Гери Йо's Blog: Gery Yo is here, page 5

Нинджа

Кратък откъс от романа "Куноичи" в буквален превод жена-нинджа:
Докато очакваше посетители, търговецът Сайро преглеждаше сметките и счетоводните книги до него. Сметалото сякаш му напомняше да внимава, макар вече леко да се беше отегчил. Надяваше се двамата помощници, които беше наел да не се осмеляват да го крадат. За тяхно добро беше да са се уплашили прекалено, за да не им идат такива мисли. Загледа се през прозореца към хубавата вътрешна градина. Въздъхна - ако ги убиеше, как щеше да им нам...

Дракони

Това  е началото на една история, която бих желала да стане дълга и заинтригуваща. Много ще се радвам да я прочете и да ми кажете бихте ли си купили книга с подобно начало.Заповядайте в света на Драконите и Жриците!  И нека Светлината на Вечния огън бъде с вас!                  
Глава 1Всички знаеха, че драконите са измислени.  Нямаше ги. Всичко е история, глупава приказки да плащат децата. Ням...

Бьорнстад – градът на мечките и на мечтите независимо дали са разбити

ИК СиелаПреводач Любомир Гиздов


Ако някой случаен читател е отворил това мое ревю, ще си каже: никаква изненада повечето блогъри са влюбени в Бакман и пишат за него постоянно.Тези, които познават Гери Йо, ще се зачудят страшно много, те знаят тя мрази студени градове, спортовете на лед, не си пада по викинги и разни там, понеже мозъкът й не функционира в студа. Изобщо - ще се зачетат, защото е нещо страшно нетипично и ще се питат как точно го е направил авторът. А Бакман трябваше да направи нещо много простичко, за да му напиша ревю или да почна да си го чета съвсем редовно: само да напише „Баба праща поздрави и се извинява”. Благодарение на Елза и нейната баба с Бакман си станахме близки, след това написа Брит-Мари, която избяга от бабата и си заживя собствен живот, макар и не толкова прекрасен колкото самата история за Елза, там наблегна на идеята за малък град и голям отбор. Тази идея съвсем еволюира до един хокеен град в гората. И въпреки че идеята му се носеше като полъх от предните книги Бьорнстад ме изненада повече приятно.А и си имаше повече бой отколкото повечето мачове в UFC, така че останах спокойна, мини спойлер-че: накрая от хокеен град се оказа хокеен град със зала по бойни изкуства някак си отдъхнах  със сляпата надежда, че Бени ще стане следващия Конър Макгрегър (с по-добри умения на земя) и си тръгнах от там спокойна. Но да се не отдалечаваме от самата книга. За мен тя беше в две части, които  обособих в съзнанието ми досущ като  като ин и ян




Започваме с ян – Спортът (да с главна буквичка). Колкото и непонятен спорт да  е за мен хокея, всеки спорт и спортист знаят неговия таен смисъл, неговата дълбочина и потта и кръвта зад всяка победа, това вече ми е до болка понятно. Това е свят запазен само  спортистите, които Бакман ни описва с такава лекота, че се учудих колко нова е му е била. А  малкият град се храни със любовта си към спорта, за да не го завземем гората и вместо спортисти в зелено там да бродят истински мечти. Но мечият град си има и своята тъмна страна отделно обитателите му са личности, заедно са тълпа. До тук спортът дава път в живота и даже спасява животи, след това отнема. И много ще върви четенето ако заедно с него си гледате и новия сезон на Ballers. Втората част ин, женската, ни показва примитивната страна на спорта. Връщането ни в галдиаторската битка на завоевателите, където след победителят мъж алфа може да има всяка жена, която пожелае. Може да е я обладае със сила. Връщането към хищническата ни природа при младежи, които още не са вкусили достатъчно от този свят и които не могат да го контролират, а даде ли им се власт, силните момчета вземат своето без да питат.Смятат, че го заслужават, най-силнит мъжкар взема женската, за да направи добро поколение. нов  природата... А тук? Много подобна на „Слушай” на Сара Десен. И в тази книга е разгърнат до болка познатият проблем за жените в нашето общество, колко е лесно е  дори през нашия век с толкова добре структурирана западна страна. Тъжната истина, че си мислим, че живеехме в друг свят, докато нещо такова не ни разтърси. И след това пак обвиняваме жертвата жена в същността си така грешна, защото така е по-лесно за стадото. Така мечките стават овце и са готови да съсипят животи провокирани от един спорт. Да, вече спортът става просто спорт. Историята става много фенинистична и се  появяват не малко  badass девойки, които показват, че носят в себе си духа на викингите воини.И най-простичко доказват,  че и в  природата и в историята жената не е само слаба, не е само награда, не е само жертва. Тя също носи същите гени за оцеляване и завоевание, защото и тя е човек.Човешка и близка до сърцето така прави Бакман и си е намерил своята ниша или своя трон и скоро няма да слезе от там.  Но пак ще ви хване за гушата и аз се радвам: не бива да се мълчи трябва да бъде ни повее мечки, а не овце. И го прави така леко и ненатрапчиво, все пак това трябваше да е само една история за един град в гората и за един спорт. Един град отразяващ всеки друг.

