Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 31

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Здравейте, скъпи четящи приятели! (:

Продължаваме нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество. Представяме ви тук петата тройка: „Аз бях“ от Боряна Богданов, „Времето“ от Христо Милев, „Писмо в бутилка“ от Ния-Сирма Петрова.

Приятно четене!

~~~

Боряна Богданова

23 г.

СУ „Св. Климент Охридски“,София

Аз бях

Жена блъсна с колата си птица

Аз бях жената

Аз бях птицата

~~~

Христо Милев

27 г.

УНСС, София

Времето

Времето…

Лети,

не се интересува

ползваш ли го или не,

слабо, много слабо се вълнува.

Времето…

Безценно

и с пари не се купува.

Настъпи ли часът ти,

нямаш право на последна дума.

Времето…

е всичко.

Всичко, от което имаш нужда.

Вечно, вечно не достига.

Винаги ще искаш още няколко секунди.

Времето…

Къде е?

Кой го управлява?

Кой отрежда на кого

и колко се полага?

Времето…

Самотно.

Осъдено е вечно на промяна.

Променяш се и ти със него,

или потъваш във забрава.

Времето…

е нещо лично.

Всеки свое притежава.

Но колко ние ползваме,

колко просто отминава?

Времето…

Невидимо

и все пак те обсебва.

Търсиш начин да останеш с него,

ала с всеки дъх поет изпускаш го

и с всеки удар на сърцето.

Времето…

Вълшебно.

Влюбваш се и спира.

Разлюбваш се, наваксва си

и всичко ти е криво.

Времето…

Магия.

Начало или край?

Скоростта му е една за всички,

как тогава всеки чувства го различно?

Времето…

Подарък.

Уникален, автентичен.

Търсиш го, когато свърши,

и макар в излишък да го има,

за тебе той не е наличен.

 ~~~

 Ния-Сирма Петрова

12 г.

41 ОУ „Св. Патриарх Евтимий“, София

 

Писмо в бутилка

Скъпи получателю,

Не знам кой си и откъде си. Надявам се да обичаш да четеш за тайнствени случки и неизвестни никому приключения. Защото сега ще ти разкажа една такава история.

Пътувал ли си с кораб? Да? Не? Е, да се надяваме, че си. Всичко започна на една обикновена екскурзия. Е, може би не толкова обикновена… но да не избързваме. Всичко по реда си. Така, целта на екскурзията бяха Канарските острови. Ако учиш (или си учил) география, знаеш, че те са един приказен испански рай. Всеки от тях е с уникална природа и фауна. Но да не се впускаме в подробности. Екскурзията беше великолепна. Докато не стигнахме шестия или седмия остров. Тогава стана просто невероятно. Там ни заведоха при една необикновена сграда. Екскурзоводът ни обясни, че местните жители я избягват, защото който влизал вътре, повече не излизал. Изпитвал ли си някога огромно любопитство? Е, аз изпитах такова. Вечерта, когато се прибрахме в хотела, аз тайно си приготвих една раница с всичко необходимо за живеене за една седмица. След като всички си легнаха, аз излязох тихо от хотела и се запътих към тайнствената сграда. Щом стигнах, се огледах внимателно и влязох. Отвътре сградата бе още по-необикновена. Стените, таванът и дори подът бяха изписани със странни думи и картини. Една привлече погледа ми. Беше рисунка на слънце. Но не на обикновеното слънце, дето го рисува всяко дете, ами по-особено. То ме привличаше. Тръгнах към него. Докоснах го и проблесна светлина, но нищо повече. Постоях още малко и реших да изляза от постройката и да се върна в хотела, преди да се е съмнало. Можеш ли да си представиш, каква беше изненадата ми, когато открих, че вместо град наоколо се намираше девствена джунгла? Реших, че сънувам. Но това не бе най-странното. Около странната къща бяха „насядали“ хора. Всъщност те не седяха, а левитираха във въздуха. Когато ме забелязаха, всички се приземиха и започнаха да ми се кланят. Гледах ги учудено известно време. После вдигнах ръка и им направих знак да се изправят. Запитах ги кои са и къде се намираме. Те заговориха на странен език. Аз ги погледнах неразбиращо. Тогава един от тях се приближи и ми подаде медальон. Аз го огледах и открих, че е същият като онази рисунка в постройката. Сложих си го и започнах да ги разбирам! Те ми обясниха, че се намирам в държавата Светлина. Те били магьосниците (жреците) на своята страна. „Тук магията е основно занимание“ – каза един от тях. Разказаха ми, че храмът (тайнствената къща) е допирна точка на двата свята (моя и техния). Имало още няколко подобни точки…

Оттогава живея тук. Това писмо ще достигне до теб благодарение на допирната точка край Равда. Искам да ти разкажа още, но не знам дали писмото е стигнало до теб. Ако да, моля напиши ми отговор и го пусни близо до кея на южния плаж в Равда. Надявам се да съм предизвикала любопитството ти и да ми отговориш. Имаме да си говорим още много.

Искрено твоя, главна жрица на държавата Светлина.

Малкото четене: Философска и психологическа фантастика

Приятели,

Представяме ви едно от осемте тематични встъпления към „За спасяването на света“ – антология, която въплъщава лицето (или поне 48 различни лица ) на поредица „Човешката библиотека“.

Ако пожелаете да споделите и ваши препоръки в този поджанр на фантастичното – добавете ги долу. Ние винаги търсим още. Може да включим предложенията ви в следващите издания на „За спасяването“. 

И още: Продължаваме да събираме поръчки за хартиеното издание на антологията. Ако го искате – пишете ни.

~

Философска и психологическа фантастика

Калин М. Ненов

Човешкият ум се противи на преките послания.

(Прочетете още веднъж горното изречение. Наблюдавайте мислите си. Усетихте ли желание да го отречете?)

Какво да направим в такъв случай, ако все пак имаме нещо да кажем на себеподобните си? От ония големите, важни неща? Може би даже светоспасяващи? Можем ли да заобиколим някак ума и да достигнем направо сърцето?

Ами, например да им разкажем… приказка?

Философската, алегоричната, а до голяма степен и психологическата фантастика ни разказват приказки. За по-пораснали читатели – а ако са написани наистина добре, хем за пораснали, хем за растящи. Истории, в чиято сърцевина блещука ядка мъдрост – досущ Детската царица в сърцето на Михаел-Ендевата Фантазия.

(В случай че нещо се мръщите, задраскайте „мъдрост“ и пишете „изстрадано знание“. … Не става ли? Е, нали ви предупредих още в първото изречение?)

При някои ядката блести ярко. Понякога даже твърде ярко – толкова близо под повърхността на света и случките, че ни кара да свиваме очи и бърчим челà. „Аман от лозунги и пропаганда, ей! Искаме чистата история! Искаме независими герои – а не високоговорители на автора!“. При други бърчим челà и присвиваме очи, понеже ядката е заровена твърде дълбоко. „Какво искаше да ни каже тоя автор? Може ли по-високо?“

Общото между тях – и мерилото, че са изпълнили мисията си – е да не ни оставят безучастни. Да ни подтикват да помислим; да поспорим с автора, пардон, героите и идеите – или да поприказваме най-приятелски; да продължим оттам, където свършват те; да прогледнем с очи, от ъгли, които са ни напълно нови и неочаквани; да потърсим по-надълбоко. „Ето! Там! Нещо се мъжделее!“ Навярно дори… да пораснем.

… Хайде, хайде, не се мръщете. Пробвайте историите – така де, приказките, – събрани на страниците подир тази. Проверете с колко от тях ще се заприказвате, по приятелски; с колко спорът ви няма да се изроди в кавга. После, като привършите, ги пуснете да прележат. Да попият. А накрая, когато пак се присетите, погледнете се в огледалото:

Променили ли сте се? Покълнала ли е някоя ядка?

Аз примирам да споделите.

Ако продължавате да се противите, че умът ви се противял срещу прекия текст – погледайте „Опаковането на подаръка“ в блога на Григор Гачев.

Ако ви се спори дали е задължително да има идеи и идеологии, във философската фантастика, психологическата – или коя да е литература въобще, – Джоана Ръс и Емануил Томов ви хвърлят ръкавица в „Защита на критиката“, публикувана в алманаха „ФантАstika 2010-11“.

 

Препоръчваме ви и:

„Госпожица Вещицата“, „Невероятната Марта“ и „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ – сборници с разкази и роман от Величка Настрадинова

„Бариерата“, „Белият гущер“ и „Измерения“ – повести от Павел Вежинов

„Фантастични новели“ – сборник с повести от Александър Геров „Хокерно погребение“ – сборник с разкази от Иван Серафимов

„Иркала, страната на мъртвите“ – повест от Вал Тодоров

„Фантастични игри“ – сборник с разкази и новели от Недялка Михова

„Извън картината“ – новела от Григор Гачев

„Нищо повече от въпрос“ – разказ от Агоп Мелконян

„Където не сте били“ – сборник с разкази от Велко Милоев

„В епохата на Унимо“ и „Приказка за камъка“ – сборник с разкази и разказ от Александър Карапанчев

„Гости“ – разказ от Маргарит Абаджиев

„Мьобиусова повърхност“ – разказ от Светослав Николов

Homo Felicis – разказ от Светлана Алексиева

„Атентатът“ – новела от Йоан Владимир

„Сънувах човешко лице“ – новела от Ивайло П. Иванов

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Здравейте, скъпи четящи приятели! (:

Продължаваме нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество. Представяме ви тук четвъртата тройка: „7 цвята пъстрота“ от Светлана Петкова, „Природата – как ѝ помагаме да расте“ от Маргарита Змийчарова, „Липса на есе за моето ново училище“ от Елка Петрова.

Приятно четене!

