет дни ще се върна и искам да получа от теб оловна съдина със сок от дървото. Не я ли получа, децата ще умрат. И жена ти, разбира се. А теб милосърдно ще оставя жив, за да помниш и страдаш. Мълчи! Не искам отговор, а действие. Помни, докторе, имаш само десет дни!

Принцът рязко се завъртя, излезе с широка крачка навън и се метна на коня.

Доктор Фатин ал-Хакими наведе глава. Изпод тезгяха синът му Абдул го гледаше с широко разтворени, блестящи очи.

– Излизай, синко – уморено изрече той. – Чака ни работа.

Откъс от „Забравени сказания“:

Легенда от ледения залив Форохел

Чуй, о, Пазителю на времето, най-древното предание на моя народ. Макар и да живеем отделно от другите племена, някога нашите прадеди са били сред първите сътворени хора, наричани с много имена – Атани, Къснородени, Простосмъртни, или просто Човеци. Мрак обгръщал тогава Средната земя и единствено звездите на Елберет озарявали с нежното си сияние вечната нощ. Вълшебни били тези звезди, по-прекрасни от всичко, което можем да видим днес, ала за туй навярно е написано в твоите дебели книги повече, отколкото аз мога да ти опиша. А и елфите са ги възпели в песента си за по-ранните времена, когато за пръв път се събудили край тихото езеро Куивиенен:

Куивиенен с кристални и здрачни води,

отразили безброй първородни звезди,

сбрали всичката прелест на първия час –

Първородните бяхме и ние тогаз.

Там за пръв път прекрачихме всички в света

и заплаха не беше тогава нощта,

а възторг без предел ? в звезден блясък облян

Куивиенен бе радост, почуда и блян.

Днес отдавна го няма, Морето го скри,

не остана ни сянка, ни спомен дори,

но в сърцата е жив и до сетния час

Куивиенен ще бъде частица от нас.

Уви, в ония ранни времена нощта навярно наистина е била тиха и безметежна. Ала когато се появили Бащите човешки, Черния враг Моргот вече бил сътворил пълчища от страховити твари, които да дебнат из мрака. Тъй погинали мнозина от първите люде, а другите се отчаяли и си рекли: „Защо сме се появили на този свят, щом сенките крият толкова страх и страдания? Не е ли по-добре да напуснем тия места и другаде да подирим спасение?“

А някои от тях били забелязали в нощното небе нещо странно. Имало една ярка звезда, която стояла неподвижно сред небосвода, докато всички останали описвали кръг, и към нея сякаш сочели всички най-важни съзвездия – Валакирка, наричана още Плугът или Сърпът на Валарите; Менелмакар, Небесният мечоносец; и Вилварин, Звездната пеперуда (макар че по онова време хората още не знаели техните имена). И тогава казали на останалите:

– Неслучайна ще да е тази поличба. Нека тръгнем към тая звезда, тя навярно ни сочи пътя към друга, по-спокойна страна, където отиват звездите да си почиват, когато изчезнат зад хоризонта. А ако наистина е така, онези места ще са изпълнени с вечна светлина и злите твари от мрака не ще посмеят да я приближат.

Но другите отвърнали:

– Никой не знае какво ни чака в далечината. Може да е блажена страна, както твърдите, а може и да е мрачна пустиня, изпълнена с още по-страшни заплахи. Нека останем тук.

Дълго говорили и нито едните надделели в спора, нито другите. Накрая една част от хората взели решение и тръгнали към звездата.

Дълъг бил пътят им, много премеждия и заплахи срещнали по него, мнозина загинали, ала решителността на оцелелите не отслабвала и те упорито продължавали напред. Неуморно се взирали в полумрака и от туй очите на техните потомци са останали присвити и до днес. А местата, през които минавали, ставали все по-безплодни и диви, насреща им веели ледени вихри и някои взели да губят кураж. Точно тогава обаче зърнали далече на хоризонта червено сияние и отново пламнала в душите им вяра, че наближават тайното обиталище на звездите.

Вече без да обръщат внимание на студа, те се устремили напред, ала сиянието си оставало все тъй далечно. Едва подир много и много дни постепенно го наближили и ги обзело горчиво разочарование. Не тайната страна на звездите били открили, а няколко непристъпни планини, чиито върхове бълвали огън. Тъй дълбока покруса натегнала в сърцата им, че рухнали на студените скали и си рекли:

– Нямаме вече сили за обратния път. Тук ще загинем от лютия студ.

