Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 29

До 26.10.: Книгите, които ни вдъхновяват!

Дорогие товарищи, мили druzi, приятели вдъхновяващи (:

Благодарим неизказано много (Какво, не ни вярвате ли? Вижте дали ще успеем да го изкажем до края на тази вест ) на всички, които подкрепиха наши издания или Посестрими в инициативата „Книгата, която ме вдъхновява“. С дружни усилия събрахме в крайния топ 30:

„Аурелион: Вечният баланс“
„Последният еднорог“
„Непоискано добро“
„Слънце недосегаемо“
„Бленуващите кристали“
„За спасяването на света“
„Да пробудиш драконче“
„Приказка за Стоедин“
„Падналите богове“

Да!

Следва… финалът! До края на 26 октомври (неделя) ще подреждаме именно 30-те книги:

http://jobtiger.tv/book/vote/

Гласувайте със страстния си ум, мъдрото си сърце, съвест, дух, душа, психе, psyche – let Психея be with you, пък каквото ще да става! Не гледайте цифрите, а разказвайте за книгите.

А на 1 ноември… ще видим какво се е случило. (О… ох… олеле… вдишай… издишай… вдишай… издишай…)

Защо Кал се вълнува (ама вълнува) толкова, той ще ви каже тук. (Това му е от по-личните и – как се казваха, „животоформиращи“? – споделения. Преди малко, докато се свличаше върху стола си, прошепна, че няма да преживее още много такива… Освен това съдържа нещо, крайно необичайно за Кал: молба. Към вас, читателите.)

Какви други книги вдъхновяват Кал, става раздумка тук.

​А тук се споделя и Николай Теллалов.

Неизказано ваши и вдъхновени,

От Човешката библиотека: Хрис и Кал)

Гостува ни: „Целият свят в ръцете“

Янчо Чолаков – „Целият свят в ръцете“

Сборникът „Целият свят в ръцете“ включва дванадесет произведения на Янчо Чолаков.

Едноименната повест ни отвежда в Древен Египет, по времето на Цезар и Клеопатра. Античните цивилизации се отварят една към друга, докато героят Птолемей прави тъкмо обратното – предприема бягство навътре към себе си…

Псевдоисторическият роман „Цялата слава в историята“ ни запокитва в една Испания с измислена география, където абсолютизмът се надига с пълна сила. От романтични подбуди дон Тихо Лаутада се оказва начело на въстание, което дори не е негово… когато открива, че е изправен пред решителния избор „революция или еволюция“, а от това зависят съдбините на твърде много хора.

Едни от най-интересните творби в книгата са киноповестите „Авантюристът“ и „Авантюристът се завръща“. Те изследват докъде се простират границите на творческото въображение и опасностите, които се пораждат при контакта между болезнените фантазми и всекидневната реалност. Авантюриста ще извърши чудеса, за да опровергае прозвището си, но дали няма да травмира до крайност психиката си…

Разказът „Златният демон“ е създаден в творческа опозиция на „Златният бръмбар“ от Едгар Алан По.

„Любовта и други самонавивки“ е пародийно изследване на ухажването като самоцел и кич.

„Вездесъщият“ е твърда научна фантастика с неочаквана гледна точка към проявите на левия екстремизъм в бъдещето.

„Броенето до десет“ – сюрреалистичен текст със своеобразна структура, в който въображаемото пътешествие се преплита с носталгията към детството и изгубената невинност на човешкото същество, напуснало своята люлка – родната Земя…

„5+2=Чудо“ и „Изцеления“ са две модерни притчи за Христос, които шокират с парадоксалност и смела трактовка на евангелските мотиви.

Цикълът „Фрагментарна книга“ съдържа избрани миниатюри и мисли, писани през различни години от автора.

Коричната цена на сборника е 15 лв., а Приятелската – ако си го поръчате от нас – 10 лв.

Копнеж за илюстрации на „За спасяването на света“: получени предложения

Приятели (:

Представяме ви предложенията, които получихме в Копнежа за илюстрации на „За спасяването на света“. Този път се включи само един участник… но с много сърце.  Благодарим!

В началото на ноември ще обявим илюстрациите, които грабнат най-много сърца и умове сред журито ни. Междувременно каним тайнствения ни участник (не казваме кой е само за да не влияем на преценката на журито ) да си избере три от електронните издания в поредицата ни – като… следващото начало.

Продължаваме!

Трудът краси човека 4

… а творчеството – цялото човечество.

Милен Русков е един от тринадесетимата носители на Европейската награда за литература за 2014 г., с романа „Възвишение“. Топли поздравления!

С това европейските награди за български автори през тази година станаха (поне) две – предната беше от European Science Fiction Society, за „Приказка за магьосници, физици и дракон“, дебютния роман на Геновева Детелинова.

Продължаваме: все повече и все по-ярки.

В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат  поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

Предварителни поръчки: ВНИМАНИЕ! Създадохме специална страница, където лесно да заявите колко и какви бройки (хартиени или електронни) желаете. Използвайте я. Благодарностите – към Елка Парушева, Ана Хелс и Александър Василев.

(Ако вече сте ни поръчвали бройки, няма нужда да го правите пак – записани сте.)
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви.

И… вече имаме очаквана дата за електронното издание: 8 ноември.

Тръпнем…

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

ТИКАТ

На деветия ден гладът започна да ме убива.

