Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 26

В подготовка за „Последният еднорог“: Малкото четене

Приятели (:

Продължаваме да подготвяме новото издание на „Последният еднорог“ –  с още по-сресан текст, още повече илюстрации и, за първи път, електронен вариант.

Целта ни е да се продадат  поне 700 бройки – електронни или хартиени.  Как да помогнете?

Предварителни поръчки: до 22 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.

Засега не ни пращайте парички; ориентировъчно, електронното издание ще струва 3 лв., а цената на хартиеното ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс… но не сега; ние ще ви потърсим, като наближим заветните 300).
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме новите еднорози на 27-и.

 

~

Из „Последният еднорог“

Питър С. Бийгъл

Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева

Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев

Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев

Бикът леко пристъпи към еднорогата, вече не преследвач, а повелител, който я водеше с тежестта на присъствието си. Тя тръгна пред него, кротка, послушна. Той я последва като овчарско куче, насочвайки я към назъбената кула на крал Хагард и към морето.

– Ах, моля те! – гласът на Моли сега се ронеше. – Моля те, не е честно, не може да бъде. Ще я откара при Хагард и никой няма да я види повече, никой. Моля те, ти си магьосник, няма да му позволиш.

Пръстите ù се впиха още по-дълбоко в ръката му.

– Направи нещо! – Тя изхлипа. – Не му позволявай, направи нещо!

Шмендрик напразно дърпаше вкопчените ù пръсти.

– Нищичко няма да направя – процеди той през зъби, – докато не ми пуснеш ръката.

– О – възкликна Моли. – Съжалявам.

– Така можеш да спреш кръвообращението, да знаеш – сурово рече магьосникът.

Той разтри ръката си и пристъпи няколко крачки напред, на пътя на Червения бик. Застана там със скръстени ръце и вдигната глава, макар че тя клюмваше от време на време, понеже бе много уморен.

– Може би този път – чу го Моли да си мълви, – може би този път. Никос казваше… какво казваше Никос? Не помня. Толкова време мина.

В гласа му имаше странна, стара печал, която Моли не бе чувала никога преди. Сетне веселието изригна като пламък, докато казваше:

– Е, кой знае, кой знае? Ако не е този път, навярно мога да го накарам да бъде. Поне тая утеха имаш, приятелю Шмендрик. Веднъж да не виждам как можеш да оплескаш нещата повече. – И той се засмя меко.

Понеже бе сляп, Червеният бик не забеляза високата фигура на пътя, докато почти не я сгази. Тогава спря, душейки въздуха; в гърлото му се надигаше буря, ала люлеенето на огромната му глава издаваше объркване. Еднорогата спря заедно с него и дъхът на Шмендрик секна, когато я видя тъй покорна.

– Бягай! – викна ù той. – Бягай!

Ала тя и за миг не вдигна поглед от земята, към него или назад към Бика, или настрани.

При звука от гласа на Шмендрик ръмженето на Бика се засили и стана по-заплашително. Изглежда нямаше търпение да се махне от долината заедно с еднорогата, и магьосникът си помисли, че знае защо. Зад извисяващото се сияние на Червения бик той виждаше две или три мъждукащи звезди и предпазливо загатване за по-топла светлина. Зората бе близо.

– Не обича дневната светлина – рече си Шмендрик. – Струва си да го запомня.

Още веднъж викна на еднорогата да бяга, но единственият отговор бе рев като барабанен бой. Еднорогата се стрелна напред и Шмендрик трябваше да отскочи от пътя ù, иначе щеше да го прегази. Бикът я следваше отблизо; сега я насочваше стремглаво, тъй, както вятърът – рехавата, разкъсана мъгла. Мощта на преминаването му повдигна Шмендрик и го захвърли другаде, премятащ и търкалящ се, за да не бъде сгазен, с ослепели от шока очи и пламнала глава. Той си помисли, че чува писъка на Моли Гру.

Издрапвайки на едно коляно, видя, че Червеният бик е отвел еднорогата почти до началото на горичката. Ако можеше само още веднъж да се опита да избяга… ала тя принадлежеше на Бика, не на себе си. Магьосникът я зърна за миг, бледа и изгубена между бледите рога, преди дивите червени плешки да я скрият от погледа му. После, олюляващ се и отмалял, победен, той затвори очи и остави отчаянието си да закрачи през него, докато се пробуди нещо, което веднъж вече се бе събуждало. Той извика високо, от страх и от радост.

Какви думи изрече магията този втори път, така и не разбра. Напуснаха го като орли и той ги остави да си отидат; и когато последната отлетя, празнотата се втурна обратно с гръм, който го хвърли по лице. Толкова бързо стана. Този път знаеше още преди да се вдигне, че силата е била и вече не е.

Отпред Червеният бик стоеше неподвижно и душеше нещо на земята. Шмендрик не виждаше еднорогата. Той се завтече толкова бързо, колкото можеше, но Моли първа се приближи достатъчно, за да види какво души Бикът. Тя захапа пръстите си, като дете.

В краката на Червения бик лежеше млада девойка, изсипана на малка купчинка от светлина и сенки. Бе гола и кожата ù имаше цвета на снега в лунна нощ. Нежна, разчорлена коса, бяла като водопад, се спускаше почти до кръста ù. Бе заровила лице в ръцете си.

– О – промълви Моли. – О, какво си направил?

И, забравила всякакви опасности, се втурна към девойката и коленичи до нея. Червеният бик вдигна огромната си сляпа глава и бавно я завъртя към Шмендрик. С изсветляването на сивото небе сякаш сам се свиваше и избледняваше, въпреки че още димеше, яростно ярък като пълзяща лава. Магьосникът се запита какъв ли е истинският му размер или цвят, когато е сам.

Червеният бик отново подуши неподвижната фигура, разклащайки я със смразяващия си дъх. После без звук препусна към дърветата и се изгуби от поглед с три гигантски крачки. Шмендрик го видя за последно, когато преваляше ръба на долината: вихрещ се мрак без форма, червеният мрак, който се вижда, щом затвориш очи от болка. Рогата се бяха превърнали в двете най-остри кули от безумния замък на крал Хагард.

Моли бе положила главата на бялото момиче в скута си и повтаряше шепнешком:

– Какво си направил?

Лицето на момичето, спокойно в съня и почти усмихнато, бе най-красивото, което Шмендрик някога бе виждал. То едновременно го нарани и го стопли. Моли приглади странната коса и Шмендрик забеляза на челото, над и между очите, малък, изпъкнал знак, по-тъмен от кожата наоколо. Не бе нито белег, нито синина. Приличаше на цвете.

– Как така какво съм направил? – тросна се той на стенещата Моли. – Просто я спасих от Бика с магия, ето какво направих. С магия, жено, със собствената си истинска магия!

Чувстваше се безпомощен от радост – едновременно му се искаше да танцува и да не помръдва; отвътре го разтърсваха ридания и речи и в същото време нямаше нищо, което искаше да каже. В крайна сметка се разсмя лудешки, прегърна се сам, докато изохка, и се простря на земята до Моли, когато краката му не издържаха.

– Дай ми плаща си – нареди Моли.

Магьосникът сияеше насреща ù, примигвайки. Тя се протегна и грубо смъкна парцаливия плащ от раменете му. После го уви колкото можа около спящата. Девойката светеше през него, както слънцето – през листа.

– Без съмнение се чудиш как възнамерявам да я върна в подобаващата ù форма – поде Шмендрик. – Не се чуди. Силата ще дойде при мен, когато имам нужда от нея – поне това знам вече.

Той импулсивно сграбчи Моли и прегърна главата ù с дългите си ръце.

– Но ти беше права – провикна се, – права беше! Тя е там и е моя!

Моли се отскубна от него, с една зачервена буза и две смачкани уши. Девойката в скута ù въздъхна, престана да се усмихва, извърна лице от изгрева. Моли каза:

– Шмендрик, окаянико, магьоснико, не виждаш ли…

– Какво? Няма нищо за виждане.

Но гласът му изведнъж бе станал рязък и предпазлив, а в зелените очи изплуваше страх.

– Червеният бик дойде за еднорог, затова тя трябваше да се превърне в нещо друго. Ти ме помоли да я преобразя – както те тормози сега?

Моли поклати глава немощно, като старица.

– Не знаех, че смяташ да я превърнеш в човешка девойка – каза тя. – По-добре да я беше…

Тя не довърши и отмести очи от него. Едната ù ръка продължаваше да гали косата на бялото момиче.

– Магията избра формата, не аз – отговори Шмендрик. – Един мошеник може да избира между тая или оная измама, но магьосникът е носач, магаре, което води господаря си където е нужно. Магьосникът извиква, но магията избира. Ако е превърнала еднорог в човешко същество, значи не е можело да се направи друго.

Лицето му бе пламнало в трескав делириум, от който изглеждаше още по-млад.

– Аз съм носител – пропя. – Аз съм обиталище. Аз съм вестител…

– Ти си идиот – яростно го пресече Моли Гру. – Чуваш ли ме? Магьосник си, истина е, но си глупав магьосник.

Девойката се опитваше да се събуди: дланите ù се свиваха и се разперваха, клепачите ù пърхаха като гургулича гръд. Докато Моли и Шмендрик я гледаха, тя меко изстена и отвори очи.

Бяха по-раздалечени и по-хлътнали от нормалното, тъмни като морските дълбини; и озарени, като морето, от странни, проблясващи създания, които никога не излизат на повърхността. Еднорогата можеше да бъде превърната в гущер, помисли си Моли, или в акула, охлюв, гъска, ала очите ù някак щяха да издадат промяната. „Поне на мен. Щях да разбера.“

Девойката лежеше неподвижно и очите ù я търсеха в очите на Моли и Шмендрик. После, с едно-единствено движение, се изправи на крака, а черният плащ се свлече върху скута на Моли. За миг се завъртя в кръг, вторачена в ръцете си, вдигнати високо до гърдите ù и непотребни. Тя се клатушкаше и влачеше крака като маймуна, която изпълнява номер, а върху лицето ù бе изписано глуповатото, озадачено изражение на жертва на шега. И все пак не можеше да направи нито едно движение, което да не е красиво. Вклопченият ù ужас бе по-красив от всяка радост, която Моли бе виждала, и това бе най-ужасното в него.

– Магаре – каза Моли. – Вестител.

