Ангел Грънчаров's Blog, page 1719

Рядко срещан пример на съдебно решение, в което не друго, а тъкмо истината се е оказала напълно безинтересна и несъществена

[image error]
По-долу публикувам в пълния му вид Съдебното решение на XV състав на Районен Съд-Пловдив с ПРЕДСЕДАТЕЛ ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА по заведеното от мен съдебно дяло за признаване за незаконосъобразна на Заповед № 860/19.05.2014 г. и за отмяна на уволнението ми от работа като преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, извършено на осн. чл. 328, ал. 1 т.5 КТ., т.е. осъществено с абсурдния мотив "пълна некадърност", "абсолютна негодност или неспособност, сиреч липса на каквито и да било качества да бъде учител", "негоден за системата" и пр. (уволнение, което фактически ме лиши от преподавателски права, изхвърли ме от образователната система!) На това крайно интересно решение, както изглежда, е отсъдено да остане в аналите на историята като чудесен пример за ония най-любопитни неща, които характеризират в пълна степен катастрофалното състояние не само на образователната, но също така и на съдебната система в нашето свидно отечество - и по тази причина му отдавам нужното внимание чрез публикация в блога си, който, както знаем, отделя главно внимание не на друго, а тъкмо на истината. В случая имаме крещящ пример за това, че тъкмо истината, явно, се е оказала напълно безинтересна, което пък, от друга страна погледнато, ще остане в аналите на самото правосъдие като паметник и епитафия на самото него - в уникалния за световната история негов специфично български вариант. Изключително любопитни са и "доказателствата", с които, простете, се "обосновава" туй епохално-историческо в крайна сметка съдебно решение; бих си позволял да нарека епични и дори героични тези именно "доказателства". Рядко се среща пример на съдебно решение, в което не друго, а тъкмо истината се оказва напълно безинтересна и несъществена (за морала пък изобщо не се налага и да говорим). И тъй, четете, ликувайте, дивете се, радвайте се, изобщо правете каквото искате, според собствения си морал, според разбиранията и според ценностите си: ( ОЩЕ >>> )
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Предаването "На Агората..." от тази седмица, темата е: "Искате ли заедно да помислим за успеха?"

Приятно гледане, приятни размисли!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

БКП-БСП, тази злокобна партия, е нещастието на България!