Носех твърде малко храна. И как иначе? Нали бях убеден, че ще ги застигна до първия залез и ще принудя онази черна жена да ми върне Лукаса. И до днес съм изумен, че дори съобразих да взема одеяло за хладната нощ, когато ще яздим, тъй щастливи, заедно към дома. „Тъй дълго лежа под водата, ще е премръзнала до клетото си сърце.“ Това бе единственото, за което мислех, единственото, всичките девет дни.

И, разбира се, сега зная, че щеше да е все същото дори ако бях спрял да открадна цяла дузина коне – сякаш имаше толкова в селото – и бях прекършил гръбнаците им с чували храна и вода, и дрехи. Защото така и не застигнах онези две жени, не ги доближих дори и на половин ден езда, макар кобилата ми да пръсна смелото си сърце, докато се опитваше. Никога не бяха по-близо от хоризонта, никога по-големи от палеца ми, по-плътни от дима над градчетата, които заобикаляха. От време на време се натъквах на остатъците от лагерен огън – внимателно разпилени, – така че трябва да са спали понякога; но и когато почивах, и когато препусках в галоп цяла нощ, на сутринта те винаги бяха отвъд полезрението ми и чак подир пладне долавях най-лекото движение по склона на най-далечния хълм, потрепването на сенки сред камъни, тъй недостижими, че изглеждаха като вода на пътя. Никога не съм бил толкова самотен.

Гладуването обаче, признавам му го, разсейва ума ти от неща като самота или мъка. Отпърво боли много, но скоро започваш да сънуваш, и сънищата са хубави, може би най-сладките, които са ме спохождали. Невинаги включваха храна или пиене, както навярно очакваш: най-често бях стар, у дома с момичето си, с деца наблизо, а ръката ми я беше прегърнала тъй крепко, когато парапетът на моста се счупи, че тя още носеше белега след толкова години. Сънувах и баща си, и учителката си, която била неговата учителка, сънувах и че съм малък, седя насред куп талаш и трици и си играя с умряла мишка. Бяха прескъпи сънища, всичките, и все повече и повече се опитвах да не се будя.

Не помня кога за първи път забелязах следите от втория кон. Земята бе твърда и камениста и ставаше все по-лоша, и често минаваха дни, без да съзра нищо освен драскотина-две от копито върху изровено камъче. Но трябва да е било малко след като почнаха сънищата, понеже се смях и плаках от радост да си представя, че Лукаса най-сетне си има свой собствен кон за езда. Когато бяхме дечица, тя ме накара да обещая някой ден да ѝ купя кон, какъвто подобава на една истинска дама, не от онези орни твари, които спокойно могат да минат и за волове, а изящно, игриво създание, тъй недостъпно за мен, колкото и сега, и навярно тъй безполезно в живота ни заедно, както гривни върху шопар. Но аз ѝ дадох думата си – толкова дребна ми се стори молбата, когато тя би могла да получи и очите ми, само да беше поискала. Бяхме на седем или на осем и я обичах още тогава.

Ако бях с ума си, със сигурност бих се зачудил откъде се е появил вторият кон в тия пусти земи и дали наистина носеше Лукаса или някой друг. Жена, която бе вдигнала с песен момичето ми от дъното на реката, би могла да призове и кон, като нищо; но защо сега, след като бяха стигнали толкова далече върху един, който явно не се и умаряше? Само че по онова време ходех колкото и яздех, висях на клюмналия врат на кобилата си, умолявайки я да не умира, да живее само още мъничко, половин ден, половин миля. Нямаше да познаеш кой от двама ни влачи другия – не че аз знаех, защото плувах из въздуха и се смеех на шегите, които ми разказваха камъните. Понякога имаше животни – големи бледи змии, деца с птичи лица, – понякога не. Понякога, когато черната жена не гледаше, Лукаса яздеше на раменете ми.

На единайсетия ден, или на дванайсетия, или може би на петнайсетия, кобилката ми умря под мен. Усетих я да умира, и успях да се просна встрани, за да не бъда смазан от костите ѝ. Ако бях достатъчно силен, щях да я погреба; вместо това се опитах да я изям, но нямах сила дори да разрежа кожата ѝ. Затова ѝ благодарих и я помолих за прошка, и се хвърлих върху първата птица, която протегна нокти към нея, и я удуших. Имаше вкус на кървава прах, но аз седях там, до кобилата си, дъвчех и ръмжах към другите птици. Те дълго не смееха да я приближат, дори след като си заминах.

Птицата ме засити за още два дни и умът ми се избистри достатъчно, та поне да разбера къде трябва да се намирам. Северната пустош – не пустиня, но почти толкова зле. Докъдето поглед стига, земята е раздробена на парченца, натрошени, напукани или настръхнали до последното. Тук нахвърляни речни камъни препречват пътя, най-малкият по-висок от конник; тукa речно корито, тъй отдавна пресъхнало, че сред него растат сбръчкани дребни дръвчета; а онези купчини и руини там може би някога са били планина, преди огромни нокти да ги разкъсат доземи. Няма път, нито дори следи от каручка – ако си с всичкия си, избираш пътя си през тази страна, молейки се на божиите богове да не счупиш крак или хлътнеш завинаги в някоя дупка. Ако пък полудяваш от глад като мен, се клатушкаш напред и си пееш, изпълнен с покой, без капчица страх. Сънувах смъртта си, а тя ме пазеше.