~~~

Светлана Петкова

19 г.

BТУ

Разград

7 цвята пъстрота

Червено.

Утро. Красиво слънце свети през прозореца на последния етаж, а лъчите му тъй нежно ме галят по главата. Напомнят ми за новия ден. Отварям сънливи очи с усмивка на лице и позитивна мисъл за предстоящото. Нещо се случва с мен… Преследва ме онзи цвят от енергия, преливащ в творческа закачка.

Време е…

Оранжево.

Обличам любимата ми хипарска блуза с индиански елементи. Обувам дънки и кецове. Раницата пълня с битовизми и… един червен дневник, изпълнен с изминалите ми дни. Емоции, енергия, чувства и случки го препълват.

Готова съм…

Време за търсене на онова красиво място, което виждам, когато затворя очи, когато сънувам и рисувам с въображение.

Жълто.

Просветление! Тръгвам и стигам до гишето за билети. Там стои възрастна дама, изгубила младините си. Изглежда щастлива. Питам най-учтиво.

– Извинете, може ли да си купя билет за онова красиво място?

Продавачката на билети ме гледа с изненада и казва:

– Извинете, не разбирам за какво ми говорите. Ние продаваме билети за определени градове от страната ни.

– Вижте! Днес го видях отново в съзнанието ми, сънувах го тази нощ! Копнея да съм част от него. Трябва ми билет до там.

– Съжалявам, не мога да ви помогна – с усмивка на тъга ми отговори продавачката на гишето.

Продължих да настоявам като наивница аз:

– Моля, затворете очи и аз ще ви го нарисувам с думи.

Зелено.

Зелена полянка, изпълнена с живот. Растения, животинки, птички. Малко язовирче, в него водни колела, лодки. Вятърът тъй нежно напомня за себе си. Гали косите на онова момиче с усмивката, което така сладко се изчервява от присъствието на момчето с дългата коса.

Синьо.

Двамата седнали на кафявото килимче на квадратчета, а покрай тях кончета тичат и се любуват на вълшебната природа.

Виждаш ли? Има и дървено мостче до онова хълмче. Красиво е, нали? Позна ли го? Моля те, дай ми билет за там. Искам да пътувам, да скачам, да летя, да живея, да чувствам, да се освободя.

Лилаво.

– Мило момиче, до там няма да си купиш билет от мен или някоя друга продавачка на билети за пътуване. Това място трябва ти сама да го откриеш и познаеш, защото ти го виждаш най-добре и, ако си упорита, ще го докоснеш…

Поредният влак идва…

Много ли искам? Да стигна до теб, да докосна слънцето, да погаля всяка маргаритка, да се сгуша в тревата, да се слея с вълната, да летя като птица, да горя като искрица. Искам да танцувам под ритъма на красивата мелодия на шаващите дървета.

Искам да прегърна теб, да се слеем в едно, защото аз съм едно малко нищо, което иска да ти се радва като новородено дете.

 

– Аз отивам на онова място, а ти ще дойдеш ли?