Преди малко получих следното писмо; авторът му е на 92 години и живее в Пловдив; казва се Павел Ангелов; току-що звъннах на този човек, разговаряхме, ще пиша по този случай отделно, историята е интересна и ще има продължение (непременно в близките дни ще се срещна с него!); към писмото му е приложен и текстът, написан от него, който на много места е бил цензуриран, трит, крит и т.н.; разбира се, публикувам непременно същия текст в блога си, чудесен е, казва една истина, която трябва да стигне до колкото се може повече хора; а ето сега какво г-н Ангелов ми пише:
Уважаеми г-н Грънчаров,
От известно време насам имам впечатление, че предлаганите от мен мнения и забележки относно актуални обществени въпроси за публикуване в сайтовете на Интернет или изчезват от монитора или не се явяват там, където трябва да бъдат.
Обръщам се към Вас като съмишленик (какъвто предполагам сте) да ми отговорите дали и към Вашите предложения усещате подобно нещо? Не ми е ясно кои са евентуалните "модератори" или "медиатори", които преценяват какво може да се пуска в мрежата или да се изтрие, къде се намират и дали е възможно подобно вмешателство. Като илюстрация прилагам един материал, предлаган няколкократно в "Уеб-кафе" и в моя профил в Фейсбук, който изчезва неизвестно защо.
Ако имате повече какво да споделите по въпроса и ако считате това за полезно, моля свържете се с мен на тел. ...
ЧЕСТ И СЛАВА НА УБИЙЦИТЕ!
Ще си призная откровено, че навикналата ми на какви ли не глупости, подлички внушения и грубо скроени лъжи памет бе разтърсена от последната изумителна творба на един всезнайко, Георги Атанасов, спортен журналист (!), под заглавие “Фашизъм на дози” (в-к “Уикенд” от 21.02. т.г.). Темата бе ежегодния т.н. “Луков-марш” по случай годишнината от терористичното убийство на генерал Христо Луков, по поръчка на БКП. Позволявам си, от висотата на моите 92 години (роден съм през 1923 г.) и, следователно, жив свидетел на събитията, да изясня на гореказания “учител по история” няколко напълно приети от всички честни общественици факти:
Първо, в България фашизъм е имало не преди, а само след 9-ти септември 1944 г., така че нито организацията на Българските Национални легиони, нито нейният водач ген. Христо Луков могат да бъдат обвинявани в антисемитизъм или каквито и да било гонения срещу комунисти- те никога не са и били на власт за да упражняват подобна дейност! Самият ген. Луков е достоен военен служител, участник във войните за обединение на България и организатор на модерна армия в периода 1935 – 1938 г.
Съюзът на легионерите (СБНЛ), чийто водач бе той, обединяваше истинските българи, възпитани в дух на патриотизъм, върховенство на държавата и Царя и готовност за саможертва. Непростима обида е да наричаш ген. Луков "военнопрестъпник", а участниците в т.н. Луков-марш - "лумпени"! Това, което кара разпенения спортен журналист да ги нарича така бе твърдата позиция на СБНЛ срещу комунистите и тяхната БКП, верни слуги на Русия и щедро поддържани от нея. Тази злокобна партия е нещастието на България. Тя винаги е работила срещу нашите интереси, кроила атентати и въстания, тя вкара бедния ни народ в срамна война срещу единствения ни приятел – Германия!
Твърдя, че Германия, споделяща с нас последствията на жестоките Версайски и Ньойски договори, е разбирала и съчувствала на нашата съдба. Тя накара Румъния да ни върне Южна Добруджа - докато Руският император беше честван в Кюстенджа като герой при заграбването й.
СБНЛ плати скъпа дан за тази патриотична позиция през периода между двете световни войни. Тази позиция съвпадаше с мнението и предпочитанията на мнозинството на народа. Партизанската война, направлявана от Москва, не бе популярна – тя бе проява на заслепени и продажни агенти на Коминтерна и доведе до освирепяване на борбата между различните политически групи. Лозунгът “Смърт, смърт!” непосредствено след 9-ти септември ечеше във всички кътове на родината, което не е било никога досега.
Членовете на СБНЛ до един бяха репресирани, било със забрана на образование и на работа, било с интерниране в трудови лагери или най-често с многогодишен затвор и убийства без съд. А те бяха около 50 хиляди! Бих подарил цялата си пенсия на този, който ми посочи поне един само член на Легиона, непострадал от комунистическата власт в продължение на 45 години.
Авторът вика на помощ за тезата си и обществеността на западните демократични страни – какво те знаят за България? Съветвам ги да проучат историята на БКП и пагубната й роля за съдбата на родината ни.
Впрочем домораслият “учител по история” и спортен журналист в “трудовете” си е оплюл около себе си всички наоколо: президенти, премиери, държава и кого ли не. И то със самочувствие на самодържец, властелин на истината. Спестява, разбира се, само своите господари, които са... досещате се кои.
Забележително е, че същият съвсем точно определя, че у нас се “дозира” фашизъм – именно от такива журналисти - фашизъм от вида, който ни управляваше 45 години. Остава само да възкликне: ЧЕСТ И СЛАВА НА ТЕРОРИСТИТЕ-УБИЙЦИ!
Павел Ангелов–Пулиев, Пловдив
С уважение: Павел Ангелов-Пулиев
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Символите на съветския комунизъм, натрапен ни от альошовците, излъчват злотворна мистична сила, която още трови българския живот