В един от онези сънища се появи старец. Той имаше ярки сиви очи и бели мустаци, виещи се в ъгълчетата на устата му, и носеше избеляло алено палто, което може да е било войнишко преди. В съня ми той дойде на препускащ жребец, наведен толкова напред, че бузата му почти допираше бузата на жребеца, и чувах как му шепти. За един миг, докато прелитаха покрай мен, старецът ме погледна право в лицето. В очите му видях смях, какъвто не очаквам да видя пак, докато съм жив. Събуди ме, този смях, върна ме към болката да умра сам в Пустошта, без Лукаса, и аз се строполих с плач и викове подир стареца, докато не заспах отново, заспах истински, на четири крака като бебе. Сънувах, че минават други коне, яздени от огромни хрътки.

Когато се разбудих, слънцето се снижаваше, небето се сгъстяваше и омекваше и се надигаше най-тихият полъх. Сънят и надеждата за дъжд ми дадоха сили и поех нататък, докато стигнах до място, където земята отвсякъде се вдлъбваше надолу и навътре: не долина, просто каменна падинка със застояла локва на дъното. Бяха там долу, хрътките, и бяха хванали плячка.

Преброих четирима, милдаси, ако се съдеше по камите и късите им коси. Само два пъти бях виждал милдаси преди – идват на юг рядко, което е хубаво. Бяха обградили стареца с аленото палто и го подмятаха в кръг, блъскаха го дивашки един към друг, докато очите му се подбелиха и не можеше да се държи на крака. Тогава почнаха да си го подритват, като парцалената топка, в която се сви, и през цялото време го ругаеха и му разправяха, че и по-ужасни болки очакват човек, тъй безумно глупав, та да посмее да краде милдаски кон. Не че знаех и две думи милдаски, но от жестовете им всичко ставаше ясно. Въпросният кон стоеше на свобода наблизо, с висящи юзди, и риеше сред камъните за бурени. Беше рошав, малък и черен, почти пони, породата, за която милдасите твърдят, че са развъждали хиляда години. Ядат каквото расте, и не спират да тичат.

Милдасите не ме видяха. Стоях подпрян зад една скала и се мъчех да мисля. Беше ми жал за стареца, но моето състрадание ми се струваше тихо и далечно като всички останали чувства, дори глада, дори съзнанието, че умирам. Но конят ми вече бе мъртъв, а имаше още четири милдаски коня, чакащи незавързани като черния, и аз знаех, че ми е нужен един от тях, защото трябваше да стигна някъде. Не можех да си спомня къде, нито защо трябваше да съм там, но беше много важно, по-важно от гладната смърт. Така че скроих възможно най-добрия план, докато гледах милдасите и стареца, и залязващото слънце.

Знаех за милдасите каквото знаят всички – че обикалят и плячкосват пустите земи, никога не се предават и ценят конете си повече от себе си, – и може би още нещо, което ми бе казал чичо Виан. Той бе пътувал с кервани като млад и разправяше, че милдасите са религиозни по своему. Те вярват, че слънцето е бог, и му нямат доверие, че ще се връща всяка сутрин без кръвен подкуп. Обикновено жертват някой от зверовете, отгледани за целта, но богът харесва човешката кръв много повече и те му я дават, когато могат. Ако чичо ми беше прав, те щяха да убият стареца точно когато слънцето докоснеше най-далечните хълмове. Заобиколих скалата бавно, като сянка, разтягаща се на слънце.

Конете ме наблюдаваха, но не издадоха и звук, дори когато съвсем ги приближих. Не ме бива с конете като някои – мисля, че ме взеха за приятел, техен братовчед, само заради безумието ми. Чичо Виан казваше, че милдаските коне са като кучета, верни и понякога свирепи, и не се плашат лесно. Щеше ми се да се помоля да бърка, но нямах време за молитви. Милдасите бяха с гръб към мен, приготвяха се за жертвоприношението. Вече не биеха стареца, нито го подиграваха – изглеждаха също тъй сериозни, както двамата свещеници в селото ни, когато благославят бебе или се молят за дъжд. Първо намазаха бузите му с нещо жълто, после в него нарисуваха с пръсти знаци, много внимателно. С нещо друго почерниха устата му. Той стоеше напълно неподвижен, без да говори, без да се бори. Единият от милдасите пееше: висок, стържещ напев, който трепереше сякаш него щяха да го убиват. Същите няколко ноти, пак и пак. Когато спря да пее, между слънцето и върховете на хълмовете бе останал тъкмо един повей на вятъра.

Милдасът, който пя, взе нож от друг. Показа го на стареца, накара го да го разгледа, посочвайки острието, дръжката и пак острието, също както учителката ми се опитваше да ми покаже как се създава една шевица. Бих познал този нож, ако го видя отново.

Конят, който си бях набелязал преди часове, преди дни, беше сив като заек. Той ме остави да го докосна. Милдасът отново запя, а аз вече бях върху сивия кон, виках и размахвах ръце, за да ужася останалите. Те изглеждаха изненадани, малко разочаровани от мен; затанцуваха на задните си крака и погледнаха към господарите си, които едва сега се обръщаха, зяпнали, мълчаливо слисани като конете си, но двама вече с извадени брадви. Милдасите могат да свалят и нощна птица с тях, казва чичо Виан.

Черният кон беше онзи, който внезапно реши да се подплаши, да рипа и цвили, и бяга, поваляйки пеещия милдас и прегазвайки другия с ножа, който се втурна да му помага. Последните двама скочиха към юздите, но черният се стрелна край тях, устремен към утехата на приятелите си. Но сега и те се заразиха от паниката, сякаш беше вързана за черния факла, която подпалва опашките им. Моят сив – Заека, както го наричах от онзи ден – се вдигна във въздуха, и четирите крака над земята, и се приземи, без да ме слуша, като хукна обратно право към двамата милдаси, препречили пътя с въртящи се алени брадви в ръцете. Прилепих се до гърба на Заека, притискайки го както бях държал Лукаса в реката. Не можех да видя стареца.