Но най-силният от тях, чието име било Нумалик, решил да се изкатери до огнените върхове. И още в началото на изкачването усетил, че студът сякаш отслабва. Насреща му лъхнал мек, влажен въздух. Обнадежден, Нумалик се устремил в посоката, откъдето веел топлият вятър и скоро открил дълбоки пещери, където бликали горещи извори.

В тези пещери скиталците намерили убежище от свирепия мраз и там се заселили, защото не желаели да се върнат посрамени при своите събратя, та останали завинаги да живеят в най-далечния Север на Средната земя. Суров и труден бил животът им там, ала имало и нещо добро – злите твари на Моргот рядко се мяркали по тия места, и не било трудно за човеците да се укрият от тях.

Постепенно те пребродили надлъж и нашир своята нова страна чак до Великото море и ледената пустош Хелкараксе, обикнали нейната сурова красота и вече не си помисляли за завръщане към някогашните места на пробуждането. Ала тогава се случило нещо необичайно.

Тук ще се отклоня към неща, които мъдър мъж като теб навярно знае много добре, ала те са необходими, за да разбереш останалата част от историята.

Много, много векове преди хората в звездната нощ на Средната земя се събудили Първородните чеда на Илуватар – Елдарите, които ние наричаме елфи. За появата на тия прекрасни създания не подозирали дори всемогъщите Валари, които някога сътворили света чрез своята песен пред престола на Еру. Затуй когато ги открили най-сетне в сумрака на Средната земя, били запленени от тяхната хубост и им предложили да ги отведат отвъд Морето в своята вълшебна страна Валинор, гдето върху зелената могила Езелохар вечно греела светлината на Двете дървета – сребърният Телперион и златният Лаурелин.

Така и станало. Изпървом Ваниярите, сетне Нолдорите и последни Телерите предприели дългия път през Средната земя и прекосили тесния проток, що тогава я делял от Блажените земи. Ала имало и такива, които не пожелали да тръгнат с тях, и получили общото име Авари, тоест Нежелаещи, или Морикуенди – Елфи на Мрака, тъй като очите им никога не видели оная Светлина, що е била още преди Слънцето и Луната. И Ваниярите били най-прекрасни сред всички елфи, а Нолдорите най-премъдри и техният велик майстор Феанор сътворил чудо над чудесата – трите безценни камъка, наречени Силмарили, в които сияела светлина от Двете дървета.

Дълго живели елфите във Валинор под взора на Всемогъщите и блажен бил всеки техен ден там, ала завидял на това злият Мелкор. Другаде е разказано как извършил той най-страшното си злодеяние: унищожил лъчезарните Дървета, заграбил съкровищата на Елдарите и избягал към своята твърдина в Средната земя. Обезумял от загубата на Силмарилите, Феанор обвинил за станалото Валарите и подтикнал мнозина от своя народ да напуснат Валинор. А понеже Телерите от прекрасния пристан Алквалонде не пожелали да им дадат корабите си, те ги завзели със сила и тъй се проляла първата кръв в Блаженото царство. Ала корабите не достигали и Феанор качил на тях само онези, що го подкрепяли безрезервно, а колебаещите се изоставил на брега и те били принудени да предприемат дългия и пагубен път на север през ледовете на Хелкараксе.

Но докато вървели натам през студените планини на Араманската пустош, пред тях се възправил сам Мандос, повелителят на живота и смъртта, и изрекъл страховита прокоба, в която имало такива слова:

– Кръв невинна проляхте в неправедна схватка и опетнихте земята на Аман. За кръвта с кръв ще платите и извън Аман ще обитавате в сянката на Смъртта. От меч ще загивате, от скръб и горест, а ония, що устоят на всички несгоди в Средната земя, ще се уморят от непосилния товар на света, ще залинеят и ще изглеждат като скръбни сенки пред по-младите бъдни народи. Тъй отредиха Валарите.

Като чули каква участ ги чака, мнозина се разкаяли и поели назад да помолят за прошка. Повечето Нолдори обаче останали твърди в решението си и продължили напред, водени от Финрод, Финголфин и непреклонната Галадриел. Страшен бил пътят през ледовете, защото казват, че елфите са неподвластни на умора и телесни страдания, ала всичко туй се дължи на силата на духа – а именно нея загубили тогаз подир Северната прокоба. И станали крехки и уязвими като нас, простосмъртните, та виелиците, пукащите ледени пропасти и самото отчаяние ги погубвали със стотици.