Книжарските книги

Няма какво да се лъжем, всеки четящ има тези книги или повечето от тях, вълшебните книги за хората, които си имат малкa симпатична книжарница и си живеят насред любимите книги. За повечето от тях имам ревюта, но реших да обобщя всичко в този пост. Някои от тях бяха страхотни, други не чак толкова, но не съжалявам, че ги имам или че съм ги прочела.

Тя ми беше първата и провокира конкурса на любима книжарница, а и ако се уповем    на лиготиите за първата любов, защото се оказват верни, някак тя ми е топ 1. И тук смъртта дебне лавиците с книги, а благодарение на тях животът не е  толкова прозаичен и е поносим, но ето и цялото ми за мнение  романа на Габриел Зевин


Книгата на Петра Хартлиб не е точно художествена литература, а просто нейната си история и това я прави още по-сладка, макар и кратка това си е задължителна книжка за всеки книголюбец мечтал за свой си бизнес. Ето и цялото ревю:тук


Тук присъства по-скоро загадката, отколкото самите книги, но въпреки това радва читателското око. Главният герои е в безизходица и приема работа, която го отвежда в свят още по-вълшебен от този в книгите. Ето и по подробно


А Книжарничката на Хюго е женската гледна точка с история подобна на тази на мистър Пенумбра, главната героиня също иска да работи в компютърна компания, но вместо алгоритмите и големите пари предпочита праха на старите книги втора (или стотна) ръка. Много хора може би са я прочели на един дъх, но мен не ме хвана точно на тоя дъх и си стои за трите си звезди, имаше книги, имаше саможертва имаше и смърт, имаше си любовна история, но си  нямаше тръпката, поне такава каквато лично на мен да ме накара да я изям за ден. Това не означава, че книгата е лоша, но си няма собствено ревю. Затова пък си има чувство за хумор и много стари книги, и една полузагадка. И кои са Катрин и Хенри? Няма да ви кажа, запознайте се сами с тях.


Ето това вече си е чист чиклит (не мога да го гледам тоя жанр, ще ми простите) с книги. всъщност, когато кликвах в Гудрийдс да й дам звездички ми звънна телефона и като обясних какво правя в момента, а именно колебая се между две и половина звезди и заветните три, ми казаха: "Не бъди лоша, дай й три, половината от мен" и аз от добра душа дадох. Всъщност това, което ми харесва тук беше споменаването  на любими заглавия, иначе тая наивна главна героиня и нейното търсене на мъжа на живота й, това възпяване на Шотландия с дивите си поля и на фермера-рицар в сравнение с мургавия ( и космат - блякс) имигрант. Та Джени, длъжница ми и се радвай, че някой мой герой не е срещнал Нина, че голям бой щеше да похапне романтичната книжарка насред уникалните би гозбици на Шотладията. Ако сте във влюбчиво настроение и ви се се чете за една такава магическа любов със същата такава любов започнат бизнес (който, за съжаление, след средата отиде заден план), книгата е за вас, иначе просто 3 (по милост, защото не съм лоша) звездички.  

Да пораснеш в Самоа

ИК ЕровеПреводач: Рая Караламбева


Страшно много се зарадвах, че  тази книга се появи на българския пазар и страшно благодаря, че има достатъчно смели издатели, за да достигне и до нас. Когато правих проучване за самоанския си роман ми беше много трудно, защото фактите са Самоа са много малко, населението там е стопило бързо, но техните наследници горят в огъня на своята кръв и ни напомнят за Самоа и за  цялата полинезийска култура като цяло. Има страшно малко книги по тази тематика. Като се започне от Дуейн Джонсън Скалата, които не пропуска да спомене за произхода му и цялата му айга която познаваме като кеч звезди и треньори, стигнем до новото поколение на Роман Рейнс (Леати Аноа’и) и не пропускане Джейсън Момоа, който взима ролята на Хал Дрого с боен танц. Излезе и Моана (при нас Ваяна) на Дисни и тази култура не е съвсем забравена, но все пак Смаоа е една мистерия. И, не, филмчето е  доста преувеличено. макар да се основава на техните традиции, но все пак ужасно феминизирано.
А и когато правех моите проучвания героят а Питър/Фату беше мъж и на мен ми беше много по-лесно, докато Маргатрет Мийд ни запознава със самоанското момиче. Винаги в по-далечните и малко познати култури жените са в сянка за тях се знае малко и се знае нещо грешно, но Мийд хваща прекрасно време в традиционна култура през 20-т на миналия век, когато все пак виждаме как живеят тези момичета, но преди да ги промени светът завинаги както и след вече изкоренени жестоки практики и все пак така автентични. Като капсула на времето.  Ако беше напарено по-късно, нямаше да е същото, по-рано не би била допусната. Като любител етнолог все пак мога да твърдя, че самоанското момиче е имало доста по-свободен живот от почти всяка известна структура в патриархалните общества. Може да се опише като безцелево съществуване , но също така като спокойно и щастливо, където нещата от новото време не я застигат. Но след години то ще излезе от обществото си ще си има професия, ще си тачи традициите танците и татуировките(писани като варварски за времето на книгата), докато една жена с такъв произход не стане първата мениджър от своя пол в сверите на професионалния кеч и не даде път на много жени в един боен спорт. Това, разбира се, го няма в книгата, тя свършва, докато споменатите момичета като Мала, Моана, Луна и още 60 се любуват на младостта, на водата, плетат венци танцуват, работят и много по-малко мечтаят. Примерът даден от мен с  Офелия Фуатага останала като Лия Майвия. Не ме обвинявайте с в спортни пристрастия просто тези прекрасни надарени високи и мургави хора с азиатски очи ги бива в това. Да се върнем на тази малка книга, като започвах да чета уводите ми се сториха по-дълги от книгата описва животът на момичетата на Тау. 12 глави за тях и две есеистични много точни спрямо сравнението на тогавашния Запад и автентична Самоа. Не знам в кое прераждане съм била там, но съм останала много доволна, защото все натам ме влече, благодаря Маргарет че ми я показа животът на моите сестри от там.  