Приятел вчера ме информира, че в пловдивския вестник АКЦЕНТ било имало "матр`ьял" срещу мен - срещу моите призиви пловдивският позор, наречен "Альоша", някак да бъде спрян (виж поне това или пък това: Днешното издание на предаването "На Агората...", темата е: "Докога ще търпим окупаторът Альоша да тъпче с ботушите си Апостола на българската свобода?" ). Намерих вестника и открих, че наистина някакъв, с извинение, "журналист" се е упражнявал по темата: виж Альошолюбив другар от в. АКЦЕНТ се нахвърли върху идеята паметникът на съветския окупатор да бъде преобразен в паметник на Апостола на българската свобода . И при това ме е представил, както забелязвате, в крайно обидна светлина, това личи още с претендиращото да е остроумно, а всъщност пределно тъпо заглавие "Философът Грънчаров захапа ботуша на Альоша". За да не забравя да реагирам (увлечен по работата си) и за да се възползвам все пак от правото си на отговор, тази сутрин решавам да напиша нещо по темата - току-виж успея да науча тия въпросните журналя как се води истински демократичен и коректен дебат по важен въпрос. Ето какво написах; ще го пратя незабавно до редакцията на вестника, който, признавам си, не знам чий е, чия собственост е, но като съдя по изискания му стил, нищо чудно да е от империята на Пеевски:
Господин главен редактор,
В броя от 26 февруари на ръководения от Вас вестник Боян Милев е написал крайно обиден и тенденциозен текст по мой адрес, озаглавен "Философът Грънчаров захапа ботуша на Альоша". Обичам да участвам в дебати по важни въпроси, но решително възразявам когато опонентът бива представян в превратна светлина, примерно като пълен глупак или идиот; "аргументи" от този род не само са некоректни, но и са обидни. В тази връзка искам да се изкажа под формата на право на отговор на пропорционално по величина място от страниците на вестника; настоявам да публикувате в следващия брой следното мое възражение.
Авторът на текста със заглавие "Философът Грънчаров захапа ботуша на Альоша" вероятно си мисли, че е проявил крайно изискан стил - като е избрал това заглавие. Е, не е така; държа да го уведомя, че "захапването" на каквито и да било ботуши изобщо не ми е по вкуса. Гранитният ботуш на Альоша трудно може да бъде захапан, щото идиотът, който дръзне да стори това, непременно ще си счупи зъбите; виж, да бъде облизван от почитателите му, това е съвсем възможно - ох, как е възможно! Жалко е само, че този въпросният ботуш се намира на високо, труднодостъпно място и е трудничко все пак да бъде облизван, лизан, целуван и милван. Да беше на по-ниско и удобно за близане и целуване място, убеден съм, вече щеше да бъде добре полиран от езиците на неговите облизвачи - сред които се нареди и Вашият автор, драги ми господин главен редактор! Та значи "метафората" на г-на или другаря Боян Милев е, признайте, доста нескопосана: гранитните ботуши на Альоша не стават за захапване, но за лизане с език от почитателите на въпросния "паметник", установихме, стават - само да не бяха толкова високо. В тази връзка - понеже като философ съм все пак по-авангардно мислещ човек - предлагам за удобство на въпросните облизвачи вестникът да излезе със следната инициатива: общината да направи някаква удобна стълба, по която желаещите да ближат ботушите на Альоша да могат да се изкачват до нивото на тъй въжделенните ботуши. Нека все пак да им влезем в положението, нали така, нали това е израз на нашето човеколюбие - и на толерантността ни пред техните тъй сърдечни нужди?! Аз лично съм твърдо за - с оглед тия хора да не се мъчат и да преглъщат толкова жадно - когато стоят в подножието на грамадния паметник; една стълба може да им помогне да задоволят потребността си да целуват донасита ботушите на техния кумир Альоша. Смятам, че г-н Милев ще бъде един от първите, които ще се възползват от туй съоръжение, а тарапаната, навалицата от поцелуйковци около него, убеден съм, ще бъде немалка...