Участвайте в: Копнеж за растящо творчество (до 31.03.2015)

Пишещи приятели (:

Фондация „Човешката библиотека“ (http://choveshkata.net/blog/), клуб „Светлини сред сенките“ (http://svetlinisredsenkite.com/), Фентъзи ЛАРП център (http://fantasylarpcenter.com/), електронно списание SciFi.bg (http://scifi.bg/), Клуб за екология, себепознание и фантастика „ВОДА“ и клуб „ЕКОРАВНОВЕСИЕ“ канят всички автори на възраст от 6 до 27 години (включително) да участват в

Копнеж за растящо творчество

Както обявихме в Копнежа за илюстрации на „За спасяването на света“, тази година имаме тема: Как спасяваме света. И „свят“, и „спасяване“ си ги представяйте свободно. „Свят“ е целият ни Космос – но и всяко живо същество. Може да спасяваме природата; или някоя общност; или отношенията ни с някого; или ценностите, заради които си струва да живеем. Може даже да „спасяваме“ – със закачка, смигване и смушкване…

Ето и още примери от предговора на „Тринайсетте цвята на дъгата“:

Всяка от историите тук е за спасяването на света. Независимо дали говорим за буквалното спасяване на Земята от метеорит (както става в „Как спасих света, или най-хубавата професия“), на личния ни свят, парченцето земя, която наричаме „наше кралство“ („Извън картината“), на единичната вселена, която е човекът („Заклинание“, „Да обичаш Сам Сама“, „Драконът и портокаловият сок“), на всичките вселени-хора, които сме се сбрали в този свят („В началото бе метрото“) или на някой друг („Животинчето“), или на самите принципи, които осмислят съществуването ни и ни позволяват да продължим да се наричаме „човеци“ („Сиянието на реката“, „Последният разказ“, „И попита войникът: – Кой ме повика?“, „Сънувах човешко лице“, „Атентатът“, „Приказка за Юнаци и злодеи“).

Освен темата имаме и образи да ви вдъхновяват:

Те са дело на Християн Трифонов, нашия отличен участник в Копнежа за илюстрации на „За спасяването“. И ще се радваме, ако вашите собствени творби завържат разговор с тях… или направо се сприятелят.

И тъй:

Изпращайте на адрес poslednorog-маймунка-gmail-точка-com разкази, стихотворения, есета, пиеси или откъси от по-дълги текстове.

Копнежът е отворен към всеки, който пише на български език, независимо дали в България или по света.

Копнеем за текстове, които:

1) имат връзка с темата (и някоя от рисунките);

2) отговарят на критерий 1 от критериите на поредица „Човешката библиотека“;

3) ни ги изпращате за първи път. (Това е важно за онези от вас, които са участвали в минали Копнежи за растящо/ученическо творчество. Иначе може да ни пращате текстове, които вече са публикувани другаде или са участвали в други конкурси.)

Молим всеки участник да събере творбите си в един файл – в RTF, ODT, TXT, DOC или DOCX формат. Общата им дължина нека бъде до 18 хиляди знака (включително интервалите).

Файловете трябва да са анонимни. Личната си информация – име, възраст, учебно заведение, град, държава – пращайте отделно, в текста на самия имейл. (Ако вече сте завършили – пишете кой/и университет/и.) Пишете ни и:

– откъде разбрахте за този Копнеж;

– три любими книги, които сте прочели за първи път през 2013 година или по-късно.

Краен срок за участие: 31 март 2015.

Наградите ще обявим през втората половина на април. Някои от тях ще бъдат книги от Човешката библиотека (електронни и хартиени), публикация онлайн (по желание на авторите), участие в писателски работилнички на живо и – внимание! – включване в бъдещия сборник „Как спасяваме света“, който ще е братчето на антологията „За спасяването на света“. Версия растяща.

Следете тук за промени.

И спасявайте! Стъпка по стъпчица, всеки ден.

В подготовка за „Последният еднорог“: Малкото четене

Приятели (:

Продължаваме да подготвяме новото издание на „Последният еднорог“ –  с още по-сресан текст, още повече илюстрации и, за първи път, електронен вариант.

Целта ни е да се продадат  поне 700 бройки – електронни или хартиени.  Как да помогнете?

Предварителни поръчки: до 22 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.

Засега не ни пращайте парички; ориентировъчно, електронното издание ще струва 3 лв., а цената на хартиеното ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс… но не сега; ние ще ви потърсим, като наближим заветните 300).
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне. Ние ви слушаме.

И чакаме новите еднорози преди края на февруари.

 

~

Из „Последният еднорог“

Питър С. Бийгъл

Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева

Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев

Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев

Принц Лир се прибра три дни след като бе потеглил да погуби людоеда с вкус към девици; Могъщата секира на херцог Албан се подаваше над рамото му, а главата на великана се полюшваше от седлото. Той не положи нито един от двата трофея пред лейди Амалтея, нито се втурна да я открие с още кафяви от кръвта на чудовището ръце. Вечерта обясни на Моли Гру в кухнята, че е решил никога вече да не безпокои лейди Амалтея с вниманието си, а смирено да живее с мисълта за нея и да ù служи пламенно до самотната си смърт, без да се стреми към компанията, възхищението или любовта ù.

– Ще бъда безименен като въздуха, който диша – рече той. – Невидим като силата, която я държи на земята.

След това помисли малко и добави:

– Сегиз-тогиз може да пиша по някое стихотворение за нея и да го пускам пред вратата ù или просто да го оставям някъде, където тя ще го намери. Но никога няма да сложа името си отдолу.

– Това е много благородно – каза Моли. Чувстваше се облекчена, че принцът се отказва от ухажването си, и развеселена, и мъничко тъжна. – Момичетата обичат поезията повече от мъртвите дракони и магическите мечове. Поне с мен беше така. Причината да избягам с Къли…

Принц Лир я прекъсна твърдо:

– Не, не ми давай надежда. Трябва да се науча да живея без надежда, като баща ми, и тъй може би най-сетне ще се разберем един друг.

Той зарови ръце в джобовете си и Моли чу шумоленето на хартия.

– Всъщност вече написах няколко стихотворения за това – за надеждата и за нея, и прочие. Би могла да им хвърлиш един поглед, ако искаш.

– С голямо удоволствие – отвърна Моли. – А ти никога ли няма да поемеш на път отново, да се сражаваш с черни рицари и да яздиш през обръчи от огън?

Думите ù трябваше да са закачка, ала докато говореше, тя откри, че мъничко ще съжалява, ако наистина стане така, защото приключенията бяха смъкнали доста килограми от него, бяха го разхубавили и дарили с лекото мускусно ухание на смъртта, което витае около всички герои. Принцът обаче поклати глава почти притеснено.

– О, предполагам, че ще поддържам форма – смутолеви той, – но няма да е за показ или за да узнае тя. В началото беше заради това, само че постепенно свикваш да спасяваш хората, да разваляш заклинания и да предизвикаш злия херцог в честна битка – трудно е да се откажеш от геройството, стане ли ти веднъж навик. Харесваш ли първото стихотворение?

– Определено има много чувство – отговори тя. – „Цъфтя“ и „къща“ наистина ли се римуват?

– Има нужда от дооглаждане – призна принц Лир. – Притеснява ме думата „въплъщение“.

– Аз пък се чудех за „грушение“.

– Не, правописът ù. С „ъ“ и „а“ ли се пише, или обратно?

– Първото със сигурност е „ъ“, мисля – каза Моли. – Шмендрик – понеже магьосникът тъкмо се навеждаше да влезе през вратата, – „въплъщение“ с „ъ“ ли е по средата?

– „А“ – рече Шмендрик уморено. – Коренът му е същият като на „плащ“.

Моли му сипа купа бульон и той седна на масата. Очите му бяха твърди и мътни като нефрит, а единият му клепач играеше.

– Няма да издържа още дълго – каза той бавно. – Не е от ужасното място, не е и че трябва да се ослушвам за него през цялото време – в това вече доста ме бива; ще ме довършат проклетите глупотевини, които ме кара да изпълнявам с часове – цяла нощ снощи. Нямаше да ми тежи, ако ми поискаше истинска магия или дори най-обикновено призоваване, само дето винаги са пръстените и златните рибки, картите и шаловете, и кордата, точно като в Среднощния цирк. Няма да издържа. Не и още дълго.

– Но той те искаше точно заради това – възпротиви се Моли. – Ако му трябваше истинска магия, щеше да задържи предишния магьосник, оня Мабрук.

Шмендрик вдигна глава и я изгледа почти развеселено.

– Не исках да кажа това – оправда се тя. – Пък и е само за мъничко, докато намерим пътя към Червения бик, за който говореше котаракът.

При последните думи тя сниши гласа си до шепот и двамата стрелнаха с погледи принц Лир; той седеше на едно столче в ъгъла, очевидно вглъбен в ново стихотворение.

– Газела – измърмори, като почукваше с писалката по устните си. – Мадмоазела, цитадела, асфодели, франзела, паралели…

Избра „довела“ и бързо задращи.

– Никога няма да открием пътя – промълви Шмендрик. – Дори котаракът да не ни е излъгал, което ме съмнява, Хагард ще се погрижи никога да не ни остане време да проучим черепа и часовника. Защо, предполагаш, ти струпва все повече работа от ден на ден, освен за да ти попречи да обикаляш и да се озърташ из голямата зала? Защо, мислиш, продължава да ме кара да го забавлявам с цирковите си номера? Защо изобщо ме взе за магьосник? Моли, той знае, сигурен съм! Знае какво е тя, макар че още не го вярва напълно – но когато повярва, ще знае какво да прави. Той знае. Виждам го върху лицето му понякога.

– Въздигането на копнежа и срутването на скръбта – рече принц Лир. – Горчивината на тралала-лала-та. Пръстта, мъстта, мъха. По дяволите.

Шмендрик се наведе през масата.

– Не можем да останем тук и да чакаме удара му. Единствената ни надежда е да избягаме през нощта – по море навярно, ако мога да се добера до лодка. Стражниците ще гледат на другата страна, а портата…

– Ами другите! – викна тя сподавено. – Как можем да си тръгнем, когато тя е стигнала толкова далеч, за да намери другите еднорози, и знаем, че са тук?

Въпреки това една малка, крехка, предателска част от нея внезапно пожела да бъде убедена в провала на мисията им, и тя я усети, и се ядоса на Шмендрик.

– Ами магията ти? – попита го. – Твоята собствена мъничка мисия? И от нея ли ще се откажеш? Нима тя ще умре в човешко тяло, а ти ще живееш вечно? Ако е тъй, по-добре направо я дай на Бика.

Магьосникът се отпусна назад, с лице, побеляло и сбръчкано като пръстите на перачка.

– Всъщност е все едно, така или иначе – отрони той, почти на себе си. – Тя вече не е еднорог, а смъртна жена: някоя, по която оня дръвник да сипе въздишки и стихове. Може би в крайна сметка Хагард никога няма да я разкрие. Тя ще му стане снаха и той никога няма да узнае. Забавно.

Той остави супата си недокосната и сведе лице в шепите си.

– Не бих успял да я превърна пак в еднорог, даже да намерим другите – каза. – В мен няма магия.

– Шмендрик… – започна тя; в същия миг той скочи на крака и се втурна през кухненската врата, макар тя да не бе чула краля да го вика. Принц Лир така и не вдигна глава, а продължи да наглася стъпки и да опитва рими. Моли окачи над огъня един чайник за чая на стражите.

– Готово е, без последния куплет – обади се по някое време Лир. – Искаш ли да го чуеш сега, или ще почакаш?