 

~~~

Маргарита Змийчарова

15 г.

ПМГ  „Акад. Никола Обрешков“, Бургас

Природата – как ѝ помагаме да расте

Обикновено така става в живота. Дълго време е пусто и сякаш нищо не се случва. Изведнъж обаче се появява някой, който променя коренно картината. Една сутрин вие просто се събуждате в едни много по-красиви обстоятелства.

Говоря за любовта, да. По принцип тя идва страшно тихо – страхува се, че ще ни стресне. Всичко ново е плашещо в началото, поне докато се адаптираме към него. Е, плашещо, колко да е плашещо, при положение, че така силно ни влече? Нямаме търпение да опитаме, да разберем за какво точно говорят останалите. Именно затова се впускаме в авантюрата, колкото и опасна да може да бъде тя.

Днес се запознавате с доста симпатичен човек. След няколко дни вече имате среща с него. Отнема ви векове да се приготвите за нея – все едно ще се виждате с президента! А кой знае, нима не е наистина така?

Излизате от дома си рано, не допускате да закъснеете и с минутка. Когато пристигате, не пропускате да усетите нервите си, които симпатично се изопват като струни. През ума ви прелитат милиони мисли, задавате си безброй въпроси, притеснявате се. Няма начин това да бъде избегнато, щом сте навън с някого, на когото предпочитате да се харесате. Не насилствено, но е желателно, нали така?

Първите няколко мига ви се струват цяла вечност. После обаче неусетно се отпускате в компанията на другия и забравяте за тревогите отпреди малко. Сега всичко върви по мед и масло – говорите си, усмихвате се, смеете се. У вас започва да се заражда сигурност – чувствата са взаимни!

Първите срещи винаги са вълнуващи. Те са вълнуващите основи на предстоящите събития – връзката и влюбването. Постепенно искрата в очите на двамата партньори се усилва. Сякаш от километри излъчват своята привързаност, не могат да я скрият, а и не искат. Държат се за ръце, прегръщат се, целуват се. Правят си подаръци, глезят се, грижат се един за друг. В това се изразява една връзка – в малките жестове. Да знаеш, че любимият ти харесва този парфюм, и да си купиш именно него! А той, от своя страна, да ти отвърне, като облече онази хубава риза! Във всеки един малък дар като тези се крие послание, което ние предаваме на другия. Казваме му: „Аз те обичам и го правя по свое желание. Ти си щастлив – аз също!“.

Двойките като че ли са свързани от невидими сили. Не, не от статуса им във

Фейсбук. Тях ги обвиват съвсем тънки, незабележими за невиждащото око кончѐта. Не им позволяват да се разделят. Когато са един до друг, но не разговарят помежду си – пак се усеща магията. Когато са разделени – също. Те са постоянно заедно, благодарение на тези кончѐта.

И така, всичко е прекрасно. Вече губите по-малко време за сън, защото реалността е по-красива от сънищата. Нямате търпение да станете и да прекарате още един различен ден с любимия. Той сякаш не престава да ви изненадва. Точно когато се чудите какво ли ще ви предложи идното утро, то бърза да отговори. Офертата на деня е брак. Да, точно така! Съвсем внезапно, без да разберете откъде е дошло, предложението за брак е налице. Това е предпоследното ниво на връзка, което може да бъде достигнато. И вие приемате, как няма да приемете!

След еуфорията около сватбата, приготовленията и всичко останало, вие най-накрая успявате да осъзнаете случващото се. Сключвате свещен съюз! Сега ви остава само едно и се надявате то час по-скоро да пристигне при вас. Да огрее още по-силно живота ви, да го обагри и осмисли. Чакате го с нетърпение.

Правилно ли мислите? Става въпрос за дете. Бебето е последното ниво – от тук нататък по-сериозна връзката май няма да стане. А само като си помислите откъде започна всичко! От онази вълнуваща първа среща!

Минават се години и вие вече сте родител. Учите рожбата си на първи стъпки, първи думи. По-късно предавате традициите, философиите си. Казвате ѝ да изхвърля боклуците си в кошчетата, да щади хартията, тъй като тя се прави от дърветата. Запознавате я и с проблемите на света, а един от тях е именно замърсяването и унищожаването на природата. Факт е обаче, че ние, хората, също сме част от тази велика сила, наречена природа. Чрез децата ние всъщност помагаме на природата да расте, вместо да умира. Тя се разширява, новото поколение все по-често ѝ обръща внимание. То разбира, че е изправено пред проблем, който трябва да бъде разрешен. И действа!

Любовта движи механизма на света. Откакто свят светува, тя винаги е съществувала – навсякъде около нас и у нас. Силата ѝ е безкрайна и едва ли някой може да я надвие. Затова, нека помагаме на природата с любов!

 

~~~

Елка Петрова

18 г.

ГПЗЕ „Захарий Стоянов“, Сливен

Липса на есе за моето ново училище

Бях решила да напиша есе на моето ново училище, но в съзнанието ми изплува една мисъл на абат Фария от книгата „Граф Монте Кристо“, която много ме бе впечатлила. Той казва на Едмонт Дантес: „Да научиш, не значи да знаеш. Има знаещи и учени. Паметта създава едните, философията – другите“. Попитах се: „Дали някой сега разбира смисъла на тези думи? Едва ли?!“ За това осъзнах, че не трябва да пиша такова есе. Не исках да повярвам в това, отхвърлях мислите си, но после пред мен изплува картината на нашата бяла класна стая – такава, каквато я видях в първият ни учебен ден. Бяла като мислилите, с които престъпих прага на сградата, която щях да наричам „моето ново училище“, бяла и като лицата на моите нови съученици, криещи цветовете на техните мисли, пориви и желания.

Не – не трябва да пиша есе за моето ново училище, защото есето няма да отговаря на действителността, която се е спотаила и мълчи прикована от една илюзия зад белите стени и светлите лица.

Есето за моето ново училище трябва да разкрива всички красиви цветове на същността, която превръща сградата, building-ът, edifice-ът, в училище, защото училището не е тази сграда, чийто праг прекрачваме всяка сутрин и всяка вечер; това сме ние и познанието, което придобиваме във времето, през което сме между двата прага – този „във“ и този „отвън“. Училището е „отвъд“, то е начинът ни на живот спрямо учението и разбирането ни за живота. Как го разбираме ние сега? Не така и както са го разбирали нашите предци, и техните предци: „Не за училището, а за живота се учим“. Тези думи са написани на фасадите на много възрожденски български училища. Учудващо е, че след като в това са били убедени древните римляни (Non scholae, sed vitae discimus – мисъл на Луций Аней Сенека, живял през 3-ти век пр.н.е.), защо днес ние, навярно бъдещото поколение на „сърдитите млади хора“, търсим друг смисъл в присъствието ни в училище. Еднаквите светли лица и пустите бели стени ми подсказват, че днес за нас са много по-важни „социалните контакти“, може би и „кой е по-по-най“, но не влагаме този житейски смисъл, който обобщаваме с думата „училище“.