Едната брадва въздъхна покрай носа ми, отнемайки само кичур сива грива. Така и не видях втората, но бедният Заек нададе вик да ти се скъса сърцето, и се стрелна в друга посока, както правят зайците. Връхчето на дясното му ухо липсваше, а по ръцете ми пръскаше кръв.

Погледнах назад веднъж, навреме, за да видя и четиримата милдаси – двама от тях накуцващи – да търчат след конете си, които пък въобще не бързаха отново да се вразумят и покорят. После, докато главата ми още бе обърната, една ръка на седлото, една за колана ми, изпъшкване, хрип, аз почти се изсипах на земята – и старецът се оказа зад мен, смеейки се като вятъра.

– Препускай, момче – излая в ухото ми, – препускай! – И го усетих да се обръща, за да викне назад към милдасите: – Глупаци, слабоумни деца, да мислите, че можете да убиете мен! Само защото реших да си поиграя с вас, да си мислите, че сте ме хванали…

Заека прелетя над тясна клисура и старецът изскимтя и се вкопчи в мен, без да довърши самохвалството си, което напълно ме устройваше. Ако само млъкнеше, може би щях да успея да се престоря, че го няма.

Но той не спираше, даже за пет минути. Когато не плямпаше за глупостта на милдасите и не се хвалеше с бягството си от тях, ме караше да пришпорвам Заека още, за да оставя по-голямо разстояние между нас и преследвачите ни. Не исках да говоря с него. Промърморих, че е тъмно, че трябва да се движим внимателно, но той ме подигра пискливо:

– Имат очи на краката си, тези милдаски чудовища, цяла нощ ще препуска, без да се спъне. Също като тях.

Болеше ме глава от гласа му и, каквото и да говореше, вонеше на страх.

Милдасите така и не ни догониха. Не мога да кажа дори дали ни преследваха, защото не обръщах никакво внимание на знаците, нито пък на джавкането на стареца, нито на каквото и да е, освен на номера да се задържа на седлото, и на още по-трудния номер да помня причината за това. Бихме могли все още да сме по следите на Лукаса и черната жена; или да се връщаме обратно по пътя, по който дойдох. Бях на края на разсъдъка си, на края на всичко освен крепенето. Отвъд крепенето нямаше за какво да мисля.

Старецът ме спаси, дума да няма. Той ме държеше, когато заспивах и се килвах встрани, той насочваше Заека през разкъсаните земи цяла нощ, несъмнено приказвайки в ухото ми безспир, все едно чувам ли или не. Не помня нищо от онази нощ, никакви сънища, нищичко, докато не се събудих на твърд склон, загърнат в аленото палто на дядото; високото слънце ме заслепяваше и Заека ме побутваше, за да се докопа до някакви трънливи вейки под ръката ми. Стареца го нямаше.

Върху шията на Заека висеше мях с вода и аз пих от него, не много. Бях твърде слаб, но не мисля, че все още бях луд. Утринното небе изглеждаше бледо, почти бяло, а въздухът ухаеше на далечен сняг, дъх, довян отвъд планините. Облегнах се на Заека, отправих поглед над Пустошта, където птици като онази, която бях изял, кръжаха, спускайки се по вятъра, и доверих на сивото си конче:

– Няма да умра. В тази земя има вода и аз ще я намеря – има плячка за улов и корени за изравяне, иначе милдасите нямаше да живеят тук. Няма да умра. Ще последвам Лукаса през планините и където още трябва да ида, докато не говоря с нея и отново не я докосна. А ако тя не поиска да се върне у дома с мен – е, тогава ще умра, но не и преди това.

Заека си гризна от парцаливия ми ръкав.

Той надуши лисицата преди мен; едва когато изцвили и тръсна глава, та чак ушите му изплющяха, я видях да припка напето по склона към нас. Между челюстите ѝ се полюшваше птица наполовина колкото нея. Малка лисица, но яка и хубава, с ярки, ярки очи. Тя нарочно ме изчака да я позная, преди да се преобрази.

Полюшване във въздуха, нищо повече, същото, което виждаш да трепка над пламък, и онова там се оказа старецът, протегнал напред птицата, докато ме приближаваше. Заека тропна копито и изпръхтя, и изтича малко по-надалече, но аз бях твърде уморен да се плаша.

– Човек, който може да се превръща в лисугер – рекох. – Лисугер, който може да се превръща в човек. Кое си ти?

Дебелият му бял мустак смекчи лисичето ухилване.

– Птицата може да се превърне в нас. Това е важното.

Наперен, сякаш никога не е лежал безпомощен в ръцете на милдасите, бит до кръв, слушайки песента на смъртта си, той се просна до мен и заскуба пера. Жертвената боя по лицето му я нямаше, а белезите по розовите му скули вече избледняваха. Продължи да ми се усмихва, докато скубеше, а аз продължих да го зяпам.

– Ако очакваш от мен да изплезя език и да пъхтя – рече той доста кротко, – не го правя. Нито пък ще изям тая птица сурова и цяла, хрускайки кости. В тая форма съм човек като теб.

Тогава се засмях, макар усилието почти да ме повали по гръб.

– Човек като мен – обясних му – е разпарял със зъби точно толкова кореми, колкото всяка лисица.

Което не беше истина, но така го чувствах тогава.

– Е, значи може би ще ти допадне да ни запалиш огън, защото хората готвят храната си, когато могат – отвърна ми старецът.