– Както предпочиташ – отвърна тя, затова той го прочете веднага, но тя не чу и думичка. За щастие, стражите пристигнаха, преди да е свършил с четенето, а той бе твърде срамежлив, за да поиска мнението ù пред тях. После те си тръгнаха, но той работеше върху нещо друго и когато ù пожела лека нощ, вече бе станало много късно. Моли седеше на масата, гушнала пъстрия си котак.

(И?)

Копнеж за зелени разкази (ама _наистина_): резултати

Наблюдаващи, свързващи и пишещи приятели (:

През ноември обявихме първия си Копнеж за зелени разкази (ама наистина). Търсихме текстове – в миналото, настоящето или бъдещето; без значение от жанра – които ни вдъхновяват да се замислим за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечечеството. Че и да се задействаме, за да я заздравим.

До края на Копнежа получихме почти 100 разказа от 60 автори. Журито ни – в състав Христина Димитрова, Стоян Пешев, Невена Стоянова, Калин М. Ненов, Елена Павлова и Валентина Димова – ги чете, мисли, чувства, обяснява и защитава помежду си… и в крайна сметка По-жела следните:

(пауза да си поемем дъх)

В реда на получаването им:

Парченца смърт – Мария Белчева
Приказки за Юнаци и злодеи: зелена? – Калин М. Ненов
За вятъра и другите природни пиршества – Любомир П. Николов
Багер в пясъка – Камен Петров
Зрънце живот – Миа Сердарева
Следствието – Сергей Комитски
из „Водевил“ – Александър Бурмов
Коя е тя – Давид Мавродиев
Единак – Християн Трифонов
По „Е-3“ за 23 – Димитринка Ненова
Любов под дърветата – Христина Панджаридис
Моцартина – Марта Радева
Само любов – Нели Цветкова
Братята от Левса – Александър Карапанчев

Честито, мили автори, и ви благодарим за преживяванията!

В отклиците отдолу ще дадем думата на журиращите, да споделят – ако желаят – индивидуални впечатления. Едно споделено впечатление от всички ни: темата е трудна. Също като намирането на устойчиви решения за предизвикателствата, пред които сме поставени с природата ни и планетата.

И още едно: мнозинството пишещи имат нужда от редакция и редактори. (Или поне внимателни приятели-читатели.) Добра отправна точка е онлайн работилницата ни. Дори да не се включите официално в нея (и в Човешката библиотека ), топло ви насърчаваме да се упражнявате самостоятелно.

Какво следва по-нататък?

Всички По-желани текстове ще влязат в първата антология „Зелени разкази (ама наистина)“, която готвим за 22 април (Деня на Земята, да :)). Изданието ще бъде електронно. Хартиена версия ще направим само ако съберем достатъчно поръчки. Разбира се, ще отпечатаме книгата на 100% рециклирана хартия.

Антологията ще е международна – освен българските автори вече сме потвърдили (и превели):

Справедливост (Justice) – Дейвид Брин (този Дейвид Брин  )
Скалпелът на Окам (Occam’s Scalpel) – Теодор Стърджън
О, дай ми дом (Oh Give Me a Home) – Адам Ракунас
Да повалиш дърво (To Fell a Tree) – Робърт Ф. Йънг
Светулчина поляна (Светлячковая поляна) – Сергей Другал

Може да си я набележите за четене в Goodreads.

60% от приходите от е-книгата и 18% от приходите от х-нигата ще се разпределят пропорционално между авторите и преводачите. (Останалите са за редакторите, коректорите, художниците и оформителите; а при хартиената версия – и за печатницата и разпространителите. Припомняме: фондация „Човешката библиотека“ е нестопанска организация, тоест не получава печалба от изданията си, а мисията ни е максимум от средствата да стигат до творческите участници – тези, които създават книгите.)

До седмица-две ще обявим и Копнеж за корица – наглеждайте ни.

И нека насред най-замръзналото бяло пак да откриваме зелено…

С предпролетни усмивки,

от ядърце „Зелени“: Кал

В подготовка за „Последният еднорог“: Малкото четене

Приятели (:

„Последният еднорог“ (The Last Unicorn) е книгата, която вдъхна живот на поредица „Човешката библиотека“. Също като рога на еднорогата, тя сияеше със седефената си светлина и в най-дълбоките тъми, през които сме газили оттогава. Напомняше ни, че великите герои се нуждаят от велика скръб, иначе половината им величие остава незабелязано. Усмихваше се, че не можем да сътворим истинска магия, ако жертваме нечий чужд дроб – трябва да изтръгнем собствения си и да не чакаме да си го получим пак…

Сега, девет години по-късно, към българските читатели препуска ново издание: с още по-сресан текст, още повече илюстрации (от този Копнеж) и първи електронен вариант – без дигитални защити и с одобрението на автора, Питър С. Бийгъл.

Както и за „Песента на ханджията“, целта ни е да се продадат  поне 700 бройки от готовата книга – електронни или хартиени. Само така можем да оправдаем вложените усилия и средства; и да открием смисъл да включваме нови преводни заглавия в поредицата.

Как да помогнете вие?

Предварителни поръчки: до 22 февруари ни пишете (на poslednorog -в- gmail.com) двете си имена (ще ви включим сред По-желалите: читателите, които вярват, с ум и сърце, че книгата заслужава да види бял свят) и ако желаете хартиени бройки, колко.

Засега не ни пращайте парички; ориентировъчно, електронното издание ще струва 3 лв., а цената на хартиеното ще зависи от тиража му, но ще гледаме да го вместим в 9 лв. Също като при „Песента на ханджията“, хартиено издание ще правим само ако се съберат поне 300 заявки (от които поне 100 – платени в аванс… но не сега; ние ще ви потърсим, като наближим заветните 300).
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните мисли – и отзиви, и прегръдки – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви.

А електронното издание го очакваме преди края на февруари.

И тръпнем, потропвайки.

~

Из „Последният еднорог“

Питър С. Бийгъл

Превод: Калин М. Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева

Превод на стиховете: Богдана Кайцанова, Анна Антонова, Желяна Пеева и Николай Светлев

Редакция: Дилян Благов, Николай Светлев

Шмендрик се върна малко преди зазоряване, плъзгайки се между клетките тихо като вода. Единствено харпията издаде звук, докато минаваше край нея.

– Не можах да се измъкна по-рано – каза на еднорогата. – Накарала е Рук да ме наблюдава, а той почти не спи. Но аз му зададох гатанка, а на него винаги му отнема цяла нощ да ги отгатне. Следващия път ще му кажа някой виц и ще има занимавка за седмица напред.

Еднорогата стоеше посивяла и тиха.

– Направена ми е магия – рече тя. – Защо не ми каза?

– Мислех, че знаеш – отвърна ù той ласкаво. – В края на краищата, не се ли учуди как така те разпознават?

След това се усмихна, което леко го състари.

– Не, разбира се, че не. Ти не би се учудила на това.

– Досега никога не са ме омагьосвали – отрони еднорогата и затрепери. – Никога не е имало свят, в който да не ме познават.

– Знам точно как се чувстваш – пламенно ù отвърна Шмендрик. Еднорогата го погледна с тъмни, бездънни очи и той се усмихна нервно и сведе поглед към ръцете си.

– Рядко се случва да приемат някого за това, което е – каза. – На света има много грешни преценки. Знаех, че си еднорога от момента, в който те видях, както знам, че съм твой приятел. Въпреки това ти ме смяташ за клоун, или глупак, или предател, и такъв би трябвало да бъда, щом такъв ме виждаш. Магията върху теб е просто магия и ще изчезне, когато се освободиш, но в твоите очи аз завинаги ще остана белязан от заклинанието на заблудата, което хвърляш върху мен. Не винаги сме зърнатото от очите, и никога почти – видяното в мечтите. Ала съм чел или съм чувал във балади, че еднорозите във времената млади познавали умело разликата между двете – лъжата как блести, как истината свети; усмивката на устните и мъката в сърцето.

Тихият му глас ставаше все по-силен с изсветляването на небето и за момент еднорогата престана да чува воя на решетките и лекия звън от крилете на харпията.

– Мисля, че наистина си ми приятел – каза тя. – Ще ми помогнеш ли?

– Ако не на теб, няма на кого – отговори магьосникът. – Ти си последният ми шанс.

Един по един, унилите зверове от Среднощния цирк започнаха да се разбуждат със скимтене, кихане и треперене. Един бе сънувал скали, буболечки и нежни листа; друг – как препуска през високи, горещи треви; трети – кал и кръв. А четвърти бе сънувал ръка, която почесва самотното място зад ушите му. Само харпията не бе спала и сега се взираше в слънцето, без да мига.

Шмендрик каза:

– Ако тя се освободи първа, всички сме загубени.

Чуха гласа на Рук наблизо – той винаги звучеше наблизо.

– Шмендрик! Ей, Шмендрик, сетих се! Каничка за кафе е, нали?

Магьосникът започна бавно да се отдалечава.

– Тази вечер – измърмори на еднорогата. – Довери ми се до зазоряване.

И изчезна с изплющяване и подтичване, сякаш оставяйки част от себе си на мястото. Малко по-късно Рук мина покрай клетката със смъртоносно пестеливите си крачки. Скрита в черния си фургон, Мама Фортуна мърмореше песента на Ели.

Тук е там, високото е ниско;

всичко може да се разрушава.

Кое е истина, не знае никой –

отминалото не остава.

След малко новоуловена групичка зрители започна бавно да се приближава, за да види представлението. Рук ги зовеше с крясъци „Творенията на нощта!“ като железен папагал, а Шмендрик стоеше върху един сандък и правеше фокуси. Еднорогата го наблюдаваше с голям интерес и нарастващо съмнение – не в сърцето му, а в уменията му. Той създаде цяла свиня от едно свинско ухо; превърна една проповед в пръчка, чаша вода в шепа вода, петица спатия в дванайсетка спатия и заек в златна рибка, която се удави. При всяко провалено преобразяване той стрелваше еднорогата с поглед, в който се четеше: „О, но ти знаеш какво направих всъщност“. Един път превърна суха роза в семе. Еднорогата хареса фокуса, въпреки че семето се оказа на репичка.

Представлението започна отново. За пореден път Рук поведе тълпата от една окаяна измислица на Мама Фортуна към друга. Драконът пламтеше, Цербер виеше към Ада да му се притече на помощ, а сатирът съблазняваше жените, докато се разплачеха. Те примижаваха и сочеха жълтите бивни и подутото жило на мантикора; смълчаваха се при мисълта за Мидгардския змей; удивляваха се на новата паяжина на Арахна, същинска мрежа на рибар, уловила капещата луна. Всички я смятаха за истинска паяжина, но само Арахна вярваше, че в нея се е заплела истинската месечина.