Момичето, което пишеше върху коприна - разказите за една душа

Тъй като трябва да имам всичко на източна тематика, тази книга си я бях запланувала още от премиерата й, но се добрах чак сега, осланяйки се на прочутото източно търпение, та даже си я  взех на промоция. И се потопи в историята на Мей Лин и нейните бродерии.Това е първа книга на Кели Естес за това ще й простим някои недостатъци. Историята е написана в два паралела в съвремието на Инара, (името е иранско случайно), тя е богата наследница, чийто образ ми е несвършен и ми прозира през глезеното момиченце навсякъде, това мисля е неизбежно без паралела с Мей Лин момиче правещо се на момче (без никакви умения по кунг фу, тюф) което е изгонено в антикитайската политика в края на 19в. убита са близките й, свидетел на жестокости и убийства, и която не я очаква дълъг и охолен живот с това проблемите как Инара се тръшка за хотела, който иска да прави с едно наследство (добре, че не поиска ракетен хиподрум или вила на Марс). Прекалената арогантност и трагедията която авторката иска да ни натърти,  просто не успява за изгубената си майка в катастрофа. Да знаеш, че си дъщеря на милионери, да знаеш, че твоят предтеча си е гравирал богатствата с човешки животи и да обмисляш дали да не запазиш всичко в тайна во веки, все пак това са пари и хотели. А и все пак това в Америка там материализмът е всичко. Както и липсата на подобни исторически факти в учебниците им, самата авторка ги е научила случайно, което я  вдъхновява. 

Аз, като чела всичко за историята не само на Китай но и китайските заселници в Америка, Лиза Сий се е заела много добре със задачата да ни започне с тези „скрити” история не се учудвам, но американските й читатели ще останат учудени, така че е хубаво да знаят за тези си закони (макар вече да се засягат и като черен хумор в  комедийни сериали).Историята на Мей Лин, която се  редува е много по-добре написана, защото на Инара по едно време заприличва на евтин чиклит,  появява се  професор  (в 30-те си години!) и тая любов и пак намека за парите и за изкуплението с …пари. Не че са виновни само те, цялата планета натам е тръгнала, но някак това не ме привличаше, ама то е защото нямам идеи за бутикови хотели и праотците ми не са избивали китайци (не че при мен всичко е чисто от към история, само милионите липсват). Поне идеята за кармата я има на едно приятно ниво. Както и всички добре описани китайски вярвания. Понеже последният ми два романа ги пиша в такъв стил се редуване на повествованието, този подход ми хареса и мисля, че на всички ще допадне. Историята е авторова, опира се съвсем леко на исторически събития. Забелязах, че Естес пише в момента за жени-ветерани от войните би ми било интересно да я видя като автор отново, макар да няма източен елемент и да не е от авторите избрали си този начин за писане. Корицата е страхотна, особено вграждането на йероглифа за вода в нашата дума за коприна 水 (шуей), а водата има множество значения в книгата, тя се лее като време, тя отнема живот, дава живот, събира и разделя.