Извади кремък и огниво от кожена торбичка на кръста си и ми ги подаде.

Имаше сухи клони – един наръч, не повече – съвсем наблизо, иначе никога не бих могъл да събера дори толкова. Само чупенето на подпалките ми отне тъй дълго, че старецът беше почистил птицата, старателно колкото щеш, преди да наклада огъня. Надали беше достатъчно силен да я сготвим, но се справихме и вечеряхме заедно като хора, въпреки че с последни сили се удържах да не изплюскам моята половина полусготвена, а после и неговата. Самият той бърбореше весело, изкопчи името ми – макар никога да не сподели своето – и ми обясни, че е спътник на славна дама от далечен бряг. Попитах дали е черна, но той поклати глава.

– Кафява, ако държиш, но определено не черна. Наричат я Нятенери и е много мъдра.

– А ти открадна оня милдаски кон за нея – заключих аз. – Бога ми, де да имах такъв верен и доблестен слуга.

Това го провокира, както и бях предполагал.

– Ние сме другари, равни, добре си отбележи това. Моята дама не ме праща по поръчения – идвам и си отивам по собствени дела, както аз си реша. – За момент се ядоса наистина, от което сивите му очи почти пожълтяха. – Не служа.

– За какво е нужен кон тогава на някой, който може да пътува на четири крака, ако реши?

Надявах се да го направя нехаен в гнева му, но той вече отново бе нащрек и ми се присмя, нарочно провесвайки език между зъбите си.

– Беше ми само за забавление с глупавите милдаси. Нима те изненадва, че моята представа за игра е различна от твоята?

– Почти те пребиха до смърт – изтъкнах – и щяха да ти прережат гърлото, ако не бях аз. Що за забавление е това?

– Нито за миг не бях в опасност – отговори той, арогантен колкото може да бъде човек с пълна и мазна уста. – Разсейването от твоя страна беше добро, но съвсем ненужно. Беше си моя игра.

– Щяха да те убият – заявих. – Спасих ти живота.

По изключение не проговори, а само обърна глава, гледайки ме от ъгълчетата на очите си.

(И?)

Малкото четене: Хумористично фентъзи

Приятели,

Представяме ви едно от осемте тематични встъпления към „За спасяването на света“ – антология, която въплъщава лицето (или поне 48 различни лица ) на поредица „Човешката библиотека“.

Ако пожелаете да споделите и ваши препоръки в този поджанр на фантастичното – добавете ги долу. Ние винаги търсим още. Може да включим предложенията ви в следващите издания на „За спасяването“.

И още: Продължаваме да събираме поръчки за хартиеното издание на антологията. Ако го искате – пишете ни.

~

Хумористично фентъзи

Ана Хелс

Фентъзи, моя любов… Помня първия ми досег до твоите откачени светове и той беше изпълнен с усмивка. Не мисля, че бихме стигнали дотам, където сме сега, а именно библиотека с академични размери от хиляди фентъзийни екземпляри, ако не беше фонтанът от смях, който хумористичното фентъзи винаги успява да избълбука, дори и в най-намусените почитатели на книгите. Искрицата зараждащ се интерес, разширяването на зениците, учестяването на сърдечния ритъм – чисти признаци на събуждаща се любов, избухват най-лесно след една широка усмивка време. Животът ни е твърде сериозен, паричен, мрачен, за да не се вкопчим диво във всеки източник на топъл смях и да не пускаме, преди да сме заредили батериите с чиста позитивна енергия, по-ярка и всесилна дори от енигматичния студен ядрен синтез.

Комичният клон на фентъзито е отрупан с текстове, на които можем винаги да простим някое и друго несъответствие, клише или откровена простотия, както можем да приемем лудориите на най-добрия ни леко откачен приятел – всички си имаме по един такъв и го обичаме искрено.

Дракони с извратено чувство за хумор, спасители на света с циничен поглед към обекта на предполагаемо спасение, шантави девици, които самостоятелно биха пребили с кървав успех цели орди напишкани от страх орки, демони, отегчени от хилядолетия самота и скука, погаждащи кукундрелски номера на цели вселени, магове, покосяващи наред добрите и лошите със смехотворни проклятия… За някои подобно отношение е пълна подигравка, чист фарс и абсолютно незачитане, даже поругаване на Свети Фентъзиан, служещ като свещено място за успокоение и отлитане в далечния свят на детските приказки, убежище за малко по-пораснали читатели, криещи се в многоцветните думи от сивата реалност на отчуждението, високите очаквания и обществените ограничения. Но за мен комичното фентъзи е най-големият поклон пред жанра, изкристализирането на всичко ценно в него и дестилацията до есенцията на детството, където смехът и неограничените възможности са така гарантирани, както въздухът, водата и майчината ласка.

Смешното фентъзи в действителност е за всеки, независимо дали вече покорен от фентъзийната магия, или гледащ изчервено встрани с леко недоумение как може пораснали хора да се вълнуват от ненормални абстракции на архетипове от сериозните хилядолетни епични трагедии и обичаи на отдавна преобърнати в правата вяра варварски народи. Фентъзито е магия, а усмивката е двойно вълшебство.

Бих препоръчала следните примери за вдъхновение, повече чуждоземни, но класически устояли на времето и поколенията читатели, търкалящи се по пода с необуздан кикот от мисълта за скубещи косите си архидемони от ада, страдащи от проклятието на лошия обслужващ персонал, или нескопосни магьосници, които пълнят цели светове със сапунени балончета или биват прогонени след унизителен бунт на собствените им домашно обучени бълхи:

- Абсолютния майстор на усмихващото фентъзи Робърт Асприн – поредица „Митични приключения“.