Този път Рук не разказа историята за цар Финей и аргонавтите; дори прекара публиката колкото може по-бързо покрай клетката на харпията, като изломоти само името ù и значението му. Харпията се усмихна. Никой не забеляза усмивката ù освен еднорогата, на която ù се прииска да бе гледала другаде в оня миг.

Когато застанаха пред клетката ù, вперили мълчаливо поглед в нея, еднорогата си помисли горчиво: „Очите им са толкова тъжни. Чудя се, колко ли по-тъжни биха станали, ако заклинанието, което ме преобразява, се развали и те се окажат пред една обикновена бяла кобила? Вещицата е права – никой няма да ме познае.“ Ала после един нежен глас, почти като този на Шмендрик Магьосника, се обади в нея: „Но очите им са така тъжни“.

„Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“: електронно издание

Приятели (:

Какви промени ни очакват през 2015-а?

Представяме ви електронното издание на осемнадесетата книга в поредица „Човешката библиотека“:

Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна

Приказници: Калин М. Ненов, Невена Стоянова, Вяра Крушкова, Валентина Димова, Вейр, Лъчезар Енчев, Анелия Стойкова, Ангел Златков, Христина Димитрова, Мая Стойкова, Неизказана, Светлана Петкова, Илка Чечова, Dante Lee Heat, Ивайло Динев, Красимир Гаджоков, Светличе и други, 2015

Редактор: Калин М. Ненов, 2015

Коректор: Калин М. Ненов, 2015

Елементи на корицата: Rahel Gebhardt (jesus-is-lord в Morguefile.com), Антон Станков, Марин Каравелов, 2015

Оформление на корицата: Надежда Коцева, 2015

Елементи на илюстрацията: Ели Апостолова, Pixabay.com, 2015

Оформление на илюстрацията: Вяра Крушкова, 2015

Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2015

Издател: фондация „Човешката библиотека“, 2015

За да ви пратим „Промяна“, поискайте ни я на poslednorog -в- gmail.com. Имаме я във формати FB2 и HTML. HTML версията съдържа изненади. Както останалите ни електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити.

„Промяна“ се разпространява безплатно. Но може да подкрепите усилията ни (общо девет месеца подготовка, няколкостотин часа разговори на живо, печатане, редакции и вихрушки имейли), като:

споделите с нас отзивите или въпросите си – в коментарите долу, или във форума, или на мейла горе. Те – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“;
споделите с приятели текста – и ги насочите насам;
дарите на гражданските организации и каузи, които подкрепяме. (Възможно е да допълваме списъка. :) )

Променящо четене!

В подготовка на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“: Малкото четене

Приятели:

Днес се навършват шест години от 14 януари 2009-а. Последните откъси от  „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“, които сме подбрали тук, съдържат ехото и на онези събития, онези стъпчици по пътя към промяна.

До 17 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене!

22.11.2013

Днес закъснявах с един час за чешкия, дето е общо два. С торби цветя влетях по стълбите към аулата и Господ ми прати чешкия хлапец, слизащ надолу само той с канче кафе в ръка. След като си изпуши цигарата, дойде накъдето го упътих за часовете.

Предизвиках едночасов… ~ спор. Обсъждането не протече така, както си представях, и не смятам, че имаше ефекта, който търсех.

Всичко започна снощи, когато колегите се шегуваха… дали окупиращите не си правели оргии. Въпреки че съм свикнала на всякакви приказки и в случая на техните, знаете, че съм много докачлива. Тогава успях да си замълча, също и да спя, та и да се успя, успях, но реших, че няма да оставя работата така. (После ми направиха забележка, че не съм си казала още тогава…) Не може за сериозността в аулата или преди аулата да се говори така. Дори в “шеги”…

2 госпойци веднага се засегнаха. После чак се и вбесиха… Че съм нямала право да си мисля неща, дето те не си ги били мислели. Защото не съм можела да знам какво си били мислели. Чудесно. Все още не знам. Знам само, че на никого не му омръзна да повтаря какво толкоз щяло да стане, когато правителството падне. Кой, аджеба, щял да бъде избран. Ми не ми пука! (Дреме ми.) Важното е да падне! И също не се умориха хората да натъртват как аполитичните студенти имат политическо искане – правителството да падне. И защо на първо място съм наблегнала на това за оргиите. Еми беше твърде грозно и хич не ми дреме колко е било ШЕГОВИТО и ДУХОВИТО. Не може така да се омаловажават усилията на хората.

Голяма шега! Било съвсем наивно! Само дето моите шеги бяха 300 пъти по-наивни – че в спалния чувал ми е по-топло, отколкото вкъщи, и възнамерявам редовно да го ползвам по-нататък.

Не виждам допирна точка между учащи и окупиращи. Има я и това съм просто аз. Друга точка няма… Според мен включително по линията окупиращи-учащи, но това е другата болна страна.

Да не съм си мислела, че не знаели какво се случва в аулата… Всъщност точно момичето с тази реакция го намирам за най-протестно ориентирано и активно. За нея вярвам, че знае какво се случва. Но останалите…

А момчето се именува Матиаш. След гостуването му една колежка няколко минути си тананика Jack Sparrow.

 

 

23.11.2013

Изрових си учудващо лесно нещо от… 21.ХІІ.2012:

[цитат]

Making history!

Отдавна исках да си припомня този революционен репортаж!

Не знам как щеше да се оцелее без новото работно време, защото въвеждането му ~ съвпадна с ремонта-затварянето на филиална библиотека, която преди това работеше май до 18 ч.

[/цитат]

Днес си написах: Ще станат две години с библиотека до 23 ч. ^_^

 

 

24.03.2014

Мисля, че във форума не обърнах особено внимание на Матиаш. И не само във форума.

[цитат]

С торби цветя влетях по стълбите към аулата и господ ми прати чешкия хлапец, слизащ надолу само той с канче кафе в ръка. След като си изпуши цигарата, дойде накъдето го упътих за часовете.

[/цитат]

Между тези две изречения се крие следният комичен диалог:

– Здравей!

Имаш ли време?

Би ли дошъл в часовете ми по чешки да разкажем на колегите, че в аулата не сме тъпаци?

– Че не сме тук, за да се забавляваме?

– Да. А ти… защо говориш на английски? Аз уча чешки.

– … Цял месец не съм говорил на чешки. Помислих, че говориш на български и по случайност го разбирам.

:>

На 18 години от Чехия. Незавършил средното си образование, но щял да го направи, когато се завърне вкъщи. Дошъл в България на път за Украйна. Искал да види Припят.

Когато пристигнал тук, разбрал, че се случва нещо и… останал. Да, Ани би го оскубала заради това, че е останал сред Ранобудните, защото нямал къде да спи, свършили му и парите, но пред цялата ми група и пред сънародничката си сподели това и добави, че помага на Ранобудните, с каквото може. И е вярно – с готовност участваше в акциите.

След часа (21 ноември) обяви пред всички уж шеговито, че предлага разговори на чешки срещу бира. Чехкинята полушеговито-полужлъчно добави: и душ.

Очаквах колегите да проявят някакъв интерес към него. След като ни гостува, го мяркали още 1-2 пъти, уви, случайно. Беше ни споменал, че скоро ще продължава пътуването си, а декември – зимата наближаваше…

Предвид положението в Украйна и склонността му да се бута в протести, защото се определя като бунтар, I hope he’s alive, safe & sound.

Когато сподели на колко години е, аз го попитах на колко смята, че съм аз. Отвърна, че би трябвало аз да знам. Казах, че съм на почти 28, и една от засегнатите колежки почна да се чуди и мърмори какво става тука.

По въпроса с протестите и окупацията всичките реакции на чехкинята са изключително подходящи за комедия, но не знам има ли нужда още по-подробно да те занимавам с тях.

Когато влетях в стаята закъсняла и обявих, че след малко ще имаме гост чех от окупиращите, тя, както винаги на ръба между шега и сериозност, предложи дали да не се заключим отвътре. Навярно дори би попитала дали е опасен. Уверих я, че е добричък. И когато след няколко минути Матиаш почука на вратата, до момента на появяването му тя в очакване гледаше опулено и мигаше с притеснена скептична усмивка.

Веднъж се обърна към него с “господин Окупиращ” “пане Окупуйи:ци:”.

Май е това. Вече по-нататък по други линии ще разкажа основно за чехкинята и авторското право. А историйката за Матиаш, ножа на Ранобудните и хляба ми я запазвам като коз за виц. ;>

Да. След като кратко изложих позицията си пред колегите и тръгнах да давам думата на Матиаш, изръсих, че не знам как се казва. :> Тогава той се представи.

~

– Първата история от протестите започва с един писател и преводач – човека, превел „Властелинът на пръстените“. Той е изключително интересен протестиращ. Винаги се подготвя специално: отпечатва си сам послания, обикновено слага колажи с картинки на тях. Рядко съм го виждал с един и същи плакат да излезе два пъти, а съм го засичал на много протести.

В тоя конкретен случай за първи път го видях с една бяла лента, която се опасва около челото. Това било взето от японците.

– Разбира се – кима Вейр.

– И се казвало – драматична пауза за отчаяно ровене в паметта – хачи… нещо си. Трябва да го питам. – Вдигам вежди към нея изпитателно.

– Още не знам – смее се тя.

– Аз като понятие не го бях чувал и виждал споменавано.

– Те обикновено си ги слагат тези ленти, когато… Значи, в няколко случая поне аз съм виждала. Сега, не съм питала действително за това, обаче слагат си ги, когато или се подготвят за някаква умствена борба – примерно за много тежък изпит; или когато вече става дума наистина за физическа борба.

– Точно това беше и неговата символика. И на тая бяла лента беше написал със зелено и червено: „На зъл орех – зъл прът“.

Вървим с шествието през Орлов мост и в един момент се заглеждаме в един транспарант отстрани на канала. Реклама, огромна. Точно по това време заради сериалите, които се излъчваха по телевизията, Турция беше станала желана туристическа дестинация. И на тая реклама: кадър от красиво крайбрежие, и с огромни букви написано „Турция завинаги“.

Любомир Николов директно се изтъпанва с неговото хачи-еди-какво си и го заснимаме. „Зъл орех – Турция завинаги“!

Изчаквам смехът ни да се оттече.

– Така… Втората история е с участието на една моя съученичка от университета. Много съжалявам, че не можа да дойде тя да си я разкаже, понеже усещането е съвсем различно, като я чуеш от нея…

– Може би следващия път.

– Аз имам нещо друго замислено за следващия път. Ще караме нататъка, а пък като правим следващото издание… да. – Смея се. – Та…

Лора е висока сигурно метър и шейсет. Слабичка. И обикновено ухилена.

Малко хора, като я погледнат за първи път, могат да предположат какво се крие зад тази външност.

От друга страна, почти всеки, който е учил с нея или е правил нещо заедно, много бързо разбира какво се крие зад тая външност…

Но в случая си представяме как една крехка девойка се движи покрай Министерски съвет, който е солидно ограден от кордон полицаи в тоя момент, защото вътре има важно събрание на министри.