~

Освен в добрите книжарници „Сивият път: Наследникът“ и „Забравени сказания“ може да закупите и от сайта на издателство „Изток-Запад“.

Копнеж за корица на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ (до 21.12.)

Рисуващи приятели (:

Едно от следващите издания в поредица „Човешката библиотека“ е „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“: новата ни задружна история за гражданските протести от миналата година, окупацията на СУ „Св. Климент Охридски“ от Ранобудните студенти и други зреещи промени. В случването, разказването и написването ѝ участвахме – пряко или задочно – осемнадесет души. Написахме я, за да имаме още един поглед върху онези събития: различен от онова, което видяхме в медиите; допълващ онова, което четохме в блоговете; съсредоточен върху чисто човешката им страна. Написахме я и за да (си) отговорим защо участвахме в промяната – защо протестирахме, окупирахме и се събирахме. И защо продължаваме.

Сега ѝ търсим корица.

Копнеж

за корица на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“

Корицата ще краси и електронното, и евентуалното хартиено издание. Ако ни разрешите, ще публикуваме предложенията ви и в галерията ни.

Формат:

Окончателните размери на хартиената корица ще бъдат:

лицева част: 165 (ширина) на 235 (височина) мм;
задна част:  165 (ширина) на 235 (височина) мм;
гръбче: 10-12 (ширина) на 235 (височина) мм.

Предвидете по 5 допълнителни милиметра от външната страна (тоест отгоре и отдолу навсякъде; отдясно в лицевата част; отляво в задната част). При отпечатване на книгата те се обрязват.

Резолюция на изображението: 300 dpi.

От същия файл (лицевата част) ще направим и електронната корица. Тя ще е с ширина 500 пиксела и височина 700 до 750 пиксела, резолюция 72 dpi.

(Това не означава, че трябва вашите предложения да са толкова големи в оригинал, само ви дава представа как ще изглеждат накрая.)

Изпращайте ни jpg, gif или tiff файлове.

Внимание! Ако сканирате предложенията си, използвайте формат, който запазва яркия контраст (при някои jpg например се размазват контурите). За да се уверите, че всичко е наред, увеличете (zoom) сканираното изображение на поне 200% и вижте дали там, където има рязка граница между различни цветове (например: черно до бяло), не са се получили „размазани“ (в примера: сиви) пиксели. Ако това ви затруднява: сканирайте в tiff формат; или помолете някой по-опитен приятел да ви помогне при сканирането.

Брой предложения:

Няма ограничение. Все пак предпочитаме една прекрасна корица пред две просто хубави.

Задължителни елементи и условия:

Лицевата част трябва да съдържа заглавието: „Приказки за Юнаци и злодеи“ и (на отделен ред) „Промяна“. Изборът как да изглежда и да го разположите е изцяло ваш.
Върху гръбчето разположете „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“. На мястото на двоеточието може да сложите друг разделителен знак/изображение, по ваш вкус. Ориентирайте целия надпис по такъв начин, че да се чете нормално, когато оставим готовата книга легнала с лицето нагоре. (Тоест: думата „Приказки“ да е по-близо до горния ръб.) Под „Промяна“ оставете „въздух“ от 2 сантиметра (там ще добавим емблемата на Човешката библиотека).
Не включвайте никакви други текстови елементи; ние ще ги добавим накрая.
Не слагайте рамки или отчетливи контури на границите между лицевата част, гръбчето и задната част, както и по външните им ръбове. Винаги са възможни размествания или проблеми при обрязването, с често неестетически последствия.
За задната част предвидете място за анотация на книгата (текстът, който ѝ служи като „визитка“ пред читателите). Тук има усложнение: още не знаем дали  текстът ще заема половината задна страница или цялата, или нещо междинно. Най-добре предложете такава задна част, която пасва на анотация с произволна дължина. (Така или иначе, в случая е по-важна лицевата част.)
Специално за тази корица не искаме: да преобладава черното; или тъмните, убити цветове; или смръзващите гами. Ние сме Човешката библиотека. Имаме критерий „топлота“.
Разбира се (… нали се разбира? :), копнеем корицата да отговаря на съдържанието. Пишете ни (на poslednorog -в- gmail . com) да ви изпратим текста. Той е практически завършен.