- Кооперативната версия на края на света, създадена от магьосниците на всите нереални жанрове Роджър Зелазни и Робърт Шекли – поредица „Аззи“.

- Антологиите на страхотния редактор Майк Ашли, някои от които видели и българския бял свят – „Един смахнат свят: сериозно комично фентъзи“, „Дебела антология на адски смешното фентъзи“, „Алергия към магия“.

- По детски чистата магия на искрящото забавление на Даян Уейн Джоунс и нейните поредици за Хоул, Крестоманси и Деркхолм.

- Мастър Тери Пратчет.

- И най-добрите образци на български фентъзийни магьосници с огромно чувство за хумор – вижте ги долу.

Препоръчваме ви и:

„Весели измислици“ – сборник от Васил Цонев

„Проклятието на замъка Муш-мурок“ и „Таласъмите се завръщат“ – книги-игри от Колин Уолъмбъри (Любомир Николов)

„Драконите идват (Почти пенталогия)“ – цикъл разказоиди от Александър Карапанчев

„Чумната епидемия“, „Кой е на кръста?“ и „Св. Георги и змеят: Мисия CLVIII“ – романите за специален агент Меф ист О’Фел от М. С. Стоун (Мариян Петров)

„Време разделно“ – разказ от Атанас П. Славов

„Професия юнак“ – сборник от Кирил Добрев и Валентин Д. Иванов

„Раиа“ – роман от Георги Караджов

„Прекрасната вечер, когато умрях“, „Апокалипсисът не е за мъже“ и „Приказка за магьосници, физици и дракон“ – новели и роман от Геновева Детелинова

„Ех, магесническа му работа“ – роман от Калоян Захариев

Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна

Приятели (:

Помните ли откъде е това?

Нуждата от значими залози, срещи със ситуации и герои, които ме предизвикват, насърчават, помагат ми да порасна, е сякаш генетично заложена в мен. И обратното: когато авторите ме натопят сред злободневни проблеми и дребни човеченца, съсредоточени върху носа си, се поболявам, ходя като пребит, смалявам се. Търся истории, които ще събудят живеца и вярата ми и ще ме пратят с усмивка по улиците в тоя бурен период, когато най-сетне започваме да се променяме осезаемо, сами да творим съдбата си; а не такива, които ме мачкат с усещането, че съм никой, болтче в системата.

Днес – навръх осмата годишнина от създаването на този блог – идва, за да му отговори, новата приказка за Юнаци и злодеи:

Промяна

Някои ключови теми в „Промяна“ са гражданските протести от миналата година и окупацията на СУ „Св. Климент Охридски“ от Ранобудните студенти.

В написването на „Промяна“ участвахме около двайсет души. Написахме я, за да имаме още един поглед върху онези събития – различен от онова, което ни показваха медиите; допълващ онова, което четохме в блоговете.

Написахме я и за да (си) отговорим защо участвахме в промяната – защо протестирахме, окупирахме и се събирахме. И защо продължаваме.

Сред тия двайсетина съ-участници в приказката „Промяна“ над половината съ-граждат и Човешката библиотека. Някои се явяват за по-дълго, други – с по седем-осем реплики. Някои са по-спотаени (ще ги отгатнете ли кои са? ), други – съвсем отявлени. Важното е, че всички пристигаме заедно. И продължаваме.

Взе ръката ѝ в длани.

Разви потъмнелите бинтове. На лунната светлина изглеждаха черни.

– Познавам това, там, откъдето идвам – въздъхна. – Сполетя ни същото. Голяма битка се задава… А врагът е неизвестен, напада отвътре. Всеки сам не може да му устои. Не може.

Идвате ли и вие?

Малкото четене: Модерно фентъзи

Приятели,

Представяме ви едно от осемте тематични встъпления към „За спасяването на света“ – антология, която въплъщава лицето (или поне 48 различни лица ) на поредица „Човешката библиотека“.

Ако пожелаете да споделите и ваши препоръки в този поджанр на фантастичното – добавете ги долу. Ние винаги търсим още. Може да включим предложенията ви в следващите издания на „За спасяването“.

И още: Продължаваме да събираме поръчки за хартиеното издание на антологията. Ако го искате – пишете ни.

~

Модерно фентъзи

Ана Хелс

В днешно време авторите толкова много експериментират с жанровете, омесват героите си и се опитват да се противопоставят на нормалността на ежедневието, като хем копират, хем изменят реалността в творенията си, че е безкрайно трудно на един читател, редактор, че даже и издател да намери точно име за поредното свежо попълнение в редиците на фентъзито. И така се заражда универсалният термин „модерно фентъзи“ – толкова новаторско и провокиращо всичко съществуващо досега, че само и единствено табелката „Ново“ може да подготви – донякъде – невинните читатели, предупреждавайки ги да отворят сетива и умове и да възприемат думите без предубеждения и очаквания за принадлежност към жанр, стил или дори вид текст. Трудно, но толкова предизвикателно. А аз така обичам размахания високо пръст „Осмели се“, че ми е невъзможно да не се опитам да обясня необяснимото.