В един момент Лора забелязва как зад нея се носи тълпа журналя. Тя също донякъде е журналист – занимава се с анализ на медиите – и знае, че там, където се е устремила тълпа журналя, има някаква фокусна точка.

Фокусира тя наоколо си – и кого да види, че бърза покрай нея? Един от българските министри! (В…, ако не се лъжа, ама аз така или иначе съм си обещал да не ги помня, щото – Вейр прихва – и без това няма да изтраят дълго, какво да си хабя паметта.)

Лора, без въобще да се замисля, както си е хванала шишето с вода, с едно бързо движение на китката – люс! – човека така го… „нахранва“ щях да кажа, обаче…

– Напива! – изстрелва Вейр посред кискане.

– Тя го напива – хильотя се аз. – Напил ѝ водата, така да се каже.

И – доволна, спокойно, кротко – минава покрай следващата редица полицаи. Които са заети да гледат какво му става на тоя министър и що си бърше лицето той.

Вейр се залива.

– Това не е всичко от Лора. Ще се върнем към нея пак.

Следващата случка съм ѝ свидетел. Повече свидетел и по-малко участник.

Действието се развива след… обсадата. Имаше един момент, в който бяха излезли достатъчно протестиращи, за да могат да обградят Парламента. Но това е от по-късните протести. Не е оня първи нощен протест, когато действително хората бяха направили барикади. Съответно полицията и жандармерията вече бяха оградили по-голяма територия около Народното събрание. И за да се заобиколи, да се обсади цялата тая територия, съм смятал, че примерно ще трябват петдесет хиляди човека…

В тоя момент свършва вече работният ден на депутатите и те трябва да бъдат изкарани от Народното събрание по някакъв начин. Полицията успява да разчисти пространството по жълтите павета. Като през цялото време тече интензивно прегрупиране на полицаи, а около тях тичат протестиращи. Всички са заети, докато бягат, да си говорят по мобилната техника, за да се координират с други хора… Много динамична ситуация.

(Току-що се сетих, че имам и шеста история, която ще вмъкна след тая. Не, всъщност ще мина към това, което сега си спомних…)

Но след бърз размисъл решавам да се придържам към първоначалния ред.

– Та, аз виждам, че където и да излезем на жълтите павета – в тия всички близки пресечки до Народното събрание, – вече е заобградено от верига. Веригата се простира от самото Народно събрание – по двата тротоара на булеварда – до, както установих, след Художествената галерия.

Съответно аз решавам максимално далече да стигна. Отивам в тоя край, който е до Министерски съвет.

– По кое време на деня беше това горе-долу?

– Около 4 часà.

– Защото мисля, че я видях тая блокада. Може да съм минала оттам.

– В 4 часà се развива. Аз пристигам в момент, в който има десет-петнайсет човека протестиращи. Основно разположени по тротоарите на „Дондуков“, около жълтите павета. Но има и двама-трима, които постоянно правят зиг-заги по платното и си играят на гоненица с моторизираната полиция. И един младеж, който беше с колело.

Тоя велосипедист попадам на следната случка с него:

Той е направил един тигел през платното. Веднага са го накачулили двама полицаи с мотоциклети. И нещо му крещят и почват да посягат към него.

В същия момент от тротоара идва група ученици или студенти в началните си курсове, които снимат – Вейр изхъмква – това, което се случва. Полицаите се отдръпват назад. Словесната престрелка продължава, обаче ръце, крака, всичко друго, което е подготвено за контакт, се прибира обратно.

Момъкът с колелото се одързостява и прави още един тигел с колелото по-надолу. Веднага с форсиране на двигателите се засилват същите двама полицаи – пак към него. Там вече няма снимаща групичка.

Аз също се засилвам в тоя момент, вадя си записваща джвъчка – помахвам я, а Вейр прихва. – Тя не всява кой знае какъв респект, но все пак е устройство, нали.

– За записване…

– Не може да се каже точно какво ще се хване от нея и какво няма да се хване…

И – пак има реакция на отдръпване от полицаите. Обаче все пак съм само един; и не се вижда да нося някаква видеотехника. И те пак тръгват да посягат към велосипедиста. Аз им казвам… – напрягам памет. Това не бях ли го разказвал вече? – Действителните реплики не ги помня, но се сещам момента, в който стигнахме до: „Може ли да се представите? Име и фамилия е достатъчно“. И единият от по-висшестоящите, ако се съдеше по нашивките му, казва: „Изключи го това устройство, защото ще ти го конфискуваме“.

В крайна сметка човека го оставиха и той успя да се изнесе с колелото.

– И целта ти беше изпълнена.

Поглеждам Вейр и само ѝ се усмихвам.

– Същият тоя момент, след като автомобилите накрая успяха да се изтеглят – ние на няколко пъти събрахме достатъчно хора да преградим платното, съответно полицаите дърпаха хора, разкъсваха вериги… пак прегрупиране, пак подреждане… Но след като успяха да се изтеглят автомобилите на депутатите – ние това не го знаем, никой не ни е предупредил, че всички са излезли, – виждаме, че почва да се охлабва веригата на тия полицаи, които пазят. Обаче седят. Те са направили една верига точно срещу нас – в района на кръстовището до Министерски съвет.

И тая верига е запушила цялото платно, обаче по оня широк тротоар, който е от страната на Президентството, има пролука. И нашата група, в която са главно студенти – имаше и доста от Ранобудните тогава – вижда тая пролука и почва бързо да влиза през нея.

Полицаите се опитват веднага да се издърпат и да запушат, но ние сме стигнали вече до площадчето с шадравана, където има много повече пространство, за да мине човек.

Сцената, която ми се е впечатала, е следната: Две момиченца – пак така по метър и шейсет – срещу един голям усмихнат чичко в синя униформа. Чичкото е ухилен до ушите – също като Вейр, докато си го представя. – Те – насам, той – насам! Те – натам, той – натам! Вдигнал двете ръце срещу тях – моите бая се тресат, докато го изигравам. – И в крайна сметка те се промушиха от едната страна. Цялата група се изсипа през разкъсващия се кордон полицаи. И те се отказаха да ни гонят – сто и петдесет, двеста човека група.

– Дааа – отронва Вейр.

– Но после ние разбрахме, че така или иначе вече не е имало кого да пазят вътре. Това е било действително едно забавление за всички.

Но тоя усмихнат, ведър човек – Вейр си хихика – в края на тежък работен ден… просто шапка му свалих. Той не е пипал никого: просто запречваше пътя.

… И пак от същата ситуация, един момент, който не съм виждал лично, обаче гледах на запис после:

Както минават бронираните автомобили на нашите избраници, някъде отстрани – не се вижда в първия момент, защото камерата следи платното – едно тяло се засилва, стъпва върху паркирала кола, която е на жълтите павета, и се хвърля върху един от тия автомобили. И после пада с кълбо на жълтите павета. По гръб.

Веднага притичват полицаи. Човекът си вдига главата – някакъв младеж беше. Те го издърпват и повдигат. И… наранявания нямаше.

Но всичките тия неща – какво се е случвало после и… – думите ми не искат да подредят изречение.

– След това? – притичва се на помощ Вейр.

– … нямат никакво значение. Просто самият момент беше сюрреалистичен.

Ако се разтърсиш, ще намериш интервю с въпросния човек. Той разказва, че не помни какво му е било в главата, докато го е правил това.

Помълчавам.

– Последната история е от най-емблематичната обсада на Парламента: нощната, с прословутия Бял автобус. И в нея участва пак Лора.

Това е, между другото, протестът, дето най ме е яд, че не разбрах за него навреме. Аз може би съмси бил легнал вече, когато нещата са започнали да стават сериозни. Защото те са ескалирали след 10 часà.

Лора обаче е на първа линия – тя ги следи много, тия неща. Нейният приятел – също. И с една групичка са насядали по земята, за да не могат да ги избутат.

Минали са няколко фази на действия и противодействия; няколко пъти се е налагало протестиращите да се изтеглят назад. И нервите на всички вече са много изопнати.

В един момент – когато явно пак трябва да се проправи пъртина през обсаждащите граждани – някакъв полицай се засилва и притиска отгоре… Значи, първо той изблъсква един от правите хора, човекът пада върху тия, които седят на земята – а те са Лора и нейни приятелки… И както се е образувала купчина, тоя полицай я затиска с тяло и лакти. За да не могат да станат хората.

Лора разказва: аз усещам как започвам да се задушавам. А под мене има още едно момиче.

Вейр изохква.

– Същевременно моя приятел – изблъскания човек – полицаят го е натиснал отгоре и аз имам чувството, че се опитва да го убие…

Не си спомням… има две-три секунди, в които не помня какво се е случвало. Помня само бяла светлина.

В следващия момент моята ръка се е изстреляла през телата, промушила се е под каската на полицая, вкопчила се е в каквото може да хване, и стиска. И стискам и усещам как пръстите ми хлътват.

Оня изревава и се хвърля назад. По моята ръка тече нещо. Парчета кожа и…

После се изтеглихме.

– Има ли нокти… по принцип?

– Има, да – убедено отвръщам. Почти колкото съм убеден после, че съм излъгал. Обаче пустият драматизъм…

– След това, вика Лора – следващите дни – аз нарочно обикалях по кордоните с полицаи и ги гледах внимателно в лицата.

И даже съм казвала: абе тука имам един приятел, който пострада по време на протеста оная нощ… можете ли да ми кажете къде се намира той?

Не е успяла да го намери.

– Защо го е търсила?

Мълча, мисля.

– Това е по-добре да ѝ го оставя на нея да го разкаже. Наистина няма да мога да го възпроизведа. Но не е било за хубаво. Със сигурност.

Птичките си припяват.

– Понякога се чудя: можем ли да повторим това, което се случва в Украйна в момента? Носим ли го в себе си като… хора? Народопсихология?

– На тоя въпрос мога да ти отговоря. Само че като привършиш.

Кимам.

– Аз не мога да отговоря на тоя въпрос. Тия случки…

Камбаните на близкия храм започват да бият.

– Тия случки общо взето съдържат и единия отговор, и другия, и някакви съвсем различни.

Знам само какво искам за себе си. И в края на краищата това, което до момента се е случвало, и това, което не се е случвало – най-вече това, което не се е случвало – за мене е добре. Добре е, че се е развило точно така – а не другояче.

Представяме ви: „Жената, която търсеше любовта“

Жената, която търсеше любовта

Ивинела Самуилова

[image error]

Представят: Калин Ненов и Невена Стоянова

Тези дни съм човекът, който търсеше и продължава да търси любовта. С Ади, главната героиня в романа на Ивинела Самуилова, имаме само две разлики: тя идва от книга, аз – от живота; аз търся в книгите, тя – в живота.

Дали търсенията, които с Нев сме подбрали по-надолу, ще ви срещнат с находки и за вас самите?

А знаете ли, че „Жената, която търсеше любовта“ е първата книга, отличена като „Носител на всенародната любов“ в Копнежа ни за човечни книги?