Техника:

По ваш избор: пълноцветна живопис, черно-бяла графика, снимков колаж… ваш избор. Наистина.

Досега не сме имали проблем да отпечатаме каквото и да е. (Освен със съответствията в цветовете на екран и на хартия, ама това е стара болежка на хартиения печат.  )

Внимание! Ако използвате чужди творби като елементи във вашата (например в колаж): първо си осигурете писмено разрешение от авторите им. И ни го препратете.

Насоки (които не бива да спъват творческия ви устрем  ):

~ Избягваме рамките. Стараем се да ги чупим, всъщност.

~ Избягваме правоъгълниците – и ъглите въобще.

~ Примираме за красиво рисуване. (Но знаем, че то иска повече време.)

Срок: 21 декември 2014 г.

Пращайте предложенията си на poslednorog -в- gmail . com.

Награди:

Художникът на най-харесаната корица ще получи възнаграждение от поне 70 лева. Точната сума ще се определи от броя платени бройки (електронни и хартиени):

– Ако са до 350, наградата остава първоначалните 70 лв. Художникът ще ги получи веднага след обявяване на резултатите от Копнежа (около Коледа).

– За всеки пет платени бройки над 350 към наградата се добавя още 1 лв. Този допълнителен хонорар се плаща на художника в края на всяка календарна година (през декември).

(Успехът на изданията ни зависи от всички ни – автори, художници, редактори, читатели… Затова каним всички ви: помагайте с разгласата. Добрата читателска дума е най-могъщият разпространител.  )

Художниците на всички харесани корици ще получат по три електронни книги от поредица „Човешката библиотека“ – по техен избор. (Даже и да не ни разрешите да ги публикуваме в Галерията.  )

Ако имате въпроси – питайте.

И – творете!

И… промени случвайте. Всеки ден по малко.

„Песента на ханджията“: електронно издание

Приятели (:

Представяме ви електронното издание на шестнадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“:

„Песента на ханджията“ – Питър С. Бийгъл

Автор: Питър С. Бийгъл, 1993

Преводач: Анна Антонова, 2014

Редактори: Калин М. Ненов, Невена Стоянова, Илка Чечова, Евгения Василева, 2014

Консултанти: Желяна Пеева, Саша Александрова, Виолета Кецкарова, Даниел Бенсен, Вяра Крушкова, Христина Димитрова, 2014

Предговор: Калин М. Ненов, 2014

Коректор: Калин М. Ненов, 2014

Художник и оформител на корицата: Катерина Данаилова, 2014

Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2014

Технически сътрудник: Мандор, 2014

Издател: фондация „Човешката библиотека“, 2014

За да ви пратим „Песента на ханджията“:

1) пишете ни (на poslednorog -в- gmail.com) дали я искате във формат FB2 или EPUB;

Файловете са без дигитални (DRM) защити – със знанието и насърчението на автора и литературния му агент.

2) платете я по някой от начините тук. Чистата ѝ цена е 4 лева. NB! Ако ползвате PayPal, общата сума става 5 лева (3,30 US $), заради таксата за превод.

Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, преводачи, редактори, коректори, художници и оформители.

ВАЖНО:

Разказвали сме ви, че целта ни е да се продадат поне 700 бройки от „Песента“ – електронни или хартиени. Това е минимумът, за да оправдаем разходите, времето и силите, вложени в подготовката на книгата. Сбъдването на тази цел ще определи дали ще включваме други преводни заглавия в поредица „Човешката библиотека“. За да подчертаем колко важна ни е, ще повторим:

Ще издаваме нови преводни книги само ако от „Песента на ханджията“ се продадат поне 700 бройки.

Как да помогнете вие?

С поръчки. Ако ви е по-удобно, използвайте  специалната страница на „Песента“ , за да заявите колко и какви (хартиени или електронни) бройки желаете. (Ако вече сте ни поръчвали бройки, няма нужда да го правите пак – записани сте.)

Може да ни пращате и суми, кратни на 4 – 8, 12… 40 лева… – които ще отразим като 2, 3… много бройки…
С разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
С подаръци. Тук препоръчваме страницата или формата за подаряване на е-книги.
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Ние все така ви слушаме.

По-личните ми думи ще откриете в предговора към „Песента“. Тук само ще добавя:

Честит рожден ден, Ани! Честит празник, приятели!

