Гери Йо's Blog: Gery Yo is here, page 6

Химикът – изтезания, смърт, капка любов във великопелен коктейл

Стефани МайърИК СиелаПреводач: Деница Райкова


След „Скитница” бях се уверила че Стефани Майър може да пише в повече от един жанр и тайничко се надявах продължението да е нейната нова книга, но не, Стефани взе нова посока, после обратен завой заби в медицинска терминология и ни поднася „Химикът”, трилър по всички класически разбирания, все едно е издавала по една такава книга всяка година. Предполагам това е убедило хората, които са се съмнявали и хулели милата ми Стефка, заради вампирската сага. Да, аз съм и вярна почитaтелка (даже имаше един-двама щяха да ме нарекат лигла, но се смислиха навреме), затова не съм чак толкова очарована от тази книга, просто Стефани си го може.
До сега тя радваше с оригиналност в сюжетите си, вампири, макар и безумно,  но все пак напълно различна вампирска идеология, оригинално извънземно нашествие. А тук си е избрала вече класическия сюжет агент бяга от бившите си работодатели и за главна героиня е агент, която работи за Отдела, но не този на Никита, тя не е хубава като Никита, не се бие като Никита (много се разочаровах от липсата на ръкопашни схватки), но е доста по-смъртоносна от Никита, защото малкото й ниско телце крие огромен мозък. Тя прави сръчни смъртоносни капани, защото е бивша изтезателка на най-великата нация в света, която разбира се, си убива и изтезава агентите и рискува невинни човешки животи, защото е толкова „велика”. В ролята на избягалия агент влиза Кевин, той е пълната противоположност, висок и добре сложен, опасен (владее хватки и оръжия), невероятно издръжлив на болка (Хълк, отстъпи, макар в книгата да е сравняван с Батман) и се пенсионирал по „оня” си начин. Книгата много върви с последната част на „Бързи и яростни” (и с предните 7, разбира се). И един невинен гражданин и тройката е пълна, къде се срещат, как, колко кръв има пролята, колко убийства, колко мистерии, колко праскови (само аз не бях учудена от това с костилките, понеже съм израснала в аптека), ще скрия от вас
Ще ви се завие свят, сигурно би се харесвало и на почитателите на жанра, аз не съм, така че какво да й го хваля. След тази книга сигурно и готварска книга да напише, пак ще си я купя. Какво да се прави всеки си има слабости, само да не се подведете да чакате някакви тийнове да блестят на слънцето, това е за пораснали момичета и момчета (не на височина, както намеква  многократно авторката), че да не ви прилошее от иглите. И пак да благодаря за екшъна, Стеф.

Gery Yo и фейсбук!

Сигурно някои от вас, които следите и фейсбук страничкатката на Gery Yo им е тъжно, защото нямат как да  се хилят на иронията сарказма и самата нея. Не на всички, разбира се, защото все има някой, който е  светнал вездесъщия фейс, че по лична карта не се казвам така (което е леко очеизваждащо), но не вярвам фейсът самичък да си ме е отрил, като такъв ФБ ми иска документ да докажа е наистина съществувам, очевидно документ точно на Гери Йо нямам, виж има го името на две книги ей така за спорта.

Разбира се, този някой вече пали свещи, да не го срещна лично, защото ще му покажа цялата си любов. И преди да кажете, че съм перманентно ядосана, сега съм над-перманентно ядосана, защото нямам достъп до милите си страници Наследницата и Дългът, те си нямат друг админ и ще загинат с името Gery Yo, тебеширозданията е в безопасност, защото тук и Сев е господарка и има кой да я пази. Това е причината, че и да си направя нов акуант не ми е приоритет, макар че все някога щях да го направя сигурно, заради комуникация с най-близките, новини за книги и часове на тренировки, но и да го направя, ще е само за това. А и аз си държа на Гери Йо.
Изглежда ФБ иска да сложи край на ерата на анонимността, защото всички гледат само лошата гледна точка, тук нямаш истинско име, по-смел си, можеш да тролваш и там другите му зулуми, но забравят, че тези пространства са и човекът, койито искаме да бъдем, псевдоним на автор, любим герой, писател, всичко, без да пречим на никого и нищо, може пък да не ни харесва да си да размахваме личната с карта, може да искаме да сме Рей Хино,  Кларк Кент и Денерис Таргариен, ей така защото нихаресва. Или не искате да сте поредния Иван Петров или Петър Иванов, например.