Искрено бих се радвала, ако греша – ако училището не е смяна на една сграда с друга; ако уважението към личността на другия е новото, което мога да видя в тази сграда; ако бъдем дружина, а не клас; ако бъдем себе си; ако няма никаква завист и злоба, пък била тя и „бяла“, както и изсъскваща, като скрита малка змия от някой ъгъл. Искрено бих се радвала ако някой ден мога да напиша есе за моето ново училище, и ако знам, че в него ще успея да защитя тезата, че новото ми училище е наистина „ново“, а не добре забравеното старо, с малко по-различни учебни програми и вид, но със същите едноцветни стени и лица. Да, ние сме като цветовете на дъгата, и това трябва да проличи – ние сме тези, от които зависи дали ще превърнем тази сграда в нашето ново училище; дали въобще ще я почувстваме като училище; дали ще я обагрим с цветове и дали ще я украсим с нашите усмивки; или ще се крием зад белотата, обгърнала ни със своят невидим воал – ще гледаме пустата стая, в очакване да превърнем всичко в ежедневна сивота…

… а, докато това се случи – най добре е да не пиша есе за моето ново училище.

Не учете децата си да крадат

Долното е личен зов на Калин Ненов. Ако други участници в Човешката библиотека го подкрепят, те ще се заявят в коментарите.

Тоя призив ми е наистина важен и искам да стигне до колкото се може повече читатели. Умни, мислещи хора. За да не изпусна по-забързаните сред вас, ще започна със сбит преразказ:

Купувайте книги от:

авторите
издателите
или книжарници, за които сте сигурни, че ценят труда на хората, които създават книгите.

Не купувайте книги от книжарници, които крадат от труда на останалите. По-долу има списък.

Следва подробната версия:

Една от мисиите на Човешката библиотека от самото ѝ начало е да осигурява достойни условия за всички участници в създаването на една книга: авторите, редакторите, коректорите, художниците, оформителите…

Днес, в имейлите помежду ни, стана дума, че наши приятели са получили наградни ваучери за книги от книжарници „Хеликон“. И че – искат, не искат – трябва да си ги вземат оттам.

Книжарници „Хеликон“ са известни с:

– алчността си: те взимат за себе си най-висок търговски процент от всички книжарници, започвайки от 40% от коричната цена, понякога стигайки и над 50.

Представяте ли си какво означава половината от парите ви за една книга да остават в търговеца? Още 15 до 25% отиват за печатницата. Колко остава за всички други участници – автори, редактори, коректори, художници, оформители, издатели?

Какво качество можем да очакваме от тяхната работа в такъв случай?

– мудността си: бавят плащанията към издателите за продадените книги. Доста. Което граничи с кражба.

В българското книгоразпространение в момента почти навсякъде е наложен принципът на консигнацията. Тоест: оставяш книгите си в книжарницата. Тя ти плаща за тях едва след като ги продаде. Тоест: почти всяка българска книжарница работи със „заеми“ – тя продава продукти, които тепърва ще плаща.

Когато една книжарница дори не си плаща редовно „заемите“, тя все едно краде.

(Книжарници „Пингвините“ завлякоха българските издателства с 1,6 милиона лева, а собствените си служители и хазяи – с още над 3 милиона, когато фалираха през 2012-а. Точно защото някои от шефовете им пропиляха парите от „заемите“ – това, което дължаха на издателствата от вече продадени книги. Самите ние загубихме към 1000 лева – една пета от парите, с които движим цялата си книгоиздателска дейност.

Сега част от същите тия шефове направиха книжарници Bookpo!nt.

А в каталога на Bookpo!nt може да откриете наши книги. Въпреки че никой никога не ни е търсил да сключи с нас договор. Даже не са ни предупредили, че са взели тези книги.

Разбирате ли защо толкова често повтарям думата „кражба“?)

– грубиянщината си: всеки път, когато отидеш да взимаш плащане от „Хеликон“, карат те да се чувстваш сякаш си нагъл навлек – а не човек, на когото дължат пари.

(Още един пример тук: книжарници „Нанси“. Държат наши книги за няколкостотин лева. Преди известно време им се наложило да се прехвърлят от един склад в друг. В процеса загубили част от книгите ни. Не са ни предупредили нищо. Когато разбрахме какво е станало, собственичката ми заяви: „Тези книги няма да ви ги плащам. Да сте ни потърсили по-рано за тях.“

Прибавете към „кражба“ и „гавра с достойнството“. В нашата област, където парите и без това не са много, достойнството обикновено е по-ценното. А гаврата с него убива всякакво желание да се занимаваш повече. С тия… кретени.)

… Така. Какво да направим обаче с тия наградни ваучери? Да оставим децата без награда ли?

Аз тръгвам от другия край на въпроса: А редно ли е да учим децата си да крадат?

~

Дотук бях с риториката, сега – към прагматиката.

1. Избягвайте некоректни книжарници. Освен изброените – „Хеликон“, Bookpo!nt, „Нанси“ – от собствен опит сме се научили да избягваме:

– „Гринуич“: един от управителите ѝ е бивш управител на „Пингвините“. Същите, които откраднаха близо 5 милиона. Друг неин управител е Йордан Антов, шефът на „Бард“.

– книжарница „Бард“: с Йордан Антов сме имали конкретни проблеми още в началото на 90-те. Лично аз имам и принципни проблеми с начините, по които издателството му се отнася към преводачи, автори и редактори – с ниските си заплащания и непосилните срокове за работа, „Бард“ има огромен принос за лошото качество на художествените преводи през последните двайсетина години. Оттам – не искаме да имаме нищо общо с книжарницата им.

Вие имате ли да добавите някоя?

2. Обикновено може да си поръчате желаните книги направо от сайта на издателството. Ще пристигнат право при вас, понякога – даже по-евтино. Важното е, че знаете къде (и кога) отиват парите ви.

Ако книгата е самиздат или на по-малко издателство, което няма онлайн присъствие – опитайте да намерите автора. Ако се затруднявате – поискайте помощ от четящите си приятели. Или от нас. Една от мисиите на Човешката библиотека е да гради мостове. Ще се радваме да ви свържем.

3. Подкрепяйте книжарниците, които подкрепят всички останали в книгосбъдването – държат се с тях като със съмишленици и партньори.

Два такива примера в София, пак проверени лично от нас, са:

Български книжици

Нисим

И двете книжарници правят чудеса от храброст, за да помогнат на българските автори да стигнат до читателите. И си познават книгите. Ако още не сте си говорили с продавачите там – заприказвайте ги. Това са книжари. Аз всеки път научавам нещо.

Вие кои други бихте ни препоръчали?

… А в случая с наградните ваучери – другия път говорете с организаторите на конкурса, които са избрали такава награда. Обяснете им какво знаете за съответната книжарница и защо не желаете книги от нея. Помолете ги да ви дадат друга награда. Или да си изберат други партньори по принцип. Ако не реагират – не участвайте вече в този конкурс. Конкурси има колкото ви душа иска.

И – може би най-важното – открийте как да разкажете тези неща на децата си. Тая следваща вълна читатели и човеци, заради която, в крайна сметка, продължаваме да създаваме книги.

