“Наливам чаша вода, за себе си, изпивам я като Гьоц или Майер, а устата ми остава суха като на малката Естер, когато зад гърба ѝ хлопва вратата на каросерията на зауера. Вечер си лягам в кревата като татковия брат, а ме спохождат сънища за село в австрийските Алпи. Примерите от този род са безброй, което не означава, и надявам се никой да не си го помисли, че съм станал психиатричен казус. Погледнато отстрани, по мен нищо не се забелязваше; погледнато отвътре, доколкото подобно нещо е възможно, и там нямаше признаци за промени; и хилавото ми тяло, и колебливият ми дух си бяха все същите. По-скоро може да се каже, ако смея да си позволя такава свобода, че държах в ръцете си вълшебното огледало от приказката, чиято повърхност на моменти потъмняваше, за да изплува от нея я някое гладко женско лице, я намръщен мъжки образ. Накратко, бях отражение на чужди отражения, сбор от съставни части, резултат от изваждане, производно на умножение, чиста математика.”