Къде останаха прякорите, огледайте се в приятелите си в обкръжието си. Не, не така, станете от компютъра оставете смартфона и се замислете за най-близките си приятели, по 3 имена ли ги назовавате, всеки от тях си има най-малко два прякора и галени имена,с който ги назоваваме, а сега им кажете фамилията или презимето. Проблемче, а? Политиката на ФБ е страх, защото повечето които го използват нямат размах на въображението, те го използват за лошо (е чак зло!), не са като Анн, като мен, затова се започва с ограниченията. Това хубаво, но те повече от картата ми за библиотеката няма да получат, затова за тези, които ги забавлявах там, се надявам да му простят. Ако някак си се докопам до акаунта си, ще е хубаво за страничките, на които ще наблъскам невинни админи, ако ли не, се надявайте да сте от тайния кръг, защото не мога да ви издиря всички поименно, да не говорим че имам процент от хора, добавили ме само заради книгите.
Иначе за "бъдещите творчески планове", оглеждайте се за дракони и още цитати от новата антиутопия, ако вие  харесало началото. (има по-ранен пост тук )

Утринна звезда - краят на една ера

ИК СиелаПреводач: Светлана Комогорова- КоматаНай-накрaя докопах последната част от трилогията на Пиърс Браун, а нямах търпение. В първото си ревю го сравних с Виктория Айвярд, а те и двамата оставиха героите си в подобно положение, та се бях уплашила за наш Дароу.  Авторът за пореден отразява мъката ми като отрием някоя нова планета, че само ще я прецакаме, то не бе убийство, робство, радиация (спецове сме си по тези линии, няма спор). Направо е третата част ме помете, та се задъхах докато чета (а уж не ми толкова слабо кардиото), но тука Пиърс ме би(което не случва често), то беше битка след битка, на различен фон, което показва майсторското му перо в екшъна. Та една достойна завършеност на трилогията, абсолютно по самурайски, колкото и да се смееше над думите чест и достойнство, той сътвори хиляди неща  в тяхно име. Абсолютни самурайски сцени, на които просто реших да чета всичко от този автор, който съвсем няма да изостави пълнокръвния си свят на Цветове и ще ни разхожда в него години наред, за което май съм му благодарна. 
Хитрините на Дароу не секват за златните не секват да се правят на средновековни войни с цялото си знание то отрязани глави, с кости по дрехите, с трепене на хората като мравки. Но за да падне една йерархия действала 700 години не може да си иде с крясък, трябва да виеш срещу смъртта на светлината (и тука, да).Макар виждайки големината на третата книга очаквах един по затвърден кРай, може би е  по-отворен от отколкото се полага на тази книга.Името на мечтата на Ео пак се лееше, което ми направи добро впечатление, но образът на всички загинали беше така жив, а на тези, които загинаха така прекрасно написано, че хем ти е  жал за него и искаш да посриташ лекичко Пиърс, хем си казваш, ако го нямаше да станат такива сцени. Отново майсторството на диалозите, много обичам такива живи книги с остроумия и мъдрости, пак Севро ми дойде в повечко (ама така е като си в подобна компания честичко, само че не сме бунтовници). Силните женски образи са едно приятно допълнения, забравените приятелства – друго. Нацелил е моята формула за добра успешна антиутопия или по-скоро епично фентъзи  г-н Браун. И изгряването на зорницата с мъничкия бунт на Дароу, които поглъща светове.