Ади, явно все нещичко си намерила…

Кал

„Все такива ги върша – помисли си тя. – Заставам с гръб и очаквам животът да ме потупа по рамото, за да се обърна към него. А той пък защо ли да го прави?… Има толкова други, които са се втурнали насреща му с възторг, без колебание… Няма да ги разбута с лакти, я, за да се занимава с мен…“

– С какво се занимаваш? – полюбопитства мъжът.

– Ами… писателка съм… (…)

– Биеш ли мъжа си ? – попита изненадващо дядото.

Ади пак се засмя.

– Не, трябва ли? – отговори тя с въпрос.

Сега той се разсмя.

– Баща ми казваше, че ако поет или писател бие жена си, нищо хубаво не може да напише. Сигур същото важи и за жените.

Все още широко усмихната, Ади каза:

– Има една женска молитва – не знам коя е авторката, но със сигурност е препатила доста: „Господи, моля те, дай ми мъдрост, за да разбирам мъжа, любов, за да му прощавам, и търпение към неговото настроение, защото, Господи, ако поискам сила, ще го бия до смърт“.

– Виж, чедо… – започна старецът. – Искам да ти кажа нещо много важно. За да стане това място райска градина, а не да се превърне в дива пустош, някой трябва да свърши много работа. Да, то е пълно с живот, с багри и благоухания и тази жизнена сила е даденост, но градината не може сама да се оплеви, нито да се оформи, нито да се подкастри… Всичко това го върши градинарят. Знам, че ако сложиш едни до други тази живителна енергия и моите мотики, торби с тор, ножици и тъй нататък, ще ти се стори неуместно да сравняваш пищната красота на живота с тези грозни и мъртви предмети. Никой не мисли за работата на градинаря, когато люлякът му замирише, нали? Всеки би се възторгнал от природата. И би бил донякъде прав! Ако този живот, с който небето и земята са ни благословили, го няма, какво бих могъл да сторя аз? Напразно бих се трудил. Но него го има и колкото и да е малък моят дял, той е незаменим – аз съм посадил семената и съм попречил на бурените да задушат цветята, и съм подтикнал всяко от тези растения да даде най-доброто от себе си. Разбираш ли? А понякога, ако годината не е добра, ако няма дъжд, ако нападнат разни вредители, трябват още повече грижи…

Мъжът замълча за момент. Ади само леко кимна. След малко той продължи:

– В Библията пише, че когато Бог посадил градината си, поставил човека в нея да я обработва и да я пази. По същия начин, когато ни е дал дара на любовта, той е сложил нашата воля за градинар. В сравнение с живителния плам на любовта, волята изглежда нещо толкова студено и прозаично, колкото и една мотика. И ако този плам го няма, напразни ще са усилията на волята. Има ли я обаче любовта, тя има нужда от своя градинар. Защото иначе градината ѝ ще заприлича на онези омагьосани, обрасли с тръни, непроходими гори от приказките.

– Навремето в село имаше една хубава мома, която се залюби с едно наше момче и му пристана. Баща ѝ обаче хич не го харесваше, отиде и си я прибра насила. Не знам как, какви връзки намери в новата власт, но я изпрати във Франция, където тя по-късно се омъжи за французин. Много рядко си е идвала през годините, но мъжът ѝ се споминал преди две години и тя решила да се прибере в село. Тук обаче среща някогашния си възлюбен – и той вече вдовец. И дето викат хората, че „старата любов ръжда не хваща“, тяхната пламна отново след 50 години. Нашата мома обаче, нали е вече французойка, решила да го учи на френски мурафети. Той, горкият, издържа геройски уроците по танго, някакво си там фондю ли е, какво ли е – не знам, той обясняваше, че го карала да си боде пръжките с шишове. Даже се научи да се обръща към нея с „ма шери“, да ѝ говори на „вие“ и да ѝ целува ръка.

Обаче един ден човечецът пристига в кръчмата, поръчва една голяма мастика, изпива я на екс, после си вика втора – гаврътва и нея, и чак на третата успя да дойде на себе си и да ни разкаже какво се е случило. Та значи, след всичките префърцунени глупости, бабичката най-накрая решила да му „пусне“, ама казала, че не ще дивашки селски изпълнения, а иска изтънчена френска любов и ще го учи на поза „69“.

– Вие, мон шери, ще си сложите главата между моите нозе, а аз – между вашите – инструктирала мадам. Той, завалията, малко притеснен, ама мераклия, се съгласил, за да не изпусне момента. „То, вика, голямо наместване падна, дорде си сгънем кокалите.“ И таман се нагласили, мадам здраво се изпърдяла. „Аз, вика, направо ще умра от смях, а пък и смърди. Дърпам се, вика, настрана да ставам, ама тя като ме замоли: „О, мон шери, ескузе моа, стана случайно, да пробваме пак, сивупле…“. И аз, вика, се съгласих, какво да правя.“ Таман пак се наместили с триста зора и бабата – ррръъъц, отново яка пръдня, направо щяла да го издуха. „И аз, вика, тоз път скочих и направо започнах да се обличам.“ Тя пак го замолила: „Ама, мон амур, мон шери, сивупле, чакай, защо си тръгваш?“. А той: „Ама ти, вика, трябва да си ненормална да мислиш, че ще остана и за другите 67“.

– Виж, чедо – наистина започна той, вече със сериозно, но все така ведро и добросърдечно изражение, – разказвам ти тези глупости не само за да те разсмея. Не знам какви проблеми имаш с мъжа ти, но понякога всичко, което ни е нужно, е просто една хубава порция здравословен смях. Аз ти казах и сутринта – хората са станали страшно сериозни! Като погледнеш сърдитите им физиономии, направо ти се смразява кръвта. А той, човек, ако не умее да се смее, как ще умее да обича? Не можеш да обичаш, ако сърцето ти е бучка лед. Смехът е път към любовта – той топи напрежението и разсейва яда.

Ади кимна мълчаливо. Възрастният мъж продължи:

– Не бива да вземаме тялото много насериозно. Като гледам сега какво внимание се обръща на тези въпроси – що реклами, що приказки са как да не се изложи един мъж в леглото. И където да отвориш – пълно с инструкции и обяснения как се прави любов. Няма да се учудя, ако хората, от страх да не сбъркат, си лягат с ръководства за секс. А като ги гледам по телевизията как сериозно обсъждат тези въпроси… Все едно са на литургия. Сякаш сериозната физиономия е равнозначна на морална дезинфекция… Аз пък си мисля, че Бог нарочно е създал тялото такова – да ни подвежда, да ни излага, да ни разсмива, за да не подхождаме към това, което се случва под чаршафите, като към най-важното. Защото направим ли го – отместваме поглед от най-важното, което е и истинското тайнство – самата любов. Не е добре човек да не разбира от майтап и да не носи на шеги, чедо, не е…

Четвърта песен на любовта

Душата ми приличаше на долнопробна кръчма,

в която се събират кварталните пияници

и давят в алкохол мъката си по пропилените възможности

да тръгнат след поривите на сърцата си.

Криех страха да обичам в алкохолното опиянение,

което ми даваше куража, че мога да надмогна себе си,

но светът се олюляваше още при първата крачка.

Този, когото търсех, влезе в кръчмата и изля чашата ми,

подкрепи с ръка тялото ми и насочи стъпките ми към вратата.

Заведе ме до извор и ме облива, докато изтрезнях напълно.

Каза, че любовта не е делириум на ума, а сърце, осъзнато в себе си.

– Във всички ни е запечатан Божият образ [– каза монахинята –] и ние нямаме заслуга за това – това е дар. Пътят към Него обаче, който е и пътят на любовта – трябва да извървим сами – всеки своя път. Едни го вървим като Негови невести, други трябва да го извървите чрез брачната любов. Знам, че не е лесно, чедо. Даже не знам кое е по-трудно: да вярваш в Бог, Когото никога не си видяла, или да вярваш, че този обикновен човек до теб, когото виждаш всеки ден, е същият онзи, когото някога си видяла като неповторим, единствен, различен от всички останали? Нужна е силна вяра, че видяното веднъж е по-истинско от онова, което виждаш ежедневно; че онова, което другите никога не са виждали и което дори за теб, в много моменти от брачния ви живот, остава напълно невидимо, е по-достоверно от видимото…

 

Още любими откъси – във форума ни.

Книгата е подходяща за читатели на: 12+ години

Препоръчват ви я и: Мирослав Моравски

Може да намерите „Жената, която търсеше любовта“ в добрите книжарници или направо от издателство „Хермес“. Ние имаме бройка за свободно четене в Общественото крило на Човешката библиотека.

В подготовка на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“: Малкото четене

Приятели (:

Предлагаме ви още два откъса от нашите предстоящи „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ .

До 12 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене! През цялата 2015-а!

– Преди малко, Ани докато говореше за медиите – казвам, – се замислих. Аз имам обратния проблем: след като седем-осем години наблюдавам как медиитеизмислят „факти“, а не ги отразяват, вече не мога да вярвам на абсолютно нищо, което получавам от медиите. Те може да са добронамерени, може да искат нещо добро да направят, може да тече промяна в някоя от тях… Но не мога да им вярвам. Пълна криза на авторитетите. И търся информация само от приятели – по възможност хора, които са я преживели от първа ръка. И отказвам да заемам позиции по неща, за които нямам информация от първа или втора ръка. Казвам: за мене би било нечестно да имам мнение за това нещо, защото не знам какво е ставало там. Ти си мислиш, че знаеш.

– Като цяло не е само това – казва Ани. – Според мен пък трябва да гледаш абсолютно всички гледни точки и сам да си направиш извод на кого да вярваш. Защото всеки си има малко или много своя гледна точка и дори да ти е приятел, пак не можеш да си абсолютно сигурен, че нещата са били точно така, защото той си ги пречупва през неговата призма.

– Да, но медиите манипулират информацията – казва Све.

– Така е.

– За медиите – вмъквам аз – мога да съм сигурен, че…

– Така е. Но все пак си мисля, че като изгледаш репортаж за едно нещо от десет различни медии и чуеш мнение на хора, които са участвали, вече като си по-информиран, ти в действителност разбираш къде е чистото и къде – не. Ако не друго, те поне ще ти покажат хора, които говорят. В каквато и степен да е манипулирано, ти виждаш на тоя човек очите. Виждаш нещата, които казва. И пак можеш малко или много хем да се почувстваш, че си там, хем да чуеш мнението на човека, който е бил там. И да си изчистиш нещата. Аз винаги процедирам на принципа „тъпчи се с информация и после изчисти ненужното“. В смисъл, аз си го говоря лично за себе си.

– Ани, аз имам случай, в който… На един протест 2009-а година казаха, че има бомба на площада пред Народното събрание, и жандармерията съответно измете хората от там – това беше по времето на Б.Б. Та, няколко дена след това има протест на полицията за по-нормални заплати. И ние отиваме с приятели, за да ги подкрепим и да покажем, че не смятаме, че те са виновни за това, което се е случило на предния протест – да покажем солидарност.