… и песента ме отнася нататък…

Интервю с ЧоБи(ти:) в Учи.бг

Здравейте, приятели!

Запознайте се с приятелите ни от Учи.бг и техния е-вестник! В октомврийския брой, към който води връзката, е включен и разговор-описание на Човешката библиотека като общност от читатели-ентусиасти, както и като издателство, съставено от читатели-ентусиасти с интереси (а при някои – и професии) отвъд четенето.

Надяваме се да ви е интересно и да ви вдъхнови за повече междучовешки връзки, междуобщностни мостове и да ви даде заряд за всякакви дейности, които на пръв поглед са невъзможни за еди-какви-си-ентусиасти. Всеки тръгва отнякъде. И по пътя намира съмишленици. (~;

Бъдете!

Копнеж за зелени разкази (ама _наистина_): до 30.12.2014

Наблюдаващи, свързващи и пишещи приятели (:

Честит празник на будителите!

Попадали ли сте на разкази, които истински ви вдъхновяват (пробуждат ) да се замислите за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството? Или дори да се задействате, за да я заздравите? Самите вие писали ли сте такива?

Ние от Човешката библиотека ви каним да ни споделите тези текстове.

Копнеж за зелени разкази (ама наистина)

Текстовете, за които копнеем:

1. Показват как взаимодействаме със и се грижим за света отвъд самите нас (природата) – в миналото, настоящето или бъдещето; без значение от жанра.

~ Няколко чудни образци са Occam’s Scalpel („Скалпелът на Окам“) на Теодор Стърджън и To Fell a Tree („Да повалиш дърво“) на Робърт Ф. Янг. От българските автори веднага можем да посочим „Братята от Левса“ на Александър Карапанчев и „За вятъра и другите природни пиршества“ на Любомир П. Николов.

2. Са дълги до 90 хиляди знака, включително интервалите.

~ Ако са по-дълги, няма да ги отхвърлим автоматично, но ще ги четем най-накрая – само ако ни остане време.

3. Отговарят на критериите за включване на един текст в поредица „Човешката библиотека“. В частност:

3.1. Няма проблеми, ако вече са се появявали другаде – стига да разполагате с правото да ги публикуваме отново.

3.2. Вие решавате дали да бъдат подходящи и за по-млади читатели. За нас това би било преимущество.

4. Спазват следните технически изисквания:

4.1. Записани са в RTF, ODT, TXT, DOC(X) или друг подлежащ на редактиране формат. (Тоест – не PDF.)

4.2. Анонимни са: не съдържат нищо друго освен заглавието и текста на разказа.

4.3. Целият текст, включително заглавието, е с шрифт Times New Roman, големина 12, нормална разредка (Line spacing: single).

~ Ако ви е необходим повече от един шрифт: вторият, третият и т.н. шрифтове са по ваш избор. Имайте предвид обаче, че е твърде вероятно да не успеем да ги запазим при издаване, особено в електронен вариант.

4.4. Заглавието на текста е центрирано.

Всички По-желани (отличени от журито) текстове ще бъдат включени в първата антология „Зелени разкази (ама наистина)“, която ще издадем през пролетта на 2015-а.  Изданието ще бъде електронно. Хартиена версия ще направим само ако съберем достатъчно поръчки. Разбира се, ще отпечатаме книгата на 100% рециклирана хартия.

Антологията ще е международна – с участие на англо- и рускоезични автори. С огромна радост съобщаваме, че един от участниците ще е Дейвид Брин. Този Дейвид Брин.

60% от приходите от е-книгата и 18% от приходите от х-нигата ще се разпределят пропорционално между авторите и преводачите. (Останалите са за редакторите, коректорите, художниците и оформителите; а при хартиената версия – и за печатницата и разпространителите. Фондация „Човешката библиотека“ е нестопанска организация, тоест не получава печалба от изданията си, а мисията ни е максимум от средствата да стигат до творческите участници – тези, които създават книгите.)

Срок за участие: 30 декември 2014.

Текстовете – до 3 на брой, в различни файлове – изпращайте на пощата ни: poslednorog -в- gmail-точка-com.

Журито се състои от участници в Човешката библиотека, които имат опит в природопазещото ни движение – или жив интерес към целия ни свят.

Следете тук за промени. Питайте. Четете. Пишете. Грижете се.

Копнеещо и празнично,

За ЧоБи: Кал)