Момичето, което пишеш върху коприна - разказите за една душа

Тъй като трябва да имам всичко на източна тематика, тази книга си я  бях запланувала още от премиерата й, но се добрах чак сега, осланяйки се на прочутото източно търпение, та даже сия  взех на промоция. И се потопи в историята на Мей Лин и нейните бродерии.Това е първа книга на Кели Естес за това ще й простим някои недостатъци. Историята ненаписана в два паралела в съвремието на Инара, (името е иранско случайно), тя е богата наследница, чийто образ ми е несвършен и ми прозира през глезеното момиченце навсякъде, това мисля е неизбежно без паралела с Мей Лин момче правещо се на момче (без никакви умения по кунг фу, тюф) което е изгонено в антикитайската политика в края на 19в. убита са близките й, свидетел на жестокости и убийства, и която не я очаква дълъг и охолен живот с това проблемите как Инара се тръшка за хотела, който иска да прави с едно наследство (добре, че не поиска ракетен хиподрум или вила на Марс) прекалената арогантност и трагедията която авторката иска да ни натърти,  просто не успява за изгубената си майка в катастрофа. Да знаеш, че си дъщеря на милионери, да знаеш че твоят предтеча си е гравирал богатствата с човешки животи и да обмисляш дали да не запазиш всичко в тайна во веки, все пак това са пари и хотели. Но все пак това в  Америка там материализмът е всичко. Както и липсата на подобни исторически факти в учебниците им, самата авторка ги е научила случайно, което я  вдъхновява. 

Аз като чела всичко за историята не само на Китай но и китайските заселници в Америка, Лиза Сий се е заела много добре със задачата да ни започне с тези „скрити” история не се учудвам, но американските й читатели ще останат учудени, така че е хубаво да знаят за тези си закони (макар вече да се засягат и в  комедийни сериали).Историята на Мей Лин която се  редува е много по-добре написана, защото на Инара по едно време заприличва на евтин чиклит,  появява се  професор  (в 30-те си години!) и тая любов и пак намека за парите и за изкуплението с …пари. Не че са виновни само те цялата планета натам е тръгнала, но някак това не ме привличаше, ама то е защото нямам идеи за бутикови хотели и праотците ми не са избивали китайци (не че при мен всичко е чисто от към история, само милионите липсват). Поне идеята за кармата я има на едно приятно ниво.Понеже последният ми два романа ги пиша в такъв стил се редуване на повествованието, този подход ми хареса и мисля че на всички ще допадне. Историята е авторова, опира се на исторически събития. Забелязах че Естес пише за жени-ветерани от войните би ми било интересно да я видя като автор отново, макар да няма източен елемент и да не е от авторите избрали си този начин за писане. Корицата е страхотна, особено вграждането на йероглифа за вода в нашата дума за коприна 水 а водата има множество значения в книгата, тя се лее като време, тя отнема живот, дава живот, събира и разделя.

Загадките на шиноби – нова поредица за света на Средновековна Япония и някое друго престъпление

  ИК Труд Преводач Антония Стоянова

Просто един треторазряден детективски роман, или първоразряден, кримките никога не са били моята любов. За разлика от нинджите. Тука ме уцелиха напълно. Пък и кой би разгадавал престъпления по-добре от сянка в нощта  като един шиноби. След като прочетох поредицата на Лора Джо Роуланд някак ми липсваше подобно нещо и ИК Труд не ни зарадва с  друга подобна поредица, колкото подобна толкова и различна. Тук главните герои са нинджата отгледан в Ига и самият Хатори Ханздо да му е заръчал да пази един йезуит. За тези, които не знаят Ига е една от най-известните планини са обучение на нинджи,   където са се зараждали шиноби. Но пък ако не го знаете и бихте посегнали към книгата със сигурност ще се разровите по въпроса.
И името на първата жертва е точно Хидейоши, но се оказа се случайност очаквах повече при това съвпадение, но тук малко ме разочарова, Ода Нобунага само се споменава. Това показва и мястото на действието, малко преди установяването на изолацията на Япония и преди битката при Секихара (всички си имате гугъл). Във време е имало чужденци само на определено място и преди да сте си помислили, че това ревю е урок по история и да сте го зарязали, ще ви кажа че не съм си представяла такъв тандем: шиноби и йезуитски свещеник португалец. Много интересни съпоставки между християнството и шинтоизма. Без да са прекалено дълбокомислена или обширни, все пак книгата е кратка. Да наблегна в основата е престъпление и разрешаването му, този роман не е Древен японски труд или изчерпателно четиво тип Ейджи Йошикава.
Порядките са чудесно описани, техниките с оръжията на шиноби също, изобщо само за някой запален фен на историята на изгряващото слънце. До сега има 5 книги от поредица аз ще си ги прочета всичките. Беше ми все пак някаква кратка изчерпателно, но емоционално слаба точно като емоциите на един нинджа, макар да се съмнявам авторката да е целяла точно това. Надявам  се с всяка следващата книга перото на авторката да става по-плавно. И тя е запален фен на бойните изкуства и изтока, така че не мисля, че ще ме разочарова.Отстъпи Холмс, Хиро си има шурикени.

Дракони

Това е втора глава от вече станал известен като "Драконовият роман" Макар да беше написана първа преди историята на Раела. нека Вечният огън бъде с вас! Приятно четене!