Те също са умни и мислещи хора. Ще разберат.

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Здравейте, скъпи четящи приятели! (:

Продължаваме нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество. Представяме ви тук третата тройка: „Коледари“ от Станислава  Александрова, „Заветът на Левски“ от Мария Иванова, „Реквием за една патица“ от Християн Трифонов.

Приятно четене!

~~~

Станислава  Александрова

 10 г.

СОУ „Цанко Церковски“ , Полски Тръмбеш

Коледари

 

Коледари, гости драги,

с накривени калпаци

пак града обиколете

и нашата къща посетете!

Аз ще ви посрещна

като мили другари.

До топлата камина

с гозби ще ви нагостя.

А вие веселие донесете!

Изпейте ни песни вълшебни!

Песни от стари времена,

за здраве и за доброта.

Коледари, наречете чудо да стане!

Да стигнат вашите песни до Бога

и всички хора на българската земя

пак да повярват във чудеса.

~~~

Мария Иванова

10 г.

СОУ „Цанко Церковски“, Полски Тръмбеш

Заветът на Левски

Тежки дни били са тука,

дни на сълзи и окови.

Една мечта за свобода

побеждавала страха.

Васил Левски,

велик и смел герой,

разказвал за мечтата си

из целия ни роден край.

Изградил комитети

от хора смели и напети.

Подготвил ги за борба,

с която да извоюват свобода.

Всеки българин въстанал

щом дочул камбанен звън.

С воля силна и със вяра

пазел смело своя дом.

Но отминало се злото,

плачс смях се заменил.

С борба изпълнил се заветът,

който Левски завещал.

~~~

 Християн Трифонов 

14 г.

ОУ „Хр. Ботев“, с. Николаевка, Варна

Реквием за една патица

Видях една патица да излита от реката. Дива. Може би затова се страхува от хората. От смъртта, която се промъква сред храстите. Смъртта, приела образа на човек-хищник. Убива, за да се храни. Нито по-добър, нито по-лош от обикновен лъв.

Но не съвсем.

След като се нахрани с плътта на плячката си, човекът-хищник преминава към художествено-творческа дейност. Издигащият се към човешката еволюция примат украсява бърлогата си с възстановеното тяло на жертвата си. Така той живее с илюзията, че има патица в къщата си.

Но не съвсем.

Той може да я погали, минавайки покрай нея. Може дори да си спомни как е разтворила уплашени криле с надеждата, че ще доживее утрешния ден. Може дори и да ѝ позавиди за полета. Кратък, но все пак полет. Защото човекът-хищник няма тази способност. Той има способността да напълни стомаха си. Е, и патицата също.

Но не съвсем.

Защото тя може да лети. Не украсява стените на гнездото си с празните тела на риби и червеи, но все пак може да лети.

Видях една дива патица да излита от реката. Сигурно бе долетяла от „Сребърна“. Гледах дълго нейния полет. А когато вече не го виждах, слънцето се заигра в зениците ми и дълго се забавлява с тази игра.

Малкото четене: Киберпънк с човешко лице

Приятели,

Представяме ви едно от осемте тематични встъпления към „За спасяването на света“ – антология, която въплъщава лицето (или поне 48 различни лица ) на поредица „Човешката библиотека“.

Ако пожелаете да споделите и ваши препоръки в този поджанр на фантастичното – добавете ги долу. Ние винаги търсим още. Може да включим предложенията ви в следващите издания на „За спасяването“. 

И още: Продължаваме да събираме поръчки за хартиеното издание на антологията. Ако го искате – пишете ни.

~

Киберпънк с човешко лице

Григор Гачев

Киберпънкът се роди като жанр през 1980-те, първо с филма „Беглец по острието“, след това с романа „Невромантик“. Създаде си гурута, спечели поддръжници и се наложи като основна част от съвременната фантастика. Или дори прогностика, според някои фенове. А когато нещо е толкова истинско, че доста хора го възприемат като прогностика, си струва вниманието. Защото обществото се движи не от законите на науката или технологията, а към мечтите и желанията си.

Основната концепция на киберпънка е бъдеще, което гъмжи от свръхтехнологии, но мизерията и социалното неравенство са останали. И дори завоювали още позиции, с всички последствия от това. Ако в типичното за фантастиката утопично бъдеще всичко или поне всичко необходимо е безплатно, то в киберпънка е без стойност единствено човешкият живот. Той е бъдеще на мегакорпорации, превърнали дори държавите в остатък от миналото, а правителствата им – в послушни фигуранти. Бъдеще, в което властта и парите са единствените ценности, а човешкото същество е консуматив.

За хората това бъдеще е затвор. Те оцеляват в него по законите на дарвинизма и плащат за това със същността си. Без значение дали са клошари, или шефове на корпорации, мечтите им касаят само тях самите и само в най-близък план. Изкуството, доколкото изобщо го има, се твори от отхвърлени от обществото маргинали. Добротата, жертвоготовността и благородството са изключения, редки до степен да не им вярваш, ако ги видиш. Човечността най-често е непредставима и непонятна. Накратко – хората са изгубили човешкото си лице.

Човечността и доброто обаче не са лесни за унищожаване. Преди милиони години предците ни навярно не са ги познавали. Появили са се чрез защитата на семейството, самоорганизацията на стадото, общата съдба на племето, общите интереси в държавата. Така създадената етика към близките е била разширявана от мъдреци и философи към по-далечните, и това се е оказвало правилният ход. Човешкото лице не е само добро – то е и изгодно, и следователно способно да се утвърди дори в свят, който признава единствено изгодата.

В такъв свят обаче отчаянието идва лесно, а надеждата – трудно. Без значение дали прекарваш в него физическото си съществуване, или само интелектуалното с книга в ръка. Отчаяният и обезнадежден, лишеният от доверие към околните лесно се предава и става жертва на големите и силните. Загубата на човешкото ни лице е в основата на всичкото зло, което сътворяваме едни към други.

Затова киберпънкът има нужда да намери своето човешко лице. Нека читателите му виждат, че доброто и човечността избуяват дори в най-отчайващите и отвратителни общества. Че ги има навсякъде и ще ги има винаги.

Понякога това търсене създава алтернативен киберпънк, твърде различен от канона; използващ похватите му (внезапно потапяне на читателя в непознатата среда, липса на обяснения, бараж от нови термини и думи, усещане, че бъдещият разказвач ни възприема като свои съвременници – затова понякога наричат киберпънка „история на бъдещето“) – но с друг подход. „Да обичаш Сам Сама“ например описва едно неопределено бъдеще, където човешкият род се е разделил на хуманитари и техничари, с твърде различни мисления, езици, светоусети. Описано през погледа на двама герои, които – по почти противоположни причини – не се вписват в никоя от категориите, това бъдеще е опияняващ танц на усещания, осъзнавания и проникновения. Визии, които не класифицират и не подреждат света, а го възприемат какъвто е. И с това го правят нежен и красив, изпълнен със съчувствие и разбиране. С истинското съпреживяване, което не оставя място за злото.

Понякога търсенето ни довежда до кибер-варианти на прастарите легенди, както в „Не се обръщай назад“. Един съвременен Орфей, който трябва да върне от смъртта своята Евридика. Нито боговете вече са същите, нито адът, нито нищо познато ни. Останало е единствено правилото, че който се обърне назад, губи… И разбирането, че не винаги можеш да имаш каквото искаш – но винаги можеш да се бориш за него. Да се опитваш, да се надяваш, да търсиш обичта си.

И дори в класическия киберпънк се намира предостатъчно място за човешкото лице. Която и книга на „патриарха“ Гибсън да отворите, ще намерите в нея симпатични герои, творящи добро по своя начин и според силите си. Човечността е невидимото лепило, което държи цяло всяко общество, пречи му да се превърне в обикновена, лесно повреждаща се машина. Колкото и далеч да са стигнали опитите да бъде унищожено, то ще се появява от най-непредположими места, от върховите постижения или отпадъка на обществото, но ще го има. Така е и в „Бунището“.

Препоръчваме ви и:

„Лутащи се мравки“, „Хакери на човешките души“ и „Нашите марковски процеси“ – романи и повест от Иван Попов

„Вирт“ и „Прототипът“ – повести от Георги Малинов

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Здравейте, скъпи четящи приятели! (:

Продължаваме нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество. Представяме ви тук втората тройка: „Ноемврийски въздишки“ от Мишел Коцева, „Обичам Пролетта“ от Александър Михайлов, „Златните  ябълки  на  българите“ от Денис Пеев.

Приятно четене!

