“Колкото и невероятно да звучи, не желаех смъртта им, отчаяно исках да са живи, Исках да ги срещна като държеливи или грохнали старци, да видя как лицата им бавно се покриват с бръчки и бенки, да мярна зъбите им или да чуя щракането на изкуствените им ченета, да седна с тях на пейка пред някоя селска къща или в трапезарията на старчески дом, да долавям свистенето на въздуха в дробовете им биенето на сърцето им, къркането на червата им, да ги гледам как се подпират на бастуните си, как премигват в ярката неонова светлина, как в ъгълчето на устата им се събира слюнка. Нищо няма да ги питам. Само ще седя до тях, ще мълча и ще пусна да ги залее моята тишина. А после, когато в тях не остане нищо друго освен тази тишина и те заплуват в нея като риби в море, искам да се обърнат към мен и да прочета в очите им, най-после налели се с давят, син или кафяв, че ме разпознават, макар никога да не са ме виждали, че съзнават как са изпуснали възможността да ме опознаят, искам да разбера, че помнят. Тогава ще мога да си тръгна, но ще остана още малко.”