Глава 2Той гледаше в тъмното. Дори и неговите силни очи създадени за нощта не виждаха почти нищо. Само короните на дърветата в танц с вятъра, но тях ги нямаше. Влезе вътре и закрачи нервно.  - Лун, ще изтъркаш килима на терасата…и тук – усмихна  му се.Той отговори на усмивката, тук долавяше миризмата на кръвта й. Беше сладка и опияняваща като самата нея. Нейната кръв, която го беше пробудила и сега щеше да й е верен до края. Защото не усещаше само кръвта й, а и сърцето и то беше честно като и сините й искрящи очи. Приближи се до него и докосна бузата й, която сякаш беше от фин порцелан. Тя сложи ръка на неговата: - Какво те притеснява? - Няма  ги – рязко се отдръпна, че даже я изплаши: - Казах съм им да не се реят до толкова късно, но не! Ти трябваше да им го кажеш. Те ще послушат господарката си, ако не батко си.Само че Раяна рядко ги мъмреше за каквото  да е било. И тя изпитваше връзката, нейната кръв на жрица бранеше драконите, които трябваше нея да бранят. Доближи се до него и го хвана за ръката като опря челото си на рамото му. Вече беше станал по-висок  от нея. И като човек беше едър и добре сложен, вече завършен дракон – бранител, а тя по природа си беше дребничка. Kак да не я закриля някой, мислеше си Лун, докато я гледаше облегната на него. Но въпреки това, той се отдръпна. Напоследък техните прегръдки не му се струваха удачни, като човек той имаше тяло на силен мъж и осъзнаваше, че не бива да прекаляват с пипането и прегръщането, както докато растеше. Неговата привързаност към нея, не беше като към любима, беше необходима, палеше сърцето му с нов огън, но не я обичаше като жена. Макар да знаеше, че щеше да прекара живот си до нея. Драконите излюпени от вълшебни яйца растяха по-бързо от човек и тя ги гушкаше от малки, независимо кой облик приемеха.Но той беше вече узрял и станал неин войн.  Беше най-голям от своите братя и сестри. И най-вече знаеше, че ще прекара живота си с нея. Надяваше се така да стане и с другите, защото не искаше да се делят. Но на неговата ръка вече имаше древните руни на Раяна, красиво изписани от рамото до лакътя, а между тях един увиващ се дракон. Но ако брат му или сестрите му намереха нов повелител, щяха да останат с него или с нея.Отново излезе на терасата този път имаше защо, два летящи дракона влетяха вътре с пукот. Един миг и онзи на зелените ивици се преобрази и след полета си една млада жена падна върху възглавницата на пода като разрошено момиче с кестенява коса и любопитни пъстри очи. Преди да може да я спре, тя се нахвърли върху Раяна, след това брат им също тръгна да я прегръща и тримата се свлякоха на пода:  - Държите се като новоизлюпени! - Опа – изви се момичето и се скри зад Раяна, която все още се смееше. - Микаела, Себастиян, защо се забавихте толкова?  - Да кажем, че навън е прекрасно и видях няколко нимфи. - Ама ти ги уплаши – плесна го по ръката тя и се засмяха - Плашат се от Дракони – заключи Себастиян, той беше токова свободолюбив, че Лун се чудеше дали ще стане Странстващ дракон.  - Ох, ама колко беше студено – сви се Микаела в тънката си синя рокля, в която очите й изглеждаха езерни. Но Раяна я прегърна сякаш за да стопли, драконите бяха огнени, а Микаела беше се излюпила през една студена нощ и все се оплакваше, че усеща още онзи студ. Драконите бдяха над жриците и пазеха древните храмове, построени високо  в планините, които докосваха небесата  - Ти все се боиш от снега и от белите лъвове… - Но пък вълците ми харесват, днес видях няколко глутници…. - Да не си се била пак с тях, Микаела, ще пострадаш – пак викна Лун - Няма, аз съм силна – извлече се от прегръдката ят и отиде да поздрави и другата си сестричка - Къде е Мия? Миличка?Но по начина, по който Раяна го погледна, той споделяше тревогата й. Драконът беше сигурен, че Мия няма да остане за дълго при нея. Това тревожеше и тримата, но Раяна не искаше да им го сподели, нямаше и нужда, той усещаше емоциите й още по-силно. Макар и самият Лун страдаше за Мия, тя му беше по-малка сестричка и беше най-скоро излюпена, но не даваше на никой да я контролира, мръщеше се на Раяна и рядко се преобразяваше, затова пък храмът се беше превърнал в игрална площадка на малко драконче. Дори няколко пъти се опита да я опари с дъха й. Малката със сигурност щеше да отлети като пораснеше, а сърцето на Лун болеше, че може да я срещна в битка, а не се съмняваше, че от нея ще излезе добър войн, целият му род беше. Само след няколко години щеше да е безпощаден убиец. Той тръгна след Микаела.Знаеше, че драконите веднъж изберат ли повелите си е завинаги до Вечния огън. Когато бяха нападнали Раяна в селото на смъртните, той в яда си бе открил връзката им и й се втече да й помогне, след като се измъкнаха жрицата му каза да излъже, че не е ничий, за да е по-безопасно, докато стигнат до храма. Той твърдеше, че така ще го ще я изгуби в тълпата. Но след като се  измъкнаха Раяна му каза, че това, което е станало е белязало живота и на двамата. Драконите не се преотстъпваха, подаряваха или продаваха, те сами избираха. Каза, че се  е случило на една жрица, тя се влюбила в мъж, който я излъгал и я примамил за брак. И бил уплашен от дракона й силен като нея, ревнувал я дори от него. Жрицата го отпратила пазителя си, а самата тя слязла от планините и се задомила за смъртния човек. Не след дълго дракона умрял от мъка не можел да лети и да се бие и след като за пореден път я молил да го приеме, тя му затворила вратата. След две нощи взрян в небето, където вече не можел да полети се отдал на Вечния огън, тя пищяла от мъка и плакала неутешимо, но било късно – била пропиляла нейния живот  и този на нейния пазител. Пропусна само да му каже, че това беше историята на сестра й. - Мия, миличка?Малката изсъска, но прие формата на малко разрошено момиче с черни къдрички и бяло личице.  - Как си? – Микаела я  прегърна  и те се остави, но щом Раяна се приближи, момичето подуши кръвта на жрицата и знаеше, че няма да стане нейна. Въпреки това Раяна протегна ръка и я погали по ръката, но малката остана в обятията на кака си, за разлика от нея, като малка Микаела тичаше след Раяна и все се отскубваше от батко си, който я обожаваше и се боричкаше с нея.Раяна се отдръпна, въпреки че все му напомняше и той какъв пакостник е бил и как неведнъж я беше хапал, но Лун не смяташе, че случаят тук е такъв.  Тогава Раяна усети повик, той усети емоцията й, но не и другите. Все още не. - Рен идва с баща си, иска да уточним някои неща – тя погледна загрижено Мия след това брат й. Знаеше, че той усеща тревогата й, но момичето не беше срещало много жреци, можеше да си отиде с него.А точно Рен му беше доразказал историята на прокудения дракон, от яд, че когато го видя разпозна пламъка в очите му, щастието в сърцето му, че е намерил повелителка и, разбира се, дясната му ръка, която той все показваше, не я криеше след онзи единствен път. Но тогава злобно Рен му разказа тъжната история като каза, че кръвта на Раяна е нечиста и тя може да направи това с него, макар че Рен беше от същата кръв. Неговата повелителка се грижеше много добре за малките, а той самият беше виждал Рен да пренебрегва малките си дракончета. Но онази нощ едва спа, представи си горкият дракон как е намерил своята повелителка в къщата на човека, за който той я е предупредил, срещу който се беше опълчил и за това беше получил само гнева й. Сломен, той отиваше да моли да остане  с тях, макар и далеч от планините и храмовете. Драконите винаги знаеха къде са повелите ли те им, беше му казала Раяна. Но жената – сестра й, му отказала и го отпратила като тя затворила вратата, но усетила как проклетият й мъж я залостил. Още го било страх от него, от един една дишащ пазител. Драконът все пак беше останал до вратата. Може би можел да я разбие и да убие човека, но нямало да му даде сърце да я види тъжна, въпреки че знаел, че нейният съпруг я прави нещастна.Изправил се, събрал сили само  да си тръгне, но се беше лъгал с всяка стъпка ставал все по слаб, ръката му пулсирала в агония, той погледнал назад, тя даже не се доближила до прозореца за сбогом. Едва стигнал следващата къща, спрял се на оградата и рухнал. Болката го застигнала като пожар, той хванал ръката си, руните го изгаряли, затвори със сетни сили сетивата си, за да не разбере тя за мъката му, дори сега я щадял, а тя не го била пощадила и за миг. Въздъхнал. Взрял се към небето, протегнал лявата си ръка, не можел да се преобрази и да гони звездите, треска палела лицето му, на един дракон никога не му е топло, но никой дракон не  бил така жестоко отпратен. Когато свел поглед, видял, че на  ръката му вече я няма татуировка, някъде там в смъртта си усети нейния вик, тя чак сега беше разбрала, че го е загубила, дали е бил доволен, че и той й е причинил болка? Това Лун не знаеше, само му идеше да нахапе до смърт Рен, въпреки че той все боготвореше и обичаше Раяна. Драконите усещаха своите  повелители и така той разбираше какви са чувствата и на Раяна, тя обичаше всички и всичко. Понякога, обаче, не обичаше себе си достатъчно. - Микаела, Себастиян, пригответе се за срещата с братовчеда на повелителката. - По-тържествено не можеше ли? – каза Себастиян, който нямаше да се конти за  който ида е било  - Идва ли? – изсъска Мия, преобрази се и започна да кръжи из стаята.Раяна отиде да се преоблече, Микаела беше готова да й помогне, но тя не искаше да приеме, все им напомняше на драконката, че тя не й е слугиня, а и не искаше Мека да има предимство, защото беше женска. Сестрата на Лун се мръщеше, докато Самела, нейната прислужница, отиде да й помогне да си сложи позлатената туника с широки ръкави, широкия колан със смарагди и да сложи златната си тиара.Самела често потръпваше от драконите и това изнервяше Лун, въпреки това остана пред стаята и след това помогна да сложи наметалото си, Микаела му хвърли нервен поглед, те не биваше да се ревнуват, но все още бяха твърде млади. Само Лун беше започнала да осъзнава, че трябва да се радват, че са заедно. Това му беше споделила майка му, която по-късно тя се беше оказала на бойното поле срещу баща им в  Битката на Поруганите.  Драконите не се влюбваха като хората, те намираха своята половинка още щом я видеха също както ставаше и с повелителите им.    - Хайде да посрещнем братовчед ми и чичо ми – призова ги РаянаЛун се запъти беше само по елек, за да се откроява татуировката по медната му кожа, усмивка се роди само в  очите му като си представи как щеше да се ядоса Рен, който го искаше за себе си, сякаш това зависеше от някой от тях. Но той беше черен дракон, много силен, затова като човек имаше тъмна коса, и медна кожа и силно телосложение, не всеки жрец или жрица можеха да се похвалят с такъв като него.  Щом слязоха, Лун беше плътно зад нея, когато чичо й и братовчед й прекрачиха прага.  - Братовчедке – поздрави я той – имаме писмо от близкия храм. - Как си, дете – целуна я по челото чичо й  - Радостна, че имам такива гости – усмихваше се тя Те не водеха никой от драконите си, само една с тях, но те не беше тяхна, сякаш нарочно беше облякла прилепнал към жилавата й фигура потник, който по-скоро откриваше, а не прикриваше плоския й стегнат корем и чистите ръце, косата й падаше дълга до кръста и тъмна като неговата,  а очите й го гледаха с обожание, в нея Лун виждаше вечността им. Тя леко се усмихна. И за миг светът спря да се върти, стаята вече не съществуваше, грижите му, мислите му, радостите му, имаше ги  само нейните очи, нейните криле, нейната сила. Той виждаше дракона в нея, силен и неумолим, тя виждаше в него своята половинка. Беше само за миг, но този миг промени живота на Лун. Завинаги.   - Трябва да обсъдим – започна Рен, но после видя как братовчедка му потръпна и дракона до себе си – о, нима е възможно! Слава на небесата! С мен е толкова нещастна, даже се бие с другите ми вречени дракони – той седна, сякаш отпочинал, а чувствата витаеха около него, без да го докосватЛун не беше предполагал, че може да ма по-неразрушима връзка и палеща връзка от тази към Раяна, но имаше. Той беше открил половинката си протегна ръка към нея, когато тя стисна и двете му ръце, огнена вълна мина пред нея и на дясната и ръка се изписаха същите руни с танцуващия дракон.  - Това е толкова рядко – възкликна чичо й   - Двойно обричане – пое си дъх Раяна, беше замаяна от чуждите емоции около себе  си и постепенно те ставаха нейни – Младата жена е търсила любимия и затова  е страняла от теб.  - Казвам се Аяна – представи се тя – ще ви служа до вечния огън, повелителке.  Той я прегърна и й прошепна: -  Ще го направим заедно. Рен и чичо й се почувстваха неудобно от тази сцена, тя беше сакрална за драконите и тяхната повелителка, тогава се чу шум отгоре. Тя вдигнаха глави видяха едно малко драконче по стълбите което закрачи като дете и се сви на едно от стъпалата, наблюдавайки ги с  големите си кафяви очи. Лун обърна глава към сестричката си, беше ли днес денят, когато малката щеше да ги напусне, може би като усетеше друг жрец, Мия ще иска да отлети с него. Но не стана така, видяла погледите върху себе си, тя се преобърна като издиша кълбо огън и се качи по-нагоре, където остана в сянката на парапета.Всички се засмяха: - Ама, че пламенна е малката, жалко че не иска да дойде с нас – въздъхна чичо й.- О, не! Имах си една такава! Не искам втора, такива проблеми повече – не! – погледна той Аяна, тя наведе глава, а Лун се чудеше дали не ревнуваше братовчедка си и за новия й дракон, вречен на нея.  - Аз не съм проблем – въздъхна Аяна и пристъпи към него.Раяна я погледна учудена, явно е страдала при него, щом така му се репчеше. Но Лун я прегърна и й прошепна:  - Ела да те запозная със сестрите и брат си.  Той остави Раяна с роднините си на чаша вино да четат вестите от храма. - Вече сме едно…  - Сънувах те – прошепна му тя – радвам се, че те открих, бях самотна…  - Радвам се, че те срещнах с повелителката. Раяна е необикновена жрица.  - Тя има Силата, чакат я  велики дела. Видях го в очите ти, щом ти се врекох. Нашите руни, тя погали ръката си – мислех, че ще остана сама, в неговия дом се излюпих сама. - Само едно яйце ли е открил Рен? Това се случва рядко. - Така е, виж ти колко си по-щастлив с твоите новоизлюпени. - Ти си бил една единствена… за мен! – той я целуна, след това заедно разпериха криле и разцепиха мрака на нощта. Микаела и Себастиян само ги проследих с поглед:  - Усещаш ли?  - Енергията струи из целия храм – огледа се Микаела – нашия брат е щастлив човек.Чу се гръм.  - Бяха те, нали? - рече Себастиян, сякаш напълно незаинтересован.  - Какво има? Защо не се радваш… - Ами аз… - той самият не знаеше как да й го обясни. Понякога, докато се рееше не му се връщаше:  - Дали имаше Странстващи дракони?  - Сигурно.. – гледаше през прозореца тя, но вече двамата не се виждаха - И къде са? - Ми сигурно… странстват – засмя се тя и се доближи до него и го хвана за раменете: - Нима не ти е добре тук, с  нас? - Стига де, сестрице! Само си мисля… Като Мия… - Мия е същата като Лун, той беше много див, не знам как не срути планините, по едно време и аз се страхувах от него…. - Не помня – Себастиян беше по-малък и имаше кратки спомени за най-големия си брат. - Дали и Мия ще е черен дракон? - Знам ли… за сега е тъмна, но…   знае ли се… - Дали има още черни дракони? – запита се тя - Колкото и странстващи май… как бих искал да се излюпя преди, когато е имало безброй дракони…. - … и девет планини – каза замечтана тя  - И войни, много войниТя погледна към стаята, където Раяна говореше със семейството си:  - А какво те кара да мислиш, че войните са свършили?* * *Раяна седна на един от столовете в кръглата маса на приемната на храма, това място винаги й беше напомняло колко малка е всъщност, просто една жрица, която нямаше силите да спре войните, която беше една от малкото. Нейните дракони бяха опора, но не бяха достатъчно силни, а тази зала й показваше колко още жреци и жрици трябваше да има. Те стояха на столовете с драконови нокти за облегалки, фина изработка за великите, а тя не беше велика. Жалко беше само, че щом погледнеше лицето на братовчед си, не виждаше тези мисли, а съвсем противоположни, но няма нищо, тя му се усмихна. Тя все още беше леко замяна от втория й вречен дракон, когато това се беше случило с Лун, тогава бяха в опасност и другите емоции бяха взели връх, но сега почувства с пълна сила.  - Може би от повече от 100 годни не се е виждало такова нещо – въодушевено започна чичо й – твоят род е велик, затова се случва така…Тя наведе глава, не всички бяха велики в него, но какво им пречеше на двата до нея да си направят комплименти, онази не беше тяхна сестра все пак.  - Когато намерих яйцето, си помислих, че тя ще е черен дракон – тя се направи, че не забелязва завистта в очите му - беше само едно. - Къде го намери? - Отвъд третата планина… - Третата? – тя се замисли – това прави към Седмата преди Деветте да паднат. В Седмата е бил Главния храм, нали, чичо? - Точно така – потвърди той, но тя беше първа съборена, въпреки това мислехме че всичко е изпепелено, но това яйце… - Мислехме, че е специална. - Тя е – нахвърли му се Раяна – тя е мой дракон, а те всички са специални. - Прости на сина ми за младежката ярост, тя е прекрасна, но не му се  харесваше, а напоследък след като преби Сапфир…  - Сборичкаха се - ядоса му се той Тя се засмя, Сапфир беше силен дракон, но той с Мрамор бяха двата му вречени до сега, той скоро не беше намирал яйца, а тя никога след гнездото на Лун. - Как ще се справим, братовчеде, ако те се върнат какво ще правим….Той я погледна с притеснение, тя беше видяла подобен поглед много отдавна, когато родителите им заминаха и никога вече не се върнаха при дъщерите си.