~~~

Мишел Коцева

 17 г.

21. СОУ „Христо Ботев“, София 

Ноемврийски въздишки

Насън сякаш чух тропота от колелца на куфари. С мъка отворих очи и потреперих от студа. Чувах стъпки и гласове, и една необичайна тишина. Тишина след девет часа тракане на тежки колела и скърцане на релси. Огледах се през мръсните стъкла – не се движехме.

Последна спирка. Достигнахме финалната цел. Пак потреперих, този път от удовлетворение, и усмивката на стотици пропътувани километри се разля по цялото ми лице и сърце. Сякаш лятото дойде внезапно в малкия ми шарен вътрешен свят.

Мушнах бързо книгите в раницата, грабнах празната бутилка вино с една ръка, докато другата пъхах в ръкава на палтото, и вече приказвах ентусиазирано.

Когато слязохме по малките метални стъпалца на влака, притворих очи и вдишах. Вдишах девет смели мечти, сол и ноемврийски въздишки. Въздъхнах и аз. И тя въздъхна.

– Добро утро, спътнице – казах.

– Хайде да не се връщаме никога – отговори ми.

В една приятна, сънена крачка тръгнахме към изгрева. Улиците бяха тихи и пусти, беше толкова рано.

Преминахме павирания център на града, без да говорим много. Еуфорията от бягството ни още ни тресеше мощно, но вече не се надпреварвахме кой ще каже повече думи в секунда. Поехме през дългите алеи на морската градина и просто дишахме. Дишахме дълбоко. Оглеждах дърветата, сплели клоните си в една вечна прегръдка. Гледах ги и сякаш виждах как и те вдъхват соления въздух, и как говорят едно на друго на своя древен език.

След около час бавни стъпки грубата настилка се смени. Събух кецовете и чорапите си и зарових пръсти в пясъка. Спряхме за момент и се погледнахме. Виждах онази многоцветна искра на радост в пъстрите ѝ ириси. Зениците ѝ бяха огромни, разширени от емоции. Направихме още няколко крачки в ледения, ноемврийски пясък, попил вековна история. Тръгнахме по кея навътре в морето, бавно, като войници, връщащи се от грозна война. Качих се на бетонния парапет на края на кея. Соленият вятър ме брулеше в лицето и караше шала ми да танцува. Погледнах напред, там където вечността се сливаше с безкрайността. Хоризонтът беше като нежна битка на необятното познато и необятното неизвестно. Морето и небето.

Извиках. Колкото глас имах – извиках.

Разпаднах се на хиляди малки птички, късчета душичка, полетели и погълнати в дивото бучене на вълните. Безначалната синева викаше заедно с мен. Сливахме се свободни, танцувахме.

 

~~~

Александър Михайлов

10 г.

  СОУ „Цанко Церковски“, Полски Тръмбеш

Обичам Пролетта

Бяло кат кокиче,

цъфнало през март,

весело момиче

пристигна тук при нас.

С кошничка червена,

с розови страни,

влезе като фея

в нашите земи.

Земята пак раззелени

със нежния си топъл дъх.

Донесе вест на радостта.

Аз обичам Пролетта!

 

~~~

Денис Пеев

10 г.

   СОУ „Цанко Церковски“, Полски Тръмбеш

Златните  ябълки  на  българите

(Приказка за един търсач на вълшебства)

Имало едно време в далечна страна чудно дърво, което раждало златни ябълки. Те били превъзходни на цвят, вкус и аромат. Но малко хора успявали да откъснат от тях и да се приберат у дома живи и здрави. Много търсачи на приключения и вълшебства пострадали.

Ябълките били пазени от огромно двуглаво чудовище с много добър слух. То никога не спяло. Сигурно се чудите как издържало без да спи? Денем спяла едната му глава, а нощем – другата.

Минали години. Един смел млад човек от България чул за чудовището и за златните ябълки. За него това било голямо предизвикателство. Решил да опита своя късмет и да донесе от златните ябълки в своето село.

Тръгнал младежът на път. Вървял, вървял и стигнал до чудното дърво. Нито за секунда не се поколебал, макар  че  видял чудовището.

Звярът бил самонадеян и не обърнал внимание на поредния нарушител. Безстрашният българин набрал бързо цяла кошница от златните ябълки. Тръгнал обратно. Чудовището се разгневило. Избълвало огнено кълбо към дървото. Подпалило го. Мъжът като по чудо се спасил.

По пътя за дома раздавал от вълшебните ябълки на много добри хора. Посъветвал ги да засяват семената в плодородната ни земя.

Така един млад търсач на вълшебства, чието име останало неизвестно, донесъл тези необикновени плодове в нашата страна. В градините на красивата българска земя се появили  много дървета, които раждали златни ябълки.

Трудолюбивите българи и до днес ги отглеждат. В градината на дядо също има от тези чудни плодове. Елате да ги опитате през есента!