Чорапите на бащите и една машина за ангели

Издателство „Сиела”декември 2016преводач: Елена Павловакорица: Живко Петров
Сто години по-късно и един развод по плевенски с Gery Yo, аз отново съм на линия! Не знам за колко време, не знам колко често, но ей ме на, с ревю. Първо, едно бързо скалъпено извинение – последните няколко години бяха малко хаотични. Не намирах време за себе си, бях затънала в препрочитане на стари книги, защото това беше единственото познато, сигурно и безопасно нещо в тоя мой живот... И ето, Х години по-късно, аз възкръснах! Като феникс, не от пепелта на книги, но от своего рода пожар, който не пропусна всички мои близки хора, и най-вече душата ми.Но! Стига толкова лирични отклонения. Който прочел – прочел. Ако трябва да перифразирам Мишел от Съпротивата: „Да сте слушали внимателно, няма да повтарям!”На последния Коледен панаир на книгата, въоръжена със списък, направен след безсънни нощи на борба между сърцето и мозъка, плод на пресмятания до кой момент може да спестя от адаптирано мляко и пелени, без някой да повика социалните, леко изпаднала в еуфория, заради така лелеяната граЦка отпуска, се озовах в НДК. За такива като мен трябва да има специално звено в полицията – да си ни прибират навреме, преди да свършим големите поразии.Озовах се аз в НДК, за да открия, че най-важната книга в списъка още не е налична. Срам. СРАМ!!! За да не остана капо, и да оправдая чувството на вина пред детето, дет’ се вика то тая книга така или инак ще си я отгладува, реших да се задоволя с нещо взето наслуки.„Машина за ангели” на Ник Харкауей /Сиела 2016 г., превод: РАЗБИРА СЕ ЕЛЕНА ПАВЛОВА!!!!/, ми скочи в ръцете докато разглеждах щанда на Сиела, гледах френетичното суетене на народа около липсващите братя Грим с надутото снизхождение на човек, възползвал се от прекрасната опция, носеща звучното българско име „preorder”.Започнах я доста скептично настроена. Така де. Книгата. „Машина за ангели”. Англия ми е скучна. Разстреляйте ме. Ама ми е скучна.Книгата започва с историята на едни чорапи за голф и с главния герой, който търси да си купи отрова за котки. Да, както можете да се досетите, присъдата беше мигновена. И все пак – в името на млякото – продължих да чета.  Интересът ми се повиши постепенно – с всяка една случка историята на часовникаря Джошуа Джоузеф Спорк увличаше и глава след глава се запознах и с Еди – луда старица и пенсиониран таен агент, със тайнствен и зловещ орден от монаси и с лондонския подземен свят – в буквален и преносен смисъл. Как си представяте машина, която може да сложи край на войната? Като оръжие, разбира се - уред, който позволява да се види абсолютната истина за нещата. А дали това би спасило света? Или по-скоро би довело до абсолютното му, тотално унищожение? Леко поднесената проза на Харкауей ни превежда през много приключения, през перипетиите на главните герои. Среща ни с всички необходими за интересна, заплетена шпионска история части на пъзела, който щраква в края на книгата, когато всичко си идва на мястото, като в един прекрасно измислен часовников механизъм. Има хитър адвокат, таен агент, гениална изобретателка и разбира се – РАЗБИРА СЕ! – архизлодей, толкова зъл и могъщ, и хитър...А какво е общото между един древен мопс и пчелите ли? Ще разберете, ако придружите Джошуа Джоузеф Спорк в неговото шеметно приключение.