Двадесетичетвъртомайско

Източник: Телевизия Пресс Казанлък
Излезе предпразнично поредната статистика. Как на село не четяли. Как четяли само младите образовани хора. Никой не се сети да продължи малко по нишката и да върже четенето с образованието и доходите. Защото на село, когато едва свързваш двата края, ще ти е трудно да си купуваш книги, колкото и да ти се иска. А за състоянието на селските библиотеки – няма смисъл и да говорим.

В този ред на мисли, ние от Тебешироздания ще ви честитим празника. И ще отбележим, че всички тези празнични промоции и намаления на книги от страна на издателствата са прекрасни, но са поредния повод за увеличаване на продажбите. Може би истинско отбелязване на този прекрасен ден щеше да е, ако издателствата освен това бяха дарили книги за библиотеките в селските читалища. Където още ги има. 
В тази връзка ви предлагаме няколко инициативи, чрез които можете наистина да разпространите българското слово и да помогнете да стигне то до повече хора: Дари книга, ела на театър – Инициатива на Театър на Българската армияПодари книги за малките читатели от библиотеката в БългаровоДари речници и учебници за българско училище в МолдоваПодари образователни игри на малки деца и ученици от ромски произходЧЕСТИТ НИ ДЕН НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ И КУЛТУРА! Северина Самоковлийска