Представяме ви авторите на „За спасяването на света“: Ценка Бакърджиева, Владимир Полеганов

Приятели,

Запознайте се, в няколко реда и три въпроса, с авторите, допринесли „За спасяването на света“ – новата антология в поредица „Човешката библиотека“.

Ако и вие имате въпроси към тях – задайте ги. Ще се постараем да ги стигнат.

ВНИМАНИЕ! Продължаваме да събираме поръчки за хартиеното издание на антологията. Ако го искате – пишете ни.

~

Ценка Бакърджиева разказва:

Родена съм под знака на Стрелеца в Ловеч на 28.11.1959 г.

Влечеше ме литературата, но учих в математическа гимназия. И сега се чудя от коя страна да захраня автомобила, въпреки че съм дипломиран автомобилен инженер. Мразех да се занимавам с чужди пари и да съм материално отговорна, но… попаднах в банка и 22 години прекарах там.

Накратко: животът ми до днес бе пълен с неща, които не обичам, а се налагаше да правя. Получих урок: отрицанието и заричането са вредни практики, понеже съдбата ме дебне, за да ме опровергае.

Обаче има и… продължавам да колекционирам творчески удоволствия. Част от тях са събрани в електронната ми книга „От алфа до омега“, други в стихосбирката „Вечният бриз“, а на трети предстои да оживеят в сърцата на читателите.

ЧоБи: Довършете изречението: Пиша, следователно …

Ценка: … се докосвам до други светове, които съществуват някъде там и чакат да надникна в тях.

ЧоБи: Какво ви вдъхновява?

Ценка: Вдъхновяват ме изгревите и залезите, облаците и дъждът, морето, моята селска къща и на практика всичко, което кара умът ми да замълчи, да се откъсне от делника, а после да потъне в оптимистична фантазия.

ЧоБи: А кой ви вдъхновява – от другите автори и книги?

Ценка: Любовта ми към фантастиката се случи единствено и само заради „Понеделник започва в събота“ на Братя Стругацки и последвалото лудо четене на техни книги. После ме плени Айзък Азимов и така… много автори, изключителни светове, та до днес. Въпреки чувствата, които никога не са ме напускали, аз не черпя вдъхновение от любимите книги. Наслаждавам се на стила и въображението на техните автори, а истинското вдъхновение е в ежедневието и абсурдите около мен, от които фантастично искам да се спася, като ги пречупя по мой начин.

~

Владимир Полеганов е писател на фантастични разкази и преводач. Поддържа блога Stars in My Pocket.

ЧоБи: Довършете изречението: Пиша, следователно…

Владимир: … нещо чака да се види в огледалото на листа.

ЧоБи: Какво ви вдъхновява?

Владимир: Понякога е образ, текст или запомнен фрагмент от сън. Понякога не знам какво точно.

ЧоБи: А кой ви вдъхновява – от другите автори и книги?

Владимир: Всеки автор, който работи на ръба или границата, който се потапя в дълбокото и тръгва към тъмното. Писатели, които  обръщат както баналното, така и странното. Писатели, които си „говорят“ с други писатели в произведенията си. Писатели, за които е важно не къде са „високото“ и „ниското“ в литературата, а какви движения могат да се извършват между тях. Имената са много.

Малкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Здравейте, скъпи четящи приятели! (:

Започва нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество. Представяме ви тук първите три: „Коледно дръвче“ от Даниел Тунев, „Лапа във снега“ от Снежана Стоянова, „Последният магьосник на света“ от Кирил Иванов.

Приятно четене!

~~~

 

Даниел Тунев

22 г.

СУ „Св. Климент Охридски“

Сливен

Коледно дръвче

Зимата бе тежка, но красива

и аз оставях сняг по раменете си.

Гнездата, дето птиците си свиваха,

сега са дали дом на студовете.

А преспите готови са да хрупат

в посрещане на чужди делегати.

Животът, скрит по моите хралупи,

ще стане пак страничен наблюдател.

И ордите на разума пристигат –

потриващи ръцете си в очакване

да сложат край на силната ми фигура,

която вече четвърт век заяква.

Но даже век да имах да се уча

на начини за своето спасение

аз знаех, че и с мене ще се случи,

тъй както и със много преди мене…

Как трепетно приключват в мойте пръсти

не ще усетя вече птичи полети.

С висулки – не,

с гирлянди ще съм лъскав…

Аз бях убит във името на Коледа.

~~~

 Снежана Стоянова

12 г.

ОУ „Христо Ботев“,  Добрич

Лапа във снега

Лапа във снега.

Котката играла.

Поздравява утринта

зимата ни бяла.

Шейната бяга май че

по белите бразди.

Следи от малко зайче

след зимните игри.

И въздухът студен е

там, горе, на върха.

Вихрушка тихо стене,

шумяща над леда.

Разказ за студа.

Шумяща над леда

вихрушка тихо стене.

Там, горе, на върха

и въздухът студен е.

След зимните игри –

следи от малко зайче.

По белите бразди

шейната бяга май че.

Зимата ни бяла

поздравява вечерта.

Котката заспала.

Лапа във снега.