Албена

Капитан Кимура се чувстваше омерзен. Тялото му го беше предало. Изцяло отдаден на страстта, той лежеше върху вече мокрите чаршафи, които галеха прасците му, завивката беше на земята, а той просто си лежеше там и се чудеше колко точно можеше да сгафи за тази седмица. Чувстваше се използван. Изобщо чувстваше, а за него чувствата никога не биваше да се подава на нищо, към тях се числяха дежурните негативни емоции, които съвременното общество свързваше със стреса, но всяко положително чувство, беше също в тази торба с усещания. Неподвластни на логиката за тях нямаше място в живота на капитан Кимура. Всъщност в случая той беше използвачът, не можеше един използвач да се чувства използван, нали?  Трябваше да му е гузно, че се беше възползвал от ситуацията. Но не беше гневен, не се чувстваше виновен. Чувстваше се удовлетворен и използван. После тя излезе от банята: - О, мислех, че ще дойдеш под душа – търкаше косата си с хавлиена кърпа.Отново я огледа – мечтаната жена за всеки мъж. Е, поне за всеки с разум и добър вкус, с къдрава руса коса, от която сега капеше вода, по чаршафите, до накрая бялата кърпа, с която се е покрила, но той знаеше какво прекрасно тяло се крие под нея, очите й изглеждаха така палави, сякаш наистина го искаше. Той знаеше, че тя лъже. - О, да капитанът не е на борда – скочи върху него тя.- Да не би да си смръкнала нещо в банята?- В твоята ултра бяла и чиста, баня? Нямаш нищо по-силно от водата за уста, но ти знаеш.- Имам препарати… - замисли се той. - О, да, подреденият ти дом, показва хаосът в душата, чистачката ти ще е я чака  много работа, но съм сигурна, че това беличко апартаментче си го чистиш самичък.- Разбира се! Хигиената е най-важното нещо за всеки организъм и в душата, и на тялото както се изказа, а сега вземи кърпата  – мокриш чаршафите - Те и без това са мокри! А ти си мръсничък – падна на върху него тя. Той усети стегнатите й гърди под хавлията и тя се изхлузваше надолу. Тялото й издаваше някаква скрита сила, добре оформените й ръце вече бяха на гърдите му, където пулсът му леко се повиши и тя осъзна превъзходството си. С дланите си чувстваше сърцето му. - О, липсвала съм ти. Сложи крак между бедрата му тя. - Никоя жена не говори така… само мислите, че ни харесва. - Мислиш, че жената не е родена да  прелъстителка. Повелителят на препаратите има нужда от малко любителска психология.- Прелъстителка, не лесно достъпна курва – блъсна я той, ядосан на безсилието, в което го поставяше тялото му. После се изправи.Тя ядосано се обърна и хвана ръката му след, това с много бързо движение тръгна да му прави армбарМакар тази стая нямаше капка романтика, всичко беше бяло, чаршафите, вратите, банята, тя пък беше най-бялата, подът беше също някакво нюанс на бялото с едно бяло килимче до леглото. Единственият цвят бяха двата меча на шкафа пред спалнята, без телевизор, компютър, добре, че телефонът му се виждаше на нощното шкафче, трябваше да му признае, че поне гардеробът и шкафчетата бяха кафяви. Около мечовете имаше навит венец от цветя, което й напомни за Хаваите, сигурно беше от там. Но преди пръстите й да ги докосва ръката му я дръпна: - Бързо излизаш от банята – заключи тя - 8 минути и половина – взе ръката й по нежно в твоята – може ли да не ги пипаш. - Как бих могла, господин самурай щеше да ми отреже ръката. - Самурай – вдигна вежда той, пое си пое рязко дъх и й подаде венеца – ето нищо необикновено - Винаги ли държиш такъв гердан тук. - Когато мога, двама почит към учителя и към предците. Моят сенсей беше японец,  - А ти не си ли? - Не, точно, аз съм хапа, така наричат на Хаваите деца от смесени бракове, майка ми е тамошна, баща ми японец.- Това обяснява лудостта – засмя се тя, пое дъх и добави – и липсата на чувство за хумор - О, госпожа професор по психология, която май не е завършила или поне ако беше, нямаше  да продава дрога - Не беше дрога… - Но води до пристрастяване - заяви той - О, и заядлив. Вие сте чудесен човек, самурай Майкъл Кимура!  -Теса! Наведе се към раницата си и извади от несесера й четка за коса:- Албена- Моля?- Това ми е името. Българското име..- И ти си хапа, значи…. – каза той – вярно си Тереса Албена Майкълс, забравяш чел съм ти досието.Последва пауза: - Знаеш ли защо са те кръстили така? - Е, поне не се казвам като захват в джуу джицуЗахват на ръката, прави се като противникът стисне с бедра ръката и опъне лакътя болезнено.Също захват  за предаване в джиу джицу и джудо, получил името си от джудиста Масахико Кимура, съвпадение с името на главния герой