Хващат ме от една медия да ме интервюират. И впоследствие от интервюто има само две реплики оставени – мои и на приятелката, с която бяхме. Моята реплика е: Абе, на нас ни беше интересно не може ли някой тука да донесе бомба? Защото никой не ни провери в тия раници какво имаме… А на моята приятелка репликата е… пак някаква пълна мизерия. Ние сме говорили пет минути, като четири минути и петдесет секунди от тях са неща, които показват каква ни е позицията за тоя протест. А тях ги няма.

– Да – кимат сестричките.

– В тоя монтаж. Преди това са ни го правили същото, като спретнахме една акция да съберем парички за всички български депутати, да им донесе Дядо Коледа брониран мерцедес. Щото само шейсет бронирани мерцедеса си бяха взели, нали. Да бъдем хора, да им подарим надежда… Значи, там от петнайсет минути мое говорене такива трийсет секунди бяха избрали, които после… аз съм се гледал и не мога да се позная. В тоя смисъл, дори на това не мога да вярвам.

– Ама затова всеки трябва… – казва Ачо – и на мен е имало случай, са ми извъртали думите. Обаждаш се и казваш: това не е било смисълът.

– На кого се обаждаш?

– На редактора. Примерно аз с Offnews в момента съм в изключително лоши отношения просто защото извъртат всичко, прокарват си целенасочено някакви неща. Но това е начинът. Имах един случай 2010-а година: Правим протест с ръководството на университета срещу намалянето на парите за образование. Идват от медиите – bTV, Нова телевизия – и ме питат: Вие защо протестирате срещу вашето ръководство? И аз обяснявам: Не, ние протестираме срещу образователната политика. Добре, кажете какво не ви харесва в управлението на университета. Аз: Мога да ви кажа какво не ми харесва в държавната политика…

Но просто гледат и търсят – десет, двайсет, трийсет души – от които един да им каже това, което искат, или поне някакви фрагменти, и си ги пускат. И затова създават изключително манипулируема реалност. Защото и хората свикват с всичко това. Отделно, че в България хората, които са отраснали преди 89-а година, са свикнали с една-две телевизии – те са били две, – две радиа. И там каквото кажат, би трябвало да е вярно. Защото Партията не може да лъже. И са свикнали каквото им се каже по телевизията, да е истина… Като им кажат „платено е“, и хората вярват…

– А смятате ли, че хората преди са вярвали на медиите? Щото… има един български автор, Иван Попов. „Хакери на човешките души“. И той тая тема развиваше в книгата: че при нас всяка технология за промиване на мозъци – независимо дали писане на журналистически материали по определен начин, изрязване на интервюта и така нататък – не работи добре, защото още от комунистическо време хората са свикнали да четат между редовете.

– Да, това е така – потвърждава Ани.

– Те знаят, че това, което ще чуят по телевизията и по радиото, е одобрено от Партията. Тоест то не може да бъде пълната истина. Ако не са съвсем наивни – тия, които имат някакъв опит все пак. Вашите наблюдения как са, за по-възрастни хора?

– Значи, майка ми – ама тя е рускиня – тя вярва сляпо на медиите. Може почти на 100% да се каже. Но баща ми не вярва на никой по никакъв начин и винаги…

– … се съмнява – допълва Мая.

– … винаги се съмнява в нещата, които се говорят. И – защото нали съм от смесено семейство, – съм забелязала, че ние българите наистина четем между редовете. Не приемаме всичко…

– Такъв ни е…

– Много сме свикнали да ни лъжат – добавям.

– И това е идеята: човек като си седне на салата и на ракия, винаги обсъжда политиката. Това особено при дядо ми навремето, като се събираха, хората винаги обясняваха, че не е точно така. Постоянно има спорове, постоянно има дискусии. Няма такова нещо като в по-западните страни – да седнеш и да кажеш: това е черно, това е бяло. При нас винаги е…

– А откъде се е появило това ново доверие в медиите? – размишлявам. – След като ние сме свикнали да ни лъжат?

– Ами… просто са повече.

– Да… те са много.

– Идеята е, че като са много, има шанс някоя да… нали – смее се Ани.

– А те всъщност са привидно много.

– Да, и всеки като показва по-различна гледна точка от другата, ти си харесваш една, която ти звучи по-добре. Аз си мисля, че оттам идва разминаването. Защото не може всички да говорят различни неща и нито едно от тия неща да не е вярно.

– А по-големият въпрос е доколко са им различни нещата.

– Да.

– Аз си мисля – казва Ачо, – първо, не съм много съгласен, защото преди 89-а е имало изключително много хора – и това са основно хората, свързани с Партията по някакъв начин, те са били страшно много поради естеството на системата, – които са вярвали сляпо. Но е имало може би също толкова хора, които са слушали тайно радио „Свободна Европа“, които тайно са внасяли вестници от Чехословакия, чели са забранена литература… Неслучайно са ги преследвали изключително сериозно. Това, което Ани каза, също е така – за обсъждането на маса и т.н. – и неслучайно основната част от агентите на Държавна сигурност са били точно такива, които докладват какво се е говорило на маса: събрали са се и еди-кой си какво ти казал, изразил несъгласие с партийната линия, съмнение…

Според мен обаче другият проблем, който е сега, е, че голяма част от хората, които говорят по медиите, лъжат много добре, лъжат много убедително. Обучават се да не казват нищо с много изречения. И хората, които не са запознати, им вярват. Защото лъжците изглеждат искрени. И даже аз на моменти съм се чудил за събития, в които съм участвал и които ги гледам как някой ги разказва там: абе аз ли нещо съм объркал тука, съм пропуснал? Какво се случва?

Има си цели такива школи, човек ако реши, може да се научи да лъже много добре. И хората вярват.

– Да – казва Ани, – това си пролича и на окупацията. В смисъл, че човекът, който дърпа, е човекът, който е най-добър оратор.

– Много ми хареса това, което каза ти – обръщам се към нея, – „гледам им очите“. Защото ние трябва да развиваме техники за… разчитане. На това, което ни се казва насреща. Може би даже това е най-важното умение в момента – как оценяваш информацията, която получаваш. Това е едно завръщане към основата…

Около мен избуява подхилкване.

– Лъч в момента ме гледа в очите…

– Е, то не се гледат само очите – казва Све, – а въобще… лицето, тялото.

– Да – кима Мая.

– Аз ще се възползвам от тоя момент да го питам той промени ли се по някакъв начин покрай тия събития. Може ли да усети нещо, което е научил и иска да го прилага по-активно нататък… Знам, че от шведския нищо не е научил – подкачам го. – Но това се наваксва. Сега за по-важни неща си говорим.

– Малко ми се разшири гледната точка за хората покрай мене, в университета. Че дори в моята специалност преобладаваше масовото одобрение за това, което се случва. Но пак, ниско участие. Тоест, това, дето ти каза – двете седмици почивка, айде още малко, докато се прибера… „Да, да, супер!“ – обаче само до обсъждането се стигаше. За съжаление, не усетих у мен да се променя хъсът, с който искам аз да участвам. Тоест, аз пак искам да участвам, обаче при мен липсва крайната точка, която да ми донесе удовлетворение. Моето участие с какво ще допринесе? Освен приятната среда, в която ще видя, че нещо се заражда и кипи, чисто и просто в разговори – или в нещо по-действено…

Така че у мен не бих казал, че има точно промяна. Не знам. В момента не се чувствам особено… потънал в спомена, за да кажа.

– Ти беше ли си представял – преди да почнат тия събития, – че можеш да участваш в нещо такова?

– Не.

– Но не ти беше изненада, когато се случи?

– Беше изненада самата новина: нещо става. Какво става? Окупация става. Няма да учим. И мисли: Добре, сега, какво следва от това? Повече въпроси.

– Окей… Листовнице? – обръщам се към най-мълчаливата събеседничка. – Искаш ли и ти да ни споделиш нещо, което при теб е еволюирало? Без да се насилваме.

– Положителни работи май не…

– Сподели нещо отрицателно. Значи, всъщност въпросът беше…

– Не ща отрицателни работи – разсмива ме тя.

– Въпросът беше: нещо, което ти би приложила по-нататък? Така че отрицателните отпадат. Нещо, което би направила по-различно? Освен да докараш – подкачам я след проточилата се пауза – повече чешки колеги в часовете по чешки – за да дадат пример на българите как се действа.

– Не знам дали бих обяснявала на някого, че нещата не са… такива, каквито си ги мисли. Не че те са точно такива, каквито аз си ги мисля. Но не са само това, което ние знаем. Та… не знам дали бих хвърляла сили за това.

~

От лутания злободневни

Духът ми почва да более.

Върни го малко у дома.

У дома, където го чака… баба.

 

Баба е преминала вчера. Не беше неочаквано: тя се мъчеше отдавна. Последните няколко седмици – физически. Тялото ѝ беше излиняло до трийсетина килограма. Последните няколко години – вътре в мислите си. Затворена в едно минало, което я връщаше все по-назад, към все по-младото ѝ „аз“, и на моменти я пращаше да търси места, хора и времена, които вече ги няма.

 

Понякога си представям как се издигам над света. Контурите ми се разширяват, порастват, обгръщат цялата ни планета. После Слънчевата система. После галактиката.

И оставам там, в безкрайната чернота, в безкрайната светлина, която хвърля всяка същност-галактика.

Здравей, бабо.

Как ти се вижда светът ни сега? Какво виждаш, когато се вгледаш във всеки от нас? Успяваме ли най-сетне да стигнем до неказаното, недопомисленото, дори неизчувстваното докрай?

 

Виждаш ли – сега, когато нямаме граници, когато нашите галактически контури са само навик, само удобство – виждаш ли какви сме наистина? Течни, ярки и огнени?

Виждаш ли дядо? Неговият огън се забелязва от другия край на Вселената. В астрономията има думи като квазар, блазар…

Зад мен писва алармата на кола и тялото ми за миг се завръща, потръпва, напряга.

… някой ден ще измислят и дума за такъв огън – издишам.

Как се чувстваше да споделяш десетки години с такъв огън? Една прашинчица сред мащабите на Вселената – една безкрайност, в която всеки миг е безкрайност, сега, когато можеш да стигнеш, огледаш, да вкусиш наново. Всеки миг.

Липсваше ли ти тая способност? Какво е да си затворник в собственото си тяло?

Какво ти дава? Какво научаваш?

 

Виждаш ли сега кроткия, постоянен пламък на татко?

Той е особен пламък. Иска повече взиране. Понякога хората даже забравят за него. До този на дядо може въобще да не се забележи.

Но ти вече имаш пълен комплект сетива. Привидностите няма да те смутят. Пресегни се в сърцевината им. Усети ги.

Същите са, нали?

Свързани са, нали?

