“Паметта, казах, е единственият начин да се победи смъртта, дори когато тялото е принудено да изчезне, още повече тогава, защото тялото само следва пътя на материята и се върти в безкрайния кръг на преобразуванията, докато духът остава в прозирния облак на менталнта енергия, бавно обикаля с него света и се влива, наглед случайно, в обновената материя, така че никой не знае, веднъж когато се самооткрие, на какво ще се натъкне в себе си. Млъкнах. Ако бях продължил, сигурно щях завинаги да ги загубя. Прочетох го в отчаяните им погледи, в лицата им и изписания по тях страх от пропадане, от възможността да останат в един свят, за който до вчера, до този момент, не са знаели нищо. Поех дълбоко дъх. И това ги уплаши, сякаш щях да ги оставя без кислород, да изсмуча от дробовете им тяхната последна глътка въздух. Засмях се. Сега ще говорим за поезия, казах им, сега ще ми кажете как преживяното се превръща в стихотворение. В очите им мигом светнаха старите огънчета, но вече беше късно, спомените за Адам се спуснаха от небесните висини и проникнаха във всяка тяхна пора, така заедно със самите тях угаснаха и огънчетата. Впрочем, колкото и странно да звучи, той, Адам, наистина е писал стихове в лагера…”