Да оставим шегата обаче настрана. Въпросът е сериозен. Аз неслучайно съм го поставил. Похвално все пак че и медия като в-к АКЦЕНТ се включи в подетата от мен полемика; вярно, стори го по един недотам пристоен начин. Аз обаче предлагам да се опитаме да поспорим по проблема по-спокойно, без обиди, този проблем, въпреки изхвърлянията на г-н Милев, заслужава по-смислен и плодотворен демократичен дебат. Ето какво желая непременно да кажа - за да представя своята гледна точка.
Не е истина, че този дебат за съдбата на паметника Альоша бил ненужен, щото, видите ли, бил "изваден от нафталина"; напротив, точно сега дойде момента да решаваме какво да правим с тия унизителни, аз бих казал пагубни за българското достойнство символи на българския и съветския комунизъм. И на съветските окупатори, благодарение на които този същият комунизъм беше натрапен на народа ни - за да си разиграва сатанинския си и кървав танц цели десетилетия, повече от половин век. Тия "паметници" на съветския окупатор, пръснати по цялата страна, са също толкова на брой гнойни рани, които изтощават тялото на българския организъм, което, както виждаме, е все още неспособно да надмогне заразата - и да поеме уверено към общественото здраве. Символите на съветския комунизъм, натрапен ни с военна сила, излъчват злотворна мистична сила, която продължава да трови българския живот - и докато не се отървем от тях, добро няма да видим. Тази моя констатация в светлината на случващото се с братския украински народ не се нуждае от никакво обосноваване: украинците бяха жестоко наказани от руските империалисти заради свободолюбието си, а представяте ли си какво ще стане ако и ние, българите, в един момент покажем същата привързаност към свободата - и премахнем символите на съветската тирания, която окупаторите ни наложиха?
За жалост, тия очевидни за всеки здрав разум неща не се съзнават още от мнозина - щом като откровено перверзни в нравствено и ценностно отношение писания като анализираното изобщо са възможни. Как е възможно изобщо да не се разбира, че паметникът на Альоша, който стои като зла, хищна и граблива птица на небето над Пловдив, над главите на всички пловдивчани и гости на хилядолетния ни град, е безсрамна и арогантна гавра с нашето национално достойнство - и знак в прослава на кървавата тирания, от която е крайно време да се освободим?! Докато Альоша стои там горе в небето, насочил автомата си в нашите черепи, България няма да стане свободна, достойна и просперираща страна; да, изобщо не е безобидно това, че този страж на руския империализъм продължава да стои над главите ни - та да показва кой тук, в българските земи, е истинският господар! А най-страшното е, че ние, жертвите, дотам сме обръгнали, че не чувстваме гаврата с нашата национална чест. Е, някои чувстваме тази гавра - и няма да се примирим докато не си възвърнем потъпканата от альошовците свобода и чест.
Альоша се рее в небесата над главите ни, ние "благоденстваме" в сянката на неговите ботуши и под насочено в главите ни дуло на автомата му, а пък миниатюрното бюстче на Апостола на българската свобода е свряно там долу, в подножието на Бунарджика, сякаш е стъпкано от същите тези ботуши на наглия империалист - а давате ли си сметка знак и символ на какво е тази върховна аномалия?! Срам и позор е това, че я търпим, че не усещаме обидата! Левски, горкият, неслучайно е писал, че тоз, който ще ни освободи, той ще да ни и пороби: е, точно така е станало! И, за жалост, до ден днешен е така! Ние роби ли сме, ние стадо ли сме, ние видиотена, впиянчена по руски образец тълпа ли сме - или сме достоен и горд народ? Оставям ви сами да си отговорите на този комай съвсем риторичен въпрос. Щом още търпим гаврата - ясно какво сме...

Затуй нещата не са така прости както си ги представяш, драги ми Милев! Трябва да се мисли, а пък думите на философите изобщо не са за пренебрегване: щото в тях винаги се крие смисъл, който ни е съдбовно и жизнено потребен. Докато мнозинството от българите не възроптае срещу тъй наглата имперска гавра, която тегне над главите ни, докато тия наши глави в мнозинството си не се изпълнят с така потребното ни съзнание за национално и човешко достойнство, докато тия прости истини, които отдавна всички следваше да бъдат разбрани, най-сетне не се проумеят поне от мнозинството от българите, докато масово не възроптаем от болката и унижението, повтарям, добро няма да видим. Защо е така ли? Просто е, ето защо:
Защото при нас, човеците, е така, така ни е устроил Създателят, дал ни безсмъртна душа: не само животът, но и съдбата, сиреч, бъдещето ни се управлява от символите, които владеят нашите съзнания. Правете си тогава сметка докъде сме я докарали - щом сме допуснали доказано най-злотворните в историята символи, символите на комунизма, на комунистическата тирания, още да властват над душите ни!
Толкова. Казах предостатъчно. Нека повече хора да се постараят да осмислят казаното. Знам, че е нужно време да се асимилират тия неща. Минаха вече цели 25 години за размисъл. Дойде време за промяна - и за действане. Нима сме така безнадеждно тъпи, че в тия 25 години мислене, съпроводено от какви ли не страдания и изпитания, нищичко все още не сме осъзнали и разбрали?!
Аз лично смятам, че все пак не сме така безнадеждно тъпи. Тъй че, драги ми Милев, недей да залагаш повече на тази бита карта...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Борбата за справедливост продължава

[image error]

