Götz and Meyer Quotes

“Remembering is the only way to defeat the death.”
― David Albahari, Götz and Meyer

“History has no time for feelings, even less for trauma and pain, and least of all for dull helplessness, for the inability to grasp what is happening. One day you are a human being, and the next, despite the armband or perhaps precisely because of it, you are invisible. No, that is not history, it is a catastrophe of cosmic proportions, in which every individual is a separate cosmos. Nine thousand five hundred universes shift from a steady to a gaseous state, more than merely metaphorically, especially when you think of those five thousand souls who became acquainted with the back of Gotz and Meyer's truck.”
― David Albahari, Götz and Meyer

“Памћење је једини начин да се победи смрт.”
― David Albahari, Götz and Meyer

“Наливам чаша вода, за себе си, изпивам я като Гьоц или Майер, а устата ми остава суха като на малката Естер, когато зад гърба ѝ хлопва вратата на каросерията на зауера. Вечер си лягам в кревата като татковия брат, а ме спохождат сънища за село в австрийските Алпи. Примерите от този род са безброй, което не означава, и надявам се никой да не си го помисли, че съм станал психиатричен казус. Погледнато отстрани, по мен нищо не се забелязваше; погледнато отвътре, доколкото подобно нещо е възможно, и там нямаше признаци за промени; и хилавото ми тяло, и колебливият ми дух си бяха все същите. По-скоро може да се каже, ако смея да си позволя такава свобода, че държах в ръцете си вълшебното огледало от приказката, чиято повърхност на моменти потъмняваше, за да изплува от нея я някое гладко женско лице, я намръщен мъжки образ. Накратко, бях отражение на чужди отражения, сбор от съставни части, резултат от изваждане, производно на умножение, чиста математика.”
― David Albahari, Götz and Meyer

“Паметта, казах, е единственият начин да се победи смъртта, дори когато тялото е принудено да изчезне, още повече тогава, защото тялото само следва пътя на материята и се върти в безкрайния кръг на преобразуванията, докато духът остава в прозирния облак на менталнта енергия, бавно обикаля с него света и се влива, наглед случайно, в обновената материя, така че никой не знае, веднъж когато се самооткрие, на какво ще се натъкне в себе си. Млъкнах. Ако бях продължил, сигурно щях завинаги да ги загубя. Прочетох го в отчаяните им погледи, в лицата им и изписания по тях страх от пропадане, от възможността да останат в един свят, за който до вчера, до този момент, не са знаели нищо. Поех дълбоко дъх. И това ги уплаши, сякаш щях да ги оставя без кислород, да изсмуча от дробовете им тяхната последна глътка въздух. Засмях се. Сега ще говорим за поезия, казах им, сега ще ми кажете как преживяното се превръща в стихотворение. В очите им мигом светнаха старите огънчета, но вече беше късно, спомените за Адам се спуснаха от небесните висини и проникнаха във всяка тяхна пора, така заедно със самите тях угаснаха и огънчетата. Впрочем, колкото и странно да звучи, той, Адам, наистина е писал стихове в лагера…”
― David Albahari, Götz and Meyer

“След тяхното заминаване над лагера се спуснал перест облак на тишина. Затъркалял се бавно в онази празнота на отсъствието и като гъба започнал да попива звуците, които побягнали да се скрият в опустелите павилиони, в омачканата слама между дъските на наровете, в лоясалата мазнина по дъната на кухненските казани, в хартиите, разхвърляни по пода на централната кула, в обувките, непотърсени след поправка на подметките, в могилките между трети и четвърти павилион, отдавна навестени от пролетта, където вече никнела тревата. За тези подробности няма благонадеждни свидетелства, но това не означава, че не са се случили. В лагера останали само шест жени, нееврейки, чиито мъже и семейства били отведени с предните курсове. Оглушали от тишина, те цяла седмица блуждаели из безлюдните терени на лагера и постоянно се блъскали една в друга. Понякога е така: разширеното пространство всъщност се стеснява и онова, за което доскоро си копнеел, се превръща в нещото, от което най-много бягаш.”
― David Albahari, Götz and Meyer

“Не всички зад волана са като Гьоц и Майер, дължа да отбележа. При тях се знае точно кое време е за тананикане, кое за свирукане, кое за мощно пеене, но над всичко стои служебното задължение, а заповедта, дори изречена под формата на молба, се спазва безусловно.”
― David Albahari, Götz and Meyer

“И на мен понякога ми идва да се откажа, признава Гьоц, или може би Майер, убива ме еднообразието на работата, безкрайното повторение, един ден зад волана, втори ден отговорник за ауспуха, после пак същото, като че ли няма друго нещо в живота. Майер, или Гьоц, другият, не крие несъгласието си. Така и трябва, казва, докато имаме задача, тя е нашият живот. Той отдавна се е усъмнил в неговата истинска отдаденост на идеалите на Райха. Не поставя под въпрос служебната му изпълнителност, дума да не става, както няма спор, че никога не е заставал срещу тях, но в него има нещо твърде, как да се изрази, мекушава, именно, излъчва потиснатост, плюс още нещо, не може да определи точно какво...”
― David Albahari, Götz and Meyer

“Колкото и невероятно да звучи, не желаех смъртта им, отчаяно исках да са живи, Исках да ги срещна като държеливи или грохнали старци, да видя как лицата им бавно се покриват с бръчки и бенки, да мярна зъбите им или да чуя щракането на изкуствените им ченета, да седна с тях на пейка пред някоя селска къща или в трапезарията на старчески дом, да долавям свистенето на въздуха в дробовете им биенето на сърцето им, къркането на червата им, да ги гледам как се подпират на бастуните си, как премигват в ярката неонова светлина, как в ъгълчето на устата им се събира слюнка. Нищо няма да ги питам. Само ще седя до тях, ще мълча и ще пусна да ги залее моята тишина. А после, когато в тях не остане нищо друго освен тази тишина и те заплуват в нея като риби в море, искам да се обърнат към мен и да прочета в очите им, най-после налели се с давят, син или кафяв, че ме разпознават, макар никога да не са ме виждали, че съзнават как са изпуснали възможността да ме опознаят, искам да разбера, че помнят. Тогава ще мога да си тръгна, но ще остана още малко.”
― David Albahari, Götz and Meyer

“…трябва да отбележа, че Гьоц и Майер се грижат за своя зауер, сякаш е рядка порода кон: тимарят го, почистват го, мият го, сменят му гумите, все едно са подкови, поят го с най-доброто гориво, да има начин да му дават и по някоя бучка захар, сигурно и това ще правят. Затова не бива да ги упрекваме, че толкова оклюмват, когато се счупва задната ос на зауера. В края на краищата и Гьоц и Майер са хора! Долових как на жената в Еврейския исторически музей това не ѝ допадна. Толкова дълго мълча, впила очи в моите, че накрая си помислих, сигурно не ме е чула, затова повторих изречението. Да, каза жената, несъмнено, но какви? Не е за вярване колко по-добре умеят другите да обобщят същността, която убягва на нас. Наистина какви хора са Гьоц и Майер? Какъв човек е онзи, който, като тях двамата, приема да изпълни задача, подразбираща умъртвяването на пет-шест хиляди души? Аз се измъчвам да сложа лоша оценка на някой ученик в края на полугодието, камо ли в края на годината, а какво е моето изпитание в сравнение с преживяното от Гьоц и Майер? Ами ако за тях не е било никакво изпитание?”
― David Albahari, Götz and Meyer