 

~~~

Кирил Иванов

11 г.

ОУ „Аверкий Попстоянов“, гр. Рила

Последният магьосник на света

Последният магьосник, останал жив на земята, се бе укрил сред една гора, в дебрите на някога дивна планина, сега опустошена и измъчена. Единствено това древно колкото него кътче бе останало непокътнато, защитено от магическите му кръгове.

Краят на магьосника идваше. Войниците прииждаха, цели армии от човеци с тежки брони и високотехнологични оръжия напредваха към малкото езерце, където се бе усамотил. Щяха да го разстрелят, подобно на братята му, а след това щяха да захранят Рушителя на реалности с маната му.

Защо хората търсеха само разрушение? Бе обучен на мир с природата, на баланс, на кротост, а те – на агресия, унищожение и безсмислен гняв. Хилядолетията развитие и работа със студени метални гиганти ги бяха направили по-ледени от машините. Постепенно, чрез напредъка си, бяха пробили тайните им врати и ги бяха изловили един по един, за да захранят Рушителя на реалности – най-новата им играчка, която щеше да ги отведе в други вселени, за да продължат да грабят все така ненаситно. Вселени, далеч по-красиви от собствената му, където цареше красота, сила и първична мощ. Съвършенство, което Човешката империя щеше най-безжалостно да потъпче.

Последният магьосник се надигна и погледна лицето си, отразяващо се в малкото езерце на поляната, която му служеше за дом. Старо, покрито с бръчки, придобити от неспокойствие и летящи години. Мършаво тяло, облечено единствено с износено сиво расо и пробити ботуши. Изсъхнали коси и брада, спускащи се буйни и рошави по дрехите му. Ръцете му трепереха, подпрени на жезъла му – дълъг клон, служещ по-скоро за бастун. Тихо се наведе, ставите му изпукаха едва чуто.

Протегна ръка и показалецът му докосна водата, разстилайки малки вълнички по ефирната ѝ и кристално чиста повърхност. Вярно, времето му бе дошло, старостта каза тежката си дума. Искаше да умре като истински жрец, тихо и спокойно, и да бъде погребан като предците си – сред зеленина, в корените на прастаро дърво. А хората, неговите така добри братовчеди в миналото, щяха да го екзекутират. Неговата енергия бе малко в момента, но бе достатъчна за тях. След смъртта му, дори това мъничко място щеше да стане на прах, защото той го поддържаше чрез силите си.

Имаше само една надежда – малък жълъд, засят до самото езерце от собствените му ръце преди няколко дни. Единствения наследник на Всевечния дъб на магьосниците, ако той покълнеше, щеше да даде нов живот на измъчената земя. От плодовете на новия Всевечен дъб щяха да се родят растения и животни, мощни и първични, които щяха да се разпространяват тук, и които хората нямаше да могат да спрат.

Последният магьосник щеше да се жертва. Но нямаше да умре от оръжията на Човешката империя, а просто да заспи вечен сън по своя воля. Магическата му енергия щеше да потече в жълъда, а плътта му щеше да нахрани младата фиданка. Тялото му щеше да е храна, а маната му – защита за новата природа. Постепенно и човеците щяха да се пречистят – те не бяха зли, но в този период от съществуването си бяха загубили верния път. Надяваше да помогнат на природата, така, както бяха правили в миналото.

Магът полегна на земята. Постави жезъла си на гърдите, и го стисна внимателно. Усети как наследникът на Всевечния жълъд се пуква и пуска кълн в почвата. По лицето му се изписа усмивка, а пламъкът в очите му угасна.

В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене

Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат  поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

Предварителни поръчки: ВНИМАНИЕ! Създадохме специална страница, където лесно да заявите колко и какви бройки (хартиени или електронни) желаете. Използвайте я. Благодарностите – към Елка Парушева, Ана Хелс и Александър Василев.

(Ако вече сте ни поръчвали бройки, няма нужда да го правите пак – записани сте.)
Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви.

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл

Превод: Анна Антонова

Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

ПРИСЛУЖНИЧЕТО

Тогава беше най-хубавото време на онуй място, щото Шадри откъртваше преди пладне, проснат през тезгяха си като някоя от неговите тлъсти, оплескани плешки. Веднъж като захъркаше, повече не помръдваше, докато не станеше време да приготвя вечерята, ако някой имаше сили да яде. Ама все пак никой от другите не смееше да се изниже от кухнята с мен, дори за да хвърли един билюр на гостите или да погали старото магаре на Росет. Свиваха се всичките в най-тъмните кътчета, дето можеха да намерят, и проспиваха деня като господаря ни. Някои от тях и хъркаха съвсем като него.

Аз не. Всеки ден, веднага щом влажната гърчалива уста на Шадри увиснеше върху китката му, се шмугвах през кухнята и страничната врата и отварях собствената си уста да изпъшкам още преди утрото да ме блъсне. Друг път не съм виждал такава жега: едва пукнала зора, а пък усещаш как потта почва да цвърчи по кожата ти като тлъсто месо в тиган. Друг път не съм виждал и такова небе – отначало бяло като кост, после бяло като пепел следобедите. През нощта, късно, ставаше някакво бледолилаво на бели ивици, но повече въобще не потъмняваше; и денем или нощем, вътре или вън, всички ние се въртяхме ли въртяхме в тигана. Всичко беше един голям тиган.

В кухнята щеше да е по-хладно – кухнята си беше най-хубавото убежище, освен мазето с вината, където дебелият Карш продремваше най-лошите части от деня. Ама не бих прекарал и една свободна секунда в оная кухня за нищо на света; а никой от нас, освен Шадри, не можеше да ходи другаде в „Харпунът и секачът“. Така че обикновено първо се шмугвах в конюшните и помагах на Росет с конете.

Росет ми беше приятел. Беше с години по-голям, разбира се, пораснал, и често имаше твърде много за вършене, или мислеше за нещо, и тогава не можехме да си говорим разни работи, както обичахме. Но никога не ми се ядосваше, а на два пъти ме остави да се скрия в плевника, и излъга Шадри, когато оня дойде да съска след мен, люшкайки дългите си ръчища. Росет никога не го беше страх от Шадри, каквото и да правеше. Покрай Росет винаги бях на сигурно.

Онзи ден конете лежаха в сламата си и не щяха да стават, за да ги изчешат или да им огледат краката. Росет направи каквото можа за тях, а аз донесох вода и избутах прясно сено от плевника. После си починахме в едно празно отделение, където не ни виждаха от вратата, и си поговорихме. Помня, че попитах защо е винаги толкова горещо, дори и нощем, а Росет каза, че било, понеже двама велики магьосници се биели в небето. Измисли ми цяла история, ама по средата заспах с глава върху ръката му.

Не можах да спя много дълго, щото Тикат дойде и ме събуди – събуди и Росет, май, – и каза, че Карш искал да разтоварят количка зеленчуци от пазара, какво като е жега. Изобщо не харесвах Тикат. Не че ми беше направил нещо – просто не го харесвах. Понякога не схващах какво казва заради южняшкия му говор, а когато го разбирах, той ми казваше да се махна оттам, да не се пречкам на всички. Но пък посочи обяда си, като тръгваха с Росет – зимна ябълка и цели две хещи, хрупкаво-кафяви и със сирене, – да го изям аз. Така че не беше толкоз лош, май, за южняк.

През остатъка от деня шетах из целия „Харпун и секач“, като сегиз-тогиз се промъквах в кухнята, да се уверя, че Шадри още спи. Крих се в пушилнята, склада, банята – дори във вмирисаното параклисче на хълма, – мъчейки се да следвам сенките, щом слънцето се преместеше. Но скоро ми се стори, че слънцето изобщо не се мести. Гледах ли гледах през пръстите си, а то не помръдна дори колкото нокътя на палеца ми. От пладне висеше над конюшните, все по-зряло и натежало, и по-ярко, докато почти побеля отвън, като маргаритка. Но вътре беше тъмно – кораво, набъбнало тъмно, като развален жълтък. Престанах да го гледам, като стана такова, но тогава пък почнах да чувам как бие, тупти като желязно сърце – можеше да усетиш онзи муден звън навсякъде, постоянно, в костите си, в очите си. И това звънтящо слънце въобще не помръдваше.

(И все пак?)