Днес, 25 февруари излезе решението на Районен съд в Пловдив, XV състав по заведеното от мен съдебно дяло за отмяна на заповедта за уволнението ми по куриозния мотив "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "не става за учител" и пр.; е, съдия Валентина Иванова е решила да отхвърли моя иск. Което означава, че дялото минава да се гледа на Окръжен съд, непременно ще бъде обжалвано това решение от моя милост. Всъщност от тази гледна точка не е интересно толкова решението на Районен съд, щото и в двата случая то пак щеше да замине да се гледа в Окръжен съд. Не съм чел обосновката на съдията, нямах време за това, тия дни, като получим препис от него, ще го изчета и ще го коментирам. В този смисъл е напълно прав анонимният коментиращ, който от два дни, даже още преди да излезе решението на Районен съд, ликуваше, че директорката на ПГЕЕ-Пловдив била спечелила дялото; ето днес какво е написал в тази връзка:
Грънчаров честито! Губиш делото, поздравления! Госпожа Анастасова бляскаво спечели и доказа пред съда твоята некадърност! Повече никога няма да бъдеш учител не само в тет Ленин, но и в никое друго училище! Справедливостта възтържествува! Смири се и иди си потърси работа в обществената чистота като метач на улиците!
Оригинално понятие за "справедливост" имат някои хора, спор в това няма. Както и да е. Факт е, че борбата за справедливост ще продължи, въпреки всичко. А ето сега и моят импровизиран коментар във видеоформат веднага след като научих за решението на съда:


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Без коментар, никакъв коментар просто не е нужен...

Nikolov Konstantin: Те друго не могат! :-)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Кой кого тормози повече в училище, учителите учениците или учениците - учителите?

Понеже днес било, представяте ли си, "Ден за борба с тормоза в училище" (сякаш само днес трябва да се борим с тормоза в училище, а иначе в останалите дни тормозът трябва да си върлува необезпокояван от нищо!), то аз, понеже съм голям гадняр, няма да изпусна сгодния случай да поставя някои крайно неудобни въпроси, които сега решавам да бъдат и тема на дискусията във воденото от мен телевизионно предаване "На Агората с философа Ангел Грънчаров"; ето ги тези същите толкова неприятни въпроси:
- Кой кого тормози повече в училище - учителите учениците или учениците - учителите? Или пък директорите най-много трябва да тормозят учителите?
- Защо се смята за правилно и "в реда на нещата" учителите "законно", един вид съвсем безнаказано и при това непрекъснато да тормозят учениците, включително и по най-перфидни и гаднярски начини?!
- А нима директорите пък не тормозят по същия този начин тъкмо учителите, изисквайки от тях не друго, а да тормозят колкото се може повече учениците?
[image error]
- И какво излиза в крайна сметка: че днешното училище у нас е арена на непрекъснат тормоз, агресия, насилие, терор? Или на "война на всеки срещу всички", то нима е място, в което царува максимата "Човек за човека е вълк", е, ако не по-точно вълк, то поне... куче, ала непременно злобно, зло куче? Ами родителите кого тормозят най-вече - учителите, децата си, директорите или пък - филанкишията, сиреч, никого?!
- Как да се разкъса този омагьосан кръг, как да се премахне тази жива лудница, какво трябва да бъде направено, че тази идиотска вакханалия на тормоза, насилието и терора над личността на младите да бъде прекратена, а пък училищата да станат място, където общуват човеци - и то по съвсем човешки начин?
И още много други въпроси могат да бъдат поставени, но сега трябва да ставам и да излизам, скоро обаче ще продължа да дълбая по темата... а утре ще ги разискваме в предаването. Всичко добро, приятно мислене ви желая!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Учителите и днес очакват от учениците послушание, дисциплина и добри резултати - точно както преди "промените"!

Тоталитаризмът вътре в нас , Автор: Диана Иванова
Парадоксите на психологическата промяна, или как социализмът продължава да "живее" в учителите в Източна Германия и Чехия
Един от най-малко изследваните аспекти на социализма засяга психическите последици от живота в несвободна среда. Някак си приемаме за естествено, че отпадането на външни ограничения и външен контрол е достатъчно, за да се роди гражданският кураж. Опитът показва, че това за много хора често обаче се оказва психически невъзможно. Защо? Как можем да познаем дали "тоталитаризмът е жив у всеки от нас?"
Ето няколко интересни извода от едно от първите подобни изследвания в Източна Европа, което сравнява източногерманския и чешкия опит на една особена социална група, учителите - "Социалистическа диктатура и психически последици".*
Учителите показват много ниска способност за толерантност и днес очакват от учениците, точно както преди промените, послушание, дисциплина и добри резултати
Големият въпрос, който изследователите си поставят, е дали тоталитарното общество по особен начин формира развитието на психичните структури вътре в нас и какви механизми на приспособяване и съпротива изгражда. Особено подходящи за това изследване се оказват учителите, защото именно от тях се очаква да провеждат социалистическото възпитание и защото именно те са подложени на политическо школуване, наблюдение и контрол много повече от останалите професионални групи. И досега няма сериозни изследвания на психическото натоварване, на което са били подложени учителите, и на начина, по който те се справят с това след промените. Прочети ДО КРАЯ