Смъртта на светлината - урок по чест

ИК БардПреводач: Валерий Русинов
   Джордж Мартин  може би е единственият автор, който ще създаде свят със странна троинствена връзка дама мъже и една жена и тя ще е пагубна за жената, а и унизителна. И се целия си акъл Гуенивер (само как точно е избрал името) се обрича да си има нещо като съпруг, но същия този съпруг да си има свой съпруг. И Ако си мислите, че Денерис Таргериен губи много време, докато си каже името с названията, то не сте познали когато каваларите се срещат се почва едно изреждане и една чест. Но не е абсурдно, има си своя мелодия и свой живот. С други думи празник за душата, ако обичате древните дуели и игрите на честта.   Защото тъкмо това е направил Мартин, потърсил вдъхновение в древността и войнствените народи, за някои, от които сексуалните връзки между мъже са били напълно нормални. Все пак в свят и общество, което жената не е точно човек, няма как да се върви към хомосексуализъм, както и при книгите за амазонките, всъщност. Разбира се, от тук идва оригиналността на автора, където рисува крепостите и техните непримирими воини (до един мъже, да няма грешка). Но нашата твърдоглава Гуени е решила да промени всичко това и иска да промени цяла планета, докато си седи един умиращ свят (не съм казала, че е логичен образ). А там част от разбеснелия народ на мъжа й (мъжете й) пазят старите традиции, понеже няма кой да ги спре. За да стане още по-забавно бившият й любовник,  който отрича целия войнски кодекс, но намира бореца в себе си и се забърква с оцеляващо пътешествие застрашаващо живота му. 

   Преди това четох вампирския роман на Джордж и щом навлязох в в световете при хората колонизирали космоса може да ви се завие свят, там е простичко вампири, кораб, светлина, тука си е за любител на научната фантастика, които да иска да погъделичка фантазията си. При мен  беше много лесно, имах представи от „Приказните песни” и все едно се завърнах на място, където вече съм била. Да, цялата човешка история не е описана в детайли (като оставиш хората да си се развиват сами се дънят лекичко), но се споменават. А и без да се напомнят как се е стигнало до тук, историята си е самостоятелна.   На приятелството и достойнството е обърнато специално внимание повече отколкото на женската еманципация (то само с една героиня пролет не става). И все пак лек феминистичен нюанс, че жената сама може да пази честта си и да се изправи срещу някой. На спомените за първата любов и на заблудите, в които се вкарваме сами от любов.   Четях с интерес за изоставените градове и известна носталгия, умиращ свят и умиращи традиции на друг народ, който за разлика от необитаемата скоро планета може да се промени, но не иска, затова е обречен. Закостенели традиции, оправдание за жестокост и истинска любов описан а в различни нюанси, но все така силна. Старите традиции на Висок Кавалаан ще умрат все някога, но не и честта достойнството любовта и приятелството, те трябва да пребъдат в душите ни и да сме достатъчно силно да борим за тях.  В чудесния превод на Валерий Русинов, класическият преводач на Мартин; умиращата светлина на една планета идва да огрее едни спомен за последно, но все пак призовава като стиховете на Дилън: „Не си отивай кротко в тъмнинатаВий, вий срещу смъртта на светлината”