Една от най-ярките нови вълни в модерността е тъй непреведимият ню уиърд, или „Толкова сме нови и странни, че ще ни четете на един дъх и след това ще си блъскате ума с часове в опит да проумеете какво точно сте прочели, в какво точно сте се влюбили“. Като след среща с изумителен представител на интересуващия ни пол, който е толкова неортодоксален индивид, че ви отвява за един разговор време от всички вярвания и аксиоми на ежедневието. Определения на жанра – колкото и читатели, което значи окуражаващо много; аз бих казала, че това е реалността, пречупена през призмата на недействителността в достоверно отражение на невъзможното, странно-вълнуващо и непредвидимо-непокоряващо се на обичайните постулати и въобще предизвикващо реакции дори и в най-обръгналите на авторско оригиналничене читатели. Достатъчно е да посочим имена като Чайна Миевил, Jeff VanderMeer и Паоло Бачигалупи, за да подскажем за какво богатство на идеи и странности става въпрос.

Друг ръкав на преливащата река на модерността във фентъзито е лошото дете на жанра – ърбън фентъзито („градското“ фентъзи), обичайно, но не съвсем заслужено свързвано основно със спънати подрастващи кифли, влюбващи се в слънценосни вампири или обезкосмени върколаци, атлетични феи или нещо друго неестествено, дълговечно и много готино според стандарта на хормонален тийн с проблеми в училище и с майка си. Жанр, израснал от мрака на комплексите и мокрите сънища на съзряващите ни наследници, който напоследък се извращава в разни сиви варианти, където свръхестественото отстъпва на обичайно най-интересуващото милионите самотни читателки: яките принцове с пари и работещо либидо. Но да не пристъпваме през тъмните двери на порното за мамчета и да се извисим над нивото на паранормалните романси, фентъзи чик-флика и безцелното пуцане по вампирски изчадия, за да стигнем до приятния ърбън, където зрели индивиди срещат свръхестествени същества и разкриват една врата към потенциално възможното, но несъзряното, разширявайки мирогледа и превръщайки срамното удоволствие „аз чета фентъзи“ в гордост „аз чета качествена литература“. Голяма част от нещата на Нийл Геймън, Клайв Баркър, Джим Бъчър и Саймън Р. Грийн, та дори и Питър С. Бийгъл, бих осветила ярко като примери за качествено слово, всепокоряваща по логически магия и човешки подход за оцеляване сред привидно нечовешкото стълпотворение.

Сред новите жанрови експерименти е нужно да споменем и мистичното фентъзи, акцентиращо на преживявания, близки до духовно откровение, обогатявайки, замисляйки и подтиквайки към промяна на ежедневието заинтересования читател. Посягайки към привидно лек жанр, тук получаваме не само добър текст, но и послание. Някои го наричат и магически реализъм, макар че аз свързвам този термин основно с латиноамерикански имена като Борхес, Кортасар и Гарсия-Маркес, или ако мога да перифразирам великия Джийн Улф: магическият реализъм е жанр, запазен само за хора, пишещи, мислещи и дишащи на маготворен горещ испански, а не на класически хладен английски. Други го виждат като духовно, спиритуално, ню ейдж фентъзи, почти религиозно неортодоксално, където духове, призраци и есенции на предци водят живите си спътници към правилния изход от човешкия лабиринт на съществуванието, помагайки им да оставят своята лична следа и да научат своя кармичен урок. Заинтересованите е добре да потърсят повече за имена като Wendy Gillissen, Catherine Stovall, Marc Carver – има учудващи попадения, за които много страни и пазари още не са съвсем дорасли.

Модерното фентъзи отразява новото, нужно на новите хора, с новите мечти, новите идеи и новите тегоби. Невинаги е правилно разбрано, но обичайно се дискутира с плам, който рядко някое по-класическо едностранно произведение би могло да събуди в своите горди читатели. Светогледите ни се нуждаят от сериозно разширяване и премоделиране, а какъв по-добър начин за това от потапянето в алтернатива на реалността, родена в зората на новото различно?

Ето малко помощен материал, който да ви вдъхнови и да ви даде още един подход към жанра:

- Modern Fantasy

- Modern Fantasy: Or How I Learned To Stop Worrying and Try New Genres

- Things I Like about Modern Fantasy

Препоръчваме ви и:

„Верблюд“ – разказ от Йордан Радичков

„Приказка за непобедимото Добро“ – роман от Николай Светлев

„Рикошет“ и „Няма нощ без мрак“ – новели от Янчо Чолаков

„Полумитични, вехти неща“ – разказ от Мария Спирова

„Мина, магиите и бялата стъкленица“ и „Мина и магията за предсказание“ – романи от Весела Фламбурари

„Орис“ – новела от Александър Бакалов

„Играта“ и „Аурелион: Вечният баланс“– роман и трилогия романи от Светлини сред сенките

„Дончо, Страти и аз“ – разказ от Ценка Бакърджиева

„Ръцете ми да те“ – разказ от Борея (Борислава Славеева)

„Правосъдие“ – разказ от Евгени Филипов

„Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ – съавторски сборник от Калин М. Ненов, Princess Ze’Anaeh, Ейндж, Dante Lee Heat, Светличе, Atriell, Борея и Саша

Нов лауреат в Копнежа „Книгите, които ме промениха“

Скъпи читатели, спомняте ли си копнежа „Книгите, които ме промениха“? Е, представяме ви Илка Чечоваи книгите, които я промениха : )

~

В живота на всеки човек има книги, които го формират като личност. Книги, които го срещат или които той среща и след досега с които остава променен – разтърсен, развълнуван, вдъхновен, просветен, по-добър, по-истински, по-знаещ, по-зрящ, по-чувстващ. Книги, които го правят Човек.