КОМЕНТАРИ:
gergana_nenova: Време беше някой да напише тази статия! Тоталитаризмът и следите от него са толкова живи и очевидни, че маскират зародишите на всичко останало. Разбира се, зависи човек в каква среда се движи, но няма как да се избяга - и в медиите, и на улицата е всеприсъствен. Конформизмът, лъжите ни, страховете ни, нетолерантността ни - навсякъде е.
СИКРА: Законът за народната просвета е от 1991 г. - вече на почти четвърт век. Въпреки огромния брой добавки и корекции, той остава закон за друга епоха от развитието на държавата и „старостта” му изпъква най-ярко в неговата философия.
Ето малко повече за това: мисията на училището в него е същата като тази от годините след 1944 година. Училището служи на обществената потребност, на колективистичното мислене, на забраните, декретите и страха от неспазването им, на закрепостеността и послушанието. Важна е държавата, уж общностният интерес, а всъщност интересът на властващите и стоящите отгоре отхвърлят разномислието и свободата и всичко това е подкрепено от свръхцентрализация, от унизителна и дребнава свръхйерархизация, от необяснима и претоварваща документализация. Държавата (училището) мълчешком режисира съдби, разпределя позиции и роли, разпорежда еднолично чрез автократичната институция на директора, властва и санкционира, налага страхови усещания и активира до крайност вътрешната и унищожителна автоцензура на учителството. По закон е премахнат войнстващия милитантизъм, но партийните пристрастия на директорите са ренегатски изменчиви и неумело прикривани и това прави учителите още по-смутени и неопределени. Истинска «участваща» демокрация в училищния живот липсва, а в управлението му и родители, и ученици са безсловесни и ненужни.
С една дума: нашето училище остава училище от едно отминало и друго време. Поради това, че неговата мисия не е предефинирана и днес, то остава извън нас, извън човека и хората, които всъщност го съграждат. Все още цел на училището не е автономният човек, овластеният сам да прави своите избори и да управлява живота си.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Изцяло сгрешеното и порочно българско образование и училище по начало се основава на тормоза, насилието и терора над личностите на младите!

[image error]
Днес било ден за борба с тормоза в училище!
Ма то самото училище е изградено върху модела на тормоза! Там те унижават (изпитват публично за неща, които не знаеш или не разбираш), изключват (бележейки те като "слаб" ученик, отхвърлен от елита на "силните"), сравняват (това е самата цел на ходенето на училище - да те "оценят"), изолират те (трябва винаги да работиш "сам", въпреки че си в тълпа от ученици), отказват ти личен живот и пространство (постоянно си под зоркото око на Биг брадър - училищната маса, нарочно не казвам общност).

Те децата, които тормозят другите, просто много добре са анализирали какво прави силната страна и се борят за оцеляване!
Написа: Gayane Minassian
Виж също и: Защо в училище има насилие ; ДОБАВКА: Дете, на което е отнет изборът, е дете, на което е отнета магията от живота. (Gayane Minassian)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Как пък нито една лява контра не пое към Байкало-амурската магистрала?!

Мишо Шамара стана тираджия в САЩ
Рапърът Мишо Шамара си купи камион, с който да си вади хляба в Чикаго. Миналата година хип-хоп изпълнителят се установи със семейството си зад Океана. Първоначално Шамара бил с туристическа виза, но намерил начин да си извади легално разрешително за работа. Изкарал шофьорска книжка и съответно получил право да управлява МПС.Първоначално Биг Ша започнал работа като шофьор на голям камион във фирма на българин. Кръстосвал Щатите и получавал по 15 долара на час. След като спестил някой и друг лев, решил да си купи собствен превоз.
Galina Slaveeva каза: Хе-хеее! И този заби в загнилия капитализъм! :)))) Как пък една "контра" не пое към Байкало-амурската магистрала?! :)))))
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...