Свързват ги – тях с теб; помежду ни; нататък и нататък, и нататък – отвъд всички предели, на силите и спирачките, задръжките и заекванията…

 

Усещаш ли как трептят тия пламъци? Как се извиват във вятър от никъде?

Помилвай ги, бабо. Помилвай ги.

Сега, в тоя миг-прашинка, в тази безкрайност, на тях им е тежко. Сега ти си тази, която се грижи за тях.

 

А в мене? Когато се вгледаш, заслушаш, пресегнеш в мене – какво усещаш?

Отмести тая тегоба встрани. Тежи ми обездумялост. От твърде много приказване.

(Някой, който ни слуша сега, в тия истории, сигурно ще си каже: Каква промяна очакват тия? Ми те само приказват!)

Плъзни филизи в бетона, залял умението ми да споделям открито и надълбоко. Разпукай го.

Почнеш ли само да действаш… почна ли само да действам, общуването ми залинява.

Спусни се надолу, там, където се взират очите ми. В дребните стъпчици по ситната ни Земя.

Напоследък толкова препускам, че очите ми гледат все долу. Нежели се препъна.

И като дойде време да ги повдигна, да срещна другия очи в очи – блуждаят. Отвикнал съм да правя контакт.

 

Крача, крача, крача – и в един момент се улавям, че забравям да дишам. Издишам, дълбоко.

Но най-хубавото е, че… на тебе всъщност тия думи не ти трябват.

Те са за нас – за телцата, които крачат по тая планета, и болят и се бетонират, понякога години наред, и се питат какво са научили от това, и дали го прилагат…

На тебе не ти трябват.

 

Бабо: а сега, там, навсякъде – всъщност… какво ти трябва на тебе?

Как е… чувството? Разкажи ми.

 

Обичам те.

В подготовка на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“: Малкото четене и предложения за корица

Приятели (:

Предлагаме ви още един откъс от нашите предстоящи „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“; и предложенията, които получихме в  Копнежа за корица.

До 12 януари подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от книгата и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Променящо четене! Като за тези празници.

Облягам брадичка на коленете си. Отпускам погледа си да отпрепуска в мъглата – към хоризонта, там, където морето прегръща небето.

Търся… еднорогата.

Тя скланя глава върху рамото ми, потърква скула о скулата ми, гривата ѝ се разпилява отпред по гърдите ми.

– Ммммм!

– Здрасти, Юнише…

Ръцете ѝ се пресягат да ме обгърнат, да прегърнат сърцето ми. Аз повдигам длан към бузата ѝ, далечната, облягам глава на близката, притихваме.

Седим и гледаме яхтите, които се плъзгат в мъглата, окичени с ярки флагчета: един жизнерадостен щрих за всички онези, които не виждат тихата радост на сивото време.

По някое време, без да обръщам глава, питам:

– Как са делфините? Ирида и… Грио?

– Ммммм! – отговаря тя, без да отваря уста. Ръката ѝ се протяга и посочва нанякъде, към мъглата и гушещите се море и небе.

– Аз пък видях лебедите. Ония, дето обичат топличкото… Твоите лебеди.

До ухото ми Юна се смее беззвучно.

– Все такива чудовища са си. Изумен съм, дето не са се сбили с гларусите… Гарван гарвану око не вади, м?

Юна ми се усмихва. Усещам го по изопването на бузата ѝ. После ме пита, без да отваря уста:

– И сега?

– Сега – казвам аз. – Сега… ще ти разкажа една история. Пък ти ще се правиш, че не я знаеш.

Бузата ѝ пак се изопва.

– Оня ден си простирах прането. На терасата ми, на петия етаж. И както си го простирах, по едно време поглеждам през парапета.

Веднага ми се зави свят. Даже не знам дали не беше още преди да погледна. Само като си представях как гледам.

Завива ми се свят само като си представя как нещо се случва. Залитам. Губя баланс. Аз съм голям майстор, знаеш…

Пръстите ѝ ме сръчкват леко по хълбока. Гъделичкат ме.

– Помислих си за момент: колко лесно може да свърши всичко. Колко нелепо. Както каза Клари: трябва ти само балкон и нисичък парапет…

Да – казвам, когато някакъв ненадеен повей завихря едно нейно кичурче пред очите ми. – Трябват ти и… обстоятелства. Вътрешна подготовка. – Полусериозно, полуиронично.

– После се сетих – сега, в тоя момент – как аз съм си мислил да свърша с всичко. Тогава, когато не виждаш как да се изкатериш нагоре. Хем се чувстваш на най-ниското място, на което си бил някога, хем не можеш да си представиш как да тръгнеш нагоре оттам. Накъде въобще има нагоре.

Юна мълчи. Ветрецът ветрее косата ѝ.

– И тогава, в такива моменти, естествената посока – единствената възможна посока – е още надолу. Прекрачваш през парапета и…

Уф – въздъхвам, – дори сега, като си го представям, ми изтръпват гърдите. Почват да се потят ръце, крака… Не знам как може да ми се е струвало лесно.

Помълчавам.

– Какво ме дръпна назад, мене, в ония моменти? Защо сега сме… тук с тебе и си говорим?

Това, което помня, е, че знаех, че ще оставя дупка. Не, нямам предвид физическата дупка пред блока – пояснявам напълно ненужно. – Мислех си за тая паяжина от връзки около мене. Мъчех се да си представя как всеки от хората, който е бил свързан с мен, ще продължи след тоя момент. Какви въпроси ще си задава. Какви вини ще предъвква, трупа. Как тая дупка, това скъсано място в мрежата, ще направи вълнички. Ще се разпространява…

Донякъде ми помогна един разговор – отдавна, докато учех в колежа. Тогава една приятелка ми разказа, че нейна приятелка, много добра, се самоубила и оставила писмо, в което обвинява нея – тая моя приятелка. Че тя е… причината за самоубийството.

Помня как се сгърчих, докато си представях. До ден днешен това ми се струва едно от най-жестоките неща, които можеш да причиниш на друг човек.

Ръцете на Юна помръдват едва-едва – да не прекъсват потока, – но и достатъчно силно – да почувствам връзката.

– И понеже оня образ наистина ме е ужасявал, съм си го мислил много, проигравал съм в главата си ситуации, разсъждавал съм как бих живял аз с такъв спомен. Майната им, на тия вини…

Сега не го гледам с ония огромни очи, както тогава. Но пак е жестоко. Към всички, които… ще вземат самоубийството и ще се самонаказват с него. Че не са направили достатъчно, че не са били достатъчни – там, до мене – въобще, като хора… За тях би било ужасяващо.

Сигурен съм, че има хора, които са достатъчно наранени, отчаяни, огорчени, за да си дават сметка за всичките тия неща – и въпреки това да ги причинят. Примерно ония японци, които знаят, че ако се самоубият, хвърляйки се пред влак, близките им ще бъдат глобени. И въпреки това се самоубиват. Ха! Баш това ли ще им е спирачка?! Ако усещането за „близки“ не е било…

Но думата ми не е за тях. Извинявай, ако мисълта ми блуждае… Натрупа ми се умора, натрупаха ми се организаторски дейности. От ония, в които трябва да позабравиш, че си човек, и да действаш като… системен елемент.

„Знам“ – казва ми тръкването на слепоочието ѝ в моето.

– За себе си в оня момент открих, че ако усещам, зная, че съм част от една мрежа, че не съществувам за себе си, от себе си и до себе си – само дотам, – следващия път ще ми е по-лесно да се спра, преди да тръгна към парапета. Чел съм, че при моето състояние нещата се влошават обикновено към края на четирeсетте, заедно с кризата на средната възраст. В момента, в който силите почнат да намаляват. И си представям – един ден, в който усетя как силите почват да намаляват, и може да предположа, че няма да има вече… регенерация, че моята крива няма пак да хукне нагоре, както ми се случва всяка година… Да, Юне, знам – всъщност е напълно възможно животът ми въобще да не се подчинява на тия… очакваности. Нали всяка година грохвам и пак се възраждам; познавам старческата немощ и бясната енергия на тийнейджъра. Всяка без миналата… но пак почнах да се разсейвам.

Та, да речем, усетя се в дупката. И се усещам твърде стар, за да мога да разчитам, че силите ще избликнат пак, да ме дръпнат нагоре.

Ако съм сам – ако нямам връзка с други хора, а чрез тях – със света, с Космоса… да, може да стане страшно. Но ако междувременно съм продължил да се свързвам, да влизам в живота на другите, да… излизам от ролята на наблюдателя-многознайник и да влизам в тая на участника-съпреживяващ, да споделям трудните времена и тежките избори – усмихвам се. – Ооо… тогава ще е направо страхотно.

Смехът на Юна бяга по косата ѝ на вълнички. Стига и до морето и там продължава – вълнички, вълнички, вълнички.

– Юнише – казвам, внезапно притихнал. – Какво трябва да им е на ония хора, които не ги държи ни една връзка? Нямат въже… въжета?

– Трябва… им друго.

Помълчаваме, свели глави към водата.

– А сега – оживявам се пак, – сега си представях, че като стана от тоя плаж и си обърна главата, ще видя как зад оная дюна – и оная ей там – и тая също – се подават главите им, техните. Подават се… световете им.

Ето, в оная посока, ще изгрее течното слънце на Амбър. Онова скрито слънце, което стопява брони.

Там пък ще се надигне планината на Дария. Висинето, от което светът изглежда по-чист, а сърцето бие по-леко.

Зад третата дюна, рамо до рамо, крачат групичка Ранобудни. Станали са още в зори, за да стигнат дотука… Мигар би могло да е другояче?

Зад четвъртата… а зад петата… а пък шестата, седмата, осмата…

На тебе – обръщам се най-сетне, опирам нос в скулата ѝ, – на тебе оставям деветата. Нали си деветият.

Ръката ѝ се стрелва, неуловима като младата Юна, и ми перва носа. Аз си хихикам, носово.

– Обаче най-якото идва после. Най-якото идва в оня момент, в който дюните – от първата до деветата – почват да се преливат. В ония моменти, в които световете… продължават да се пресичат. Когато разбираш, че мрежата не е част от Космоса. Тя е Космосът.

Ама… аз нещо много се разприказвах – забивам нос към земята засрамено.

Тя пак стрелва ръце към лицето ми, но тоя път на моя нос му се разминава – ръцете се разминават с него, обхващат лицето ми, завъртат го. Първо към нейното – постояваме само миг, гледайки се, – после назад, към брега.

– Хайде – отронва тя. – Чакат те. Тя те чака. Да я прегърнеш. И те.

Засмивам се, сърцето ми скача като новородено жребче, извъртам се, вдигам се и закрачвам през пясъка.

Не се обръщам. Но ако се обърна, знам какво ще съзра:

Юна, изправена върху дюната, загледана над вълните. Към Ирида и Грио, към небето-морето, към еднорогата и Пеян. Към… каквото я чака.

Не се обръщам – да протегна ръка, да помахам. Но знам:

С мене е.

С мене сте.