Трескав блян – бълнувания и вампири по Мисисипи

ИК СиелаПреводач: Слави Ганев


Когато автор като Джордж Р. Р. Мартин пише за вампири, трябва да се прочете, макар късно тази книга най-накрая да се появи на книжния пазар повече от 30 години след излизането си. Изобщо не си го представях в тази светлина, но го бива и в късната готика. Всъщност май го бива във всеки фантастичен жанр без изключение. За  да се вдъхнови от Брам Стокър и да сложи действието си в Американския юг. Все едно си четях „Квартеронката” и се появиха вампирите, голямо забавление е тази книга за любителите на историите и на рожбите на нощта. 
Толкова описателна от към параходите смисълът в живота на Капитан Марш, главен герой в романа и пълна противоположност на съдружника си, с който остават приятели, състаряващ и  грозен той среща странния красив и изтънчен Джошуа, който пази тъмна тайна. Но все пак двамата са еднакви, искат справедливост имат чувство за чест. В душите им гори достойнство  душа на воини.
Другата историческа сцена е робския юг, точно преди гражданската война кореспондира с робството на вампирите към своя кръвник. Макар роби, чернокожите американци имат своя воля и съзнание, при децата на нощта това не е така, те са напълно поробени от своя господар и освобождението падането на робството и със съзнанието на вампирите също.  Марш като образ на Ван Хелзинг и раздвоението на Стокъровия образ на Дракула на Дамон (демона) и Джошуа (спасителят, бледият цар), както и доста препращане към класическия труд.И въпреки всички сходства изключително остроумна митология играейки се на ръба на Стокър, но все пак странно оригинална, малко напомня на романите на Андрю Фукуда, но може би Фукуда е черпел от него.
Хареса ми (и като преводач), че името на кораба е  с точно този превод "Трескав блян" и бележките на преводача, макар и ненужни на определени места. Ще вметна, че съвсем скоро  преводачът е правил един от новите преводи на „Дракула, така че напълно пасва тук.Стиховете на Байрон, които се леят като кръв по реката и ако обичате вампири, чест, история по Мартински, това е книгата за вас. Все пак си има своя тъмен оттенък, но това я прави страхотна.

Гери Йо

Белканто – музика, въоръжени пазачи, любов и кръв

ИК СиелаПревода: Анелия Данилова

Стилът на Патчет ми дойде толкова свеж  че чак се учудих. Мислех си, че в тази книга музиката е основното и колкото да не мога да си представя живота без нейната магия, аз не съм почитател на оперното изкуство. Но за мен тази книга беше преди всичко за музиката на различните езици. Беше голям изненада главните  японски персонажи, които са основни, мислех, че ще се отърват от тях първи, но напротив без Ген преводачът, който владее толкова много езици  става проводникът на цялата обстановка, също и главен персонаж в една от двете любовни истории.
Вместо тягостна и безнадеждна обстановката е в една къща със заложници е представена в леко иронична точка, която те кара да се хилиш на моменти, без да принизява сериозността на ситуацията. Чудесният стил на Патчет го постига, така описателен душевността на различните герои, така многоезичен, направо да се любиш в Ген, чак после в Роксан богинята, която оставят за заложница, но й позволяват тя ги командва. Цялата лудост и разлика в различните страни, едни напудрени и преуспели гости срещу окаяни и бедни бунтовници, почти всички без генералите. Културата, която няма как да се развива, ако човек не е щастлив, но талантът който идва при всеки, дори при бедното момче от джунглата. 

Музиката която се лее и ги освобождава. И все пак наивността. Ето всички гости, които искат да се измъкнат, да оставят това място, където вечно ще има деца въвлечени в подобни дейности, чийто живот не струва нищо, хората от развития свят, в чиито очи младите терористи придобиват стойност едва щом намерят място в своя свят. Оперната певица си взема за ученик един от тях, сякаш забравила къде е. Ген също си взима ученичка, красиво момиче, превърнато във войник. Всички попадат в безвремието на едно наложничество, като дават воля на истинските си качества. Г-н Хосокава освободен от своето място в обществото. След нея продължих с  няколко  книги посветени на Страната на изгряващото слънце и смятам, че ще се хареса на всеки неин почитател.
Свободни в затвора, това е идеята на авторката, общественото  положение срещу една изолация. Философската идея  дали някога сме наистина свободни независимо дали със чудесно успешна кариера или родени в размирна страна.А ако попаднем в подобен отрязък от време, ще се отдадем на музиката и на любовта, кой би се усъмнил и оспорил. Не и аз.

