“След тяхното заминаване над лагера се спуснал перест облак на тишина. Затъркалял се бавно в онази празнота на отсъствието и като гъба започнал да попива звуците, които побягнали да се скрият в опустелите павилиони, в омачканата слама между дъските на наровете, в лоясалата мазнина по дъната на кухненските казани, в хартиите, разхвърляни по пода на централната кула, в обувките, непотърсени след поправка на подметките, в могилките между трети и четвърти павилион, отдавна навестени от пролетта, където вече никнела тревата. За тези подробности няма благонадеждни свидетелства, но това не означава, че не са се случили. В лагера останали само шест жени, нееврейки, чиито мъже и семейства били отведени с предните курсове. Оглушали от тишина, те цяла седмица блуждаели из безлюдните терени на лагера и постоянно се блъскали една в друга. Понякога е така: разширеното пространство всъщност се стеснява и онова, за което доскоро си копнеел, се превръща в нещото, от което най-много бягаш.”