Ето моите:

„Последният еднорог“

Последният еднорог на земята приема формата на човек, за да избяга от Червения бик, който го преследва по волята на ненаситния крал Хагард. Нейни спътници в изпитанието са неопитен магьосник на име Шмендрик, грижовната Моли Гру и принц Лир, синът на Хагард, който ги приютява в замъка на баща си. Лир и еднорогата се влюбват, но на пътя на човешката им любов застава нейната мисия като вълшебно създание.

История за вярата, добротата, любовта и истинското приятелство, поднесена под формата на красива приказка, която след като си прочел, ти е тъжно, че е свършила. Привърза ме към главните герои така, че страдах (гр. пасхо – страдам в смисъл на изпитвам, чувствам) заедно с тях; във всеки един аспект на думата… Бурята от чувства, които връхлитат едно след друго, те оставят бездиханен – от обич, от тъга, от (съ)преживяване.

„Падналите богове“

Ако и вие сте си търсили книга, съчетаваща художествено и езотерично, споделям това заглавие. Футуристичен разказ за живота на един млад човек, който, тръгвайки по стъпките на баща си в мечтата си да стане пилот, открива себе си. По пътя си се потапя в различни философии и учения, навлиза в дебрите на математиката и лингвистиката, познава истинското приятелство, всеотдайната любов и изгарящата омраза. Поставя се въпросът дали е възможно човек да бъде бог – и какво значи това, от гледните точки на различни герои. Разтърсващ с неочакваните си обрати и откровения роман.

„Вълкодав“

Обстойно представен тук.

Малкото четене: Алтернативна история и криптоистория

Приятели,

Представяме ви едно от осемте тематични встъпления към „За спасяването на света“ – антология, която въплъщава лицето (или поне 48 различни лица ) на поредица „Човешката библиотека“.

Ако пожелаете да споделите и ваши препоръки в този поджанр на фантастичното – добавете ги долу. Ние винаги търсим още. Може да включим предложенията ви в следващите издания на „За спасяването“.

И още: Продължаваме да събираме поръчки за хартиеното издание на антологията. Ако го искате – пишете ни.

~

Алтернативна история и криптоистория

Валентин Д. Иванов

Ако Наполеон беше победил при Ватерло/избягал от Света Елена/спечелил войната с Русия; ако Хитлер беше станал архитект/емигрирал в Аржентина/спечелил Втората световна война; ако… Представете си литературно произведение, филм или картина, изобразяващи свят, в който някое от тези допущания е исторически факт – това е алтернативна история.

Криптоисторията е сроден жанр, само че при него алтернативното е останало скрито за съвременността. Класически пример – Тунгуският метеорит е бил извънземен космически кораб и оцелелите от екипажа му и до днес тайно живеят сред хората. Обикновено в подобни произведения главната движеща сила е разрешаването на загадка и конфликтът произтича от новото тълкуване на историята, което авторът и читателят трябва да направят, след като научат „истината“.

Алтернативната история спечели популярност едва през последните няколко десетилетия, но тя е стар жанр – в нея се е упражнявал още Тит Ливий. Практикували са го Уинстън Чърчил, Андре Мороа, Кингсли Еймис и Филип Рот. Сред емблематичните фигури в алтернативната история са Филип К. Дик, Хари Търтълдав, S. M. Stirling, Ward Moore и Орсън Скот Кард. Списъкът е дълъг.

Характерът на алтернативната история я сродява с три жанра: „нормалната“ историческа литература, съвременния роман или разказ, и разбира се, научната фантастика. Като правило, жанрът е социално зареден и промяната в историята е средство за изследване на човешката природа и на обществените закони. В най-добрите алтернативноисторически произведения различната реалност е нещо повече от екзотичен и безучастен декор, на чийто фон се развива действието, и се превръща в инструмент на познание и внушение. Жанрът позволява социални мисловни експерименти, които за разлика от истинските не се нуждаят от милиони пречупени съдби и реки от кръв. Алтернативната история не поставя читателя в позната и комфортна обстановка, както „класическата“ историческа литература, а постоянно го държи в напрежение – на следващата страница историята може да поеме по нов и неочакван път.

Има и изключения – една група от автори (и фенове) гледат на жанра като на поле за виртуално-литературен реваншизъм, пренаписвайки историята според собствените си предпочитания. Подобни творби се разпознават лесно – по антагонистичния си дух. За друга група пък той е средство да се пришпори (отново виртуално) техническият прогрес, най-често космонавтиката или корабостроенето. Характерни черти на този уклон са особеното внимание към техническите детайли – максималния полезен товар на ракетата, броя на нитовете в корпуса на дреднаутите – за сметка на човешкото присъствие, което се свежда до картонени герои.

Обширно въведение в по-значителните произведения от жанра ще откриете в есето „Алтернативната история, сираче с три мащехи“, публикувано в сп. „Тера фантастика“, бр. 2, 1999 г., и онлайн.

Препоръчваме ви и:

Алтернативна история:

„Да пробудиш драконче“, „Царска заръка“, „Пълноземие“, „Слънце недосегаемо“ – поредица романи от Николай Теллалов

„Думи под вълните“ и „Интеркосмос“ – разкази от Валентин Д. Иванов

„Случаят Бенковски“ – разказ от Григор Гачев

„Орфеус слиза в ада“ – роман от Георги Малинов

„Калоян и златният печат“ – книга-игра от Георги Караджов

Криптоистория:

„Хроника от Сарагоса“ и „Шпага с рубини“ – повести от Светослав Славчев

„Аз, грешният Иван“ – роман от Николай Светлев

„Операция „Риба“ – роман от Петър Копанов

„Дванайсет разбойници“ – роман от Янчо Чолаков