Япония по Нотомб

ИК КолибриПреводач: Светла Лекарска„Изумление и трепет”, „ Нито Ева, нито Адам”, „Щастливата носталгия” – това е японката сага на Амели Нотомб. Разбира се, ще облечем уютно „сага” в кавички, защото те описват Япония и нейната любов към нея по нейния си амелински неподражаем ироничен и в същото време дълбокомислен начин. За повечето хора това са книги осмиващи  японския народ и култура, но е точно обраното, това е любовта на един европеец към Япония, която никога не би могла да му отвърне със същото. Просто така се получава - Страната на изгряващото слънце е недостижима и красива гейша, която може да се държи добре с нас, да ни се усмихва и да ни гали, но никога няма да ни допусне до себе си. Любовта на Амели се корени в първите 5 години, които прекарва в тази мистична за нас страна, после й е отнета и тя вечно тъжи за нея. Опитва се да заживее там, влюбва се в японец, започва работа в а японска фирма, но така и не чувства завръщането си, така и не е приета напълно. Странно защо чувствата й ми са до болка познати, може би в миналия си живот и аз съм прекарал детството си там, знам ли, иначе не мога да си обясня, че я чувствам по същия начин както Нотомб и затова не се сдържах да прочета всичките й книги на тази тематика, макар това да са три много кратки произведения. „Изумление и трепет” описва живота й в една компания, мечтаната работа се превръща в същински Ад, от които героинята иска да излезе с достойнство, но не с достойнството на западняка, а с достойнството на японка. Макар трагикомичните моменти да я следват, младата белгийка върши всичко друго, но не и преводи в тази компания, в която е била наета точно заради това и й е забранено да разбира японски в самото начало.
„Нито Ева, нито Адам”, е нещо като паралелен разказ за същото това време, но в съвсем обратен ред, това е ян на тъжното ин в компанията. Тук се запознаваме с Ринри, невероятен японски младеж, който се надява да се задоми за Амели. Макар той да изглежда перфектен, бъдещата писателка не се чувства щастлива и за разлика от достойното си напускане на работа, то тук тя бяга от Ринри и цяла Япония. Третата е най-слаба ако трябва да я сравним с предходните. „Щастливата носталгия” е бърз преглед на последното й пребиване в Япония, включително и кратка среща с Ринри и бавачката й. Бърз пътепис, който я качва за самолета в Париж, но там не открива утеха. Какво следва? Ще има ли и други книги за Япония, ще разберем догодина, а до тогава можем да се потопим в приключенията на една белгийка в традиционното японско общество.

Шино - битки и любов във Феодална Япония

Много ми е трудно да напиша рeвюна нещо, което ми харесва толкова много, защото се страхувам да не изглежда фалшиво. Но „Шино” е като парченце шоколад след десетгодишна диета, ако мога да привикам вкусовите ви рецептори на помощ. Защото комикс в  България е кът, а докато растях беше още по-голям кът и това ме ядосваше неимоверно, защо не можеше да като другите дечица да се радвам на картинки от дъвки, а ми се четеше нещо със супергерои и битки различно от списание Мики Маус (не че не си го обичах, ама не може само то)Така че това си се събитие не само комикс, но с японска история, наследник на паднал клан и една смъртоносна нинджа, направо не мога да спра да го разглеждам отново и отново.  Изпълнен с битки и обрати, това не е детска творба и в същото време е написан с точност в исторически план, сякаш японец е сценаристът, но това е Мирослав Петров, не бях чела от неговото комиксово изкуство, само двете му книги, където има много войни, част от тях жени и няма смисъл да казвам колко би ме зарадвал подобен комикс и каква наслада ще е за точно човек като мен. С прекрасните илюстрации на Веселин Чакъров,който може би в случая трябваше да спомена пръв, защото все пак става въпрос за рисувана история.Само едно не разбирам защо тези красоти не са навсякъде по книжарниците  и по вестникарските будки, защо не се говори за тях. И ние имаме готини комикси и ние го правим, до кога ще си подценяваме творците. Защото знам, че още много хора обичат източните войни и комиксите колкото мен и биха се радвали да го прочетат подобно на мен. 
Гери Йо